Вчера българското кино навърши 110 години и по този повод имах възможност да присъствам на празнична прожекция в кино “Одеон”, на която бе излъчен новият български игрален филм “Преди да забравя“. Дело на режисьора Станислав Дончев и вдъхновен от действителни събития, той разказва интригуваща и майсторски заснета човешка история, толкова добра, че ме накара да я представя в Цитаделата, макар да не е част от жанровете, които обичайно следим.
Илиана е млада жена, която се мъчи да спаси семейството си, борещо се с ужасяващ враг – деменция, поразяваща страховито бързо паметта на баща й Стоян. Коварната болест вече е обтегнала до краен предел отношенията със съпруга й, намиращ се на ръба на голям пробив в кариерата, но отчуждил се от нея и детето им, а вече и не издържащ на постоянните проблеми с тъста си. За да остави на сина си Веско някакви последни спомени от дядо му и да дари стареца с щастливи мигове преди той изцяло да потъне в забравата, тя се отправя на пътешествие из България, в края на което ще се разбере дали семейството й ще оцелее…
Сред много хора от моето поколение все още има предубеждение към съвременното българско кино, за жалост дължащо се на един доста тежък период от началото на промените у нас през 90-те, когато филмите наистина се снимаха без средства и не бяха на необходимото ниво. Той обаче лека-полека остава в миналото и за “Преди да забравя” мога да кажа, че е заснет изключително професионално, с ясен наратив, плод на добрия сценарий, чудесна игра на оператора и много добър саундтрак. Отбелязвам тези неща, за да подчертая, че филмът се гледа с удоволствие, въпреки тежката тема, която захваща.
Но дори “Преди да забравя” да не беше български филм, той лесно можеше да попадне в клопката на филмите за тежки заболявания, като стане твърде макабрен. Това нещо е избегнато и всъщност в уводния си половин час филмът е изключително забавен и накара публиката в киносалона, сред която бях и аз, да се смеем с глас. Разбира се, не се допуска тежкият проблем да се банализира в нелепа комедия и постепенно щрихите на случващото се на екрана притъмняват, за да се стигне действително до сцени, в които изглежда, че целият свят на героите се разпада. Аз останах силно впечатлен от момент по средата на филма, когато майката сякаш се изгубва в гора заедно с баща си и сина си, докато шофира. Постоянното въртене по едни и същи пътища е перфектната метафора за болестта на Стоян, а и много кинаджийски момент, напомнящ ми някои похвати от кариерата на правещия съвсем друг тип кино Джон Карпентър.
За жалост аз не съм добре запознат с българските актьори, но мога да кажа, че всички те си свършиха работата брилянтно. Шокиран съм, че актрисата в главна роля доколкото разбрах прави дебют, струва ми се невъзможно образ като нейния да бъде изигран без предишен опит, но талантът явно е по-силен. Иван Савов се справя отлично със задачата да представи едно ужасно състояние пред зрителя, много добро впечатление ми направи и момчето, изиграло ролята на внука Веско. Останалите образи изглеждаха правдиви, достоверни, като хора, които познаваме от ежедневието си – колоритната, но жестока леля, бащата програмист, трудно намиращ път до хората, които обича, безжалостният ръководител на кол-център, уволняващ без грам човещина, симпатичната най-добра приятелка на главната героиня, обърнала гръб на сивия живот в града и правеща нещо различно в уединение сред природата. Героите във филма не са много, но всеки от тях е поне малко запомнящ се.
В крайна сметка “Преди да забравя” е чудесен филм и нямам предвид като за български, а просто, че е хубав. Събран във времетраене от час и половина, той не досажда и за миг и успява да се гледа през интерес от началото до края. Пожелавам успех на екипа зад него и ще се радвам да видя и други техни проекти.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари