След като започнах ударно годината в Цитаделата със серия ревюта на класики, малко позанемарих новата рубрика и една от причините е, че се затруднявах да намеря следващ автор, с който да я продължа. С времето се отчуждих от Толкин и Едингс, пробвах наново Катрин Курц и Урсула ле Гуин, но не ме грабнаха. Така се сетих за едно фентъзи, с което се запознах преди пет години и на български е известно само с аниме адаптацията си – “Походът за Делтора” на Емили Рода. И понеже осемте книжки от него са мънички и съм ги ревюирал самостоятелно, реших да направя отделно ревю на цялата основна сага (без да броим продълженията и спин-офите).
В далечното минало великият герой Адин събрал седем скъпоценни камъка и ги обединил във вълшебен пояс, с помощта на който успял да срази ужасяващия Господар на сянката. Той станал първия крал на Делтора и заръчал на наследниците си никога да не свалят пояса, който единствен можел да ги опази от зли сили. Ала по времето на крал Ендон, от заветът му не е останало почти нищо. Господарят на сянката е вечен и за него хиляда години са като едно мигване на окото. Неговите слуги успяват да се просмучат до върха на обществения живот в столицата Дел и да направят преврат.
Поколение по-късно, младият Лийф учи с нежелание всичко това, като му е чудно за какво му е да знае неща, които така или иначе никога няма да се върнат. Той предпочита да лудува с приятели и да се отмъква от Сивите стражи – злите служители на Господаря, отглеждани по десетина в земите на Сянката. Но когато баща му Джаред възлага задачата да събере седемте изгубени камъка на Делтора, Лийф ще намери приложение за знанията си. Заедно с просяка Барда и дивото момиче Жасмин, той ще се отправи на смъртоносно пътешествие, а пътя му е осеян със страховити чудовища – призрачния рицар от Гората на мълчанието, вещицата Теган, която поглъща жива птица в пещерата с ужасните си рожби, променящите формата си ОЛ-и и страховитите Пазители на камъните, всеки от които е по-чудовищен от предишния…
Ако трябва да съм честен, човек разбира колко струва една книга на втори прочит. На първи ясно, че е интересно, освен ако авторът не е особено бездарен (и това се случва). Емили Рода не е такава и определено мога да кажа, че е създала една от най-добрите поредици в жанра от началото на века. Първият й сериозен плюс е, че се опира на класически сюжет, а не смуче от пръстите си простотии, само и само да открие наново топлата вода. Второто е, че се събира в много приличен обем. Юбилейното издание на оригиналната сага за Делтора е 700 страници, но в тях е събрано повече, отколкото други автори успяват за 7000.
Героите също са добре разработени. Лийф е много способен протагонист, реалистично е направен със слабостите на юношеството, но прави добро впечатление с това, че бързо развива съобразителност и разчита на знания, находчивост и бързи реакции, а не просто да отключи силна магия. Барда ми е малко досаден, но не е толкова нравоучителен, колкото подобни герои от други истории. Жасмин е чудесно попадение и е отлично развита героиня, която също търпи развитие и макар да е способна, е направена така, че да допълва, а да не засенчва Лийф. Малко ли липсваше “бро” на главния герой, имах надеждата, че появяващият се във втората половина на сагата Дейн ще изиграе тази роля, но Рода избра друго и в интерес на истината й се получи, той е може би любимият ми герой в цялата поредица или поне наравно с протагониста.
Но злодеите като цяло са силната страна на Емили. От Тери Брукс никой не е измислял такива гадини. Господарят на сянката е по-умен от Волдемор, Палпатин и Саурон взети заедно, като има нещо особено потискащо в мракобесното му въображение при създаването на всевъзможни изчадия. Особено силно ме впечатлиха гигантският отровен жабок Гелик, града на плъховете, търчащи на безбрежни пълчища, плужекът Гус, обричащ на ужасна участ всеки, потънал в слузта му, живия пясък, седемте крилати птици Ак-баба. Книжките се водят за деца, но авторката не си поплюва и е доста по-хард от К.С. Луис или Рик Риърдън, а на моменти даже и от Дж. К. Роулинг.
Сега сюжетът донякъде се повтаря – търсене на артефакти, битка с “бос” – но Емили Рода е измислила историята с идеалната цел да накара момчета геймъри да четат. Стоплящо сърцето е интервюто й, в което обяснява колко се радва когато види как в скептичните им към книги очи проблясва пламъкът на интереса. Според мен хора като нея правят огромно добро и затова я уважавам много, отделно, че е страхотна писателка.
Като цяло “Походът за Делтора” е великолепно епично фентъзи, може би най-доброто, което не е издавано на български език. Нямам надежда някой да поправи грешката, но надеждата умира последна и затова направих тази рецензия.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари