Годините след идването на демокрацията бяха истински пир за феновете на фентъзито. Почти напълно пренебрегването по времето на комунизма, то изведнъж се превърна в любим жанр на читателите заради множеството силни книги, появили се за къс период от време. Една от първите такива е “Потомците на Шанара” на Тери Брукс, книга първа от поредицата “Наследството на Шанара”. По-късно тя бе издадена наново от “Инфодар”, а днес се спираме на нея за поредното ни ревю от рубриката “Фентъзи класика”.
Векове са изминали от битките с Господаря на магията и Призраците Морди, а Четирите Земи са станали неузнаваеми. Друидите и елфите, дълги години пазили света от злото, вече са изчезнали. Федерацията, някога невзрачно държавно образувание на хората от Южната земя, се е разраснала и е завладяла почти всичко по пътя си. Джуджетата страдат под гнета й, а далеч на север тролите са единствените, съумели да запазят свободата си. По-лошо, появила се е някаква нова злина, черни фигури, обсебващи телата на жертвите си и стремящи се да унищожат всичко отвътре. Аланон вече е мъртъв и не може да ги спре. Ала духът му извиква потомците на рода Шанара с последни заръки, които да спрат посевместната разруха…
По време на излизането си на английски език, “Потомците на Шанара” е нов етап в развитието на Тери Брукс като автор. Романите от оригиналната трилогия за “Шанара”, макар и свързани помежду си, разказват самостоятелни истории. “Потомците на Шанара” е опит да се завърже действието за по-мащабна история и донякъде страда от това, тъй като на моменти е малко мудна. Ако читателят бъде търпелив с автора обаче ще бъде възнаграден, тъй като книгата определено си струва.
Новите герои напомнят на старите, но все пак имат и собствено излъчване, а сюжетът има възможност да ги изгради по-плътно като характери. Новата заплаха се усеща някак по-реалистична, като само мога да си представям как българските читатели от 90-те, едва наскоро измъкнали се от тоталитарния строй, четат за издевателствата на Федерацията. Въпреки това Брукс не изневерява на стила си и в романа има много магия и чудовища, като обаче ефектът е не толкова на бягство от действителността, колкото на метафора за човешката природа и същността на тиранията.
“Потомците на Шанара” завършва с няколко отворени края, та да е сигурно, че ще продължите да четете поредицата, дори и да не завеждате рубрика за стари книги във фентъзи сайт като мен. Живот и здраве, очаквайте рецензии на продълженията скоро.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари