Последната хроника (Хрониките на Ралмия #6)

По случай Деня на българската и славянска писменост, 24-ти май, реших да Ви почерпя с текста на последната книга от поредицата ми “Хрониките на Ралмия”, който този път излиза първо в Цитаделата. Благодаря на Марина Красимирова за редакцията, на Надя Михайлова за корекцията и на всички читатели, останали с мен до края на историята.

Може би някои от Вас ще забележат, че сюжета и обратите в тази книга донякъде напомнят на “Черната корона”. Тази книга всъщност е по-старата от двете и докато писах другата, бях забравил подробностите. Оттам се получиха някои сходства, очевидно част от това, което намирам за най-важното в едно епично фентъзи. Вярвам, че няма да се разсърдите.

Поздрави:

Александър Драганов

Резюме:
Магьосникът Казадар е победен, но сега вечният дух на злото, наричан Прокълнатия, обсебва барон Раксмаил, владетеля на черните елфи. Неговите армии нападат свободните народи на Ралмия и изглежда, че няма сила, която да му се опълчи. Драконовият ездач Райлин ще трябва да се издигне в небето, влизайки в двубой на живот и смърт, а неговият приятел Алтан се отправя с любимата си Тамия на смъртоносно пътешествие към самото сърце на мрака, там, където го очаква съдбата му…
Шестата книга от „Хрониките на Ралмия“, която приключва поредицата, предлага екшън и магии, които читателите на Александър Драганов не са виждали от „Черната корона“ насам!

Пролог

Барон Раксмаил не помръдна, когато чу шестимата благородници да влизат в личната му зала, без дори да почукат. Той ги очакваше. Знаеше какво си шушнат в сенките на мрачния му замък, как се споглеждат помежду си, усещаше омразата и завистта в погледите им, отправени към него. Граф Велир, лорд Бовар, маркиза Силиан, лорд Талмин. Някога негови верни слуги и съветници. Способни, достойни черни елфи, но уви, ограничени, лишени от полет на мисълта, страхливи.
И той самият някога бе такъв, напомни си Раксмаил, докато почервенелите му в последните години очи останаха вперени в пукащия в камината му огън. Огън, който с една малка магическа намеса не топлеше, а само светеше. И то така, че да прави сенките в тронната му зала огромни, гънещи се и заплашителни.
Такива, каквито ги обичаше, откакто получи Откровението. Раксмаил обичаше да нарича така чудодейния прилив на магическа сила, която го бе сполетяла в най-пагубния за властта му момент преди седем години, когато народът, обеднял и озверял след разрушенията, причинени от омагьосан морски змей, се бе вдигнал срещу него.
И тогава той бе призовал любимите си светкавици, които бяха докоснали бунтовниците и бяха изсмукали живота им. Баронът притвори очи при спомена и измърка като котарак.
— Бароне — чу гласът на лорд Талмин, прегърбен стар елф, чиито ръце бяха скрити в ръкавите му и несъмнено напипваха дръжките на ками.
— Да — отговори Раксмаил с безгрижен тон, все така загледан в пламъците. Той знаеше какво предстои.
— Недоволни сме от вашата агресивна политика — продължи острият женски глас на Силиан, висока, стройна елфа, чието лице би било красиво, ако не беше така студено.
Раксмаил обаче го харесваше. Той се изправи от стола и се обърна към гостите си, оглеждайки ги внимателно. Силиан открито бе отпуснала бойния си камшик около коленете, Велир и Бовар също демонстративно бяха оголили дръжките на мечовете си.
— Моята политика — с престорена изненада докосна длани Раксмаил, придавайки си вида на учител, огорчен от поведението на непослушните си питомци, — не беше ли същата тази агресивна политика, която позволи на Саликарнас да подчини всеки град по крайбрежието и да му позволи да се разрасне от град на крадци и разбойници до Империя, с която дори прехваленото Кралство на хората се съобразява?
Черните елфи се поколебаха.
— Всичко това е така — накрая каза Велир, — но едно е да подчиняваме градовете на слабите хора и уродливите орки. Съвсем различно е да се изправим срещу светлите си братовчеди. Това е лудост!
— А и тези религиозни глупости! — добави Талмин. — Тия култове към Прокълнатия! Откъде ти дойдоха на главата, Ракс? Познавам те от малък, не беше такъв.
— Хората се променят — усмихна се баронът, — елфите също. Вие сте добри мои слуги. Вървете си.
— Не съм ничия слугиня! — извика Силиан и изплющя с бича си. Като по сигнал Бовар и Велир изтеглиха оръжията си, а Талмин разпери ръце, разкривайки камите, които държеше — дълги и закривени оръжия, идеални за разпорване.
Раксмаил помисли дали да не ги унищожи с мълниите си, но реши, че така няма да е интересно и вместо това дясната му ръка извади изпод плаща си дългата си сабя, правеща впечатление със сложната си, отрупана с орнаменти дръжка.
Още преди Откровението Раксмаил се славеше като опасен воин. Но след него…
Силиан нападна първа, замахвайки с бича към барона. Той с лекота отблъсна обкования с омагьосан метал камшик и се плъзна към нападателите си като смъртоносен повей на вятъра. Сабята му се издигна и с лекота премина през защитата на лорд Бовар, прониза дробовете му и го остави да се гърчи на пода, давещ се в собствената си кръв. Раксмаил блокира с майсторско движение двете ками на Талмин и се отдръпна от новия удар на Силиан, който порази Велир право в гърлото. Черния елф изхриптя нещо изненадан, след което рухна до падналия Бовар.
Силиан изкрещя, а гласът й бе пълен с гняв, но и със страх.
Раксмаил се усмихна.
Той отново се дръпна настрани и постави стария Талмин между себе си и Силиан. Кръстоса дългата си сабя с камите на някогашния си добър приятел и ментор, като първо изхвърли кривите оръжия от ръцете му, сетне отряза китките, а накрая отсече и главата му, отворила уста в беззвучен писък.
Баронът погледна Силиан и леко наклони главата си.
— Изглеждаш толкова красива… — прошепна той нежно.
Силиан изруга и замахна с камшика си към барона. Окървавеното острие на сабята обаче посрещна оръжието и го изтръгна от ръцете на елфата.
Тя ахна, а очите й се разшириха. Битката бе свършила за броени секунди.
Раксмаил захвърли сабята си настрана.
— Много грозно от твоя страна, мила моя, но всичко може да бъде простено.
— Да, господарю… — кимна елфата и приближи баронът. Светещият в камината огън хвърляше сенки, които скриваха лицето му и оставяха видими само очите. Някога сиви, сега червени, като капки кръв по лицето му.
Силиан се остави да бъде погълната за миг от тези очи, сетне в ръката й цъфна нож, който тя заби в гърдите на гледащия я спокойно Раксмаил.
Баронът се усмихна.
— Това беше грешка.
Силиан отвори уста, когато от гърдите на господаря й излезе пушек и дръжката падна от гърдите му. Острието бе потъмняло и омекнало, а раната от него се затваряше сама, като плътта около нея се гънеше по безобразен, кощунствен начин.
Елфата понечи да изпищи, когато ръцете на барона я сграбчиха за раменете, но писъкът й заглъхна в целувката му, целувка, която изпи душата й. Очите на Прокълнатия, който надничаше иззад лицето на Раксмаил, блеснаха доволно, когато той я пусна бездиханна на земята.

Дългоочаквана среща

— Оу! — изохка Алтан, докато бръснача в ръката му леко кривна и го поряза отстрани по бузата. Тамия, която в същото време се опитваше сложи някакъв ред в кестенявата си коса, въздъхна и каза:
— Дай на мен — нежно хвана съпруга си за брадичката и обръсна наболата му брада и малките мустачки, опитали да се образуват под носа му.
— За толкова години така не се научи да се бръснеш — рече някогашната крадла, когато приключи и разроши и без това хвърчащата във всички посоки коса на мъжа си. — Няма ли някаква магия за бръснене или нещо такова?
— Не — отвърна Алтан и се усмихна на идеята, — макар да звучи добре. Магията обаче не е играчка или поне аз не съм чувал някой да я ползва с такава цел.
— Ако всички магьосници са непохватни с бръснача като теб, това обяснява защо обикновено имате дълги бради — отбеляза Тамия, — затова не ти давам да вършиш тая работа ако аз не съм наблизо. Веднъж се бе обръснал сам и изглеждаше като след злополучната среща с Казадар.
По лицето на Алтан премина сянка.
— Извинявай — каза жена му, безпогрешно усетила чувствата на любимия си, — беше глупава шега от моя страна.
— Н-не, всичко е наред — поклати глава магьосникът и се помъчи да се разсмее. — Това беше отдавна.
Беше отдавна, помисли си Тамия, но все още се будиш, облян в студена пот, просълзен и изплашен. В душата на крадлата се надигна изпепеляваща омраза към Прокълнатия. Преди седем години неговият слуга, отвратителният магьосник Казадар бе отвлякъл Алтан в уродливото си убежище и бе извършил черен ритуал, чрез който Алтан, макар и за малко, бе обсебен от духа на Прокълнатия. Само любовта на Тамия бе спасила младежът.
След това двамата се бяха оженили и ето че сега Алтан бе придворен магьосник на самия крал, а подвигът му — именно той бе убил Казадар — бе известен надлъж и шир из Ралмия.
Само Тамия обаче знаеше колко се измъчва любимият й до ден-днешен от зловещия спомен за тази среща, как отвратителното съмнение, че той е същият като Черната Сянка — негов древен прародител, както бе казал омразния Казадар — разяжда душата му като червей.
— Беше отдавна — съгласи се Тамия с думите на Алтан — и няма да се върне.
Тя го и прегърна, като уви тънките си ръце около врата му. Двамата се целунаха нежно и застинаха за миг.
— Обичам те — каза след малко Алтан.
— И аз те обичам — отговори Тамия и чак тогава двамата се разделиха.
— Хм, откога не сме виждали Райлин? — рече магьосникът, докато приглаждаше тъмната си роба, подобна на тази, която бе носил по време на запознанството си с Тамия, но, разбира се, по-чиста и по-голяма, за да се отпуска свободно по вече широките му рамене.
— От доста време — отговори Тамия, която също оправяше роклята си. За разлика от преди, тя сега бе развила вкус към скъпите и хубави дрехи, а за Алтан нямаше по-голяма радост от това, да й ги осигурява. — Предполагам, е опожарил още някое гоблинско селце.
— Заледил, по-скоро — засмя се Алтан.
През последните години Райлин бе станал легендарен герой на елфите, подобно на своя велик баща и също като него яздеше дракон, снежнобял звяр с леден дъх на име Готлиб.
— Говорим за вълка — внезапно рече Тамия, доближавайки се до прозореца на широката стая, в която двамата с Алтан живееха, — а той в кошарата.
И наистина, в небето над Кралския замък се бе появила бяла точица, която стремително се увеличаваше, докато накрая не се превърна в грамаден леден дракон, чиито врат бе яхнат от висок красив елф.
— Готлиб ви видя от доста високо — рече Райлин, махвайки им с ръка, когато драконът му увисна през прозореца на стаята им. Из другите краища на замъка се чуха викове и прозорци от другите кули се отвориха. Всички искаха да видят прочутия герой.
Той, както и драконът му, се бяха променили доста от времето, когато се бяха запознали с Алтан и Тамия. Сега елфът не бе начумереното русоляво момче, която бяха заварили да чака баща си в коридора на двореца в Саликарнас. Райлин се бе превърнал във висок и строен юноша, чиято коса се спускаше по раменете му. Тялото му бе покрито със златиста прилепнала броня от тънък омагьосан метал, а на лявото му бедро се поклащаше мечът на баща му.
Драконът Готлиб пък бе станал още по-огромен, с дъх, способен да укроти лятната жега. За жалост обаче сега бе есен, макар и слънчева, затова от присъствието му в стаята на Алтан и Тамия навя хлад.
— Ще простудиш целия кралски двор на Ралмия — каза Тамия.
— Не вярвам, хората сте дебелокожи създания — пренебрежително махна с ръка елфът, — бих си поговорил още с вас, приятели, но това ще трябва да почака.
— Действително — изръмжа Готлиб, докато грамадната му глава обхождаше с поглед замъка, спирайки се на масивен прозорец, водещ към тронната зала, — рицарите вече се събират на Кралския съвет.
— Значи и ние трябва да тръгваме — каза Тамия, — ще се видим там!
Алтан махна с ръка на Райлин, когато драконът му се спусна към двора пред Замъка, търсейки си място за кацане и след това последва жена си по коридорите, водещи към тронната зала. Двамата я стигнаха едновременно с Райлин, чиято лека стъпка напомняше котешка. Тримата влезнаха едновременно в залата на Краля, където той посрещаше съветниците си, седнал на малък трон. Рицари и благородници бяха насядали край дълга правоъгълна маса.
Кралят бе стар човек с дълга, снежнобяла брада, но оредяла коса, върху която бе поставил малка златна корона. Когато видя влизащите, очите му се оживиха и той кимна:
— О, заповядайте! — рече той. — Моят добър придворен магьосник, скъпата Тамия и елфическия герой. Славна компания, наистина.
Алтан, Тамия и Райлин послушно заеха свободните места. Лицето на елфа бе изопнато, като че някаква грижа бе помрачила радостта му от това да види приятелите си.
— Събрали сме се тук — каза кралят, — поради променилата се обстановка в Ралмия, вследствие появата на новото държавно формирование, Империята на Саликарнас.
— Ха! — извика един от старите благородници така силно, че Алтан се стресна. Магьосникът погледна с неприязън извикалия. Това бе глупав стар граф, известен с това, че имаше крайни предразсъдъци към не-човеците, жените и хората, които не са с благороднически произход. Беше създавал много проблеми на Алтан и Тамия в първите месеци от пребиваването им в Кралския замък.
— Можем ли да наречем „Империя“ образуванието на група елфически ренегати, управляващи един град с тъй противоречива слава, какъвто е Саликарнас? — запита графът, по име Ейнхард. — И нужно ли е да преговаряме с такива отрепки?
— Граф Ейнхард — прекъсна го мазният глас на старец, известен като лорд Христизий, — призовавам ви да пренебрегнем скрупулите си и да се замислим за възможната търговска изгода от едно партньорство между нашето Кралство и държавата на град Саликарнас.
— Моля! — вдигна ръка кралят. — Тези решения са мои, а не ваши! Мисля, че би било безразсъдно да говорим за бъдещи отношения с тази Империя, без да знаем повече за нея. В залата присъстват трима, които знаят много за барон Раксмаил, как управлява, как се държи. Двама от тях са били негови поданици.
Владетелят погледна към Алтан и Тамия. В това време Райлин бе свил устни. Барон Раксмаил бе гледал как баща му умира и не бе направил нищо, да предотврати това.
Напротив.
Беше се наслаждавал.
— Барон Раксмаил беше безмилостен управник — започна Тамия, — той и неговата клика от черни елфи контролираха и вероятно още контролират всеки аспект от живота в града. Той събираше непосилни налози от населението, а онези, които недоволстваха бързо свършваха под ботушите на верните му орки.
— Той беше отдаден и изцяло на забавления — обади се и Алтан, — моят чичо работеше за него и снабдяваше дворецът му с чудовища, които той хвърляше срещу бойци в зловещи гладиаторски представления.
— Също така е и убиец — допълни Райлин през зъби, — баща ми умря пред очите му, а той се заливаше от смях.
— Моля ви! — намеси се лорд Христизий. — Кралю, виждате, че тези тримата са пристрастни! Не бива да оставяме миналото да ни ръководи…
— Освен това — изръмжа Ейнхард, — произходът на двамина от тях е селски, а знаете, че селянинът винаги мърмори против владетеля.
— Когато той дебелее за сметка на гладуващи деца, да! — отвърна рязко Тамия, като погледът й презрително се насочи към люлеещото се шкембе на благородника.
Алтан с мъка скри усмивката си, но Райлин беше твърде ядосан, за да остане сериозен:
— Кралю, ще направите грешка, ако преговаряте с някой като Раксмаил. Баща ми отиде с предложение за сътрудничество в неговия замък, а намери смъртта си там!
— Враждите между елфите не са проблем на хората — изписка Христизий, но кралят вдигна ръка и ги прекъсна.
— Елфите са били дългогодишен приятел на нашето Кралство. Дълговековен, бих казал — сурово каза стария владетел и Христизий се сви под погледа му. — Нека чуем какво има да ни каже Райлин. Каква е политиката на Империята в последно време?
Райлин сви рамене.
— Поглъщане на повече земи. Така, те станаха Империя. Раксмаил поставя ултиматуми на противниците си и те рано или късно му се покланят. Слуховете са, че използва черна магия за целите си, но предполагам, че Алтан би могъл да коментира повече по този въпрос. Във всеки случай под неговото имперско ръководство елфите на мрака отново почитат Черната Сянка, както по времето на предателя Асмоел. Навсякъде, където започнат да се веят знамената със стилизираната буква „Р“, знакът на Барона, се повтаря картинката, за която говорят Тамия и Алтан. Глад, мизерия, жестокост, несправедливост и това, съчетано с чудовищен верски фанатизъм. Империята на Саликарнас е една враждебна сила, която не търси партньори, а слуги. Прочее, с това е свързана и последната ми новина.
Райлин сви юмруци.
— Баронът е поставил ултиматум на Града на Пророка да се присъедини към Империята или да бъде унищожен.
На лицето на краля се изписа неверие, а благородниците му се разшумяха. Алтан изглеждаше шокиран и направо зяпна.
— Но… — каза той, — Градът на Пророка е защитен магически от нечисти сили! Раксмаил трябва да е полудял!
— Или да използва непозволена черна магия — скръсти ръце кралят. — Какво би казал ти, Алтан.
— Това е невъзможно! — поклати глава младежът. — Прокълнатия не може да стъпи там, нито той, нито слугите му!
— Млади момко — каза Ейнхард, — говорим за политик тук…
— Глух ли сте? — извика му Райлин. — Барон Раксмаил е поклонник на Прокълнатия! Негов слуга!
— Религията често заздравява властта… — каза Христизий, — баронът може да я ползва като аргументация за силата си, без да е искрено вярващ.
— Искрен е — прекъсна го Алтан, — аз бях в замъка на барон Саркорос, когато Казадар призова духът му. Усетих… допира му до душата си… Алтан пребледня при спомена и Тамия нежно стисна ръката му.
Магьосникът я погледна благодарно.
— Моята жена… прогони злия дух… но той вероятно влияе вече на воля из Ралмия.
— Момче — високомерно каза Ейнхард, — моля ви не пълнете политиката с мистически глупости. Ние сме наясно с могъществото на Казадар, но да приемем за чиста монета думите ви за Черната Сянка… великият крал Александър е унищожил този дух преди векове.
— Така ли? — прекъсна го Райлин. — Тогава как го видяхме в замъка на сина му?
— Виденията на Казадар — обади се Христизий, — са ви объркали.
— Вече бях убил Казадар, когато Прокълнатия нападна! — извика Алтан. — Лъжец ли ме наричате?
Благородниците и рицарите се разшумяха отново, влизайки в спор помежду си. Някои вярваха на Алтан, Тамия и Райлин, но други се вслушваха в меркантилните предложения на Христизий. Настана глъчка.
— Успокойте се! — вдигна ръка кралят. В залата настъпи тишина. — Вместо да се карате, ако може да чуя вашите предложения. Райлин?
— Според мен барон Раксмаил ще продължи да разширява Империята си и ние ще сме следващите на неговия прицел. Нашият народ е смел, но малоброен, а баронът ще помъкне несметни пълчища орки и гоблини под знамената си. От името на Гората на Сънищата, умолявам Кралството за помощ.
— Делата на елфите са си на елфите! — извика Ейнхард, но Кралят го стрелна с очи и процеди: — ще ви изгоня.
Графът млъкна и поаленя.
— Лорд Христизий? — обърна се Кралят към стария благородник.
Последният се облиза и каза:
— Аз мисля, че ние правим грешка, като гледаме на нещата тъй емоционално. Според мен трябва да имаме един по-прагматичен подход, да поговорим с тази нова сила и да потърсим търговски, а не военни контакти с нея, за да вземем онова решение, което е най-правилно и благоразумно за Кралството.
Кралят кимна, а Райлин изпъшка от гняв при думите на стареца, който обаче не го и погледна.
— Алтан? — владетелят наклони глава и към магьосника. Младият мъж погледна своя крал и рече:
— Аз вярвам в думите на Райлин, Ваше Величество. Виждал съм на какво са способни поклонниците на Прокълнатия. Ако баронът е един от тях, контактите, за които говори лорд Христизий биха били невъзможни.
Владетелят кимна.
— Благодаря за вашите съвети. Утре ще обявя своето решение. Разпускам съвета!

Кралската Дума

— Какви бяха тези ужасни старци? Напомнят ми на благородниците на черните елфи! — каза възмутено Райлин.
Тримата се бяха покатерили на гърба на могъщия Готлиб, чиито криле ги бяха издигнали високо във въздуха. Ралмийските земи се виждаха отдолу като на длан, украсени в красивите цветове на есента, докоснали високите треви и редките дървета. Вятърът вееше косите на тримата ездачи на дракона, доставяйки несравнимо удоволствие на Алтан и Тамия и охлаждайки гнева на Райлин.
— Вероятно защото са благородници — отговори на въпроса на елфа Тамия, — те навсякъде са такива.
— Нашите не са такива — възрази Райлин, — помниш елфическия крал.
Действително кралят на елфите се бе отнесъл много дружелюбно преди седем години, когато бе приютил Алтан, Тамия и Райлин в една от резиденциите си и ги бе защитил от чудовищен убиец, изпратен от магьосника Казадар.
— И нашия Крал, Хоуфгар, не е лош — каза Алтан. — Проблемът е обаче, че мрази да се налага със сила на хората и затова често удовлетворява глупавите желания на Ейнхард или пък змийските искания на Христизий.
— Тези говориха най-много — мрачно се обади младият елф — и все глупости.
— Глупостите са специалитет на Ейнхард — отговори Тамия, — той е дебел и нагъл. Мрази всичко, което не е благородник на Кралството, а от завист мрази и половината благородници.
— Веселяк, значи — кимна Райлин.
— Звучи като орк — чу се гласът на Готлиб. Тамия и Алтан се засмяха на сравнението.
— А другият? — попита елфът.
— Христизий е лош — отговори Алтан, — много лош. Хитър и опасен старец. Всяко предложение за нов данък идва от него. Всяко решение, изгодно за благородниците, а не за хората, пак е от него. За съжаление е много убедителен оратор и винаги дава логични аргументи на тезите си. Трудно е да бъде оборен. Когато споря с него… — поклати глава Алтан, — се чувствам глупав, като малко нетърпеливо дете.
— Ти си много по-умен от него! — отвърна Тамия и се притисна силно до съпруга си. — Това, че той говори много, а не казва нищо, е минус, а не плюс.
— Да, лошото е, че кралят го слуша — направи кисела физиономия Алтан, — но стига за нашата политика. Кажи какво става в моя роден град?
— Лошо, Алти, много лошо — поклати глава Райлин. — С Готлиб често обикаляме там и става все по-зле.
— Последният път опитаха да ни свалят от небето — засмя се леденият дракон. Когато се бе явил за пръв път пред ездача си преди години, той бе говорил почти несвързано, но сега се изразяваше дори по-добре от него.
— Аз обаче замразих стрелата за балистата и накрая орките я счупиха. Черните елфи не бяха особено доволни — при тези думи Готлиб се разкикоти доволно, при което Алтан и Тамия едва не паднаха.
На магьосника обаче не му бе смешно.
— Раксмаил иска да убие най-известния герой на Ралмия? — не вярваше на ушите си. Да, бе видял как баронът оставя Райсил да умре, но все пак публично никога не се бе осмелявал да го гони.
— Има награда и за мен и за дракона — потвърди опасенията на Алтан Райлин. — Властта му вече е абсолютна, Алти. Онова, което е било по ваше време, е песен.
Магьосникът потръпна. По негово време черните елфи контролираха цялата реална власт. Какво ли бе сега?
— Гладиаторските сражения са се изродили в хвърляне на невинни хора на ужасните зверове на барона — продължи разказът си Райлин. — Вече има вечерен час из целия град, ако стражите хванат някой след залез, той става следващата вечеря за гладиаторските зрелища. Храмовете на Прокълнатия никнат като гъби след дъжд, а поклонниците му се множат, макар да са главно орки и гоблини.
Алтан сви очи.
— Аз съм виновен, чрез мен Казадар върна това нещо в нашия свят.
— Ти мислиш, че Прокълнатия лично дърпа конците на барона? — запита Райлин, но бе прекъснат от Тамия.
— Алти, помниш ли какво стана, когато се видяхме за пръв път? — попита тя с меден глас.
Магьосникът се размърда от неприятния спомен.
— Аха — каза той, — срита ме там, дето не трябва.
— Ако пак кажеш, че ти си виновен за каквото и да е деяние на барона или мерзкия му господар, да знаеш, че ще повторя упражнението. По никакъв начин не можеш да се терзаеш за уродливите ритуали в чест на Черната Сянка!
Алтан се обърна назад, за да види сериозното лице на съпругата си и простичко каза:
— Обичам те — сетне двамата се целунаха.
— Горчиво! — извика Райлин, смеейки се. — Не, наистина, кога ще си имате дете?
— Това е добър въпрос — кимна Алтан и се ухили.
— Така е, досега отлагахме по тази или онази причина: година-две да поживеем, после да се утвърдим в Двореца… — усмихна се крадлата, сетне усмивката й угасна, когато видя лицето на Алтан да помръква.
— Какво има? — попита тя.
— В какъв свят бихме създали нашето дете, скъпа, ако барон Раксмаил спечели тази война? — поклати глава той.
— Какво имаш предвид? — объркано попита Тамия. — Мислиш, че той ще нападне и Кралството?
— А защо не? — отвърна магьосникът. — Ако Прокълнатия е зад него, ще го направи. Аз знам как мисли той. Бил е в мен.
Алтан потрепери.
— А и всички знаем древните легенди — добави Райлин, — ако Алтан е прав и наистина Черната Сянка стои зад Империята на Саликарнас, ще трябва да се обединим срещу нея, за да имаме някакъв шанс.
— Дано и Кралят го осъзнае — мрачно каза Алтан и сърцето на Тамия се изпълни със страх, тъй като не знаеше какво да каже, за да успокои любимия си.

* * *

Огънят, който пукаше зловещо върху върховете на факлите нито топлеше, нито хвърляше светлина в мрачната зала на порутения замък, принадлежал някога на барон Саркорос. Статуята на стареца стоеше от дясната страна на друг монумент, изобразяващ самия Прокълнат, а насреща стоеше трети паметник, на мрачния Рицар на Смъртта лорд Дакавар.
Алтан разпозна мястото и по тялото му изби студена пот, а сините му очи напразно се взираха в гъстите сенки, от които долиташе змийски съсък.
— Мен ли търсиш, момче — чу се глас, подобен на трошенето на сухи есенни листа. Алтан се обърна стреснат и видя Прокълнатия да стои на няколко метра от него — сгърчен от злоба старец, увит в тъмен плащ, над чието сбръчкано от годините лице бе схлупена качулка.
— В-върви си — отвърна магьосникът, правейки крачка назад.
— Не мисля — отвърна Прокълнатия и пристъпи към своя далечен потомък, — знаеш ли, аз наистина харесвам твоето тяло и бях доста ядосан, когато сладката малка Тамия ме изхвърли оттам. Но нещата се наредиха по-добре.
— Раксмаил — поклати глава Алтан, — ти стоиш зад него!
— Не е ли очевидно? — разсмя се Прокълнатия. — И все пак, момчето ми, макар простолюдието да е обречено, за теб има шанс. Ти си от моята кръв, носиш моята магия. Ела при дядо си и ще имаш шанса да управляваш един прекрасен нов свят.
— Махни се! — извика Алтан. — Отричам се от теб.
Прокълнатия се усмихна.
— Тогава ще умреш.
Очите му лумнаха и червените мълнии изхвръкнаха от тях. Алтан изкрещя и се събуди, облян в пот. Въздухът идваше на пресекулки в дробовете му.
— Скъпи, добре ли си? — попита Тамия.
— Аз… да — отговори магьосникът, — просто… лош сън.
Тамия го прегърна и го целуна, първо по челото, а после и по устните.
— Значи няма от какво да се притесняваме.
Двамата заспаха прегърнати и в обятията на любимата си, Алтан бе недостижим за Прокълнатия.

* * *

Кралят събра следващия съвет рано сутринта, затова повечето благородници бяха сърдити, особено дебелият Ейнхард, който не бе успял и да закусва. Христизий изглеждаше угрижен и дългите му пръсти, подобни на голи охлюви, се търкаха един в друг, милвайки скъпите му пръстени. Алтан бе още уморен заради ужасния кошмар с Прокълнатия и затова изглеждаше леко неадекватен. Тамия го гледаше с известно безпокойство. Райлин бе изпънат като струна, чакащ с нетърпение решението на владетеля Хоуфгар.
Кралят поздрави всички, сетне прочисти гърлото си. Под очите му имаше кръгове, което означаваше, че цяла нощ не бе спал, а бе обмислял какво решение да вземе.
— Скъпи приятели, драги гости — започна той колебливо, — аз претеглих внимателно решенията, които предложихте. Признавам, аз бях заинтригуван от предложението на лорд Христизий.
Старият благородник раболепно погледна своя владетел, като дете, което бе похвалено и безцветните му устни се разтвориха в коварна усмивка. Райлин тихо простена, Алтан също въздъхна.
— Действително — продължи кралят, — едно търговско споразумение с такава могъща държава би могло да оправи баланса на съкровищницата, да ни даде повече средства, с които от своя страна бихме могли да намалил налозите и да осигурим на хората по-добър живот — погледът на Хоуфгар нарочно се спря Христизий, чиято усмивка помръкна.
— Въпреки това обаче, аз не мога да не се вслушам в предупрежденията на Райлин, Алтан и Тамия, трима герои, признати в цяла Ралмия, герои, които добре познават барон Раксмаил и неговите методи. Не мога да пренебрегна и възстановяването на човеконенавистния култ към Прокълнатия, донесъл в миналото толкова беди на нашата страна.
Кралят поглади брадата си.
— Според легендите, преди великият Крал Александър да бъде призован от далечно селение за помощ, тук, в тази тронна зала се разпореждал самият Прокълнат. Тогава в Ралмия бил настанал невиждан упадък, пътищата били занемарени, а по тях върлували чудовища. Ако Черната Сянка действително манипулира по някакъв начин барон Раксмаил, то тогава би било ясно, че всякакво споразумение и всякакви преговори биха били невъзможни.
— Ако, ако — намеси се Христизий, който не харесваше в каква посока се насочва разговорът, — аз още вчера казах, че според мен баронът използва религията като допълнителна аргументация на властта си. Доказателство за това са думите на нашия скъп елфически гост — старецът се усмихна и кимна към Райлин.
— Как така? — изненада се елфът.
— Вие казахте, че баронът смята да нападне Градът на Пророка, прав ли съм, или крив? — оголи зъби Христизий.
— Прав — кимна елфът, — но какво…
— А почитаемия придворен магьосник Алтан каза, че Градът е защитен от черната магия на Прокълнатия, нали така? — благородникът насочи погледа си към Алтан. Младежът се размърда притеснено, усещайки, че го водят за носа, но кимна.
— Така е… Оракула има защита, която злите сили не могат да преминат.
— В такъв случай, трябва да приемем, че баронът блъфира с религията от Прокълнатия, тъй като ако действително имаше тази магия, той не би могъл да нападне Града, нали така? — разпери ръце Христизий.
Алтан отвори уста, сетне я затвори. Райлин също изглеждаше озадачен, а кралят бе сключил вежди.
— Какво би казал, Алтан? — запита накрая владетелят.
— Аз… — поколеба се магьосникът, сетне обаче си спомни кошмарът си, — аз съм убеден, че Прокълнатия контролира барон Раксмаил. Не мога да кажа как съм убеден, но съм сигурен в това.
— А не се ли опитваш да спечелиш помощ за твоите приятелчета елфите — изпусна нервите си Христизий, — лишавайки ни от купища пари?!
— Когато Раксмаил построи Храм на Прокълнатия тук, всичките пари на света няма да те спасят! — извика Райлин, отвратен от алчния благородник.
— Как смееш! — обади се Ейнхард, подкрепен от виковете на още няколко благородника.
— Тишина! — извика кралят. Лицето му изглеждаше страшно.
— Уверявам ви, Райлин, че Прокълнатия НЯМА да стигне до нашия Замък!
Хоуфгар се бе обидил на репликата на елфа и Райлин разбра, че е допуснал грешка с изказването си.
— Както граф Ейнхард отбеляза вчера, ние не можем да се месим във вътрешните свади на елфите — продължи Кралят, все още червен от яд, — така, че не очаквайте да ви изпратим помощ във войната.
Райлин зяпна.
— От уважение към вас обаче — той вдигна ръка, — няма да влизаме в контакти и с барон Раксмаил. Ще запазим пълен неутралитет.
Христизий изграчи нещо недоволно, но Кралят му хвърли кръвнишки поглед и той млъкна.
— И много добро решение, Ваше Величество! — обади се Ейнхард. — Не бива да се месим в кавгите на не-човеците!
Лицето на Райлин се изкриви от гняв.
— Вашият неутралитет ще ви изиграе лоша шега, кралю — отговори русокосият младеж, скърцайки със зъби. — Вие може и да не искате контакти с барон Раксмаил, но когато ордите му ни прегазят, той сам ще осъществи контакт с вас.
Сетне елфът се завъртя на пети и излезе от тронната зала.
Алтан се изправи и тръгна след него, следван от Тамия.
— Вие двамата, накъде? — извика кралят. — Не съм ви освобождавал?
— Моите уважения, Ваше Величество — обърна се Алтан, — но моето място е при елфите. Няма да ги оставя сами срещу Прокълнатия.
— Нито пък аз — тихо му прошепна Тамия.
— Обзалагам се, че Раксмаил трепери от ужас — изцвърча Христизий. — Прав ви път!

Отново в полет

— Съжалявам, че стана така — каза Райлин, докато Готлиб се издигаше високо във въздуха, яхнат от трима: своят ездач и неговите приятели, Тамия и Алтан.
— Тъкмо бяхте уседнали в Замъка — продължи елфът, — не трябваше да зарязвате всичко.
— Зарязахме само Ейнхард и Христизий, а те няма да ни липсват. Никак дори — горчиво се засмя Тамия.
— Жалко е, че кралят реши да се вслуша в тях — тъжно каза Алтан, чиито поглед бе вперен в полята надолу, — не можах да направя нищо. Понеже съм млад, не се ползвам с голямо доверие, а това, че съм магьосник само пречи.
— Това решение ще струва скъпо на краля — поклати глава Райлин, — но за съжаление може да се окаже пагубно за елфите.
— Не говори така — отговори Алтан, — все ще намерим начин да отблъснем барона…
— Не си виждал силите му, Алти — гласът на Райлин трепна и магьосникът с ужас установи, че приятелят му е изплашен.
— От векове никой не е събирал такава орда — продължи елфът. — Гоблини, орки, разбойници, гноми, всякаква измет се струпва под знамената му. Моят народ е силен и храбър, но малоброен. Дори с Готлиб не можем да преборим такива пълчища.
— Ще намерим начин — отговори Тамия, — когато тръгнахме срещу Казадар, всичко изглеждаше отчайващо, а се справихме. Ще успеем и сега.
Райлин не отговори, но Алтан за пореден път се възхити на куража и силата на жена си. Тя е най-силна от трима ни, помисли си той. Бе тръгнала след него, макар това да бе отнело мечтания й живот в Замъка и не бе казала нищо. А сега, макар че тя бе жена, от уж нежния пол, успокояваше тях!

* * *

Летяха до късно вечерта и вече отдавна се бе мръкнало, когато Готлиб намери пещера, достатъчно голяма, че да го побере и така изглеждаща, че да не съдържа неочаквани домакини — орки, тролове или други дракони.
Тримата седнаха там и уморено хапнаха от сушените плодове, които елфът носеше със себе си, докато дракона отлетя някъде навън да си търси храна. В планината времето бе мразовито, но Алтан реши проблема, като накладе огън с едно щракване на пръсти. Годините бяха полирали магическите му умения и сега той, макар и още много млад, бе могъщ вълшебник, а заклинанията, които ползваше бяха разнообразни и силни.
Готлиб се забави и тримата се заприказваха без него.
— Подвизите ти се разчуха надлъж и шир, Райлин — усмихна се Алтан, — разкажи нещо повече.
— Е, недей да скромничиш — отвърна Райлин — и ти стана известен. Мълвата из Ралмия е, че чрез магията си спасяваш посевите на обикновените хора, като пропъждаш опасните бури и градушките.
— Това са… ежедневни работи — поклати глава Алтан, — не ходя насам-натам, да се бия с разни чудовища. Докато ти с това си известен!
— Не е голяма битка — с престорена арогантност навири нос Райлин, — повечето от чудовищата са всъщност банди орки или обикновени бандити, които се разбягват щом видят Готлиб. Е, има и опасни.
— Какви? — запита Тамия.
— Черни окултисти — отвърна Райлин и шеговитото изражение изчезна от лицето му, — луди магьосници. Напоследък са се активирали много.
— Така ли? — вдигна вежди Алтан. — Странно е, че кралят не ми е казал. Все пак аз убих Казадар, а неговата сила бе значителна. Бих могъл да помогна срещу такива врагове.
— За да ти каже кралят за тях, на него първо трябва да му го кажат благородниците — отговори Райлин, — а те не са засегнати. Окултистите не нападат масивните крепости и сияйните рицари. Те тормозят простите хорица, плашат ги с магиите си и им искат жертви, за да извършват гнусните си ритуали.
Елфът потръпна.
— Говорят нещата, дето ги казваш и ти, Алти. Че Прокълнатия отново е тук.
Алтан въздъхна и стисна косата си с две ръце.
— Толкова съжалявам… ако не бях аз, нямаше да има как той да се върне.
Тамия приближи съпругът си и нежно го прегърна.
— Стига вече, говорихме за това, нямаш вина за Прокълнатия. Нито затова че Раксмаил се е вслушал в зова му.
— Тя е права, Алтан — каза Райлин, — единственото, за което си отговорен е смъртта на Казадар, а тя не е нещо, от което да се срамуваш.
Алтан се усмихна слабо.
— Благодаря ви.
Малко по-късно тримата заспаха.

* * *

Огънят пукаше в тронната зала на Ралмия, но някой бе поставил самият трон наобратно и Алтан не виждаше Хоуфгар, който стоеше на него.
— Кралю? — попита той и приближи тронът. Неусетно се озова до него, но вместо стария владетел, към него се обърна Прокълнатия.
— Бях забравил колко приятно е тук — рече той и се усмихна зловещо.
Алтан се отдръпна ужасен назад.
— Много мило, че ги оставихте на мен, скъпо момче — продължи Злият. — Явно все пак в теб има някаква подсъзнателна лоялност към дядо ти.
— Никога няма да се добереш до Кралството, отрепка такава — отговори младежът с изненадващо и за себе си ожесточение, — дори и да можеш да преодолееш елфите, Перлата на Феникса няма да ти позволи да стигнеш Замъкът.
— Пречи ли ми сега? — вдигна ръце Прокълнатия. — Трябва да разбереш, мило момче, че силата на Перлата е ненадеждна, както всичко това, което наричате „добро“. Тя може да бъде измамена. Към нея няма да доближи ужасния зъл дух, а баронът на черните елфи Раксмаил. Освен това кавгите, интригите, тесногръдието, всичко това, което в момента върлува в Кралския двор ме привлича така, както меда привлича мухата.
— Но ти ме привличаш най-много — Прокълнатия погледна младежа, — все още имаш шанс да ми служиш. Ако го направиш, мога да бъда щедър и да пощадя сладката малка Тамия…
— Не смей да я докосваш! — извика Алтан и запрати една светкавица по Черната Сянка. Прокълнатия я посрещна с грозен смях, а в следващия момент Алтан бе грубо разтърсен.
— Ъъ, какво? — изпъшка той, виждайки пред очите си разтревоженото лице на Тамия.
— Щеше да ме убиеш с тая проклета мълния! — отвърна Райлин, който се изправяше от земята, на която се бе претърколил.
Алтан пребледня.
— Скъпи Създателю — прошепна той, — съжалявам, Райлин.
Елфът остана намръщен, след което погледът му омекна.
— Няма нищо, сигурно си сънувал много лош сън.
— Напоследък често ти се случва, Алти — разтревожено каза Тамия.
— Знаеш, че не е от вчера — махна с ръка магьосникът.
— Да, но по едно време го бяхме преодолели, а сега сънищата ти се върнаха с нова сила — продължи съпругата му.
В залата настана тишина, нарушавана само от равномерното хъркане на Готлиб, който спеше навън, несъбуден от шумотевицата в самата пещера.
— Съжалявам — повтори глухо Алтан.
— Вината не е твоя — поклати глава Райлин, — когато утре стигнем Гората, ще говоря с елфите лечители. Сигурно имат нещо за такива случаи. Дотогава ще те помоля да останеш буден.
Макар клепките на Алтан да му тежаха като плътни завеси, той кимна.

* * *

Първите слънчеви лъчи прогониха умората от Алтан и той излезе навън, въпреки че въздухът в планината сутрин бе леден, а спящият наблизо Готлиб не помагаше изобщо заради издиханията си.
Алтан се загърна плътно в робата си и се загледа в скалистите възвишения наоколо. Планините на Забравата бяха красиви, макар и опасни за странниците, които замръкваха на открито и нямаха дракон със себе си. Магьосникът потъна в спомените си. Някъде по тези места за пръв път тъмната магия, която притежаваше, бе станала неконтролируема, когато орки бяха нападнали Тамия и вълшебството в него не бе реагирало с неподозиран бяс.
Именно любовта на Тамия го бе избавила от клопката на мрака в леговището на Казадар.
Щеше ли да го спаси и сега?
Алтан се обърна към пещерата и сърцето му се потрепна, когато видя как любимата му Тамия спи. В такива моменти изглеждаше крехка и нежна, но той знаеше, че това е измамно. Жена му бе силна, смела и винаги можеше да разчита на нея.
Както и на Райлин, въпреки че понякога елфът имаше твърде несериозно поведение. Алтан се усмихна като си спомни как двамата се бяха карали в началото. Дори се бяха сбили, под претекст да проверят кой колко струва в битка. Райлин бе имал надмощие в началото, но после Алтан бе задействал магията си и бе победил.
Проклетата магия, замисли се магьосникът и усмивката му изчезна, въпреки че със същата тази магия той бе направил и много добро на Кралството. Пазеше го от природни бедствия, например, помагаше при строенето на нови сгради или мостове.
Но бе имало и неща, които бе пропуснал, както Райлин отбеляза. Тъмни окултисти…
Алтан поклати глава. От малък бе учил при чичо си за тях, знаеше какви са те — жестоки и побъркани вълшебници, търсещи помощ от злите сили.
Злите сили… Сега Саликарнас явно бе под пълния им контрол.
Алтан въздъхна, когато чу зад себе си плахо прокашляне. Магьосникът се завъртя мигновено, вдигнал ръце, в случай че се наложи да произнесе отбранително заклинание.
А може би щеше да се наложи.
Пред него стояха пет огромни орка, най-големият от които бе пристъпил малко пред другите. Ръцете им бяха отпуснати и не носеха оръжие, но Алтан нямаше доверие на проклетите същества.
Нито Готлиб, ако се съдеше по ръмженето на събудилия се внезапно леден дракон.
— Идваме с мир! — вдигна ръце оркът.
— Какво искате? — отвърна Алтан, без да прикрива враждебността си.
— Търсим великия герой Райлин — отвърна оркът.
— И го намерихте — долетя гласът на елфът, който също се бе събудил и излезе навън. — Надявам се не е за някой почетен дуел, с който да се прочуете в племето си. Нямам време или търпение за глупости.
Райлин бе взел меча си в ръка и оголеното му острие хвърляше отблясъци на утринното слънце. Зад него Тамия се бе изправила.
— Всичко наред ли е, Алтан? — долетя гласът й.
— Така мисля — отвърна магьосникът.
Очите на орка се разшириха.
— Вие сте кралският магьосник Алтан? — попита той.
— Вече не кралски — хладно отговори младежът. — А вие кои сте?
— Ледена закуска, вероятно — лениво вметна драконът, прозявайки се. От действието най-близката скала се покри със скреж, а орките преглътнаха, като видяха грамадните, подобни на ледени висулки зъби на звяра.
— Аз съм Орджа, предводител на планинските орки от Сивия масив — каза най-едрият зеленокож най-накрая.
— Всички масиви наоколо са сиви — присмехулно отвърна драконът.
— Ние искаме да помогнем — не му обърна внимание Орджа.
— Искате помощ? — не разбра Алтан, но свали ръцете си.
— Не, ние искаме да помогнем — поправи го Орджа.
— На кой? — развесели се Райлин. — На мен?
— Не — поклати глава Орджа, — на елфите.
Усмивката изчезна от лицето на Райлин.
— Как така? — попита той.
— Прокълнатия се завръща — простичко отвърна оркът.
— Това и ние го знаем — отвърна Алтан. — Какво общо има той?
— От няколко месеца в Планините пристигат емисари от Саликарнас, Градът, превърнал се в Империя — отвърна оркът. — Искат съюз от нашите племена срещу народа на елфите. Идеята е ние да нападнем Гората на Сънищата от Планините, а от другата страна барон Раксмаил да удари със силите си в Града.
Райлин пребледня като платно и изтръпна.
— Ще ни приклещите от две страни, за да не се измъкне никой — каза той. Не бе въпрос, а констатация.
— Няма — тихо отвърна Орджа, — ние убихме пратениците.
Райлин зяпна.
— Но орките от древни времена…
— Служат на Прокълнатия, да — кимна Орджа — и много от нас, онези, слезли по крайбрежните градове, още му служат. Но ние в Планините помним. Помним неговата милост, на него и на злия му рицар, лорд Дакавар. По времето на могъщия магьосник Дракал, орките се върнали в черната вяра, но с помощта му се разбунтували и сринали храма на Черната Сянка, където открили зловеща тайна. Зад машинациите на оркския първожрец стоял черен елф на име Вайлъс. Сега отново черен елф движи силите на Мрака.
Орджа се озъби.
— Народът на планинските орки не желае повече да търпи тиранията на Прокълнатия и неговите слуги! Нашите пустинни братовчеди са на същото мнение. Ние искаме да помогнем на елфите в битката им с барон Раксмаил.
Райлин погледна орка.
— Как? — запита той.
— Ако ни допуснете — каза Орджа — ще се сражаваме на ваша страна в Гората на Сънищата.
— Аа, не! — отговори Райлин. — Как да знаем, че това не е капан. Влезете ли в Гората, може да направите всичко.
Лицето на Орджа се натъжи.
— Трябва да ни повярваш, елфе! Ако паднете вие, слугата на Прокълнатия ще завладее и нас, а отмъщението му ще е страшно!
— Или възнаграждението богато — не остана длъжен Райлин, — не ти вярвам, Орджа.
Оркът погледна умолително към Алтан.
— Няма ли начин да провериш истинността в думите ми, магьоснико?
Алтан се обърна към орка.
— Това, което искаш — отвърна той, — изисква еликсир, който няма как да приготвя на бърза ръка.
Действително Алтан знаеше рецептата за тази отвара — чичо му я ползваше върху него, когато направеше беля, но тя отнемаше много време да бъде приготвена, а половината й съставки бяха от екзотични билки или странни риби, които нямаше как да намери тук.
Орджа започна да маха с ръце:
— Трябва да ми повярвате! — почти отчаяно извика оркът. — Ако исках да умрете, щяхме да ви нападнем от засада! Или щях да призова наистина елфа на дуел и да опитам да го убия!
— И в двата случая щеше да умреш — процеди леденият дракон, — бях буден още щом до ноздрите ми достигна оскърбителната ви миризма. Ако бе опитал нещо срещу Алтан, сега щеше да почиваш в търбуха ми. Що се отнася до комичната идея за дуела, моят господар е елфически майстор на меча и ти щеше да загубиш позорно.
Орките се разшумяха, а един от тях каза:
— Да си вървим, Орджа. Те не желаят нашата помощ.
— Аз също съм могъщ войн — не помръдна обаче Орджа, — мога да победя елфа в дуел и то без да го нараня, така, че да докажа лоялността си.
— Впечатляващо самочувствие, орко — отвърна Райлин и надигна меча си.
Орджа протегна ръка към гърба си и изпод коженото му наметало изникна дълъг закривен ятаган.
Алтан надигна ръце, а Готлиб си пое дълбоко дъх.
— Не, не се месете — поклати глава Райлин и нападна. Остриетата на меча и ятагана се сблъскаха със звън, който отекна в Планините, а останалите орки отстъпиха назад. Острието на елфа летеше с изумителна скорост, подобно на мълния, която удряше отново и отново по противника. Орджа обаче въртеше ятагана си майсторски, образувайки стоманен водовъртеж около тялото си, непробиваема защита, която не можеше да бъде преодоляна.
— Впечатляващо — задъхано каза Райлин, отдръпвайки се малко настрана, — ти си първият оркски майстор на меча, който виждам.
— Аз съм тролоубиец — отговори Орджа, — пръв ятаган на моя народ.
Райлин кимна и в следващия миг отново нападна. Защитата на орка обаче и този път бе непробиваема. Остриетата на двамата противници се кръстосаха и двамата застанаха лице в лице.
— Достатъчно — рече отстрани Алтан, — прекрати това, орко.
Около пръстите на младия маг засвяткаха мънички червени светкавици.
— Не, Алтан — отвърна Райлин и се усмихна, — наистина няма нужда.
Двамата внезапно се завъртяха и меча на елфът изхвърли ятагана от ръката на орка. В същото време обаче Орджа прихвана със свободната си ръка двете ръце на Райлин, с които той държеше меча си и го притегли към себе си, а тази, която бе изтървала ятагана, уви около врата му като къса, но дебела змия.
Елфът извика изненадано, а оркът процеди:
— Мога да ти счупя врата като на пиле.
— И ще умреш веднага след като го направиш — изрева Готлиб. Останалите орки заотстъпваха.
— И какво от това — отвърна Орджа, — Прокълнатия ще ме награди в Отвъдното.
— Аз ще те наградя преди да направиш каквото и да е било — надигна ръце Алтан. Вътрешно в себе си магьосникът трепереше, но не искаше това да проличи пред наглия орк.
— Ще умреш напразно и твоят господар ще разкъсва душата ти за вечни времена — продължи Алтан, блъфирайки. Той нямаше как да пусне светкавиците си и да е сигурен кой ще уцели.
Лицето на Орджа стана тъжно.
— Ако можеше да го направиш, вече да си го сторил — промълви той и погледна към гърчещия се безпомощно в хватката му елф, — но аз никога не бих наранил елф.
Орджа пусна Райлин, чието лице бе пламнало от срам и унижение и му се поклони:
— Прости ми, господарю елф. Не исках да ви поставям в неудобно положение, но не знам как да ви уверя в добрите си намерения.
— Махни се, дивак! — отговори още треперещия Райлин и надигна меча си.
Орджа отстъпи и поклати глава.
— Съжалявам, че взехте това решение.
Сетне се обърна с гръб към четиримата и тръгна към своите орки.
— Добре ли си, Райлин — разтревожено попита Готлиб, — да ги избия ли?
— Недей! — тръсна яростно русата си коса елфът.
— Съжалявам, че не можех да се намеся по-категорично, Райлин — отвърна Алтан.
— Не си виновен — поклати глава елфа, сетне изстена яростно и се обърна към отдалечаващия се Орджа.
— Хей, орко! — извика елфът.
Орджа спря и се обърна.
— Ако наистина искаш да помогнеш, почвайте да се спускате към Гората на Сънищата!
Лицето на орка се озари от широка усмивка.
— Благодаря ви, господарю елф! Няма да съжалявате!
Райлин поклати глава, сетне се обърна към приятелите си и каза:
— Не коментирайте нищо!

Удар от небето

В Саликарнас утрото не носеше радост, утеха, изгрев или топлина, а още по-малко надежда.
В Саликарнас утрото носеше това, което носеха пладнето, вечерта, и нощта.
Смърт.
И още смърт.
В случая тя бе дошла под знака на чудовищно жертвоприношение, което барон Раксмаил извършваше под грамадна статуя на Прокълнатия, наскоро издигната край Замъка му, злокобна, грозна сянка, разперила ръце, сякаш искаше да заграби света. Поддържани с магия пламъци вечно горяха там, гдето бяха очите на статуята и под този ужасен поглед тръпнеха всички в града.
Освен Раксмаил, който сякаш се хранеше от смъртта и страха. Той отново и отново надигаше скъпата си, лъскава сабя, чието острие оставаше все така блестящо, незасегнато от потоците кръв, които се изливаха от жертвите на барона — хора, орки, гноми, гоблини, джуджета, дори провинили се черни елфи, от всякаква възраст, от всеки пол.
Баронът бе извикал публика, която да наблюдава кървавото зрелище, както от страна на благородните черни елфи, така и от всеки слой на обществото — търговци, занаятчии, работници, дори останалите разбойници.
Предишния ден баронът бе получил отказът на Града на Пророка от претенциите на неговата Империя.
Донеслият отрицателния отговор пратеник бе първият, който падна под сабята на приношението.
Колко трая кървавата жътва, никой от присъстващите не можеше да каже, макар движението на слънцето да посочи около два часа — два часа, в които си отидоха стотина живота. Душите на избитите потънаха в мрачната незрима паст на Прокълнатия, който бе наситил с невидимото си присъствие не само тялото на полуделия барон, но и целия площад, целия град.
Цялата Империя.
Днес всички щяха да разберат могъществото му.
В един миг кървавата жътва бе прекратена и барон Раксмаил, без да каже нищо, надигна ръце. Огромната пещ, която орките поддържаха, хвърляйки останките от мъртъвците в нея, грейна с неестествено пурпурно сияние, което изстреля лъч, тъй отвратителен за гледане, че сякаш самия въздух около него изглеждаше болен и изкривен. Стълбът удари небето и изчезна далеч над границите му, но минути след това от небето се спусна падаща звезда.
Никой обаче не си пожела нищо, всеки усети, че звездата не е на живот, а на смърт.
Когато земята изтръпна от удара, който звездата нанесе нейде далеч от прокълнатия град, барон Раксмаил се усмихна с усмивка, в която нямаше нищо весело.
— Градът на Оракула вече го няма — каза той на своите благородници. — Може да приготвите армиите ми за нападение срещу нашите скъпи светли братовчеди.
Докато говореше, очите му лумнаха в червени пламъци.

 Откровения

Полетът до Гората на Сънищата мина меко и бързо, като се изключи странния тътен, който разтресе земята и бе забелязан дори от въздуха. Като че някаква тъмна сянка премина през цялата Ралмия, а Райлин, Алтан и Тамия се огледаха объркани.
— Нещо стана — неизречените им мисли долетяха от устата на Готлиб.
— Знаеш ли какво е? — въпросът бе на Тамия и бе отправен съм съпругът й.
Алтан поклати глава.
— Не — отговори той, — но не беше добро.
Лицето на Райлин посърна. Готлиб долови тревогата на своя ездач и ускори скоростта на своя полет, приближавайки Гората на Сънищата по-бързо от предвиденото. Тя бе все така красива, както я помнеха още от едно време, с красиви, могъщи дървета, разперили клони към слънчевата светлина.
Готлиб кацна навътре в леса, където тримата бяха посрещнати лично от владетеля на елфите, крал Леседил, обкръжен от стражи-кентаври. Той бе почти непроменен от времето, когато бе приютил бягащите от змиевиден убиец Алтан и Тамия, само бръчките между очите му се бяха увеличили, знак, че е измъчван от грижи.
— Добре дошли, скъпи приятели! — усмихна се той. — Райлин, радвам се да те видя. Предполагам, че присъствието на Алтан и Тамия е знак, че хората ще ни помогнат.
Усмивката, която се бе появила за миг върху лицето на драконовия ездач посърна.
— Уви, Ваше Величество, не. Крал Хоуфгар отказа помощ, решавайки да запази пълен неутралитет. Аз имам вина за това, бях невъздържан и груб.
Райлин сведе виновно глава.
— Вината е повече в свадливите кралски съветници, Ваше Величество — оправда приятелят си Алтан, — те насъскаха владетелят срещу елфите.
Леседил погледна магьосника.
— Тогава ти защо си тук?
— Аз няма да забравя как ни приютихте преди седем години — отвърна магьосникът, — с каквото мога, ще помогна.
— Аз също — добави Тамия, — във времето, прекарано в Замъка се научих да въртя меча не по-зле от кой да е мъж.
Леседил кимна и прегърна и двамата човеци.
— Вашата помощ ще е неоценима, макар и не тъй голяма, както се надявах от хората — рече елфическият крал. — Уви, вестите за агресията на барон Раксмаил стават все по-пагубни.
Леседил замълча.
— Рано тази сутрин върху Града на Оракула се стоварил камък от небесата, който унищожил и опустошил всичко — рече най-сетне кралят. — Заплахите на барона не се оказаха блъф, както предполагахме.
Алтан усети как го полазват тръпки. Оракула — унищожен? Не можеше да го повярва. Още помнеше добрата, мъдра старица, която го бе освободила от собственото си заклинание за защита и бе прогонила, макар и временно, змийският убиец от следите им. Тя знаеше всичко, виждаше бъдещето.
После си спомни странния тътен, разтърсил земята и притвори очи.
Слугите на Прокълнатия бяха унищожили и нея.
Както бяха ликвидирали чичо му, бащата на Райлин, красивия дракон Рилзан, стария гладиатор Регън.
Брутално и безжалостно.
Магьосникът стисна юмруци и предателската мисъл се появи в главата му:
„Всичко това е заради теб“.
Тамия долови чувствата му и постави нежно ръка около раменете му, докато Райлин казваше на крал Леседил изненадващите новини от планинските орки. Алтан виждаше реакцията на неверие, а после и на радост по лицето на краля, но не чуваше нито думите на елфите, нито успокоителните слова на Тамия.
— Вината не е твоя, мъниче — чу обаче Алтан познат глас и се обърна изненадан, за да види как Оракула излиза изпод сенките на две могъщи дървета.
— Барон Раксмаил подцени възможността на Оракула да вижда в бъдещето — усмихна се крал Леседил, — всички жители от Града са спасени.
И наистина, зад мъдрата старица стоеше и добре познатият страж Парт.
— Ехо! — поздрави той познатите си. — Големци станахте, хей!
Оракула обаче му махна с ръка.
— Тихо, Парт! — сетне вдигна набръчканите си ръце. — Райлин, Алтан и ти, хубава Тамия. Кралю Леседил. Добре сте се събрали, та да мога да ви кажа каквото имам да ви казвам.
Възрастната жена приближи тримата приятели и краля, погали ледения дракон по муцуната, при което той изпръхтя малко скреж, и каза:
— Фактът, че Прокълнатия, защото именно той дърпа конците на кръвожадния барон Раксмаил — започна тя, — унищожава моя град означава, че повече той няма нужда от мен и че моите пророчества не го интересуват.
Насред поляната настана тишина.
— Но, Оракуле — запита Алтан, — нали той по принцип не може да стъпи в Града?
— Не може, затова и пусна камък от небето — кимна бабичката, — но научаваше моите предсказания с помощта на слуги и емисари, слухтящи из цяла Ралмия. Е, в миналото това слухтене го накара да направи много грешки, както се вижда от историите на лорд Дакавар и великия крал Александър. Знаете ли, великия крал беше едно объркано момче, по-уплашено и от вас.
— Вие го помните? — зяпна Тамия. — Но това е било преди векове!
— Да — кимна Оракула, — но каквото помнят моите предшественици, помня и аз. Когато избраната жена стане Оракул, нейният предишен живот няма значение. В мен например вече няма нищо от Мака мелничарката, която бях преди предшественичката ми да почине и Оракула да ме озари с присъствието си. Но стига за мен…
Старицата се обърна към Алтан.
— Твоята поява ознаменува последното пророчество, момче — каза тя. — Предстои последната война за Ралмия и Прокълнатия или ще спечели завинаги, или ще изчезне и злото ще се разпръсне в дребните грехове на обикновените хора, а няма да има един могъщ център, както е сега.
— Но… — отвори уста Алтан, — в миналото всички опити Прокълнатия да бъде унищожен са се проваляли. Защо сега да е различно?
— Защото сега ще имате шанс самият му дух да бъде ликвидиран — отвърна Оракула. — Разбирате ли, лорд Дакавар, именно Дакавар, а не Алекс (не знам откъде това „велик крал Александър“, самият Алекс би го мразел), унищожи пръв физическото тяло на Черната Сянка и оттогава тя може да живее от манипулации през отвъдното. Прокълнатия се помъчи да излъже живота на два пъти, първо по времето на лорд Асмаил, втори път с твоята кръв, Алтан. И двата пъти обаче загуби, силата на приятелството го срази на остров Коболтник, а любовта на Тамия го пропъди от твоето тяло.
Магьосникът благодарно прегърна някогашната крадла.
— Но сега той е тук — обади се Райлин, — значи не се е провалил.
— О, провали се — поклати глава старицата, — сега само духът му е тук, но той няма собствено тяло и затова ползва това на най-подходящото студено сърце в Ралмия, а именно барон Раксмаил.
— Значи Раксмаил Е Прокълнатия! — отвори уста Тамия.
— И да, и не — поклати глава Оракула. — Раксмаил има своите спомени и своята личност, но магията на Прокълнатия му дава посока на действията и отприщва най-тъмните дебри на подсъзнанието му. Раксмаил не е бил добър по душа никога, но такава неестествена злоба може да бъде разпалена само от Черната Сянка.
— И тук — вдигна ръка старицата — е фаталната му грешка! Защото той смесва най-нагло света на живите с този на мъртвите! Казадар се провали в опита си да го върне, но Санарос (едно от любимите имена на Прокълнатия), не се отказа, тъй като знаеше, че това е последният му шанс! Духът му, получил все пак достъп до Ралмия най-грубо нахлу тук, но пропуска, че така отваря проход към света на мъртвите, а там може да бъде унищожен!
— Но как бихме могли да отидем в света на мъртвите, Оракуле — запита крал Леседил.
Старицата затвори очи.
— За да разберете, трябва да разберете истината и за Прокълнатия — очите на възрастната жена станаха тъжни. — Той казва, че е бог, равен на Създателя, но не е. Той е плод на най-големия дар и най-голямото проклятие, което някога сме имали. На свободния избор.
Оракула погледна наблюдаващите я и въздъхна.
— Прокълнатия е наша рожба. На хората.

* * *

Преди много, много векове, малко след като Създателят бил извадил света от Нищото, по земите на Ралмия се появили различните народи — хора, елфи, джуджета, великите дракони. Те започнали да строят своите цивилизации — елфите по горите, джуджетата по планините, хората из равнините, където издигали високи градове. Още от самото начало сред всеки от народите се появили такива, които изпъквали над другите било със сръчна ръка, било с пъргав ум, било с някое друго качество. А имало и такива, които им завиждали. Да, знам, сега ще попитате — защо Създателят позволил на хората — и под „хора“ аз разбирам всички тия народи — да завиждат? Та не могъл ли той да ги направи добри?
Отговорът, макар и шокиращ е — не. Той можел да ги направи безгрешни, но добри — това вече е друго нещо. Защото, за да се докажат като добри, те трябва да изберат да бъдат такива, а за да изберат да бъдат такива, те трябвало да познават и злото. Казано метафорично, Създателят бди над всеки, който подири помощта му. Но ако някой иска да страни от него, Той не би го спрял, макар сърцето му в такива случаи да се къса.
Случило се тъй, че завистливите и лоши хора станали много, а сред тях освен обикновените глупци се появили и люде с качества, които обаче не търпели някой да ги превъзхожда. В тяхното гнило съзнание те решили, че Създателят е несправедлив към тях, което не е вярно — той давал едни качества за сметка на други и тъй се случвало, че обикновено по-грозният бил по-умен, по-глупавият — по-красив или пък по-силен.
Но те решили, че Създателят ги ощетява и затова решили, че зад техните несгоди има някаква грандиозна космическа несправедливост, злина, която хвърля отражения в собствените им несполуки.
Те решили, че самият Създател е крадец и негодяй и откраднал могъществото си от друго божество, което те нарекли Черната Сянка.
Да, другите го нарекли Прокълнатия, но това станало много по-късно.
Защото историята на онези хора била лъжовна, нали разбирате, та такова нещо като Черната Сянка нямало, поне не и в началото. Въпреки това лошите хора се събрали далеко от другите, на далечен остров и построили Храм, където почнали да се кланят на своето измислено божество. Дори започнали да проливат кръв в негово име — така се появили първите жертвоприношения.
Тяхната злоба и пролятата кръв, уви, дали своят резултат. В началото отделената мрачна енергия се зародила в малко съзнание, тъмна предопределеност, която започнала да помага на служещите и, давайки им сила или лукавство и вредейки на враговете им.
Тези знаци не останали скрити от поклонниците, които с още по-голямо ожесточение започнали да се кланят на злото съзнание, а от тяхната вяра то станало по-крепко и по-силно. То постепенно се превърнало в зъл дух, а после и в нещо много по-лошо, в еманация на злото. Вече каквото лошо станело, давало сила на този дух, а всяка несправедливост го правила по-опасен, силен и зъл, дорде накрая не придобил и физическо тяло. Така се зародил Прокълнатия, върховния принцип на злото и кошмар на Ралмия вече хиляди години.
Неговите поклонници полудели и се изродили в расите, които с времето започнали да му служат — орки, гоблини, гноми. Някои от тях днес съжаляват за това минало, други като гномите дори не го помнят, но злото е сторено.
Мястото на първия храм на ужаса е там, където векове по-късно се настанил лудия майстор Юрген, известен с чудовищната си форма на Обитателя. Когато той бил там, духът на Прокълнатия го нямало, тъй като той от плът и кръв бил узурпирал властта в Ралмия.
Но сега същината на духа е там…

* * *

Оракулът привърши разказа си. Над гората бе изгряла луната, а през дърветата се чуваше чуруликането на птиците, необезпокоени от тази зловеща история.
Всички бяха притихнали — Алтан и Тамия прегърнати, Райлин — облегнал се на своя дракон, крал Леседил, замислено подпрял брадичка с лявата си ръка.
Старицата погледна Алтан и рече:
— За добро или зло, момче, ти носиш в себе си кръвта на Злия, след като той се омесил с човешкия род. Ти си и този, който трябва да го спре. Трябва да отидеш на пъкления остров и да се изправиш срещу Прокълнатия в решителен сблъсък, който да го унищожи завинаги.
Думите на старицата отекнаха в настъпилата тишина и като че от нищото се появи леден повей на вятъра. Нейде из гората тревожно се обади лисица.

Пътищата се разделят

В Гората на Елфите Алтан спа спокойно, без да сънува. Райлин, както бе обещал, се обърна към елфи-лечители, които дадоха на магьосника да сдъвче сладки на вкус билки, които го приспаха бързо и му дариха хубав и приятен сън без кошмари. Когато Алтан се събуди в стаята-хралупа, където бе настанен заедно с Тамия, за момент светът изглеждаше чудесен, със слънчевите лъчи, влизащи през прозореца, с песента на птиците, долитаща отвън, с нежната му и красива съпруга, сгушила се до него и поставила нежната си глава на гърдите му.
После споменът за думите на Оракула дойде и Алтан въздъхна, притваряйки за миг очи. Седем години след като бе отблъснал духът на Прокълнатия от себе си, магьосникът се бе боял, че отново ще трябва да се изправи срещу омразния си предшественик. Колкото и хубав живот да бе имал в двореца на крал Хоуфгар, колкото и добре да си изкарваше с Тамия, Алтан така и не бе успял да се освободи от опасението, че Черната Сянка го дебне.
И ето че сега това се бе оказало реалност.
Младият мъж се изправи деликатно от леглото си, стремейки се да не буди Тамия и се измъкна навън, насред Гората, където няколко елфа се разхождаха под сенките. Готлиб спеше сгушен под масивен дъб, а до него мълчаливо правеше упражнения Райлин, въртейки мечът на баща си в перфектен ритъм, в танц, който срещу враг би бил смъртоносен.
— Как спа? — попита ездачът, сваляйки мечът си надолу, щом видя приближаването на приятеля си.
— Чудесно — усмихна се Алтан, — билките на лечителите наистина имаха добър ефект.
— Съмнявал ли си се в елфическото изкуство? — засмя се Райлин.
Алтан поклати глава.
— Не, естествено.
Двамата се умълчаха за миг. Драконът Готлиб мързеливо отвори едното си око, изпръхтя облак скреж, скри главата си с крило и отново задряма.
— Кога тръгваме? — попита Райлин внезапно.
— Какво имаш предвид? — не разбра в първия момент Алтан.
— Нали не мислиш, че ще те пуснем сам срещу Прокълнатия, а? — вдигна вежди елфът. — Ще пътуваме заедно, разбира се.
— Не, няма — чу се познатия глас на Оракула и двамата младежи почти подскочиха от изненада. Никой от тях не бе усетил приближаването на старицата.
— Как така няма? — ядоса се Райлин. — Винаги сме били заедно.
— Не и този път — поклати глава старицата. — Прокълнатия очаква точно това. Неговият барон е разпръснал драконоубийци из цялата земя. Ако отидете към владенията му, ще ви убие.
Готлиб отви главата си от огромното си крило и изръмжа.
— Няма да успеят, бабе. Нито черен елф, нито орк може да се мерят с мен.
— Но магията на Прокълнатия може! — повиши глас Оракула. — Ако напуснете Гората на Сънищата, елфите тук ще бъдат избити, а самите вие ще паднете от засада, повличайки и Алтан със себе си.
— Послушай я, братко — поклати глава младият магьосник. — Тази мисия е моя. Аз съм от кръвта на Злия и аз ще се изправя срещу него.
Алтан погледна Райлин в очите.
— Ще пътувам сам.
— И как мислиш ще позволя това! — острият глас на Тамия, която се бе спуснала от стаята-хралупа навън звучеше наистина ядосано. Алтан се обърна към нея.
— Скъпа… — започна той.
— Да? — остро отвърна Тамия, намръщена и потропвайки с крак по земята.
— Ще бъде опасно — каза Алтан.
— И? — гласът на Тамия стана още по-остър и ядосан.
— Аз… — поколеба се Алтан. — Ъъ… не искам да рискуваш живота си.
— И ти ли ще го решиш вместо мен — Тамия приближи съпругът си и преди той да може да отвърне нещо прекъсна възраженията му с целувка.
— Обичам те и няма да те оставя — простичко каза крадлата.
В очите на Алтан проблеснаха сълзи.
— Няма да си го простя, ако те загубя — прошепна той с внезапно предрезгавял глас.
— Тя ще е по-добре при теб, момче — внезапно се намеси Оракула — и това ти го казвам не от прорицателската си дарба, а от все по-мъглявите си спомени на човешко същество. Вие имате нужда един от друг. Останете заедно.
Алтан прегърна Тамия.
— А аз? — ядосано се намеси Райлин. — Нали не очакваш да бездействам, докато те пътуват към онова дяволско място?
— Няма да бездействаш — гробовно отвърна Оракула, — твоята съдба те очаква, млади елфе.
Сякаш в потвърждение на думите й, един кентавър долетя с галоп от гъстите дървета.
— Къде е крал Леседил? — попита той, дишайки тежко от изтощение.
— Спи още, защо? — попита Райлин, а по гърба на всички започнаха да лазят ледени тръпки.
— Съгледвачите ни… — задъхано отвърна кентавърът, — забелязаха огромна черна войска. До дни ще е стигнала Гората!
Тежко мълчание настана изведнъж, след което Оракула надигна глава и каза:
— Няма време за губене. Алтан, ти и любимата ти трябва да напуснете Гората възможно най-бързо, преди да сте се озовали на пътя на черната армия. Райлин, ти трябва да останеш тук. Ти си този, който трябва да вдъхне кураж на елфите срещу злия им противник.
Готлиб изсъска.
— Той да вдъхва кураж! Аз ще вдъхна мраз в сърцата на вражеските войници.
Алтан и Райлин се спогледаха един друг и десниците им се срещнаха в ръкостискане, което миг по-късно прерасна в сърдечна прегръдка.
— Сбогом, приятелю — рече Алтан, — успешен да е пътят ти!
— Твоят също! — отговори елфът.

На път

Алтан потръпна.
Там, където някога се бе издигал Градът на Оракула сега имаше пепел, а в центъра й кратер, от който се подаваше огромния черен камък, спуснал се от небето и предизвикал взрив, който бе унищожил всичко наоколо и най-вече Храмът, където Оракула бе давал предсказания. Вонята на тъмна магия бе такава, че влудяваше Алтан, а той чувстваше собственото си вълшебство живо и гърчещо се под кожата му.
Бяха тръгнали преди няколко дни от Гората, след като се сбогуваха с елфите и получиха няколко дара от тях — удобни дрехи за Тамия, храна и вода за из път, топли одеяла, които носеха в големи раници, билки против кошмарите на младия магьосник. На тръгване бяха забелязали колко притихнала е Гората на Сънищата и как в нея отсъстват обичайните горски звуци. Щом напуснаха дъбравата, видяха в далечината и причината за това — грамадна армия, подобна на черен мравуняк, която се носеше като огромна гъсеница към обиталището на елфите.
Алтан се бе отчаял като видя размера на ордата, която барон Раксмаил бе вдигнал под свое командване, но Тамия го успокои с разказ за легендарните умения на елфите да се отбраняват и двамата продължиха пътя си, поемайки заобиколен маршрут, по който да не се засекат с черната гмеж.
Въпреки риска Алтан и Тамия обаче не успяха да преодолеят изкушението да посетят някогашния Град на Оракула, който сега приличаше на чудовищно пепелище, а камъка в центъра му напомняше уродлив олтар.
Поредната злобна шега на моя прапрадядо, помисли си горчиво Алтан.
— Добре, че Оракула е спасил жителите на това място — промълви Тамия.
— Добре, наистина — съгласи се Алтан и двамата отново продължиха по пътя си.
Околните поля изглеждаха незасегнати от разрушенията и нехаещи за грамадната армия, тъпчеща тревите им на броени мили път. Есенното слънце огряваше ширналите се земи, които изглеждаха все така красиви, незасегнати от небесния удар, който им бе стоварил Прокълнатия. Все така зайците подскачаха насам-натам из хълмовете, изложени на опасността от хитри лисици, дебнещи вкусна плячка. За разлика от жителите на елфическата гора, те не бяха развили усет да усещат опасността и никак не разбираха, че красивият свят наоколо скоро може да свърши.
Алтан и Тамия замръкваха под някое хълмче, сменяйки постовете си, макар че магьосникът бе поставил защитни заклинания, които да го събудят в случай на нападение.
След няколко дена път стигнаха село, което изглеждаше мрачно и унило. Когато Алтан и Тамия влезнаха в него, хората се залостиха по къщите си, а децата се прибраха. Младият магьосник и приятелката му забелязаха, че всички са облечени в черно, като в траур.
Накрая магьосникът влезе в странноприемницата, където на тезгяха самотно миеше една съвсем чиста чаша дебел мъж.
Освен него, ханът бе напълно празен.
— Добра среща! — поздрави Алтан, макар да се чувстваше угнетен от враждебната обстановка.
Ханджията изсумтя нещо в отговор.
— Имате ли нещо за хапване? — опита се да подхване разговор магьосникът, макар в торбите си да имаше достатъчно от вкусните сандвичи, които елфите му бяха направили.
— Възнамерявате ли да платите? — попита студено дебелият мъж, оставяйки чашата настрана.
— Разбира се! — кимна Алтан, поклащайки пред погледа на човека малка кесия с монети, спестени от работата му като придворен магьосник.
— Да не сме крадци? — обади се Тамия и Алтан неволно се усмихна. Съпругата му се бе занимавала именно с джебчийство, когато съдбата ги бе срещнала някога в Саликарнас.
— Крадците не са проблем — за пръв път си позволи да се усмихне ханджията, — но поданиците на Империята Саликарнас…
— Аз съм от Кралството на Хората — сподели Алтан и пусна в ръката му няколко монети. — Това ще е достатъчно за едно добро хапване, нали?
Ханджията кимна и след няколко минути в тенджерата край огъня му закъкри вкусно миришеща гозба.
— Защо всички тук са така наплашени? — попита Тамия, усмихвайки се мило.
Ханджията въздъхна.
— Заради дъщерята на кмета — каза накрай той.
— Какво е станало с нея? — попита Алтан.
— Тя беше цветето на селото — отвърна ханджията, — прекрасна девойка, хубава като слънце. За зла беда, красотата и привлече вниманието на лорд Афтат, злобен черен елф, оставен от барон Раксмаил да се грижи за тия земи, докато ордите му нападат гората на светлите елфи.
Тамия сви устни и Алтан я погледна учудено.
— Чувала съм от баща си за Афтат още от едно време — отвърна тя с отвращение, — гнусен е дори за стандартите на черните елфи. Според някои слухове са занимава с черна магия.
— Е това вече не знам — поклати глава ханджията, — но че е гнусен, гнусен е. Една нощ орките му дойдоха и убиха кмета насред къщата му, а девойката отведоха в мрачната му кула, Зардан Карр. Кой знае какво ще прави с горкото момиче.
Алтан и Тамия се спогледаха. Младият магьосник усети някакъв вътрешен подтик да помогне, докато лицето на Тамия направо бе гневно.
— Трябва да помогнем, Алти — каза тя.
— Как? — изсмя се високо ханджията. — Зардан Карр е охранявана строго от орки и други зли твари. Никой не може да се промъкне там.
Алтан погледна ханджията и се усмихна.
— Аз съм доста способен магьосник — рече той и това бе вярно. През последните години той бе придобил контрол над уменията си, а силата му бе значителна.
— Не си ли малко млад? — с недоверие го погледна ханджията.
— Той е човекът, който уби магьосника Казадар, ако това име ти говори нещо — намеси се Тамия.
— Змийският магьосник? — погледна невярващо ханджията. — Но аз съм чувал, че неговият убиец сега работи при самия Крал на хората?
— Работеше — отвърна Алтан. — Кажи сега къде е тази крепост, Зардан не-знам-какво си.
Ханджията погледна младият мъж с неочаквано уважение.
— На няколко мили югоизточно от тук — отвърна той, — в една низина. Още щом приближите, ще усетите.

Армии

Орките на Орджа пристигнаха в заранта след като Алтан и Тамия си бяха тръгнали. Друг път такова множество от зеленокожите създания щеше да предизвика гневната реакция на елфи и кентаври, но този път Райлин и крал Леседил посрещнаха едрите войни с радост. Орките бяха предвождани от Орджа, тролоубиеца. Бяха само мъже в разцвета на силите си, войни.
— Оставихме жените, младите и старците в Планината — обясни предводителя на зеленокожите, след като се поклони на Райлин и Леседил. — Идваме само войни, готови да ви помогнат в битката със заблудените ни събратя. Имате ли представа колко са те?
Лицето на Леседил помръкна. Ударната сила на Орджа, която бе от около хиляда война, със сигурност щеше да е полезна и да подпомогне неговите също хиляда елфа и няколкостотинте кентаври — но беше капка в морето пред гмежта от гоблини и равнинни орки, които Раксмаил бе вдигнал на рат.
— Войските на противника са поне шест пъти повече — призна Кралят на Елфите.
Орджа плю.
— Стара тактика на нашия древен господар е да разчита на количествата ни, които безжалостно жертва. Ние поискахме помощ от пустинните орки — призна тролоубиецът, — но те предпочетоха да пазят своите сили.
Райлин въздъхна. Той самият бе прелетял заедно с ледения си дракон Готлиб, за да разгледа приближаваща орда. Битката с този враг щеше да е много трудна. Над пълчищата орки и гоблини стояха черните елфи, които макар и по-малко от светлите си събратя бяха значителна сила. Към тях се прибавяха тролове и някакви други уродливи създания, за които Райлин подозираше, че са чудовища за гладиаторските арени, така любими на тъмните му събратя. Самият Раксмаил се движеше в центъра на своята орда, в огромна шатра, закачена на платформа, носена от тролове. По ръбовете на тази платформа бяха закачени тънки метални колони, на върха на които се развяваха флагове със стилизираната буква „Р“ — символ на властта на барона на Саликарнас.
— Ще се бием колкото можем — рече драконовият ездач, — не бива да се предаваме.
— Няма! — гордо вдигна глава Орджа — ще победим.
Леседил не отвърна нищо, загледан в едрите фигури на някогашните си заклети врагове.

* * *

Нова приятна изненада посрещна Леседил и елфите по-късно на същия ден, когато от планините слезе нова въоръжена сила от бронирани ниски войни, въоръжени с кръгли щитове и брадви.
— Джуджета! — зарадва се Кралят на Елфите. — Не смеех да се надявам на вашата помощ!
Наистина, дребният народ бе разпръснат по различни градове из Планините на Забравата, не бе единен и поради саможивостта си малцина очакваха помощ от тях.
— Вас елфите, нещата все ви сварват неочаквани — каза излязло напред джудже. — Райлин тук ли е?
— Познаваш ли го? — учуди се Леседил. — Сега го няма, отиде с ледения си дракон да патрулира приближаваща се войска.
— Познавам го — кимна джуджето, — казвам се Дъч. Бях едно от джуджетата, което заедно с него се би с изродите на злия Казадар.
Внезапно очите на Дъч попаднаха на минаващ наблизо орк и се свиха.
— Тия какво търсят тук? — попита то.
— Дойдохме на помощ, Дъч — отвърна Орджа, който се бе приближил от сенките на някои от близките дървета.
— Хмм — джуджето изсумтя и се обърна към Краля. — Не им давай да пият. Стават ужасни.

* * *

Тихото ръмжене на Готлиб събуди Райлин на следващата сутрин. Елфът бе заспал в малка хралупа на вековен дъб, около която пък се бе увил леденият дракон.
Райлин отвори очи и подаде русата си глава навън. Още бе рано, но Готлиб се бе изправил, разперил криле и оголил зъби.
Райлин веднага видя причината за раздразнението му. На поляната пред хралупата му се бе появил тъмен ездач — черен елф с мъртвешки бледа кожа и отвратителна усмивка, която разкриваше изпилените му зъби, които придаваха на лицето му вида на гладна пираня.
— Скъпи сине на Райсил — процеди ездачът, — добра среща. Аз съм лорд Картат, пратеник на барон Раксмаил.
— Дай ми една причина да не те превърна във висулка веднага — процеди Готлиб, разтваряйки уста.
— И обясни как влезе тук неусетно — смразен добави Райлин, изтегляйки верния меч на баща си от ножницата, която бе оставил точно до входа на хралупата.
— Влезнал е с магия — дочу се познат глас и един стар кентавър се появи на поляната. Вотмос, разпозна го Райлин.
— За да демонстрирам колко е излишна съпротивата ви пред моя господар — рече лорд Картат, — той може да превзема тази гора когато си поиска и да избие всички в нея. Но не иска. Той ви предлага милостта си, в случай че го признаете за върховен суверен и приемете религията към Господаря Вземедушец.
— Върви си, черно същество — отговори Вотмос. — Нито кентаврите, нито елфите ще склоним глава пред касапина Раксмаил и демона, на който се кланя.
— Не мисля, че ще си върви — Готлиб си пое дълбоко въздух.
— Така ли се постъпва с пратеник! — извика бързо Картат, като по лицето му премина изплашена гримаса.
— Ако е толкова нагъл, да! — отговори Райлин, но махна с ръка на Готлиб. — Кажи на твоя барон да си върви. Никога няма да му се подчиним.
Картат облиза устни.
— Тогава умри! — процеди той и от ръкава му изхвърча кинжал. Райлин прокле, но майсторски надигна острието на меча си, отбивайки запратеното от черния елф острие.
Готлиб яростно изрева и от устата му изригна ледено сияние, което превърна за миг Картат в статуя, а сетне го пръсна на хиляди ледени късчета.
— Не биваше да говориш с него изобщо — изръмжа леденият дракон на ездача си.
— Такъв аматьор не е заплаха за мен — отговори Райлин привидно самоуверено, макар рязката атака на черния елф да го бе изненадала. Ездачът се обърна към Вотмос и каза:
— Предай за станалото на крал Леседил. Май първата ни битка ще е съвсем скоро.

Зардан Карр

— Брадясал си, Алтан — каза Тамия на съпруга си. Той изсумтя.
— Точно сега ли намери да ми го кажеш — попита той, докато погледът му се мъчеше да обхване отвратителната дупка, в която се бе сгушил Зардан Карр.
Мрачната крепост на лорд Афтат се намираше в низина и половината от нея бе вкопана надолу. Над земята се издигаха само кулите, а около тях пълзяха странни черни миазми, плод, както усети Алтан със собствените си сетива на вълшебник, на черна магия.
— Напомни ми като свършим всичко това, да те обръсна — продължи Тамия.
— Непременно — отговори младият мъж, сетне промърмори някакво заклинание. Като свърши се усмихна и тръгна спокойно надолу към крепостта.
— Полудя ли? — попита го Тамия. — Ще ни видят.
— Спокойно — отвърна съпругът й, обърна се и намигна. — Довери ми се.
Някогашната крадла изсумтя, но тръгна след Алтан, който приближи грамадната крепост. Около нея имаше ров, в които плуваха уродливи създания, смътно напомнящи крокодили. Имаше една-единствена порта, пред която стояха двама орка. Те съсредоточено гледаха настрани.
— Невидими ли сме? — попита Тамия.
— Не — отвърна Алтан, — просто орките нямат интерес към нас.
— Не разбирам — намръщи се крадлата.
— Защото не си магьосница, скъпа — отвърна присмехулно Алтан. На Тамия и се дощя да го ритне, но реши да не го прави.
Двамата безпрепятствено влязоха в Зардан Карр, пресичайки малкото мостче над рова и минавайки покрай двата орка, все така гледащи небето. Озоваха се в тъмен коридор, който изглеждаше неподдържан — стените му бяха обрасли в мъхове и лишеи.
— А бях чувал, че черните елфи държат всичко да им е чисто — въздъхна Алтан, когато видя как един плъх пробягва по коридора.
— Не си ли чувал за лорд Афтат? — вдигна вежди Тамия. — Той е известен със странностите си дори сред черните елфи.
— Всъщност не съм — поклати глава Алтан, — чичо Кобъл не обичаше да говори за чернокнижници.
Двамата започнаха да се разхождах из коридорите на крепостта, като магията на Алтан ги предпазваше от това да бъдат забелязани. Скоро обаче установиха, че Зардан Карр не е като Кралския замък или дори като двореца на Раксмаил. Лорд Афтат бе превърнал дома си в отвратителен лабиринт, по който пъплеха всевъзможни твари. Алтан с отвращение спря Тамия, когато от тавана пред тях се спусна един гигантски паяк, който явно се надяваше да хване някой гоблин или орк, каквито из Зардан Карр имаше много. Друг път, докато Алтан крачеше с все по-неуверена крачка из тъмните коридори, Тамия рязко го дръпна назад.
— Ъъ… — изпъшка Алтан изненадано, когато от плочката пред него с щракане се появиха шест остри шипа.
Магьосникът преглътна, а Тамия го погледна многозначително.
Скоро двамата научиха, че Зардан Карр е изграден по логика, която нямаше никакъв смисъл. Горните етажи, където из повечето дворци бяха благородниците, бяха населени от обикновени войници или пък от неописуеми изроди, които живееха в някакво странно, изолирано в себе си съществуване. Там, където трябваше да се намира тронната зала имаше огромна трапезария, където се хранеха около двадесет орка с нездрав лилав цвят на кожата.
— Явно черния елф живее в долните, подземни нива на крепостта си — заключи Тамия.
— Отвратително — отвърна Алтан, — щом горните са такива, представям си долните.
Действително долните нива се оказаха още по-демонични от това, което двамата бяха видели досега. Коридорите бяха много и магьосникът и жена му се лутаха с часове, като само предпазната магия на Алтан ги предпазваше от неприятна среща с някой от чудовищните обитатели на замъка. Освен това Зардан Карр имаше много пътища, които не водиха доникъде. Веднъж двамата се озоваха пред огромно мочурище, кой знае как появило се в крепостта. От него се чуваха тайнствени бълбукащи звуци. Обзета от внезапен импулс, Тамия сграбчи един намиращ се наблизо камък и го хвърли в мътните води. Тутакси от тях изригнаха червените пипала на някакво невидимо създание, които забрулиха всичко наоколо.
Шокирани, Алтан и Тамия се върнаха назад и потърсиха друг път. След дълго лутане, което ги отвеждаше пред все по-безумни препятствия, сред които оркски старици, които се пощеха една друга по мръсните коси и сауна, в която стояха джуджета с невиждащ поглед, най-накрая двамата попаднаха на по-чист път и слязоха по равни стълби.
Пътят ги отведе до чиста зала, в която над ниско бюро се бе надвесило най-грозното същество, което Алтан или Тамия бяха виждали. То приличаше на гигантско око, обвито от съвсем малко плът, от която висяха отвратителни пипала, подобни на тези на медуза.
— Наблюдател — прошепна Алтан, замръзнал от отвращение. Това бяха странен вид мутанти, създадени от експериментатори в Саликарнас. Бяха много опасни и отлични пазачи, тъй като виждаха и през…
Прозрението осени Алтан малко късно и той прокле, когато Наблюдателят пред него премигна и надигна пипалата си, запращайки с тях отвратителни снопове жълтеникава енергия. Магьосникът надигна ръка и блокира атаката със собствените си червени светкавици, а Тамия се претърколи назад.
Магията на Алтан и енергията на Наблюдателя се срещнаха за миг, след което вълшебството на младия мъж взе надмощие и започна да изтиква гадното създание назад. То премигна и скочи настрана, а гадните му пипала натиснаха една плочка, която се вдлъбна в пода. В целия Зардан Карр отекна звук като от клепало.
Миг по-късно светкавиците на Алтан обвиха създанието и то се превърна в пепел.
— Уф! — възкликна ядосан Алтан и понечи да слезе още веднъж по стълбите, когато Тамия се хвърли към него. Магьосникът изпъшка, когато двамата се стовариха на пода, а на мястото, където се бе канил да стъпи, щракнаха още няколко остриета.
— Как ги познаваш тия неща? — изстена младежът, докато се изправяше.
— Да ти призная, не съм крала само от улиците — свенливо рече Тамия, — богаташите в Саликарнас си умират за такива изненади.
— Лошото сега е, че този изрод е предупредил, че в Зардан Карр има натрапници — прокле Алтан — и ни чакат още изненади.
— Твоето заклинание няма ли да ни пази повече? — разтревожи се Тамия.
— Надявам се — поклати глава младежът, — но лорд Афтат също е магьосник и може да измисли нещо.
— Няма що да сторим обаче — поклати глава Тамия, — трябва да продължим.
— Така е — въздъхна Алтан.
За радост този път пътят продължаваше само в една посока — още по-надолу, където стигнаха до голяма дървена врата.
Двамата се спогледаха, след което Алтан я отвори. Пред погледа му се разкри странна гледка. Намираше се в нещо като кухня, където над голяма печка ронеше сълзи дебело, подобно на орк същество, което забъркваше някаква вкусно миришеща гозба. На врата му имаше странен гердан, който се тресеше при всеки хлип.
— Горкият Гролф — нареждаше то, — готви по цял ден за лорда, а лорда не казва и една добра дума за горкия Гролф. Само ругае, а горкия Гролф ридае! — и създанието избухна в нов пристъп на самосъжаление.
Алтан и Тамия отново се спогледаха, този път объркани. Не можеха да повярват, че целият сложен път, който бяха изминали, води до кухня.
— Май трябва да попитаме — рече младежът. Тамия се съгласи и Алтан махна с ръка, отмятайки заклинанието за незабележимост.
— Здравей, Гролф — каза той колебливо.
Странният орк спря да бърка яденето и се обърна изненадан към новодошлите.
— Гости на Гролф? — усмихна се той невярващо.
Алтан разбра, че създанието пред него вероятно е малоумно. До същия извод стигна и Тамия.
— Гости на Гролф — повтори тя и се усмихна мило, подхвърляйки му една златна монета.
— За Гролф? — не можа да повярва оркът и я улови във въздуха. — Никой досега не бил мил с горкия Гролф!
— Ние ще сме мили — каза Тамия, — но ние търсим лошия лорд. Къде е той?
Оркът се усмихна и по ъгълчетата на устата му потече слюнка.
— Гролф каже на хубава лейди — отговори той, — но вие първо трябва хапне с него. Гролф подготвил супа.
Алтан и Тамия се спогледаха и свиха рамене. И без това бяха огладнели.
— С удоволствие ще хапнем супата ти, Гролф — кимна младият магьосник и оркът се усмихна още по-широко. Той пъргаво извади две купи от близък шкаф и ги напълни с вкусно миришеща чорба. Постави пред гостите си, слагайки ги да седнат на малка масичка. Докато сипваше супа, погледна към Алтан и се ухили. Дъхът на създанието бе странен и отвратителен. Магьосникът се намръщи. Мирисът му бе познат отнякъде.
— Сега Гролф сипе и на себе си — каза оркът и загреба един черпак в трета купа, сетне се обърна към гостите си, — първо ядем, после лош лорд!
— Мирише вкусно — каза Тамия, усмихна се на орка и загреба с лъжица от супата си.
Внезапно очите на Алтан се разшириха и той протегна ръце, бълвайки светкавици навсякъде. Магията му отблъсна купата и лъжицата от ръцете на изненаданата Тамия, която извика, а друга част от светкавиците му увиха Гролф и го издигнаха неподвижен във въздуха.
— Ах ти мръсна, подла, отровителска свиня — извика младият магьосник и приближи плененият орк.
— К-как разбра — съществото бе загубило дебилното си изражение и сега лицето му бе изкривено от злоба.
— Отровата, която ползваше, слюнка от химера, наистина няма мирис и вкус, но противоотровата, която е с екстракт от черен имел ясно вонеше от противния ти дъх — отговори Алтан, намръщен. — Цялото ми детство премина в такива дестилати за създанията на чичо ми!
Последното обяснение бе повече за Тамия, която все още стоеше изненадана отстрани.
— Много си умен, магче — отговори Гролф, — но господарят ми ще те свари.
— Кажи къде е той и ще ти позволя да живееш — процеди Алтан, а очите му блеснаха заплашително.
Гролф се размърда притеснено, а в следващия момент изквича. Алтан зяпна, когато видя как мръсния гердан, който създанието носеше се затегна около врата му. Чу се отвратително хрущене и оркоподобната твар увисна мъртва във въздуха.
— Черна магия — отвратен каза Алтан и пусна дебелата твар да падне на земята. — Как ще намерим сега оня противяга Афтат!
Обзет от гняв, младежът ритна един стол настрана.
— Успокой се малко — отговори Тамия, докато съсредоточено оглеждаше шкафовете наоколо. Накрая намери каквото и трябваше и завъртя дръжката на мнимо чекмедже.
Шкафовете се отместиха със скърцане, оказали ли се част от скрита врата.
Алтан и Тамия видяха страшна гледка…

Атаката

Атаката започна по обед. Вълните гоблини и орки започнаха да навлизат в чистата Гора на Сънищата като придошлите води на мръсна и кална река, размахали оръжия и факли, които хвърляха към красивите дървета, за да ги изгорят. С тях се носеха и огромни тролове, влачещи зад себе си гигантски топузи и боздугани, които стоварваха срещу всяка мишена — била тя растение или неприятел. До троловете пъплеха и страховити изроди, плод на усилията на гнусните магьосници от Саликарнас, противни твари, някои с форма, други без, някои пълзящи, други хвърчащи, трети — пъплещи на десетки гнусни крачета.
Срещу тях обаче се изправиха елфите, които прелитаха като сенки измежду дърветата и сееха смърт със стрелите си, кентаврите, чиито галопираха напред и раздаваха удари с мечове, брадви, копия и подковани копита, планинските орки, които се хвърляха срещу градските си събратя с неподозирана ярост, джуджетата, които напредваха в майсторски подредена фаланга, поваляща всичко, което я доближи.
А над всички бяха Готлиб и Райлин, кръжащи ниско над врага, разрушавайки бойните му машини, поваляйки войниците му.
Въпреки това защитата не минаваше без жертви. Леденият дракон и ездачът му помагаха с всичките си сили и Райлин не искаше да мисли колко живота е отнел неговия меч или ноктите и дъха на драконът му, тъй като само от мисълта му се гадеше. Раксмаил обаче бе построил добре армията си. Гоблините се хвърляха напред, давейки противника с числеността си. Орките от града блокираха усилията на планинските си събратя, а срещу джуджетата баронът бе пуснал своите отвратителни експерименти, всеки от които атакуваше по различен начин — с кипяща слуз, с отровно ухапване, с лепкава паяжина. В битката се намесиха и черните елфи, които почти неутрализираха усилията на светлите си събратя — обучени от малки да убиват, те бяха дори по-опасни бойци и ако елф от единия вид влезеше в битка с другия, най-често на земята рухваше окървавен светлият, а не тъмнокосият.
Райлин и Готлиб обърнаха битката собственоръчно. Драконът намери всеки един от троловете, тъпчещ противниците си и го събори, обливайки го с ледени вълни и пръсвайки го на късове. Сетне намери противните същества, пуснати срещу джуджешката фаланга и ги изпотъпка, оставяйки ги вледенени и гърчещи се. Освободени от този противник, джуджетата се врязаха в армиите от гоблини и ги обърнаха в бягство, след което заедно с планинските орки се нахвърлиха върху градските и ги разпиляха, а кентаврите помогнаха на своите елфически приятели срещу тъмните им събратя и започнаха да повалят стройните черни фигури с общи усилия.
Битката продължи през целия ден, но когато залезът на слънцето обагри с кървави лъчи бойното поле, което вече се бе пренесло от началото на Гората в степите, завоювани от Раксмаил стана нещо злокобно. От мястото, където се намираше шатрата на злия барон се чу някакъв тътен и от нея излезе злокобен пушек, който се оформи във формата на череп, издигнал се в небето. Черепът отвори уста и от него долетя протяжен крясък, който накара елфите да притиснат с длани ушите си, кентаврите да се изправят на задните си крака, а джуджетата и орките да паднат на колене. В този момент труповете на падналите врагове грейнаха в отвратителна зеленикава светлина. Кожата по умрелите им тела стана на прах, а срещу уморената армия на Гората се надигнаха хиляди скелети, чиито зъби тракаха като кастанети.
Стон на отчаяние се понесе от войската на Гората, но Райлин се окопити веднага. Заедно с Готлиб той нападна първите редици от олюляващи се не-мъртви, като драконът ги замрази с ледения си дъх, а после се завъртя, за да може елфа да ги пръсне на късове с дългия си меч. Гледката даде сила на защитниците и те преодоляха страха си от изчадията, които баронът бе изпратил срещу тях. Орки и джуджета се хвърлиха срещу армията от скелети и започнаха да ги попиляват на дребни натрошени късове, кентаврите се окопитиха и се присъединиха към усилията, буквално стъпвайки не-мъртвите, а светлите елфи пък ги пръскаха на дребни натрошени късове със стрелите си.
Настъпи полунощ, когато и тази фаза от битката бе преминала. Горската армия се бе справила за втори път със съживените си врагове от сутринта, а оцелялата половина от войската на Раксмаил бе отстъпила назад, колеблива.
Тогава черепът от черен пушек отново нададе злобен крясък и се разпадна в облак дим, от който излезе страховит скелет на дракон, на чиито череп имаше злокобна тъмна фигура.
— Райлин! — извика барон Раксмаил, защото именно той яздеше костения звяр. — Предизвиквам те на дуел!
Готлиб, който бе кацнал да си почине сред камара потрошени кости, се напрегна.
— Това е клопка — изръмжа той, — ние сме уморени след цял ден битки, а той е свеж.
Райлин кимна, но омразата се бе надигнала в него като напираща магма. Този човек бе гледал как баща му умира, а сега искаше да унищожи всичко, за което си струваше да живееш.
— Райлин! — извика отново Раксмаил, изтегляйки сабята си. — Виждаш ли скелета, който яздя? Той е на скъпия ти Рилзан, дракона на баща ти. Ако имаш някаква чест в себе си, ще дойдеш да защитиш паметта му.
Младият елф се изправи на гърба на своя дракон и извади меча си. Очите му заблестяха. Готлиб усети чувствата на своя ездач и без да спори полетя към не-мъртвата твар пред себе си.
— Приемам предизвикателството — извика Райлин, размахал меча си. — Ела, нищожество, и се изправи срещу мен, синът на великия Райсил!
— За мен ще е удоволствие — злобно отвърна Раксмаил и скелетът на Рилзан се понесе към Готлиб. Двата дракона — не-мъртвия и ледения се сблъскаха във въздуха, хапейки се и бълвайки своя заряд — лед за Готлиб и странен, задушаващ черен дим на скелета. Двамата им ездачи не можеха да сторят нищо, освен да гледат. Зверовете се разделиха за миг. Част от белите люспи на Готлиб паднаха от въздуха, сбръчкани и изхабени, но костеният звяр бе в по-лошо състояние, половината му череп липсваше.
Раксмаил го пришпори успоредно на дракона на противника си и острието на богато инкрустираната му сабя се удари в това на меча на Райлин.
— Ще умреш квичащ като баща си, пале! — извика баронът с маниакална усмивка, а очите му блестяха в кървавочервено.
— Ще си платиш за всичко още сега, бароне! — отвърна Райлин, блокирайки с меча си ударите на черния елф. Докато драконите летяха, бълвайки смъртоносните си заряди един срещу друг, ездачите си разменяха удари, кръстосвайки отново и отново оръжия. Внезапно Райлин извика — острието на сабята бе преминало през защитата му и бе успяло да го прореже точно в подмишницата, където тялото му не бе защитено от броня.
Готлиб се дръпна.
— Добре ли си, Райлин? — разтревожено извика той.
— Млъкни и се бий! — отвърна елфът вбесен.
Готлиб се върна в битката. Единият от зъбите му бе пожълтял от мъртвешкия дъх на противника му и падна сам от устата, но кокаления дракон вече беше съвсем без череп, разкривайки ухилената гримаса на Раксмаил.
— Какво стана, пале? Одраска ли се?
Райлин извика гневно и скочи на главата на Готлиб, размахвайки огромния си меч. Раксмаил приближи със сардонична усмивка, стъпил на раменните кости на своя скелет и с вдигната сабя. Остриетата на двамата отново се кръстосаха, пак, пак, пак, докато могъщите левиатани под тях се удряха взаимно. Остриетата на елфите се срещаха отново и отново, толкова бързо, че не можеха да бъдат видени, но отново Раксмаил бе този, който намери пролука в защитата на Райлин и одра челото му, а после и китката му. Елфът извика гневно:
— Стой тук, Готлиб! — и продължи да напада, решен твърдо да убие този мръсник, който искаше да предостави целия свят на ненормалния си бог-демон. Накрая усилията на Райлин се увенчаха с успех. Огромният му меч премина със сила през сабята на Раксмаил и го прониза в гърдите. Вместо съпротивлението на плът обаче светлият елф усети чувство, все едно острието му е влязло във вода и с ужас видя как плътта на Раксмаил около меча му бълбука като черната течност на адски басейн, водещ към отвъдното.
— Ти губиш, пале — усмихна се баронът и заби сабята си в корема на изненадания Райлин.
Елфът изпъшка и от зяпналата му уста плисна кръв. Отмалелите му ръце изпуснаха меча на баща му, а ръцете му напразно се опитаха да стиснат пронизалото го острие. Баронът дръпна сабята си, като разкървави дланите на младия си противник и едва не отсече пръстите му.
Райлин се просна по главата на ледения дракон и се опита да каже нещо, но устата му излязоха само стон и още кръв.
Готлиб изрева и от устата му изскочи такава струя лед, която обви целия барон и половината му леден дракон.
— Върви при господаря си! — изкрещя могъщия звяр и прасна с опашка заледените си противници. Раксмаил и драконът му се пръснаха на хиляди късове, които паднаха в злокобен дъжд на земята, а от армията нашественици се чу стон.
В това време Райлин, безсилен и изгарян от болка се плъзна настрани и падна от дракона си, за да бъде уловен нежно от лапите му.
Беше му невероятно студено, целият бе облян в пот. Видя угриженото изражение по муцуната на Готлиб над себе си. Опита се да каже нещо, но можа само да изпъшка.
— Не говори — тихо каза ледения дракон, — пести си силите. Беше невероятен.
Сетне отлетя към Гората, отчаяно надявайки се, че някой там ще може да помогне.
В това време Райлин притвори очи. В устата си усещаше соления вкус на кръв.

Лорд Афтат

Огромна приведена статуя на Прокълнатия изпълваше края на квадратната зала, която се разкри пред очите на Алтан и Тамия. Под нея на малък олтар бе завързана русокоса девойка, чието лице бе изкривено от ужас и отвращение. Над нея се бе надвесил черен елф, облечен в дълго тъмно наметало. Само по заострените уши и елегантната фигура обаче можеше да се познае, че създанието е елф. Кожата му не бе бледа, както бе обичайно за такива създания, а жълтеникава и мазна. Лицето му бе издължено и грозно, а носът — дълъг и крив като клюна на лешояд. Очите на черния елф бяха млечнобели, но той явно виждаше, тъй като лицето му се разшири в гротескна гримаса.
— Скъпите гости са оцелели от пиршеството си с добрия Гролф, виждам — каза той, разкривайки оределите си жълти зъби.
— Лорд Афтат — отвърна Алтан и навлезе в залата. Тя бе гнусна като всичко в Зардан Карр, стените и бяха покрити с мъхове и лишеи, а по тях висяха на вериги скелетите на незнайни страдалци.
— А ти трябва да си младият Алтан — усмихна се черния елф, — убиецът на стария Казадар.
— Не знам как си ме познал… — понечи да каже Алтан.
— Описанието ти е плъзнало надлъж и шир из Ралмия — прекъсна го лорд Афтат — както и на хубавата ти жена.
Черният елф погледна Тамия.
— В такъв случай си чувал за способностите ми — отвърна младежът и надигна ръка, — пусни плененото момиче и ни остави да си вървим, за да те оставя да живееш.
— Не мисля — отговори Афтат и извади от плаща си дълъг, закривен ханджар, чиято дръжка изобразяваше Прокълнатия.
— Мисля — черният елф и погледна към вързаната девойка, — че ще прережа красивото й вратле.
Афтат надигна ножа. Алтан изруга и запрати взрив от червени светкавици по отвратителния елф. Когато те доближиха целта си обаче, около лорд Афтат проблесна странно зеленикаво сияние и внезапно Алтан извика, преви се от болка и падна на колене.
— Алти — извика Тамия.
— Магическо огледало — обясни мило лорд Афтат, — още щом те видях да се задаваш през окото на моя Наблюдател, Алтан, подготвих такава магия, която да ме защити от предполагаемата ти велика сила.
Алтан се изправи задъхан и отново надигна ръце.
— Както знаеш, лорд Афтат, едно огледало може да бъде счупено — процеди младежът, — а докато е около теб ти не можеш да правиш никакви магии.
— Това го може само много опитен магьосник, Алтан, а ти не си такъв, въпреки силата си — засмя се злият елф, — няма как да разчетеш сложната плетка заклинания, които употребих. Така, че наблюдавай как дамата умира — Афтат надигна ханджара отново.
— Не! — извика Алтан и отново запрати от светкавиците си. Черният елф се намръщи, когато зеленикавото сияние отново блесна около него, но гнусното му лице се разкриви в подла усмивка, когато младият мъж пред него отново рухна на колене.
— Алти! — отново извика Тамия.
Алтан продължаваше да пуска светкавиците си, въпреки че те неизменно се връщаха при него. Лицето му бе изкривено от болка.
— Ах, ти противна гадино! — извика Тамия към черния елф и се отправи към него, като от ръкава и се появи кинжал.
— Дръжте я — хладно каза Афтат. Крадлата в началото не разбра какво има предвид елфа, но в следващия миг чу отвратително хрущене и с ужас забеляза как скелетите, висящи от стената слизат от нея, протегнали костеливи пръсти напред.
— Барон Раксмаил ще е много доволен, когато разбере, че съм убил двама от най-опасните му врагове — засмя се лорд Афтат.
Тамия посрещна първия скелет с ритник, който запрати костеливото създание настрана и повали втори. Третият обаче я одра с кокалестите си пръсти, а от четвъртия трябваше да се отдръпне. В това време първите два отново се изправиха.
В това време Алтан продължаваше да изстрелва своите светкавици, но силата им неизменно удряше неговото тяло. Магьосникът стенеше от болки, но не смееше да прекрати атаката си към Афтат — знаеше, че даде ли му миг да прави нещо друго, освен да поддържа магическото огледало, кинжалът му ще пререже гърлото на нещастната девойка.
— Давай, Алтан — усмихна се Афтат, — свари се. Защо не засилиш силата на атаката си?
Алтан изръмжа, обзет от ярост заради безсилието си. В това време Тамия бе притисната от четирите скелета. Тя пак и пак ги поваляше, но с малко оръжие като кинжала шансовете и бяха незначителни, а мъртвите се изправяха отново и отново.
Светът около Алтан започна да се смрачава и той с ужас видя как собствените му светкавици отслабват.
— Можеш и да се предадеш, разбира се — подразни го Афтат, — но така момичето до мен умира.
Самата пленница извика.
— Гнусен мръсник!
Алтан мислеше, че ще припадне, когато някакво провидение осени ума му. Внезапно целият сплит заклинания, които Афтат бе направил около себе си му стана ясен като детски пъзел. Магьосникът извика триумфално и го разби с премерен удар на мълниите си.
— НЕВЪЗМОЖНО! — ококори очи Афтат миг преди светкавиците на младия му противник да го обгърнат и превърнат в шепа пепел. Вдигнатите скелети се разпаднаха на прах пред Тамия, която дотича при любимия си.
Алтан се опита да се изправи, но залитна и рухна в ръцете на любимата си, стенейки от болка. Цялото му тяло бе разнебитено от силата на собствените му светкавици и за миг той се почуди как така не се е изпепелил сам.
— Там… — прошепна той.
— Спокойно, всичко е наред — каза девойката и прехвърли дясната му ръка през рамото си. В това време изненадващо до него се появи друга жена, пленницата, която бе сграбчила падналия от ръката на Афтат ханджар и бе разкъсала въжетата си. Тя прехвърли лявата ръка на Алтан през своето рамо и се обърна към Тамия.
— Трябва да се махаме оттук! — каза тя.
— Не берете грижа — изстена Алтан и прошепна няколко заклинания. Пред тях се образува лъч енергия.
— Ще ни сочи пътя — каза той, сетне се помъчи да се освободи от помощта на двете жени и да тръгне сам, но ново залитане го разубеди.
— Слаб си като коте — скара му се Тамия, — мирувай!
Тримата тръгнаха по пътя, а щом видеха някое от съществата на лорд Афтат, то побягваше с писъци от вида им.
— Толкова ли съм грозна? — зачуди се Тамия, а освободената жена истерично се засмя.
— В момента ни виждат като лорд Дакавар и неговите не-мъртви скуайъри — каза Алтан, усмихвайки се немощно. — Легендите твърдят, че той бил крайно жесток с всички, които види. Явно дори след толкова векове още го помнят с хубаво.
Тримата се измъкнаха от Зардан Карр и се отправиха към малкото село, откъдето беше пленницата.
Бяха успели.

След битката

Лордовете на черните елфи предпазливо приближиха късчетата лед, които бяха паднали от небето. Лицата им бяха смръщени, а устните — свити. Макар че те не страдаха за кончината на любимия си господар, също като него искаха да завладеят Гората на омразните си светли събратя, за да докажат това, което отдавна знаеха — че те са истинските пазители на елфическите ценности и те именно са дали на своя народ мястото, което му се полага — господстващо.
Първия ден от битката обаче не бе протекла особено добре. Светлите им братовчеди бяха успели да си намерят съюзници, а и досадният им драконов ездач бе направил достатъчно поразии. Черната некромантия на Раксмаил бе спасила нещата, но после той бе сторил глупостта да отиде да се бие с досадния ездач.
— Вижте! — внезапно каза един от черните елфи и всички погледнаха накъдето сочеше пръста му.
Пред тях някои от парчетата лед се стапяха на отвратителна черна течност, която се стече в една обща тъмна локва. Локвата забълбука и закипя, сетне течността в нея се издигна и се оформи като злокобен силует. Червените му очи проблеснаха за миг, след което пред смаяния поглед на благородниците се появи барон Раксмаил.
— Липсвах ли ви?

* * *

Готлиб внимателно кацна сред дърветата, където стояха загрижени елфи с пребледнели лица, след които и крал Леседил. Не бяха малко и кентаврите, че дори и джуджетата и орките, самия Орджа чакаше ледения дракон с широко отворени очи.
— Викнете лечители! — изрева Готлиб, когато кацна. Лапите му нежно поставиха Райлин на тревата. Кръвта бликаше от страшната рана на стомаха му, той се гърчеше и стенеше от болка, облян в студена пот.
Леседил вече се бе погрижил за лечителите — високи, стройни жени елфи, облечени във фини светлосини роби. Те се появиха като сенки и поставиха раненият на носилка от сплетени листа, след което го отнесоха нанякъде.
— Спасете го! — извика Готлиб. Никой не отговори. Леденият дракон помълча за миг, сетне нададе такъв рев, че всички звуци в Гората на Сънищата замлъкнаха, а армията на Раксмаил от другата страна се разтрепери.
— Какво стана? — попита Орджа. — Изглеждаше ми, че господарят елф нанесе успешен удар срещу противника си.
Готлиб погледна орка и изсъска.
— Това и направи — отговори той. — Райлин се би смело като лъв и спечели битката срещу онзи омразен червей. Но когато го прободе, не стана нищо. Раксмаил се засмя и…
Драконът наведе глава и от дъха му тревата под нозете му се заскрежи.
— Тъмна магия — чу се гласът на стария Оракул. Жената се бе появила от сенките. — Прокълнатия умело пази своя избраник. Райлин не трябваше да влиза в битка с него.
— Ти! — Готлиб я погледна и разпери криле. — Ти знаеш бъдещето. Ще живее ли моят ездач!
Оракула погледна дракона, сетне прошепна.
— Съдбата му не е решена, още. Уменията на лечителите ще решат това.
Драконът се сви, като ударен. Не можеше да приеме, че господарят му може да изчезне.
— Имате обаче и други грижи — продължи Оракула, — барон Раксмаил оцеля от падането.
Готлиб изрева.
— Какво? Та аз го направих на парчета!
— Дори и това не може да спре магията на Черната Сянка — рече Оракула. — Баронът е тук и на следващия ден несъмнено ще прегрупира армията си, а може да извика и още подкрепления от покорените градове.
— Без Райлин ние ще загубим — тежко рече крал Леседил и подпря челото си с една ръка, — това е катастрофа.
— Има един начин — тихо каза Орджа, — но няма да ви е лесно.
— Казвай — отговори Леседил.
— Трябва да напуснете Гората — отвърна Дъч, който стоеше наблизо, дъвчейки тютюн.
Орджа кимна.
— Това е невъзможно — отвърна Леседил, — пазим тази Гора от хиляди години. Не можем да я оставим на злите си събратя.
— Тогава всички ще умрем — отвърна Дъч.
— Джуджето и оркът говорят истината — потвърди и Оракула.
— Вие не разбирате — повиши глас Леседил и започна да трепери, — тези дървета, тези треви и цветя тук. Те са уникални! Не можем да ги оставим!
— Няма — чу се мъдрият глас на кентавъра Вотмос, който също бе приближил. — Ние, кентаврите, ще вземем семенца от всеки цвят, от всяко дръвче. Когато това свърши, ще си направим друга Гора. И дори може да се върнем в тази.
Леседил се олюля и се огледа наоколо, към другите светли елфи, с които се съветваше. В очите на някои от тях проблясваха сълзи.
— Нямаме избор — продума един от тях.
Кралят притвори очи.

* * *

Райлин отвори очи и понечи да се изправи, но изпъшка и силна болка прониза стомаха му. Елфът се отпусна назад безсилно и се огледа да види къде се намира. Беше в нещо като шатра от листа, а въздухът наоколо бе уханен и успокояващ.
— Стой мирен — чу мек глас и се обърна леко по негова посока. Пред него стоеше красиво елфическо момиче, облечено в тъмносиня роба. Лечителка, позна Райлин.
— Какво стана? — попита той. — Къде е Готлиб?
— Драконът ти е добре, но ти беше ранен — рече лечителката. — Погрижихме се за раните ти, но трябва да почиваш.
— Н-не мога — поклати глава Райлин и отново се опита да стане. Лечителката го бутна обаче отново назад.
— Ако станеш, ще отвориш раната на корема си отново и ще умреш. В момента не можеш да се биеш.
Райлин притвори очи и въздъхна. Лечителката беше права, чувстваше се слаб като коте. А и да беше в разцвета на силите си, каква полза? Раксмаил бе неубиваем, бе му го доказал в небето.
Елфът потръпна при спомена.
— Студено ли ти е? — погрешно го разбра лечителката.
— Не — отвърна Райлин. Главата му бе замаяна и чувстваше, че всичко наоколо се движи. Внезапно осъзна, че това наистина е така.
— Пътуваме ли? — попита той объркано.
— Да — наведе очи към земята момичето, — на пътуваща шатра сме.
— Как така? — не разбра Райлин. — Къде отиваме?
— В Планините на Забравата — отвърна лечителката.
— Но защо? — отново не успя да схване раненият.
— Напускаме Гората — тихо каза момичето и в очите й проблеснаха сълзи.
— Кои ние… не — Райлин зяпна, — не можем така да я оставим. Аз… аз ще помогна.
И отново понечи да стане. Момичето обаче го бутна отново назад и Райлин установи, че няма сила дори да преодолее нежната ръка, сложена върху гърдите му, камо ли да се бие с каквото и да е било.
— Стой мирен — повтори девойката твърдо, — мъчихме се цяла нощ да те спасим. Няма да провалиш всичко с глупост. Това е решение на краля, а не твое.
Райлин поклати глава.
— Но Гората… — той извъртя лице настрани, за да не може лечителката да види сълзите, които блеснаха в очите му.
— Аз съм виновен — накрая каза той, — трябваше да измисля някакъв начин да спра барона. Трябваше да съм по-добър, по-бърз…
— Няма такъв начин — отвърна елфата, — вината не е твоя.
Тя стисна ръката на Райлин.
— Всичко е в ръцете на магьосника Алтан.
Алти, помисли си Райлин. Дано той успееше.
— Сега поспи още — каза лечителката.
Райлин понечи да възрази, но тя му даде някакво ароматно сладко питие, което утоли жаждата му и го отнесе отново в сладките обятия на съня.

* * *

— Как така е празна? — попита барон Раксмаил треперещия млад черен елф, който стоеше пред него.
— Н-няма никой в Г-гората, г-господарю — заеквайки отвърна той, напразно кокорейки очи във вътрешността на огромната шатра, мъчейки се да различи фигурата на барона, спотаила се в сенките.
— Д-докато сме почивали враговете са отстъпили навътре в Гората. Като че ни я предоставят.
Баронът не отговори нищо. Приличаше на ужасна черна сянка, а единствената светлинка в шатрата идваше от блещукането на злите му червени очи.
— Значи така са направили — Раксмаил внезапно се изправи и тръгна към младия елф. Пратеникът загуби всякакъв кураж, обърна се към изхода на шатрата и побягна, но баронът не му обърна никакво внимание. Той излезе навън. Бе ранна сутрин, а дъхът му излизаше на пара.
— Не мога да повярвам — промърмори си Прокълнатия през устата на Раксмаил, — те никога не са били страхливи.
— Но може би падането на Райлин е отнело от куража им — върна привиден контрол над тялото си Раксмаил. Той внезапно се обърна към избягалия черен елф, който се бе препънал в паниката си и паднал на земята трепереше, очаквайки заповеди.
— Виж какво — рече баронът, — нареди войската ми да се изтегли от Гората незабавно.
Стражът разшири очи.
— Но ние я окупираме… — Раксмаил вдигна ръка и от пръстите му изскочи червена светкавица, която превърна елфа в пепел.
— Мразя да ми философстват — заключи той и се обърна към един от черните елфи-благородници, които бяха замръзнали с излизането му от шатрата.
— Ти — каза той с измамно мек тон, — иди моля ти се и извикай войниците да излязат от Гората. Веднага!

Бунтовници

Въпреки че Алтан бе изтощен от битката си с лорд Афтат, той и двете жени бързо стигнаха до градчето, откъдето бяха тръгнали за мисията си. Щом го приближиха, от къщите наизскачаха много хора, които ги посрещнаха с радостни викове. Един от тях бе и ханджията.
— Слава на Създателя! — рече той и приближи идващата троица. — Низалия, ти си жива!
Освободената пленничка кимна и прегърна човека:
— Да, чичо, само благодарение на смелите Алтан и Тамия.
— Чичо? — попита магьосникът зад гърба й.
Крадлата се обърна към освободителите си. Алтан бе възвърнал голяма част от силата си, но все още бе блед и слаб.
— Да — прокашля се неловко ханджията. — Пропуснах да Ви кажа, че съм брат на убития кмет, Тикабрин. Казвам се Рибард.
— Я кажете — попита с недоверие Низалия, — вие същите Алтан и Тамия ли сте?
— Не знам да има други — отвърна крадлата.
— В смисъл убийците на Казадар? — продължи жената.
— Аха — кимна Алтан, — а вече и на лорд Афтат.
Хората се разшумяха. Чичото на Низалия зяпна.
— Вие сте убили господарят на Зардан Карр?
— Да, но не беше лесно — кимна Алтан, сещайки се за странния начин, по който бе разгадал комбинацията от заклинания за вълшебното огледало на Афтат.
— Но това е чудесна новина! — развълнува се мъжът. — Афтат беше един от най-опасните слуги на барон Раксмаил! Без него няма да има кой да държи под надзор Империята! Това е златният ни шанс!
— По-тихо говори! — скара му се Низалия, но вече бе късно.
— За какво говорите? — попита Тамия, присвила очи.
— Можете да ни споделите, ние не сме приятели на барона — кимна и Алтан.
Излезлите хора започнаха притеснено да се споглеждат един друг.
— Ами аз — накрая каза самият ханджия, — не ви казах всичко.
— Така ли? — попита Тамия.
— Всъщност… Афтат не отвлече дъщерята на брат ми само заради нейната хубост.
— Хубостта ми едва ли е имала нещо общо — отвърна Низалия намръщено, — всъщност ние замисляме бунт срещу барон Раксмаил.
— О! — само отвърна Тамия.
— Неговото управление е непоносимо — продължи русокосата, сякаш за да убеди събеседниците си, — нямате представа колко е лош!
— Всъщност сме израснали в Саликарнас — прекъсна я Алтан — имаме някаква обща идея.
— О! — отговори този път Низалия.
— Нямате идея с какво се захващате — продължи Алтан, — силите на лорд Афтат могат да ви се виждат страшни, но самият барон е много по-опасен.
Младият магьосник притвори очи, за миг почувствал се прекалено уморен.
— Баронът е контролиран от Прокълнатия — бавно каза той.
За миг настана тишина.
— От Прокълнатия ли? — повиши глас чичото на Низалия. — Ама това е приказка!
— Не, не е — отговори остро Тамия — на кой мислите се кланя лорд Афтат? Защо смятате барона възстановява тази ужасна религия?
— За да плаши хората? — предположи ханджията.
— Не — поклати глава Алтан — за да може да върне господарят си на този свят. Ако Прокълнатия овладее контрол над Ралмия, вечен мрак очаква обитателите и.
— Откъде знаете всичко това? — попита Низалия.
— Още Казадар бе контролиран от същия враг — отговори Алтан, — този враг е злото, което е преследвало Ралмия през всички тези векове, още от времената на черния лорд Дакавар, че и отпреди това.
Низалия помръкна, но след миг изправи рамене.
— Това не променя нищо, магьоснико. Ние не можем да оставим земите си под тая власт.
— Не бива, — съгласи се Алтан, — но не влизайте в открит конфликт със самите черни елфи, които владеят злата магия. Борете се със слугите им, орки и гоблини.
— Защо не останеш да ни помогнеш, добри човече? — попита ханджията. — Щом си убил Афтат, може да окажеш голяма помощ в организирането на мрежа, с която да свалим Империята. Низалия и брат ми ръководеха организация от градчета и селца, но черните елфи хванаха нея и убиха брат ми.
— Ние имаме друга работа — отговори Тамия, — но тя също е против Прокълнатия.
— Каква е тази работа? — вдигна вежди Низалия.
— Трябва да открием един древен негов храм — отвърна Алтан, — но нека говорим за това утре. Битката с магьосника от Зардан Карр ме изцеди и имам нужда от почивка.
Наистина Алтан бе доста изморен от собствените си светкавици и имаше нужда да си легне.
— Добре, но нека да те отведем до скривалището ни — отговори чичото на Низалия, — ако наследниците на Афтат изпратят съгледвачи да дирят убийците му.

Гори, огънче, гори

След като армията от орки и черни елфи се оттегли от Гората на Сънищата, барон Раксмаил отново излезе от шатрата си, като на лицето му бе застинала отвратителна усмивка. Всеки войник от армията — бил той прост боец или предводител от благороднически произход — потръпна като видя своя суверен и подгъна коляно, отдавайки чест на барона.
Раксмаил не обърна внимание на наплашената си войска, а приближи дъбравата, от която преди векове, подлъгани от словата на лорд Асмаил, бяха избягали неговите деди. Дърветата го гледаха спокойно, но и някак тъжно. Листата им не помръдваха, а нито по клоните им, нипо в корените им имаше някакъв живот. Всякакви животни бяха избягали от леса, даже по-рано, отколкото светлите елфи. Никъде не се чуваше гласа на елен, или пък песента на някоя птица. Дори буболечките бяха напуснали гората.
Но дърветата не можеха да избягат.
Раксмаил ги приближи. Приятното ухание на гора, не можещо да бъде победено дори от сраженията и смъртта, ударили мястото наскоро, достигна до ноздрите му. Но тази миризма не му донесе радост. Напротив — злият дух, който се бе спотаил в него се разлюти и почервенелите очи на барона пламнаха с лют пламък, та ако имаше някой да го погледне лице в лице сега, би попаднал в писъци.
Без да продума, барон Раксмаил протегна ръце и разпери пръсти така, че костите му изпукаха. От върховете на острите му нокти излезнаха пурпурни светкавици, които удариха близките дървена и земята около тях. Чу се пукот и скоро лумнаха пламъци. Червени и неестествено гладни, те полазиха по стволовете на дърветата и скоро те започнаха да падат с трясък, подобен на стон.
Баронът навлезе в огнената стихия, която бе причинил, недостижим за огньовете, които бе запалил и отново блъвна светкавици от ноктите си, правейки пожарът още по-голям. Навсякъде са разнесе мирисът на изгоряло дърво и Раксмаил го вдиша жадно, а духът в него доволно изръмжа.
Когато размерът на огнената стихия, която бе направил, го удовлетвори, Раксмаил се върна назад пред армията си и отново се обърна пред гората, която бе в пламъци. Сетне пое дълбоко въздух и издуха ураганен вихър през устата си, който разпали огънят още по-силен и бушуващ.
Бегълците щяха да се сварят като зайци, а отвратителната им гора скоро щеше да стане цялата на пепел, засмя се доволно баронът. А очите на Прокълнатия, гледащи от лицето му, горяха по-жестоко и от пожара.

* * *

Събрал малко сили от новата порция сън, Райлин отново се събуди и този път се изправи въпреки протестите на лечителката, която се грижеше за него. Веднага щом излезе от нея, го посрещна щастлив рев и огромната физиономия на Готлиб застана пред него.
— Ти си добре — изръмжа драконът и ледения му език близна елфа по лицето.
— Но не задълго, ако продължава да се изтощава — дочу се гласът на лечителката, която бе излязла намръщена от шатрата. Тя бе сложена върху платформа на колела, теглена от еднорози. Навсякъде имаше такива и на тях се возеха малки елфчета заедно с майките си или пък по-старите си роднини. Мъжете тичаха редом до кентаврите и не изоставаха много, а ако някой капнеше, се качваше отново на платформите, да си поеме малко дъх, след което отново слизаше, за да не мори еднорозите и онези кентаври, избрали да ги теглят. По подобен начин се придвижваха орките, хората от Града на Оракула, че дори и късокраките джуджета.
— Какво става, Готлиб? — попита Райлин. Гората наоколо все още изглеждаше спокойна, но разтревожения поглед на елфа забеляза, че през корените на дърветата се шмугват животинки, бягащи редом до разумните и обитатели.
Всички изоставяха приказния лес, помисли си драконовият ездач и сърцето му се сви.
— Нямахме избор, Райлин — вместо дракона му отговори крал Леседил. Той бе седнал на малък дървен трон върху друга платформа, а около него стояха Орджа, джуджето Дъч и Оракула. Кралят изглеждаше състарен с десетилетия, лицето му бе изгубило всяка свежест, а под очите му имаше тъмни кръгове.
— Те са прекалено много — допълни кралят на елфите, — а и злата магия на барон Раксмаил им помага.
— Но Гората… — поклати глава Райлин, — ние живеем в нея от векове. В нея има толкова живот… как ще я оставим на слугите на Прокълнатия?
— Гората е, където са обитателите и, Райлин — намеси се кентавърът Вотмос, който тичаше наблизо — моите събратя взеха семенца от всяко растение, което никне тук и ще го разпространим на мястото, където се заселим. А животните виждаш… — той махна към потоците от животинки, бягащи край тях — напускат сами.
— И все пак ме боли — въздъхна Райлин, — ако бях здрав, ако не бях допуснал баронът да ме нарани…
— Нямаше шанс, Райлин — прекъсна го Готлиб, — той използваше магия и бе неуязвим за оръжията ти.
— Но и аз не бях внимателен — поклати глава ездачът, — може би не съм такъв боец, за какъвто се мисля.
— Това е вярно — намеси се внезапно Орджа, — ти си велик войн, но увереността ти е в повече.
Готлиб изсъска към орка, но Орджа продължи.
— Въпреки това, ти си победил в сблъсъка си с барона и си бил изигран от тъмната магия. Подценяването на способностите е дори по-опасно от прекомерната самоувереност. Не унивай, елфе, защото ако някой те е побеждавал в честен дуел, това не е бил Раксмаил.
Оркът погледна Райлин многозначително и услужливо не добави, че той е бил този някой.
— Никой не може да победи Райлин в битка, ако не е зло магическо създание! — внезапно извика лечителката и всички погледи, включително този на ездача, се спряха на нея. Девойката се изчерви внезапно и добави:
— Той е… героят на елфите…
— Каква е тази миризма? — прекъсна оправданията и Дъч, който тъкмо бе всмукнал от лулата си, когато надигна глава и започна да души въздуха, — мирише ми на изгоряло.
— Това е от твоята лула, джудже — отвърна Орджа.
— Не е — намеси се Вотмос, а очите му изглеждаха разширени от страх, — баронът е подпалил Гората!
И наистина скоро от далечината на леса, откъдето бяха избягали се разнесоха огромни тъмни облаци от пушек, а елфите нададоха викове на гняв и огорчение.
— Мръсник! — процеди Райлин.
— Огънят е по-бърз от нас и може да ни настигне — разтревожи се не на шега крал Леседил, — владетелят на Саликарнас ни изигра!
— Още не — тръсна глава Райлин — с Готлиб ще забавим хода на пожара.
— Леденият ми дъх наистина ще забави огъня — съгласи се драконът, — но не те съветвам да идваш с мен, Райлин. Твърде скоро беше ранен.
— По никакъв начин не бива да се връщаш натам! — отново се обади лечителката, — много е опасно!
Героят се обърна към нея:
— Благодаря ти за загрижеността. Трогнат съм, но това е моят дълг…
— Казвам се Лисия — объркано каза лечителката, не знаейки как да го обори, — недей тръгва, Райлин! Раната ти е твърде скорошна, а и с какво ще помогнеш?
— Аз ще забавя пламъците — чу се старческия глас на Оракула и всички я загледаха учудено.
— Никой друг не може — добави старицата, — пушеците ще задушат дракона и той няма да може да приближи огъня. А аз все още имам защита срещу магията на Прокълнатия, макар че той ми отне Града.
— А какво ще стане с теб, стара майчице — попита Вотмос.
— Аз твърде дълго бях на този свят — отвърна Оракула — и откраднах живота на твърде много жени, за да мога да противодействам на лъжите на Прокълнатия с това, което е анатема за злото, Истината. Сега Създателят ме вика обратно. Но вие не губете надежда, ако виждам нещата правилно, краят на мрака скоро ще дойде.
И старицата пъргаво скокна от платформата на земята.
— Хайде сега вие забързайте ход и не ме чакайте.
Райлин, лечителката Лисия, драконът Готлиб, крал Леседил, та дори и орка и джуджето пожелаха сбогом на старицата, докато другите учудено гледаха как тя е забила чепат бастун в пръстта и се е опряла на него, чакайки съдбата си.
Скоро целият елфически народ остана зад нея.
Поне по-добрата му част.

* * *

Елфите вече се бяха скрили от погледа и когато зловонните пушеци на приближаващия огнен ад известиха за идването му. Оракула зърна в далечината лумтящите червени пламъци и притвори очи.
Около нея започна да блещука ярка синя светлина и тъмните пушеци се отдръпнаха от дребната и фигурка, а пламъците като че поспряха за миг.
— Със земята на Гората ще пируваш, дете на лъжите и завистта — рече Оракула, — но не и с обитателите й.
Пушеците около нея се завихриха в зловещ тайфун, който се изправи пред нея и описа формата на качулата фигура. Димът разтвори в лицето и две дупки, през които прозираха горящите отзад червени пламъци и тъй оформиха злите очи на Черната Сянка.
— С това само удължаваш гибелта им, изкуфяла бабичке — изръмжа Прокълнатия, — този път няма да има кой да ме спре и Ралмия най-после ще падне окончателно във властта ми.
— Много пъти си го казвал — отговори старата жена — и никога не е ставало. Каза го, когато обърна Дакавар в мрака, повтори го, когато създаде барон Саркорос и го потрети, когато призова момчето Алекс в Ралмия. И тримата се обърнаха срещу теб и те низвергнаха, та оттогава като призрак се мъчиш да влияеш на събитията, но всуе са усилията ти. Твоят край иде.
— Единственият тук, чиито край наближава си ти, старице жалка — изръмжа Прокълнатия, — никога не можах да разбера защо единственото, което Създателят изпрати срещу мен, беше ти. Твоите прокоби са слаби и не могат да ме засегнат. А имената, които изброи не значат нищо. И Алекс, и Дакавар, и немирният ми син сега лежат мъртви, тия, които се опитаха да ме спрат подир тях също. А аз съм жив.
— Жив не си бил никога и живота не познаваш — отговори смело Оракула, макар да се олюля от огнения зной, която вече я бе обкръжила отвсякъде, — не знаеш нищо за любовта, нито за приятелството или верността, създадена от уважение, а не от страх. Ти си пуст и кух.
— Може и така да е — отвърна Прокълнатия, — но пък тогава кух и пуст ще остане и светът на Ралмия, защото както виждаш, аз завладявам всичко. Скоро няма да остане никой, който да може да ми се опълчи.
— Тук бъркаш много — отговори Оракула, — дори сега твоята гибел те приближава с бързи, неумолими крачки.
Черният тайфун се разтресе, а вече червения пожар го обграждаше като ореол.
Прокълнатия се смееше.
— Надявам се нямаш предвид моя сърцат внук, който ходи към съдбата си — отвърна злия дух, — всичко е тъй, както аз съм го предвидил. Когато моята кръв навлезе в света на духовете, дори любовта на Тамия няма да го спаси. Аз ще си взема тялото, което е мое по право и от него ще управлявам Ралмия навеки, а глупавият барон, който е моя пионка сега ще захвърля и унищожа, както преди това ще унищожа и светлите му събратя.
Оракула за пръв път се поколеба какво да отговори и очите и се разшириха, а огньовете вече бяха съставили пълен кръг около нея. Като видя лицето и, Прокълнатия се разсмя още по-гръмко.
— Гледам, май ти лично си пратила бедничкия Алтан да стори това, което аз желая. Е, знаейки това, в отчаяние потъни и без връщане назад умри!
Сетне облакът от дим и огън, който бе Прокълнатия, се стовари върху Оракула, изгаряйки старото тяло на Мака мелничарката напълно и за един миг.

Кораб

Алтан отново се бе озовал в мрачната зала на лорд Афтат. Черният елф танцуваше някакъв демоничен танц под звуците на ужасна омайна мелодия, а тялото му гореше в пламъци, червени, като светкавиците, които младият магьосник по-рано бе пуснал срещу него.
— Много добре сторено, Алтан — чу младежът глас зад себе си и се обърна.
Прокълнатия стоеше на метри от него, небрежно отпуснат. Отново бе влязъл в образа на грозен стар човек, загърнат в черна роба.
— Това е само сън — прошепна Алтан и усети как устата му пресъхва — и аз ще се събудя.
Прокълнатия не му обърна внимание.
— Виждам, че напредваш в уменията си и започваш да приемаш истинската си същност, Алтан. Ти владееш могъща, разрушителна магия, момчето ми. Моята магия.
Алтан поклати глава, а старецът го приближи.
— Но незнайно защо ти се противиш на тази сила, бягаш от нея — рече той. — Поради какво? Защо отказваш такава нечувана мощ?
— Аз не… — заплете се Алтан.
— Признай си, внуко мой, ти харесваш моята магия — продължи Прокълнатия. — Допада ти как силата и бушува през вените ти, как излиза на талази по твоя воля от теб…
— Знаеш ли какво? — прекъсна го Алтан и Прокълнатия го загледа очаквателно.
— Прав си — надигна ръце, заливайки тъмната фигура със светкавици.
Всичко потъна в червен огън, а старецът се засмя. Когато огънят утихна, двамата се намираха на друго място — безкрайна опожарена пустош, в която личаха основите на овъглени дървета.
— Това остана от Гората на Сънищата — меко рече Прокълнатия, а Алтан поклати глава.
— Лъжеш. Не е истина.
— Знаеш, че не лъжа. Защо ми е? Елфите можеха да спасят това място, но предпочетоха да избягат.
— Още една лъжа. Те никога не биха избягали.
— И все пак го направиха, а нямаше да се стигне до там, ако бяха ми се поклонили. Сега моите слуги ще ги гонят като диви зверове из планините, а накрая ще ги избият. И само защото те са твърде упорити и горделиви, за да признаят моето върховенство.
Прокълнатия погледна Алтан някак умолително:
— Не се погубвай като тях, момчето ми. Приеми моето първенство и ще владееш Ралмия навеки… навеки… навеки…
Думите на злия дух отекваха в ума на магьосника, когато той тръсна глава и се събуди.

* * *

— Значи зад всичко стои този дух? — попита Низалия невярващо няколко часа по-късно. Алтан и Тамия бяха слезли на закуска и подир тях от стаите си изскочиха хората, които ги бяха приютили. Групата се намираше в нещо като подземна галерия, която ги отвеждаше до скрита в земята къща. Оттам, бе им разкрил брата на убития кмет Рибард, хората планираха да организират въстание, с което да изгонят черните елфи от земите си. Но сега това, което им бе разкрил Алтан сериозно разколебаваше увереността им.
— Значи казваш — продължи въпроса на племенницата си ханджията Рибард, — че елфите на мрака не ще паднат, докато зад гърба им стои онова… нещо.
Алтан поклати глава.
— Дори и да успеете да сразите армиите им, а те са несметни пълчища от орки и чудовища, Прокълнатия просто ще си намери друг гостоприемник, чрез който да преследва целите си. До там обаче — магьосникът направи кратка пауза, отпивайки от кафето, което домакините му бяха приготвили — няма да се стигне. Освен армиите на мрака, самият барон Раксмаил е станал много вещ в черните изкуства. Победата срещу него би била невъзможна. Аз знам личен опит докъде се простират силите на Прокълнатия. Обикновените хора няма да могат да ги спрат.
— И ти трябва да откриеш това хранилище и да уязвиш духа оттам, така ли? — обобщи Низалия разказаното и до този момент от магьосника.
— Точно така — кимна Алтан.
— Всичко останало ще е безсмислено — допълни го Тамия.
— И къде е този храм? — запита Рибард.
За миг настана мълчание, после Алтан въздъхна. Беше споделил достатъчно, щеше да е глупаво да не каже и остатъка.
— Чували ли сте за Пъкления остров? — попита той.
— Легенди — навъсено отговори Рибард, — знам от мореплаватели, отсядали в селото ни, че той е богат и плодороден, но хора не живеят там, тъй като бил просмукан от черна магия. Разказват, че в древни времена там живеело огромно чудовище, убито от Великия Крал Александър.
— Точно това е мястото — кимна Алтан. — Чудовището, за което сте чували, Обитателят, живеело в старо капище, построено преди векове, когато още народите не се били обособили. Там се е спотаил духът на Прокълнатия сега. И там трябва да го унищожа.
— Ще имаш нужда от кораб, за да стигнеш до мястото — прекъсна го Рибард.
— Ние имаме приятели в Омарения град — обади се Низалия, — стигнем ли до тях, ще намерим и кораб.

* * *

Пътят към Омарения град мина бързо. Низалия реши да поведе спасителите си към селището, независимо от протестите на чичо си Рибард и още същия ден тримата бяха напуснали тайното укритие на бунтовниците, излизайки наново сред полята. След два дни път стигнаха река Сребропойна, по която се спуснаха, за да стигнат Омарения град. Той наближи вечерта на третия ден, откак пътуваха. През тези три дни Алтан и Тамия бяха разбрали повече за своята спътница. Низалия беше силна и умна млада жена, която умееше да стъпва безшумно, но сигурно. На кръста й висеше къс меч, за който нито Алтан, нито Тамия се съмняваха, че в случай на нужда може да бъде използван. Низалия имаше и навика да се раздава заповеди, вероятно останал и от миналото на кметска дъщеря и Алтан забеляза, че тя бързо урежда кой и как да пази нощем смените, кога да тръгват и кога да лягат. Нито той, нито Тамия обаче имаха нещо против — Низалия бе по-добре запозната от тях с местността и добре знаеше обичаите на местната власт. Именно заради нейните съвети тримата избегнаха групи от орки, чиито следи бяха изпотъпкали тревата. Пак по нейна преценка по обед на третия ден се бяха скрили във високите треви край основния утъпкан път и наистина по него скоро мина група от орки, ездачи на свине, които ескортираха карета, в която вероятно имаше черен елф. Алтан усети хлад, когато каретата мина покрай него и си даде сметка, че вероятно елфът в нея е бил магьосник.
Веднъж наближили Омарения град обаче, нямаше как да избегнат контакт с местната власт. На вратата на града стояха два огромни орка, които събираха входна такса. Алтан понечи да направи магия, но Низалия го спря.
— По каква работа сте тук? — посрещна я един от орките, свиреп звяр с белег, разсичащ лицето му и оставил го с едно око.
— Искаме да видим мястото — отвърна Низалия и остави кесия, пълна с монети в ръката на орка, чието изражение веднага се смекчи.
— Заповядайте — каза угоднически той и тримата влязоха в града. Той беше малък, но плътно населен от гоблини и хора, чиито основен поминък беше риболовът. Низалия заведе спътниците си в голяма кръчма, близо до реката, която се казваше „Пълният Черпак“. Вътре в нея бе задимено, неуютно и пълно с моряци, които шумно си приказваха един с друг. Влизането на Низалия и Тамия предизвика шумни подсвирквания и Алтан хвърли с неприязън поглед към заведението.
— Не се безпокой — прошепна му Тамия и го прегърна, — няма да ни направят нищо.
— Влизайте — подкани ги Низалия и тримата се настаниха край бара, зад който един дребен гоблин съсредоточено бършеше чаши.
— Търся капитан Стиксос — каза Низалия, — аз съм стара негова приятелка.
— Не мога да си спомня кой е капитан Стиксос — отвърна гоблинът и се усмихна, — много работа, трудно помня неща, без да бъда… хммм… без да ми покажат нещо, което да ми припомни хората.
Низалия се усмихна ледено и няколко златни монети полетяха към гоблина.
— Ааа — веднага рече той, — капитан Стиксос. Сетих се кой имате предвид.
Гоблинът изсвири тихо и негов сродник, вероятно дори роднина, се появи на часа до него. Кръчмарят му прошепна нещо и вторият гоблин хукна да бяга, излизайки извън кръчмата.
— Скоро ще дойде — рече той, — вие ще поръчате ли нещо?
Тримата си взеха по една бира, която се оказа кисела и топла.
— Хубаво местенце — каза тихо Алтан и Тамия се засмя.
— Напомня за дома — отговори девойката, имайки предвид Саликарнас.
— Пепел ти на устата — възмути се Алтан.
В това време към тримата се приближиха няколко моряка, хора, но очевидно пияни и озлобени.
— Не е ли опасно за такива хубави дами да идват сами вечер тук — подвикна един от тях, едър брадясал мъж със златна обеца на лявото ухо.
— Не са сами — отговори Алтан и се обърна към моряците.
— Ще станат — обади се втори от тях, нисък и с чорлава мръсно руса коса, — ти се разкарай и няма да има проблеми.
— Проблемите ще са за вас, ако останете — очите на Алтан светнаха в червено и морякът, който бе проговорил пръв, пребледня и направи крачка назад.
— Магьосническа измет! — процеди той. — Да се махаме!
И групичката се отдалечи бързо.
— Нямаше нужда от това — отвърна Низалия, — можех да се справя с такава сбирщина.
— Няма нужда да се рискува — отговори Алтан, но в този миг бе прекъснат.
— Скъпа ми Низалия — долетя гласът на висок мъж със спретнати дрехи и странна шапка, който бе влязъл току-що в кръчмата. На вид беше блед и болнав, но стъпваше със сигурна крачка, — отдавна не съм те виждал. По каква работа си тук?
— Помагам на двама приятели — Низалия запозна новодошлият, който беше въпросният капитан Стиксос, с Алтан и Тамия.
— Какво искате, приятели? — попита Стиксос.
— Път до морето — отвърна Алтан, — ако се съгласите, ще ви кажа точното място… но не тук.
Капитанът се намръщи за миг, но след това кимна.
— Да, разбира се, защо не. Да тръгваме към моя кораб, „Зеленият Скат“!
И четиримата напуснаха кръчмата.
Гоблинът кръчмар ги изгледа и сетне викна отново синът си.
— Иди и предупреди Наблюдателя, че търсените хора може да са тук.
Малкият гоблин кимна и хукна да бяга по новата задача.

* * *

Четиримата стигнаха на „Зеленият Скат“, който беше пуснал котва край реката и бързо се качиха на него.
— На такова място можем да сме искрени — рече капитан Стиксос, който бе станал сериозен — Низалия, какви са тези хора и какво общо имат с каузата ни?
— Вие също сте бунтовник? — вдигна вежди Тамия.
— Казах ви, че намеренията ни са сериозни — отвърна вместо Стиксос самата Низалия. — Стикс, младежът, който виждаш пред себе си е магьосникът Алтан, убиецът на Казадар.
Алтан се почувства неловко.
— Приятно ми е да се запознаем — поклони се Стиксос, от което на Алтан му стана още по-неудобно. — Предполагам вие ще ни помогнете в битката с черните елфи и кръвожадния Раксмаил.
— Всъщност… — понечи да каже Алтан, но Низалия го изпревари.
— Нещата са много по-лоши, Стиксос — рече дъщерята на кмета Тикабрин. — Самият Прокълнат стои зад този нечестив режим. Някак се е върнал от гроба и сега пак иска да завладее Ралмия. Трябва да стигнем…
— Пъкления остров — каза Алтан, — възможно най-скоро. Раксмаил вече напада светлите елфи.
Магьосникът си спомни съня за изпепелената гора и сърцето му се сви.
— Това е възможно — навъсено отговори Стиксос, — но на острова няма нищо. А от моите плавания зависи цялата организация на бунта. На ръба сме от въстание!
— Въстанието ще пропадне, ако се изправите срещу черната магия — прекъсна го Алтан.
Внезапно Тамия дръпна мъжа си за рамото и Алтан се обърна към нея. Някогашната крадла сочеше с пръст към града и магьосникът замръзна от отвращение, когато видя към него да се носи уродлив Наблюдател, чието око святкаше жестоко. Около него имаше подковани минотаври и огромни орки, както и моряците, които бяха се закачали с Низалия и Тамия в „Пълният Черпак“.
— Магьосникът е на кораба! — изврещя Наблюдателят и мигом запрати снопове жълтеникава енергия към Алтан, който блокира с щит от червен огън.
— Да се махаме! — извика Стиксос и няколкото от моряците, останали вечер да дежурят започнаха да вдигат котвата, докато другите, събудили се, започнаха да насочват кораба към реката.
В това време противниците бяха започнали да се катерят по кораба, преди мостчето към пристанището да бъде вдигнато. Първи дойдоха шумните моряци, които ги бяха притеснили в кръчмата. Низалия ги посрещна, доказвайки на думи, че наистина може да се оправи с тях. Кракът й посрещна първия от тях с два ритника, първият в корема, а вторият в брадичката, които го отпратиха назад към двама от другарите му, с които паднаха във водата. Други двама пък попаднаха на Тамия, която остави първият нападател да я приближи, след което го метна през рамо, също в реката. Последният моряк бе изритан навън от самия Стиксос, в това време извадил сабята си.
В това време Алтан пусна убийствените си светкавици и повали отвратителния Наблюдател, но в кораба бяха нахлули пет огромни орка и трима минотаври, чиито озверени лица святкаха свирепо. Един от тях се озова до Алтан и стовари бичата си глава в лицето му. Светът на магьосника избухна и той се свлече невиждащ на земята, а минотавъра надигна подковано копито, за да разцепи черепа му. По инерция Алтан надигна ръце и запрати топка червеникава енергия по звяра, която го вдигна във въздуха и после пусна в реката. Чу се шумен плясък.
В това време Тамия се бе справила и с двама орка, а моряците се бореха с останалите трима. Останалите два минотавъра бяха се изправили срещу Стиксос и Низалия. Дъщерята на покойния Тикабрин изрита бичеглавия си противник два пъти, но той само измуча и я стисна с дясната си ръка за гърлото, вдигайки я като играчка. Стиксос гневно извика, но не можеше да направи нищо, тъй като другият минотавър го бе притиснал до ръба на собствения му кораб.
Алтан изруга и от двете му ръце отново изхвръкнаха светкавиците, които обвиха минотавъра, душащ Низалия. Звярът извика и Алтан спря магията, за да му позволи да излезе, за да цопне подпален във водата. Магьосникът изпита задоволство от това, че успя да овладее заклинанието си.
— Помогнете! — извика Стиксос, който обаче бе обезоръжен от своя противник. Последният минотавър се надвеси над капитана и понечи да го довърши, без да го е грижа, че е последният от стъпилите на „Зеления Скат“.
Низалия обаче се метна към него и седна на раменете му, стискайки го за рогата и сключвайки глезени около гърлото му. Минотавърът измуча, сетне се опита да махне жената от себе си. Тя стисна глезените си още по-силно и минотавъра, хъхрещ се преви на колене. Тогава Низалия скочи от него и го изрита в брадичката, изхвърляйки го зад борда.
— Мило — коментира застаналата наблизо Тамия.
— И навременно — обади се Стиксос.
— Но как са разбрали, че съм тук? — поклати глава Алтан.
— Не е нужно да са разбирали — отговори Низалия. — Смъртта на Афтат със сигурност е била шок за черните елфи и са пратили изродите си да те издирват.
— Отново обаче пропуснаха — каза Тамия.
— Да — отвърна и Алтан, — но докога?

Мракът се надига

Шатрата на барон Раксмаил се отличаваше сред лагера на армията му като жива рана в пространството, нещо толкова скверно и отвратително, че дори закалените на убийства и тъмни заклинания черни елфи го отбягваха. Славещ се някога като благородник, обичащ плътските удоволствия, сега баронът не допускаше никого в личните си покои, а често нощем от шатрата му долитаха странни шепоти и писъци, които караха елфите около него да се въртят неспокойно в леглата си, а суеверните орки да ломотят молитви по цяла нощ.
А тази нощ се случваше ужасно.
Гората на Сънищата, някога величествения лес на светлите елфи, се бе превърнала в огромна огнена стихия, но сега дори светлината на пламъците угасваше, оставяйки след себе си жарава, напомняща напукана до кръв кожа. Раксмаил се бе затворил в шатрата си и от нея се чуваше чудовищен глас, напомнящ трошенето на сухи есенни листа. Само звукът му караше армията на барона отдалеч да заобикаля покоите му, а за спокойствието им по никакъв начин не допринасяха и резките проблясвания на пурпурна светлина, които осветяваха шатрата отвътре.
Внезапно отнякъде — но откъде, не можеше да определи никой — долетя силен, студен вятър и пепелта, която бе покрила останките от Гората на Сънищата се надигна във въздуха, разливайки черна пелена в небето, с която удави първите лъчи от изгрева на слънцето. Навсякъде се възцари мрак.
В този миг страшния глас от шатрата на Раксмаил замлъкна, а червените светлини угаснаха. От вътрешността на импровизираните му покои долетя сухият смях на барона, който излезе пред стъписаната си войска.
— Е, мои верни войни — каза присмехулно той, — вече може да тръгвате напред.

* * *

Ако пламъците, изличили древния лес на елфите, предизвикаха сълзи на гняв и мъка у по-чувствителните сред тях, то черната пелена, която се надигна в небето като погребален покров ги накара да замлъкнат потресени. Бегълците вече бяха започнали да изкачват Планините на Забравата, когато видяха как небето над доскорошния им дом притъмнява и се превръща в отвратителен черен облак, който бавно започва да пълзи и да се разширява. Джуджетата, които бяха в групата гневно закрещяха, а орките започнаха да правят странни знаци против прокоба.
— Каква дяволия е това? — обади се Лисия. По време на бягството тя не се бе отделяла от Райлин, под претекст, че иска да следи раната му, но младият ездач установи, че няма нищо против това. Лечителката бе мила и добра с него, а той беше трогнат от начина, по който го бе защитила в разговора му с Леседил, Орджа и Оракула. Драконът Готлиб тактично се бе отдалечил от двамата, казвайки, че иска да полети малко. Кралят на елфите разговаряше нещо с главатарите на орките и джуджетата.
Тъмният покров, който се надигна от пепелищата обаче удави в печал настроението на всички, а то и без това не бе високо.
— Черна магия — отвърна Райлин на младата жена до себе си. Ездачът бе скочил от платформата с идеята да се раздвижи и Лисия му го бе позволила само при условия, че е до него да го наблюдава, — но не съм виждал толкова силно тъмно проклятие.
— Оракула каза, че краят на Мрака идва — каза Лисия.
— На мен ми изглежда, че тепърва се надига — тихо отвърна Райлин, сетне се сепна и прегърна Лисия, — но аз няма да му позволя да те достигне.

* * *

Следващите няколко дни Райлин започна да укрепва, но това изобщо не накара Лисия да се отдели от него, даже напротив — двамата станаха още по-близки. Останалите го забелязаха и усмивки разведриха иначе мрачните им лица. Когато младият драконов ездач качи лечителката на гърба на Готлиб и тримата полетяха над изстрадалите бегълци, надеждата отново пусна плахи кълнове в сърцата на прогонените, макар че половината небе над Ралмия вече тънеше в мрак, а погледите на съгледвачите докладваха как армията на барона напредва като огромна гъсеница по склоновете на Планината, макар, парадоксално, да бе по-бавна от бягащите елфи, кентаври, планински орки и джуджета.
Точно през тези дни Райлин възобнови и своите тренировки. Той бе изгубил мечът на баща си след ужасната битка с барон Раксмаил, състояла се в небето, но елфите му бяха дали ново оръжие и той го развърташе по време на редките почивки, за да добие усет към него. Лисия и Готлиб го наблюдаваха, елфата с възхищение, драконът с гордост.
— Той е прекрасен — сподели лечителката на Готлиб.
— Райлин е най-великият елф на нашето време — съгласи се доволно дракона.
Случи се тъй обаче, че в един от дните към зрителите се появи и Орджа. Оркът предложи приятелски дуел на драконовия ездач и Райлин се съгласи, отчасти за да си върне за предишния път, отчасти за да изпита уменията си.
Битката започна и младият елф скоро установи, че оркът е повече от равностоен противник за него. Както и да извъртеше мечът си Райлин, орка неизменно блокираше ударите му. Което бе по-притеснително, Орджа на няколко пъти пропусна удачни възможности за контраатака.
Накрая той внезапно изпусна ятагана си и се поклони на Райлин:
— Ти си твърде силен за мен, господарю елф — каза той и се усмихна.
— Браво, Райлин! — извика Лисия и прегърна драконовия ездач, а Готлиб изпръхтя доволно.
Елфът им помаха и притеснено установи, че наоколо се е събрала публика, след което отиде при Орджа и му стисна ръката, като внимателно приближи ухото на орка и прошепна:
— Ти ме остави да победя.
Орджа се усмихна и отвърна на висок глас:
— Прокълнатия няма шанс за победа, когато на наша страна има такъв войн! Вижте как той бързо се съвзе от черната магия и победи мен, тролоубиеца!
Събралите се бегълци завикаха радостно. В глъчката Орджа прегърна през рамо Райлин, все едно са близки приятели и му прошепна:
— Хората заслужават да те видят отново на крака и отново победител, Райлин. Освен това ти наистина си много добър мечоносец — и оркът му намигна.
— А сега върви при Лисия, нейната прегръдка определено ще е по-приятна! — засмя се Орджа и Райлин реши да послуша съвета му, отивайки при сияещата лечителка.
— Знаех си, че си най-добрият — каза тя. Двамата се погледнаха за миг, а сетне нежно се целунаха и в този момент всички мисли за Прокълнатия изчезнаха от мислите им.
През следващите дни Райлин и Орджа започнаха нещо като игра. В нея двамата се дуелираха и оркът неизменно оставяше младият елф да го победи, но по такъв начин организираше защитата си, че Райлин винаги разбираше къде са силните и къде, слабите му места. Скоро той установи, че е станал още по-добър мечоносец и от преди, а в края на един от поредните дуели Орджа му сподели:
— Вече няма нужда да се преструвам.
За нещастие, тези радостни събития бяха засенчени от прииждащи нови групи бегълци — оркски жени и деца от Планините, които напускаха родните си места и се присъединяваха към групите от бягащи. Мракът в небето се разрастваше, а по склоновете армията на Раксмаил вече бе видима. Понякога вятъра носеше отвратителната смрад на зловонни пушеци, които подсказваха, че баронът извършва жертвоприношения.
Една вечер Орджа, Дъч и крал Леседил се събраха и повикаха Райлин при себе си.
— Наближаваме проход под връх Вълчи зъб — каза джуджето, докато дъвчеше парче тютюн.
— Идеално място за засада — рече Орджа, — ние сме в клещи. От едната страна е баронът, а от другата е плиткоумният крал на хората, които едва ли биха ни приели в Кралството си. Но в тесния скалист път можем и да съумеем да унищожим армията на барона.
— А какво ще правим с магията му? — попита Райлин.
— Той не може да победи цяла армия с магия — отговори Леседил, но очите му гледаха в земята, — ако унищожим хората му, победата ще е наша.
Райлин въздъхна.
— Кога ще приложим засадата?
— След два дни стигаме прохода — обясни джуджето, — воините оставяме там, жените и децата отиват нататък. Ако спечелим, ще се заселим всички по тия места.
Джуджето не каза какво ще стане, ако загубят, но нямаше и нужда. Крал Леседил кимна и разпусна съвещанието, а Орджа потупа Райлин по рамото.
— Искам да говоря с теб.
Елфът кимна и двамата се отдалечиха в един ъгъл.
Орджа погледна Райлин в очите и го попита:
— Какво ще стане, ако баронът отново се изправи срещу теб?
Райлин го погледна и в следващия миг потръпна. Вълна от ужас го заля, когато си спомни как плътта на отвратителния черен елф се гъне противоестествено около острието, което я е пронизало. В следващия миг го заляха срам и унижение.
Той се бе изплашил.
Орджа поклати глава.
— Разбирам те напълно. Кой знае какво си видял горе в небето.
— Аз… — понечи да каже елфа.
— Не бери грижа. Ако Раксмаил си подаде носа напред, ще го поема лично.
И Орджа отиде сред хората си, оставяйки Райлин угрижен и безмълвен.

Битката

Беше много трудно да убедят Лисия, че трябва да остави „ранения“ Райлин в битката. Тя до последно настояваше той да почива, ала драконовия ездач нежно, но твърдо я изпрати с останалите жени и деца.
— Той ще се върне, обещавам ти — рече й оркът Орджа, като с това сякаш я убеди.
Така в прохода под издигащия се връх Вълчи Зъб — тесен и враждебен, наистина идеален за засада, останаха само войните мъже от бегълците — кентаври, орки и джуджета, а елфите се скриха иззад околните скали и дървета, очаквайки армията на противника. Над всички кръжаха Райлин и Готлиб, очаквайки армията на противника.
Тя дойде след два дни, носейки се едновременно с погребалния покров от мрак, който носеше ужасния дъх на пепел и покриваше земята по-сигурно и от нощта. Най-напред крачеха орките от Саликарнас, зверове с ужасяващи изражения на лицата, носещи едновременно омраза и отчаяние, като че знаеха, че са на грешната страна, но бе твърде късно да оправят нещата. Зад тях вървяха благородниците черни елфи, майстори войни и магьосници, готови да сеят смърт. Най-отзад се издигаше грандиозната шатра на Раксмаил. В нея проблясваха странни червени светлини и отвътре се чуваше лудешки кикот. Пазителите на Планината потръпнаха, защото усетиха, че баронът готви някакво ново демонично проклятие.
Армията на барона се хвърли в отчаяна атака, като първите й редици орки бяха покосени от стрелите на скритите светли елфи. Войниците на Раксмаил умираха с въздишки на облекчение, като че са освободени от някакъв страшен товар. Немалко обаче и оцеляха и те се срещнаха със своите планински братовчеди, с брадвите на джуджетата и копитата на кентаврите. И умирайки орките на Раксмаил, обаче се биеха с неестествен плам, стремейки се да отнемат живот дори и със смъртта си. Зад тях черните елфи, изкусни в боя и магията, се хвърлиха към своите светли братовчеди и макар мнозина да погинаха, още преди да ги достигнат, скоро двете страни на най-мъдрия народ се срещнаха отново в люта битка, като скоро сред падналите имаше и красиви светли елфи, разделящи се завинаги с живота.
Тогава връхлетя Готлиб. Ледения дракон се спусна към противника като градушка, а залповете му от мразовит дъх, могъщите му нокти и плющяща опашка покосяваха като слама противника. Неговият ездач Райлин пък нанасяше удари с меча си, колчем Готлиб направеше лупинг и вярното му острие винаги отнасяше противник, било то орк или черен елф.
Орджа и Дъч бяха избрали добре мястото на засадата и скоро численото преимущество на войската на барона се стопи, а постепенно редиците му съвсем оредяха.
И тъкмо когато пазителите на Планината бяха готови да нададат победни викове, от шатрата на Раксмаил долетя нечовешки вой, който разцепи околния въздух и накара всички войни да замръзнат за миг. Сетне стените на юртата се издуха като от силен вятър и се разцепиха, а от нея се изля орда, която накара войниците и от двете страни да нададат писъци на ужас. От останките на шатрата запълзяха невиждани изроди, чиито форми бяха обида за съзиданието, митологични чудовища, забравени в най-древните легенди, мантикори, рогати демони и крилати изчадия, от които се носеше смрад на сяра, приведени уродливи войни с безлики глави, белезникави главоноги, светещи с гнусна фосфоресцираща светлина. А в центъра им стоеше самият барон Раксмаил, надигнал сложно инкрустираната си сабя и яхнал уродлив скелет на диво магаре, от чиито празни очни кухини грееше кощунствена червена светлина.
— Той е отворил проход към отвъдния свят! — чу се отнякъде гласът на Леседил.
— Значи трябва да върнем тварите му обратно там — отговори му сухо Дъч и джуджетата първи се съвзеха от ужаса, пристъпвайки с вдигнати брадви напред.
Изродите се хвърлиха към тях като порой и дребния народ спря устрема си, но не се огъна. Орките ги последваха заедно с елфите, а стана и чудо — дори войниците, борели се до преди мигове на страната на Раксмаил, като изтрезнели се обърнаха срещу чудовищната гмеж, която бе докарана в зримия свят като обида към творението на Създателя.
Но елфите и орките нямаха железния дух на джуджетата. Годините суеверия у зеленокожия народ го правеха безпомощен срещу такъв враг, а погнусата към мрака, вродена у светлите елфи ги правеше уязвими.
Скоро отстъплението на пазителите стана почти безредно и дори джуджетата се принудиха да се обърнат в бяг, при все, че всяка тяхна стъпка бе съпътствана от писъците на изроди, пратени обратно там, откъдето са дошли.
Райлин и Готлиб кръжаха нерешително над сражението, макар ледения дъх на дракона да поваляше мантикори и други, безформени крилати създания, надигащи се в небето. Младият елф обаче бе обзет от страх и макар да бе изгарян от унижение, не смееше да се приближи до Раксмаил и кошмарното създание, което той яздеше. То надаваше отвратителен магарешки рев всеки път, когато господарят му убиеше някого.
А Раксмаил се целеше в елфи.
Баронът надигна лумналите си в червен блясък очи към ездача и извика:
— Няма ли да се изправиш втори път срещу мен? Твърде бързо забрави кръвта на баща си!
Райлин поаленя от обидата и изтегли меча си, но така и не намери сили да накара Готлиб да полети към барона. Страхът бе стиснал сърцето му и по бузите му потекоха сълзи на срам и безсилие.
В този миг от мрачното небе се появиха огромни крилати фигури и от разтворените им челюсти потекоха пламъци.
— Дракони! — възкликна Готлиб и наистина от небето бяха дошли неговите роднини — червени, черни, сини, зелени, всевъзможни дракони, десетки.
Всички дракони, оцелели в Ралмия дойдоха на помощ и изродите на Раксмаил завиха от гняв и безсилие, когато диханията на могъщите зверове ги изпратиха обратно в отвъдното.
Раксмаил обаче посрещна атаката на драконите с чудовищен смях и запрати пурпурна светкавица към единия от летящите левиатани, която го повали на място. Сетне заломоти някакво ужасно заклинание и на мястото на разрушената му шатра отново грейна пурпурна светлина. Нови изроди запълзяха към живия свят.
— Моята армия е безбрежна, бедни глупци — проехтя гласът на барона — и Прокълнатия ме е направил неин командир!
— Щом си такъв командир, бий се с мен! — отвърна му обаче чудовищен рев и Райлин, който все още бе парализиран от ужас занемя, когато позна в гласа Орджа.
Оркът се появи от нищото и грамадния му ятаган разцепи черепа на ездитния звяр, върху който стоеше Раксмаил.
— Аз, Тролоубиеца, те предизвиквам на дуел! — изръмжа Орджа и се изправи срещу барона, който надигна сабя в отговор.
— Мога да те изпепеля за миг, жалко животно — дочу се хриптящият му глас, — но аз не крада от победите си.
И двете остриета се срещнаха със звън, а всички занемяха — елфи, били те черни или светли, вече нямаше разлика, орки, джуджета, великите дракони, дори уродите от отвъдното.
Пак и пак Раксмаил и Орджа срещаха своите оръжия, а трясъкът им огласи Планината. На няколко пъти оркът намери пролуки в защитата на Раксмаил и острието му засегна плътта, но излизаше от нея, като от течност, без да оставя рани. Тогава баронът успя на свой ред да нанесе удар и промуши Орджа право в гърдите.
— Неее! — извика Райлин от небето и понечи да пришпори Готлиб към битката, преодолял най-сетне страхът си. Раксмаил посрещна викът му с гръмък смях, който обаче прерасна в писък на изумление, когато Орджа изтръгна сабята му от ръката и я захвърли настрани.
— И аз мога така! — изрева орка и нанесе страхотен удар с ятагана си, разсичайки черния елф почти на две.
Гнусна черна слуз полетя навсякъде, а Раксмаил нададе ужасяващ крясък, който бе подет и от отвратителните чудовища, които бе призовал.
Двете половини на барона се обърнаха назад и побягнаха, а с него назад се дръпна и ордата от гадните му създания. Те отидоха на мястото на шатрата и се увиха в отвратителен облак черен дим, от който отново се чуха викове.
Готлиб кацна до Райлин, който се спусна към приятеля си. Оркът стоеше прав и не дишаше.
— Но… как… — попита елфа и в следващия миг оркът се свлече в ръцете му, а кръвта от страшната рана рукна.
— Стар трик — криво се усмихна той, — не е магия, но върши работа, ако си отчаян.
Райлин пое тялото на своя приятел и учител, а от очите му потекоха сълзи, капещи едновременно с изтичащата кръв на зеленокожия войн.
— Не си отивай… — прошепна елфа.
— Райлин… — изръмжа орка и надигна грубата си ръка, за да погали лицето на ездача — когато бях млад… имах син.
По грубата му брада потече кръв.
— Окултисти, вярващи в Прокълнатия го отвлякоха и принесоха в жертва. Оттогава ги мразя. Мислех, че животът ми е изгубил смисъл и оттогава само воювам с Прокълнатия… със сила заличих вярата в него. Убивах… но когато открих теб… не искам да те обидя, но ти бе като втори мой син. Сигурен съм, че ще спечелите накрая… и с Лисия… бъдете щастливи.
Орджа потръпна за миг и издъхна.
Райлин прегърна окървавеното зелено тяло и се разтресе от хлипове. Готлиб надигна глава и нададе печален рев, а към него се присъединиха и другите дракони. Гласовете им огласиха планината.
Джуджето Дъч, което някак бе оцеляло приближи плачещия елф и постави ръка на рамото му.
— Трябва да се махаме оттук. Оркът ни спечели време. Не обезсмисляй саможертвата му.
Райлин го погледна с мокри от сълзи очи, сетне кимна и се изправи.
Той яхна Готлиб уморено, а драконите наоколо подложиха шии за останалите войни, дори за тези, които бяха дошли от армията на врага — няколко орка и трима черни елфа с посърнали лица. Това бе останало от армията на Раксмаил.
И въпреки това, проходът под връх Вълчи Зъб също бе паднал.

 Фигурите се нареждат

Барон Раксмаил лежеше, възстановявайки се в мрачната равнина, където го бе скрил Прокълнатия. Новата му бляскава войска от непобедими създания съскаше в очакване на нова битка, а количеството й бе безгранично. Болката от раната, нанесена му от онзи нагъл орк, започваше да избледнява, а следите й съвсем изчезнаха. Духът, който се криеше вътре в него, му нашепваше успокоителни думи и баронът отново почувства могъществото на тъмната магия, която течеше вместо кръв в жилите му.
„Оркът вече е мъртъв, приятелю, а ти си още жив“ — говореше Прокълнатия, — „Ездачът е оцелял, но се стъписа пред твоето могъщество. Много скоро няма да има къде да се скрие и Ралмия ще е твоя“.
След като остави баронът да тъне в самодоволство, Прокълнатия насочи мисълта си към Алтан. Внукът му идваше към древния храм, точно според предвижданията му, но досадната му съпруга все още бе жива, а на всичко отгоре покрай тях се бяха нароили още идиоти. Слугите му от Ралмия не се бяха оказали на висота нито в битката с армиите на елфите, джуджетата и ренегатите-орки, нито в елиминирането на възможните помощници на Алтан. Затова и той се бе принудил да изкара на белия свят своите стари приятели от отвъдното, които отдавна искаха да погълнат красивия живот в Ралмия. Прокълнатия се замисли дали да не прати някой от тях на Алтан и приятелите му, но си даде сметка, че бунтовният му внук вече е прекалено силен, за да бъде сплашен или победен от деформираните му съюзници. Със сигурност трябваше да му прати някоя нежива твар, но по-специална, по-могъща.
Злият дух се замисли. За съжаление възможностите му бяха ограничени. Дакавар завинаги се бе откъснал от света на мрака със своето последно предателство, а да съживи Саркорос бе немислимо. Глупавият му бунтовен син бе изгубил цялата си есенция след битката си с още по-малоумния му внук, а и да имаше нещо за възкресяване, Прокълнатия не би го използвал. Лоялността на Саркорос винаги беше била доста съмнителна. Ауганфил, който вече бе изкарал времето си в Ралмия и като жив, и като не-мъртъв, също бе неизползваем.
Внезапно Прокълнатия се сети за някого и се засмя. Навремето го бе мразил доста силно, тъй като онзи бе винаги бил прекалено неконтролируем, но хилядолетие и половина в мрака на неживота променят отношенията. Злият дух обходи с мисъл небитието и намери своята цел.
— Юрген… — прошепна той гальовно и нещо отблъскващо се оформи в мрака, длъгнесто и змиевидно, с многобройни очи, въртящи се жадно насам-натам.
— Юрген… — повтори бавно Прокълнатия, — направи каквото те моля и отново ще живееш… а всички съкровища в Ралмия ще бъдат твои… завинаги…
Прокълнатия вкара в объркания мозък на чудовището видение на кораб, на който стоеше висок чернокос младеж. Алтан.
— Виждаш ли това момче, Юрген? — прошепна Прокълнатия. — Искам го жив… Останалите убий.
В този миг Пъкления Остров бе разцепен от ужасяващ писък и всички живинки, все още останали в него, замряха.
След векове в света на мъртвите, Обитателя се бе завърнал.

* * *

Само нежността и добротата на Лисия спасиха Райлин през следващите часове, когато той се върна в лагера на бягащите жени и деца. Мнозина от тях се разплакаха, когато не зърнаха съпрузите си след връщащите се, а и облекчените замръзнаха от ужас, когато чуха разказът на крал Леседил са ужасните демони, които барон Раксмаил бе стоварил по войската им. Дезертиралите от армията на Раксмаил бяха красноречивото доказателство за думите им.
— Аз не съм добър по душа и никога не съм се срамувал да убия — каза един от тях, висок черен елф на име лорд Ризос, — нито пък съм се свенил да направя магия на някой. Но това, което видях в онзи проход беше безумие.
— Какво точно е направил вашият барон? — запита го Дъч.
— Разкъсал е нишката, разделяща света на живите от този на мъртвите — отговори Ризос мрачно, — сега проблемите ще станат несравнимо по-големи.
Но Райлин не чуваше дори тези прокоби. В душата му бе празнота, а мъката по Орджа бе немислима. Не бе си и представял, че за няколкото седмици запознанство така ще се привърже към стария орк. Не можеше да допусне, че великият войн, който го бе усъвършенствал и то по начин, че нито за миг някой да не се усъмни в предимството на Райлин, можеше да умре.
Покосен от същия изрод, който едва не бе отнел живота му.
Същата гад, която бе гледала как баща му умира.
Лудият, който бе отприщил най-гнусните магии върху Ралмия и се бе зарекъл да унищожи всичко добро и красиво.
Раксмаил…
Нямаше сили дори да го мрази. Драконът Готлиб се мъчеше да му помогне, ръмжейки успокоително, но Лисия бе тази, която пое младежът в прегръдките си и го държеше като малко дете, докато се успокои и заспи.
Дори и по време на почивка елфите не спираха да пътуват, движейки се на своите платформи, а сега дори ускориха темпото след новините за злите изроди, които Раксмаил бе призовал. Към тях постоянно се стичаха още джуджета и местни хора, наплашени от прииждащия мрак и нечестивия дъх на сяра, който бе покрил като че целия свят. Драконите хвърчаха неуморно над групата, бдейки за заплаха.
Но тъкмо в подножието на планините ги посрещна странен ескорт от орки, чиито глави бяха накипрени с тюрбани, а чиито тела бяха скрити от дълги платнени дрехи. С тях имаше и бронирани рицари, а най-отпред яздеше старец с дълга бяла брада и златна коронка, поставена върху оплешивяващо теме.
Райлин позна възрастния човек, но нямаше сили дори да се разгневи.
— Крал Хоуфгар — каза той тихо.
— Райлин, скъпо, мило момче — извика старият владетел на хората и се поздрави с крал Леседил, който го посрещна, макар и хладно.
— Толкова, толкова съжалявам — оплака се старият крал, — постъпих късогледо и новините за ужасния пожар стигнаха до мен, както и тази тъма.
Хоуфгар махна с ръка към небето.
— А и пустинниците, казват ужасни неща — кралят се обърна към странните орки, чиито лица бяха навъсени, — че Раксмаил е разкъсал границата между света на живите и мъртвите.
— Пустинниците говорят правилно — отговори Райлин глухо, — с очите си видях по красивите земи на Ралмия да пъплят неща, които е най-добре да останат неназовани, а ужасът ме бе сковал и не можех да мръдна, аз, който заедно с Алтан се борих със злия Казадар. Но кажи ми, кралю честити, къде са сега съветите на Христизий, още ли искате да търгувате с демона, който унищожи нашата гора?
— Стига, Райлин — пресече го Леседил — и да бяха дошли рицарите на хората, нямаше да могат да спрат адските твари, които баронът призова.
— Не, кралю Леседил, момчето е право — тежко въздъхна Хоуфгар, — след като си тръгнахте усойницата Христизий ни предложи да нападнем вашето Кралство изненадващо и така да ви приклещим от две страни.
Леседил зяпна, а Райлин усети как гневът се надига в гърдите му.
— Аз, естествено отказах и тогава проклетникът — продължи Хоуфгар — се опита да ме убие, като изпрати онзи глупак Ейнхард да направи заговор. Добре, че единият от вербуваните се оказа мой верен поданик и ме извести за ставащото. Метежниците победихме, а Христизий наредих да обесят. След смъртта му претърсихме покоите му и намерихме чували, пълни с монети от Саликарнас. Злодеят е бил купен и ме подведе… Ужасно съжалявам.
— Съжаляваш! — надигна глас Райлин въпреки предупредителния поглед на Леседил и успокоителната ръка на Лисия. — Нашата гора я няма, а стотици добри хора, елфи, джуджета и орки са мъртви!
Готлиб, който бе кацнал отзад леко въздъхна над елфа, за да го разхлади малко, но Райлин тръсна глава.
— Съжалението ти не е достатъчно — и плю на земята.
— Райлин! — извика отново Леседил, вече ядосан, но Хоуфгар надигна ръце.
— Момъкът е прав — въздъхна той, — но за щастие аз вече направих повече, от едното съжаление. Пустинниците дойдоха при мен с новини за ставащото бедствие и вече сме укрепили Кралския град. Каня и вас да дойдете там.
Кралят вдигна лицето си.
— Перлата на Феникса все още стои скрита в тайник в моята тронна зала. Извадим ли мощта и, баронът ще бъде съкрушен, каквито и магии да използва.
— Елате всички в Кралския замък и нека там се отбраняваме от врага.
Райлин замлъкна, изненадан от предложението на Хоуфгар. Не бе очаквал такава рязка промяна в позицията на човешкия крал.
— За нас ще е чест — отвърна Леседил.
— Радвам се — плесна с ръце Хоуфгар, — а сега, кажете ми, къде мога да видя моят приятел Алтан?
За миг лицето на стареца пребледня.
— Той нали не е…
— Не, не е! — бързо отвърна Райлин. — Той е на път към сърцето на нашия враг. Не Раксмаил, а Прокълнатия. И ще го съкруши навеки.

Атака от вълните

Настроението на екипажа на „Зеления Скат“, приповдигнато след успешната битка с минотаврите, помръкна значително на следващия ден, когато зората така и не се появи. Небето буквално бе изчезнало, скрито от отвратителен черен облак. Във въздуха се носеше мирис на пепел и дори бистрите води на реката изглеждаха помътнели и някак болни.
— Какво, в името на Създателя, е станало? — запита се капитан Стиксос, който беше пребледнял дори повече от нормалното си състояние. Дори винаги уверената в себе си Низалия изглеждаше потресена, а Тамия стоеше плътно до Алтан, който изглеждаше притеснен и омаломощен.
— Това е черна магия — промърмори младият магьосник, а очите му сякаш се мъчеха да пробият тъмната пелена, покрила света. — Прокълнатия прави нещо много, много лошо. Трябва да побързаме!
И наистина те побързаха. Капитан Стиксос впрегна в работа моряците на кораба си и „Зеления Скат“ се плъзна по водите на реката, бързо пресичайки цели крайречни градове. Картината, която екипажът виждаше от борда не бе красива. Мнозина от жителите на Ралмия бяха изпаднали в паника от притъмнялото небе и крещяха към небето. Черните елфи минаваха с оркските си потери да овладяват безредиците, но и те самите изглеждаха притеснени. Алтан чувстваше как някои от тях използват заклинания, за да се опитат да разберат какво става. Самият той разбираше, че отговорите няма да ги зарадват. За разлика от останалите, младият вълшебник осъзнаваше, че поне част от тъмнината е предизвикана от облак пепел, който Прокълнатия е разпръснал във въздуха. Откъде той е взел такова количество, за младежа оставаше загадка обаче. Лошият кошмар за изгорялата Гора на Сънищата обаче му подсказа една възможност, твърде ужасна, за да повярва в нея…
Но дори и това не го смущаваше така, както го правеше другата част от тъмата, неестествена и навяваща тревожно униние, вдъхваща печал в сърцата и умовете на хората. В нея Алтан долавяше повей на смъртта, на некромантия от такъв чудовищен вид, че магьосникът дори не можеше да си го представи.
Когато в следващите дни тъмата не се разсея дори храбрите моряци на Стиксос се притесниха, а Низалия направо изпадна в ярост:
— Как можем да се борим с нещо, което може да скрие слънцето от земите ни!
— И срещу лорд Афтат нещата изглеждаха безнадеждни, но се справихме — опита се да я окуражи Тамия.
— Афтат можеше да забули в тъма само замъка си, не цяла Ралмия — остро отвърна дъщерята на кмета Тикабрин и на борда на „Зеления Скат“ отново настъпи мълчание.
На следващата нощ Алтан отново бе сполетян от кошмар, в който му се яви Прокълнатия. Този път обаче Злия не му говореше лично, а сякаш го бе поканил като страничен наблюдател на отчайваща картина, родена от възпален ум.
Черната му фигура се извисяваше от огромна издадена скала, намираща се в мрачна равнина, в която небето бе още по-тъмно и от това над Ралмия, а отвсякъде лъхаше безнадеждност и омраза. Нейде в далечината призрак на самотен дракон окайваше съдбата си, а в бушуващо море, носещо се като облак над цялата гледка плаваше призрачен екипаж. Алтан настръхна щом разпозна в него мрачния кораб на страховития капитан Хорсах.
Но не тези самотни и загубени сенки го притесниха, а огромната гмеж от уродливи създания от най-разнообразен вид, които бяха протегнали във въздуха лапи, ноктести ръце, пипала или криле, за да поздравят тъмния силует на Прокълнатия. Най-отпред стоеше чудовищен скелет на диво магаре, който ревеше оглушително, въпреки че черепът му не бе цял.
Черната Сянка надигна повелително ръка и в мрачната равнина се отвори портал, подобен на жива рана, през който Алтан успя да зърне някакви поля от Планините на Забравата, където се водеше битка. Стори му се, че за миг зърва Райлин и понечи да извика, когато черната гмеж, предвождана от уродливия кон, на който незнайно как се бе появил барон Раксмаил, се втурва към Планините.
„Това е краят на твоя свят, внуче“ — чу магьосникът подигравателния глас на Прокълнатия. „Ако искаш да спасиш някоя отломка от него, ще трябва да ми се подчиниш“.
Алтан понечи да отговори нещо, когато се събуди, облян в студена пот. Лежеше на двойното легло в каютата, която делеше с Тамия. Вътре бе прохладно и той потръпна, ставайки.
— Какво има — попита притеснено жена му, събудена от рязкото му движение.
Алтан се обърна и я погледна.
— Не знам — излъга той, сетне сви ръце в юмруци — или поне ми се ще да не знаех. Прокълнатия е отворил врата към отвъдното.
— Тоест? — не разбра Тамия, но усети как по гръбнака и пробягват ледени тръпки.
— Прокълнатия ще напълни света с чудовища, невиждани до този момент — въздъхна магьосникът и отново седна на леглото. — Просто нямам представа как ще се борим с такава сила.
— Ние не знаехме какво да правим и срещу Казадар, нито как да се оправим в тъмния лабиринт на Афтат. Ще се справим и този път — отвърна съпругата му.
— Но как? — въздъхна Алтан. — Това същество е на няколко хилядолетия. Как ще се борим с него?
— Заедно — отговори Тамия, прегърна го и го целуна. Магьосникът отвърна на целувката и, а крадлата го придърпа към себе си. И поне за малко угрозата от Прокълнатия изглеждаше по-слаба.

* * *

Същия ден кораба премина в морски води. Това стана безпрепятствено, но веднага се отрази на Алтан и Тамия, които не бяха свикнали на лудешкото люлеене на морето и им стана лошо. За щастие капитан Стиксос имаше подходящата отвара, която успокои състоянието им и те дори успяха да излязат на борда, наблюдавайки сивите вълни, които безрадостно се блъскаха по кила, хвърляйки пръски до палубата. Времето бе лошо и с приближаването на Пъкления Остров като че ли ставаше все по-отвратително. Едновременно с това в морската вода се появиха зловещи гледки — късове пипала от някакъв огромен калмар, явно разкъсан от подивял звяр, труп на кит, от чиято кръв водата бе поаленяла.
— Какво би могло да направи това? — запита се Низалия.
— Не знам — отвърна Стиксос, — досега в плаванията си не съм виждал подобно нещо.
Алтан усещаше заплахата от черна магия, но дори и той не се досещаше какво би могло да причини такова разрушение.
Когато Пъкления Остров съвсем приближи хоризонта, усещането за злост стана непоносимо. Алтан, който не спираше да се взира във всички посоки, напразно търсейки произхода на заплахата, предупреди останалите да са нащрек и точно тогава кораба леко се разлюля, сякаш нещо тежко се бе закачило за него. Моряците в миг заизваждаха саби, Стиксос и Низалия също се подготвиха за бой.
— Тамия, стой зад мен — каза Алтан и по ръката му заиграха червени пламъци.
И в следващия миг на палубата настана ад. Огромно деформирано влечуго изскочи сякаш от нищото насред кораба и грамадните му нокти стръвно започнаха да разкъсват моряците, озовали се до него. Трима умряха преди да нададат звук. Стиксос изкрещя нещо и надигна сабя, но в следващия миг трябваше да се спасява, когато новодошлият кошмар протегна от дългия си клюн лепкав език, чиито връх се взриви в края си и разкъса на парчета части от палубата.
— Стикс! — извика притеснената Низалия, докато Алтан пусна светкавиците си по адрес на създанието. То нададе странен кукуригащ звук щом ги видя и отскочи. Още дъски от палубата захвърчаха навсякъде от удара на Алтан, а създанието се бе озовало на една от мачтите, залепило се като муха за нея. Дългото му, люспесто тяло изглеждаше някак захабено, а главата му бе изпъстрена с отвратителни празни очни кухини, в които блестяха зеленикави пламъчета. Опашката му злобно шибаше насам-натам.
— Какво е това? — запита шокирания Стиксос, докато моряците наоколо надаваха писъци на ужас.
— Древният господар на острова — отговори Алтан, напълно сигурен в думите си. — Обитателя.
— Това е невъзможно, Алти — извика Тамия, — той е мъртъв от векове.
— Така е, но Прокълнатия го е върнал обратно — отвърна Алтан и надигна ръце, по които заиграха пламъци.
— Недей! — предупреди го Стиксос. — Ще сринеш цялата мачта.
Обитателят гледаше някак присмехулно хората под себе си, сетне нададе отново отвратителния кукуригащ звук и се плъзна като маймуна надолу.
Алтан извика, изненадан от бързината му и изпъшка, когато дългата опашка го шибна и го запрати в единия ъгъл на кораба. Люспестото изчадие се приземи точно пред Тамия и нададе триумфален писък, протягайки ноктестите си лапи към нея.
— НЕЕЕ! — изкрещя Алтан и от ръцете му изскочиха две огромни червени топки.
Обитателят изсъска диво, когато магията го удари и полетя в морето, цопвайки като димяща топка в него.
Алтан се изправи с мъка, подкрепен от дотичалата Тамия и двамата едновременно се попитаха:
— Добре ли си? — когато Обитателят отново изскочи от водата. Алтан надигна ръце за защитна магия, но въпреки това усети как той и Тамия политат назад, когато огненият взрив от езика на изчадието ги повали.
Капитан Стиксос прокле и извади сабята си, забивайки я в опашката на мерзкото създание.
То се обърна към него и огнените му очи лумнаха с безумен блясък. Обитателят замахна с предната си лапа и петте му нокътя се кръстосаха с грозен трясък със сабята на капитана.
— Стикс, бягай! — извика Низалия и освободи цяла купчина натрупани бъчонки, които полетяха към влечугоподобната твар.
Обитателят ловко подскочи и ги подмина, за да се изправи срещу Алтан.
Магьосникът извика:
— Спри се! — и за миг люспестата твар бе хваната в невидим капан, неспособна да помръдне във въздуха. Очите й свирепо проблеснаха и в същия миг уродливия език отново изскочи. Алтан прокле и издигна стена от защитен пламък, която пое удара. Чудовището обаче отново бе във въздуха и ноктестата му лапа опасно приближи младежът.
Алтан изкрещя от болка, когато грамадните нокти разкъсаха робата му и оставиха пет грамадни драскотини по гърдите и стомахът му — цяло чудо бе, че никой от ноктите не го изкорми.
Като видя кръвта по тялото му обаче, влечугоподобния демон се сви, сякаш бе направил някаква беля.
Вън от себе си от ярост, Алтан вдигна ръце и го обви с червените си светкавици.
— Върни се откъдето си дошъл! — извика младежът, а Обитателят нададе последен писък и изчезна, превърнал се в пепел.
След победата си Алтан изпъшка и се просна в ръцете на дошлата Тамия, която изпищя при вида на кръвта по тялото на любимия си.
Стиксос веднага дойде с превръзки и спирт за да промие раните и от това Алтан закрещя, но в крайна сметка бе удържан от Тамия и Низалия и след това прегръщан от съпругата си.
— Е, справихме се и с това — въздъхна Стиксос.
— Защо след всяка победа трябва обаче аз да го отнасям — промърмори Алтан, облегнал се на Тамия.
— Остана още малко — опита се да го успокои Низалия, — предстои само Острова.
Оказа се обаче, че не така мислят оцелелите моряци. Потресени от смъртта на другарите си и отвратени от появата на отдавна умрялото чудовище, те не искаха да продължат и никакви увещавания или заплахи от Низалия и Стиксос не действаха.
— Проклети страхливци! — изсъска Низалия. — Нищо. Стикс ще подготви лодка и ще тръгнем с вас.
— Не — поклати глава Алтан, — моряците са прави. Подгответе лодка, но ще отида сам.
— Какво? — в един глас запитаха Низалия, Стиксос и Тамия.
— Вие ми помогнахте достатъчно — въздъхна младият магьосник, — сега се върнете в Ралмия и помогнете с каквото можете.
— Това е лудост! — извика Низалия.
— Не е лудост — внезапно отвърна Тамия и Алтан я погледна изненадан, о — вие не сте виждали Прокълнатия, но ако той е там, това създание е песен. Приберете се по домовете си. Направихте достатъчно. Аз обаче — и някогашната крадла се обърна към мъжа си — идвам с теб.
— Скъпа… — отвори уста Алтан.
— Млъкни и слушай — прекъсна го Тамия, — аз съм виждала Прокълнатия. Ако не бях аз, той вече щеше да те притежава, не помниш ли? Забрави ли предсказанието на Оракула? А безопасността ми… никъде няма да е безопасно, ако се провалиш. Освен това, животът ми без теб би бил напълно и съвършено безсмислен.
Алтан погледна жена си за миг, сетне се отпусна в прегръдките й и двата се целунаха.
— Лодката ви е готова — глухо се обади капитан Стиксос.

Светлината или мрака

Лодката на Алтан и Тамия заседна в плитчините пред брега и двамата слязоха от нея, нагазвайки до глезени в морската вода. Тя бе неестествено ледена и магьосникът и крадлата потръпнаха, бързайки да излязат на пясъчния бряг. Когато го стигнаха, двамата огледаха острова. Личеше си, че някога е бил много красиво място — с гъсти гори и поточета, извиращи между тях.
Сега обаче цялата тази красота по парадоксален начин изглеждаше отвратително — сякаш вътре в нея имаше пулсиращо сърце на злото.
— Вие двамата цял ден ли ще оглеждате околността? — Тамия подскочи, като чу непознатия глас, а Алтан се обърна към него, надигнал ръце. Пред погледа му стоеше ниско джудже, изникнало от нищото, от чиято уста висеше лула.
— Кой си ти? — попита Алтан.
Джуджето изпрати димно колелце във въздуха, сетне отговори.
— По-важно е кой си ти, потомъко на Прокълнатия?
Алтан замръзна.
— Не разбирам какво говориш — тихо каза той.
— О, разбираш, нали дойде тук заради дядо си — отговори джуджето и се усмихна, — беше дълъг път, а злия старец още те чака.
— Откъде знаеш? — повиши глас Алтан. — Как се казваш?
Джуджето се усмихна.
— Хмм — каза то — някога, много отдавна, ме наричаха Клаус.
Дребното създание зачака и като видя, че няма никаква реакция от страна нито на младия магьосник, нито на приятелката му, изсумтя.
— Мда, това е една много неприятна особеност на старите легенди. Помнят великия крал Митраир, но не и спътникът му Дулхейм, избавил го от паяжината на Демоничния Паяк. Помнят лорд Дакавар, паднал в тъмата, но не и опитващия се да го спаси до последно барон Силиан. Помнят Великия Крал Александър, но не и мен.
— Великия крал… — Алтан усети как по гърба му полазват иглички.
— Но той е живял преди хиляди години — довърши мисълта му Тамия.
— Чак хиляди не, малко повече от хиляда — отвърна Клаус, дръпвайки още малко от лулата си.
— Но ти трябва да си… — понечиха да кажат Алтан и Тамия.
— Мъртъв, да — съгласи се джуджето — и аз съм умрял, спокойно. Умрял обаче беше и Обитателят, а това не му попречи да се весне отново.
Алтан и Тамия гледаха неразбиращо, след което крадлата запита.
— Защо си дошъл? — попита тя.
— За да помогна — отговори джуджето.
— На мен? — отвори уста Алтан.
— Не — отговори Клаус и посочи с лула Тамия, — на нея. Разбирате ли, вашия път ви води до Храма в центъра на Острова. Там си стои духът на Прокълнатия, макар че по същото време направлява и барон Раксмаил. Малко е сложно за обяснение. Така или иначе на входа му има магическа преграда.
— Ще я разбия — отвърна Алтан.
— Тц, няма да можеш — пресече го Клаус, — тя е поставена не от Прокълнатия, а от Създателя и срещу такава сила колкото и да се мъчиш, ще бъдеш като теленце блъскащо крепостна стена. Проблемът е, че самия Прокълнат е успял някак да направи дупка в стената и да извлича гадове от отвъдното, докато си държи преградата около Храма, за да не влиза никой, или почти никой.
— Кой може да влезе? — запита Алтан.
— Е, ако си вече мъртъв, като мен, няма проблем — сви рамене Клаус, — но ако си жив, трябва да има умрял човек или пък джудже, което да те покани вътре.
— Значи ти ще ми помогнеш да вляза — запита Алтан.
— Не — поклати глава джуджето.
— Ъ? — не разбра Алтан.
— Ти ще влезеш без проблеми, понеже си внуче на Прокълнатия. За да го обясня по-просто, той е умряло създание, което е излязло в света на живите и за да има равновесие ти, като негов внук, можеш да влезеш в света на мъртвите. Схвана ли? — попита джуджето.
— Аха — колебливо отвърна Алтан, — но тогава…
— Тя обаче не може да влезе — джуджето посочи с палец Тамия, — освен ако не е поканена. Е, аз ще я поканя.
Магьосникът и приятелката му го гледаха за миг.
— Е, хайде, нямаме цял ден — ухили се джуджето, — да тръгваме!
И така Клаус — или неговият призрак — поведе двамата през горските пътеки.
— Много съм доволен, че върнахте Обитателя където му е мястото — бъбреше джуджето, докато ходи.
— Вярно ли е, че Великия Крал Александър го е убил? — запита Тамия.
— Не, не е вярно — отвърна Клаус кисело.
— Но в легендите… — намеси се Алтан.
— Легендите, както казах, подвеждат. Аз го убих — безгрижно отвърна джуджето. — По времето, когато беше на този остров Алекс все още бе твърде объркан и изплашен за такава задача, а въпреки готината елфическа броня, която имаше, оръжията, с които разполагаше далеч не можеха да се мерят със светкавичките, дето ги пускаш.
— А, пристигнахме! — внезапно каза джуджето и Алтан преглътна. В центъра на острова се издигаше уродливо капище, от чиито разбит връх излизаше струя от тъмнина. Сега младежът разбра, че пепелта, скриваща слънцето е най-малката част от чудовищното заклинание, което Прокълнатия използваше, за да почерни света.
— Да не караме добрия старец да ни чака — присмехулно рече Клаус и поведе Алтан и Тамия надолу, стигайки до входа на Храма. На входа и стоеше страховит скелет, загърнат в черна качулка и подпрял се на коса, а зад него вътрешността на мрачното здание бе скрита от зеленикаво сияние, което Алтан разбра, че никога не би могъл да разбие, дори да намереше начин да мине през Пазителя.
— Алтан, Тамия, това е Смъртта — махна с ръка Клаус. — Съжалявам, че изглежда толкова подвеждащо, в селенията на Създателя е като прекрасен ангел, макар и с малко печална физиономия. Тук обаче сме в района на Прокълнатия, а той винаги е издигал в култ грозотата.
— Радвам се, че ме представи така подробно — отвърна скелетът, който Алтан и Тамия гледаха с ужас. — Надявам се да си задоволил любопитството на гостите си. Но не можете да преминете.
— О, хайде стига с тая патетика. Прокълнатия ли те кара да говориш така, не ти отива! — заяде се Клаус. — Добре знаеш, че внукът му може да мине във вътрешността на Храма, така, както самият му дядо измами твоята защита и навлезе обратно в Ралмия, ако се не лъжа за втори път.
— Първия път беше много кратък и не се брои — раздразнено отвърна Смъртта. — Добре, Алтан може да мине.
— Ти знаеш името ми? — ужаси се магьосникът.
— Аз знам имената на всички — мрачно отвърна Смъртта, — освен на Прокълнатия, защото той няма име.
— Той няма нищо — отговори Клаус.
— Все тая — заяде се Смъртта, — момичето обаче не може да мине. Часът и не е ударил… още.
Тамия потръпна.
— Тя е моя гостенка — изпъчи се Клаус.
Смъртта го изгледа раздразнено.
— И от кога реши да каниш гости?
— От как Прокълнатия реши да праща Юрген по разни задачи. И ние, верните на Създателя можем да помагаме. Единственото, което съжалявам, е, че няма да покажа на девойката по-хубави места от Отвъдното, но след няколко десетилетия тя и сама ще ги види — отвърна джуджето.
Смъртта се отдръпна, без да казва нищо.
Зеленото сияние угасна и Клаус покани с ръка двамата да влязат.
— Оттук ви оставям сами. Вътре в Храма ще се оправите. Ако нещата минат по план, ще се видим още веднъж, на края — рече джуджето.
Алтан кимна с пресъхнала уста и, стискайки Тамия за ръка, навлезе в Храма.
Внезапно Смъртта проговори:
— Бъди внимателен, момче. Съдбата ти виси на везни, които в момента са в абсолютен баланс. Прокълнатия е станал прекалено могъщ, по-могъщ и от мен, но силата му се базира на измама. Разкрий измамата и ще спасиш себе си, момичето и Ралмия.
Магьосникът потръпна и в следващия миг остана сам с Тамия.
В Храма.

* * *

Последната битка за Ралмия настъпваше и представители на всички раси — от дребните гноми до огромните дракони — се бяха събрали в града, изграден около Кралския замък. Целия светлик в света бе угаснал, а Мракът ставаше все по-гъст и по-гъст. Жените и децата от всички раси бяха скрити в Замъка и най-близките до него сгради, а по крепостната стена и вътрешните къщи бяха се наредили войни — орки, елфи, джуджета и хора, дори кентаври, готови да защитят последното, останало от техния свят. Драконите бяха накацали по бойниците или кръжаха във въздуха, а тревожните им ревове докладваха, че Тъмнината приближава.
Тъмнината, мислеше си Райлин докато стоеше яхнал своя леден дракон, тъмнината, която поглъщаше всичко. Не можеше да спечели сега, говореше сърцето на елфа, не и сега, когато срещна Лисия, това прекрасно момиче.
Но разумът му подсказваше друго. Тъмнината не можеше да бъде спряна. Алтан явно се бе провалил, глътнат от тъмното наследство, което носеше. Дори Перлата на Феникса, която Хоуфгар бе извадил с такава надежда, повече крееше, отколкото грееше в сбръчканите му ръце.
— Воалът към света на Мъртвите е разкъсан — бяха му обяснили пустинните орки, — Перлата вече само дразни, но не възпира силите на мрака. Векове наред Прокълнатия я искаше, за да направи това, което стори сега без нея.
А стореното от него приближаваше. Невиждани изроди, надаващи вопли, които можеха да накарат човек да полудее, пъплеха на талази към Града, а над тях, яхнал възстановеното си костено изчадие, което обаче вече имаше и чифт прилепови криле, беше барон Раксмаил — една отвратителна тъмна фигурка на безумието, чиито червени очи се виждаха дори от далечината, докато размахваше изисканата си сабя като остен, с който насочваше уродите си към Кралския град.
— Значи това е краят — промърмори крал Леседил.
— Ако е така — отвърна му стоящият наблизо Дъч, — поне ще го проточим.
Малко след тези му думи битката започна. Чудовищата се хвърлиха без ред към Града, лазещи като мравки по стените му, нехаещи за раните, които получават. Драконите ги посрещнаха с пламъци. Елфите ги пронизваха със стрели. Джуджетата и орките ги наказваха с удари на брадви и криваци, а сияйните рицари на Кралството ги удряха с тежките си мечове.
Но съществата идваха, нямащи чет, а над всички Раксмаил крещеше заклинания, на език, който никога не беше бил изричан в света на живите.
Хоуфгар бе издигнал високо Перлата на Феникса, но дори нейната светлина изглеждаше мътна на фона на мрака, който бе обвил всичко.
Тогава в небето се издигна Райлин и ледените издихания на дракона му пръснаха десетки чудовища на скреж, а бляскавият му меч отрази светлината на Перлата и грейна така, че изчадията отдолу завиха и закрещяха, а дори Раксмаил нададе писък на омраза.
Райлин видя барона, яхнал кошмарната си твар и инстинктивно реши, какво да прави.
— Раксмаил — извика той, — още ли искаш да се биеш с мен?
Баронът го погледна невярващо, сетне избухна в лудешки смях и пришпори Кошмара, който яздеше, към елфа. Сабята му се срещна с меча на героя със звън, който отекна из цяла Ралмия.

* * *

Малко време отне на Алтан и Тамия, за да открият своята цел. Голямата зала в Храма ги очакваше, а в нея, разположен на огромен трон, се бе облегнал Прокълнатия. Червените му очи проблеснаха нетърпеливо, когато забеляза Алтан и втори път раздразнено, когато видя Тамия до него.
— Най-сетне се виждаме отново, мой скъпи внуко — рече той и протегна ръце. Този път не бе приел формата на Санарос, беше си фигура от тъмнина, загърната в качулка, под която проблясваха злите му червени очи.
— Трябва да призная — продължи Прокълнатия, — че дойде по-бързо, отколкото очаквах и все пак недостатъчно. Моят верен барон в момента атакува Кралския замък. Падне ли той, Ралмия е моя.
— Не казвай „хоп“, преди да си скочил — с тези думи Алтан вдигна ръце и изстреля светкавиците си по Прокълнатия… за да се превие от болка в следващия миг. Тамия изпищя.
— Магическо огледало — спокойно рече злия дух, — мислих, че си научил урока си от Афтат. Ако не бях аз, вече щеше да си мъртъв.
Алтан го погледна неразбиращо.
— Кой мислиш ти даде това просветление за защитния възел от заклинания? — червените очи се извиха въпросително нагоре. — Създателя? Опасявам се, че той не се меси в делата на хората… Прокълнатия се изкикоти.
Сякаш някой с железен ботуш стържеше по суха шума.
Алтан поаленя.
— Е, може би този път сам ще разгадая възела — извика той и запрати мълнията си по черната сянка, която я пое без видима следа.
— Алти, Алти, дори без огледалото аз съм неуязвим за теб — меко каза Прокълнатия — или за Тамия, ако се надяваш тя да ти помогне, си в голяма беда.
Духът махна с ръка. Младата жена полетя във въздуха и попадна в ръцете на изникнала от нищото статуя, която я хвана в мраморен капан.
— Пусни я! — извика Алтан.
— Всяко нещо по реда си, момчето ми — отвърна Прокълнатия и потри доволно ръце, — първо ще ми се подчиниш и ще ми се закълнеш във вярност, пък после ще мислим за твоите нужди и желания.
— Никога няма да ти се подчиня! — отговори младежът. — Каквото и да направиш!
— Така ли? — рязко отвърна Прокълнатия. — Дори ако заплаша да я убия? Черният дух насочи ръката си към младата жена и Алтан потръпна.
— И после аз съм бил чудовището? — продължи Злият дух. — Ти си готов да пожертваш любимата си, само за да не стане моето. И за какво? Какво ти даде Създателят? Щастливо детство? Грижовен чичо?
Алтан потръпна. В съзнанието му се появи образът на стария вълшебник, който го бе отгледал, както и на ужасните му чудовища.
— Ти си убил родителите ми, а не Създателят! — извика Алтан.
— Не е вярно — отвърна Прокълнатия. — Аз им предложих избор като на теб и те избраха да умрат. Но дори и да е както ти казваш, защо Създателят не ме спря? С какво си му длъжен? Какво ти е дал той? Хората добри ли бяха с теб?
Алтан стисна юмруци.
— По-добри от теб, във всеки случай!
— Ама наистина? Много съм изненадан от това твое мнение. Те не ти дадоха нищо. Отиде при Хоуфгар да му помогнеш, а той те изгони и знаеш ли за какво? За пари!
Алтан отвори уста, за да каже нещо, но не можа да измисли нищо.
— А аз ти предлагам да ми служиш като дясна ръка или нещо по-добро, да станем едно създание, което да управлява Ралмия завинаги. Ако си толкова уверен в добрите си намерения, няма ли да успееш да помогнеш? Няма ли да облагородиш дори и мен?
— Не го слушай, Алтан! — обади се Тамия, но Прокълнатия махна с ръка и тя онемя.
— Ти — задъхано рече Алтан, — ти изпращаш чудовища по хората…
— Не е вярно, Алтан, те сами си ги изпращат — невинно отвърна Прокълнатия. — Те ме измислиха, те ме поискаха преди всичките тези хилядолетия. Аз съм роден от тяхната жажда за мъст. И сега, когато съм дал на барон Раксмаил чудовища, с които да унищожи противниците си, знаеш ли откъде са тези чудовища?
Прокълнатия щракна с пръсти, а пред очите на Алтан се разигра кошмарната гледка на Кралския град, обкръжен от такива същества, че само при вида им той пожела да изтръгне очите си, за да не вижда никога нищо повече, но когато надигна ръце да го направи, се спря, тъй като видя как в небето се бият Райлин и Раксмаил, но докато прекрасния меч на елфа и ледения дъх на дракона минаваха през черния барон и неговото изчадие-скелет като през дим, то сабята на злия вече бе нанесла няколко болезнени порязвания на Райлин, независимо, че елфа се биеше с върхово майсторство.
— Знаеш ли какви са тези същества? — предателски рече Прокълнатия. — Това са техните кошмари и болните им фантазии, придобили живот в отвъдното и освободени, когато границата падна. Всички зли чудовища които виждаш, са плод на човешкия ум. И на елфическия, и на джуджешкия. Най-грозните, на орския. Мога дори да ти кажа кое създание от кои хора е измислено. Крачещите главоноги от жителите на крайбрежните градове. Рогатите демони от хората в Кралството. Кошмара, язден от Раксмаил от светлите елфи. Безликите гърбави войни от джуджетата.
— Млъкни! — извика Алтан.
— Спокойно, Алти. Все още можеш да ги спасиш от самите тях. Но трябва да ми се поклониш. Да се отвориш за мен, да станем едно създание, всесилно и могъщо, което ще управлява Ралмия завинаги!
— Тоест ще унищожи всичко. Каквото и добро да има в мен, ако стана едно с теб, то ще се разтвори в твоята злина. И ти го знаеш. И ме лъжеш.
— Но силата ще е реална! — изграчи Прокълнатия. — Днес в Ралмия, а утре и в други светове! Толкова ли си глупав, че да не го разбереш!
Магьосникът се поколеба за миг. В един момент в съзнанието му избухнаха виденията за неземна сила, са огромна мощ. Прокълнатия изръмжа одобрително.
Но в следващия миг погледа на младежът попадна на Тамия.
— Ти си този, който не разбира! — каза бавно Алтан. — Ние хората, елфите, джуджетата, орките, всички имаме слаби страни и властта съблазнява всички ни, но не тя е най-хубавото нещо. Не и за нас! Ние имаме любовта! Това е, което ни движи! Това е, което ни крепи!
— Тогава спаси тези, които обичаш… — зави Прокълнатия. — Подчини ми се и аз ще ги пощадя!
— Както пощади Дакавар, който превърна в мъртвец! — изплющя гласът на Алтан. — Ти си Баща на Лъжата и можеш само да убиваш!
— Защо толкова ти пука за тия смешни твари? — внезапно изрева Прокълнатия и Алтан падна назад, стъписан от силата на гнева му. — За наглия елф Райлин, който те презираше, само защото си човек и си беден! За парцаливата крадла и просякиня Тамия! Как те посрещна тя! С ритник между краката! Такива са вашите взаимоотношения! На омразата! Те са мои! Всички хора! И ти също! И сега ще те грабна и ще владея Ралмия навеки!
Алтан трепереше пред гнева на ужасното създание, но сетне отговори.
— Горкият ти, толкова самотен и изпълнен със злоба. Ти не разбираш, защото няма как да разбереш. Никога не си обичал и никога няма да обичаш. Никога не си бил обичан и няма да бъдеш обичан. Създаден си с омраза и си служил на омразата цял живот. Ти, при цялата си сила, си една грешка.
— Една лъжа, повторена сто пъти, става истина. Вече победих Смъртта. Ела при мен и ще направим света, както го искаме.
— Ще го направиш кух и безрадостен и накрая ще го унищожиш. Тъй като ти можеш само да рушиш, а не да създаваш.
Прокълнатия се сви.
— И аз, дядо — очите на магьосника се насълзиха, — не мога да ти помогна, защото когато помоли да те облагородя, ти не беше искрен. Ти дори не можеш да бъдеш искрен.
Гласът на магьосника потръпна, сетне стана по-силен.
— Отричам се от теб!
Прокълнатия остана за миг мълчалив, сетне отговори тихо и в този миг изглеждаше стотици пъти по-застрашителен дори от Смъртта.
— В такъв случай гледай как всичко около теб умира и умри с него.
И в следващия миг качулката и наметката рухнаха, разкривайки кълба от мрак с толкова уродлива форма, че Алтан изкрещя и Тамия, която беше под заклинание за безгласие също отвори уста в безмълвен писък. Мракът изстреля от себе си черни пипала и уви магьосникът и приятелката му, изсмуквайки живота от тях като цвете, попарено от слана, а в очите им се разкриха ужасни видения, за това как кошмарните създания, обсаждащи Кралския град стигат до върха на крепостната стена и рицарите, джуджетата и красивите елфи рухват под ударите им, как Раксмаил приема удара на Райлин, за да хване в капан меча му и надига сабя за удар, който ще разкъса гърлото на младия ездач…
И в този миг отвсякъде блясва ярка светлина и се чува гласът на Клаус.
— Достатъчно. Ти загуби, Сянко.
— АЗ НЕ МОГА ДА ЗАГУБЯ! — отвръща гласът на Прокълнатия, гърлен и отвратителен, гласът на цялото зло, събрало се от цялата вселена в едно.
— О, напротив — отговаря Клаус, — за теб играта свърши още когато загуби Дакавар от Алекс в онзи съдбовен ден в тронната зала на Ралмия.
— Но понеже наруши правилата — чу се и гласът на Смъртта, а Алтан отнейде видя, че това вече не е скелет, а прекрасен, страшен ангел с черна коса и дълъг, тъмен меч — и понеже разкъса пределите, сега ще се срещнеш с последиците от своето деяние.
И ангелът замахна с меча си и едно от черните пипала рухна, а Прокълнатия изкрещя.
И отнякъде се появи млад бляскав войн в златни доспехи, известен на хората като Великия Крал Александър, който надигна красив елфически меч и второ от пипалата падна.
След това дойде втори войн, като син на първия. Това наистина бе неговият потомък Майкъл, който нанесе втори удар, а доведеният му брат Джеси също се яви и освободи Алтан и Тамия от капана им.
— Справи се добре, а мисля, че съм по-подходящ за твой дядо — намигна му Джеси, чиято коса бе тъмна като тая на Алтан.
Дойдоха още двама войни, приличащи на Алекс — Джефри и Чарли. Нанесоха кръстосан удар с мечовете си, събаряйки още от тъмните пипала.
Накрая се появи рицар в черни доспехи, които изсветляваха с приближаването му.
— За втори и последен път — прошепна рицарят, който беше лорд Дакавар.
_Спаси ме, внуко мой_ — чува се гласът на Прокълнатия, който вече бе лишен и от страх, и от омраза. В него се усещаше само неизразим глад за бедствия и нещастия, бездна, в която потъваше всичко.
И за миг всичко изтръпна, всичко замръзна и Алтан разбра, че изборът е негов. Че винаги е бил негов. Че той е бил нишката, на която Прокълнатия е разчитал.
— Съжалявам, дядо — отвръща той и запрати светкавицата си по Тъмнината, но тя вече не бе пурпурна крива мълния, а лъч от сияйна светлина.
И в следващия миг армиите от създания около Кралския замък изчезнаха.
Барон Раксмаил така и не нанесе своя удар, а се озова без своя Кошмар в небето и с тяло, отдавна унищожено, че да задържи духа му в себе си. Разпадна се на черна локва, която се изля в земята под Райлин и изчезна без следа.
А Тъмнината, която бе Прокълнатия се разсея и изчезна.
Завинаги.

Епилог

Готлиб нададе победен рев, когато Раксмаил рухна от своя скелет и се разпадна.
Райлин се огледа. Цялото тяло го болеше. Битката бе продължила дълго и той не се бе разминал без наранявания.
— Какво стана? — попита елфът. Чудовищата бяха изчезнали, все едно никога не ги бе имало, а тъмното небе започна да просветлява. Когато слънчевите лъчи докоснаха крепостните стени, оцелелите радостно вдигнаха ръце и нададоха победни викове.
— Алтан май е свършил работата — отговори леденият дракон, сетне рязко се спусна към Града, тъй като усети накъде гледа господарят му.
Райлин скочи от дракона си, когато той кацна насред града и падна право в прегръдките на Лисия.
Двамата останаха задълго заедно.

* * *

Светлите фигури наобиколиха Алтан, всяка от които бе усмихната и го поздравяваше. Тамия се спусна към любимия си и двамата се прегърнаха щастливо, а около тях се появиха още светли фигури — на магьосници, на двама моряци — мъж и жена, на красиви елфически дами, на смели войни.
— Свършихте една изключително прекрасна работа — усмихнато каза Клаус.
— А Алтан се справи много по-добре от мен на предизвикателствата на Прокълнатия — отвърна снажният рицар, който бе лорд Дакавар.
— Ти винаги си бил черната овца на групата — отвърна му усмихнат червенокос мъж, стоящ до него.
— Танцьорът, по-тихо — престорено намусено отвърна рицарят.
— К-какво стана? — попита Алтан притеснен.
— Свърши нещо, което аз и Дак започнахме преди няколко века — отговори му Алекс, който се бе облегнал на меча си.
— Типично за теб е да трябва още сто човека да помагат и да довършват пакостите — намеси се морякът, който Алтан нямаше как да знае, че е Роло.
— Спокойно сега — вдигна ръка Джеси, — мисля, че е време да обясним точно какво стана.
Алтан погледна далечния си роднина очаквателно.
— Историята е много дълга, но поне мисля, е интересна. Преди много, много време, Оракула…
— Ето ме — обади се появилият се светъл образ на старицата.
— Да, преди много време тя предсказа, че лорд Дакавар ще донесе краят на Прокълнатия. За да спре това Сянката изкуши рицаря на своя страна и с негова помощ осъществи терор от няколко века, през които сполучи да създаде и противния си син, моят неуважаван баща барон Саркорос. После Оракула направи ново предсказание, че момче от друг свят ще спаси Ралмия от Прокълнатия. Сянката реши пак да изиграе пророчеството и така извика Алекс, който, по времето, което дойде не бе нищо особено. Планът му обаче се провали и той бе убит. Духът му обаче си намери вратичка, чрез която да продължава да твори зло. Като всяко създание след смъртта си той премина в отвъдното, а в негово отсъствие амбициозният му син реши да отвори вратата към Отвъдното, използвайки Перлата на Феникса. Това устройваше Прокълнатия, който така щеше да се върне в Ралмия заедно с всички хубави създания, които видя да нападат Кралския град. За нещастие, Саркорос се оказа свръхамбициозен и реши да завладее и светът на Алекс, като създаде потомство там. Така се появих, хм, аз. С помощта на потомък на Алекс, който пък бе прехвърлен обратно в родния му свят — Джеси потупа Майкъл по рамото, — аз успях да запазя себе си от изкушение, подобно на твоето сега, макар че ти се справи по-добре. Трябва да отбележа, благодарение на Тамия. Любовта ти към нея те предпази от мрачните видения, които Черната Сянка хвърли в ума ти и затова бе жизненоважно тя да е в Храма.
След загубата на Саркорос, на Прокълнатия му оставаха две възможности и той използва и двете. Първо успя да поквари няколко елфически рода, начело с лудия Асмоел, които трябваше да го призоват обратно с помощта на Перлата на Феникса. Номерът мина, но двамата юнаци тук — и Джеси посочи две руси момчета, удивително приличащи на Алекс и Майкъл, — това са Джефри и Чарли, те спряха Прокълнатия и така той остана с една възможност. За да спра баща си, аз се отказах доброволно от тъмната магия, която имах. Тя обаче отново бе събудена, когато мой далечни потомци се събраха с други магьосници. Така се появи ти, Алтан. Сянката начаса реши да се върне в своето тяло и затова използва покварения Казадар, с който ти обаче се справи блестящо. За съжаление тъмният ритуал вече бе извършен и духът на Прокълнатия бродеше из Ралмия, нарушавайки баланса между света на живите и мъртвите.
— С мен той го наруши за няколко века — обади се Дакавар, — навик му е.
— Въпреки това ти, Алтан, още му беше нужен — обясни Джеси. — За да може той да се установи трайно в Ралмия.
— Значи ако аз бях умрял — отвори уста Алтан.
— Той щеше да се върне в Отвъдното — кимна Джеси.
— Толкова хора умряха! — възкликна младия магьосник. — Ако знаех аз…
— И това щеше да е грешка — поклати глава Джеси — така щеше да протакаш нещата няколко века, докато той поквари някой от кралете на Ралмия отново да използва Перлата не по предназначение. Този дух бе станал прекалено могъщ и опасен и трябваше да бъде спрян.
И ти го направи. Завинаги.
— Но… — отвори уста Алтан, — защо не дойдохте по-рано? Защо Създателят ви изпрати чак на края?
— Защото това, което Прокълнатия каза, е вярно — обади се мрачен магьосник, който стоеше зад Джефри и Чарли. Дракал, някак разбра името му Алтан.
— Хората създадоха него и ужасните същества, които той призова. Създателят ни е оставил правото на свободния избор, а голяма част от света избра злото, което, в нашия случай означава, че са избрали Прокълнатия. Затова решителния глас накрая падна върху тебе, върху потомъка на Прокълнатия. И ти го отхвърли.
— Значи вече няма да има зло? — попита Алтан.
— О, ще има — отвърна друг магьосник, стоящ зад Джеси и до приятеля му Майкъл. Далвон, узна името му Алтан.
— Хората са лоши понякога, Алтан. Ще има и други тъмни магове. Но никога няма това да носи такава заплаха за Ралмия, както досега. Защото центъра на злото, умът на мрака, Прокълнатия, вече е унищожен.
— И това заради теб — казаха в един глас светлите образи.
— А сега — каза Клаус, — за нас е време да си тръгнем. Но преди това… — и духовете се завъртяха в бляскава вихрушка около Алтан и Тамия. Двамата се прегърнаха и в следващия миг се озоваха в Кралския град, точно до Райлин и непознато красиво момиче-елф, с което се бяха прегърнали.
— Откъде изскочихте? — обади се леденият Готлиб, който тъкмо разговаряше с огромен червен дракон.
— Дълга история — отвърна Алтан, внезапно обзет от чувство за лекота. Той се обърна към Тамия и двамата звучно се целунаха.
— Видяхте мен и да не останете по-назад… — каза приятелят им Райлин, — да ви представя Лисия!
— Алтан — чу се немощния глас на крал Хоуфгар, — ти си тук…
— Успяхте ли… — започна Леседил.
— Да — каза Алтан и за миг всички замлъкнаха, — успяхме. Прокълнатия го няма. И никога повече няма да го има!

* * *

И така битката с Прокълнатия най-сетне завърши. Алтан се върна на поста си на придворен магьосник, а след смъртта на Хоуфгар, който остана бездетен, Алтан стана и крал. Заедно с жена си той имаше две момчета и три момичета, които наследиха магическата дарба на баща си и находчивостта на майка си. Райлин и Лисия също се ожениха и си имаха син, младо елфче, което Райлин нарече на баща си, Райсил.
Годините минаваха, а хората постепенно забравиха за Прокълнатия. Култовете по тъмната магия залязваха и вече ги практикуваха само луди, или шарлатани. Елфите възстановиха своята Гора, с помощта на отнесените семенца и магическа помощ от Алтан, а само десет години след опустошението никой не можеше да познае, че някога е имало такова. Орките и джуджетата най-сетна заживяха в мир.
Ралмия остана свят на светлата, чиста магия и на добротата.

Тук свършва приказката за света на Ралмия.