Полетът на драконовата душа

Полетът на драконовата душа


Author: Eragon 16
Date: 06.10.2008

Ланс бе паднал на колене пред студения дървен кръст. Бе обграден единствено от множеството самотни гробове и листата леко падащи на коравата земя. Дърветата бяха оголили плашещо клоните си и тихо си говореха, подпомагани единствено от студения вятър.
Черната коса на мъжа леко се разроши и той наметна качулката на главата си. Усмихваше се тъжно срещу мястото, където преди много години, бе потънал човека когото обичаше най-силно в целия свят. Вече бе мъж, а пред гроба на майка си отново беше онова малко момче, което самичко стоеше в онзи дъждовен ден, в който пръстта покриваше студените черти, потеглили към последния си път.
Пръстите му обвити в ръкавица нежно докоснаха кръста.

„МИША”

Тези букви, толкова леко изписани по средата се забиваха в сърцето му все по-дълбоко и по-дълбоко. Като остър нож, нагорещен в нечия пещ. Връщаха му спомените, когато още беше девет годишно дете. Девет годишно дете, намерило майка си заспала на леглото, студена, безмълвна, завинаги…
Въпреки тези спомени той продължаваше да се усмихва тъжно. Огледа се наоколо. 11 години? Толкова ли време мина от тогава? Майка му не бе спирала да му липсва нито за миг.
Той стана, като не отделяше поглед от буквите. Една въздишка се отдели от сърцето му…
-Комета, чуваш ли ме?
До ума му долетя една жизнерадостна мисъл.
-Ако не чувам теб, то значи трябва да съм глуха.
Без да обръща внимание на шегата, Ланс продължи замислено напред.
-Чакай ме пред дървените порти на входа.-изведнъж каза той.
-Ще бъда там.
Винаги когато се разхождаше около студените монументи на минал живот, Ланс потъваше в размислите си. Потъваше в онази бездна на времето, където няма утре, няма и днес, нито вчера. Всичко се слива в едно и те кара да преживееш отново моментите, оставили у теб най-дълбока рана. Макар и да ги отбягваше в своето ежедневие, когато легнеше нощем и затвореше очите си, той поглеждаше тайно към тях.
Но тук, сред многото забравени кръстове на покойни души, той можеше спокойно да се впуска в размислите си и да се отдава на своето минало.
Не усети, кога бе стигнал до малката дървена порта, която бе входа на гробището. Обърна се назад, дори и той не знаеше защо. Просто всеки път преди да напуснеше, той се обръщаше и поглеждаше смълчаните си приятели за последно, преди да ги напусне за дълго.
Мощен трясък смути обстановката. Прахта на пътя се вдигна, изгонена от спокойната пътека, като неканен гост.
-Казал съм ти да не идваш така внезапно Комета!
-Знам, че не обичаш да смущават мислите ти, но помислих, че съм закъсняла.
Пред него стоеше огромен тъмнозелен дракон. Всеки обикновен човек, бе побягнал в панически страх, дори когато го видеше далеч в небето, но Ланс знаеше че няма да бъде погубен между острите зъби на прекрасното същество. Напротив, това бе най-близкия приятел на този самотен млад мъж. Бе единствената му утеха и мисъл, че в този голям свят, някой го обича. Комета, бе неговата втора същност. Ако не бе тя, може би Ланс нямаше да бъде това, което беше в момента. Може би дори нямаше да е жив и да е един от младите драконови ездачи, чакащи своята първа голяма мисия. Ако не беше срещнал, онова малко зелено същество, с което преживяха зимата, той щеше да се изгуби някъде из преспите на зимния Ад, и никой, никога да не узнае за малкото осиротяло момче, борещо се за своето оцеляване…
Ако не беше онва малко зелено същество, което вдъхна живот у отказалото се от пътя си малко момче, той щеше да се превърне в един труп, никого ненужен и непознат.
Двамата пораснаха заедно, и се превърнаха в едно неразделно цяло. Две години по-късно, един могъщ но добър човек, откри младия ездач и му предложи обучението си. Това бе повратна точка в живота на Ланс и всичко изведнъж придоби значение. В елфския град Елесмера, той бе обучен да открива силата в себе си и да я използва, по начин, по какъвто само един драконов ездач може и трябва. Неговата Комета се превърна в прекрасен зелен дракон. Изящни крака, завършващи с остри нокти, гигантските крила, които разцепваха небесата и се гонеха с вятъра. Зелените й интелигентни очи, които пронизваха с погледа си.
Младия дракон се надвеси над ездача си.
-Липсва ти все още.
Младият мъж наведе глава и сякаш затърси нещо из праха по пътя.
-Никога не е спирала да ми липсва…-отрони в мислите си той.
Комета се доближи до ездача си.
-Сигурна съм, че те е обичала много…и все още те обича.
Отново въздишка се отрони от устните на Ланс. Двамата стояха смълчани, насред есенното тъжно време. Унесени в мислите си, унесени в заспиващата си тъга. Изведнъж дракона се раздвижи.
-Летенето винаги разведрява ума.-една нежна мисъл мина през съзнанието на Ланс.
Комета леко седна на земята. Той се изкачи до седлото и двамата се отдадоха на едно силно излитане. Вятърът махна качулката от главата на младия мъж и разроши черната му коса. Небето сякаш падаше отгоре му, а всъщност той се доближаваше до него. Облаците сякаш щяха да замъглят очите му, а той се приближаваше към тях.
Ланс разпери ръце и остави съзнанието си да полети заедно с дракона. Красиви дървета и поля ширеха великолепието си под тях. Но дори и те изглеждаха нищожни, пред гигантското страшилище и ездача му, разперили криле в един магически полет.
-А помниш ли това?!
Драконът изведнъж се гмурна надолу, към далечните дървета и се превъртя през глава във въздуха. Ланс не очакваше това и в последния момент се хвана здраво за седлото.
-Казал съм ти, никога да не го правиш!!!
Драконовия смях, звучно изкънтя в съзнанието му.
-Точно за това го правя.
Двамата отново се изкачиха високо над дърветата, готови да обгърнат небето и да го превърнат в техен покорен слуга.

****

Елесмера се събуждаше от нощния си покой. Лампите по улиците тихо угасваха и предаваха силата си на слънцето, което щеше да ги отмени за деня.
Къщичките около огромния и прекрасен дворец на кралица Исланзади леко се отваряха и от тях излизаха готовите за работа елфи. Мъже и жени посрещаха първите слънчеви лъчи запретнали ръкавите в своите дюкянчета или пък тръгващи с песен към нивите, където щяха да оберат обилната реколта.
В една къща построена на едно голямо и красиво дърво, все още цареше красотата на съня. Ланс спеше спокойно в леглото си, а над него в короната на дървото се намираше голямото гнездо на Комета, в което тя също леко похъркваше. Един светъл лъч докосна очите й, и тя ги притвори. Отвори пастта си в огромна прозявка и се изправи уморено. Разпери крилата си, за да поздрави деня, но внимаваше да не събори някоя от дървените стени.
-Буден ли си?
-Не!
-Тогава събуди се, виж какъв хубав ден е днес.
Ланс бе нахлупил възглавницата върху главата си и се опитваше да не слуша закачливите мисли които му пращаше Комета. Уви, това не му помогна особено…
-Стига си се излежавал, а помисли какво ще закусим.
-Ти си дракон! Иди си хвани някой заек!
-Сънена съм…
-Тогава си измий очите.
Глупавият им спор, бе прекъснат от тропане по дървената врата. Момчето изпъшка и се изправи на крака.
-Кой ли е толкова рано?-измрънка той.
Нервно натисна дръжката на вратата и я натисна.
-Какво?!-бе поздрава който отправи на новодошлия.-О, Беил…
17 годишното момче, бе от кралския двор. Нещо като вестоносец. Русата му дълга коса, винаги бе вързана, а сините му очи гледаха уплашено към почти всеки. Не че го беше страх, просто такъв беше погледа му.
След звучното посрещане, той бе отскочил назад и почти полетял през стълбите, но успя да се задържи.
-Ъъъ-запелтечи той-господин Ланс… идвам с важно съобщение… Кралицата…кралица Исланзади ви вика при нея. Каза че колкото по-бързо дойдете, толкова по-бързо ще получите …..
Сред тези изговорени набързо думи Ланс съвсем се оплете.
-За да получа…
Беил се огледа несигурно.
-Просто трябва да отидете в двореца колкото се може по-скоро.-каза по-ясно младия елф.
Ланс отвори широко очи. Бе чакал това от толкова много време.
-Но, за какво?
-Съжалявам, но аз съм само вестоносец…
Ездачът не знаеше как да реагира. Не знаеше какво да каже. Беше толкова изненадан от всичко това…
-Да, прав си Беил, благодаря ти. Ще съм там колкото се може по-скоро. И извинявай за не особено ентусиазираното посрещане.
Елфът небрежно махна с ръка.
-Разбира се господине. Надявам се всичко да е наред. Желая ви приятен ден.
Беил скочи на стълбите и затича надолу, бързащ да предаде следващото важно съобщение.
Ланс остана за момент на вратата загледан в изяществото на издигащия се в далечината дворец. Не бе идвал там от толкова много време. Откакто не бе завършил обучението си като ездач и не бе получил благословията на прекрасната кралица. И сега, тя отново го приветстваше, може би заради неговата първа задача като драконов ездач. Само при мисълта за това, той започваше да се рее и да мечтае за величествени битки със зли магъосници, чудовища и спасяване на красиви принцеси.
Това обаче, той знаеше че е детинско.
-Комета…
-Да, чух и го усетих-прекъсно го дракона
Ланс бързо навлече наметалото си и обу ботушите си.
-Мисля, че ще е по-добре да отида сам. Ти иди и наистина си хвани нещо за хапване. Може би ще ти трябва.
-Ще видим.
Мъжът усети как дракона му излетя със засилка от гнездото си над него и изрева мощно в небето.
Вълнението в него се надигаше все повече и повече. Забързано той излезе и закрачи по улиците. Идеше му да се разтича към двореца, но не го направи. Чувстваше се като дете, което отиваше да му купят някоя играчка.
Големия дворец се издигаше над главата му като гигантска планина. Построен в основите на огромно дърво, от короната му вятъра нежно открадваше по някой златен лист и го отвяваше далеч от кралския двор.
-Ти сигурно си Ланс?
От отворените врати на двора излезе един късо подстриган елф, облечен в дълга синя тога. Той забърза към ездача.
-М..да.
-Хайде ездачо, закъсняхте. Останалите вече са тук.
-Но аз….
Елфът заръкомаха към двора.
-Хайде, няма време за излишни думи.
Двамата забързано тръгнаха напред. В двора, цареше невероятно упояващо спокойствие. Придворните дами-красиви елфки пееха прекрасни песни около фонтана в центъра и ресаха косите си с красиви златни гребени. Красиви елени и сърни се бяха излегнали на меката трева, по която леко падаха попарените от есента листа.
-Темпо!-изкрещя мъжът в робата и мина през големите дворцови врати.
Озоваха се в гигантска зала, която завършваше със златен трон. На дясната стена, бе закачена огромна карта на Алагезия, а от покрива падаха красиви лияни, във всеки край на които имаше завързан фенер.
-Кралицата идва след минута. Изчакайте я господа.
Освен Ланс в залата имаше още трима човека. Едно красиво момиче, червенокосо и с прозорливи кафяви очи го гледаше изненадано. До нея стоеше един тъмнокестеняв мъж, млад на възръстта на Ланс, който стоеше най-отпред. На най-заден план на групичката стоеше един рус елф, със завързана дълга коса и изскокнали заострени ушички, които разглеждаше обстановка наоколо.
-Здравейте.-поздрави той непознатите.
Мъжът на неговите години кимна с глава, а момичето му се усмихна.
-Добре дошъл-продължи тъмнокестеняваия мъж.
Елфът не показваше особен интерес към ездача, но също кимна леко с глава, може би в знак за поздрав.
-Между другото, аз съм Бром. Това е Мирна, а този най-отзад е Карл.
-Приятно ми е, казвам се Ланс.
Двамата мъже си стиснаха ръцете.
-И на мен ми е приятно-рече Мирна и се усмихна още по-широко.
Четиримата стояха безмълвни за секунда.
-Е, за какво ли ни викат в този ранен час?-рече новодошлия.
Карл отдели очи от фенера който разглеждаше допреди минута.
-За какво ли?-изведнъж заговори той-Отново за някоя глупава мисия. За вълк тормозещ стадото овци на някой старец, или пък заради паднало от гръм дърво, върху някои посеви. Ездачите не трябва да бъдат използвани като глупави селскостопански машини.
-Никога не си доволен Карл-намеси се Мирна-Радвай се, че страната ни просперира все повече и повече, че сме уважавани от всички добри и държим в ръце страха на потенциалните ни врагове.
-Уважение, къде е то?! Ще го получим след като свършим нещо полезно. Да сразим някой зъл…
-Магъосник. Може би е време?
Погледите на четиримата се впериха във входа на замъка. Там стоеше тя. Прекрасна както винаги. Бялата й рокля сякаш блестеше под лъчите на слънцето проникващи през прозорците. Красивита й добродушна усмивка, пълна със сила респектираше всички останали или ги караше да се влюбят.
-Кралице…
Четиримата се поклониха на прекрасната жена, с руса дълга коса сякаш като живота.
-Станете ездачи.-каза им с божествения си глас тя.
Ланс за миг се загледа в очите й. Потъна в тяхната необятна дълбина, която прикриваше истинския им цвят. Бяха зелени, като красивите полета, сини като небето и дори червени, като огъня.
-За какво сте ни извикали кралице?-попита Бром и върна на земята захласналия се ездач.
Кралица Исланзади не каза нищо. Бавно стигна до картата на Алагезия и прокара ръката си по нежната й повърхност.
-В момента Алагезия е дом на доброта и успехи.-започна тя-Хора, елфи и джуджета, живеят сплутено и спокойно под нейната обител. Тя просперира все повече с всеки изминал момент и се превръща в нещо като земен Рай. И за това мили мои, сте виновни вие-драконовите ездачи.
Всички слушаха нежните й думи с интерес, макар и да не разбираха точния им смисъл.
-Вие опазвате всяко едно благо, дори и то да е полуразрушено. Съживявате всяка една добродетел, дори и тя да е погубена от сто злини. И сега, може би сме изправени пред зло, което е възможно да прерастне в нещо много повече.
Тя направи малка пауза и постави ръката си на картата, мястото където бяха планините Беорн.
-Зад планините Беорн, в най-северната част се намира едно малко градче. Илинор, е обвит в дебрите на огромна и гъста гора, която е необятна за цялото ви въображение. Градчето бе спокойно, докато един ден до мен не започнаха да долитат слухове за ужасяващи създания, които отвличали деца от Илинор, за да утоляват жаждата си за плът. Адови същества, дебнещи в мрака на горските сенки и атакуващи всеки спокоен човек.
-Какво се очаква от нас кралице?-попита Бром.
Тя отиде до трона си и седна в него.
-Искам да отидете до това градче, и да наравите едно нещо -ако има нещо което притеснява хората в него, премахнете го. Ще пратя и част от воиската ми за всеки случай, но тъй като не може да е бърза като драконовия полет, ще пристигне ден-два по-късно. Макар и да ви се струва малка, всъщност тази задача може да крие огромна опасност. Разчитам на вас, мои смели пазители.
По-късно Ланс отново беше в дома си и трескаво се подготвяше за пътуването.
-Първия ти меч, а?
Той погледна към ножницата на леглото си и ловко я пое, като извади меча от нея.
-Не е нов, просто най-после ще влезе в действие.
-За добро или за зло…-бе сериозната мисъл на Комета.
-…ние ще сме заедно.-продължи думите й Ланс.

******

Илинор. Над самотното градче се издигаха мъглите около планините Беорн и дърветата в гората изглеждаха като огромни зелени гиганти спотайли се в нея. Макар и почти обед, студенината на сутринта се бе запазила не само във времето а й в душите на хората. В тях имаше страх, който не им позволяваше да се захванат с ежедневните си задължения. Повечето се бяха скрили в къщурките си пропити със студ. Двама-трима, бяха тези които бързо излизаха от домовете си и не след дълго изчезваха зад някоя друга врата, плашещи се дори и от самата улица. Всичко бе потънало в тишина…безмерна тишина.
Едно закачулено тяло се носеше бавно по улицата. Наметалото скриваше същността му и той бе непознат никому. Тръгна към един нищо неподозиращ старец, един от малкото дръзнали да излязат от домовете си. Дялкаше си нещо и сякаш не го интересуваха нещата, които се случваха тук напоследък.
-Дъбър ден дядо-поздрави закачуления.
Старият човек само погледна с уморените си очи мрака закриващ лицето на непознатия, и продължи да си дялка.
-Да знаеш случайно дядо-продължи странника-къде един самотен човек може да прекара нощта.
Стареца погледна с не особено заинтересован поглед и се прозя.
-В този самотен град не мислете да намерите нещо друго освен прашни стаи и буболечки навсякъде по тях. Ето например „Стария вол”. Добра странноприемница, като за тук де. Със сигурност е по-добра от това да…посрещнеш нощта на улицата.
-Благодаря ви, но защо, какво става по улиците в тукашните нощи?
Старецът без да променя погледа си въздъхна.
-Както виждате тук климата не е от най-топлите. За един спокоен стар човек като мен, прекарването на нощта тук на тази улица е едно убийство. А сега ако нямате някои друг глупав въпрос, то по-добре приемете съвета ми…
Думите на стареца бяха прекъснати от смесени викове. Над всички тях се извиси един нечовешки вик, който разпори въздуха и можеше да побие тръпки дори и на най-храбрия човек.
-Какво…
Изведнъж стената срещу него избухна и от нея изскочи огромно черно същество. Беше голямо колкото човек, а космите му покриваха всичко освен двете очи които просветваха зловещо в мрака.
Наметалото падна от новодошлия. Бром извади красивия си меч и зачака атаката на съществото, която не закъсня. Косматото нещо се хвърли към ездача и се опита да го повали с ноктите си. Замахваше към него, но ловкостта на мъжът бе по-бърза. Бром скочи зад съществото при една от атаките му и заби меча си в гърба му. То изпищя яростно, може би не само заради болката а й при вида на четирите дракона, които се спуснаха бързо върху самотната улица и падна мъртво на земята, удавено в черната си кръв.
-Бром, добре ли си?-първа достигна до него Мирна.
-Да.-рече запъхтян той.
-Но какво беше…
-НЕ!
Мощния вик на стареца, скокнал на крака прикова погледите. Ланс сграбчи ръката на стареца и го задържа.
-Какво има стари човече?
Стареца изведнъж се окроти. Гледаше към горската тъмата пред него. Сякаш бе ням…сякаш бе сляп.
-Те ще се върнат.-пршепна изведнъж той-Както миналия път. И този път, ще са безжалостни.
-Кои са те?-намеси се и Карл.
Бром подхвана стареца под ръка.
-Хайде старче, успокой се. Да те заведем у дома ти. Какво ще кажеш?
Той закима енергично без да отговаря и бавно подхванал ръката на ездача закуцука натам.
Къщичката не беше голяма. Малка масичка с няколко стола, един самотен шкаф до нея и чешма. Малко легло запълваше десния ъгъл до прозореца, от който бяха навлезли частици от срутената стена.
-Хайде, седни тук.-придърпа стола към събралата се групичка Ланс.
Стареца трепереше леко и бе забил погледа си в една точка.
-Те ще ни убият…всички ще ни избият. Ще остане само спомен и грозни кости…
-Кои са те?-попита Бром.
Старият човек погледна с навлажнени от сълзи все още широко отворени очи.
-Ще ни избият…както направиха с дъщеря ми.
Последните думи бяха изказани с толкова тъга, с толкова силна болка, че дори студените стени в стаята потръпнаха. Дори те усетиха умиращия от рани баща, за който вече нямаше днес, нямаше утре, нямаше вчера… Имаше само спомен за едно минало щастие, разпиляно на хиляди парчета от зли сили.
-Кои са те?-повтори шепнешком въпроса си Бром.
-Върнаха ми я с рани…рани които тя не успя да преживее…умря…загубих моето малко съкровище.
От очите на стареца бликнаха едри сълзи, които паднаха на земята като камъни.
-Всичко започна, когато онзи магъосник, онова чудовище, превърна всички горски същества в изроди-започна разказа си самотния човек-отряза крилата на птицити и ги превърна в зелени и грозни гигантски змий, уби красотата на елените и ги превърна в зли рогати червени същества, унищожи мечките, а душите им превърна в онези човекоподобни, космати същества които видяхте преди малко… Но най-лошото беше, че те нападаха и избиваха ужасно. Разкъсваха и унищожаваха всяко добро. Последния път, когато подобно същество падна мъртво, ни атакуваха цяла армия от тях… и магъосника, гради наша присъда…
-Кой е този магъосник?-не издържа Ланс.
-Наричаме го, Звездобран… Той дойде от небето като гигантска комета и се настани в дълбините на гората. Изнудваше ни, а ако нещо му беше отказвано той насъскваше своите любимци и те оставяха гигантски щети. След това което направи човече, той наистина няма да е доволен.
Бром замислено приглади брадичка с ръката си.
-Е, не сме дошли да доставяме удоволствие на лошия чичко, а да го унищожим-каза със скръстени ръце Карл-все пак това е поръчението на кралица Исланзади, а й ние сме драконови ездачи.
-Вашата кралица трябваше да се сети по-рано за това-рече обезнадежден стареца-вече е прекалено късно, те са прекалено много.
Погледите на четиримата бяха вперени в самотния старец. Раздърпаните му дрехи и студените сълзи в очите му, показваха че наистина цялото малко градче е било подложено на огромен страх през последното време.
-Ще видим. Благодаря ти старче за информацията, оттук поемаме ние.
Той се извъртя към вратата и излезе, заедно с другарите си.
Драконите кръжаха високо в небето и се опитваха да не всяват стрес в и без това неспокойната обстановка.
-Вижте-започна Бром шепнейки-тези хора трябва да бъдат евакуирани. Имам план, и макар да не съм сигурен в успеха му, нямаме по-добро решение.
-Какъв е той?-попита Ланс.
-Ще ви го кажа имай търпение, първо обаче трябва да хапна нещо, и да изчакаме войската да пристигне.

******

Денят започна, така както започна и миналата нощта. Пусто и тихо. В странноприемницата почти нямаше никого, освен човека зад бара и чистачката, която бършеше хваналите прах маси. Така беше сутринта, не по-различно от вчера когато имаше още двама пияни хорица, които се заклатушкаха бавно и си тръгнаха още с идването на групата ездачи. Стаите не бяха кой знае какво, но ставаха за вечерта. Сутринта бавно преминаваше в трескаво очакване на воиската, която щеше да помогне. В ранния обед те дойдоха. Главнокомандващия беше едър и висок рус елф, на име Джем, който стисна ръката на всеки от ездачите и изслуша всичко, което те бяха разбрали. Изслуша и плана на Бром, който прие с голям скептицизъм но нямаха друг избор. Така една част, от дошлите петстотин воиници, започнаха да евакуират хората от градчето. На десетина от воините бе наредено, да преведът хората, на колкото се може по-безопасно място. Населението на градчето с неохота, оставиха домовете си, но знаеха, че така е по-добре за всички.
Драконите начело със Сапфира на Бром, и Комета, бяха изпратени да огледат гората. Върнаха се късно привечер, когато всичко бе готово за предстоящата битка, със съществата, които щяха да нападнат тази или някоя от следващите нощи.
Четиримата ездачи се събраха, заедно с драконите си вечерта.
-Сапфира казва, че из гората се тай зла сила, която произлиза от тъмното петно. Казва че петното, всъщност е една голяма дупка без дървета в средата й и прилича на звезда. В нея има само мрак, няма трева, няма цветя…само мрак.
-Там трябва да е магъосника.-рече обедено Мирна-Някой от нас трябва да отиде и да го унищожи… и бих искала да бъда…
-Аз ще съм-изведнъж се намеси Ланс.
-Но ти…-заекна Карл-Ти си новак, това е първата ти мисия.
Младия ездач погледна към земята, и остави тишина във времето когато търсеше причина за избора си.
-Всеки един от вас-започна ниско той-ще бъде от полза при сблъсъка с тези извратени същества. Докато аз…
Оплете се. Знаеше, че причината не е достатъчно добра, знаеше че той не е достатъчно добър за може би силната зла магия на онзи Звездобран.
-Просто трябва да отида.
-Но…
-Не, Карл-прекъсна го Ланс-не е нужно да ме следвате. Чакал съм своя триумф толкова много време. Сега може би трябва да го посрещна.
Поредния миг мълчание. Бром през цялото време мълчеше, облегнал се на един стълб и пушещ от лулата си.
-Сигурен ли си, че го искаш?-погледна го в очите Мирна.
-С цялото си сърце.
-Тогава тръгвай.
Неочаквано Бром бе поставил ръка на рамото на Ланс и се бе включил в разговора.
-Щом го желаеш със сърцето си, никой не може да те спре.
Ланс кимна с глава. Изправи се и се изкачи върху седлото на дракона си.
-Пожелайте ми успех!-изкрещя им той.
Те го изпратиха мълчаливо. Не помръднаха дори когато той избухна към небето заедно с величествената Комета.
Издигнаха се над гората, над самотния умълчан град, над мрака който бавно обвиваше в юмруците си деня.
-Помниш къде намерихте звездата нали?
-И питаш?
Комета се изстреля напред, с висока скорост. Когато намали, Ланс забеляза движение между дърветата под тях. Знаеше какво е… мислено се помоли за приятелите си, за тяхната победа.
-Близо сме.-оповести дракона му.
И тогава се случи нещо, което ги накара да спрат във въздуха. На не много пред трях, избухнаха хиляди искри. От тях се отдели нещо гигантско и присветкващо. То се стрелна към тях и бързо се доближи. Беше дракон. Един златен дракон, със звезда на челото, която бе единственото което остана присвекващо.
Той отвори огромната си паст и се опита да захапе гърлото на Комета. Тя обаче полетя стремглаво надолу и стабилизира полета си едва когато го подминаха на безопасно разстояние. Дракона застана във въздуха и ги преценяваше със злобните си червени очи.
-Какво е това?-очуди се Ланс
-Нощен дракон-рече Комета-диви дракони, появяват се само нощно време но са безобидни…не разбирам.
Ланс извади бавно меча си и го насочи към дракона пред тях.
-Това ще е нашата първа битка!

*****

Минутите преминаваха в трескаво очакване. Очакване подплътено с лика на страха и мълчанието. Очакване проникващо дълбоко в сетивата и изкарващо и най-малкото колебание на лунната светлина.
Воините се бяха сгушили в мрака на малките къщурки, опитваха се да не пердават спокойствието, което можеше да ги предаде. Напрягаха слуха си и държаха очите на четири. Драконите се бяха извисили в небето и леко прелитаха в кръг.
Не. Около чакаха дълго половин час. Но този половин час им се видя денонощие, денонощие без почивка, в което сетивата им бяха заострени до техните максимални граници.
И тогава усетиха нещо. От гората изскочиха тъмни силуети, някои с височина на човек, които тромаво се завлачиха към мрака на градчето. Идваха, да отмъстят за убития другар. Но това не беше главната причина. Идваха, за да пируват с плътта на спокойното градче, да се наслушат на виковете на умиращите-единствената музика която те харесваха. Зелените змиеподобни същества, бавно се влачеха като от време на време показваха дългия си отровен червен език. Косматите и грозни подобия на хора бяха наострили ноктите си, червени силуети с жълти очи, и с дяволска усмивка, и рога на главите тръгнаха към вътрешността на селото, огромни скелети които вървяха на четири крака,с костни остриета вместо ръце, леко подскачаха към местата, където щяха да убият всякакво спокойствие и светлина.
-Сега!
Един череп полетя отделен от тялото на зверския си притежател. Костите паднаха на земята и се отделиха от тялото.
Бром насочи меча си към два пъти по-голямата от него змия и подскочи към нея. Претърколи се и избегна отровната атака от езика й. Змията се хвърли върху него и го притисна към земята. Бавно се наведе, да усети човешкия вкус. Една стрела преряза отровният и език и от него избухна зелена течност. Ездача бързо отблъсна змията и се претърколи по гръб. Съществото се тресеше в смъртоносна агония.
Усмихна се на Мирна, която го бе спасила.
-Внимавай!-извика й той.
Тя се извъртя и изстреля една от стрелите си по рогото същество.
Стрелата потъна дълбоко в него, а врага им изчезна като дим в нощта.
-Значи се убиват по обикновения начин.-каза си Мирна.
Мечовете звънтяха, викове изпълваха допреди минути спокойното място.
Карл разсече на две едно от косматите същества и запрати кама към един подскачащ към него скелет, който се разпадна на парчета. Обърна се. Три рогати зверове се носеха към него бавно, и сигурно го доближаваха. Той изтича към един празен щанд с маса наблизо. Качи се на масата и изчака те да доближат достатъчно.
-Хайде, елате да видите номера ми.
Когато се доближиха достатъчно той отскочи силно от масата, а синята смъртоносна светлина, която те запратиха по него я разби на малки парчета. Но високият му елфски скок мина над тях и с меча си преряза рогата им. С вик те се превърнаха в дим и изчезнаха.
Воините сечаха и погубваха съществата. В началото всичко вървеше добре. Но те сякаш нямаха край. Прийждаха и прийждаха… Воините макар и изморени все още се биеха като лъвове. Но змийте започнаха да се увиват като смокове и да ги удушават в прегръдките си, червените рогати същества ги обвиваха в мрак и взимаха душите им, скелети прерязваха гърла.
След поредния натрошен скелет и разсечена на две змия, Бром и Карл се срещнаха гръб в гръб.
-Време е да извикаме драконите си, не смяташ ли?
-За пръв път ще се съглася с теб Карл. Мирна?
-Чувам ви.
-Извикай Грийнланд. Сапфира, сега!
Небето сякаш падаше все по-близо. То сякаш избухна и им предаде най-силните си воини. Ревът им разкъса всички други звуци и накара битките да спрът за момен.
Грийнланд, Сапфира и Джоул-дракона на Карл атакуваха заедно. Като един огромен гигант те испуснаха пламък който се сля и падна върху една групичка скелети атакуваща самотен елф воин. Навсякъде се разлетяха кости и дим излиташе към небето.
Когато видяха огъня съществата отстъпиха. Уплаха им бе добре дошъл за уморената армия и воиниците атакуваха. Мястото се запълни от изроди, сякаш бяха в черна дупка. Малко по малко обаче, изродите губеха увереността си, особено когато някой пламък удареше техни другари, а огънят му се разпростреше към тях. Със зверски викове те забравяха за враговете си и бягаха колкото се може по-далеч от плъмъците.
-Те се плашат от огън…-прошепна си Бром.-Те се плашат от огън. Сапфира знаеш,
какво да направиш! Към гората, всички!
Воиниците се спогледаха и макар и не толкова бързо да се счу зовът на Бром, всички затичаха натам.
Карл разсече един череп, насочил острието-ръка към гърлото му. Злите създания затичаха към тях, но един огромен пламък падна наблизо и те промениха посоката си.
Мирна запрати стрела по едно от червените същества, след това по едно от косматите създания и се включи към бягащите. След минути воиската се бе събрала около началото на гората, а във вътрешността на градчето, в огнен кръг бяха заключени техните врагове. Огромни огнени линий ги отделяха едни от други. Враговете им гледаха с хищни погледи към спасилите се пооредели воини. Но не можеха да ги достигнат…
Драконите кръжаха над тях и оглеждаха за нередности.
-Ху-въздъхна Мирна-Живи сме.
-Това не е причината за която да благодариш-рече й сериозно Бром.
-А, коя е тогава?
-Че тези същества нямат крила.

******

Драконът отново атакува. Разби въздуха с крилете си и се изстреля напред. Огромна огнена топка се отдели от отворената му паст и полетя към врага му.
Комета ловко отбягна огнената атака и спря за минута във въздуха.
-Какво ще правим?-бе уплашената мисъл на Ланс.
-Звездата, трябва да прободеш звездата!
Огромната паст на съществото се бе доближила на застрашително разстояние до ездача и двамата отново полетяха на долу, за да отбегнат атаката.
Сред поредната смяна на места, двата дракона се гледаха с преценяващи погледи. Очакваха атаката на другия и притайли дъх събираха силите си.
-Комета, атакувай!
Дракона се стрелна напред и избълва огън. Без да забавя това направи и небесния дракон. Огнъовете им се сляха в една бушуваща феерия от цветове. Те сляха дъховете си и никой от тях не се отказваше. Изведнъж врага им спря атаката си и ловко отбегна огъня на Комета и я удари с опашката си.
След удъра Ланс се залюла на седлото си, а Комета залетя наляво и изрева от болка. Небесния дракон се спусна отново към нея и захапа крака й. Комета изреза за пореден път от болка и се опита да премахне захапката като замахна с опашката си. Удъра обаче не подейства.
В главата на Ланс изникна една идея. Лъч светлина, който проясни нощта. Той бавно излезе от седлото си и тръгна по люспестата повърхност на дракона си. Комета отново и отново се опитваше да махне небесния дракон от крака си, но безуспешно. И тогава Ланс се изправи и отскочи от главата й. Меча му потъна в присветкващата звезда на челото на дракона и пастта му се отвори. Комета бе отново свободна, а врага й запада надолу към тъмната гора. Преди с него да полети и ездача й, тя бавно го пое с наранения си крак, от който течеше кръв и го метна на гърба си.
-Ранена си! –възкликна Ланс.
Комета изохка глухо.
-Добре съм, раната не е дълбока, щ е се оправя.-опита се да го успокой тя.
Небесния дракон изрева за последно и се превърна в милиони светлини които полетяха към небето, към звездите, където щяха да се превърнат в спомен.
Комета и Ланс полетяха стремглаво надолу. Към тъмната звезда, която ги приветства с мрака си.
-Бъди предпазлива.-предупреди я Ланс.
Наместо да отговори Комета полетя по-бързо, а тъмнината сякаш нямаше край. Те кацнаха сами в тъмата, а около тях единствено клоните разлюлявани от вятъра показваха, че около тях има дървета.
Ездача слезе от дракона си и се опита да различи нещо в мрака. Изведнъж лумна огън. Около границите на начертаната в тревата звезда избухнаха пламъци. Те разсеяха мрака и показаха една висока черна фигура. Обляна в наметалото си, червените й очи светеха злобно, а устата й бе изкривена в усмивка. Бялата полепнала по слабото лице кожа представяше човека като слаб, но само привидно.
-Нимхед!
Мисълта на Комета проехтя в главата му. Но гласът й…той бе различен. Ланс го познаваше.
-Не възможно…-отрони ездача.
-О, напълно възможно е синко.
Един спокоен мъжки глас се понесе от слабия и тъмен човек. Той се доближи до ездача с добродушна усмивка, която приличаше по-скоро на поза.
-Помниш този глас нали? Той заглъхна преди толкова много време, но все още звучи в главата ти.
Комета направи две крачки зад ездача, и покорно склони глава.
-Да, това е гласът на твоята майка. Душата й бе готова на всичко, за да се всели в малкия ти дракон и да бъде с теб. Но знаеш ли на каква цена?
Ланс не можеше да говори. Той стоеше като вкаменен. Обърна се и погледна към очите на дракона си. Комета отвърна глава, сякаш я беше срам да го погледне. Но в момента, това беше ли тя?
-Егоистичната ти майчица, избра да стои спокойно в дракона ти, на цената на твоите силите . Тя ми обеща да те доведе при мен ако й помогна, за да ми предадеш ездаческите си сили. И ето, че времето за разплата дойде. А, може би забравих да ти се представя. Аз съм Нимхед, единствения магъосник, пленил нощен дракон. А сега, е време да ми се подчиниш.
Ланс сложи ръката си на дръжката на меча и го извади.
-Само през тръпа ми!
-Може да се уреди.-все още запазил спокойствие рече магъосника.
Ездача скочи напред и замахна към магъосника. Посрещна единствено въздух.
-Изненада!
Ланс бе ударен от огнена топка зад гърба си и бе запратен близо до огнената страна. Горната му дреха бе обгорена, но меча му все още стоеше здраво хванат в ръката му. Той се изправи и отново атакува. Атаката му отново бе по въздуха, а магъосника го гледаше усмихнато зад гърба му. Ланс с вик атакува за трети път, но този път атаката не успя да порази дори въздуха. Една зелена светлина премина през тялото му и той полетя назад.
Падна до дракона си, който го погледна с равнодушен поглед, сякаш му бе чужд. Това прониза сърцето му, повече дори и от магийте които летяха към него.
Мечът му бе отхвърлен настрани. Нимхед се доближи до него и го погледна право в очите. Усмивката му бе изчезнала, а на нейно място беше студеното изражение на един убиец.
-Магъосник не може да бъде победен с някакъв си меч, драконови ездачо. Би трябвало да знаеш това най-добре.
Ланс събра цялата останала енергия.
-Бри…
-МЛЪКНИ!
Нимхед повдигна ездача с магия и го удари силно в земята.
-Не се противопоставяй на неизбежното.
Ланс леко се повдигна и застана на колене. Дишаше тежко, очите му се затваряха бавно.
В ръката на злия магъосник избухна пламък, а от пламъка се появи червен меч.
-Сбогом ездачо, от днес силите ти и красивият ти дракон, са мои.
Меча полетя към младия ездач. Той посрещаше бавно съдбата си. Острието се приближаваше към жертвата си. Ланс знаеше, че вече няма кой да го спаси и не искаше, така беше по-добре.
Той подскочи от драконов писък. Погледна пред себе си. Комета бе застанала пред него. Бе го предпазила от смъртоносното острие. Бе го поела…както и пътя към смъртта.
Магъосника бе застанал близо до огнената стена и с ужасен поглед се чудеше какво да направи.
И тогава Ланс пое последната си атака.
-Кавайстър!-изкрещя той.
Един клон от близкото дърво се отчупи и удари злия магъосник през лицето. Той изкрещя от болка, а когато се съвзе бе избутан от ездача в пламъците на собствения си огън. Те го обвиха и убиваха бавно. Неговите писъци бяха чужди за всеки. Падна в клетката на собственото си зло. Кожата и месото му изгоряха, а костите се превърнаха на прах само в една единствена минута.
Ланс затича към умиращата Комета. Извади от гърдите на дракона един ръждясал и стар меч. А от раната, кръвта течеше… Дракона бавно падна на земята и притвори очи.
-Комета…мамо…-заекна в мислите си Ланс.
Дракона издиша тежко.
-Ланс, момчето ми…Всичко е наред. Прости ми за това, че те изоставих, прости ми за това, че те предадох.
-Не…
-Ти беше и ще си останеш най-красивото нещо в живота ми.
-Не ме напускай пак…
-Аз видях твоето израстване, станах свидетел на всички твои радости и несгоди. Време е да си вървя и да оставя дракона ти да бъде себе си. Ще бдя над теб от небето, ще те докосвам отново с майчината си ръка и няма да те оставя момчето ми, защото те обичам…
Една малка светлинка излезе от раната на гърдите. Тя докосна със светлината си и раната се затвори за миг. Светлината се вдигна към небето, тя се уголеми и прие формата на красива чернокоса жена в бели дрехи. Усмихна се нежно на ездача.
Ланс се почувства като дете, припомни си как майка му се усмихваше, припомни си нейната красота и прегръдка.
Сълзите му потекоха като дъжд. Топъл дъжд, който щеше да измие всяка болка, щеше да изтрие всяко зло.
Жената помаха с ръка…и изчезна.
-Тя си отиде нали?-вдигна се на крака събудилата се Комета.
-Не, тя винаги ще остане в сърцето ми.

**********

Сутринта над полуразрушения град, слънцето весело огряваше воините. Воините които проверяваха за оцелели или ранени, след снощната битка. Драконовите ездачи летяха в небесата и гледаха за завръщането на техния другар. Надяваха се, той да беше останал жив и да бе победил злото, надвиснало над градчето.
Когато дойде сутринта и пламъците бяха загаснали съществата отново бяха каквито преди са били. Птиците излитаха към изоставените си гнезда. Мечките и вълците тръгваха за да търсят плячка, а зайците и останалите малки и страхливи животинки подскачаха, за да се скрият в гората.
И ето, че Ланс се завърна. Той кацна на една свободна полянка а по него кацнаха и останалите.
-Хей какво стана?-попита Бром, който огледа уморения външен вид на другаря си.
-Победихме.-каза с простичка усмивка Ланс.

 

Оставете отговор