Писъци

Макар да е първият сборник в историята на хорър-клуб „Лазарус“, фаталната тринадесета книга от колекцията „Дракус“ на издателство „Гаяна“ някакси ми идва тематично трета част от поредица антологии, събиращи най-доброто от българския хорър – след „До ада и назад“ и „Вдъхновени от краля“. Според мен обаче „Писъци“ е най-силна измежду от тях, един литературен пандемониум от творби, които редуват безскрупулен сплатър, в който пред читателя се пресъздават сцени на шокиращо насилие, с фин психологически ужас, който напада не тялото, а душата. Резултатът от това е книга, напомняща силен, горчив пелин, който може да допадне само на истинските ценители. И понеже този пелин е разлят в 17 черни чашки, сипани от различни майстори, ще се спра на всяко произведение поотделно.
„Шарлатаниада“ на Димитър Цолов е една история, която, макар да не е упоменато, е направена по действителен случай, за /не/щастие без кървавия финал. Екстрасенс лекува отчаяни хора, като всъщност се възползва по най-грозен начин от уязвимото им положение. Когато решава да се „изповяда“ пред алчен и удобен журналист обаче, някой протяга телепатична ръка, за да му донесе възмездието. Познах кои са героите от разказа и свалям шапка на Доктора, че е зачеркнал една тежка тема, като това обаче не му е попречило да създаде качествен и добре написан ужас.
„Хаджиконстантиновата къща“ на Елена Павлова е вампирска история, която прави впечатление най-вече с вкусния български език, на който е написана. Не очаквайте обаче да щади сетивата ви – накрая си има кървава баня.
„Снайперистът“ на Дамян Рейнов е много силен разказ за дебилизма на войната и начинът, по който врагът се дехуманизира в очите на участниците. Посланието надхвърля рамките на жанра.
„Саможертвата на твореца“ от Делиян Маринов за мен е една остроумна вариация на сюжета за канибалите от „Тексаско клане“, барбекю от човешко месо, гарнирано с наблюденията на автора за любовните разочарования на един млад човек.
„Приказка за смъртта“ на Иван Димитров спазва традициите на този писател да пише в стила на дълбоката меланхолия, като в случая се повдига завесата на това, което ни чака отвъд.
„Призраци и богове“ е моят разказ. Йордан Горанов е заклинател, който може да ви отърве от всеки дух, но срещу съответното заплашване. Той знае кога, как и на кой точно бог да се помоли, затова отива без страх в дома на вдовец, тероризиран от призрака на покойната си съпруга. Това, което открива обаче е нещо повече от обикновено привидение… По принцип не е хубаво човек да се хвали, но по моя преценка този е един от най-сполучливите ми разкази, наравно с „Тримата пазители“ и „Сказания за ледената планина“, като стилистично обаче е по-различен от тях. Убеден съм, че ще ви хареса.
В „Полуликия“ на Симеон Трифонов става дума за телефонно обаждане, в което се разкрива информация за убийство… от първа ръка. Много брутален, но и в същото време изключително елегантен за жанра разказ.
„Патологично обещание /и желание/“ на Слави Ганев е тъжен спомен за първата любов, който се превръща в кошмар.
„От Санта, с любов“ на Иван Атанасов разкрива гнева на автора, който е най-големият експерт по хорър в България, предизвикан от това, че любимите му вампири от страховити убийци са превърнати в блещукащи тийнейджъри. Самият Дядо Коледа се заема да поправи белята… забавен хорър, който ще бъде оценен от феновете на Стивън Кинг и не толкова от тези на Стефани Майър 😛
„Направи си сам“ е предложението на Сибин Майналовски. Според градската легенда съквартирантът на автора повърнал, след като го прочел. Аз явно нося повече на гадорийки, щото не повърнах, но наистина Сиби представя една доста шокираща картина на това до къде стига хорър читателя, изпаднал в абстиненция от липсата на качествени книги.
„Мисията на навурската планина“ е написана в най-добрите традиции на автора си Донко Найденов – вкусна, бавна история за мистериозно изчезнали хора в арменска планина, зад която се крие смайваща тайна.
„Машината“ на Бранимир Събев е разказ като настървена ловна хрътка – без грам излишно по него, директно захапва читателя и не го пуща до последната страница. Машините оживяват и започва да им се яде човешко месце – наглед проста история, разказана майсторски от гледната точка на многобройни жертви, като в роман на Джеймс Хърбърт. И понеже аз роботи обичам много, а хора не чак толкова, се накефих на макс. Имам чувството, че Бранко винаги знае как да ме зарадва.
„Заразата“ от Иван Величков е едно истинско бижу, споменът на средновековен папа, който се изправя срещу демона, довел чумата в Европа. Изтънчена история на един реален кошмар, преплетена с почти космичен ужас.
„Записване на завещанието“ – ето го и драконът на българската остросюжетна литература, нашият издател Явор Цанев. Това е може би най-силният разказ в сборника, история за това как злото пуска корени в душите на хората, за която и сега не съм сигурен дали трябва да приемам буквално или като метафора. Във всеки случай, удоволствието чисто от самия текст е невероятно.
„Господин Джоунс“ на Коста Сивов е комедия, която се превръща в трагедия. Един дебелак иска да отслабне, за да се хареса с новата асистентка в работа, но в един момент му писва и… Олеле.
„Господарят на болката“ пък е разказ, в който авторът Валентин Попов-Вотан задочно запознава Клайв Баркър и Греъм Мастертън. Ужасно престъпление, описано по шокиращ начин, отключва гнева на индианците. Следва заслужено възмездие и точно заради него се накефих искрено на историята.
И за десерт, Speculo Veritatis на Александър Цонков – Lostov, една почти дикенсова по дух история за възхода на петролния бизнес в Щатите, в която самозабравил се магнат научава истината за себе си, когато се оглежда в старо огледало. Изключително смислена история за това какво се крие зад парите на успелите хора, успяващи дори да се самозаблудят, че го правят за някой друг, а не за себе си. Това е първата творба, която прочетох от този автор и останах много доволен – поздравления!
Така завършам и ревюто на сборника „Писъци“ – да, това не е книга за всеки, в някои от разказите насилието наистина идва в повечко, но като цяло антологията не оставя съмнение, че българските автори наистина пишат на ниво, върхово за жанра. Всеки ценител на черната фантастика трябва да се сдобие с „Писъци“, което за щастие става лесно – трябва само да се свържете с някой от авторите. Останалото те са го свършили.