Орденът на Пламъка

Орденът на Пламъка

 

Author: MasterChief43
Date: 06.10.2008

Тишина и спокойствие.
Свистящите ветрове го брулеха, но той не усещаше студ. Снегът го покриваше с наметало от искряща белота, но той не помръдна, за да го отърси. От почти година той стоеше така, потънал в медитация, опитвайки се да прогони мрачните си мисли и сънища. Неговите приятели бяха свикнали с внезапните му изчезвания и знаеха, че рано или късно ще се върне при тях, сякаш нищо не е станало. Но дори и в Гръбнака младия Гавин Сайкс не можеше да намери спокойствие. Той виждаше голяма заплаха надвиснала над Алагезия. Той виждаше смърт.
Нещо се размърда и Гавин улови движението с периферното си зрение. Насред изоставените руини на някогашния храм се появиха шест едри фигури, загърнати в дебели и плътни наметала. Още преди да мерне за миг на рогата на единия, Гавин разбра, че са ургали. Шестимата го обградиха и мечовете излязоха със свистене от ножниците. Наметалата паднаха в снега – те само щяха да забавят нападателите. Гавин се изправи и раздвижи схванатите си мускули – натрупалия се по тялото му сняг падна. Преди ургалите да успеят да реагират, проблясна червено острие, което разсече гърдите на един от тях и разпиля вътрешностите му по земята.
За миг никой не помръдна и после битката започна. Гавин блокира ударите на враговете си със бързи и елегантни движения и снегът заскърца под краката им, докато дуелиращите се търсеха пролука в защитата на противника си. Макар и опитни воини, ургалите разчитаха повече на грубата сила и удряха с голям замах и не след дълго започнаха да се изморяват и да забавят движенията. Гавин видя това, набеляза си цел, помръдна леко и главата на ургала отхвръкна. Пред лицето му проблесна меч и той отскочи встрани и контрира. Червеното острие разпори ръката на врага, разсея го за миг и с лекота намери пътя до сърцето му. На Гавин започна да му става досадно. Той вдигна ръка и промълви една единствена дума, която се загуби в свистенето на вятъра. Другите трима ургали избухнаха в пламъци, които ги погълнаха преди да успеят да извикат.
Младежа прибра меча си в ножницата и и без да каже нито дума, той тръгна по дългия път към цивилизацията.
***
Беше прекалено шумно.
Това бе първото нещо, което Гавин забеляза, когато влезе в будното градче Алтарас, в самото подножие на Гръбнака. Той не бе изненадан обаче, все пак градчето се намираше на важен кръстопът и бе център на търговската дейност в целия район.Тук-таме се виждаха и представители на други раси. Няколко високи и мускулести хора, облечени като за война, несъмнено войници от градския гарнизон патрулираха из града с мрачни изражения на лицето. Джуджетата се движиха на групички и се заливаха от смях на грубоватите си шеги, търговците се провикваха, не спирайки да хвалят своята стока и търсейки клиенти и въпреки че бе още рано сутринта, тук-таме се мяркаха и пияници, гушнали бутилка и клатушкащи се по улицата. Клатейки глава в недоумение за простотата на живота тук, Гавин се насочи към най-близкия хан, а ноздрите му трепереха от мириса на магията в градчето. Когато влезе в него, остана изненадан от тълпата хора в заведението толкова рано толкова рано сутринта. Наоколо се носеше бърза танцова мелодия идваща откъм един бард, отседнал в хана, която пияните посетители често допълваха с грубовати стихове. Останалите гости го огледаха с любопитство и след това спряха да му обръщат внимание.
Гавин се насочи директно към бара, махна на ханджията, който чистеше плота и го попита:
– Имаш ли свободни стаи?
Мъжът кимна и назова някаква цена.
Гавин отдавна не следеше курсът на парите и затова му даде шепа златни монети, надявайки се да е достатъчно. Мъжът се ококори, взе златото и му подаде едно ключе.
– Стая 7 – каза ханджията с благоволение.
Гавин се изкачи по стълбите до втория етаж и не след дълго намери врата с месингов номер 7. Отключи я и влезе в стаята. Очевидно бе дал повече, отколкото трябваше, защото за долнопробно заведение като това, стаята не беше лоша.
Хвърли един поглед в огледалото и едва се позна. Разкъсаните му дрехи висяха по тялото му и сякаш бяха на път да се срастнат с кожата му, а косата и брадата му се бяха спуснали до гърдите. Той можеше да използва магия, за да се придаде приличен вид, но последното нещо, което искаше бе някой магьосник да разбере. че той е тук. Значи трябваше да се справи по трудния начин. Гавин въздъхна тежко и започна.
***
Няколко часа по-късно, обръснат и подстриган, Гавин слезе на долния етаж, махна на ханджията и когато мъжът се приближи, се наведе и му пошушна тихичко, докато му подаваше няколко златни монети:
– Да си чувал за някого, който наема ургали в района?
Ханджията прие парите без стеснение и му отвърна:
– Аз не, но ако търсиш информация, пробвай в крайпътното ханче. Следвай пътя на юг от централния площад и тръгни по протежение на стената на укреплението.Няма начин да го пропуснеш.
Гавин кимна и излезе от хана. С времето нюхът за магия на Гавин се приспособи към магическите енергии, които извираха от градчето и започна да усеща отделни “миризми” ако така можеше да се каже. След малко той стигна до крайпътното ханче и видя табелата, посочваща, че тук обичаха да си прекарват времето ловците на дракони..Това не зарадва много Гавин, който се вмъкна в кръчмата.Вътре се носеше някаква странна мелодия, някак грубовата и провлачена и след миг, Гавин се сети, че най-вероятно е джуджешка музика.Цялата кръчма бе декоратирана по вкуса на джуджетата.Няколко големи маси, отрупани с питиета и с храни, бяха отдръпнати настрани, по-близо до стената, покрита с военни трофеи.Беше невероятно горещо. А в центъра на кръчмата танцуваха няколко млади девойки.Дрехити им бяха оскъдни и леко прозираха и макар да си личеше, че мелодията не е по вкуса им, те умело развъртаха бедра и задници, под похотливите погледи и неприлични предложения на обръча от джудежата, който ги бе обгърнал.
В другия край на помещението имаше запалена камина, на която се печеше свински бут.Над камината имаше окачен череп на дракон.Пред нея имаше трон изграден от камък и покрит с вълчи кожи.На трона седеше джудже, доста по различно от другите.Тялото му бе мускулесто.То бе доста по-високо от останалите си сънародници, но подобно на тях си бе сложило дебело палто.Погледът му бе замислен, а от устата му стърчеше красиво изработена лула, която бълваше димни колелца.За да допълни тази картинка, около врата му имаше огърлица от нещо, което развитото зрение на Гавин различи като зъби.От дракон.
Но за Гавин по-интересен бе мъжът, стоящ прав до трона, от лявата страна на джуджето. Той носеше черна роба и плътно дръпната пред лицето си качулка. Този мъж бе могъщ магьосник. Гавин си проправи път до трона и джуджето го погледна въпросително.
– Търся някой, който може да ми отговори на няколко въпроса. – каза Гавин. – Ще си платя.
Джуджето вдигна ръка и музиката спря. Последва миг тишина, прекъсната от недоволните викове на посетителите, когато девойките спряха да танцуват.
– Питай.
Гавин се смръщи. На него му се искаше колкото се може по-малко хора да разберат за това.
– Има ли нкяой по тези краища, които наема ургали? Имам си сметки за уреждане.
Джуджето щракна с пръсти и музиката се възобнови. След това махна с ръка на Гавин да го последва. С крайчеца на окото си младежа видя, че и магьосника тръгва с тях.
– Знаеш ли какво е това? – каза магьосникът и му показа един сребърен медальон, на който имаше изобразен дракон, преплетен във формата на буквата S.
Гавин поклати глава.
– Това е символа на Ордена на Пламъка – много влиятелна и силна група Драконови Ездачи, които подкрепят краля. През изминалите няколко месеца агентите на Ордена доложиха, че е имало големи преселения на ургали – слухове, че клановете им се обединяват и това много разтревожи краля. Алагезия е на прага на войната, младежо.
– Защо ми казвате това?
Джуджето изсумтя.
– Не се прави на глупав – той сграбчи ръката на Гавин и я придърпа към светлината на огъня. – драконови ездачо!
Гавин веднага дръпна ръката си, но в един кратък миг всички видяха знака на ръката му: Гедвей Игнасия.
– Откъде разбра? – промърмори Гавин.
– Аз му казах – усмихна се магьосникът – разбрах го в още в мига, в който те видях. Е, ще ни помогнеш ли?
Гавин не знаеше какво да каже.
Макар да бяха горди и независими, Драконовите ездачи понякога си избираха кому да служат – в този случай, Ордена на Пламъка подкрепяше крал Лотар. Имаха пълното право, но Ездачите не гледаха с добро око на такива действия.
– Ще ви помогна. – каза Гавин.
Магьосникът кимна, а джуджето тропна на масата и изрева:
– Кръчмарю!
Миг по-късно вътре влетя нисък, но як мъж с две халби ейл във всяка ръка.
– Да, господине?
– Дай на хлапето стая.
Кръчмарят кимна и махна на Гавин да го последва.
Докато си лягаше, младия Ездач се зачуди защо бе решил да помогне на Ордена. Не успя да измисли нищо и скоро заспа.
***
Гавин рязко отвори очи. Чу се тихо почукване на вратата и познатия глас на джуджето:
– Жив ли си, или си умрял човеко? Време е да тръгваме.
Гавин потисна отговора си и излезе от стаята, която му бяха предоставили, надявайки се никой да не види, че е още с вчерашните си дрехи.Той слезе на долния етаж на страноприемницата и намери пъстра групичка събрана там:
Джуджето, облечено в бойни доспехи, и носещ голям боен чук, магьосникът,вече заменил церемониалната роба с просто черно наметало, което Гавин веднага разбра че е пропито с магия за допълнителна защита и за да допълни тази странна картинка, наблизо седеше неподвижно една елфа.Дрехите й бяха оскъдни, за да не ограничават движенията и, а на гърба и бяха закрепени два остри елфически кинжала.Дългата руса коса се разпиляваше по раменете и… Гавин се отърси от тези опасни мисли и изучи изражението на елфата.Замислено, изкусително и опасно.От нея се носеше лек полъх на магия, като ароматът на пролетни цветя и Гавин вдиша дълбоко от него.После, младежът на изпроводяк видя превързаната и длан.Веднага разбра какво е това: превръзката прикриваше знакът, прогорен на дланта и: Гедвей Игнасия. Драконов Ездач.
Джуджето изсумтя.
– Най-после дойде така ли? – каза той с досада. – Ако не бяха твоите умения, нямаше да си правим труда да те чакаме.
Магьосникът застана до него и му подаде ръка.
-Телрандер Архимод – представи се той. – Нямахме време за любезничене снощи
Елфата кимна късо.Присъствието и се струваше опияняващо на Гавин, който се зачуди колко време е минало откакто е изпитвал такива емоции към друга жена и дали това не се дължи на дългото усамотение.
– Джейна Сънсет – представи се тя.
– Ще се опознавате по-късно. – нетърпеливо каза джуджето. – Тярбва да тръгваме. И без това чакахме хлапето да се събуди близо час повече отколкото трябваше.
Без да изчака отговор, разсърденото джудже напусна кръчмата с гръм и трясък.
– Колоритен образ нали? – подметна Гавин.
– Името му е Гренън Брайтбиърд – каза Телрандер. – Прекалено дълго се е бил с дивите дракони и му е малко трудно да приеме човек, който язди дракон, за приятел.
– Разбирам. – кимна Гавин. – Къде отиваме сега?
– От Алтарас до Хекстон, столицата на крал Лотар са почти сто левги по птичи полет.
– Жалко, че нямаме някоя голяма птица, която да ни отведе до там. – сухо каза Гавин.
– Много оригинално, но не искаме да привличаме внимание към себе си – ще отидем дотам с коне.
***
Препускаха в бесен галоп от три дена без почивка и само с помощта на малко магия конете не бяха умрели досега от умора. На няколко пъти Гавин се опита да заговори спътниците си, но безуспешно. С падането на нощта Гренън неохотно склони да си починат и те спряха край една горичка и не след дълго запалиха огън, около който се скупчиха, за да се стоплят.
Телрандер бе забил нос в някакъв свитък а Гренън хранеше конете. Гавин посочи висящия на шията на Джейна медальон и каза:
– Значи ти си от Ордена?
Елфата кимна.
– Къде ти е дракона?
– И аз щях да те попитам същото. – отвърна Джейна.
Настъпи неловко мълчание.
– Не знам къде е. – каза Гавин, напълно осъзнавайки, че това, излизащо от устата на Ездач е нещо ужасно. – Не сме се виждали от близо година, имах нужда от малко самота.
– Нима не чувате мислите си?
– С времето се научих да го блокирам – той няма нищо против, знае за моите проблеми и ми съчувства – така е най-добре и за двама ни.
Преди Джейна да каже каквото и да е, внезапен рев огласи местността.
– Дракон! – изрева Гренън.
Гавин усети леко погъделичкване и внезапно осъзна кой е дракона.
– Спрете! – извика той.
Яркочервения дракон кацна в техния набързо скалъпен лагер и изпръхтя – от ноздрите му избликна пламък, който подпали наметалото на Гавин.
“Най-после се сети за мен, така ли” се чу глас в ума на младежа. Много обиден глас.
– Ред! – възкликна Гавин.
– Кръстил си си драконът Ред? – подметна Джейна.
– Не, той така се кръсти сам. – каза Гавин и потуши пламъците.
“Какво става, Ред?”
“Търсех те навсякъде, малко смешно човече!”
“Ако ме беше търсил навсякъде, щеше да не намериш. Добре де, успокой се, съжалявам.”
“Дори не знам защо дойдох”
“Защото си дракон, а аз съм твоя Ездач”
“Не ми го напомняй. Накъде отивате?” Последното бе отправено към всички”.
“Хекстон”
“Пеша?” – учуди се Ред.
“Да”
“В такъв случай се радвайте, че ви намерих – ще ви отведа дотам преди да успеете да мигнете”
“Всъщност…”
Ред изрева отново с такава сила, че главата на Гавин замалко да се пръсне.
– И без това сигурно са ни чули оттук до Ду Велденварден – изсумтя Гренън – няма смисъл от дискретност, ако питате мен.
***
Ред се спусна от облаците със главозамайваща скорост и кацна пред двореца на краля. Гавин и спътниците му слязоха от дракона и почти веднага бяха спряни от дворцовата стража.
Джейна показа медальона си, Гренън безцеременно ги избута от пътя си, Телрандер им махна, сигурно се познаваха, а когато върховете на пиките им се насочиха към Гавин, магьосника го дръпна за ръкава и каза “Той е с мен”.
Не след дълго стигнаха до тронната зала. Крал Лотар, як мъж на около четиридесетина години ги погледна и възкликна радостно:
– Телрандер, стари приятелю! Ти се върна!
– Да, милорд и водя нови съюзници – каза магьосникът.
– Милорд. – кимна Гавин.
– Той ще ни бъде от полза в предстоящата война…
– Война – обърка се кралят. – но войната свърши!
– Какво?
– Мислех, че знаете. Ордена откри къде ургалите събират войските си за нападение над кралството, отидоха там и ги унищожиха.
– Къде, милорд?
***
Гъст дим и черни задушливи облаци изпълваха небето над бойното поле, а миризмата на смърт бе единственото, което Гавин и останалите усешаха в тази пустош.
– Ужасно – промълви Гавин.
– Не се обвинявай, хлапе. Ти си нямал нищо общо със това… клане. – изръмжа Гренън.
– Ургалите го заслужават – студено каза Джейна – те не са нищо освен чудовища, които се къпят в кръвта на невинните.
– И все пак са ги нападнали без предупреждение – нямали са възможност дори да им се противопоставят. – каза Гавин.
Внезапно се чу предъсмъртна кашлица. Погребан изпод руините на керван лежеще грамаден ургал, от чиито рани бликаше много кръв.
– Няма да оживее. – каза Телрандер.
– Нека не се мъчи – отвърна Джейна и извади един от своите кинжали.
– Галба… торикс… – изхриптя ургалът.
– Какво каза той?
– Галбаторикс ни… предаде… обеща ни съюз…победа… но ни… излъга… – ургалът притихна.
– Галбаторикс не беше ли Ездач? – попита Гренън.
– Мисля, че да. – бавно каза Гавин.
– Но защо му е да обединява ургалите и после да ги предава? Това е долно, дори за човек…
Нюхът за магия на Гавин усещаше могъшите магии, които бяха използвани срещу ургалите и той внезапно разбра какво беше станало:
– Галбаторикс и Ордена са искали да изпозлват ургалите срещу Лотар! Планирали са да предадат краля и кралството!
– Може би още не е преклаено късно! – извика джуджето. – Трябва да предупредим краля… АААА! – изкрещя той, когато внезапно нечие острие го прониза.
– Телрандер! Какво…
Магьосника въздъхна тежко и прибра острието.
– Така се надявах да ви предумам да се присъедините към нас. Приготви се да умреш. Ездачо!
Гренън се изправи олюлявайки се и размаза черепа на Телрандер с чука си. Успя да намери сили да се изплюе върху трупа му и после рухна.
Гавин едва успя да блокира удара на Джейна, когато тя го нападна с своето зелено острие на Ездач. Мечовете се кръстосаха и битката се разгоря. С периферното си зрение Гавин видя, че Ред се бие с друг дракон, най-вероятно с този на Джейна – двата могъщи левиатана се биеха със зъби и нокти, за да победят другия. Умовете на Джейна и Гавин се преплетоха в битка за надмощие, а телата им водени от чистия инскикт продължиха причудливия танц от удари и контраудари, лавирайки между труповете на ургалите.
В ума на елфата Гавин видя само празнина – сякаш съзнанието и бе изтрито и тя се бе превърнала в марионетка в ръцете на Галбаторикс и Ордена и младежа нямаше да се изненада, ако това се окажеше истина. Джейна го заля с потоп от ниски и високи удари – тактика, която бързо щеше да го измори и той прмеина в контраатака, удряйки със всичка сила и бавно изтласквайки елфата назад. Той виждаше мимолетни образи и картини от своето и от нейното минало, които му дадоха пълна представа за своя противник – сякаш се бяха слели в едно. Той усети внезапен прилив на емоции.
– Какво е това? – изсмя се тя студено и той чу нечий друг глас, излизащ от устата и. – Любов?
– Вече не. – отвърна Гавин. – Вече е съжаление. Съжаление, че са те обработили дотам, че ти си празна обвивка, изпълнена с тяхната клокочеща омраза и жажда за власт. Това не си ти, Джейна. Това са те.
Той усети как думите му попадат право в целта – тя не можеше да стане на онази елфа, която някога е била – но за един миг, една кратка секунда тя се поколеба и Гавин проби менталната и защита. Тя бе безпомощна, мечът падна от ръцете и, а от устните и се отрони тих стон, когато червеното острие я прониза. Гавин се извърна и извика нещо на Ред. Драконът заби зъби във врата на противника си и го заби в земята пред Гавин. Ездачът вдигна меча си и с два мощни удара отсече главата на дракона.
След това падна на колене и изрева от гняв. От мъка. От болка. Защото със сърцето си той усещаше как Галбаторикс и другите тринадесет Ездачи от Ордена на Пламъка вършеха пъкленото си дело. Усещаше болката на Ездач на име Бром, чийто дракон лежеше посечен. На десетки други, чиито последни мигове изпълваха ума на младежа. Вроенгард гореше.
А в същото време из цяла Aлагезия, хора, елфи и джуджета вдигаха тост с думите: “За победата над ургалите! За Галбаторикс!”

КРАЙ

Оставете отговор