Нелли и Гарвана

 

„Нелли“ на Едгар Алън По, в превод от Георги Михайлов, бе едно от любимите стихотворения на моята баба Нели Янакиева, с която се сбогувах миналата година. „Гарванът“ пък е моето любимо стихотворение. Този разказ се появи от срещата между тях…

~ Александър Драганов

 

Преди хиляди години, в земите на Междуречието, където хората за пръв път съградиха цивилизация, се издигаше великият град Ур. В онези стари времена, боговете още бродеха между човеците и дори имаха деца от тях, а по земите се случваха чудеса. Ала никое чудо не бе по-ярко и запомнящо се от Нелли, златокъдрата смъртна дъщеря на богинята Ищар. Красива като цветята, растящи тъй нарядко в изпепеляващите земи на Месопотамия, с коси, златисти като лъчите на слънцето, с очи, сини като небето, тя бе пленила сърцата на всичките мъже от града, а и не само. Ден след ден се стичаха женихи, копнеещи за ръката й, ден след ден Нелли им отказваше, а те си тръгваха съкрушени обратно към дома.

Ала днес не бе такъв ден. Днес Нелли трябваше да бъде опазена. Тъй бе заръчала богинята Ищар, покровителката на любовта, която кара сърцата на всинца ни да затупкат по-бързо. От далечни земи, сковани в мраз и лед идваше Гарвана – и никой друг! Никой не знаеше кой е той, нито как точно изглежда. Казваха, че няма човек, който да е зървал лицето му и да е оставал жив. Като сянка се носеше той над земите на Междуречието, а там, откъдето минеше посевите увяхваха, добитъкът гинеше, а иначе топлите реки Тигър и Ефрат се покриваха със скреж.

Мрачна бе фигурата на Гарвана, идеща от земите на далечния север, покрита от глава до пети в черно, като погребален саван. Качулката, покриваща главата му бе спусната тъй ниско, та лице се не виждаше, а бледите му ръце стискаха тежка коса с острие толкова тъмно, че изглеждаше сякаш поглъща светлината наоколо.

И тоя отвратителен човек идеше от прокълнатия север, за да вземе Нелли със себе си! Това Ищар не щеше да позволи и затова бранниците на великия град Ур се бяха наредили по крепостните стени, вдигнали щитове и копия, готови за бой. Никой не смееше да напада великия град Ур, тъй като това бе родното място на героя Гилгамеш, дръзнал някога да потърси безсмъртието. Стените му се издигаха високи и непристъпни, ала войниците по тях не бяха оставили нищо на шанса. Дебели котли с нагорещено масло бяха наредени, за да посрещнат неканения гост, дълги копия с бронзови остриета искряха на лъчите на слънцето.

Ала ето, иначе винаги ясното небе на Месопотамия се покри с облаци. Неестествен хлад навя от севера и войниците на крепостните стени видяха, че към тях пътува човек в черно. Тежък плащ го покриваше от глава до пети, качулка скриваше лицето му. Вихри, идещи със самия него нагъваха дрехата му тъй, щото тя приличаше на вълните, вдигнати от буря в сърдитото море, като че самата Тиамат, майката на океаните, бе втъкала душата си в плата.

Бойни рогове проехтяха по крепостните стени, а войниците се приготвиха за битка.

– Спри! – викна началник стражата на града, мъж канара, висок два метра, с дълга къдрава брада, сплетена на плитки.

Ала Гарвана – защото това бе той и никой друг! – продължи по пътя си, не трепна сърцето му от вида на защитниците. Котлите с нажежено масло се изляха към него, ала плащът му се разпери като черни криле и пое горещата течност с облак от мраз, а тя падна в нозете му, гъста като каша, напълно безвредна и неуспяла да му причини никаква вреда.

Гарвана вдигна ръка и от земята около града се изровиха десетки скелети, а войниците по стените на града се развикаха уплашени. Не-мъртвите се закатериха като скакалци по стените, а храбрите бранници хвърлиха ужасени копията си и се разбягаха, неспособни да се изправят срещу онези, вдигнали се от гроба, за да служат към Гарвана.

– Благодаря ти, майко – прошепна той, а гласът му прозвуча като трошенето на сухи есенни листа. Гарвана опря длан върху дебелите врати на Ур и те се отвориха с жално скърцане.

Неканеният гост влезна в града, чиито стени бяха окупирани от скелетите и закрачи към царския дворец, гдето бе златокъдрата Нелли, а никой не посмя да застане на пътя му.

* * *
Ангелът Камаел бе измежду най-великите слуги на боговете и пазеше небесните им чертози от незапомнени времена. Той помнеше времената, когато Мардук съкруши Тиамат и прогони демоните дълбоко под земята, бе свидетел на съграждането на райските двери, познаваше богинята Ищар по-добре от всеки друг и се бе заклел да я пази – нея и прекрасната й дъщеря, златокъдрата Нелли.

Камаел не се изненада, когато видя как Гарвана се задава по пътя си към стените на града, нито трепна, когато извърши богохулното си заклинание, с което призова скелетите на рат и превзе крепостните стени. Не се смути, когато населението на великия град Ур се прибра треперещо по домовете си, не трепна, когато омразният черен силует се появи пред вратите на царския дворец – само плесна със снежнобели криле и безстрашно слезе от небето, вдигнал меч от чиста светлина. Чертите му бяха мъжествени и красиви,  червена коса падаше по лицето му, мускули издуваха ангелското му тяло, покрито със сребриста ризница. Самият Камаел бе поискал ръката на златокъдрата Нелли, а Ищар бе обещала, че опази ли щерка й от домогванията на Гарвана, ще я получи за себе си.

– Пътят ти свършва тук, натрапнико – каза Камаел, когато кацна пред Гарвана – върни се от сенките, от които си изпълзял.

– Ангел небесен – отвърна Гарвана и спря, след което се подпря на косата си – Ищар наистина е готова на всичко, само и само да не изпълни клетвата си. Ала тя винаги е била лъжкиня. Защо й служиш, Камаел?

– Не ще позволя да обиждаш моята господарка – настръхна ангелът – тя е богинята на любовта, всичкото добро на тоя свят се случва заради нея.

– Любовта е невярна – каза Гарвана – попитай само мъжа й Таммуз, обречен да броди половината от годината в подземното царство. Ищар го предаде, за да се измъкне от там без да й мигне окото. Ще предаде й теб. Какво ти обеща?

– Ръката на Нелли – отвърна Камаел – сразя ли теб, чудовище, прекрасната й дъщеря ще е моя. Ще живеем щастливи и честити високо на небето, в чудеса и величие.

– Значи самият ти си движен от любов – въздъхна Гарвана – най-жестоката господарка. Уви, самият аз съм дошъл тук заради плясъка на любовния камшик, тъй че ще трябва да ме извиниш.

Тогава плаща на Гарвана се разпери отново, разкривайки същността си на тежки черни криле.

– Самият аз не съм ангел – каза Гарвана – ала като чедо на богиня от смъртен имам способности, които вярвам не отстъпват на твоите.

Двамата бойци плеснаха едновременно с криле и се издигнаха в небето, а мечът от ярка светлина срещна с трясък черната коса. Отново и отново двамата неприятели се раздалечаваха, след което се спускаха един към друг, а звукът от сблъсъка им накара целия град да затрепери, а прозорците на царския дворец да зазвънят.

Камаел бе един от най-силните воини на Рая, боец, който успяваше да види движенията на противника още преди той да ги е направил. Ала Гарвана оставаше загадка за него, сянка, забулена в мрак и чернота. Ръцете на ангела натежаха под тежките удари на косата, умора накара крилете му да забавят движения. Накрая Гарвана го обезоръжи, след което вдигна косата и го удари с дръжката по гърдите, а Камаел рухна на земята.

– Как е възможно? – простена ангелът невярващ – как успя да ме победиш?

– Тц, тц – изсмя се Гарвана – ти си пазител на любовта, служител на Ищар, мигар не можеш да отгатнеш причината? Разочарован съм.

После Гарвана отново надигна косата.

– Нямам желание да те убивам, ако още веднъж се изпречиш на пътя ми, ще ти счупя крилете и не ще можеш да летиш никога повече. Нивга веч!

А после свали косата и махна с ръка.

– Не ме забравяй никога, Камаел, не забравяй смъртния, който те надви. А сега те прокуждам в райските двери.

Гарвана щракна с пръсти и ангелът избухна в ярка светлина и изчезна, призован обратно в небесата, от които бе долетял.

* * *
Пътят му вече бе към своя край, но последните стъпки изглеждаха най-трудни. Гарвана бе уморен, толкова уморен. Бе направил всичко, което се искаше от него, а Ищар искаше да го излъже. Някога не бе дошъл като нашественик в града, а като обикновено момче, което иска ръката на любимото момиче. Ала Ищар видя в него само сина на своята омразна сестра, богинята на подземното царство Ерескигал и поиска от него невъзможна задача. А когато той я изпълни, опита да го излъже. Вдигна армията срещу него. Призова един от небесните пазители.

Магията за призоваване на скелетите бе коствала много на Гарвана. Не бе лесно да освободиш мъртвите от чертозите на майка му, пък макар и за малко. Те не желаеха да се връщат в света на хората, да си спомнят какви са били и какво са изгубили. Но послушаха Гарвана, защото видяха сърцето му и защото майка му разреши така.

След това ангелът едва не го бе убил. Камаел бе най-силният от защитниците на Ищар, Гарвана не вярваше, че тя ще стигне толкова далеч от омразата си, че да призове самия него. Гарвана не бе смятал, че ще може да победи, ала ангелът воюваше срещу самата си природа на пазител на любовта и затова загуби.

Но сега, когато Гарвана мина през дверите на царския дворец, той видя истинската си противница, красива и ослепителна както винаги, тъй сходна на собствената му майка.
Неговата леля, великата богиня Ищар.

– Дръзна да се върнеш при мен, нагъл смъртнико – излая богинята – прогони воините ми с уродливите поданици на сестра ми, после унизи ангела ми. Сега обаче играта свършва. Ще разкрия истинския си вид пред теб, моята същност, която само боговете могат да видят, без да изгорят. Майка ти ще рони кървави сълзи над изпепелената ти душа, когато те запратя в царството й!

С тези думи Ищар започна да блести все по-силно и по-силно, като избухваща звезда, готова да порази всичко, застанало на пътя й. Гарвана знаеше, че има броени мигове преди да умре, затова бързо бръкна изпод плаща си и извади последното си оръжие, това, за което бе изпратен.

Мъжът в черно изпъна ръка и главата на ужасяващо чудовище, отсечена преди векове, увисна пред Ищар, със страховитите бивни, подаващи се от устата му, с изгарящия поглед, който все още поразяваше, въпреки изминалите години, с изражението на печал, запечатано от последния миг преди смъртта.

– Ти искаше главата на великана Хумбаба, убит някога от Гилгамеш и Енкиду. Вярваше, че никога няма да я намеря, а и да я намеря, не ще мога да стигна до нея. Но аз бях там, сред изсъхналите стволове на кедровата гора, в пещерите, по чиито стени още лъщи кръвта на великана и взех главата му, оставена от героите като паметник на тяхната монументална арогантност. Ти подлъга Гилгамеш и Енкиду да убият Хумбаба, ти пося злобата в сърцата им, накрая ти ги раздели и им донесе погибел и нещастие. Искаше същото да стане и с мен. Но забрави, че си прекалено силна, Ищар. Твоята същност е по-могъща от омразата ти към мама. Именно ти, макар и несъзнателно, разпали пожара в сърцето ми. Не мисли, че Ерескигал бе по-щастлива от моя избор, отколкото си ти. Но има сили, които са над прищевките ви. Както мама не може да спре смъртта, така и ти не може да угасиш любовта. Затова, ето ти главата на Хумбаба. Тя е твоя, стига да я искаш. Вземи си я и се махни!

С тези думи Гарвана приближи пламтящата богиня, макар да усети как кожата му изсъхва и се напуква, а после й подаде главата на Хумбаба. Ищар изпищя, неспособна да понесе ужаса от погледа на великана и изчезна в ярко сияние, което заслепи Гарвана и го накара да падне на земята в несвяст.

* * *
– Рейвън – долетя любимият глас в ушите му и отвори очи. Бе поставен върху широко балдахиново легло. Косата стоеше облегната на стената, на закачалка до нея висеше черната му роба. Бе останал полугол по препаска, а дългата му черна коса се стелеше по възглавницата.

– Нелли – каза той и понечи да стане. Усети пронизващо главоболие и го заля вълна от гадене.

– Не бързай толкова – постави длан на гърдите му момичето – доста се изсили, глупчо. Срещу цялата армия, архангел Камаел и не на последно място, скъпата ми майчица.

– Всъщност точно на последно място си беше. В смисъл, бих се най-накрая с нея.

– Престани да пъстрееш – каза Нелли и го погледна загрижено – как можа? Как можа да рискуваш живота си заради мен?

– Ако човек не е склонен да рискува живота си заради любимото момиче, за какво тогава? – попита Гарвана.

– Ти си безнадежден романтик. Очарователно качество за един син на Ерескигал – ъгълчетата по прекрасните устни на Нелли се извиха в усмивка. Гарвана усети, че самият той също е ухилен.

После Нелли се намръщи.

– Кога си ял за последно? Навремето не беше толкова мършав. Нито чак толкова блед.

– Разчитал съм, че ще се погрижиш за мен – отвърна Гарвана, после тежко въздъхна – но преди това искам да се погрижиш за още нещо. Изгори главата на Хумбаба. Бедното същество заслужава да намери покой.

– Вече съм го направила. Забрави ли, че освен красива, съм и умна?

– И много скромна – светнаха очите на Гарвана, който се напрегна и успя да се изправи в седнало положение, след което се облегна на рамката на леглото – я, ела тук…

– По принцип след изчезването на Ищар аз трябва да управлявам града и имам работа, но… Ерескигал да го вземе.

Нелли скочи в леглото до Гарвана и опря глава на рамото му.

– Обичам те, Рейвън – каза тя.

– И аз те обичам, Нелли – отвърна той.

А после двамата се целунаха.

Аз бродех самотен.

Аз гаснех сиротен —

И мрак мойте дни засени,

Докле не видях златокъдрата Нелли — мечтата на моите дни —

Докле не нарекох красивата Нелли: радост на моите дни![1]

 

[1] “Нелли“,  Едгар Алън По, превод  Георги Михайлов, 1920 година

Послепис:
Това беше разказът, с който участвах в конкурса на Явор Цанев “По крилете на гарвана”. Той не влезе във финалната селекция на журито, затова реших за уместно да го споделя с вас напълно безплатно. Ако сте харесали историята, може да очаквате още произведения, вдъхновени от Едгар Алън По в “Цитаделата”, а накрая на годината да си закупите и отличените от издателство “Гаяна” разкази в специално издадения за тях сборник.

Тагове:  

Оставете отговор