Преди години в Цитаделата бях пуснал текст за това колко силен период за фентъзи и фантастичните жанрове е било десетилетието на 80-те години от миналия век. Днес те се възприемат като образец за добрите стари времена, но аз ще опитам да насоча вниманието Ви към един според мен подценявана ера, а именно началото на новия век, по-конкретно годините между 2001-ва и 2014-та. Мисля, че тогава жанрът достигна своя връх, а периодът е специален и заради това, че в тези години нашият клуб се основа, набра популярност и по едно време си стана малка културна институция, на чиито срещи се събираха по над 100 човека, а сайта всеки ден чукваше по над 1000 посещения.
Избирам 2001-ва година за начало на периода, макар силни заглавия да имаше, разбира се и през 90-те години на миналия век. С излизането на “Хари Потър и философския камък” и “Задругата на пръстена” по кината обаче бе поставено началото на един фентъзи разцвет, който даде плод през следващите години. Когато говорим за “Хари Потър”, трябва да имаме предвид, че тогава тази поредица наистина беше на гребена на вълната. Книгите вече бяха натрупали известност, далеч надхвърляща рамките на фентъзи жанра, като тогава изригна като феномен и фенфика, когато читатели, докато чакат да разберат какво е измислила Джоан Роулинг, създаваха свои интерпретации на историята. Те до голяма степен бяха повлияни и от екранизациите на “Уорнър” и ако първите филми на Крис Кълъмбъс бяха най-трогателни заради това, че героите в тях са малки, то за мен най-замечтателни бяха именно третата и четвъртата част, когато персонажите навлязоха в юношеска възраст, а конфликтите им станаха по-сложни и по-епични. Никога няма да забравя начина, по който гледах тези филми и емоциите, които събуждаха с мен. Самият аз бях по-млад и можех да се паля така, както днес може би за щастие не е възможно. Спомням си, че когато седмият роман се появи на пазара, не спах две нощи, докато не прочетох книгата.
Естествено обаче няма да е честно да пренебрегна и успехът на “Властелинът на пръстените”. Епичното фентъзи като жанр е по принцип по-пипкаво за направа, но Питър Джаксън успя да се справи. Светът на Джон Р.Р. Толкин оживя в цялата си красота благодарение на усилията от екипа на “Ню Лайн Синема”, а феновете гледахме като занемели как основополагащата книга на жанра ни става реалност. До ден днешен прави впечатление вниманието към детайла, с който са направени филмите, а конкретно у нас те разпалиха огромен интерес към класическото направление на жанра и много книги, дотогава забравени, видяха бял свят, като най-яркия пример в ума ми е “Трилогията за мрачния елф” на Салваторе. Нищо от това, поне според мен, нямаше да е възможно без успеха на трилогията от Джаксън, поне не и в същата степен.
Разбира се, не мога да забравя и трилогията прелюдия по “Междузвездни войни”. Макар “Епизод I” да излезе през 1999-та година, реалната трагедия на младия Анакин Скайуокър бе разгърната във втория и особено в третия филм от поредицата, “Отмъщението на ситите”, който за мен си остава и последният истински велик Епизод от сагата, появявал се по кината. По това време Джордж Лукас позволяваше и на много автори да работят по тъй наречената Разширена вселена на поредицата, която ни разкри много както за героите от епохата на Войните на клонираните, така и за персонажи от древното минало или дори далечното бъдеще на поредицата. Манията по “Междузвездни войни” вървеше с пълна пара и в Цитаделата, като в един момент всички бяхме с представката Дарт на прякорите.
Успехът на “Хари Потър” и “Властелинът на пръстените” накара режисьорите да потърсят и други поредици, които да бъдат екранизирани, но за съжаление малко от тях постигнаха успехи. Филмите по “Ерагон” и “Пърси Джаксън” не успяха заради критиките на верни читатели, недоволни от промените спрямо литературните първообрази, а това донякъде пося семенцата за края на златната ера. Все пак щастливо изключение бяха филмите от поредицата “Хрониките на Нарния”, великолепно заснети и с чудесни актьори, от ветеранката Тилда Суинтън до младия Уилям Моузли, чиято интерпретация на Питър Певънзи за мен е най-доброто въплъщение на класически герой, с което този актьор навремето се нареди до тогавашните ми любимци Даниел Радклиф и Хейдън Кристенсен, изиграли съответно Хари Потър и Анакин Скайуокър.
Отново в този период излезе и според мен върховото постижение за супергерои в историята, а именно Трилогията за Черния рицар на гениалния режисьор Кристофър Нолан, създател още и на шедьоври като “Генезис” и “Интерстелар”. Той успя да вземе историите за Батман и да ги издигне на едно ново ниво, създавайки уникална и търсеща достоверност визия на Готъм Сити, на чиито фон обитателите на града се изправяха не само едни срещу други, но и в сблъсък с тежки морални и етически дилеми. Завинаги в историята на киното според мен ще остане играта на Хийт Леджър като Жокера, която смрази зрителите с убедителността си.
Макар в онзи период да не бях фен, мога да кажа, че в него се разгърна и поредицата “Трансформърс”, първо с аниметата от трилогията за Уникрон – “Армада”, Енергон” и “Кибертрон”, а после със сериала “Прайм” и, разбира се, игралните филми на Майкъл Бей, извели сагата до едно от челните места по популярност, на моменти отстъпвайки само на “Междузвездни войни”. Аз се запалих в абсолютния залез на тази мания, през 2014-та година, когато излезе “Ера на изтребление”, последният успешен в комерсиален план епизод от поредицата. Макар драматургически той да е доста объркан, визията ме заплени.
Когато говорим за визия няма как да не споменем и навлизането на 3D в киното. Това не всякога става успешно, но два филма за мен постигнаха абсолютния връх в това отношение и ако всички си спомнят най-касовия филм в историята “Аватар” на Джеймс Камерън, аз лично харесах дори повече “Трон: Заветът” на Джоузеф Косински, изключителен визуален шедьовър, в който намерих нов любим млад актьор Гарет Хедлънд, макар единственото друго произведение, където съм го гледал, да е “Ерагон”. В “Трон” обаче всичко беше фантастично.
По това време още не познавах анимето, дори яростно се съпротивлявах на нарастващата му популярност и чак след години разбрах, че тогава са излезли някои от най-силните му представители. Никога не събрах сили са грамадните и безкрайни саги за Наруто, One Piece или Bleach, но до ден днешен съм повече от привързан към оригиналната версия на “Железният алхимик” от 2003-та година, робоепосите “Мобилни костюми Гъндам” SEED и “Гурен Лаган”, историческата драма “Хакуоки” и музикалното приключение Uta no Prince-sama от 2010-та, първите два най-трогателни сезона на Free от 2013-та и 2014-та. Трябва обаче да кажа, че при анимето златният период по-скоро продължава, така че то е изключение от това, което следва да напиша.
Преди финала обаче ще спомена и книгите, които се появиха през този период, последните големи фентъзи приключения, в които се потопих. Повечето от тях бяха вдъхновени от “Хари Потър”, като специална е връзката ми със света на “Пърси Джаксън” и по-конкретно втората поредица за него, “Героите на Олимп”, преводите на която за мен бяха истинска наслада, балсам за душата, нирвана за обичта ми към героите и изключителна школа що се отнася до авторското ми писане.
Много силни бяха и първите три книги от сагата “Реликвите на смъртните” на Касандра Клеър, а ако говорим за епично фентъзи, мисля, че открих топ поредицата за себе си като читател с романите за мрачните елфи от Warhammer на Гав Торп – Malekith, Shadow King, Caledor и The Curse of Khaine, последната излязла в края на 2014-та година. След тази сага си дадох сметка, че вероятно никога няма да прочета нещо толкова добро в жанра, една от причините ми да се прехвърля към хоръра, за който обаче поне в този материал няма да говоря.
Към 2014-та година за съжаление вече се усещаше, че златната ера е към своя край. Джаксън тогава завърши трилогията си “Хобит”, която не бе така добре приета като “Властелинът на пръстените”, но за мен успя да покаже цялата красота на епичното фентъзи. Вече в историята бяха и екранизациите за Хари Потър, приключили с втората част на “Даровете на смъртта” през 2011-та и трилогията за Черния рицар, завършила година по-късно с “Възраждане”. Когато през 2015-та “Епизод 7” се спусна като острието на гилотина, разделило фендъма с политкоректността си от една страна и просто недобрата си драматургия от друга, стана ясно, че хубавото време е свършило. След него започнаха да се множат разочарованията – още по-слабия “Епизод 8”, изкупен само частично от красивия, но нелогичен “Епизод 9”, “Батман срещу Супермен”, дерайлирал добрия старт на “Човек от стомана”, безличните продукции на “Марвел” от “Дисни”, сливащи се в едно цяло на глупавите смешки и отказ от епично повествование. Разбира се, все още се появяваха и добри филми, като “Бъмбълби” от 2018-та и “Цар Лъв” от 2019-та са лични любимци, а “То” от 2017-та и “Дюн” от 2021-ва година обективно силни постижения. Като цяло обаче празникът от всяка новина за нова адаптация на любимо произведение бе изчезнал. Това е напълно нормално, тъй като една златна епоха не може да трае вечно. Тази обаче бе ерата на нашата младост като фенове и ние ще я помним завинаги.
Статия на Александър Драганов
Последни коментари