Настигат ли българските автори западняците?

izbranikut
Много дълго време в България битуваше мнението, че родните автори по правило са по-слаби от западните си колеги, че никога не могат им стигнат нивото, че е по-добре човек да си даде парите за нещо вносно и преводно, а родното да купува най-много защото познава автора като приятел и/или готин човек. Последните няколко години обаче на книжния пазар у нас се появиха много силни автори с текстове, които поне според мен не отстъпват по нищо на това, което работят колегите им във Великобритания и Щатите. Нещо повече – докато писателите у нас вървят нагоре, то при западните автори наблюдавам известен спад. Това са два паралелни процеса, които според мен позволиха на българските автори да настигнат, ако не и да изпреварят колегите си на Запад.
Преди да продължа напред, бих искал да кажа, че това, което наблюдаваме в момента не е безпрецедентно. Колкото и клиширано да звучи, българите са талантлив народ. Можем да се върнем още в най-древни времена, когато по нашите земи са живеели траките, чиито митове по-късно биват взаимствани и систематизирани от елините. Средните векове изграждаме мощна култура, която взима много от тази на Византия, но си остава самобитна. През периода на Възраждането има подем, а след Освобождението у нас творят много големи писатели и поети. Ако смятате, че това няма общо с фантастичното, опитайте вкуса на „Старопланински легенди“ от Йордан Йовков, „Под манастирската лоза“ на Елин Пелин, преразказите на народните приказки от Ангел Каралийчев или Ран Босилек.
Дори да се съсредоточим изцяло върху фантастичното обаче, ние имаме традиция с автори като Любен Дилов, Агоп Мелконян, Христо Пощаков. Петър Бобев пишеше невероятни приключенски романи като „Каменното яйце“, история, изпреварила с няколко години „Джурасик Парк“ на Майкъл Крайтън. „Педра Пинтада“ на Ангел Сарафов е незаслужено забравена, а не отстъпва на най-интересните романи от Джеймс Ролинс.
През 90-те години, след идването на демокрацията, у нас изригна феномена на книгите-игри. Появиха се много добри, много талантливи автори, които накараха цяло едно поколение да преживява уникални приключения, в които активно взема участие. Авторите наистина пишеха под западни псевдоними – Колин Уолъмбъри, Джордж М. Джордж, Ейдриън Уейн и Робърт Блонд, Майкъл Майндкрайм – но по-важното бе, че това, което пишеха не отстъпваше на предлаганото от западните им колеги като Йън Ливингстън, Стийв Джаксън и Роуз Естес, а всъщност, като изключим опусите „Кървав меч“ на Дейв Морис и Оливър Джонсън и „Пътят на тигъра“ от Марк Смит и Джейми Томсън, ги превъзхождаше.
За голямо съжаление, навлизането на компютърните игри, съчетано с тежките междуличностни конфликти на авторите, развали нещата и книгите-игри изчезнаха. Това е обеца за ухото, тъй като българите сме царе да направим нещо хубаво и после да го съсипем от безхаберие и проклетия. Най-яркият пример затова е националният ни футболен отбор, който през 1994-та стигна полуфинал на Световно първенство, а сега участва в никому неизвестни азиатски формати, където е допуснат по милост, за да му мушнат седем парцала. С книгите-игри стана нещо подобно и вина за това имаха всички – писатели, издатели, читатели…
Със срива на тиражите в края на 90-те, българската книга малко или много изпадна в немилост и в началото на новото хилядолетие се крепеше на усилията на няколко ентусиасти, като светъл лъч бяха дописванията на Конан от писателя Пламен Митрев, който обаче също работеше със западен псевдоним – Питър Дж. Тейлър. Пак тогава се появиха и таланти като Елена Емануилова и Васил Тучков, които обаче по една или друга причина не успяха да се наложат, а и винаги оставаха в сянката на западните си колеги – точно в този период издателство „Бард“ наложи на книжния пазар някои от най-големите имена в историята на световната фентъзи литература като Робърт Джордан, Дейвид и Лий Едингс, Реймънд Фийст, Джордж Р.Р. Мартин и други. Започнаха да се появяват и новите феномени в младежката литература като „Хари Потър“ и „Ерагон“, а те бързо бяха последвани от „Здрач“, „Пърси Джаксън“, „Реликвите на смъртните“ и други книги, които българският читател поглъщаше с наслаждение /по обясними причини/, а родното оставаше в ролята на вкусната, но позабравена заради хамбургери и пици баничка.
Последните няколко години обаче ми се струва, че има промяна на два пласта – на първо място бурно развитие на жанра у нас и на второ, конюктурни промени сред писателите на Запад, които дават уникалния шанс нашата книга да излезе на преден план.
nayden namerenia
Първо ще кажа за нашите. Няколко са факторите, които започнаха да водят към положителни промени – сборниците на „Цитаделата“, които почнахме да правим по-редовно от 2011-та година насам, възстановяването на книгите-игри в някаква, макар и по-скромна форма /за съжаление – и със старите дрязги/, появата на амбициозни нови автори както на фентъзи, като Силвия Петрова и Делиян Маринов, така и на ужаси, като Бранимир Събев и Сибин Майналовски. Основният гръбнак на съживяването и развитието обаче го дава русенският автор и издател Явор Цанев. Самият той е майстор писател с уникален стил, напомнящ малко на Бредбъри и малко на Шекли, но с една специфична по-зловеща нотка, която придава уникален вкус на творбите му. Но може би още по-важно за развитието на жанра у нас е създаването първо на списание, а после и на колекция „Дракус“, която не просто даде шанс за изява на много талантливи наши автори като Димитър Цолов или Донко Найденов, но и сполучи със задачата да създаде марка, бранд, както казват съвременните маркетингови специалисти, който да е гарант за качество. Всичко това стана възможно, разбира се, също и заради авторите, които участват в колекцията, а и в другите инициативи. Струва ми се, че съвременният български писател е интелигентен, начетен, запознат с най-доброто от световната традиция и в същото време успява да запази свой самобитен стил, като се държи настрана от някой не особено приятни световни тенденции, за които ще спомена след малко. В момента чета „Кръстопът“ на Димитър Запрянов, един впечатляващ по мащаб и амбиция епос, който в същото време е силно четивен и не мога да не се замисля, че днес българските писатели ми напомнят на западните… от едно време, които пишеха по-освободено, от любов към жанра и за свое собствено удоволствие, а не само за финикийски знаци. Липсата на широка популярност на родните творци понякога действа и като прикрита благословия, тъй като не ограничава авторите от това, което търсят редакторите и издатели на западни издателства, а именно – по думи не мои, а на Филип Пулман – да продадат наново бестселъра от миналата година. Освен това българските автори успяват да примесят всичко, което са чели от фантастичния жанр със специфичните легенди и митове от нашите земи, като резултатът не само е много интересна сплав, но е и нещо, което лично бях посъветван да направя от ирландеца Майкъл Скот, когато взимах преди години интервю от него за „Цитаделата“.
krustoput
Какво става на този фон на Запад? Някои не много приятни неща, смея да твърдя. Първото от тях е, че литературата на Запад страшно се комерсиализира. Някои писатели, които пишат на идея по-висок стил, като Урсула ле Гуин, биеха тревога затова още от 90-те години, от това, че жанрът се превръща в сбор от механични поредици, писани само за пари. Тогава, като фен на Едингс и Брукс се обидих и заклеймих жената като хейтър, но годините показаха, че е права. Семейство Едингс починаха, лека им пръст, а въпреки повтаряемостта на сюжетите си поне си правеха труда да измислят нови светове и поредици, но Брукс още си пише за „Шанара“, Салваторе каканиже за тъмния елф Дризт, а Фийст допреди броени години снасяше по една книжка за Войната на Разлома на година. Младежките фентъзита не са в много по-добра кондиция, някои автори вадят по две книги от една и съща поредица всяка година, която придобива безброй разклонения и никакви изгледи да приключи. Като капак на всичко на издателите това не им стига, ами карат и други автори да имитират най-успелите, което насища пазара с еднотипни заглавия, разчитащи само на марката. Така е и в киното, макар че то е тема на друг разговор.
Вторият проблем на западната фантастика е изключителното политизиране на сюжетите. Острият сблъсък на либерали и консерватори в социалните мрежи започна да ражда безумия, като това във всяка книга да има представител от някое подтиснато малцинство, който да се вайка и оплаква в десетки страници, като на практика „изяжда“ далеч по-важни неща за една книга като структура и сюжет. Освен това, бидейки подтиснат, малцинственият герой често става фаворитизиран от автора, за да не се обидят хипотетичните малцинствени читатели, като по този начин персонажът бива осакатен като развитие, а през него и цялата история е лишена от драматизъм.  Разбира се, има и автори от другата крайност, които отвръщат с епически тиради за силата на традицията, религията и свободния пазар. Макар и изповядващ дясната философия на Айн Ранд, главният герой от сагата „Мечът на истината“ изнасяше в последните томове речи от по стотина страници, като Фидел Кастро. Забравен е, на практика, съветът на Лестър дел Рей към Тери Брукс, че основното за една книга е да разкаже хубава история, а посланието идва след, а не преди това. Но то и няма как да е иначе, когато се рециклират едни и същи сюжети – социалната правда е някаква подправка, която уж трябва да ги разнообрази, но прави нещата по-лоши. Така всъщност се получава фарсът не само нашите автори да приличат на западняците от едно време, но и днешните им колеги в демократични държави да пишат сковани от политическа идеология, без някой да им я налага силово.
Значи ли това, че на Запад няма автори, които да пишат по-добре от нашенците? Не, разбира се, но бих казал, че най-добрите от тях точно както и колегите си у нас остават повече в ъндърграунда и почти или изобщо не се превеждат у нас. Саймън Р. Грийн, Греъм Мастертън, авторите за Warhammer… не стигат до българския читател освен през ревютата на „Цитаделата“.
Заради всичко казано дотук, според мен е назрял моментът, в който българският читател може и трябва да направи правилния избор – а именно да посегне към българската книга. Започнете да събирате заглавията от колекция „Дракус“. Потърсете сборниците на „Цитаделата“. Купете си книгите на Бранимир Събев и Сибин Майналовски, на Донко Найденов и Димитър Цолов, на Силвия Петрова и Делиян Маринов, на Димитър Запрянов и Кристиян Малинов. Вземете си книгите-игри от новата вълна, без да обръщате внимание на дрязгите между авторите. Дайте шанс на нашата книга, защото винаги съществува риска отново всичко да отиде на кино заради старите ни дертове – проклетия, изразяваща се в безпочвен хейт и безхаберие – „ще го чета аз този, нали вчера го видях как се напи…“
В момента има малка златна ера на българската фантастична книга и поради особеностите на публичното пространство у нас  съществува риск тя да си отмине незабелязана от улисания в ежедневието си читател. А това ще е истинска трагедия, както за авторите, предлагащи невероятни неща, написани в откраднати моменти след работа, така и за читателите, които ще останат заключени в златния кафез на една все по-комерсиална и политизирана машина, каквато е западната книжна индустрия.
От нас зависи да счупим оковите, както каза Делиян Маринов.
swords-ice

Оставете отговор