“Муфаса: Цар Лъв” бе най-дългоочакваният филм в Цитаделата за 2024 година и затова донякъде е резонно последният ни материал за годината да е посветен на него. Макар да не е триумфът, който очаквахме, той е достатъчно добро фентъзи, подходящо за гледане през празниците най-вече заради изумително красивата си визия.
Над лъвските земи се извива свирепа буря, а Симба и Нала оставят дъщеря си Киара на веселяците Тимон и Пумба, които веднага започват да й говорят глупости. От нелепите им истории я спасява мъдрата маймуна Рафики, разказваща далеч по-интересно предание, а именно истината за произхода на дядо й – великия цар Муфаса. Оказва се, че той бил роден в семейство на обикновени лъвове, ала буря го разделила от родителите му и така попаднал в прайда на надменния Обаси, като се сприятелил със сина му – чаровния Така. Двамата израснали като братя, ала когато Муфаса си навлякъл гнева на злия цар Кирос, двамата трябвало да се отправят на опасно пътешествие, след което отношенията им вече никога не били същите…
Основното оръжие в арсенала на “Муфаса: Цар Лъв“, както вече казах, е визията. Фотореалистичната анимация е прелест, дори повече, отколкото в хита на Джон Фавро, най-малкото защото разкрива нови пейзажи пред зрителя, като особено силно впечатление правят заснежените и високи планини, през които двамата братя бягат заедно с приятелите, намерени по пътя – лъвицата Сараби, птицата Зазу, мандрила мъдрец Рафики. Историята е интересна, тъй като разкрива много от миналото на лъвските земи и техните обитатели, като интегрира в новия канон елементи от анимационните истории, но по нов начин, както става с аутсайдерите например или пък с Киара.
За съжаление обаче режисьорът Бари Дженкинс не е точният човек за този филм, тъй като не успява да създаде необходимото усещане за патос и епика, които сюжетът предполага. Силните моменти в сценария ги има, но някак си реализацията им не е на необходимото ниво и се усещат като чудесно подготвени позиции за удар, който обаче бива нанесен слабо. Това важи с особено голяма степен за злодея Кирос, който е готин, но има много малко екранно време.
Политкоректните елементи, предизвикали гнева на някои критици, са поднесени сравнително деликатно и не се натъртват на зрителя, но самата вътрешна логика на света се чупи от това, че Муфаса и Скар не са биологични братя, а словосъчетанието “обикновени лъвове” ми се видя някак нелепо. Има дупки и в континуитета на сагата, тъй като в предишния филм на Фавро, както и в оригинала, Зазу споменава, че самият Муфаса е бил непослушно лъвче, само че Зазу не го е познавал в този етап от живота му. Това са дребни неща, но ще подразнят заклетите фенове. Последните едва ли ще останат доволни и от саундтрака, който е далеч от песните в оригинала и краде някои от мелодиите му, както и от хумора, доста елементарен и на моменти дори дразнещ, въпреки оскъдицата му.
Като цяло дали “Муфаса: Цар Лъв” ще Ви хареса или не, зависи от настройката, с която отидете на кино. Ако очаквате епика на нивото на предишния филм или оригиналните анимации, много е вероятно да останете разочаровани. Ако обаче просто искате да си подарите една красива приказка по празниците, филмът става. Може би можеше повече, но вярвам, че бъдещи истории за Киара, Кову или Кайон могат да се получат по-добре, стига да бъдат одобрени и реализирани от правилните хора. С тази надежда изпращам 2024-та година и Ви пожелавам весели празници!
Ревю на д-р Александър Драганов
Месеци по-късно прочетох и книгата по филма. Подобни произведения рядко блестят с високи художествени достойнства, но без визуалните ефекти и песните на Лин-Мануел Миранда, се вижда, че това е много слаба история, недостойна да носи името “Цар Лъв”. Надяваме се ако има следващи епизоди от поредицата, те да са на нивото поне на “Гордостта на Симба”.