Реймънд Фийст бе любим мой автор от юношеските ми години, като и до ден-днешен намирам класическата “Сага за войната на разлома” за едно от върховите произведения в жанра. Някои от продълженията са добри, други — не толкова, но големият финал “Краят на магьосника” наистина се получи супер. Поради това не съм убеден, че беше добра идея авторът да рестартира действието — още повече, като го смеси с предишната си уж самостоятелна трилогия “Легенда за Огнегривия”, която ми се стори доста скучновата.
Белокосият магьосник Магнус усеща приближаваща се заплаха — зло, което погрешно е считал за победено. Заедно с чирака си Филип, в когото е прероден баща му Пъг, както и с младия Хатушали, притежаващ невиждани досега умения, той ще трябва да разбере каква точно е заплахата от Пустотата. В битката са замесени два свята — Гарн и Мидкемия — ала залогът е много по-голям. При провал ще загинат не само те, нито дори само вселената — всички възможни реалности ще бъдат заличени.
Преди да открия книгите на Саймън Грийн и ужасите на Греъм Мастертън, епосите на Фийст бяха това, което ми осигуряваше ежегодния Ден на страшния съд — безумно грандиозен сюжет с космически по мащаба си заплахи. Падам си по такива неща, но не съм убеден, че са се получили в тази книга. Фийст прекалено много се обляга на носталгията, като връща почти всичките си стари герои (без може би най-готиния), но отново върти историите с Властелините на ужаса, които този път са само част от мега уникум топ-заплахата на Пустотата. Усеща се като мързелив ремикс на стара песен.
В същото време Фийст знае, че има и фенове, които вместо за магия обичат да четат дворцови интриги — баронът се усмихна, лордът се намръщи, графинята кимна, херцогът пръдна. За тях има историята за добрия крал Деклан, който се бори със злата, нетолерантна Църква, но тя, разбира се, е манипулирана от Пустотата. Сигурно мислите, че намирам сюжета за уок, но всъщност считам, че е просто банален — не казва нищо ново, само набляга на патос като от приключенски роман, написан през XIX век: „Той мисли за войниците си, затова е велик лидер.“ Не че не е вярно, но не добавя нищо, което да не сме чели вече десетки пъти — включително в предишните книги на Фийст.
Проблемът с уока е по друга линия. Реймънд всеки ден прекарва много време във „Фейсбук“, за да прави политически прогнози, които не се сбъдват, и да громи Тръмп. В това няма нищо лошо — човекът има гражданска позиция и си я защитава, макар мнението му, че “Пръстените на силата” от „Амазон“ е в някои отношения по-добро от оригиналните произведения на Толкин, да е признак на много лош вкус. Бедата е другаде — ако беше вложил това време в изграждане на сюжета и оглаждане на стила, може би “Мракът се завръща” нямаше да се усеща като стотен брой на комикс за супергерои — толкова банален, колкото предполага заглавието му.
Поздравявам „Бард“, които са издали новата книга от този наистина емблематичен за историята на жанра автор. Смисъл от нея обаче, за съжаление, няма.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари