Изумително красив, много нестандартен и леко скучен. По този начин бих могъл да опиша почти всички филми на иначе легендарния японски режисьор Хаяо Миядзаки и най-новото му произведение “Момчето и чаплата” не прави изключение. Това е една странна история в духа на Луис Карол, която зашеметява с визията си и интригува със сюжета, но поне за мен не успява да развълнува зрителя.
Текат годините на Втората Световна Война, а горчивото поражение, при което Япония потъва в пламъци, предстои. Махито е младо момче, чиято майка е загинала в пожар. Той се мести с баща си, който работи за автомобилите “Датсун” на село, където той се е харесал с Нацуко. Това е сестрата на майка му, която много прилича на нея, но отношенията между нея и Махито, макар и учтиви, остават студени. Момчето не се разбира с децата и в училище, а на всичко отгоре често е смущавано от странна чапла, която го заговаря с човешки глас. Птицата твърди, че майка му е още жива и може да я отведе при нея, но какво ли всъщност се крие зад думите й?
Макар да е кощунствено, с годините съм придобил леко отрицателно отношение към Миядзаки заради язвителните му коментари относно колегите му, творящи аниме. Въпреки това не може да се отрече, че старият майстор има за какво да гледа отвисоко. “Момчето и чаплата” е брилянтно нарисуван, има кадри, при които буквално въздъхваш. Мисля, че от Уолт Дисни не е имало режисьор, който да твори анимация с такава класа. Цветове, пейзажи, герои, същества, всичко е прекрасно. Добре е работено и със звука, който създава впечатление за плътност и реалност, която рядко ще усеща в анимация, особено такава с фентъзи сюжет. Ако приемем, че киното в голямата си част е визуално изкуство, то “Момчето и чаплата” заслужено може да се нарече шедьовър. Малцина са художниците, които могат да работят толкова ювелирно и голямата част от тях също са в Япония.
Що се отнася до историята, тя е фентъзи, ала не такова, което може лесно да бъде натикано в рамки. Много се коментира, че в този филм Миядзаки е цитирал по-ранните си творби и това е така, ала аз усетих света му по дух склонен до този на “Алиса в страната на чудесата”, а мотивите силно напомняха “Тъмната кула” на Стивън Кинг. Най-хубавото е, че не съм сигурен дали това е съзнателно търсено или един търсещ, буден ум като този на Миядзаки по самостоятелен път е достигнал до такова ниво на причудливост.
Обаче като сюжет и герои не съм във възторг. Няма нищо нередно или сбъркано в образите на Махиро и компанията му, но все пак трябваше да отворя IMDB, за да си припомня името му и макар да не си доспах тази сутрин, все пак гледах филма преди час. Просто персонажите не се отпечатаха в ума ми, а макар историята и светът да бяха интересни, в нито един момент не се почувствах действително вдъхновен или на нокти от ставащото на екрана. Това е проблем, който винаги съм имал с Миядзаки. Той толкова държи да покаже колко е умен, че забравя да се забавлява, имам чувството, че дори гледа с недобро око на това.
В крайна сметка “Момчето и чаплата” е хубав филм, който си заслужава да бъде видян на голям екран. Отрадно е, че анимета отново излизат по кината у нас, дано това се утвърди като традиция. И все пак, ако трябва да го сравня с излезлия напролет “Сузуме” на Макото Шинкай, то “Момчето и чаплата” ми отстъпва, просто не ме стегна гърлото по същия начин и на финала не ме трогна толкова, въпреки сходния обрат.
Това не е непременно лошо. Миядзаки за добро или зло по чисто възрастови причини е в залеза си и е добре, че на небосклона се е появил негов наследник като Шинкай, може би тепърва навлизащ в зенита си. Но ако “Момчето и чаплата” е едно последно сбогом със стария майстор, хубаво е да си го вземете на кино.
Ревю на Александър Драганов
Последни коментари