Да се върна към любимите книги от юношеството си наистина се оказа чудесно решение, не само за сайта Цитаделата, но и за мен лично. Колкото повече чета от романите, оформили ме до голяма степен като личност, толкова по-голямо удоволствие изпитвам, от една страна защото отново ме карат да се чувствам като младеж, от друга защото откривам нови неща, които някога, без достатъчно житейски опит, не имало как да уловя.
Изминали са години от битките с Господаря на магията и демоните, изплъзнали се от Забраната, ала сега злото като че ли отново се завръща. Из Четирите земи се мълвят истории за Черните скитници – ужасни същества, покосяващи с червен пламък жертвите си. Говори се, че посоката на вятъра се е сменила и сега той вее от изток, за да помете всичко по пътя си. Друидът Аланон идва при Брин Омсфорд, дъщеря на лечителя Уил, някога придружил принцесата на елфите Амбърли до Свещения огън и потвърждава тези истории. Разкрива също източника на силата, използвана от скитниците, секта магьосници, превърнали се в Призраци Морди, изчадия на смъртта. Това е Илдач, книга на черната магия, покваряваща всеки, разгърнал страниците й. Тя се охранява в Мейлморд, прокълната джунгла, скрита зад стените на крепостта Греймарк. Дори силата на Аланон не е достатъчна, че да му позволи да проникне там. Но молитвената песен, вълшебството, което Брин и брат й Джеър имат по рождение, може и трябва да помогне…
Когато бях тийнейджър, мои връстници, с цялото самочувствие на тази очарователна, но и глупава възраст, се надсмиваха над идеята на Брукс, че черната магия в света му се завръща с леко променен външен вид. От днешна гледна точка разбирам, че авторът по свой начин е опитал да предупреди подрастващите си читатели, че битката със злото е вечна, че то се преражда на цикли и всяко поколение има своята голяма битка, в която ще трябва да влезе с гордо вдигната глава или да остане белязано от знака на малодушието. Нещо, което в тези смутни времена хората от началото на 21 век научаваме по трудния начин.
Ала в същото време книгата на Брукс е и първокласно епично фентъзи, изкарващо читателя от тревогите на злободневието и хвърлящо го във вихрени приключения. Може би най-ярките герои в оригиналната трилогия се появяват в тази книга. Младият Джеър за мен е най-симпатичен и трогателен измежду всички Омсфордовци досега. Героите, срещнати от него, като гнома следотърсач Слантър и Майстора на бойните изкуства Гарет Джакс, са епохални и чудесно отразяват погледа на младия човек, срещнал възрастни, на които да се възхищава. Брукс отново дава всичко от себе си и за чудовищата, разнообразни и отвратителни, от класическите, но стилни Призраци Морди до Джачайра, което е едно от най-ужасните същества, измисляни някога във фентъзи жанра и не би бил не на място и в хорър.
“Молитвената песен” (издавана също и като “Песента на Шанара”) се чете бързо и леко, но дава много – като атмосфера, заради майсторските описания на автора, като емоция, заради трагичните събития, случващи се с не един и двама от героите, като вълнение, заради майсторски изградения сюжет, оставящ те без дъх. Великолепен финал на една от големите трилогии на класическото фентъзи. Клише е да се каже, но вече не се пишат такива книги. Хубаво е обаче, че винаги можем да се върнем към тях.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари