Мамник

Твърде дълги години се отнасях със скептицизъм към „Мамник“, романа на Васил Попов, по който като че ли цяла България беше полудяла. Опарен от преекспонирането на родното село в други произведения като „Стопанката на Господ“, се опасявах, че и тази книга е от същия патриотарски порядък. Покрай сериала обаче реших да ѝ дам шанс – и мнението ми се обърна на 180 градуса. Това е книгата, от която жанрът у нас имаше нужда: ловка употреба на българския фолклор, превърната в увлекателно, а не дидактично повествование.

Годината е 2020-а и коронавирусът се стоварва върху България, налагайки карантина дори в най-малките селца. Но над Вракола, Трънско, се спуска нещо по-лошо и от болестта. Работеща в старчески дом жена е намерена разкъсана, а според полицайката Божана обяснението, че това е дело на мечка, звучи неубедително. В този край такива животни не се срещат, а и тя е видяла как кучето на нейния партньор пада разпарчетосано от небето – нещо, което мечка не може да извърши. В хода на разследването Божана ще се сблъска със зло, което не идва от този свят…

Попов е свършил отлична работа. Не знам дали е разполагал с маркетингов специалист, но романът умело съчетава всички нишки, които традиционно работят добре на българския книжен пазар: позабравен фолклор, хорър в стила на Стивън Кинг, тънък паранормален романс а ла „Здрач“, както и загадки с древна магия, характерни за фентъзито. Това са елементи, които трудно се вплитат в едно цяло, но тук синтезът е успешен. Най-похвалното е, че авторът не използва преданията и легендите ни, за да се потупва самодоволно по гърдите с възгласа „ние сме велики“. По-скоро казва: и ние имаме истории – не по-малко зловещи от японските или английските. И го доказва.

Стилът на книгата е увлекателен – „Мамник“ хваща читателя от първите страници и не го пуска до края, което е впечатляващо постижение предвид многопластовия и богат сюжет. Езикът на Попов е богат и вкусен, дори когато самият той (през Божана) признава, че хората в този край говорят грубо. Персонажите са интригуващи и запомнящи се. Божана е изключително сполучлив образ – в биографията ѝ на вече не толкова млада метълка в чалгарска среда мнозина фенове на фентъзи и хорър у нас могат да се припознаят.

Появата на Лазар първоначално ме озадачи. Макар и сам да съм използвал вампири като положителни герои срещу по-страшни чудовища, се опасявах, че неговите способности ще разредят напрежението. Попов обаче го вплита в сюжета по начин, който е ключов за развръзката, превръщайки го в необходим, а не просто атрактивен персонаж.

Страничните образи – майката на Божана, местната врачка, възрастните хора от старческия дом – са симпатични, без компромис с автентичността. Злодеите са кошмарни, а самият мамник е изключително кинематографичен и зловещ. Първата му поява е малък шедьовър. Напомни ми донякъде за Глун от „Талисманите на Шанара“, макар по-скоро да става дума за любопитно съвпадение на идеи между Васил Попов и Тери Брукс. Магията, с която съществото е призовано, е като полъх от преизподнята – тук авторът достига ниво на ужас, сравнимо с това на Греъм Мастертън, използвайки митологията като врата към забранени светове.

За читателите извън „кръвната група“ на фантастичното и паранормалното ще бъде особено интересна реалната историческа линия, вплетена в сюжета. Тя е на мястото си, хвърля светлина върху малко познати факти и за мнозина с лична семейна драма вероятно ще донесе удовлетворение във финалния епизод – макар лично за мен, от чисто драматургична гледна точка, да остана донякъде излишна.

В крайна сметка „Мамник“ е вероятно най-значимата българска жанрова книга на целия преход. Не защото е безупречна – според мен „Слънцеломи“ на Вида Делчева е по-стегната и изпипана – а защото е най-амбициозна и успява да хвърли мостове между различни типове читатели. С нея най-сетне се появи романът, който може да обедини поне четящите хора у нас. А това никак не е малко.

Ревю на д-р Александър Драганов