Личен Топ 10 с книги на Рик Риърдън

Riordan

С повече от 20 написани книги по различни световни митологии, Рик Риърдън е може би най-успешният фентъзи автор на нашето време, до степен, че за някои фенове дори измества Дж.К. Роулинг. Фентъзи клуб “Цитаделата” е може би първата общност от българския фендъм, която откри този автор с ревюта на книгите за Пърси Джаксън още през 2009-та година. Днес, броени дни след излизането на “Кулата на Нерон” на български език е време да направим преглед на творчеството на автора с личния ми топ 10 с негови книги. И макар да съм превеждал по-голямата част от тях, както винаги личният вкус играе роля, така че не се сърдете, ако класацията ми не съвпада с вашата. Без повече предисловия, продължаваме към…

tyrant's tomb

10. “Гробницата на Тирана”, книга четвърта от “Изпитанията на Аполон”

Първоначално ми беше малко трудно да приема книгите за изпитанията на бог Аполон като смъртен, тъй като нито той ми се струваше равностоен на Пърси Джаксън и Джейсън Грейс, нито Мег ми беше симпатична колкото Анабет или Пайпър. Но книга преди финала се появиха знаците, че поредицата ще ми стане любима и отговорна за това бе “Гробницата на Тирана”, проследила битката на римските герои от лагер “Юпитер” със злите императори Комод и Калигула, както и с Тарквиний Горди, последният от древните царе на Рим. В книгата ме привлече първо това, че има яко екшън със скелети и зомбита, което винаги е в плюс, но реалната й сила е в развитието на Франк и Хейзъл, герои, които бяха малко в сянката на останалите по време на предната серия, но тук бяха представени така, че да въплътят гордия римски дух, борейки се за добрите му страни така, както злодеите се бореха за лошите. Освен това, като тук трябва да предупредя, че навлизам в сферата на спойлърите,  Франк успя да отмъсти за Джейсън на Калигула, което ми достави огромно удоволствие и спечели на книгата позиция в челната десетка.

serpent's shadow

9. “Сянката на Змея”, книга трета от “Хрониките на Кейн”

Митовете и легендите на древен Египет са запленявали фантазията на човечеството от древни времена, а Риърдън успя наистина да ги представи по блестящ начин в “Хрониките на Кейн”, трилогията за магьосниците с кръвта на фараони, в която той разкри пред читателите по ненатрапчив начин детайли от старите предания, за които иначе учените четат тежки текстове като “Книгата на мъртвите”. За отбелязване е, че въпреки характерното си чувство за хумор, Рик НЕ включи мумии и други холивудски простотии в историята, като вместо това пресъздаде по оригинален начин легендите за битката на Хор и Сет и за силата на истинските имена на нещата, мотив, който се среща и в по-стари фентъзита, но в действителност произлиза от египетските мистерии. “Сянката на Змея”, която е третата книга от поредицата обаче срещна героите Картър и Сейди с най-страховитото създание от тази митология, а именно змеят Апоп, въплъщаващ пустотата и края на света, а начинът, по който го направи не остави никой читател безучастен. Аз четох книгата отдавна и детайлите ми убягват, но помня усещането – за мощен, страхотен финал.

blood of olympus

8. “Кръвта на Олимп”, книга пета от “Героите на Олимп”

И като сме почнали с финалите, няма как да пропуснем “Кръвта на Олимп”, финалът на любимата ми поредица “Героите на Олимп”, всички от която са страхотни и си заслужават да бъдат прочетени. Походът на съвременните аргонавти най-после ги отведе до днешна Гърция, а там всеки срещна съдбата си, Джейсън на остров Итака, Пърси в Атина, където кръвта му пробуди богинята Гея. В това време Нико, синът на Хадес и Рейна, преторът на римските герои от “Лагер Юпитер” трябваше да бягат от екип върколаци, паднал герой, въплъщаващ тормоза и великан с маниакална обсесия. Напрегната, задъхана, но и също невероятно емоционална книга, за която до ден днешен смятам, че можеше да е страхотен завършек на цялата сага. Рик реши друго и това отне от малко блясъка й, но въпреки това никога няма да забравя тръпката при получаването й за превод, как я изчетох за един ден, забравяйки Световното по футбол, а после как я преведох в спринт от 500 страници. Това са едни от най-хубавите ми спомени в кариерата на преводач и гарантират на “Кръвта на Олимп” място в личния ми Топ 10.

lightning thief

7. “Похитителят на мълнии”, книга първа от “Пърси Джаксън и боговете на Олимп”

Това е книжката, от която започна всичко, а аз дълго време не исках да я погледна. Сигурно много ще се смеете, но когато за първи път видях оригиналното издание на Percy Jackson and the Olympians с крилата маратонка на корицата, помислих, че това е спортна книга, за олимпийските игри. Каква беше изненадата ми, когато в книжарница “Ориндж” установих, че е книга за древните митове, която получих като компенсация за изгубена поръчка. И я изчетох на един дъх, заедно със следващите три части. Още от първите страници бях изумен от умението на автора да увлича читателя, от забавния изказ на главния герой, от шеметните му приключения, които ме върнаха в детството, когато в захлас четох старогръцките легенди. Битките с Минотавъра и Медуза, слизането в Подземното царство, срещата със страховития Арес, лукавия глас на Кронос – всичко това беше магия, която не вярвах, че ще изпитам отново след края на “Хари Потър”. Така започна една от най-големите фентъзи мании, прераснала и в професионален ангажимент, с който се гордея и до ден днешен. И макар точно тази книга и оригиналната поредица като цяло да не са преведени от мен, всичко започна от тях, затова “Похитителят на мълнии” печели място в личната ми Топ 10 класация.

son of neptune

6. “Синът на Нептун”, книга втора от “Героите на Олимп”

Една книга да го няма Пърси (“Изчезналият герой”) и започна да липсва на всички ни, затова пък Рик Риърдън го върна бързо в “Синът на Нептун” и през погледа му разшири света, базиран на старогръцките легенди и митове, като включи в тях преданията и на древен Рим. Книгата започна ударно и смешно, с преследването от страна на Стейно и Евриала, злите сестри на Медуза, а после продължи с интригуващите описания на Лагер “Юпитер”, заплитането на интригата около Нико ди Анджело, появата на нови и все по-страховити гиганти и после с пътуване до Аляска, може би най-мистериозния американски щат, около който Рик постави слой древна митология със свирепите грифони и сърдитите призраци на изчезнали легионери. Книга, с която се привързах още повече към Пърси и харесах до такава степен, че си навивах будилник през уикенда, за да стана рано сутрин и да си превеждам. Тогава наистина това ми беше най-голямата радост.

lost hero

5. “Изчезналият герой”, книга първа от “Героите на Олимп”

Тук ще издам една тайна, която може да шокира много фенове – аз харесвам Джейсън Грейс повече от Пърси Джаксън. Това е причината “Пламтящият лабиринт” да го няма в класацията, макар да заслужава, заради него и Пърси не ми липсваше толкова много в “Изчезналият герой”, която ми хареса дори повече от “Синът на Нептун”. От самото начало се привързах към симпатичния, смел и себеотрицателен син на Юпитер, винаги загрижен за мъките на останалите до него, на забавния, но понякога досаден Лио, на Пайпър, която тогава ми се видя очарователна, дори, както се разбра в по-късните томове, на суетния и надменен Аполон. Джейсън бе готов на всичко за всеки от тях и затова го намирам за най-големия герой, измислян някога от Риърдън, такъв, който достига величието на истинския мит и дори надминава древния Язон, дал му името си. В тази книга се запознахме с него, с нея започна и реалната ми работа по творчеството на Рик Риърдън, макар преди това да бях превел и мъничката “Досиетата на героя”. Тя ми бе и спасението от ужасното заболяване, което бе депресията, сполетяла ме през 2011-та година. История за един изчезнал герой и друг, който се намира, за да поведе останалите на битка за спасение на света срещу най-страховитите чудовища от старите митове – гигантите. Книга, която винаги ще има специално място в сърцето ми.

mark of athena

4. “Знакът на Атина”, книга трета от “Героите на Олимп”

Ах, мъката! Нямате и представа какво мъчение беше да прочетеш финала на “Знакът на Атина” и да няма с кой да си споделиш впечатленията и страховете за следващите книги, тъй като си получих предварително копие за превод и книгата реално излиза след месеци. На мен обаче ми се случи точно това и това е една от причините да не забравя никога лятото на 2012-та книга, когато работих по тази книга. А иначе най-впечатляващото в нея е начинът, по който се привързах към образа на Анабет. Сигурно читателите на сайта са забелязали, че съм традиционалист, който не обича образите на силните героини. Не съм бил дотогава и особено голям фен на Анабет, всезнайката, която все трябва да е отгоре. Но в “Знакът на Атина” бе друго, разбрах съмненията й, страховете й, почувствах я като жив човек, изпитах възхишение от изобретателността й, усетих ужаса й, когато се изправи пред най-големия си страх, чудовището Арахна, излязло като от кошмар и написано сякаш за книга от хорър жанра. Едно от нещата, които добрата литература ни дава е възможността да се поставим в обувките на различни хора, иначе чужди нам. Риърдън успя да направи точно това с мен в “Знакът на Атина” и затова тази му книга остава на крачка от челната тройка в личната ми класация.

Е, това че имаше битка между любимците ми Пърси и Джейсън също не навреди 😉

tower of nero BG

3. “Кулата на Нерон”, книга пета от “Изпитанията на Аполон”

Последните години ме мъчеше подозрението, че като автор Риърдън е минал най-добрите си дни, както според мен стана при Стивън Кинг след завършека на “Тъмната кула”. Смятах, че пише умело динамични сюжети, но е станал прекалено политкоректен и никога повече няма да създаде шедьовър на нивото, познато от книгите за Героите на Олимп. За огромно мое удоволствие бях опроверган от “Кулата на Нерон”, великолепна книга и епичен завършен на най-новата му поредица “Изпитанията на Аполон”.

Преди да продължа, искам да отбележа, че макар да съм християнин, винаги съм чувствал пиетет и обич към бога Аполон, откакто усетих магията на светилището в Делфи по време на екскурзия на Националната гимназия за древни езици и култури в Х клас, когато там, на фона на магическата вечер, чухме страхотна лекция от вече покойния ни преподавател д-р Огнян Радев. Заради това винаги съм изпитвал пристрастия към истории с този митологичен персонаж, но ми се струваше, че Рик не е справедлив към него в предните части. Тук обаче нещата се получиха, Аполон стана бляскавия образ от мечтите ми, но изкупил греховете, извършени от него в жестоките митове на древността, по-човечен, по-съчувстващ, по-уязвим и затова по-смел. Затова изпитах огромно удоволствие да го видя как се изправя първо срещу оцелелия до наши дни със зла магия император Нерон, а после и срещу архиврага си Питон, чудовище, пред което дори Апоп от “Сянката на Змея” изглежда миличък.

Прочетете ли книгата вярвам, че ще разберете какво съм почувствал.

The Last Olympian

2. “Последният олимпиец”, книга пета от “Пърси Джаксън и боговете на Олимп”

Когато прочетох “Последният олимпиец”, петата книга от поредицата за “Пърси Джаксън и боговете на Олимп”, имах по-беден читателски опит от сега, четох по-ограничен тип литература, имах и някои предрасъдъци. Но въпреки това, до ден днешен съм убеден, че това е една от най-добре построените книги, които ми е попадала някога.

Рик Риърдън представя битката за Манхатън между боговете и титаните като нова Троянска война, в която олимпийците и техни чеда са в ролята на обречените жители на древния Илион, които ще бъдат поразени от завърналия се Кронос и титаните му. Но Пърси е този, който получава проклятието на Ахил, потапяйки се в древния Стикс, той решава и да промени завършека на историята този път и така се изправя срещу Люк Кастелан, един вече позабравен, но великолепно измислен персонаж, който по трагизъм бих могъл да сравня само с Анакин Скайуокър от “Междузвездни войни”.

Книгата се чете на един дъх, представя страшно много стари митове на читателя и въпреки това никога не губи основната си сила, емоцията, човечността, които в крайна сметка дават и развръзката на историята със самоличността на последния олимпиец. Едно от най-великите фентъзита на всички времена и най-голямото доказателство за таланта на Рик е, че е “едва” #2 в личната ми класация.

house of hades

1. “Домът на Хадес”, книга четвърта от “Героите на Олимп”

Това е любимата ми книга от Рик Риърдън и тази, която според мен е най-добрата в цялата му кариера, финалът преди финала на “Героите на Олимп” и наистина епично сказание, в което има наистина всичко – приключения, любов, саможертва, като всичко това се случва в самия Ад и дори под него.

Пърси и Анабет са пропаднали в Тартара, затвора на боговете и сам по себе си мрачна демонична енергия, злото на Ямата, което поглъща всичко, попаднало в нея. За да спасят приятелите си, Пърси и Анабет трябва да минат оттам, да срещнат страховити чудовища, но и да намерят приятели, към които да потърсят съчувствие в сърцето си. Описанията на всичко това са блестящи, на пътуването през един пъкъл, за който гърците ги е било страх дори да мислят.

Но и на горния свят, с екипажа на “Арго II” приключенията бяха не по-малко вълнуващи, а един от най-интересните герои на сагата, Нико ди Анджело, минаваше през свой собствен вътрешен ад. Няма как да не сте забелязали, че в сайта редовно бичувам политическата коректност, но истината е, че Рик Риърдън пресъздаде по изключително човешки и топъл начин както признанието му, че е влюбен в Пърси, така и топлата реакция на подкрепа от страна на Джейсън. За тази книга мога да повярвам, че е променила живота към по-добро на много млади читатели.

Ала все пак най-важното в един епос е последната битка и в “Домът на Хадес” тя е най-добрата, описвана някога от автора, когато Тартара се надигна като великан, чудовище, което далеч надхвърля гигантите и титаните, опитващи се да избягат от смъртоносното му притегляне. За мен това бе най-страховитият злодей на Рик, по-лош и от Кронос, и от Гея, демон, от който няма измъкване.

Съчетанието от приключения, битки, драма и епика правят “Домът на Хадес” любима моя книга, която не мога да забравя. Най-доброто, което съм чел от Рик Риърдън. Победителят в класацията ми с негови книги.

#1!

Класация на Александър Драганов

Оставете отговор