Васил Попов по всяка вероятност е най-известният български жанров автор днес, а изключително успешният му роман „Мамник“ дори бе адаптиран в телевизионен сериал. При подобен успех е напълно логично да се появи продължение – така на бял свят излезе „Лехуса“.
Злият мамник, подлъгващ жертвите си с гласовете на техни близки, вече е погубен, мъртва е и вещицата, която го е създала. Полицайката Божана от село Вракола обаче така и не намира покой. Любимият ѝ, плътеникът Лазар, си е отишъл, а тя е изправена пред перспективата да отгледа детето му сама. По-лошо – всяка нощ край дома ѝ се чува бебешки плач, а малка бежанка, опитала се да премине нелегално българската граница, разказва, че е била нападната от Шахмаран – страховита жена-змия.
„Лехуса“ е амбициозно продължение на „Мамник“, което се опитва – и до известна степен успява – да надгради фолклорния свят от първата книга, добавяйки мотиви от така обичаната у нас тракийска митология. За съжаление обаче, вероятно по комерсиални причини, авторът прави някои драматургични избори, от които романът губи.
На първо място, ужасът е изместен за сметка на фентъзи елементи – предсказано дете с изключителна сила, мъдър ментор, изпратен да го обучава. Това едновременно сваля напрежението и нарушава вътрешния реализъм на историята. Лесно е да повярваме, че в някое българско село живее баба, която знае народните песни и умее да предпазва хората от злите сили, описани в тях. Когато обаче тя започне да общува с богинята Хеката, сякаш сме попаднали в роман от света на „Пърси Джаксън“, нещата идват в повече.
На второ място, авторът прекалено се увлича в социалния коментар. Повечето второстепенни герои са неприятни и битови – все така досадният Митко, пияницата с болни венци, занимаващ се с телефонни измами, потиснатото ченге, травмирано от детски спомен за падане във външна тоалетна (изключително неуместна сцена). Засегнати са редица наболели обществени теми, които удавят основния сюжет. Вместо да позволи на читателя бягство в мрачен и вълшебен свят, книгата го връща в задушаващото злободневие. Това вероятно ще се хареса на хората, които избират литература според политическите позиции на авторите във „Фейсбук“, но ще подразни опитните жанрови читатели.
В заключение, „Лехуса“ е пример за това, което често се случва след успешен дебют. Авторът вече не е толкова прецизен в подготовката, отпуска се и включва твърде много излишни елементи. Тук вина носи и редакторът, който е трябвало да бъде по-строг. В романа има силни сцени – сухият кладенец, бебешкият плач през нощта – но те се губят сред останалото.
Надявам се Васил Попов скоро да започне нова поредица – по-страшна и зловеща или, ако предпочита, епична и вдъхновяваща. Каквато и да е, стига да не е битова. Това е проклятието на българския хорър и искрено се надявам той да не попадне в него, както толкова много наши автори досега.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари