Кръстю Мушкаров: Читателите на фантастика и фентъзи са “каймакът” на обществото

Krastiu Mushkarov

В днешното ни интервю, което се пада на Гергьовден, разговаряме с някой, който вместо да убива драконите им помага да полетят. Това е писателят Кръстю Мушкаров, автор на фентъзи епосите “Сълзите на дракона” и “Мъртва магия”. През 2017-та година неговият образ Риналу получи наградата за БГ Герой на годината от годишните награди на Цитаделата. Благодарим му за интервюто и ви пожелаваме приятно четене!

Здравей, Кръстю и благодаря, че се съгласи да ни дадеш интервю! Представи се с няколко думи пред читателите ни!
И аз благодаря за предоставената ми възможност да разкажа повече за себе си и героите си. Завършил съм “Изчислителна техника” и работя в същата сфера. Харесвам приключенски книги и филми, основно фентъзи и фантастика. Любимата ми музика е хард-рок и понякога черпя вдъхновение от китарни сола и барабанни ритми. Вярвам, че доверието и приятелството, стремежа към красота и борбата за съвършенство са най-могъщите градивни сили в света.

Как започна да пишеш, какво насочи интереса ти към жанра фентъзи?
Преди пет-шест години започнах да пиша къси разказчета за собствено удоволствие. Малко по-късно реших, че не се получава чак толкова зле и за половин година написах първия си роман – “Мъртва магия”. Той започва като фентъзи, а завършва като научна фантастика, като по този начин съчетава двата ми любими жанра. После продължих да разказвам истории, които ме вълнуват и вдъхновяват, като се надявам да достигнат и до други читатели, които се интересуват от същите теми като мен.

Преди няколко години излезе твоята книга “Сълзите на дракона”. Какво те вдъхнови за нея?
Всичко започна като поредния самостоятелен разказ “Сълзите на дракона”, в който се появяват двамата главни герои – вещицата и дракона. Началната сцена, в която драконът е много гладен, но нищо не може да си улови, е вдъхновена от една песен. После се появява ранената вещица и той едва не я изяжда, но накрая двамата намират начин да си помогнат взаимно. Отначало те са твърде слаби и бързо осъзнават, че поотделно просто не могат да оцелеят в свят, който не разбира, страхува се, и мрази магията и драконите, макар и по различни причини. Героите толкова ми харесаха, че просто не можах да ги изоставя и постоянно се връщах при тях да видя какво правят. Още преди да завърша разказа бях написал сцената с първия им полет, но прецених, че тя няма място в тази история, защото не се връзваше добре с финала. Така че съвсем естествено тази сцена се превърна в началото на втория разказ, после се появи и трети и т.н. Накрая с Петьо Русинов от “ИвиПет” издадохме на книга първите пет части, които образуваха относително завършена история. Но пак не можах да спра да “посещавам” Риналу и Алгира и да разказвам за следващите им приключения. И ето че главите вече са девет и историята отново е завършена, но аз все още не мога да си взема сбогом с героите и приказния им свят.

tears

Драконът Риналу спечели награда от Цитаделата за Герой на годината. Как ти хрумна да представиш толкова страховито митологично създание в положителна светлина?
За мен драконите винаги са олицетворявали човешкия стремеж към свободен полет и към покоряване на огъня. Ако такива магически създания съществуваха, ние най-вероятно щяхме да се страхуваме от тях и да се опитваме да ги избием като всичко, което не разбираме и не можем да контролираме. Но пък само си представете усещането да имате такова могъщо животно за свой приятел, с който заедно да летите над планините. Не за ездитно животно и не за опитомено добиче, а именно за приятел, с който да споделяте надеждите и мечтите си? Тази мисъл ми се струва толкова красива, че просто не можах да не я споделя с другите…

Макар “Сълзите на дракона” да е издадена на хартия, тя е достъпна и онлайн, заедно с повечето ти произведения. Какво те накара да я оставиш достъпна за четене и в Интернет?
Всичките ми творби са достъпни за безплатно изтегляне от сайта ми Dead Magica, защото мечтата ми е героите ми да достигнат до повече хора. Сякаш всеки следващ читател на техните приключения ги прави мъничко по-живи и по-истински и всички заедно споделяме едно приказно пътешествие, което ни прави мъничко по-добри. Или поне така се надявам. Пък и вещицата и драконът си имат своите верни приятели, които следяха историята им с излизането на всяка глава, още преди публикуването на хартиената книга, а и след това. Изключително съм признателен на Петьо Русинов за доверието му в мен и героите ми. Благодарение на него стана възможно издаването на книгата, което силно разшири кръга на читателите. Въпреки че аз лично харесвам повече електронния носител и съм убеден в неговите предимства, все още много хора предпочитат хартиения вариант, защото той придава известна доза “реалност” на събитията и героите. Така че много се радвам, че успяхме да издадем “Сълзите на дракона” и на хартия.

Dead Magica

“Мъртва магия” е другото ти голямо произведения, ако се не лъжа завършено преди “Сълзите на дракона” и дало името на сайта ти Dead Magica. Какво можеш да ни разкажеш за него?
Един от любимите ми цитати е на Артър Кларк, според когото “Всяка достатъчно развита технология е неразличима от магия”. Колелото, огънят, телескопът, фотоапаратът, грамофонът, електричеството и всяко друго “опитомено” чудо, с което дотолкова сме свикнали, че дори не забелязваме, биха били чиста проба магия за хора, които не могат да проумеят дори принципите им на работа. Така че границата между технологията и магията е много тънка и всъщност е въпрос на гледна точка и степен на разбиране и контрол на силите, които действат в природата около нас. Освен чисто приключенската си част, романът ми “Мъртва магия” се опитва да обясни защо във всеки език има дума за магия, след като тя не съществува. Може би защото някога е съществувала, но вече е “мъртва”? Това е едната причина да нарека романа си така. Другата става ясна в самия му край, когато разбираме, че магия всъщност има, но тя по своята същност е “мъртва” (като противоположното на “жива”). Не искам да издавам повече за тези, които решат да прочетат историята.

Освен тези книжки имаш и по-къси произведения – разкази. Тях ли предпочиташ или дългата форма?
Започнах да пиша къси разкази и те завинаги ще си останат любимата ми изразна форма. Въпреки че понякога историята се нуждае от повече обем и пространство, за да се “разгърне”, сюжетът й винаги може да се преразкаже само с няколко изречения. Ако използвам математическа формулировка – не съществува максимален брой думи, с които да се разкаже една история, но винаги има минимален. И освен че ми е забавно да го търся, смятам, че умението да казваш повече с по-малко винаги ще се цени. Ето седем мои разказа, побрани само в по три изречения:
DeadMagica.wordpress.com/Stories/3Sentences

Имаш ли си любима история измежду собствените ти? А любим персонаж?
Както за всяка майка, обичаща еднакво всичките си деца, така и за мен такъв избор е изключително труден. Защото всичките ми герои неизбежно носят в себе си частица от мен и моя светоглед. И дали с магии, технологии, умения или просто със смелост и силна воля, те се опитват да помагат на другите и да правят света малко по-добро място за живеене. Въплъщават представата ми, че трябва да сме заедно и да творим, вместо да се делим, да воюваме помежду си, и да разрушаваме. Но ако все пак трябва да избера само един, това вероятно ще е драконът Риналу, пък дори и само затова, че може да лети.

strix 1

Участвал си и в сборниците “Сказанията на Стрикса”. Какво мислиш за тази инициатива?
Това е едно чудесно начинание на издателство “ИвиПет”, което дава възможност на българските читатели да открият и да се докоснат до творчеството на българските фентъзи автори. Със съжаление осъзнавам факта, че любимите ми жанрове (научната фантастика, фентъзито и приключенията) стават все по-нишови. А и почитателите им се разкъсват между велики и невероятно умели преводни писатели. Но съм убеден, че стига да им се даде шанс, българските автори също имат какво да разкажат и отстъпват на колегите си само по популярност, но не и по талант. А и имаме поне едно безспорно предимство пред тях – пишем на същия език, на който ни и четат, и премахването на “посредника” прави думите ни макар и съвсем малко по-близки и по-разбираеми. Ясно е, че българският пазар от три милиона потенциални читатели е хиляда пъти по-малък от световния пазар от три милиарда. И рискът за издателите е огромен, и печалбите им са по-скоро илюзорни. Но вярвам, че усилията си струват и не е далече денят, в който целият свят ще заговори за българския Стругацки, Ефремов, Глуховски, Лукяненко, Лем или Сапковски.

Ти си активен в социалните мрежи и имаш поглед върху фендъма у нас. Какви са проблемите и предизвикателствата пред него?
Наистина не мисля, че съм наясно с тези въпроси, но все пак ще споделя какво мисля. Основният проблем според мен е в тъканта на самото общество и е породен от времето, в което живеем. Натрупали сме в себе си твърде много недоверие, нетърпение, неуважение, самодоволство, егоизъм и дори злоба и омраза. И това си личи в ежедневното ни общуване, в пресичането на улицата, или в пререждането на опашката. И въпреки че читателите на фантастика и фентъзи са “каймакът” на обществото (както интелектуално, така и морално), тези проблеми не са им чужди и пречат на нормалния диалог. Освен информацията и новините, с които ни обогатяват сайтове и групи като “Цитаделата”, те всячески се стараят да заравят пропастите и да строят мостове между феновете. И това всъщност е и най-големият им принос за подобряването на отношенията между хората.

Кои са любимите ти произведения от световни и български автори? Смяташ ли, че родната школа в жанра може да се сравнява с постиженията на западните колеги?
“Фондацията” на Айзък Азимов, “Резерватът на таласъмите” на Клифърд Саймък и “Непобедимият” на Станислав Лем са само някои от най-любимите ми произведения. И макар че дълбоко вярвам в потенциала на родните автори, не очаквам скоро да видим български роман от такава величина. Но това е и разбираемо, като сравним броя на българските и световните автори. Не става дума за липса на талант, а просто за статистика.

Разкажи ни нещо повече за бъдещите си планове. Какво може да очакваме от теб?
Буквално преди седмица завърших заключителната девета глава на “Сълзите на дракона”. Писах я почти година и половина и мисля, че вече мога да оставя вещицата и дракона на мира и да се посветя на продължението на първия си роман – “Мъртва магия”. Разбира се няма да спра да пиша и разкази, но като цяло, както и сам добре знаеш, творческият процес изисква особено настроение и не се поддава много-много на планиране и опитомяване. Така че мога единствено да обещая да продължа да пиша, пък каквото стане.

Кажи нещо за довиждане на нашите читатели!
Основната причина да четем и да пишем е желанието ни да се пренасяме в по-добри, красиви, интересни и забавни светове. Но никога не бива да забравяме, че само от нас зависи да направим такъв и собствения ни свят, единствения който имаме, който е истински, и който е наистина важен!

Rinalu

Интервюто взе Александър Драганов

Оставете отговор