Задгробният живот бе безкрайна, едноцветна шир от назъбени обсидианови зъбери и оловносиви небеса — царство, изваяно от Мойрите за онези, що бяха живели чрез острието и пак от острие бяха загинали. За Отрера, родоначалницата на амазонките и създателка на Артемидиния храм в Ефес, вечността не бе награда; тя бе безкръвно, мъчително вцепенение.
Тя бе врязала името си в темелите на историята с върха на копието си. Дори в сивия здрач на подземния свят нейният дух пламтеше със свирепия глад на хищник, чийто вечен дивеч бе изчезнал. Тя не жадуваше за покой, нито за Елисейските полета с тяхната мека трева и непрестанни песни. Тя копнееше за симфонията на трошащи се кости, за мириса на нажежено желязо и за последното, задавено признание на поражението от устните на достоен равен.
Легендата ѝ я следваше като погребален покров, ала в тази земя на призраци дори легендите ставаха сенки. Обзета от безпокойство, тя издири привидението на Пития — проводницата на божествената воля, която обитаваше подземна пещера, дето сенките се виеха като змии.
— Оракуле! — повели Отрера и гласът ѝ отекна в студените каменни стени. — Мъртвите не предлагат предизвикателство. Сразих сенките на крале и фантомите на титани. Кажи ми где пребивава най-могъщият мечоносец, за да го открия и да вдълбая своето надмощие над самата му душа!
Оракулът, чиито помътнели очи отразяваха небитието, потрепери, сякаш брулена от невидими ветрове.
— Отрера, Дъще на дивото — изсъска тя. — Гордостта, която подхранваше живота ти, се е превърнала в отрова в твоята смърт. Да предизвикаш най-великия означава да призовеш забвението. Сториш ли го и загубиш ли, боговете — за които твоето безпокойство е оскърбление — ще те лишат от облик и ще втъкат същността ти във вечното мълчание на бездната. Забрави това безумие. Върни се в сенките.
— Не прекарах земния си живот, тънейки в страх, та сега да бъда сплашена от една трепереща сянка! — изплю се Отрера, а ръката ѝ се сви около невидимата дръжка на нейния призрачен ксифос. — Говори!
Оракулът се разтресе, а гласът ѝ падна до кух, отекващ шепот:
— Търси земите, дето теченията на Стикс сменят името си, дето тъмните води са известни като Сандзу. Там, където източната мъгла кърви в реката на скърбите, ще откриеш острието, което жадуваш.
Отрера не се поколеба. Тя прекоси необятните, лишени от светлина равнини. Пътуването ѝ бе истинска одисея на страданието през предели, които отричаха самата география на Елада. Тя мина по мостове, градени от скръб, покрай планини, изковани от съжаления. Накрая достигна граничните земи, дето въздухът натежаваше от благовония и от влажния хлад на река, носеща тежестта на хиляди души от Изтока.
Там тя съзря градеж, който правеше за посмешище архитектурата на елинския свят: дървена странноприемница, проядена от времето, ухаеща на кедър и чай и кацнало опасно върху брега на чернотечащата Сандзу.
Вътре странноприемницата имаше неколцина пътници с хлътнали очи и бледа кожа. На една ъглова маса седеше млад мъж, крехък като пергамент, чиято снага се тресеше в пристъп на кашлица, сякаш разтърсваща самите му кости. Отрера пристъпи към него, ръката ѝ по навик почиваше върху оръжието. Въпреки крехкостта си, мъжът вдигна поглед и се усмихна с невъзможна учтивост, а очите му грееха с мека, макар и меланхолична топлина.
— Изглежда сте изминали дълъг път, благородна госпожо — рече тихо младежът. — Тази странноприемница е убежище за онези, които са прекосили теченията на Сандзу. Всички ние сме доста изгубени, струва ми се.
Отрера го измери с презрение. Това ли бе върхът? Болнаво момче, чиито ребра сякаш щяха да се строшат от по-силен повей на вятъра? Невъзможно!
— Търся най-великия мечоносец в това царство! — обяви тя, и гласът ѝ прогърмя в тихата гостна. — Казано ми бе, че ще бъде тук.
Младежът наклони глава, а кашлицата му стихна в ритмично хриптене.
— Мечоносец ли? Мнозина са онези, що носят оръжия. Ала те може би още не са пристигнали. Или пък вие вече сте открила това, което търсите, ала просто не сте съумяла да познаете околния пейзаж.
Той се поклони вежливо, извини се и се оттегли в сенките на коридора към стаите за гости. Отрера прекара вечерта в измерване на пода, а раздразнението ѝ растеше с всеки изминал час. Нито един войн не се появи. Никой титан не дойде да я предизвика. Странноприемницата си остана място на сподавни шепоти и избледняващи спомени.
— Страхливци — изплю се тя, като се обърна към стълбите. — Оракулът или излъга, или вселената е останала без мъже.
Тя достигна коридора, в който младият мъж бе изчезнал. Въздухът тук бе различен — остър, ухаещ на озон и хапещ. Докато подминаваше първата врата, в тишината отекна меко щракване.
Младежът излезе.
Промяната бе мигновена, толкова стряскаща, че ръката на Отрера замръзна насред движението. Болнавото, жалко момче бе изчезнало. На негово място стоеше мъж, чиято осанка приличаше на бръснач, а присъствието му бе бездна от абсолютно, концентрирано намерение. Неговото кимоно бе девствено чисто, а ръката му почиваше върху дръжката на катана. Очите му, преди топло-уморени, сега бяха ледени, лишени от милост или човечност. Той не изглеждаше като войн, който се бие за слава; приличаше на мъж, който се е примирил със собствения си неизбежен край и е решил да вземе всички останали със себе си.
— Вие говорите за легенди и говорите за предизвикателства — рече мъжът, а гласът му бе гладък като водите на бистър планински бързей. — Аз съм Окита Соджи от Шинсенгуми. Прекарах живота си в сянката на закона, а смъртта си — в сянката на собствената си кръв. Търсите битка? Извънредно уморен съм от чакане.
Отрера извади своя ксифос, чийто бронз заблестя с пъклена светлина. Тя се устреми напред с чевръстината на истинска амазонка, като възнамеряваше да го разсече на две, преди той изобщо да е изтеглил острието си.
Ала вече бе твърде късно.
Не се чу звук от сблъсък на стомана в стомана. Имаше само внезапно, остро поемане на дъх. За един удар на сърцето коридорът утихна напълно. Отрера усети студена искра да преминава през шията ѝ — усещане, по-бързо от самата болка. Тя погледна надолу, а силите ѝ я напускаха. Видя как собствената ѝ призрачна фигура започва да се разпада по краищата, разтваряйки се в искряща угасваща жар.
Окита не бе пристъпил по пода; той просто се бе озовал в края на своя удар. Неговата катана се върна в ножницата със звук на пукащ се зимен лед. Стоеше с гръб към нея и се изкашля — не от болест, а заради рефлекса на човек, издъхнал с кръв в белите дробове.
— Сандзу е дълга река — отбеляза Окита, вторачил студените си очи в стената. — Ала никога не е достатъчно дълга за онези, които отказват да намерят покоя.
Отрера падна, а тялото ѝ се разпиля в сивия прах на подземния свят. Гордостта ѝ, титлата ѝ, устремът за величие бяха смълчани в един миг. Предупреждението на Оракула отекна в бездната, но нямаше кой да го чуе. Чуваше се само грохотът на черните води на Сандзу, устремени към вечност, в която нямаше място за герои.
Разказът е написан, преведен и илюстриран от изкуствени интелекти по инструкция на д-р Александър Драганов
Последни коментари