Поредицата “Деца на гората” от Катя Брандис бе за мен фентъзи откритието на миналата година, като първите три книги ми харесаха много, напомняйки ми на златните времена, когато излизаха романите за Хари Потър от Дж.К. Роулинг. Четвъртата част пристигна в началото на тази година, като за мен основното при нея бе дали Брандис ще направи скока към по-зряла история, който Роулинг извърши с “Огненият бокал”. Отговорът е – донякъде. Залогът става по-голям, но тонът остава същият. Това ще хареса на по-малките читатели, които не обичат тъмнина в историите, които четат, но може би не толкова на по-големите фентъзи фенове.
Учениците от „Клиъруотър Хай“ получават неочаквана и радостна новина – директорката им е организирала програма за обмен с друго училище за превъплъщенци и сега те ще заминат за Коста Рика. Там ги чакат нови приятели, променящи лика си на непознати за тях чудновати животни, като от самото начало момчето-пума Караг разбира, че ще трябва да внимава с тамошния директор, умеещ да се превръща в костенурка. По-тревожна обаче е популярността на Андрю Милинг, лудия диктатор, настройващ превъплъщенците срещу обикновените хора. Той отново изпраща послание до Караг, в което го предупреждава да не му се пречка… иначе болният му баща може да пострада!
Хубавото на “Деца на гората” е, че макар влиянието на “Хари Потър” да е видимо, поредицата има собствен стил и е оригинална в светостроенето си. Действително обменът на различни училища е познат сюжет, но това, че Брандис вади Караг и приятелите му от “Клиъруотър Хай” и ги премества в екзотична страна е брилянтно решение, което разнообразява декора на историята и прави четенето по-интересно. Добре е също така, че сюжетът се надгражда с поредната мистерия около плановете на Милинг, който се утвърждава като подъл и коварен злодей. В директен сблъсък обаче поне според мен той не е достатъчно силен и това го прави не така заплашителен както е лорд Волдемор, не умее и емоционалната манипулация, така че да наваксва психологически по почина на Скар от “Цар Лъв” например. Това е минус на книгата и не позволява да се стигне следващата кота на напрежение, което да направи четенето още по-вълнуващо.
При все тези забележки, “Катастрофален сблъсък” е много добър роман, който се чете леко, преведен е отлично, а българското издание на “Архипелаг” е бижу с твърдите си корици, хубава хартия, четлив шрифт и великолепни илюстрации. Притежанието на подобно томче само по себе си е повод за празник, а когато и съдържанието пасва на техническите достойнства, доброто изкарване е гарантирано. Пета част “Смъртна опасност” също е издадена, така че няма да бавя ревюто й много.
Ревю на Александър Драганов
Последни коментари