Считана за едно от най-великите фентъзита на всички времена и вероятно най-добрата книга на автора си, “Камъните на елфите” е романът, с който за пръв път се срещнах с Тери Брукс през 90-те години, още като ученик. Заслугата затова е на моята баба Нели, светла й памет. В един горещ летен ден тя склони да ми закупи новото тогава заглавие от площад “Славейков”, а аз в замяна пренесох до дома й една твърде обемиста диня. След като пристигнахме в апартаментчето, се паркирах на леглото с книгата в ръка и не мирясах, докато не я прочетох. Чувството, което изпитах е несравнимо и ме е карало да се връщам много пъти към тази история. Ето, че сега го направих отново, с идеята най-сетне да й направя ревю, каквото заслужава.
Лаурън е един от Избраниците – млад елф, избран да се грижи за дървото на живота Елкрис. Според древната легенда, то едничко пази света от демоните, заточени от силата му отвъд стените на Забраната в друго измерение. Малцина са онези, които вярват на старите слухове, но все пак, когато дървото започва да вехне, в Арбърлън, столица на елфите в Западната земя, се прокрадва безпокойство. Скоро то ще прерастне в открита паника, когато друидът Аланон, появил се отново из Четирите земи, се явява пред крал Ивънтайн Елеседил, за да потвърди, че всичко, разказвано в легендите, е истина. Последната надежда е във внучката на владетеля, Амбърли. Тя ще трябва да пренесе семето на Елкрис до място, наречено Хранилището, където дървото да получи нов живот. В това време той ще опита да помогне на дядо й да спре армията на демоните, започнали да се измъкват от вековния си затвор, а за охрана на момичето е призован да бъде Уил Омсфорд, внук на Ший, носител на Меча на Шанара. Но враговете сега са много по-реални от призрачния Господар на магиите, а сред тях има трима особено опасни. Кралят на демоните Дагда Мор, чиято сила не отстъпва на магията, използвана от Аланон. Неузнаваемия, способен да приема облика на всяка жива твар. И, разбира се, Косача, безжалостен, безсмъртен убиец, който не може да бъде спрян от почти нищо…
“Камъните на елфите” си заслужава всички суперлативи, които съм изброявал за нея през годините. Това за мен до ден днешен е върхът на епичното направление в жанра на фентъзито. Стилът на авторът се е усъвършенствал безкрайно спрямо първата част, всяка тромавост е изчезнала, текстът върви плавно и гладко, а сюжетът е прецизно измислен и изключително динамичен, така че всяка глава да се случва нещо, каращо те да продължиш да четеш. Друидът Аланон изпъква по-ярко от всякога с могъщото си присъствие, а Уил като протагонист трябва да преодолее множество съмнения, за да успее. За отбелязване е чудесно развитие на женските персонажи, както Амбърли, така и Еретрия са великолепно изградени и контрастиращи една с друга.
Още Франк Хърбърт навремето обаче бе отбелязал, че една от силите на Брукс, която критиците му често подценяват, е умението му да измисля страховити чудовища и тук Тери е надминал себе си. По ирония на съдбата архизлодеят Дагда Мор е най-малко интересен, стереотипен, макар и зловещ завоевател. Останалите обаче са връх на сладоледа, както казвахме през 90-те. Неузнаваемия е коварен и вездесъщ, Косача – въплъщение на истински кошмар, докарал не една безсънни нощи на по-младите фенове, посегнали навремето към тази книга. Дори някои от епизодичните образи, като надаващия подобен на кашлица рев звяр, атакувал катун колоритни цигани, правят силно впечатление и наред с постоянния дъжд, описван от автора, допринасят за изграждането на мрачната и все пак приказна атмосфера. И този път тя не е оставена само като тон, жертвите, давани от героите в тази книга са мнозина – от началото до края й. Десетилетия по-късно нещо подобно направи Дж.К. Роулинг в “Хари Потър и Даровете на смъртта”, а това че я споменавам в едно изречение с “Камъните на елфите” от Тери Брукс, би трябвало да говори достатъчно.
И все пак ще опитам да обобщя. Макар списъкът с ревюта на книги, представяни в Цитаделата, да изглежда безкраен, истински великите фентъзита не са чак толкова много. Всъщност, броят се на пръсти. “Камъните на елфите” от Тери Брукс обаче е на челна позиция дори сред тях, може би най-незабравимият епос, който съм имал удоволствието да прочета някога. Благодарен съм както затова, че го открих още малък, така и задето мога да изпитам същия адреналин от прелистването на страниците му и днес, след като прехвърлих 40. Диамант.
Ревю на д-р Александър Драганов
Последни коментари