Иволвър

Едно от най-ценните умения, които съвременното кино е изгубило, е умението да прави тъпи филми. От онези, на които през 90-те години всички се присмиваха, но тайничко гледаха всеки път, щом ги завъртяха по кабеларките. И ако бяхме честни със себе си, щяхме да признаем, че те всъщност не бяха тъпи – просто бяха безсрамно забавляващи, без никаква претенция за нещо повече.

Това усещане e чуждо както на предишната епоха на комунизма, така и на днешната епоха на крайния либерализъм, в която всяко произведение сякаш е длъжно да бъде „социално отговорно“, „актуално“ и „важно“. А понякога един филм за робот-убиец просто може да бъде… филм за робот-убиец.

Такъв е и „Иволвър“ – или както ние, тийновете от онова време, му викахме на шега: малкия брат на Терминатора!

Кайл е от онези хлапета, на които всички искахме да приличаме. Не е перфектен, но е пич – разбира от компютри, печели състезания и привлича мацките почти без да се старае. В случая това се оказва по-скоро проклятие, отколкото късмет. След като губи турнир по виртуална реалност от бойна девойка, Кайл хаква класирането и печели наградата – бойния робот Иволвър.

Мацката няма нищо против – тя не си пада по кукли. Пада си по Кайл. Проблемът е, че след включването си Иволвър също си пада по него – като по играч номер едно, противник, който трябва да бъде победен на всяка цена. И с всички средства.

Докато роботът започва да усъвършенства оръжията си и да пренася логиката на играта в реалния свят, мистериозните смъртни случаи зачестяват. Това, което е замислено като семейно забавление и технологично чудо, постепенно се превръща в истински кошмар…

Няма да правя глупости и да сядам да ви убеждавам, че „Иволвър“ е велик филм. Или поне ще се опитам да не го правя. Истината обаче е, че в момент, в който просто имах нужда да разпусна, тази ударна доза носталгия се оказа точно онова, от което се нуждаех – не изкуствено произведен съвременен продукт, паразитиращ върху чувството за минало, а истинска реликва от 90-те. С нелеп сюжет, но с много дух.

Има магия в тези стари видеоленти. Магия, която идва от факта, че режисьорите тогава все още не можеха да се опират изцяло на компютърно генерирани изображения и бяха принудени внимателно да мислят как и къде да използват специалните си ефекти. И да, злите езици твърдят, че „Иволвър“ е излязъл като антиреклама на детски играчки вместо като предупреждение за рисковете от изкуствения интелект  – но важното е друго: резултатът е забавен.

Филмът е готин, свеж, с симпатичен главен герой и готино гадже. И въпреки че видимо е предназначен за тийнейджъри, в него има някои доста “приятни” убийства, а злодеят става все по-силен, и по-силен, и по-силен.

Еволюира.
Сещате се.
Затова е Иволвър.
Както и да е.

В крайна сметка можете просто да си го пуснете – лесно се намира безплатно в сайтовете за видеосподеляне – и да решите, че е пълна тъпотия. Но ако сте в правилното настроение, почти сигурно ще се изкефите. А ако сте от моето поколение, ще си спомните безгрижните купони, на които се пиеха сладникави разтворими сокчета, а момчетата се надвиквахме в спорове за безумни филми.

Един от които беше „Иволвър“.

Ревю на д-р Александър Драганов