За писателите, критиците и моторниците

АКО НАВРЕМЕТО някой ми беше казал, че ще защитавам сър Тери Пратчет в статия на “Цитаделата”, щях доста да се посмея – макар и не колкото, когато четох “Малки богове” от симпатичния британец, влязъл в историята на съвременната литература с поредицата за Историите от Света на Диска. Причината е, че като цяло не съм от големите почитатели на пародиите като цяло и творчеството на сър Пратчет по принцип /макар книги като споменатата по-горе “Малки богове”, “Морт” и “Цветът на магията” да са ми допадали/. Винаги съм предпочитал по-динамичните и приключенски романи, а Пратчет умишлено бягаше от патоса, необходим за изграждането на драматизма в тях. Поради това, а също и поради форумни войни с негови почитатели, които плюваха моя избор за любимо хумористично фентъзи /Дейвид Едингс, също вече не е сред нас/ така и не станах от големите фенове на Света на Диска, които жадно чакат следващата книга на сър Пратчет на книжния пазар. Когато обаче някой обижда успешен, обичан писател, докоснал много хора от превзетата и куха позиция на интелектуален сноб, някакси не мога да се сдържа.
В случая това е сторил журналиста Джонатан Джоунс от вестник “Гардиън”, който е нещо като английската “Дума” – остро вляво. Разбира се, нито политиката, нито журналистиката във Великобритания са като у нас, така че там понякога има и доста смислени текстове. “Я стига, Тери Пратчет не е литературен гений” обаче не е един от тях. В него Джоунс, който поне на мен до този момент не ми беше известен /има пилот с такова име от световния шампионат за моторници от клас “Формула 1”, но едва ли е същия/, се възмущава от това, доколкото разбирам, че хората скърбят за смъртта на Тери Пратчет /че и на Рей Бредбъри/, вместо за Гюнтер Грас и Габриел Гарсия Маркес. Джоунс се дразни от това, че, цитирам “културата ни легитимира умствения мързел и ограбва читателите от истинската наслада от амбициозната художествена литература”. И още, “с истинската литература може и да е по-трудно да се пребориш, отколкото с роман от Света на диска, но усилията си струват.”
Преди да продължа с коментара си, искам да се върна на един свой свиден спомен от уроците по литература в класическата гимназия, където ми преподаваше вече покойния Мирослав Миланов. На края на срока, когато всичките ученичета треперехме за оценки, едно от по-смелите момичета попита как може да се бори за по-висока оценка.
– Да се бориш? – попита господин Миланов – това да не е тепих?
Та така и с амбициозната художествена литература. Явно господин Джоунс си я представя като тепих, в който той подхваща някоя книга, която не легитимира умствения му мързел /самият Джоунс признава в текста си, че не е прочел много книги и от Пратчет ни една – бил попрехвърлил един роман в книжарницата/, след което я тръшва като един сущи Дан Колов на книжнината и триумфално се покатерва на въжетата на вестник “Гардиън” и оттам си показва… еми, като маймуната, онова червеното.
Както и да е, на Джоунс вече е отговорено от Деймиън Уолтър /също в “Гардиън”/, който основателно го нарича интелектуален лилипут и представител на “на най-елитарния, злобно класов свят на британските изкуства и култура.” Аз обаче бих искал да обърна още малко внимание на този клас и причината той да изпада в такъв бяс, вече и срещу свои – защото в крайна сметка Пратчет винаги е пародирал популярното в книгите си и единственото му престъпление в случая е, че с това и той е станал популярен.
Преди време един колега написа пламенна защита на критиците, като запозна читателите си с това колко повече те четат от обикновения читател, какво образование имат, какви съображения, как не могат да оставят книга, която не им харесва и трябва да я прочетат и тъй нататък. Това, разбира се, донякъде е вярно, но има един съществен проблем. За да се спра на него ще се върна доста, доста назад във времето.
В древни времена хората никак не са умеели да четат. Продължителността на живота е била ниска, но затова пък той е бил труден и тежък. Поради тази причина четенето е било удоволствие, достъпно и възможно за малцина и по-точно казано за аристократичното и за жреческото съсловие. Ето защо първите литературни произведения в историята са били именно за богове и за герои. Най-старият намиран текст е епоса за Гилгамеш. Най-известните в Античността – Омировите епоси “Илиада” и “Одисея”, продължени от Вергилий в “Енеида”. През средните векове нещата не се променят значително. Основната книга е една – Библията, а тя се чете като сакрален текст. Да се развличат са могли основно аристократите, което са и правели с рицарските романи. Любопитното е, че сюжетите както в тези романи, така и в античните поеми много приближават това, което днес познаваме като фентъзи – пътешествия на смели герои из далечни и непознати земи.
С огромните социални промени, пристигнали с Великата Френска Революция от една страна и печатницата на Гутенберг, от друга, нещата се променят. Увеличава се грамотността, жреческата и аристократичната прослойка са отречени. Започват да се пишат книги за “унизените и оскърбените” – социални романи, които получават признанието за велики, а Балзак си поставя за цел да замени “Божествената комедия” за Данте с човешка – за битието на хората. Разбира се, че се пишат и други книги, но в този бурен период се появява критиката и тя започва да отличава и награждава тези творби, които са по-социално ориентирани. Очевидно това не е попречило и на други творби, по-близки до рицарските романи, като “Тримата мускетари” на Дюма също да останат в историята и оттам започва прословутото противопоставяне на “сериозна” и “несериозна” литература, а критиците от тогава до ден днешен се мръщят на онези неща, които не са социални и не представят картина за социалния ред от дадената епоха. Както може да очаквате, в такъв контект за нашите любими жанрове фентъзи и фантастика място изобщо няма. Джоунс, човекът, който се прочу като оня, оплюл сър Пратчет след смъртта му, пише, че харесал Джейн Остин защото те отвежда “в сложния реален социален свят на регентска Англия”. Или както каза един роден корифей, ако в някоя книга няма нещо социално, то тя е безсмислена. Същият наскоро написа критично ревю за новия филм “Дред”, тъй като не критикувал капитализма. Не му споменавам името, защото имам добро отношение към него и дори го считам донякъде за съмишленик в борбата за популяризиране на фантастиката. Убеден съм обаче, че дори и той ще се отврати от Джоунс, който заедно с Пратчет отрече и Рей Бредбъри. Като казах Джоунс, ето какво още казва той:
“Великите книги стават част от опита ти. Те обогатяват самата тъкан на реалността.”
Е, тук съм съгласен, Джонатан! Дори се радвам, че си успял да намериш такива книги! Но защо си приватизираш правото на останалите какво да четат? Защо смяташ, че твоят опит важи за целокупното човечество? Не е ли по-добре да оставим читателят сам да реши кое го вълнува, провокира и променя реалността му? Спрямо собствените му опит, разум, чувства?
И тук е голямата болка на критиката. С масовата грамотност през ХХ век се появи и масовата култура, а с нея и масовата книга. С появата на Интернет пък хората започнаха да се самоорганизират, да четат ревюта и мнения на други читатели в сайтове като Goodreads /за книги/ и IMDB /за филми/, а ролята на критиците някак олекна. Те вече не могат да отсяват какво е велико и какво не. Всеки може да реши сам за себе си, да намери хора, които мислят като него, да общува с тях и да не се интересува от това кой каква награда е спечелил. И това влудява критиците, тъй като ролята им на медиатори, които стоят между произведението и неговия потребител става излишна. Отговорът на това е първосигнален – картечни откоси във вестници срещу всичко, което е популярно и обичано. Джоунс не е нито първият такъв критик, нито Пратчет е първият такъв автор – чел съм подобни неща и за други големи съвременни творци като Стивън Кинг и Дж.К. Роулинг, пак от претенциозни квазиелитисти /интересно е, че движението им започва като отрицание на жречеството и аристокрацията, за да се опита да заеме мястото им в културен план днес/. Ново е нападането на даден творец след смъртта му и негативната реакция към тъгата на хората. Ново и отвратително.
Но от това губят само критиците. Истината е, че абсолютно всеки човек е индивидуален, сам за себе си. Действително социалния статут, интелектуалните възможности, интересите донякъде обуславят ролята му в обществото, но чарът е, че всеки човек е различен. Няма нещо, което да е абсолютно универсално и да предизвика една и съща реакция при всеки. Един човек се вдъхновява от едно, друг от друго. Нещо, което е велико за Джоунс другимо може да се стори скучно и обратното. Нещо повече – жанрът в никой случай не ограничава темата, която едно произведение може да обхване. Нима книгите на Пратчет не се превърнаха от сатира на фентъзито в такава на обществото? Нима в книги на автори като Дж.К. Роулинг, Рик Риърдън и Касандра Клеър не бяха разработени конфликти от истинския живот, с които младите хора се сблъскват? Трябва ли да отречем и оксфордския професор Толкин, защото пише истории за елфи и джуджета? Не е ли затрогваща и вдъхновяваща саможертвата на филмови герои като Дарт Вейдър в “Завръщането на джедаите” и Терминатора във втория от филмите на Джеймс Камерън? Безсмислена ли е емоцията, с която се сблъсква актьора Питър Кълън на премиерата на оригиналния пълнометражен филм “Трансформърс”, когато попада на група деца без бащи и приели озвучения от него Оптимус Прайм за свой такъв?
И ако критиката смята това за безсмислено, дали изобщо има смисъл от нея?
Мисля, че всеки може сам да си отговори на тези въпроси. И макар да не отричам, че критиците имат своята роля в съвременната култура със своите образование и опит да споделят аргументирана позиция, не смятам, че те определят коя книга е велика. Не го правя, разбира се, и аз, макар лично за себе си да знам кои автори са ме накарали да почувствам света, да видя друга гледна точка, да науча нещо за самия себе си – повечето от тях са писали и творили фентъзи и фантастика.
Не го прави дори пазарът, тъй омразен на интелектуалците със своята безмилостна логика на ежеседмични бестселъри и летни блокбъстъри.
Това правим читателите /или в случая с филмите – зрителите/, по начина, по който възприемаме дадено произведения, всеки за себе си и всички заедно. Това прави и най-строгият, неподкупен и безпристрастен от всички съдници и критици – времето, което отсява зърното от плявата.
Сър Тери Пратчет е издал първата си книга, “Килимените хора”, през 1971-ва година и първата от Света на Диска, “Цветът на магията”, през 1983-та. Днес сме 2015-та, а неговите романи все още карат хората да се смеят и да мислят. Струва ми се, че това е по-ценно от мнението на Джонатан Джоунс. Дори и да беше световен шампион за моторници.

Цитирани материали:

Я стига, Тери Пратчет не е литературен гений
Великите винаги са били обиждани от интелектуални лилипути