За някои проблеми пред българската фантастика

beast unknown

Вече сме в края на месец март, което означава, че вече сме далеч от годишните ни награди през януари, но още не сме приближили Пролетния панаир на книгата, даващ началото на интензивния литературен календар и така имаме възможност да разгледаме една тема, която по принцип не засягаме в сайта, а именно някои проблеми пред българската фантастика. Обикновено ние подкрепяме, а ако нещо не ни допада, решаваме да замълчим. Причината затова е, че сме наясно как българските автори най-често отделят от свободното си време, за да творят и не бихме искали да сме свръхкритични към тях. По този начин обаче се създава една превратна картина, как едва ли не сме пред колегите от западния свят, а това за съжаление не е вярно. Затова и сега, без да споменаваме конкретни имена, тъй като не търсим скандала, бихме искали да посочим някои слабости пред родната жанрова литература, които и пречат ако не да излезе навън, то поне да се наложи сред българските читатели, нещо изглеждащо доста далечно на този етап.

Първият проблем на българската фантастика е задачата да намерим за кого да пишем тези книги. За съжаление тя не е особено лека, тъй като читателската публика у нас в голямото си множество търси патриотични четива, които наблягат на това как родното е велико, дори това да е с бутафорни истории затова как крал Артур например е бил прабългарин. Има и едно малцинство, което се потриса от това, но пък там има друг един проблем, че не може да се избегне от декларираната прозападна идентичност и има нужда дори във фентъзи да се чете как българските магьосници са наблюдавани от Европейския съюз. И двете неща по различен начин убиват вълшебството на жанра и с това вдъхновението на авторите, които понякога избират изобщо да не пишат за български сюжети. Тогава обаче има риска от това да не се направи добро проучване и така например в американски град хората да садят здравец по гробищата си.

По-запалените фенове, на които авторите разчитат пък или посрещат нова книга с критика от типа, че авторът освен некадърен е дебел и първо трябва да потича, а после да пише или пък са дотолкова очаровани, че споделят как това е най-добрата фантастика на всички времена и написалият я съперничи едновременно на Толкин и Стивън Кинг. Нито едно от двете неща не е особено продуктивно, но това са читателите – счита се, че те винаги имат право.

Да видим как стоят нещата обаче с авторите, защото в крайна сметка от тях зависи нивото на книгите. По принцип България има силна фантастична традиция, тя се корени в нашите народни приказки, проявява се в отделни произведения на  класици като Иван Вазов и Елин Пелин, обособява се в творчеството на диаболистите отпреди Войната, сетне се утвърждава с автори като Любен Дилов и Петър Бобев през комунизма, за да избухне с книгите-игри през 90-те. Тази традиция обаче не оформя едно цяло, а по-скоро представлява отделни проявления, на които икономическата криза от 96-та и 97-ма година тури край, след което авторите отново започнаха от нулата и макар да постигнаха някои отделни силни включвания като “Обетът на седмината” от Елена Емануилова, “Да пробудиш драконче” на Николай Теллалов и “Да надбягаш съдбата” на Васил Тучков, не мога да кажа, че се е получила приемственост, а още по-малко, че българската жанрова литература е станала марка, която да привлича читатели. Това направихме донякъде авторите от независими издателства от миналото десетилетие, най-вече в колекция “Дракус” и клуб “Лазарус”, но за изключително тесен кръг почитатели, а чак “Сиела” успя да наложи масов фентъзи хит със “Софийски магьосници” на Мартин Колев.

Като цяло обаче българското фентъзи е далеч от това да създава хитове, които поне на родния пазар да съперничат на чаканото от автори като Рик Риърдън, Касандра Клеър, Сара Дж. Маас и другите актуални производители на бестселъри – тук няма да отварям тема дали точно те творят най-доброто в жанра или поначало, отхвърляйки по-интересни автори като Саймън Р. Грийн и Греъм Мастертън например пазарът не е особено гостоприемен за жанра. Вместо това бих искал да очертая някои особености на българските автори, които според мен пречат на популяризацията им.

На първо място, много от авторите ни са твърде битови. Счита се, че всяка остроумна история от типа на това как си получил махмурлук от компотена ракия и на сутринта си изтрезнял като пиеш лимонада с праз могат да станат на фантастичен разказ, ако напишеш, че героят е магьосник. Но не стават, а читателите остават с впечатление, че тези пари, които се искат за сборник с такива разкази, е по-добре да бъдат заделени за нов комикс от “Марвел” например, където безинтересната проблематика от ежедневието е останала на заден план за сметка на приключенията.

На второ място, много често авторите у нас директно плесват себе си за главни герои, без никакви модификации. По принцип се счита, че всеки писател дава за персонажите си нещо от своята личност, но едва ли всичко. Ако бяхме толкова харизматични, вероятно щяхме да сме знаменитости, така че тоталният игнор на вдъхновяващите архетипи за сметка на прекомерна искреност е неправилен подход.

На трето място, авторите у нас са вманиачени в късата форма, цитират се Шекли, Бредбъри и мисълта на Кинг, че разказът е като целувка в мрака (възможно е да цитирам погрешно). Не мога да оспорвам подобни титани на литературата, но все пак ще вметна, че най-известните произведения като “Дюн”, “Властелинът на пръстените” и “То” неслучайно са по-длъжки, така че да могат да си развият героите, да опишат света си, да разгърнат сюжета си. Затова и най-обичаната история на нашето време е “Хари Потър” – поредица от седем книги. Разказите са хубаво нещо, но пълното пренебрегване на романите е за сметка на популярността.

Четвърто, писателите у нас всеки път при излизане на нова книга правят кампания като за избиране на американски президент, то не е спам, не са споделяния във всички възможни групи, лични съобщения и молби до сълзи книгата да бъде закупена. Знам го, защото сам съм го правил. Но като председател на клуб трябва да кажа, че това хваща дикиш първите един-два пъти, след това става досадно и отчуждава феновете, до степен, че се вкатърчват и напук не купуват дадено произведение.

Пето, българските автори нямат концепция за колегиални отношения и непрекъснато воюват помежду си, това навремето беше един от факторите, съсипали книгите-игри и до ден днешен пречещи им да се върнат пълноценно на книжния пазар, виждал съм го и другаде – между един и друг кръг писатели, на база на издателства, поколенчески конфликти и така нататък. Но отстрани такива скандали изглеждат грозно като новините за ругатните в А-групата, читателите се отблъскват от подобна простащина.

Шесто, другата крайност е когато авторите харесват само своите неща и тези на приятелите си, а всичко друго се игнорира или посреща с враждебност. Повярвайте, комично изглежда отстрани, когато влезете в някоя група, за да харесате ревю за приятелче и подминете всичко останало, нелепо, когато дадете на Стругацки две звезди, а на другаря по чаша пет и ревю, че е надминал Зелазни.

Седмо и това ще е последно, че станах твърде негативен, някои автори дотолкова имат любими свои творци, че убиват собствения си стил, за да уподобяват чужд. Аз самият съм епигонствал доста, така че може би не е коректно да го споменавам, но като читател не е приятно да се наблюдава. Толкин и Хауърд вече са писали, ако си купя книга от Вас, искам да видя Вашия стил. Приемам, че всички искаме да сътворим нещо като любимите ни истории, но за да стане, трябва да дадем и от себе си.

Накрая ще кажа, че пиша всичко това не от злоба или неприязън към българските писатели. Самият аз съм един от тях и знам какво е да издадеш книга, която да си остане на началния малък тираж. Но виждам и как едно голямо усилие отмина и като че ли не даде очаквания плод, а вината затова не може да е само и единствено на читателите, повечето от които, хайде да бъдем честни, са наши приятели, добрите отношения с които са по-ценни от всякакви продажби. 

А иначе не съжалявам за нито едно добро ревю, което съм дал на българска книга, за нито една награда, гласувана от клуба, дори после да съм обтегнал отношения с някои от писателите. Това е част от живота и вярвам, че по-важното е как съм помогнал да се случи нещо хубаво, а ако е свършило, трябва само да се усмихнем, че все пак го имало. И кой знае – може пък където е текло, пак да потече. За да стане обаче, ще трябва да опитаме да сме различни, защото да пробваш едно и също с очакване да излезе друго е дефиницията за безумие.

Статия на Александър Драганов

 

Оставете отговор