Замъкът на таласъмите

“Замъкът на таласъмите” е класическа книга-игра от майстора на фентъзи жанра Любомир Николов-Нарви, която той пише за издателство “Плеяда” под псевдонима Колин Уолъмбъри. Тя е заглавието, което започна за мен манията по интерактивната литература, така че е малко изненадващо как чак сега стигам до нея, но по-добре късно, отколкото никога.

Ти си млад дървар, който живее спокойно в Старата гора, докато един ден при теб не пристига царицата на горските самодиви. Тя носи страшна новина – Тиквеняк, злият цар на таласъмите, е заключил всички извори и сега гората ще изсъхне. Ти си единственият, който може да го спре, но няма да тръгнеш без никаква помощ напред – можеш да избираш между различни вълшебни предмети, а те ще ти бъдат нужни, защото на пътя ти са баба Яга, страховитият лапнивол, триглавият змей и много други неприятели, които трябва да преодолееш, преди да кръстосаш меча си с този на Тиквеняка…

“Замъкът на таласъмите” е чудесна книжка, макар Любо да я е написал в класическия стил на “Битки Безброй” – а именно приключение, в което обикаляш “тъмница”, макар пътят преди това също да е интересен. Това, което прави книгата специална и различна от другите две части от епичната трилогия за Дърваря (говоря за “Огнена пустиня” и “Гората на демона”, останалите заглавия за таласъмите са по-скоро комедийни) е това, че авторът се опира по прекрасен начин на българските народни приказки, за да създаде вълнуващи приключения във вълшебен свят, изключително близък до родния читател. Педя човек лакът брада и много други приказни герои оживяват на страницата на книгата, но за разлика от други произведения, повлияни от българщината, които се вкопават в тежки размисли за “народопсихологията”, тук те наистина са раздвижени в епичен сюжет, в който трябва да напрегнеш сили и ум, както и да имаш мъничко късмет, за да стигнеш до победния завършек.

“Гората на демона” си остава любимата ми книга за дърваря, но въпреки това “Замъкът на таласъмите” е страхотно приключение, което се радвам, че успях да преживея наново.

Ревю на Александър Драганов