Железният алхимик: Братство

„Е ли „Железният алхимик: Братство“ най-великото аниме на всички времена?“, услужливо ме попита чичо Гугъл, когато започнах да изписвам заглавието на сериала на английски в търсачката. „Това е най-великото фентъзи, което съм срещал“, каза ми писателят Радослав Балабанов, докато ме убеждаваше да гледам поредицата. Наистина, след цяло лято прекарано с японските трансформъри и гъндамската Коледа реших да дам шанс на аниме с фентъзи тематика и отвсякъде започнаха да ми препоръчват „Железният алхимик“, като по-новата версия, „Братство“, вървеше и с уговорката, че самата създателка на оригиналната комикси, Хирому Аракава, повече си харесва нея. Е, речено сторено, изтеглих всичките 64 епизода от „Братство“ и мога да потвърдя, че това наистина е много силна история, а хайпът е оправдан, макар някои неща в развитието на сюжета да й попречиха да ми стане толкова любима, както очаквах след първата половина от сериите.

„Железният алхимик: Братство“ е епично фентъзи, чиито свят е базиран на Европа от началото на ХХ век. Това ще рече стари автомобили, влакове и железници, дворци и огнестрелни оръжия, съжителстващи с мечове и брони. Магическият елемент е в алхимията, умение, което позволява на владеещите го да извършват най-невероятни трансформации и да контролират различни стихии. Ала в алхимията има принцип – колкото вземеш, толкова трябва и да върнеш, а лекомисленото боравене с нея води до пагубни последици. Братята Едуард и Алфонс Елрик са изпитали последното. Изоставени от баща си, могъщия алхимик Ван Хохенхайм, те губят майка си като малки и започват да се занимават с алхимия, за да я върнат от мъртвите. Опитът е неуспешен, но двамата плащат жестока цена за експеримента си – Едуард губи ръката и крака си, а по-малкия му брат Алфонс цялото си тяло. Сега Едо живее с метални механични протези, а духът на Ал обитава празни доспехи. Двамата работят като държавни алхимици в империята Аместрия, управлявана от краля фюрер Брадли, изключително агресивен владетел, потушаващ в кръв всяко несъгласие, като легендарния бунт в Ишбал, завършил с геноцид. Едо и Ал обаче искат да си върнат телата и затова се подчиняват на него и амбициозния Рой Мустанг, огнен алхимик, който мечтае един ден да седне на трона на Брадли. Нещата обаче се объркват, когато братята се сблъскват със зловеща конспирация, извършвана от странни и почти карикатурни фигури, кръстени на смъртните грехове – Чревоугодие, Похот, Завист, Алчност, Леност, по-късно се появяват Гняв и Надменност. На пръв поглед изроди, които живеят в каналите под столицата на Аместрия, тези същества всъщност са заплели сложен план, който застрашава целия свят…

Като цяло не е трудно да се види защо „Железният алхимик: Братство“ се ползва с такава добра оценка сред феновете както на анимето, така и на фентъзито. Историята е майсторски изградена и съчетава ключовите елементи за създаването на кандидат-класика. На първо място, „Железният алхимик: Братство“ е много добра изграден свят, изключително оригинална концепция за декор от 19-ти век, но в измислена реалност, която като детайл, история, география звучи и изглежда не по-малко убедително от Толкиновата Средна земя например.  На второ място, което според мен е и ключовото, „Железният алхимик: Братство“ има богата галерия от колоритни персонажи и главни герои, към които зрителят се привързва неусетно и безвъзвратно. Едуард и Алфонс са много запомнящи се и трогателни образи, които няма как да не харесаш, но не защото са направени по клишетата, привличащи симпатия, а именно заради странностите си – това важи най-вече за устатия, дребничък и гневлив Едуард, който печели внимание с бесните си изблици. Дори злодеите в историята, чудовищните и на моменти гротескни хомункули, не са едноизмерни гадове и макар като мотивация и убеждения да въплъщават чистото зло, носят в себе си трагизъм, които понякога карат зрителя да им симпатизира. Към всичко това се добавя наистина красива и изразителна анимация, страхотен саундтрак, изключително епични битки и безкомпромисност от гледна точка събитията на екрана – макар и с тийнейджъри за протагонисти, „Железният алхимик: Братство“ е много кървава и на моменти тежка за гледане история.

За момента всичко изброено е за история без грешка, това бяха впечатленията ми след първата половина на историята, когато бях убеден, че това и на мен ще стане най-любимото фентъзи, история с емоционалния заряд на „Хари Потър“ и захапката на Warhammer.  След това обаче на моменти ми се набиха някои недостатъци. На първо време, 64 епизода. О, Боже, 64 епизода. Много е, дори за такава силна история. 64 епизода означават, че 15-20 от тях влачат историята и са могли да бъдат разказани в 5-6. За мен винаги е по-голямо майсторство да кажеш нещо по-събрано, отколкото по-разлято. Това важи и тук – втората третина анимето леко-далеко почна да ми доскучава. Второто нещо е на моменти много клишираното послание за силата на обикновените хора, които обаче побеждаваха арогантните си противници с повече от необикновени сили – кой прави огнена, кой метална буря, кой е трениран убиец, отнемащ живота с едно докосване. Това изкриви нещата до излияния стил късен Ерагон, което е тежка участ за една фентъзи история и доведе до известна монотонност на сюжета. За щастие третата и финална част от историята закрепи нещата и в последните епизоди „Железният алхимик: Братство“ отново ускори темпо и повиши ниво, за да стигне кресчендо във финалния сблъсък с архизлодея и да се успокои до много трогателен и много човешки завършек.
В крайна сметка, въпреки споменатите недостатъци, няма две мнения, че „Железният алхимик: Братство“ е много силна история. Че е допаднала на любителите на анимето се разбира от само себе си, но аз я препоръчвам и на феновете на фентъзито. Заслужава си.