Елин Пелин

elin pelin young

Димитър Стоянов, по-известен с псевдонима си Елин Пелин, е един от най-големите български писатели на всички времена, известен с разказите си за българското село, както и с детските фантастични книжки за героя му Ян Бибиян. За моето семейство той е и близък човек, тъй като е бил приятел на прадядо ми Стоил Драганов.

Елин Пелин е роден в Байлово през 1877-ма година, по това време все още част от Османската империя, но за щастие Освобождението се случва година по-късно и израства като свободен човек. Той е едно от многото деца (11) в семейството си, но баща му е решен да ги изучи. В дома му имало много книги и те разпалват в бъдещия писател любовта към литературата.

След като завършва образованието си Елин Пелин става учител в Байлово, а по-късно се мести в София, където работи като библиотекар. Започва да твори много преди това, още като ученик, но като юноша се увлича повече по поезията, докато по-късно избира прозата. Известен е като разказвача на българското село, показващ по правдив начин живота на обитателите му. Героите в творбите му са вдъхновени от реално съществували хора, негови приятели, комшии и познати.

Елин Пелин е важен и за развитието на фантастичната литература у нас. Това проличава още в разказа “Косачи“, в който старец разказва приказка и оправдава елементите на небивалици в нея със следните думи:

Защо ти е истината? Да взе-ма да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?

— Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? — отговори Лазо.

— Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.

През 1911-та година на книжния пазар излиза “Гераците“, може би най-силната книга в творчеството на Елин Пелин. Тя е далеч от нашия жанр, но не може да бъде пропусната в прегледа на творчеството му, тъй като има универсална стойност с разказа си на упадъка на едно старо семейство, разкъсано от пороците на трима братя. Въпреки своята трагична тема, “Гераците” при внимателен прочит блести и с чувството за хумор на автора си, което прави впечатление при описанието на различните герои. Така например Божан е иронизиран за своята алчност:

Божан вършееше и сипваше житото в хамбара си с една трескава алчност и ненаситност. Той събираше класовете, закачени по плета, и зърната, паднали на земята. Гонеше с псувни врабците, които страхливо се застъпваха за своя мъничък дял. Той пъдеше с викове и попръжни калугерите и просяците, които идеха с благословия за шепа жито, сега, по харман, когато бог толкова изобилно го сипеше и дълго не можеше да се успокои, като че, бяха го нападнали разбойници.

А при Петър е показана леността:

Труд и нищо друго. Но неговото сърце беше леко, птичо сърце. То обичаше да живее тъй, само по себе си. Трудът го плашеше. Той гледаше тая обширна буренлива земя, облещена към небето за благодат, и мислите му се носеха над нея черни и нерадостни като орляк врани.

Обективният прочит би показал, че някоя от тези слабости (или похотта на третия брат, Павел) е типична за всеки от нас, аз например понякога разсъждавам като Петър 🙂

elin pelin great

През 1928-ма година излиза “Земя“, може би също толкова силна книга за ненаситността, разпалила злобата у един брат към другия и погубила любовта му. Все пак Елин Пелин пише и по-ведри произведения, включително за деца и през 30-те години излизат двете книги от поредицата “Ян Бибиян”, които от днешна гледна точка могат да бъдат категоризирани в жанра “фентъзи” (тогава приказна фантастика). “Невероятните приключения на едно хлапе” се появява през 1933-та година, а продължението й, “Ян Бибиян на луната“, излиза през 1934-та. Картинният и живописен език на автора, който е може би най-голямата му сила, ги прави изключително вкусни и за съвременния читател. Като цяло личното ми усещане, когато чета Елин Пелин е като да пиеш кладенчова вода или да ядеш прясно изпечен домашен хляб, речта му е дъхава и ароматна, а човек не може да се насити. До степен, че сюжетът и историята минават на втори план.

През 1936-та година на бял свят излиза и “Под манастирската лоза“, невероятна антология с разкази, вдъхновени от библейски притчи, които обаче защитават една радикална за времето си теза, а именно за свободната любов срещу догматиката. Елин Пелин застава категорично срещу тесногръдието в разкази като “Пророк” и “Огледалото на свети Христофор”, в които има страхотни митологични образи, включително самия Дявол.

По-рано през същата година излиза и “Аз, ти, той“, колекция хумористични произведения, в които авторът незлобливо показва недъзите на обществото. Макар да е писател, направил безкрайно много за българската култура, нему не е чужда иронията към родните творци. Така например в разказа “Култура и просвета” той пише следното нещо:

През лятото обаче, пак благодарение на местните условия, се случи едно нещастие. Не знам как, и никой не можа да си обясни, разбира се, вътре в читалище „Просвета и култура“ влиза един бивол. Дали подгонен от жегата е потърсил сянка, дали любознателност някаква го е подтикнала или просто са го подмамили зелените като трева корици на едно списание, което още от началото бе забравено върху масата? Тая фатална постъпка на животното остана необяснима. Той беше влезнал вътре, завъртял се, обърнал масата, която от своя страна залостила вратата, и застанал ни насам, ни натам. От една етажерка, дето бяха наредени предимно български автори, бяха попадали книги и върху тях биволът беше изразил своето мнение по особен начин и твърде обективно.

В кариерата си на автор Елин Пелин има и много силни публицистични произведения, а някои от наблюденията му остават валидни и до ден днешен. Така например в материал за българския писател, излязъл преди 100 години, той пише:

Защото писателят, българският писател, е нещо ненужно, нещо безполезно за нашия народ изцяло, за нашето общество, за това многобройно нищо, което се нарича българска интелигенция, и даже за самата малка среда, сред която се движи. Него го отричат всички, които са го чели, които не са го ни чели, ни чули, ни видели. Апостол на мисълта, певец на прекрасното, той си остава неразбран, необкръжен от внимание, от тиха, предана и радостна обич. Писателството у нас е смешно занятие, писателят — анахронизъм, на който гледат със съжаление.

Когато се намери някой да пусне ракета в негова чест, тогава от снобизъм публиката ще поръкопляска, докато ракетата угасне. След това пак самота и пак тъмнина, пак мъчен път, без насърчение и без ласка.

Като присъда звучи и това му наблюдение за детската литература:

В последните две-три години повечето от нашите писатели се впуснаха и в полето на детската литература. Преценката на техните работи досега е дадена само от приятелите им.

За жалост Елин Пелин не съумява да остане напълно откъснат от психологията на българския писател и има период на вражда с другият ни голям автор от онова време, Йордан Йовков, който обвинява в плагиатство. Това обаче не може да помрачи светлика, който и двамата представляват за нашата литература.

За моето семейство Елин Пелин е специален, тъй като е много близък приятел с прадядо ми Стоил Драганов, герой от войните за национално обединение, който препоръчва на цар Борис III за своя охрана. Прадядо Стоил върши работата си съвестно и дори улавя терористи, подготвили кървавия атентат в църквата “Света Неделя”. Заедно с царя и още приятели, двамата с Елин Пелин са прекарвали заедно на хубави трапези извън столицата. От там знаем и, че Елин Пелин е изчаквал владетеля да се опие в добро настроение, за да му предаде тегобите на местните хора, а Борис тогава решавал да помогне. Години по-късно пък моята баба по майчин род, Недялка Янакиева, превежда неговия класически разказ “На браздата” в Източна Германия. По нейните думи, известните като студени немци плакали със сълзи на историята за смъртта на невинната кравичка.

За жалост в края на живота си Елин Пелин става свидетел на преврата от 1944-та година, когато много негови приятели, включително и прадядо ми Стоил, както и сина му и мой дядо Иван, са убити от комунистите. Посегателство е имало срещу живота и на самия автор, но поради липса на природна интелигентност атентаторът се припознава в друг човек, чиито живот отнема. Елин Пелин оцелява и дори пише един разказ за новата власт, “Врабчетата на стрина Дойна“, в който успява да остане човечен. Умира си обаче сравнително рано, на 72 години.

Трябва да се каже обаче, че мястото му в българската литература вече е спечелено, а творби като “Ангелинка“, “Нане Стоичковата върба“, “Спасова могила” и “На оня свят” са влезли в учебните програми и са записани със златни букви в историята на литературата ни. Богатият му език, живи герои и интригуващи сюжети правят Елин Пелин задължителен за всеки българин, особено ако се занимава с писане. Справедливостта изисква да признаем, че в наши дни ние нямаме толкова голям автор и не сме имали от вече доста много десетилетия. За страна като нашата обаче, която е неголяма в световен мащаб, е чест изобщо, че е имала такъв син, творец, достигнал връх в литературата. За мен в личен план пък ще остане спомена и за “Пелинко”, семейният приятел, подал ръка на прадядо в труден момент. Затова и в края на тази дата, която написах за най-големия за културата ни празник 24-ти май, Ви моля да отправите най-дълбокия поклон, който можете към този автор, а именно да си прочетете нещо от него. Заслужава го.

елин пелин

Представен от Александър Драганов

Оставете отговор