Дюн

Винаги съм смятал, че в световната фантастика има два крайъгълни камъка върху които градят всички останали творци – , „Властелинът на Пръстените“ на Толкин и „Дюн“ на Франк Хърбърт. И докато първата поредица има две трилогии и установен фендъм благодарение на Питър Джаксън, то пътят за успешна екранизация на „Дюн“ е осеян с много остри камъни. Редица режисьори са се опитали, но са се отказали или не са успели поради редица причини. Това разбира се е тема на цяла една отделна статия. 

“Дюн” на Дени Вилньов е вече по кината и след над два часа прожекция смея да заявя, че дългото чакане си заслужаваше. Няма да влизам в сравнителен анализ с филма на Линч от 1984-та но. за мен това винаги е било по-скоро филм на Линч, отколкото филм за “Дюн” на Франк Хърбърт. Но не мога да подмина фактът, че най-после филмът по “Дюн” е направен от творец, който е почитател на книгите, имал е мечта да екранизира книгата и най-вече разбира Дюн и посланията в заветният роман на Франк Хърбърт. 

Събитията в Дюн ни разказват за космически епос за 10-тото хилядолетие. Аракис, наричана още Дюн, е планета на пясъците, дом на Свободните. Дом, в който пустинните червеи Шай-Хулуд владеят пустинята, в която се намира и подправката меланж. Който владее планетата, владее подправката. Който владее подправката, владее вселената… Под ръководството на император Шадъм IV от династията Корино, знатни родове се редят да извличат този ценен ресурс, без който Навигаторите не биха могли да управляват корабите в космическата пустош.

В центъра на събитията са династията на благородните Атреиди, чийто предводител е Дук Лито Атреидски (Оскар Айзък). С имперски декрет те получават назначението да бъдат новите господари на Аракис. Атреидите трябва да поемат контрола от безскрупулната династия на Харконите, които до този момент са властвали над Дюн и са се грижили за събирането и разпространението на подправката.

Дук Лито, съпровождан от наложницата си Джесика (Ребека Фъргюсън) и синът им Пол Атреидски (Тимъти Шаламе) напускат родната си планета Каладан за да поемат контрол над Аракис. Заедно с тях са и легионите на Атреидите както и двама от най-добрите бойци в галактиката – Дънкан Айдахо (Джейсън Момоа) и Гърни Халик (Джош Бролин). Сред пясъците на Дюн Атреидите ще трябва ръководят събирането на подправката, като едновременно се опитат да сключат съюз със Свободните. Този алианс е част от плана на Дук Лито за „Пустинна Сила, който ще помогне на Атреидите в борбата между династиите. Но император Шадам IV, уплашен от нарастващата сила на Атреидите, има свой собствен план, който цели да ги елиминира от политическата карта. Планетата Дюн е хитро поставен капан от Харконите за Лито и семейството му.

В този на пръв поглед мъжки свят, конците биват дърпани от загадъчния женски орден на Бени Джезърит, който в продължение на десет хиляди години манипулира кръвните връзки между династиите, за да създадат  Куизац Хадерах – този който може да бъде на много места едновременно, този който вижда в бъдещето и миналото или накратко казано Месията. Пол е отгледан тайно от Джесика в пътя на Бени Джезърит. Пол има пророчески сънища за бъдещето, в което свещена война ще потопи вселената в кръв в негово име. Дали Пол е обещаният месия? 

Вселената на “Дюн” е изключително интересна и не случайно прокарва път за множество произведения във фантастиката. Докато космическите кораби се управляват от Навигаторите, чиито свръх развит взор е възможен с приемана на ценната подправка извличана от Аракис, то знатните династии управляват като феодали. А легионите им се сражават с хладни оръжия, тъй като силовите полета правят огнестрелните оръжия безсмислени. В този ред на мисли, режисьора Дани Вилньов се е справил великолепно в обрисуването на “Дюн”. Всичко от дизайна на костюмите, до изключителният брутализъм на сградите, корабите и декорите е зашеметяващо и кохерентно. 

Вилньов успява да извлече най-важното от книгата в една смайваща кинематография. Лично аз седях като хипнотизиран в IMAX салона и имах чувството, че не гледам филм, а изживявам нещо напълно различно. Не знам дали това беше заради музиката на Цимър или заради режисьорския подход на Дени Вилньов, но гледането на Дюн за мен протече по един съвършено друг начин. Сякаш целият филм е някакво свръхестествено съновидение на Пол Атреидски.

Сценарият е на изключително ниво, сценаристите (Ерик Рот и Джон Спейтс) са имали нелеката задача да адаптират една сложна, изпълнена с геополитика, светостроене, философия и религия сага. Вътрешните монолози на персонажите са сведени до абсолютен минимум, ключови моменти са ни показани, а не разказани (наистина не искам да се връщам към филма на Линч за сравнения). Отношенията между персонажите са правилно схванати и всеки чел книгата може да види колко добре е развита и изиграна взаимовръзката майка и син между Джесика и Пол. Ключови сцени от книгата са пресъздадени по един плавен, но не и дидактичен начин. Използван е целия арсенал, необходим за майсторското разказване на голяма история като “Дюн”.

Знам, че прекалявам със суперлативите, но едва ли би имало по-добър каст за актьори. В ролята на Барон Харконен е Стелан Скарсгард, който е съпътстван от Дейв Батиста в ролята на Рабан Звяра. Дейв като че ли е един от любимите избори на Вилньов за поддържаща роля. Що се отнася до образа на Барона, честно казано искам да видя повече от него във втората част. До този момент не успявам да видя добре този персонаж тип Макиавели, който действа под натиска на императора и също се опитва да оцелее в сложните политически игри на династиите. Не бих си намерил по-добър вариант за Джесика от Ребека Фъргюсън, нито за Пол Атреидски от Тимъти Шаламе. Накратко казано мисля, че най-силната страна на Дюн е внимателно подбрания кастинг. 

Разбира се, дори такъв голям епос като Дюн страда от своите недостатъци. Част Първа свършва там където свършва и първата книга (в зависимост от това, коя версия сте чели) и хора, които не са чели книгата може да останат леко разочаровани от липсата на развръзка. Първата една трета от филма може да се стори прекалено мудна за мнозина и лично аз бих предпочел доста по-бърз преход. Но и за това филмът се казва Част Първа, част която оставя всякакви съмнения на страна – Част Втора ще бъде феноменална. 

Ревю на Васил Мирчев – младши