Историята по-долу е фенска интерпретация, вдъхновена от анкетите в рубриката Дуели на сайта Цитаделата. Герои и светове принадлежат на създателите им – аз просто си играя с тях във въображението и обличам тези игри в текст, най-често съставен от изкуствен интелект. Повестта, ако можем да я наречем така, е написана за забавление и не цели да наруши ничии права. Това е фенска щуротия, така че четете на собствен риск!
Пролог
В мъглите между световете, подобно на мираж, който ту се появява, ту отново изчезва, се издига Арената за Дуели на Цитаделата. Там, където нишките на съдбата се сплитат в огнено кълбо, безименен съдия завърта колелото на съдбата. То не познава жал и милост – посочва наслуки герои, изтръгнати от различни вселени, за да ги хвърли в свиреп двубой. Някои идват със слава и оръжие, други – с отчаяние и тайни сили. Всички обаче се оказват пешки в играта на незримите зрители: богати, безлики сенки от необятната мултивселена, които жадно наблюдават зрелището. За тях тези срещи са забавление. За героите – изпитание, от което в крайна сметка излиза само един победител…
Глава 1: Ерик срещу Фейд
Въздухът в Арената на Дуелите сякаш трептеше от очакване. Тази вечер скръбта срещаше амбицията, а отмъщението се сблъскваше с жестокостта. Силуетът на Ерик Дрейвън, възкресената душа, завърнала се да търси възмездие, се очертаваше на фона на пулсиращия енергиен щит, ограждащ бойното поле. Застаналият срещу него Фейд-Рота Харконен излъчваше хищна грация, като облечена в черно пепелянка, навита и готова да удари във всеки един момент.
Камбаната удари с погребален звън, а невидимите зрители наоколо зареваха от нетърпение – гости от множество светове, дошли да утолят инстинктите, които ги бе срам да покажат пред обществата, откъдето идваха – кръвожадност, комарджийство, както и обикновена злоба. Някои бяха дошли от скука, видели всичко в мултивселената, отчаяно опитващи да почувстват нещо в претръпналите си души.
Фейд се движеше с добре премерена скорост, като мъгла от заострени ръбове и пресметната бруталност. Личният му щит проблесна, отклонявайки първоначалния вихър от удари, дошли от катаната на Дрейвън. Наследникът на Харконен, майстор на повлияните от Бин Джезърит бойни изкуства, използва предимството си. Заваляха наказателни удари, всеки от които имаше за цел да обезвреди, да пречупи, дори да унижи противника.
Дрейвън се препъна, болката бе изписана върху измъченото му лице. Подът на арената, изцапан от кръвта на безброй битки, се превърна в неговото платно на страдание под безмилостното нападение на Фейд. Жестока усмивка изкриви устните на Харкона, вече предвкусващ победата. За него Ерик не бе нищо повече от поредната жертва, с която да утоли жаждата си да причинява болка и да измине още едно стъпало по пътя си към по-голяма сила, която да му донесе още повече власт.
Но Дрейвън не можеше да бъде пречупен така лесно. Тялото му се подхранваше от скръб, която не позволяваше да умре. Нуждата от възмездие бе по-силна дори от позива на смъртта. Надигна се отново, а раните, нанесени от Фейд се затвориха, все едно никога не са били. Сякаш цялата сила, бързина и обучение на противника му са били за едно нищо.
Фейд стисна зъби и в леденостудените му очи просветна изненада. През живота си се беше сблъсквал с множество противници, но никога пред някого, чието съществуване да е анатема за естествения ход на нещата. Моментното му колебание се оказа фатално.
Дрейвън атакува с подновена ярост. Превърна се във вихрушка от стомана и скръб, а катаната му – в сребърна змия, танцуваща във въздуха. Всеки негов удар беше пропит с тежестта на изгубената му любов, от изгарящата несправедливост на убийството му.
Щитът блещукаше, опъна се и се огъна под безмилостната атака. Дрейвън съсредоточи цялата си енергия, цялата си болка в един-единствен, отчаян скок. Катаната, водена от неземна сила, прониза отслабващото енергийно поле.
Очите на Фейд се разшириха от недоверие, когато острието се плъзна покрай счупения щит и намери своята мишена. Погледът на шок бързо премина в гняв, когато разбра какво му се случва. Дуелите на Цитаделата не разрешаваха победените да губят живота си и по този начин да се наруши баланса в Мултивселената. Вместо това енергиите, които бяха призовала Харкона на арената, го изхвърлиха обратно на Аракис, там, където щеше да срещне съдбата си.
Ерик Дрейвън прибра катаната си. Ехото на скръбта му отекна из арената и сякаш приглуши арогантните аплодисменти на публиката. Гарванът бе спечелил, ала не за тях или за съдията, забулена в черен плащ фигура с ниско спусната качулка, която бавно вдигна мъртвешката си ръка, за да го посочи с костелив пръст като победител, преминаващ в следващия етап от тази жестока гладиаторска игра.
Не, тази победа също щеше да посвети на Шели. Като всички останали.
Глава 2: Джоузеф срещу Нют
Въздухът бе натежал от очакване на уединената горска поляна. Двамата стояха застанали един срещу друг, а на лицата им се бяха изписали смесица от страх и решителност. От една страна, Джоузеф, младият изобретател от света на чудовищата, щракащи с челюсти в мрака. От друга страна, Нют, бързият и гъвкав младеж, измъкнал се от Лабиринта на ЗЛО. Те бяха избрани за втория Дуел на Цитаделата, където щяха да се сблъскат уменията им да оцеляват.
Джоузеф, свикнал с живот на постоянна заплаха в свят, превзет от нощни създания, беше използвал времето преди битката в своя полза. Полянката беше изтънчено изпъстрена с делото на неговите ръце: въжета, скрити под падналите листа, прикрити ями, подготвени да уловят нищо неподозиращите крака на противника му. Той разчиташе на познаването на земята и се надяваше да използва предполагаемата неопитност на Нют с естествения свят.
Но Нют се оказа изненадващо пъргав противник. Движеше се с плавна грация, очите му непрекъснато обикаляха терена и забелязаха капаните на Джоузеф. Той заобикали умело скритите примки и прескочи измамно покрити ями, с ловкостта, усъвършенствана от годините в коварния лабиринт. Джоузеф видя разочарован как прецизно изготвените му планове се разпадат пред него. Той бе подценил скоростта и наблюдателността на Нют, черти, може би също толкова ценни за оцеляването, колкото познаването на гората.
В очите на Джоузеф пламна отчаяние. Знаеше, че трябва да промени тактиката и то бързо. С решителен вик хукна към парче обрасла зеленина и откъсна клоните, за да разкрие тайното си оръжие: модифицирано бъги, което бе сглобил съвсем сам с части, останали от миналото. Това беше неговият скрит коз, превозното средство, което използваше, за да търси провизии и да патрулира в укрепената ферма на семейството си.
Ревът на двигателя наруши тишината на гората, когато Джоузеф задвижи бъгито, вдигайки облак прах и листа. Представяше си как ще принуди Нют да влезе в един от останалите капани. Изглеждаше, че най-после щеше да надделее.
Но Нют чакаше точно този момент. С бързо движение той извади малък пистолет от джоба си. Вдигна го и стреля във въздуха.
Изстрелът отекна между дърветата, заглушавайки двигателя на бъгито за миг. Джоузеф замръзна, все още стиснал волана. Погледна към Нют, а после към пистолета, който все още димеше в ръката му. Вече не ставаше въпрос за груба сила или хитри капани. Ставаше дума за модерни оръжия, опустошително предимство на тази примитивна арена.
Тъжна усмивка пропълзя по лицето на Джоузеф. Знаеше, че не може да спечели. Вдигна ръце в знак на капитулация и слезе от колата
Нют свали оръжието си, а лицето му остана безизразно. Нямаше смисъл да празнува. От самото начало знаеше, че притежава предимство, инструмент за унищожение, на който Джоузеф, със своята изобретателност и познаване на земята, просто не можеше да се противопостави.
В сърцето на гората победителят стоеше мълчаливо, а ехото от изстрела висеше във въздуха, рязко напомняне, че дори най-гениалните умения за оцеляване могат да бъдат направени безполезни пред лицето на непреодолимата сила. Нют бе победил, но победата му се стори куха, доказателство за бруталните реалности на един свят, в който оцеляването често не зависи от нищо повече от това кой държи по-силното оръжие.
Глава 3: Пийта срещу Рон
Калейдоскоп от ярки светлини осветяваше огромното, блестящо пространство на Арената за Дуели на Цитаделата. Всяка от тях представляваше отделен зрител, отделил се от незнайните си дела в Мултивселената, за да присъства на днешния спектакъл: сблъсък между магьосника Рон Уизли от училището “Хогуортс” и Пийта Меларк, сина на пекаря от Окръг 12.
Първоначалната атмосфера беше на любопитство. Мнозина се чудеха как един магьосник, дори и сравнително неопитен, ще се справи срещу някой, оцелял в Игрите на глада като Пийта. Рон, облечен в измачканата си магьосническа роба, изглеждаше леко нервен, стиснал здраво пръчката в ръка. Пийта огледа опонента си със спокоен, преценяващ поглед, както винаги търсейки стратегическо предимство. Не носеше оръжия, разчиташе единствено на своята сила, ловкост и хитрост.
Стартовият гонг отекна, ударен от съдията – висок мъж с аленочервена роба и златна маска, скриваща лицето му. Пийта тръгна пръв. Той се втурна към Рон, бърз и уверен. Целта му беше да приближи магьосника и така да анулира предимството на вълшебствата му. Рон обаче беше подготвен затова, вдигна пръчката си и извика:
– Флипендо!
Заклинанието удари Пийта право в гърдите. Представителят на Окръг 12 спъна, но успя да запази равновесие, като с това демонстрира впечатляващата физическа издръжливост, която бе придобил в Игрите на глада.
Битката се превърна в танц. С новооткрита увереност Рон започна да изрича заклинанията, които бе усъвършенствал по време на часовете с Войнството на Дъмбълдор:
– Импедимента! Уингардиум Левиоса!
Пийта опита да използва арената в своя полза. Той се криеше зад колоните, издигащи се чак до небесата, прескачаше поставените ями, които изглеждаха бездънни, съумяваше да избягва магиите с изненадваща ловкост. Но усилието видимо го изтощаваше. Напрежението се изписа върху лицето му, докато се мъчеше да се отърве от все по-точните атаки на Рон.
Първоначално хванат неподготвен от бързината и издръжливостта на Пийта, Рон започна да намира своя ритъм. Той разбра, че не може да разчита единствено на мощните заклинания; трябваше да покаже и добра реакция. Той съсредоточи атаките си, прицелвайки се с по-голяма точност и използвайки по-прости проклятия. Стана по-бърз, а движенията му по-плавни.
Балансът на силите се наклони в негова полза. Пийта се бе задъхал, движенията му станаха видимо по-бавни, все по-трудно му бе да се измъква от магията на Рон. Една погрешна стъпка,направена в опит да се покатери по една от безумно високите колони, се оказа фатална.
– Вцепени се! — изрева Рон. Червеният лъч на зашеметяващото заклинание удари Пийта с пълна сила и накара очите му да се ококорят. Краката му се подгънаха и той се олюля, преди да се строполи на земята в безсъзнание.
Над арената се възцари тишина. След това избухна вълна от аплодисменти. Рон Уизли, често пренебрегваният приятел на Хари Потър, бе излязъл победител. Той свали магическата си пръчка, задъхан. Изпита смесица от въодушевление и облекчение.
Беше се изправил срещу достоен противник в лицето на Пийта Меларк, доказал силата човешкия дух в Игрите на глада. Но в крайна сметка този противник си оставаше мъгъл. Силата на магьосника се оказа решаваща. Докато Рон стоеше над падналия пекар, въпросът витаеше във въздуха: кой щеше бъде следващият претендент, който ще се изправи срещу магическата мощ на Рон Уизли в Дуелите на Цитаделата? Слуховете вече говориха за ужасяващ мъж, върнал се от мъртвите, за да мъсти, а също и за момче, дошло от свят на чудовища, за да донесе гибелна зараза.
Само времето щеше да покаже. Днешният ден обаче принадлежеше на Рон Уизли!
Глава 4: Кирос срещу Химерата
Африканската савана изчезна пред погледа на Кирос, заменена от странна арена. Белият лъв се озова сред пейзаж от счупени гръцки колони, над който се носеше задушаващата воня на сяра. Усети трепет в самата тъкан на земята, шепота на древна магия, която бе чувал само в историите на своите предци.
Когато чудовището изникна от руините, стана ужасяващо ясно защо.
Пред него стоеше Химера. Напомняше на лъв, но беше извращение, имаше чертите на дракон и на коза, бълваше огън и вонеше на гнилоч. Ревът й напомняше на какофония от ръмжене, блеене и съскане.
Кирос се бе сблъсквал с опасности и преди. Беше се борил и побеждавал както лъвове, така и хиени. Но това… това беше различно. Това беше нещо неестествено, нещо отвратително. Той се напрегна, бялата му козина настръхна, очите му се присвиха с хищнически фокус.
Химерата се хвърли. Кирос се оказа по-бърз и заобикали атаката с ловкост, която опровергаваше размера му. Химерата изблея като коза и от пастта й изригнаха пламъци. Белият лъв се скри зад една рушаща се колона, но топлината изгаряше козината му.
Оттам се загледа в движенията на чудовището. Търсеше слабост в хаотичния танц на демоничната му фигура. Химерата се плъзгаше се и съскаше, мъчеше се да узнае къде точно се е скрил.
Кирос скочи към главата на химерата и прокара нокти по лицето й. Чудовището изрева от болка и отметна глава назад.
Това беше неговият шанс.
Пренебрегвайки изгарящата топлина, излъчвана от огнения дъх на Химерата, Кирос заби зъбите си във врата й. Чудовището изсъска бясно, а Кирос усети как отровната му кръв потича по козината му. Внезапно фигурата му примигна и изчезна. Победено, то бе отпратено от магията на арената обратно в света, от който го бяха извикали.
Кирос постоя изправен още миг, а залязващото слънце оцвети руините в оранжеви и лилави нюанси. Беше се изправил пред кошмар, създание, родено от хаос и тъмнина, но бе надделял. Шепотът на древна магия избледня, заменен от равномерния ритъм на собственото му сърце.
Белият звяр отметна глава и изрева. Той не знаеше къде точно и с каква цел е призован, но бе готов да отговори и на това предизвикателство. Щеше да остане последният и единствен истински Цар Лъв!
Глава 5: Иг Периш срещу Филип Ковингстън
Въздухът в изоставената катедрала замириса на сяра, когато двамата съперници, призовани от магията на Цитаделата, бяха призовани от отвъдното, за да застанат един срещу друг.
За Иг Периш, младият мъж, изгубил любимата си заради вероломството на така наречения свой приятел, това бе изненада и ново предизвикателство, срещу което не бе очаквал да се изправи. Рогата, увенчаващи челото му го засърбяха в знак за това, че срещу него се приближава заплаха, каквато не бе срещал досега.
Филип Ковингтън стоеше пред него, с приятна, но фалшива усмивка на лицето, скриваща истинските му планове. Създаден от Сатаната, за да въведе своя зъл отец на Земята, той не се свенеше пред нищо, а магията, с която разполагаше бе способна да изкривява и съсипва жертвите му, като подигравка със същността им на Божии чеда.
– Слаб и жалък – изплющя гласът, Чернокнижника, видял за миг същността на Иг и целия му живот, както и начина, по който младежът едва не се бе провалил при търсенето на справедливост, въпреки свръхестествените сили, които бе придобил. – Ти си една мушица, застанала на пътя ми и ще бъдеш пометен!
Веднага щом изрече думите, Филип Ковингтън се сепна. Какво го бе накарало да проговори? Неговата стратегия не бе такава, той умееше да заблуждава съперника си, да прикрива мислите си, да кара другите да се покоряват на волята му. Но по някакъв начин другият бе успял да разкрие истинските му помисли.
– Смееш да използваш магия срещу мен! – изсъска Чернокнижника.
Но Иг нямаше намерение да чака, беше се възползвал от колебанието на противника си. Усещаше в него абсолютно зло, което не можеше да бъде търпяно. В ръцете на младежа се появи страховития тризъбец, който Периш заби в тялото на магьосника, докато той още се съвземаше от изненадата си. Чернокнижника изрева и зае истинския си вид, на отвратителен демон, подобен на козел, а после избухна в пламъци, върнат в преизподнята, от която бе призован.
Иг изтърва тризъбеца и залитна назад. Привидно лесна победа, но се бе стреснал от битката, за която бе призован. Какво се случваше? Чувстваше, че за него предизвикателството тепърва започва…
Глава 6: Илай срещу Коля Герасимов
Илай тъкмо се канеше да се възползва от това, че приятелката му Лаура има лекции до късно и да злоупотреби с бутилката “Гленвилет”, която го гледаше съблазнително от рафта, когато около него се завихриха ярки светлини и той ненадейно се озова насред високотехнологична арена, осветена от неонови светлини. На трибуните около нея бяха насядали увити в кожени плащове фигури със светещи шлемове, като че са пилоти от футуристична версия на Формула 1.
– Какво по… – понечи да каже Илай, когато срещу него се появи друго момче.
Трябва да признаем, че Коля Герасимов също не бе никак очарован от това, че прекъсват сесията му пред компютъра и дори се уплаши, че е задействал Космеона не съвсем по предназначение, но не можеше да определи дали времето, в което се е озовал е бъдеще и от кога точно. Той видя друг младеж пред себе си, но по физиономията му видя, че въпросният е не по-малко объркан. Опита се да го заговори на руски, ала другият отговори нещо на английски, което неимоверно затрудни комуникацията им. Коля възнамери да упражни познанията си по езика на Шекспир, когато насред арената се появи трети силует, още една забулена в черно фигура, но с ниско сведена качулка.
– ИЗБРАНИ СТЕ ДА СЕ БОРИТЕ В ДУЕЛ НА ЦИТАДЕЛАТА. БИЙТЕ СЕ! – отсече съществото.
– Да се бием? Но ние сме тийнейджъри! – възкликнаха двамата, всеки на своя си език. Създанието обаче очевидно имаше особена заповедност в гласа си, тъй като двамата се втурнаха един срещу друг. Коля реши да използва Космеона и да опита да измъкне и двамата, като същевременно победи другия (заради думите на създанието, нали), като при сблъсъка си един в друг двамата скочиха в бъдещето. Руснакът обаче веднага разбра, че арената на въпросната Цитадела сериозно е объркала нещо, тъй като вместо в утопичното бъдеще на Алиса се озова в апокалиптичното на Глот и веднага забеляза слугите му, които хукнаха към пришълците, за да ги бият.
– Какво става? Толкова ли е зле в Русия наистина? – попита Илай, сащисан.
– Не, това всъщност… оф! – изнерви се Коля, когато забеляза и силуета на Глот да наближава и бързо използва Космеона отново. Този път силата на талисмана върна двамата във времето на Илай, а именно Новата година в навечерието на новия век (не точно, но тогава така смятаха от медиите). Спорно е да се каже дали това обаче подобри състоянието им, тъй като двамата се озоваха заклещени в химическа тоалетна, която смърдеше на умрели лебеди, а отвън някакъв робот я блъскаше.
– Толкова ли е зле в Америка? Да не би пропагандата ни да е вярна? – изуми се Коля.
– Не, просто… – опита да отговори Илай. Роботът отвън обаче не го чакаше, а успя да събори химическата тоалетна, която се търкулна по нанадолнище и с голямо съжаление трябва да кажа, че съдържанието й започна да излиза отвътре на талази.
– Отвратително! Предавам се! – кресна Коля и в същото време тупна отново насред съвременна Москва, пред екрана на компютъра, където течеше сесията с междупланетната игра на приятелите му.
– Коля, не знам къде си бил, но смърдиш на говна – оплака се Витя, приел някак нормално изчезването и повторната поява на приятеля си, но не и миризмите, носещи се около него.
В това време като победител Илай се тръсна чистичък по задник в краката на качулатото същество.
– ЧЕСТИТО, ПОБЕДИТЕЛЮ ИЛАЙ – гръмна отново гласът на създанието – ПРЕМИНА ПЪРВИЯ КРЪГ ОТ ТУРНИРА. ОЧАКВАЙ ВКЛЮЧВАНЕ ОТНОВО.
– Отново ли? Как така отново? – отвори уста Илай, но след това отново се озова в стаята си и премигна. Да, определено имаше нужда от този “Гленвилет”…
Глава 7: Адам срещу Кайто
Жуженето на дроновете, кръжащи хищно около трасето за спускания S, напомняше това на оси, приближаващи плячка. Събралото се множество нетърпеливо шумеше за предстоящото зрелище, сблъсъка на великия шампион Адам с прочутия крадец Кайто Кид. Битката бе уредена от Цитаделата, мистериозна организация, известна с това, че организира нелегални двубои от години. Никой не беше виждал представителите й, но и не те бяха интересните в момента.
Адам се появи първи на трасето, спускайки се от хеликоптер сред фанфари, фойерверки и взрив от пайети – зрелище, уредено от верния му съюзник Тадаши. Той поздрави събралата се публика със самочувствието, което само един роден победител има. Игрива усмивка играеше на лицето му, скрито от маска за домино, а от зъбите му се подаваше неизменната димяща цигара. Костюмът му на тореадор изписваше атлетичното му силно тяло и караше всяко негово движение да изглежда като походката на опасен хищник.
Кайто се появи от нищото, в един миг го нямаше, а в следващия се материализира до Адам, все едно през цялото време е бил до него, ала невидим. Всички ахнаха при появата му, макар никой да не бе изненадан от поредния номер. Неговите фокуси бяха прочути надлъж и шир из цяла Япония с това, че приличат на истинска магия и досега не се е намерила сила, която да може да им противодейства. Неговото лице също беше озарено от чаровна усмивка, издаваща дързост и предизвикателство. Белият му костюм на илюзионист не бе така прилепнал като този на Адам, но не можеше да скрие силното му младо тяло, докато се покланяше на събралото се множество.
Светофарите за предстоящото състезание светнаха в червено, а после се осветиха в зелено – знак, че надпреварата започва. Кайто се издигна във въздуха, сякаш левитира, а после полетя напред като птица. Никой не знаеше какъв точно е фокусът, който използва, но Адам не изглеждаше притеснен. Той дръпна за последно от цигарата си и лениво изтърси пепелта, преди леко да се оттласне с крак и да засили скейтборда си по нанадолнището. Леко, но започна бързо да набира скорост по криволичещото трасе, като не изпускаше бялата фигура на илюзиониста пред себе си. Хищник, вървящ търпеливо подир плячката си, без да бърза с нападението… докато правилният момент за това не удари.
Адам подскочи по някакъв странен за окото начин и повдигна скейтборда си във въздуха, след което пресече напряко един от завоите, спускайки се по черния терен и изпреварвайки Кайто, който добросъвестно следваше завоите. Шампионът застана пред фокусника и злорада усмивка разцъфтя на лицето му, когато отвори ръце за прегръдка. Знаеше какво трябва да вижда фокусника, илюзия, че Адам, противно на законите на гравитацията, се изкачва към него. Нямаше как да избегне хватката му, но когато стисна ръце около момчето скейтърът с изненада установи, че прегръща чучело. Кайто бе направил поредната си магия и всъщност бе по-напред, а Адам бе уловил кукла, облечена в дрехите му.
– Каква досада… – въздъхна шампионът, подразнен, че е бил направен на глупак. Това беше непростимо, а освен това щеше да се наложи да разкрие истинската си бързина в битка с дилетант.
Адам се завъртя надолу и рязко ускори надолу с отласкване на мускулестия си крак. Скейтбордът набра такава скорост, все едно е мотоциклет. Тук всяка грешка на шампиона можеше да го изпрати в болница с натрошени кости, но той не мислеше за това, интересуваше го само победата. Наближи една скална издатина и прелетя във въздуха, пресичайки огромно пространство от трасето и тогава видя противника си. Кайто извърна глава към него и Адам видя как по лицето му се изписва изненада, но нямаше да има време за нов фокус. Шампионът започна да пада към него и приклекна във въздуха, за да сграбчи скейтборда си във въздуха. Докато падаше край илюзиониста, Адам замахна и здравата халоса с него Кайто у гърдите. Момчето нададе стон и падна като птица, сразена в полет, а скейтърът се приземи като котка до него, така че противникът да е в краката му.
– Край на номерата, малкия – изсмя се Адам, докато фокусника пъшкаше в краката му, победен.
Тадаши изникна до него, винаги готов да удовлетвори всеки каприз на господаря си и му подаде предварително запалена цигара, от която Адам всмукна жадно. След това му подшушна нещо на ухото. Шампионът повдигна вежда.
– Цитаделата имат още ангажименти към мен… много добре. Ще отделя време за така наречените им Дуели.
А после се прибра в дома си. На следващия ден, като депутата Шиндо Айносуке, го чакаше парламентарен контрол в Диета.
Глава 8: Окурикара срещу Z.W.E.I.
Атмосферата на Арената за Дуели на Цитаделата трептеше от очакване. Двама бойци се бяха изправили един срещу друг. От едната страна това бе сдържаният мечоносец Окурикара, а от другата забуленият в сенки Z.W.E.I., придружаван от призрачния вълк Айн.
Кара-сан, който бе човешко въплъщение на легендарна катана, се движеше с грация, която подсказваше за уменията му. Дисциплиниран и ловък, той умееше да върти меча си с упомопомрачителна скорост, позволяваща му по време да битка да се превърне в буря от стомана.
Z.W.E.I. от друга страна бе символ на овладяна сила. Оцелял сред множество премеждия, той бе изковал ненарушима връзка с Айн, а към нея добавяше и силата на своя тежък, макар и къс меч. Това даваше допълнителна мощ на и без това значителната му физическа сила, като му позволяваше да нанася съкрушителни удари.
Окурикара беше този, започнал танца на мечовете. Той нападна с мълниеносна бързина, а острието на катаната му се размаза на слънчевата светлина. Спусна се напред и опита да обезвреди Z.W.E.I. със серия от бързи и точни удари – всеки от тях преценен така, че моментално да се възползва от пролука в отбраната на противника.
Z.W.E.I. обаче не се остави да бъде хванат неподготвен. Айн изригна като продължение на сетивата му и му позволи да блокира повечето от атаките на Окурикара. Сблъсъкът на стомана и зъби оглуши с трясък арената.
Z.W.E.I. разчиташе на огромната си сила, която придружаваше всеки удар на меча му. Движенията му не бяха така грациозни като тези на Окурикара, ала не им отстъпваха по ефективност. Той отблъсна ударите на катаната и контраатакува. Призрачният вълк също опитваше да захапе противника му и с това го разсейваше.
Битката се превърна във вихрушка от стомана. Окурикара танцуваше около Z.W.E.I., залагайки на ловкост и бързина. Той обсипваше другия мъж с безконечен поток от удари, всеки целящ да отслаби защитата му. Противникът му от своя страна отказа да отстъпи, като крайбрежна скала, у която морските вълни се разбиваха безсилно. Всяка негова контраатака бе изпълнена със заплаха и свидетелстваше за силата и доблестта му.
Въпреки това Окурикара взе предимство. Бързината и точността му позволиха да диктува темпото на битката, а това принуди Z.W.E.I. постоянно да се защитава. Издръжливостта на върколака обаче се оказа сериозно препятствие. Той понасяше ударите, а там, където имаше опасност да се огъне, на помощ идваше оголилият зъби Айн.
Но с напредъка на битката Z.W.E.I. започна да се уморява. Движенията му станаха по-тромави, стонове започнаха да излизат от гърлото му. Призрачната фигура на фантомния вълк стана по-бледа и неясна, знак, че енергията му започва да се изчерпва. Окурикара усети това и реши да довърши противника си. Той ускори още повече атаките си, а катаната му сякаш се намираше на пет места едновременно. Движенията му бяха на хищник, надушил плячка, на акула в плитки води, докопала паднал в морето рибар.
Но Z.W.E.I. отказа да се примири. Той събра последните си сили и с боен вик се втурна в последна, отчаяна атака. Хвърли се към Окурикара като тайфун, а тежкият му меч полетя, за да строши древната катана.
За един миг изглеждаше, все едно дръзкият ход ще успее. Но Окурикара се плъзна като сянка настрани и удари с плоското на острието си ръката на Z.W.E.I., като го принуди да изтърве меча. След това завъртя катаната и заби дръжката й в брадичката на противника си.
Z.W.E.I. изпъшка и залитна назад. Изтощеното му тяло не издържаше повече. Здравите му мускули, давали такова предимство, сега натежаха като камъни. Върколакът се просна по гръб със стон, а призрачният му спътник премигна и изчезна.
Окурикара остана изправен пред противника си и бавно прибра катаната си. Изражението на лицето му остана непроницаемо, но погледът му сякаш се смекчи, докато се навеждаше, за да подаде ръка на падналия си съперник.
– Би се добре – каза Кара-сан. – За мен беше чест да кръстосам меча си с теб.
Z.W.E.I., който очакваше подигравателни слова от боецът, успял да го изтощи и надвие, успя да кимне и изръмжа тихо в знак, че признава надмощието му. После пое подадената ръка и изохка, докато се изправяше.
– Успех в следващите битки, майсторе – успя да изрече накрая той, поел си въздух. Окурикара кимна отсечено, а след това изчезна в ярка светлина, готов да продължи битките си на Арената. Z.W.E.I. също бе върнат в своя свят, при гадателката Виола, която знаеше как да изцери раните му и да повдигне духа му.
Около Арената за Дуели просветнаха мълнии. Тази схватка бе приключила, ала битката за титлата тепърва започваше…
Глава 9: Ерик Дрейвън срещу Нют
Дъждът барабанеше по покривите на отдавна изоставени блокове, издигащи се като неми свидетели на предстоящия сблъсък. Силуетът на Ерик Дрейвън се открояваше досущ като кацнал гарван на фона на безумните цветове, обагрили небето в безумното измерение, където Дуелите на Цитаделата го бяха пренесли.
Противникът му бе стоеше от другата страна на улицата – мършаво момче, което стискаше пистолета в ръката си толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. В очите му се четеше страх, ала като че ли не толкова от фигурата пред него, колкото от нещо, което го яде отвътре. Нют бе оцелял сред жестоките експерименти на Лабиринта и сега бе пренесен тук, за поредното изпитание.
– Назад! – каза той и вдигна пистолета. – Не се боя да използвам това!
Ерик наклони глава, а тъмния грим под очите му приличаше на черни сълзи, стичащи се заради отдавна извършена неправда. Той разбираше, че и двамата са жертви на някаква странна манипулация, но Гарванът, дарил го със свръхестествен живот, жадуваше за победа.
Нют стреля.
Куршумът разкъса гърдите на Ерик и му причини изгаряща болка, карайки го да отстъпи крачка назад. Ала раната започна да се затваря почти незабавно.
Нют се ококори. Стреля още няколко пъти, но не постигна по-добър резултат. Осъзна, че действията му са безмислени и това го смаза.
– Какво си ти? – заекна той.
– Това, което е обещано – бавно тръгна към него Ерик.
Стресът дойде в повече на Нют. Той потръпна и изтърва пистолета. Очите му се завъртяха, а от гърлото му долетя зверско ръмжене. Болестта, срещу която се беше борил толкова дълго, го завладя и черна слуз потече от очите и устата му.
Съществото, което допреди малко беше момче се стрелна напред, преобразено от вируса в див звяр, зомби, движено от примитивен глад.
Ерик не изпита боязън при вида на тази метаморфоза. Той също бе умирал и от дистанция на времето го намираше почти за освежително. Напротив, това, че противникът му вече не бе човешко същество улесняваше задачата му. Той се стрелна напред в сенките, вдигнал меча.
Нют се пресегна с почернелите си пръсти към гърлото на Ерик. Гарванът прие нападението и не отстъпи. В ръката му се появи меч, който се надигна и свали няколко пъти. Нют изкрещя и отстъпи назад. Наместо кръв, сияние започна да блести от раните му. То ги изцери от ударите на острието и потисна симптомите на вируса, но и го телепортира далеч от арената, избрана от Цитаделата за този двубой, обратно в полуделия свят, от който идваше. Не за да го спаси, а за да му позволи да изпълни мисията, за която е избран.
Ерик се напрегна, когато видя нова фигура да изплува пред него, висока монахиня с бяла кожа, в чиито очи се четеше стъписващо зло. Демонът Валак, предишният шампион на Цитаделата, се бе явил, за да поздрави победителя.
– Продължаваш нататък… – долетя ръмжащият глас на чудовището, а лицето му се изкриви в зла усмивка.
– Нататък? – пристъпи напред Ерик. – Къде нататък?
Но демонът вече изчезваше, ухилен все така заканително, а Гарванът се завърна в спирката между световете, в очакване на следващия Дуел.
Глава 10: Кирос срещу Рон Уизли
Въздухът бе натежал от напрежение над странния и непознат терен. Това не бе познатият стадион по куидич пред “Хогуортс”, а нещо почти непознато – Арената за Дуели на Цитаделата. Рон вече веднъж бе призоваван в нея, а сега го бяха извикали отново. Този път срещу него се издигаше Кирос, страховитият бял лъв, опитал за завладее приказната страна Милеле.
Понатрупал самочувствие след успехите си по куидич и победата над Пийта Меларк в предишната си битка, Рон сега се изправяше пред още по-голямо предизвикателство. Той стисна пръчката си и преглътна.
– Брада на Мерлин – преглътна той, а белият лъв се ухили злорадо, разкривайки огромните си зъби. Беше надушил страха на момчето.
Самодоволството на звяра подразни Рон. Той вече не бе малкото момче, което трепереше само при мисълта за паяк. С реакции, усъвършенствани от тренировките по куидич, той бързо изпрати заклинание по звяра.
– Вцепени се! – извика с леко треперещ глас.
Проклятието полетя към Кирос, като за миг шокира водача на белите лъвове. Той обаче бе по-бърз, отколкото магьосника бе предвидил. Избегна магията с лъвски скок и червеното заклинание прелетя покрай снежнобялата му грива.
Кирос изрева, звук, който разтърси земята и накара тръпки да полазят по гърба на Рон. Как смееше да го напада това… кутре! Белият лъв нападна със скорост и свирепост, каквито младежът не очакваше. Това не бе тромав и непохватен трол, а хищник, роден за да убива.
Първоначално Рон се паникьоса. Атаките на Кирос бяха безмилостни, самият той се бе превърнал във вихрушка от нокти и зъби. Магьосникът заотстъпва, като отчаян вдигаше защитни заклинания пред себе си.
– Протего! Протего Максима!
Ръката го заболя от толкова въртене на пръчката, но пред него се появи блещукащ щит, отблъснал мощните лапи на лъва.
Рон се задъха, а по челото му изби пот. Осъзна, че няма да може да удържа лъва вечно. Кирос видимо се бе разярил, вървеше с тежки стъпки, а очите му блестяха заканително. Рон осъзна, че тази ярост е най-добрият му шанс за победа.
Рон си пое дълбоко въздух. Може да не бе най-талантливият магьосник, но нямаше да се остави да бъде победен от едно животно. Той изчака следващия ход на Кирос и предугади движенията му. Когато белият лъв скочи, Рон отстъпи настрани изненадващо ловко и нанесе своя удар.
– Вцепени се! – извика той и този път гласът му не потрепери. Заклинанието този път се получи по-силно и намери целта си. Кирос бе улучен в полет, а очите му се разшириха от изненада, преди червената светлина да го обкръжи. Белият лъв падна с тежко тупване, изгубил съзнание.
Рон остана задъхан и стиснал пръчката си. Бе излязъл победител и този път, въпреки невероятния, почти абсурден противник, който му се бе паднал. Изпита облекчение. Когато обаче видя как лъвът изчезва в бяла аура, изпратен отново в своя свят, не успя да не се запита какво ли още го очаква в тези Дуели…
Глава 11: Иг Периш срещу Илай
Иг Периш премигна. Магията на Дуелите на Цитаделата отново го беше пренесла някъде, но не бе сигурен къде точно. Намираше се в някакъв склад като от началото на новия век, пълен с компютри и кранове. Приличаше на клуб за игри, каквито вече не съществуваха, но май беше физкултурен салон в училище, който някой бе натъпкал с техника.
– По дяволите – възкликна слабовато момче от другия край на залата. – Това трябва да е втория кръг от онзи откачен турнир!
Иг присви очи към него. Да, разбира се. Та нали вече се беше изправил срещу чернокнижника Ковингтън. Сега обаче срещу него имаше някакво дете? Как да подходи? Не можеше да тръгне да го ръчка с вилата, както бе направил със злия магьосник.
Можеше обаче да го уплаши.
Иг използва демоничните си сили и тризъбецът се появи в ръката му, а около краката му запълзя змия.
– Предай се – каза той с глас, който се надяваше да звучи повелително.
Другото хлапе пребледня, но не се предаде, а хукна да бяга между компютрите. Иг изсумтя. Сега му отваряше работа. Но какво да се прави, такива си бяха гимназистите. Той тръгна заплашително подире му. Змията съскаше заканително до него, а за по-голяма ефективност той събори няколко компютъра с тризъбеца си. Грубичко, но се надяваше да сплаши хлапето пред себе си, така че да не прави глупости.
После обаче зяпна, когато видя, че младежецът е седнал на някакъв компютър и инсталира нещо от диск.
– Абе ти луд ли си, бе? – попита невярващо Иг.
В следващия момент от тавана се спусна кран, който грабна змията му и я хвърли настрани. Тя изсъска възмутено, но Периш нямаше възможност да следи по-нататъшните й реакции, тъй като кранът се завъртя към него и го халоса здраво през гърдите. Младият рогат мъж изпъшка и залитна назад, а зад краката му се опъна кабел, в който той се спъна и просна по гръб.
– Казвам се Илай – внезапно се изправи гимназистът с компютърен диск в ръка. – И няма да се предам!
– Ама верно ли? – отвърна Иг, докато се изправяше и реши да покаже малко повече от уменията си, тъй като явно видяното не бе достатъчно убедително. Той вдигна тризъбеца нагоре, както си лежеше, наниза крана на него и го изтръгна от гнездото му, а после се изправи и дръпна силно кабела, за да го скъса. Блеснаха искри и около него лумна пожар, но той остана насред пламъците и отново извика змията си, която допълзя сред огъня и отвори уста със зловещ съсък.
– Добре, предавам се – размисли Илай и вдигна ръце.
– Знаех си, че когато помислиш, ще вземеш правилното решение – отвърна леко свадливо Иг, а после вдигна тризъбеца си. Все пак беше спечелил!
Глава 12: Адам срещу Окурикара
Окурикара запази спокойствие, когато санива му каза, че следващата му мисия ще пътува сам. Това не бе обикновеното пътуване за битка с воините на Ретроградната армия, а второ предизвикателство от Дуелите на Цитаделата. Кара-сан се озова в началото на криволичещо спускащо се трасе, а пред него се намираше атлетичен красив мъж, държащ скейтборд в ръката си. Зад него се бе събрала тълпа, която викаше разпалено:
– Адам! Адам!
– С това ли смяташ да се биеш – каза присмехулно Окурикара, като посочи скейтборда с дръжката на меча си, дори без да го вади от ножницата.
– О, не – измърка в отговор Адам. – С това мисля да бягам. А ти ще трябва да ме хванеш.
След тези думи скейтърът пусна борда на земята, качи се отгоре и се засили по нанадолнището.
– Абсурдно – изцъка с език Окурикара и извади меча си, след което хукна подир плячката си. Адам летеше надолу с невъзможна бързина, но Кара-сан не изоставаше. Той напрегна мускулите си на тукен данши и минаваше напряко навсякъде където може, прескачайки над пропасти, на чието дъно можеше да си счупи врата, ако направеше грешка. Същото важеше и за Адам, който се наслаждаваше на гонитбата, почти опирайки се в земята при всеки завой на скейта си. Оглушителният му смях отекна из S-а, но Кара-сан прецени, че това е тактика за психологическо сплашване и не му обърна внимание.
По някое време Адам изчезна от погледа на Окурикара, възползвал се от предимството в скоростта. Мечоносецът не се трогна от това нещо, а продължи да слиза след него. Скейтърът си играеше със сили, които не разбира. Кара-сан завъртя меча така, че да удря с тъпото – все пак противникът му не беше ревизионист, а обикновен човек, макар и видимо доста нахален. Беше застанал нащрек, готов за изненади и въпреки това Адам успя да го хване неподготвен, изникнал иззад поредния завой така все едно върви нагоре.
Окурикара прокле и замахна с меча си, за да го обезоръжи. Адам обаче подскочи във въздуха и със същото движение изрита борда към ръцете си, за да контраатакува. Дръзка хватка, защото острието профуча на сантиметри от челото му и дори леко разроши косата, падаща над очите му. Рискът обаче си струваше. Вече атакувал с оръжието си, Кара-сан беше останал беззащитен. Очите му се разшириха, когато ръбът на дъската полетя и се заби в брадичката му. Главата му се отметна назад, а той се просна по гръб. В следващия миг Адам се бе приземил на земята, стъпил с крак на гърдите му.
– Добър опит, но недостатъчно – изсмя се шампионът по скейт. Имаше от какво да е доволен. Беше спечелил отново!
Глава 13: Ерик Дрейвън срещу Рон Уизли
Въздухът трептеше, наситен с енергия, която сякаш беше едновременно древна и невъобразимо нова. Арената за Дуели на Цитаделата бе място между светове, сиво междинно пространство, където тъканта на реалността изтъняваше и разкриваше проблясъци от други светове, други животи. Именно в тази ефирна арена пристъпи Ерик Дрейвън. Черното му като мастило дълго палто бе още по-дълбока сянка на фона на приглушената околност. Очите му, цвета на тлеещи въглени, обхождаха странния, безмълвен пейзаж.
Отсреща, не по-малко озадачен, стоеше Рон Уизли. Червената му коса, обикновено ярък символ на шумния му характер, тук изглеждаше почти безцветна в това чудато сияние. Ръката му здраво стискаше вълшелната пръчка, а очите светеха с смесица от объркване и добре позната искра на храбростта на „Грифиндор“. Бил бе на по-странни места, срещал бе по-ужасяващи неща, но това… това се усещаше различно. Човекът отсреща излъчваше студена, непреклонна воля, която накара косъмчетата по ръцете на Рон да настръхнат.
Ерик Дрейвън не проговори. Той рядко го правеше. Самото му присъствие беше изявление – мълчалива, безмилостна сила. Той се задвижи пръв, а Рон въпреки първоначалния шок, реагира с инстинкта, изграден през години на битки с мрачната магия.
– Вцепени се! – извика той, думата отекна странно в празнотата. Ален лъч енергия изригна от пръчката му, насочен право в гърдите на Ерик.
Ерик не се отклони. Той просто пое заклинанието. Лъчът го удари, и за частица от секундата по фигурата му пробяга едва доловима вълна, като вода, раздвижена от камък. После – нищо. Той продължи напред, без да се сепне.
Очите на Рон се разшириха още повече.
– К-какво по брадата на Мерлин? – измърмори той и направи бърза крачка назад. Това не приличаше на никаква магия, която бе виждал. Нито щит, нито отклоняване – просто… непробиваема устойчивост.
– Експелиармус! – извика отново, в отчаян опит да обезоръжи безмълвния си противник.
Разоръжаващото заклинание беше мощно, ярък червен блясък. То профуча край главата на Ерик, когато той леко се извърна – движение толкова минимално, че можеше и да се изпусне. Той не просто бе избегнал самото заклинание, нонамерението му, сякаш инстинктивно знаеше целта и позволи на магията да го отмине безобидно. Дори сега Ерик наблюдаваше магьосника, преценяваше силата му. Разбираше, че Рон се осланя изцяло на пръчката, че силата му е в заклинанията и бързата мисъл, а не в физическата мощ.
Рон, виждайки как най-добрите му нападателни и обезоръжаващи заклинания не дават резултат, почувства първия пламък на истинска паника. Опита нещо друго, за да създаде дистанция.
– Импедимента! – извика той, и невидима сила се стовари върху земята между двамата, предназначена да забави Ерик.
И отново – Ерик не спря. Той се плъзна около невидимата преграда с грацията на танцьор, дългото му палто се завъртя. Той не беше по-бърз от заклинанията на Рон – не съвсем – но беше по-прецизен, движенията му почти предугаждащи, сякаш някакъв призрачен водач му шепнеше намеренията на магьосника. Гарванът – невидим, но осезаем – изграчи в периферията на съзнанието на Рон, звук, който раздираше нервите му.
– Дифиндо! – опита Рон, надявайки се да призове разсичаща магия, която да разкъса земята или да създаде преграда. Но Ерик вече бе твърде близо. Той се устреми напред – не като бясно нападение, а като хищник, приближаващ тихо и неизбежно.
Виждайки изпитото, напрегнато лице на противника толкова близо, Рон усети нова вълна на отчаяно вдъхновение. Насочи пръчката си към земята:
– Конфринго! – изрева, и почвата под краката на Ерик избухна, вдигайки облак прах и отломки.
Ерик усети как магическата енергия се натрупва, разбра, че не бе насочена пряко към него, а към земята. И когато експлозията избухна, той не скочи, нито падна. Просто се плъзна през хаоса, тялото му за миг трепна с почти неземно сияние – проява на духовната връзка, която го закотвяше. Излезе от облака прах невредим, още по-близо, очите му впити в Рон с ужасяваща настойчивост.
Рон се отдръпна, задъхан. Магията му, винаги надеждна, изглеждаше безсилна срещу това… нещо. Опита да извика щит:
– Протего! – но преди куполът да се материализира, Ерик връхлетя.
Това не беше удар, нито ритник. Беше размазан, непреодолим вихър. Ръката на Ерик се затвори около ръката на Рон с пръчката – не със сила, а с абсолютен, непоклатим контрол. Магическата ръка на Рон внезапно изтръпна, безсилна. С едно леко, но твърдо движение Ерик изтръгна пръчката от пръстите му – тя описa бавна дъга и падна безобидно на сивата земя.
Рон бе обезоръжен, уязвим. Но Ерик не спря. Приближи още, присъствието му се разля като физическа тежест. Въздухът около него сякаш се сгъсти, стана по-студен, носеше лек металически вкус на кръв и болката на хиляди забравени вопли. Рон почти виждаше как призрачните крила на гарвана се разгръщат зад Ерик – безмълвен, ужасяващ знак. Това бе психически удар, вълна от отчаяние и несломима решимост, която се стовари върху смелия, но уязвим ум на Рон.
Той изохка – не от физическа болка, а от тежестта на скръбта и яростта на Ерик. Това бе съпреживяване толкова дълбоко, че приличаше на насилие. Коленете му се подгънаха. Неговата собствена воля, обикновено ярка и устойчива, сега изглеждаше като пламък на свещ пред буен пожар.
Ерик Дрейвън се наведе напред, лицето му на сантиметри от това на Рон. Очите му – две тлеещи въглени – го приковаваха. Нямаше нужда от думи. Посланието беше ясно, изгорено в съзнанието на Рон: Не си ми равен. Твоят свят не е моят свят. Твоята магия, колкото и могъща, не може да докосне това, което съм аз.
После, със същата спокойна и небрежна грация, която бележеше всяко негово движение, Ерик отстъпи назад. Не се възгордя, не триумфира. Рон, задъхан и разтърсен, се свлече на земята – тялото му невредимо, но духът му – напълно покосен. Това не бе битка на заклинания, а сблъсък на воля срещу сила, която не може да бъде спрянa.
Сивото пространство започна да се разпада, цветовете да се преливат и разтварят. Ерик Дрейвън, с целта си все така непоклатима, с мълчаливата си победа зад гърба си, просто се обърна и тръгна към разсейващата се светлина. Рон Уизли остана да събира сили да премисля безмълвната, ужасяваща мощ на Гарвана.
Ерик Дрейвън го бе победил не чрез убийство, а чрез абсолютна доминация – чрез пречупване на волята на съперника, без да засегне нито една кост. Сега вече Гарванът можеше да продължи към финала!
Глава 14: Адам срещу Иг Периш
Нощта миришеше на бензин и изкушение. Асфалтът блестеше под неона на лампите, а въздухът вибрираше от очакване. От едната страна стоеше Иг Периш, със сенки под очите и рога, които сякаш пулсираха в тъмното. От тях се разстилаше тиха заплаха — обещание, че ще извади наяве най-грозните тайни на противника си.
От другата страна… Адам. В елегантния си костюм, със скейтборда в ръка, сякаш е поканен на бал, а не на дуел. Усмивката му беше остра като нож, движенията — опасно плавни.
– Ще те накарам да коленичиш пред желанията си – прошепна Иг. Очите му пламнаха и рогата заблестяха. Тежка вълна от тъмни мисли заля арената, готова да повлече всеки нормален човек.
Но Адам не беше нормален. Той се засмя, искрено и звънко, а после скочи върху дъската си. Металическият звук от колелата проряза тишината и Иг се оказа в капан, заплетен като паяжина от движенията на противника. Всеки завой на Адам беше като танц, всяко подскачане по рампите — като покана.
Иг се опита да отвърне с брутална сила — рогата му разсякоха въздуха, а от гнева му сенките потрепериха. Но Адам отново беше близо, твърде близо. Толкова, че Иг усети дъха му по врата си, когато той прошепна:
– Ах, колко е приятно да виждаш някой толкова… напрегнат.
С леко докосване на дъската си, Адам спъна Иг и го накара да залитне. Вместо да довърши обаче, се отдръпна театрално, оставяйки му миг надежда. Точно толкова, че Иг да се хвърли пак с последни сили.
Рогата се стовариха надолу с бясна сила, но Адам беше вече във въздуха. Завъртане. Усмивка. Кацане точно зад гърба на Иг. Пръстите му минаха леко по рамото на противника, а после… рязък тласък. Иг падна на колене, а рогата му забиха в асфалта, като вдигнаха взрив от искри.
– Ти си силен – призна той, задъхан, – но превръщаш всичко в игра.
Адам се наведе бавно, а лицето му почти докосна това на Иг, когато прошепна:
– Защото само аз определям правилата.
Дъската се завъртя в ръцете му с едно елегантно движение, а след това го удари по брадичката, за да го събори окончателно, безпомощен и проснат по гръб.
Публиката на Дуела — невидима, но сякаш винаги там, избухна в аплодисменти.
Адам разпери ръце театрално и завъртя дъската като цвете в балет. „Vive l’amour!“ възкликна, докато Иг лежеше повален и пъшкаше безсилен.
Дуелът беше приключил. Победителят беше един. И вече мислеше за титлата.
Глава 15: Адам срещу Ерик Дрейвън
В мъглите между световете, там където сенките се събират да гледат зрелища отвъд човешкото, колелото на съдбата се завъртя за последен път. От него излязоха двама красиви и смъртоносни мъже – Адам, „Смъртта на скейта“, и Ерик Дрейвън, възкръсналият от пепелта на болка и ярост. Това беше финалът – сблъсъкът, който трябваше да реши кой ще бъде шампионът на Арената.
Адам се появи с хищното самодоволство, което винаги го отличаваше. Скейтът му изсвистя по каменния под, той се завъртя в дъга и поздрави публиката от безлики сенки с театрално покланяне, сякаш ставаше дума за премиера на сцена, а не за двубой на живот и смърт.
– Cher garçon – усмихна се той на съперника си, а устните му се извиха в дяволска дъга.
Ерик отвърна без думи – очите му горяха в черно, всяка татуировка по голите му гърди сякаш оживяваше в мрака. В погледа му нямаше игра, нямаше усмивка – само изпепеляваща ярост.
Ударите започнаха като светкавици. Адам се стрелкаше, скейтът му бе острието на коса, която танцува. Ерик отвръщаше с брутална сила, всеки негов удар беше тежък, земен, като чук върху наковалня. Пот започна да блести по слепоочията им, гърдите им се повдигаха в задъхано темпо. Всеки дъх беше вик, всяко издишване – обещание за още болка.
Адам отстъпваше крачка след крачка, усмивката му този път издаваше напрежение. Ерик го притискаше – суров, свиреп, непреклонен. Дланите му, покрити с мастило и белези, се впиваха в впиваха в дръжката на меча, с който опитваше да среже скейта и така да пречупи и самия Адам.
– Стига танци! – изръмжа той, решил, че е докопал противника си. Адам обаче сполучи да се измъкне в последния момент.
Но тогава настъпи промяната. В очите на Адам проблесна искра. С всяко завъртане на скейта, той си възвръщашеа контрол.а Колелата засвириха, ръбът проблесна и движението му се превърна в танц на изкушение – недосегаем, смъртоносен. Публиката от сенки застина в мълчание, омагьосана от грацията му.
Ерик започна да се задъхва – ударите му вече дори не приближаваха противника. Гневът му започна да замъглява разума, в очите му проблесна първата искра на съмнение. Адам се възползва. С едно изкусно движение скейтът му се стовари върху китката на Ерик. Звукът на удара отекна в Арената като счупена струна. Ерик изрева, пръстите му се разтвориха и мечът издрънча на земята.
Без миг колебание Адам се изстреля нагоре – скейтът му блесна във въздуха, преди да се забие с брутална елегантност под брадичката на Дрейвън. Звукът беше като гръм, а главата на Ерик се отметна назад. Татуираното му тяло се удари в пода, въздухът излезе от дробовете му със стон на неверие.
Потта блестеше по челото му, погледът му се замъгляваше.
– Невъзможно… – прошепна той, но думите му бяха удавени от вика на публиката.
Адам се наведе и стовари обувката на десния си крак върху гърдите на падналия му враг. Той дишаше тежко – но не от слабост, а от еуфорията на триумфа. Устните му се разтеглиха в усмивка, която беше едновременно жестока и ослепително красива. Очите му горяха – не на човек, а на шампион, който знае, че цялата арена е негова.
Сенките от трибуните избухнаха в безмълвен рев. Финалът бе решен. Победителят – коронясан не със злато, а с въздишките на поражението и възторга на публиката.
Когато прахът се слегна, а сенките се отдръпнаха в мъглите между световете, едно бе ясно – този финал нямаше да бъде забравен. Дуелът между Адам и Ерик щеше да остане завинаги в хрониките на Цитаделата – като легенда за красота, ярост и победа, в която „Смъртта на скейта“ доказа, че няма равен.
Последни коментари