Тази събота в гост в рубриката ни с интервюта е писателят Дрейк Вато, автор на романите “Космически залог” и “The Celestial Way”. За това какво го вдъхновява и как се развива творчеството му говорим в следващите редове.
Здравей Дрейк (или ако предпочиташ, Виктор) и ти благодаря, че се съгласи да дадеш интервю за Цитаделата. Представи се с няколко думи на читателите ни!
Привет на всички! Благодаря и аз за интервюто и за дадената възможност да поговоря на любими за мен теми.
Казвам се Виктор Дрейк Вато или накратко Дрейк Вато и съм автор на скромно количество художествени книги. (Бройката им ще нарастне в бъдеще, гарантирам.) Интересувам се футурология, системно мислене, трансхуманизъм, метафизика и всякакви други науки, както и от всички измерения на фантастичното. Огромна моя страст също така са драконите, тези тъй митични и магнетични създания, които присъстват под една или друга форма във всички световни култури.
Към днешна дата работя като писател и дизайнер в компания за разработка на видеоигри. В свободното си време чета научна и приказна фантастика, играя гореспоменатите видеоигри и гледам чат-пат някое и друго произведение от кино изкуството. Запален фен съм и на т.нар. настолни ролеви игри, като от десетина години насам си имам редовна група приятели, на която водя най-различни приключения. (Бърза вметка: Не играем “Подземия и дракони”. Съществуват много по-интересни – и по-добре направени – игри и системи от “най-известната ролева игра в света”. Туй за информация към по-новите фенове на хобито.)
Колкото до това как предпочитам да се обръщат към мен, Дрейк или Вик става. Виктор звучи доста тежко и официално (но бих го използвал за военна позивна, ха-ха), а пък типичното българско обръщение Викторе ми бърка в здравето и хич не ми харесва. Таа… Дрейк или Вик. =)
Кога се появи интересът ти към писането? Разкажи ни нещо повече за първите ти стъпки като автор!
По принцип винаги съм имал интерес към разказвачеството, което е своего рода надкатегория на художественото писане. Още като малки деца аз и брат ми имахме доста живо въображение и го използвахме предимно да си измисляме истории и да ги разиграваме в “театъра на ума”. Впоследствие започнахме да си съчиняваме собствени светове, герои и епични саги, които с времето ставаха все по-сложни и многопластови. Това пораждаше и много спорове помежду ни когато неминуемо опирахме до дискусии от типа “Какъв е гербът на еди-кое-си кралство?” и “Може ли човек-паладин да парира пряко атака на дракон? Колко ‘свръхсила’ се събира в единица ‘материален обем’?” и т.н., защото и двамата имахме доста различни представи за нещата от живота. И досега е така, макар днес да разполагаме с доста повече пресечни точки.
Първоначално започнах да пиша някакви съвсем груби – откъм идейност и изпълнение – разкази в гимназията. Бях окуражен от близки и познати, които твърдяха, че имам талант за писател. Самите разкази бяха малко на брой и много от тях останаха недовършени. Те обаче доведоха до моят първи опит да напиша пълнокръвен научнофантастичен роман през 2010-а година. Бях вече сътворил 100 страници от този ръкопис, когато следващата година открих фондация “Човешката библиотека” и реших да се запиша на една от техните летни работилници.
Количеството познания и информация, които получих през седемте дни на работилницата, дотолкова промениха моята перспектива, че като резултат изхвърлих първият си ръкопис в кофата. (Образно казано. Мъдрите автори никога не изхвърлят труда и идеите си, независимо колко слаби и неузрели са. Често пъти в бъдеще те се оказват полезни, щом бъдат разгледани от висотата на придобития опит.) Тогава това мое действие беше шокирало водещият на работилницата, Калин Ненов, който по-късно стана мой ментор и близък приятел. Още си спомням думите му, изречени с притеснен смях: “Това не е целта на занятията ни тук.” В крайна сметка останах с моето решение, защото се оказа, че не съм чел достатъчно фантастична литература и с писанията си от онези години само преоткривах топлата вода.
След тази паметна морска ваканция (работилницата се състоеше в Китен) пробвах да напиша още един роман, този път фентъзи. И той не се получи, главно защото тогава минавах през тежък период в живота.
Така стигаме до първият ми завършен роман, “Космически залог”. Първоначално той се появи на бял свят като серия от постове във форума на Човешката библиотека. Не помня какво точно ме провокира да го започна. Дори не го смятах за роман. Беше просто серия от сцени, свързани с общ протагонист. Попитах тогавашните обитатели на форума дали тази “история” им е интересна и дали биха искали да прочетат какво се случва по-нататък. Получих няколко положителни отзива. Продължих да пиша. Отзивите продължиха. Написах още.
В един момент, след 14 “глави” (дълги постове) разбрах, че творя роман. И замалко да не го довърша заради това! Причината е, че започнах да мисля начеващата книга като “сериозен проект”, взех да се натягам, изобщо, сам си саботирах процеса с излишни притеснения и желания да “стане добре”. Все пак, доведох работата до успешен край.
Минаха четири години преди “Космически залог” да бъде издаден. Можеха да са повече, ако мой познат, тепърва навлизащ в издателските среди, не беше поискал книгата като флагман в начеващия си каталог. Уви, бизнесът му не успя, но аз пък получих заветната (и със съмнителна стойност) титла “издаден автор” и трудът ми беше представен пред широката общественост, за което съм дълбоко благодарен.
След това беше период на затишие и равносметка. Установих, че като писател, пишещ на български език няма да стигна доникъде по отношение на читатели и публичност. Трябваше да се науча да пиша директно на английски, защото това е lingua franca-та на световната литературна сцена. Съответно, прекарах следващите години в усилено четене на англоезична фантастика, не само за да си вдигна идейното ниво като писател, но и за да разбера в детайли как да боравя с езика. (Знаех вече английски от множеството компютърни игри, които бях играл, но тяхното лексикално ниво е аматьорско в сравнение с това на литературата, с малко изключения.)
И така, стигаме до 2017-а когато реших, че е време да напиша нова книга – този път на английски, този път “сериозно”, този път с говорене на Големи теми(tm). Ееех… наивната ми амбиция едва не ме погуби. Всяка една от тези цели поотделно носеше достатъчен риск от провал. А пък накуп – направо сам си го просех. Ама човек често прави невъзможното, защото няма кой да му каже, че не е възможно.
Отне ми три години, за да напиша The Celestial Way. Персонажите, историята и света минаха през седем итерации, преди да добият финалния си вид. На няколко пъти бях готов да хвърля ръкавицата и да се откажа; особено когато се наложи да направя ключова редакция по средата на самото писане, защото сюжетът не вървеше. Закърпих положението като изхвърлих един куп странични персонажи и сведох повествованието до абсолютния санитарен минимум, необходим за разказването на историята. И пак бях готов да се откажа, защото вече бяха минали години, а ръкописът беше готов на една четвърт.
Спаси ме един приятел, който в началото на 2019-а на една обща зимна сбирка попита нехайно: “Как върви с твоята книга? Още ли я пишеш?”. Наглед обикновен въпрос, но се случи в точното време на точното място. Казах му: “Да, още я пиша.” На което той ми отговори: “Супер, ще я прочета с интерес когато е готова.”
Този прост разговор ме накара да довърша оставащите 3/4 от романа – към 170хил. думи, или приблизително 570 страници – за шест месеца. Знам, че това не е голяма работа за фурии като Брандън Сандерсън, Стивън Кинг, или Рейчъл Аараон, но за мен беше абсолютен подвиг. От който после се възстановявах доста време. xD
Завърших The Celestial Way през лятото на 2019-а. Останалото, както гласи клишето, е история. История, изпълнена със съвсем нови перипетии, разкрития и изпитания, но мисля, че достатъчно се разпрострях на този въпрос.
От това, което съм чел от теб оставам с впечатлението, че си фен на космическите фантастични епоси. Прав ли съм и ако да, какво те привлича в този жанр?
Абсолютно си прав. Научната фантастика и в частност космическата опера е любимият ми поджанр. Макар че напоследък доста обичам да смесвам различните жанрове в собственото ми творчество, най-вече в посока sci-fantasy или space fantasy и е удоволствие, когато попадна на такъв жанров фюжън. За съжаление, повечето съвременни изпълнения не са на ниво, особено сравнени със “старата гвардия” от предхождащи произведения.
По отношение на това какво ме привлича към космическата опера, предполагам се дължи на факта, че някои от най-ранните ми преживявания са свързани със Star Wars (защо никой вече не им казва “Междузвездни войни”?), Starfleet X Bomber (на български сериалът е известен като “Талиански звездни войни”), Starship Troopers (филмът, не книгата), както и поредицата за Ленсмените на Е. Е. Док Смит (баш бащата на космическата опера). В по-нови времена бях дълги години върл фен на Mass Effect (преди третата игра в поредицата да катастрофира цялата сага) и впоследствие дозатвърдих моята страст с творбите на автори като David Zindell (Requiem for Homo Sapiens) и John C. Wright (The Golden Age).
Странно е, че през всичките години, въпреки любовта ми към космическата опера и светлото бъдеще, Star Trek вселената ме е подминала изцяло. Това е грешка, която е в списъка ми за поправка, наред с други класики като Battlestar Gallactica и Space Pirate Captain Harlock, с които съм запознат само на думи.
Първата ти книга „Космически залог“ е много здрав фантастичен екшън с битки почти от началото до края. Фен ли си на по-бойните направления в жанра и имаш ли специална подготовка преди описването на отделните схватки?
Като правило съм голям фен на т.нар. “power fantasy” истории, например книгите за Джак Ричър на Лий Чайлд. Заради обостреното ми чувство за справедливост бая си падам по книги/филми/игри където главния герой млати лошите наред и ги “изчиства” от хронотопа на своята реалност. В днешно време такива сюжети ги водя в категорията guilty pleasure, защото съм наясно, че действителността е много по-нюансирана и многопластова. Често се оказва, че кой е “лош” и кой е “добър” е въпрос на перспектива. Майсторите на перото като Урсула ле Гуин разбират тази истина и съответно техните истории разглеждат своите конфликти на фино ниво, филтрирани неколкократно и представени през различни призми, преди да покажат на читателя заветната развръзка.
Въпреки това има моменти, когато човек просто иска да види как някой супермен избърсва пода с местната сган. Това също е своебразна форма на катарзис, имащ своето ценно място в разказваческия занаят. В моя случай, аз когато пиша се стремя да хвана най-доброто от двата свята, защото не обичам да избирам едно за сметка на друго. =)
Описанието на бойни сцени или такива с динамично действие винаги са ми били сериозно предизвикателство. Като писател, аз “виждам” всичко на филм в главата си и имам сложната задача да преведа няколкоминутен клип в половин дузина абзаци, или пък да предам впечатляваща серия от каскади в три изречения. Или обратното – дадено действие става за части от секундата, но някак си трябва не само да го “раздуя” в разбираема – и фактологически точна – фраза, ами се налага тя да запази експлозивността на действието и да предаде щафетата на следващото изречение.
Съответно, макар че екшън сцените са сред най-кратките неща, които пиша, те са сцените, които пиша най-бавно (с малко изключения). Голяма част от времето минава в разглеждане на “филма” и анализиране (или чудене) как най-точно да го предам, запазвайки неговата динамика и зрелищност. Нещо като антипод на спортен коментатор – виждам едно кинетично действие и имам цялото време на света да го опиша, но трябва да е така, че дори слепец да си го представи.
И ми се получава, поне според мнението на мои читатели. Многократно са ми споделяли, че моето творчество се отличава с визуалност, която рядко се среща при други писатели. Аз обаче си признавам, че освен книгите за Джак Ричър, голям принос имат и “Досиетата на Дрезден” на Джим Бътчър, които са основните ми вдъхновения за как да пиша динамични сцени.
Мисля, че сам ще се съгласиш ако кажа, че втората ти книга The Celestial Way е доста голяма стъпка спрямо първата. Какво обаче те накара да я напишеш на английски език?
Както споменах по-горе, след “Космически залог” разбрах, че като български автор няма начин да се издържам от творчеството си. Е, беше ми казано още на писателската работилница година по-рано, ама едва след трудностите да публикувам романа разбрах що е да си професионалист в литературата, а преди това още не бях срещнал действителността “от упор”.
Причините да напиша The Celestial Way директно на английски са няколко. Първо, бидейки “сериозен роман”, исках да стигне до максимално голям брой читатели – един вид, да не са били усилията в писане на висока литература напразни. Второ, английският има много по-голямо езиково богатство. Българският език има своите красиви и изящни изрази, но английският твърдо го превъзхожда по отношение на синонимност, която позволява феноменално прецизна повествователна настройка на ниво изречение и дума. Отделно, на английски измислянето на нови думи е общоприето – и дори очаквано във фантастичната литература – занимание. Обобщено, английският език има по-голям “лингвистичен профил”, надминаващ в пъти този на българския език.
Накрая, третата причина да пропиша на английски е и най-прозаична – липсата на финанси. Съществуваха стабилни шансове да бях продължил да пиша на български с детска наивност, ако разполагах с необходимите средства да плащам за превеждане на творчеството ми. Уви, това е доста скъпо удоволствие, особено когато става въпрос за текстове със сложни изразни средства. Съответно, това беше още един фактор, който ме подтикна към космополизитиране на творчеството ми.
Интересно е, че и Фертау, и Айро влизат поне донякъде в архетипа на трагичния паднал герой. Допадат ли ти такива образи? За кой от двамата ти бе по-интересно да пишеш?
Айро и Фертау са 110% процента вдъхновени от концепцията за т.нар. “Байронов герой”.
Но да, байроновият герой е подтип на архетипа за трагичния герой, съответно има голямо препокриване между двете понятия. Конкретно, сюжетната арка на Айро проследява пътя на един трагичен образ към опрощението и втория шанс в живота, докато Фертау представлява нагледен пример как и защо някой може да се докара до такова окаяно състояние.
Колкото до това дали ми допадат такива архетипи… ами, аз самият разглеждам себе си в подобна светлина в реалния живот. Мисля, че това казва достатъчно.
Иначе, действащото лице, за което ми беше най-интересно да пиша бе Верала. Тя беше много трудна за писане в началото, обаче в един момент като ми “щракна” нейният образ в ума, писането на повестованието от нейна гледна точка се превърна в същинско удоволствие.
Докато „Космически залог“ има по-праволинейна битка с лошите, в The Celestial Way има доста размишления за същността на злото и намираш прошка в себе си и за най-ужасяващи деяния на персонажите. Какво провокира такава творческа еволюция в теб?
На първо време, житейската ми еволюция. Между написването на “Космически залог” и TCW моят личен мироглед претърпя неколкократни промени, което се отрази и върху фокуса на творчеството ми.
Независимо че на младини бях “кървав рицар” по душа (все още съм на моменти…), аз съм израстнал и възпитан с философията на опрощението и любовта към всичко и всички. Тези тематики – прошка, изкупление, даване на нов шанс в живота – винаги са ме вълнували на дълбоко ниво и когато започнах да пиша TCW избрах те да бъдат централните елементи на повествованието.
Отделно, като читател с годините развивам все повече вкус към позитивната и “слънчевата” фантастика, докато grimdark-а и антиутопиите ми харесват все по-малко. В крайна сметка, в какъв свят предпочитаме да живеем? В просветени общества като Федерацията от Star Trek и пангалактическият консорциум от Darkglass Sojourners, или в суровите реалии, описани в “Невромантик” и The Rifters Trilogy? И с какви хора предпочитаме да общуваме и дружим: такива, които се стремят да подобрят живота на всички, готови да го направят на цената на собствения, или с индивиди, които гледат личния си интерес и оцеляване над всичко останало?
Макар да нямах възможност да разгледам подробно подобни разсъждения в първата си книга, във вселената на “Космически залог” съществува расата на драксатите, която навремето беше моят психонавтичен експеримент в областта на хармоничната и просветена цивилизация. Същества, преживели в своята история апокалиптичен конфликт, защото в началото били точно като нас нравствено на ниво общество, даже по-зле, но въпреки това оцелели, взели си поука и в резултат изградили цивилизация, достойна за пример на цялата галактика. В “Космически залог” има два драксатски персонажа, но уви те са поставени в друга плоскост на метасюжета и чудесата и достиженията на тяхната цивилизация остават предимно скрити за читателя.
Съответно, в TCW желаех темата за просветеното общество да е в центъра на сцената. Така създадох концепцията за Сияйните рицари* и тяхната философия на общосъзидателна солидарност и взаимопомощ. И понеже още преди столетия сър Томас Мор описва проблемите на едно идеализирано общество в “Утопия”, аз се заех на свои ред да демонстрирам какви изпитания, провали и загуби биха споходили подобни смели визионери дори в едно позитивно бъдеще. За разлика от сър Томас, аз истински се интересувам какви са пътищата към изграждането на една утопия и с годините все повече установявам, че отговорът се намира вътре във всеки един от нас.
*(После научих, че Брандън Сандерсън също има Knights Radiant в своята поредица The Stormlight Archives и ми стана леко тъпо. Макар че the Knights Radiant и the Radiant Knights всъщност имат немалко разлики помежду си – поне според читатели и на двете произведения. Аз още не съм чел The Stormlight Archives.)
В книгите ти доста често има персонажи, които не са от човешката раса, като говорещия вълк в „Космически залог“ и, разбира се, драконите в The Celestial Way. Какво те кара да търсиш гледна точка, различна от тази на хората?
Хо-хо-хо. По принцип има две причини. Първата не е я споделям публично.
Втората причина е, че за мен това е начин да разгледам въпросите, свързани с концепцията за антропоцентризма. Какво представлява човекът? Какво означава да си човек? Що е то “човешкият дух”? Ако приемем, че “човек” е проява на висша енергия, коя тогава е тази енергия? Разумът? Що е то разум? Как би могла да се прояви тази свещена еманация на други светове, в други измерения, в други среди? Коя е най-висшата ѝ форма? Трябва ли ѝ форма изобщо? И така в един момент стигаме до Светлината. Ама туй е дълга тема за друг път.
От еволюционна гледна точка, ние хората имаме своите биологични предимства (най-вече на ниво ендокринна система), обаче същевременно сме едни от най-уязвимите същества от земната биосфера. Ние нямаме остри нокти и зъби, липсват ни здрава козина или твърди люспи, не разполагаме със зверска сила или чутовни регенеративни способности. И въпреки това ние сме на върха на “хранителната верига”. Защо? Заради нашият разум.
А какво става, когато това спре да бъде наше уникално предимство? Ако например наоколо се разхождат върколаци и дракони, рептилии и могъщи извънземни, всичките способни на самосъзнание и интелект равен на човешкия? Какво правим, когато “Скайнет” или Хал 9000 са част от нашето ежедневие, не като тенекиени тирани с убийствени наклонности, а просто като синтетични съобитатели, превъзхождащи ни наглед по множество показатели?
Централният въпрос тук е, каква ще бъде нашата роля в една такава реалност? Аз вярвам, че всеки си има своето място в космоса и човечеството не прави изключение. Има ги “лесните” отговори на трансхуманизма и постхуманизма, били те технологични или метафизични; но макар че аз съм привърженик на и разглеждам подробно тези вектори на развитие, интересувам се също така от духа в неговото чисто проявление. Кое е онова, което разпалва пламъка на душата най-ярко?
Голям интерес за мен представляват опозиционните парадигми на конвергентната и дивергентната еволюция (т.е. еволюция стремяща се към общ модел или еволюция нарастваща с все повече модели) и къде им се намират пресечните точки. Убеден съм, че двата полюса могат да бъдат обединени в обща синтеза при достатъчно щателно и просветено търсене. Използването на не-човешки гледни точки в творчеството ми помага за това търсене, както и предоставя храна за размисъл по горните въпроси.
В послеслова на The Celestial Way споменаваш, че обичаш всякакви форми за разказване на истории, от книги и филми до анимета, игри и влогове. В този ред на мисли, кои са любимите ти фантастични истории?
Еее, сега и списъци ли ще правим. 😀
Има маса неща от сферата на изкуството, които са изиграли съществена роля в живота ми, но по-долу ще споделя шепа творби, които са ми супер-близки до сърцето:
The Golden Age на John C. Wright – Чудесна НФ трилогия в едно наистина ярко обрисувано транс/постхуманистко бъдеще. Сюжетът представлява coming of age сага за протагониста, който се бори за своето право да полети към звездите, докато цялата Слънчева система се е наговорила да го спре.
Requiem for Homo Sapiens на David Zindell – Една от най-феноменалните трилогии в областта на научната фантастика. Уникален епос за безграничния потенциал на човешкия дух. Откакто съм прочел трилогията непрекъснато се чудя как това не е златният еталон за НФ, вместо “Дюн”.
Dragonheart – Чудесен филм. Шон Конъри като дракон, достатъчно казано. Също така, това е първият филм на който съм плакал. Следващите филми в поредицата са… ами, скучни. Освен Dragonheart Vengeance. Той е сериозен опит за съживяване на франчайза, ама страда от недостатъчен бюджет.
Starfleet X Bomber (Талиански звездни войни) – Този японски stop-motion сериал беше първото ми сай-фай произведение, което видях в живота си и завинаги ме запали по космическата опера. Най-вече заради абсолютно епичните интро и аутро.
Gothic II – Това е играта, която навремето ме убеди в светлото бъдеще на компютърните игри като цяло: възможността за безпрецедентна симулация в необятни светове, с все по-високи нива на реализъм, магия и свобода в действията на играча. Е, да, ама не. Нейде по пътя на своята логична дестинация гейминг индустрията катастрофира и остана да тъпче във все същия мъгляв регион, преоткривайки топлата вода отново и отново. Чакането продължава и до днес…
Golden Treasure: The Great Green – Най-най-най соларпънк компютърната игра – изобщо произведение – което е излизало до момента. Прозата и визията са разкошни, темите са извечни, финалите са кой от кой по-епични (защото като визуален роман има няколко, ест.), а играчът се превъплъщава в ролята на дракон в собствена coming of age история. Е, как да не я препоръчвам тая игра под път и над път?! Създателите ѝ в момента са заети с направата на продължение, като основна пречка е намирането на достатъчно капитал. (Познат проблем…)
Fallen Dragon на Peter Hamilton – За Питър Хамилтън бях чувал, че е много известен и уважан британски НФ писател и тази книга беше първият ми досег с него. Тухларник е, но е една от малкото съвременни НФ истории, която успява да разкаже цяла сага в един том. И завършва с оптимистичен финал, което е супер бонус. Препоръчвам.
“Слънце недосегаемо” на Николай Теллалов – Ах, накъде без най-великата българска фантастика. Ако не сте прочели “змейската поредица” на Теллалов, никакви фенове на дракони не сте. Знаете ли от колко години се правят опити да се тиражира на запад? Ама Англосферата упорито се дърпа от страх, защото знае, че ако “Слънцето” се появи на пазара, ще избие рибата. Е, може би не чак толкоз, ама със сигурност ще се нареди в златния пантеон редом до другите шедьоври от най-мащабен калибър.
The Last Dragon Chronicles на Chris d’Lacey – Уж започва като детска история. Уж. С малки каменни фигурки на дракони, с простички проблеми, а голямото “зло” е сърдитата леля от съседната къща. И после… древни заклинания, хилядолетни пророчества, страшни извънземни, висящи съдби на цели светове и измерения! Докато из страниците се мандахерцат истински брутални дракони и квантова механика, лее се кръв и хора умират! И въпреки това, води се литература за деца в диапазона 8-12 години. И знаете ли какво? Съгласен съм. Защото историята завършва положително и поучително. Става и за възрастни, разбира се.
The Good Place – Епичен сериал. Е-е-епичен! Може да не му личи от пръв поглед, но това е една от най-непоклатимо оптимистичните истории, която съм имал удоволствието да проследя. Непоколебима вяра в доброто и светлината, в надеждата и любовта. Една съвременна притча за внасяне на нежност и топлота в закоравелите сърца на изнурения циничен социум.
Mass Effect – Когато бях юноша, още бях безкултурник и не бях чел достатъчно, че да ми греят очите със звезден пламък към далечни хоризонти. Mass Effect изигра ролята на перфектен сурогат, който свърши важната работа да запали наново моята поугаснала страст към космоса, удушена в ежедневието на подтисническата образователна система. Язък, че развалиха франчайза, ама затова чакам с интерес Exodus на Archetype Studios, барем направят достоен духовен наследник.
The Land Before Time – Ето това е вечна класика. Тъжното е, че в анимационните среди все още не се е появил по-голям майстор разказвач от Дон Блът. Всеки си има любим филм от неговото портфолио; “Земята преди време” е моят фаворит. Ако ви стане мега тежко (анимацията Е тежка), после вие и дечурлигата можете да се разведрявате с цели 14 продължения. Първите 5-6 стават, нататък вече са бозички.
Titan AE – Пак Дон Блът, този път с космическа опера. Анимацията си има своите слабости, но си спомням, че навремето се бях впечатлил хипер от дизайна на лошите извънземни, Дреджите. Те ми послужиха за вдъхновение по-късно за различни енерго-базирани същества в творчество ми.
Gurren Lagann – Открих това бижу съвсем, съвсем скоро след препоръка на приятел, обаче какво велико откритие! Това аниме е абсолютно свирепо в своето гръмотевично послание за триумфа и несломимостта на човешкия дух. Както се шегуват из нета (и споделят реални истории), лекува депресии всякакви и превръща и най-големият нихилист в превъзходно мотивиран вселенски космополит! Не ме четете, направо отивайте да видите със собствените си очи за какво говоря. За себе си ще кажа, че ако някога отново се озова в дълбока дупка, ще си пусна да гледам Gurren Lagann отново.
Сподели на изпроводяк какви са следващите ти творчески планове и пожелай нещо за довиждане на нашите читатели!
Нека тук бъда кратък, тъй като нагоре се разпрострях доста.
Творческите ми планове в обозримо бъдеще са насочени в няколко направления. Първо, имам хъс за написването на една купчина книги, сред които и продълженията на The Celestial Way. Второ, имам желание да разработя собствени компютърни игри, понеже меракът ми е от отдавна. Трето, събирам мотивация да се науча на други изкуства като рисуване и свирене на музикални инструменти, за да извадя илюстрациите и мелодиите в ума ми наяве. Пеенето също е в списъка. ‘Щото иначе само мълча като риба на караоке купони.
Накрая, продължавам да разработвам и обогатявам света на TCW, защото вярвам, че тази фантастична вселена е способна да се съревновава с културни титани от порядъка на Star Wars, Star Trek, Mass Effect и да се нареди сред тях. Може би дори да ги изпревари един ден. 😉
На читателите ще пожелая – радвайте се. Радвайте се на живота, на успехите и несгодите, на мечтите и скърбите. Радвайте се и светлината винаги ще ви придружава по вашият Път.
Нека звездите сияят във вашите души!
От мен хубав ден и лека нощ.
Интервюто взе д-р Александър Драганов
Последни коментари