Денис Метев: Не се страхувайте да разширявате хоризонтите и мирогледа си

denis metev

Скъпи читатели, днешният гост на нашата рубрика с интервюта е младият български писател Денис Метев, единственият автор от хорър клуб “Лазарус”, записал две участия в най-новия им сборник “Ужас”, излязъл по-рано тази година. С него разговаряме за родната жанрова литература, предимствата на класиките над съвременните хитове и творческите му планове.

Здравей, Денис и ти благодаря, че се съгласи да дадеш интервю за Цитаделата. Представи се с няколко думи на читателите ни!

Привет, Сашо! Благодаря ти за поканата. По принцип, не обичам много да говоря сам за себе си, предпочитам да оставям това на другите. Иначе, роден съм два дни, след като „Господ става Българин“ на „Парк де Пренс“, което обяснява ненавистта ми към жегата и яркото слънце. Пък и любовта към футбола. Прекарах първите си осемнадесет години в родния Плевен, след което завърших журналистика във ВТУ. Сетне Търновските баири се преселих в необятната София, където професионалният ми път премина през доста различни сфери, докато най-накрая се ориентирах към дигиталния маркетинг, копирайтинга и SEO-то – нещата, с които се занимавам и до днес.

Обичам и поезията. Най-голямото ми вдъхновение е Димитър Воев и Нова Генерация – болезнена искреност и неподправеност, текстове, които остават актуални и до ден днешен.

 В последните месеци тече усилен труд по създаването на български късометражен филм – „Хрониките на Гавраян“. Като жанр ще е хорър комедия, но ще има и нюанси на драма, съспенс и въобще за всеки по нещо. Доколкото знаем, това ще е първият български филм за вампири. Моята роля е работа по сценария, както и помагане в почти всички основни процеси, тъй като сме малък екип и вършим всичко от любов към киното и жанра. Идеята ни е тази късометражка да е предистория на дълъг филм – „Чесън“, но всяко нещо с времето си 🙂

Кога се прояви интересът ти към писането? От самото начало ли се насочи към жанра на ужасите?

Вероятно още от съвсем малък, когато обичах да си списвам тетрадки с футболна информация, включително да развивам измислени от мен футболни първенства, техните класирания, резултати и прочие (когато още нямах компютър, та трябваше да използвам въображението си). Винаги съм обичал да пиша нещо по тетрадки, самото усещане от създаването на думи върху бял лист ми харесва.

 А около 7-8 клас в главата ми започнаха да се зараждат идеи за разкази, естествено хорър. Веднага обяснявам защо „естествено“. Гледам и харесвам ужаси още от съвсем малък. Винаги предпочитах ужасите, някак по-забавни, по-интересни ми бяха. Предизвикваха повече емоции. С анимациите бях така също.

Не знам дали не се отклоних твърде много, та само ще добавя че първите си хорър разкази почнах да пиша около 14-годишен. Най-голямо вдъхновение тогава ми дадоха сборникът „Нощна смяна“ на Стивън Кинг и изданието „Избрано“ на Едгар Алън По на издателство „Фама“. Имаше един кратък период тогава, в който написах около десетина разказа, като някои имат добра идея и може би някой ден ще ги преработя.

От известно време вече членуваш в писателския клуб “Лазарус”. Разкажи ни как се случи това!

Винаги съм бил горд и щастлив от факта, че членувам в клуба на българските хорър автори „Лазарус“. Покани ме председателят на клуба Бранимир Събев, ако не се лъжа в края на 2018г., та оттогава насам преживях много незабравими емоции с другарите по перо – книги, дискусии, Конклав, веселба, драма – от всичко и по много. За мен клуб „Лазарус“ освен, че е дом на голяма част от най-добрите български остросюжетни автори, е идея, кауза, нещо много необходимо и важно за развитието на българската литература и особено по-тъмните ѝ щрихи.

 Голяма част от хората може и да не знаят, но още Елин Пелин през 1906г. прави първия български превод на поемата „Гарванът“ на Едгар По, а Димчо Дебелянов също е бил вдъхновен от маестро По, съвсем очевидно от стихотворението му „Nevermore“. Иван Вазов пише първия български научнофантастичен разказ „Последния ден на двадесети век“, има няколко фентъзи произведения („Ангелът“ (Великденска приказка) и също така е написал една страховита хорър поема „Кулата“. Има и други примери, за които няма да ни стигне времето да говорим. 

В крайна сметка, излиза че българската литература има влечение към хоръра и фантастиката от много отдавна. Доста от съвременните читатели не са наясно и тотално низвергват ужаса като жанр. Пък нещата не са такива, каквито изглеждат. Убеден съм, че клуб „Лазарус“ е едно нужно и задължително явление в родната литература. След време може пък да се появят българските Стивън Кинг, Клайв Баркър и т.н., именно, защото двадесетина души са отдали толкова много енергия и любов за каузата.

Съвсем лаконично ще спомена сборника „Кошмар“ и конкурса за тийнеджърски разказ на ужасите, който клуб „Лазарус“ организира. Видяхме, че имаме доста талантливи млади автори, но няма кой друг да ги забележи и да им протегне ръка, ако не е клубът.

Ти си единственият автор с два разказа в новия клубен сборник “Ужас”. С кой ти беше по-лесно да работиш – с Донко Найденов или с Делиян Маринов? Сподели как протече творческия процес с тях!

Работата с Донко Найденов и Делиян Маринов беше доста различна. С Донко решихме да оставим историята да води нас, вместо обратното. Съпреживявахме страданията на героите и съвсем леко дирижирахме разказа, така че сюжетът да следва логичния си ход, бил той и твърде болезнен или мрачен за някои. Прочел съм всички книги на Донко, които могат да се открият на хартия и съм му почитател – в неговото писане се улавя искренната му любов към мистериозното, към загадките, към онази тръпка от изследването на свръхестественото. Няма да изброя с точки „от Донко научих това и това“, но съм щастлив от факта, че имах възможността да работя с него. Освен даровит писател, той е и прекрасен човек.

С Янко, както си го знаем и зовем ние, нещата станаха доста импулсивно. Вече бях написал „Колекционер на души“ с Донко и на една клубна сбирка, докато си говорехме с Янко по нормалните битово-философски теми, които са натурално следствие на почерпката с алкохол, му предложих да напишем нещо заедно. Той се съгласи, Бранко също даде зелена светлина и оттам започна пътят на „Кошмарна синхроничност“.

Всъщност, пътят на разказа започва доста отдавна – една стара моя идея, кратък разказ, озаглавен „19 минути“. Янко пък, „случайно“ ми беше дал една малка психологическа книжка за синхроничността още година преди да знаем, че ще пишем разказ заедно. Донякъде оттам дойде заглавието. Относно самия процес на писане, искахме да създадем динамика и завършихме целия разказ за около две седмици.

От това, което съм получил като обратна връзка от читатели за момента, смея да твърдя че сме изпълнили задачата си и с двата разказа. Някои харесват много „Кошмарна синхроничност“, но не и „Колекционер на души“, при други е обратното. Важното за мен е, че и двата разказа провокират емоция и не оставят читателя безразличен.

В крайна сметка, „Ужас“ стана един много силен и разнообразен сборник. Огромно благодаря към всички замесени в създаването му и в частност на Мартин от издателство „Ерго“, който повярва в нас и винаги е демонстрирал уважението и професионализма си.

ujas

Освен в “Ужас” имаш публикация и в “По крилете на гарвана”, ако се не лъжа първата ти на хартия. Смяташ ли, че си узрял да се пробваш със собствена книга? Ако да, кога можем да я очакваме?

В интерес на истината, първите ми публикации на хартия са от осми клас. В ГПЧЕ (Езиковата гимназия) в Плевен имахме литературен кръжок „Огледало“, с ръководител поетесата и учителка Лалка Павлова, като всяка година издавахме алманах със събрани творения от ученици. Докато бях в гимназията, в „Огледало“ се появиха мои разкази, поетични преводи и едно есе. Имам и няколко други хартиени публикации в различни списания и алманаси (можете да прочетете повече тук).

Разказът ми „Мястото“, който бе отличен в сборника „По крилете на гарвана“, в действителност го броя като първата ми значима публикация. Конкурсите на списание „Дракус“ в продължение на няколко години ми даваха мотивация и ме подканваха към писане. Радостен съм, че именно в конкурса за По успях да вляза, тъй като, както вече е станало ясно, той ми е литературен идол и енигматичен предводител.

 Що се отнася до собствена книга, вероятно ще дойде времето и за нея, но не бързам. Не искам да издавам на всяка цена, предпочитам да създам нещо, което да бъде изпипано и точно такова, каквото си го представям. Леко бих си позволил да открехна вратата като споделя, че имам доста концептуални идеи, но на първо време искам да ги завърша, пък сетне да мисля къде ще издавам, как ще разпространявам и т.н.

Имам много идеи и концепции, но трябва и концентрация, за да се получат.

От известно време изглежда, че си се заел да ревюираш най-интересното от родната остросюжетна литература в читателския сайт Goodreads? Какво те мотивира да се захванеш с тази задача? Какви са впечатленията ти от книгите на българските автори?

Не съм го замислял специално да се получи така. Има толкова много отлични български произведения от последното десетилетие. Страхотни автори, които заслужават признание.

Бранимир Събев, Сибин Майналовски, Донко Найденов, Димитър Цолов, Александър Драганов, Милен Колев, Даниел Иванов, Добрин Добрев, Адриан Лазаровски, Александър Цонков, Анна Гюрова, Емил Минчев, Иван Величков, Делиян Маринов, Иван Атанасов…

Това са писателите, които трябва да четете. А със сигурност съм пропуснал още. Самият аз продължавам да търся и да откривам родни автори, които по нищо не отстъпват на западните колеги.

Не може да не си забелязал, че понякога отношенията между автори и фенове от българските фантастични общности са сложни и антагонистични. На какво мислиш се дължи това и имаш ли рецепта за справяне с проблема?

Хах, това е тема, за която може да се говори много и със сигурност има хора, които могат да изкажат по-компетентно мнение от мен. Просто писателят трябва да си знае мястото, читателят също. И двете страни не бива да се обиждат лесно. Писателите трябва да търсят критиката, (стига да не е чиста омраза, разбира се) а читателите трябва да са настроени критично, но и да оценяват израстването и положителните качества на авторите.

Процесът е взаимен. Писателят има нужда от читатели, а читателят от добри писатели.

Освен наши книги, ти си казвал и преди, че се ориентираш към по-класически произведения. С какво според теб те превъзхождат актуалните бестселъри? Кои са любимите ти автори?

В последните години се опитвам да разширявам литературните си хоризонти. Чета произведения в жанрове, които никога не съм хващал сериозно преди като фентъзи, фантастика, магически реализъм и т.н.

Класиката си е класика с причина, въпреки че и там не всяка книга е за всеки вкус. Харесвам произведенията на сър Артър Конан Дойл, Франц Кафка, Херман Хесе, Николай Гогол, Михаил Булгаков, Албер Камю, но също така съм голям почитател на Ървин Уелш и Хънтър Томпсън. Харесвам и автори като Дейвид Морел и Чък Паланюк. Въобще, няма такова нещо като този стил превъзхожда онзи. Всичко опира до качествата на писателя и до личния вкус на читателя.

Много често съвременните почитатели на хорър вместо да четат, предпочитат да си свалят филм. Какво ти е отношението към киното на ужаса и имаш ли любими образци в него?

Обожавам и киното на ужаса, и литературата на ужаса, въобще Ужас да има. Книга или филм, зависи от настроението.

 Има страхотно направени филми, които по нищо не отстъпват като усещане на книгите. Все пак, емоцията от двете е различна, тъй като, когато четеш всичко е в твоите ръце, твоето въображение, твоето сърце.

 При филмите, малко или много, винаги ти се втълпява нечия чужда емоция, чужда представа как изглеждат нещата. Така например, преди няколко години прочетох „Портокал с часовников механизъм“ и веднага след това изгледах филма на Кубрик. Сега, Кубрик е гений, но веднага след прочита, филмът ми се стори недотам въздействащ.

Както споменах по-рано, част съм от екипа на късометражната хорър-комедия „Хрониките на Гавраян“, така че реално ще мога да усетя емоцията и от двете страни. Самият процес по създаването на един филм – сценарий, кастинг, репетиции и какво ли не друго, макар и доста изтощителен е много интересен и зареждащ с енергия.

Писането е доста по-интимен процес, докато при киното няма как да не работиш с много други хора, да черпиш от техните идеи и да работите в екип, за да постигнете крайния резултат.

Любими образци в киното… голям почитател съм на класическото кино, немският експресионизъм, символизма, както и много други по-съвременни и разнообразни жанрове.

 Като заглавия, да изброя няколко – Nosferatu (1922), The Cabinet of Dr. Caligari (1920), Vampyr (1932), Dracula (1931), The Cat and the Canary (1927), Young Frankenstein (1974), 12 Angry Men (1957), Trainspotting (1996)… мога да изреждам и да говоря още дълго, но ще се огранича дотук.

 Това, което не обичам в киното и в изкуството, като цяло, е когато произведението се създава с основната цел – правене на пари. Избягвам да гледам блокбъстъри и тем подобни модерни диарии – не е моето нещо. Следя новите хоръри, доколкото мога, има някои добри хрумвания и реализации, но много рядко се появява нещо гениално. Последното наистина оригинално и прекрасно направено нещо, което гледах бе The Cabin in the Woods (2011).

 Като цяло, личи си, когато едно нещо е правено с душа и любов и когато е правено с пари и специални ефекти.

Кажи нещо за довиждане на нашите читатели! Благодаря за интервюто!

Още веднъж благодаря за поканата. Ако не се лъжа, това е първото интервю, което давам, свикнал съм аз да съм интервюиращия. Дано се е получило интересно за четене. Желая дълголетие на „Цитаделата“ и на всички верни читатели. Ако трябва да оставя читателите с една мисъл за финал, то бих ги посъветвал да намират повече време за четене, да дават повече шансове на български автори и да не се страхуват да разширяват хоризонтите и мирогледа си.

denis metev pic2

 Интервюто взе: Александър Драганов

Оставете отговор