“В тъмните гори” е роман на ужаса от писателя Ричард Леймън, легендарен автор, специализирал се в жанра на екстремния хорър, в който насилието е отвъд благоразумните граници. Леймън, който за съжаление отдавна вече не е между живите, си е печелил похвали от легенди като Стивън Кинг и Дийн Кунц, а тази му книга показва защо дори такива творци са останали шокирани от творчеството му.
Всичко започва, когато две млади момичета, пътуващи през Америка, решават да спрат да хапнат в ресторантчето на малко градче. Бургерите там са вкусни, макар и с много лук, а едната девойка си мечтае да привлече вниманието на някой як планинец. Но за жалост жителите на града имат други планове за гостенките си и ги отвличат, след което ги оставят вързани в тъмните гори около селището им. Сред дърветата живее племе от уроди – и съдбата, която то е подготвило за жертвите си е кошмарна…
Понякога ми е съвестно, че рецензирам такива книги пред читателите ни. Най-старите фенове на Цитаделата вероятно си спомнят, че някога бях против насилието и секса в литературата и изнасях Филипики срещу по-натуралистичните сцени в “Игра на тронове”, които от дистанция на времето вече ми изглеждат почти невинни. След целия този патос днес ви представям книга от Ричард Леймън, който се води по-брутален дори от други хардкор автори, които сме ви представяли, като Джеймс Хърбърт и Греъм Мастертън. Причината затова е разширяване на читателския кръгозор естествено, но конкретно за Леймън, мога да ми кажа, че ми хареса НЕ само заради гадостите, макар че няма да ви лъжа – готино ми беше да чета за канибализма и изнасилванията. Не приятно, но готино – адреналиново и злонамерено. В действителност обаче ако търсех такива неща щях да чета префърцунената проза на Клайв Баркър, а за нея нямам нерви. При Леймън ми допадна четивния, зарибяващ стил. Той не пише красиво, но е стегнат и достатъчно прецизен, че да построи всяко свое изречение с идеята да искаш да прочетеш и следващото и така докато не глътнеш цялата книга. А иначе неща като мотивация на герои, правдоподобност на случващото се, обяснения за това какво точно става, по дяволите, няма. Но това се превръща от дефект в ефект, който засилва клаустрофобията от четивото, напомнящо най-зловещите моменти от филми като “Тексаското клане” и “Очите на скалите”.
И със сигурност гарантира, че това надали ще е последната книга на Леймън, която чета.
Ревю на Александър Драганов
Последни коментари