В земята пламък се крие

в земята пламък се крие

Стигнах до втората книга от поредицата “Небесен огън” на Ръсел Къркпатрик и със съжаление трябва да призная, че надали ще продължа нататък. Книгата не е напълно лишена от достойнства, но натежа безкрайно с тежката си патетика, безкрайни описания и изключително натрапливото моралничене на автора.

Лийт и спътниците му са стигнали до големия град Инструър, където трябва да предупредят първенците на Фалта, че над западните кралства тегне заплахата от нашествието на Брудуо и техния господар Неумиращия, враг на самия Най-възвишен. За жалост, корупцията е пуснала дълбоки корени из местната управа, което спъва нашите герои на всяка крачка. Особено опасен за тях е Аркосът на Немохайм, покварен мъж, който за да се наложи в борбата си за благоволението на Неумиращия срещу магьосника Деорк е готов на безкрайни мерзости. Ала Най-възвишения бди над ония, които му служат и ги насочва към древен артефакт, който може да им донесе победата…

Трябва да кажа, че още в първата книга “През лицето на света” видях някои от недостатъците на Ръсел Къркпатрик, но тогава уюта на епичното фентъзи приспа критичните ми инстикти и погълнах дебелия том с апетит. Втората книга обаче определено ми дойде в повече. Причините затова са различни, но могат да се сведат до три проблема, които вече споменах. Първото са описанията, безкрайни, чак докато не станат тягостни. В предната книга беше на природа, което поне създава живописни картини, тук се описва всичко в детайл. Вторият проблем е излишният патос на автора, който всяко нещо характеризира като съдбовно и невероятно. Това може да се сравни като ефект със снимачната техника на Майкъл Бей, където човек като обядва се снима със същата яснота както когато има междузвездна война и това безкрайно натоварва зрителя или в този случай читателя. И накрая дървеното стържене на примитивен морал, базиран на протестантска (според мен) религиозност и величаене на добрите селски хора спрямо всеки, който е малко по-изтънчен или със самочувстие. Авторът е християнин и се опасявах от нещо такова, тъй като макар аз самият да съм от това вероизповедание често съм улавял писателите, които го защитават да звучат неубедително и осъдително, съдещи от висотата на един еснафлък. Къркпатрик определено влиза в тази категория.

Като цяло, загубих си времето с тази поредица. Тежко е, че у нас са издавани такива претенциозни пръдни, докато по-стойностни автори стоят недовършени или забравени.

Ревю на Александър Драганов

Оставете отговор