Възмездието (Кланът Отори #3)

Много е кофти, когато една поредица те заплени, но видиш, че силата й стига за по-малко книги, отколкото продължава. Случи ми се веднъж в началото на тази година, когато бях запленен от първите книги за Xanth на Пиърс Антъни, само за да разбера, че още на четвърти том (от 40!) той няма никакво време да прави нещо различно от това да върти едни и същи сюжети на едни и същи места. Случи ми се втори път с “Кланът Отори” – първата книга ме очарова, втората разочарова, третата дори не довърших.

Такео Отори се е измъкнал от племето и се е оженил за своята любима Каеде, въпреки предупрежденията на по-старите от него, че така ще предизвика гнева на другите благородници в измисления свят на Лиън Хърн, вдъхновен от средновековна Япония. Такео обаче не смята да остави събитията да ме се случват, а се опълчва на предателите от рода Отори – чичовците, погубили учителя му Шигеру. В същото време продължава и смъртоносната му игра с Племето, хора с почти свръхестествени умения, които дърпат конците на благородниците на втория план на събитията. За да успее му трябва приятелството на новия владетел Араи, който също мрази Племето. Той обаче е сърдит на Такео заради това, че се е оженил тайно – и предан на лукавия владетел Фудживара, който иска Каеде за себе си…

Като цяло, посредствена история. Първата половина беше що годе интересна, макар Хърн отново да се облягаше само на силния си стил, без сюжетът да се развива особено бързо. Втората половина Каеде бе отвлечена от Фудживара и историята се превърна в съзлива мелодрама, където тя се кае колко жестоки са мъжете, включително похитителят й, който е гей, но я иска като орннамент, защото какво пречи да се добавят малко хомофобски клишета в историята? Накрая прелистих страниците до края и видях, че основната развръзка идва извън кадър, понеже явно е по-важно да има скучни описания, отколкото екшън. Иначе не би било епично фентъзи, нали така? Дори ако е с ориенталски мотиви.

“Кланът Отори” има още две книги до края на поредицата, но аз няма да ги чета. Стига ми толкова.

Ревю на Александър Драганов