Огнени страсти се разгоряха около филма получил седем Оскара тази година. Започнаха още след номинациите, продължават и до сега. Мненията застинаха в двете крайни точки – открито възхищение и непримиримо възмущение. Апологетите откриха в него неукротима фантазия, смели решения, модерно преплитане на жанрове, свързаха го и с даоизма. сякаш са търсили и намерили под вола теле, при това златно. Другата страна, разбира се, отрича всичко това, обвинява авторите на филма в лош вкус, неумение да се справят на територията на художествената еклектика, за която са заявили амбициозна претенция, представили са ни една шумна и досадна безсмислица. И с тези цели седем награди честта на седмото изкуство е грозно поругана.
Най-лесно е да се заключи, че истината е някъде по средата, но всъщност не е. “Всичко навсякъде наведнъж” на Даниел Куан и Даниел Шайнърт е целенасочено провокативен, объркващ, дразнещ и е малко вероятно да се намери толкова уравновесен зрител, който обективно да разчете и разграничи добрите намерения от откровените спекулации. В основата на филма са добре познати човешки драми – несправяне с финансови затруднения, разпадащо се семейство, сблъсък между поколенията, родителското стъписване от различната сексуалност на детето, в случая, дъщерята на главната героиня. В малкото сцени стъпили в реалността на скучния ни триизмерен свят има любопитни нестандартни персонажи, забавни диалози, комични ситуации, но и отчайваща безизходица. За добрите моменти значителен принос има целият актьорски състав, не само тримата наградени.
Оттук нататък се отприщва прехвалената от едните и отхвърлена от другите авторова фантазия. Настъпва едно брауново движение в космическото пространство, героите се местят от една вселена в друга, държат се и изглеждат нелепо, преобразяват се по чудати начини с великата цел да излязат от хаоса и да намерят хармония. Прозират опитите на двамата режисьори да отдадат почит към най-високите образци на фантастичния жанр в киното и в същото време да иронизират масовата продукция в същия този жанр. Получила се е една уморяваща сетивата екранна шарения, объркваща ума многотия от теми и различни мотиви и накрая зрителят напълно изтощен добива усещането, че е бълбукал в космическия бульон цели протяжни 139 минути.
И накрая още нещо за прословутите награди. Да, авторите без съмнения са решили да скочат нависоко и това донякъде е похвално, но не достатъчно. Все едно да връчат златен медал на състезател по висок скок, кой при всеки опит бута летвата, но затова пък скача с небивал ентусиазъм и гигантска самоувереност. Най-малкото, не звучи сериозно.
Рецензия на Карин Янакиева
Последни коментари