Вой

Писателският клуб на хорър автори “Лазарус”, макар и все още ново лице в българската жанрова литература, се утвърди като нейн доминатор след поредица победи в конкурси, множество номинации за престижната награда “Еврокон” и качествени издадени книги, сред които и сборникът “Писъци”. Неговото тематично продължение “Вой” излезе преди броени дни и ето че настъпи моментът да го представим с ревю и в “Цитаделата”. Трябва, разбира се, да имате предвид, че аз не съм напълно безпристрастен, когато пиша за тази книга, тъй като самият аз участвам в нея с разказ и членувам в клуба. Освен това няма как да бъде неемоционален, при положение, че “Вой” излезе нарочно на първи октомври, датата, в която големият наш писател, преводач и не на последно място приятел Адриан Лазаровски си отиде без време от този свят преди две години. Именно той вдъхнови появата на този сборник и чувствам, че някакси направляваше и перата на авторите в него, от някое по-добро място, където вероятно си пие питието в компанията на Хауърд Лъвкрафт.

“Вой” излиза и благодарение на усилията на Явор Цанев и неговото издателство “Гаяна”, на Сибин Майналовски и Елена Павлова, направили страхотна редакция на творбите в сборника, а също и на легендата Петър Станимиров, чиято корица краси книгата и в двете й издания – с меки и твърди корици.

Явор открива и самият сборник, чиито автори този път са подредени по азбучен ред, но отзад напред. Неговият разказ, “Старото гробище” е мрачна готическа приказка, елегантна хорър история, от която навява хлад – пазачът на старо гробище опитва да убеди група момчурляци да не влизат в него, мъчи се да ги отпъди със страшните си истории. Те обаче продължават да идват, така, както и читателят на “Вой” ще продължи да прелиства страниците на книгата, за да се срещне със Симеон Трифонов и творбата му “Гълъбът и девицата”, написана с отровната красота, която само той улавя и напомняща кошмарно съновидение. Ако Симеон е жесток и ефирен обаче, то легендата на жанра Сибин Майналовски е чудовищно брутален, като зъбите на мечи капан, които се сключват около глезена ти, първо в тандем с Коста Сивов за “При баба”, а после и самостоятелно в “Анджи”, садистични истории за най-лошите хора на света – изнасилвачите – които обаче са безпомощни в срещите си паранормалното. След Сиби идва Марин Трошанов, отвеждащ читателя с “Малка китайска приказка” в ресторант, който хем ще ви остави отвратени, хем по куриозен начин ще разпали апетита ви за любимата вредна пържена храна, а също и за хорър, разбира се. Исторически етюд на жестокост и психопатия представя Иван Величков в “Аз съм копието”, а преводачът Иван Атанасов изтрещява сюжет като от любимите му B-movies с “Горкият мистър Хайд”, история за това какви демони може да завъди една непочистена тоалетна. Елена Павлова, доказан разказвач в родната жанрова литература, разказва приказка, която обаче не е за лека нощ с “Йоана Лудихарт: Пръскалка за чудовища”.

И така стигаме до първият ми любим разказ в сборника. Не ме разбирайте погрешно, всички са много добри. Някои обаче бяха написани точно като за мен.

“Концлагер за шпиони” от Донко Найденов разказва историята на фотограф, който прави грубата грешка да потърси сензацията в Северна Корея, страна, която ревниво пази тайните си. Резултатът е предизвестен – арест, присъда, лагер. А там – абсолютният ужас на злото. Най-страшното на тази история е, че тя е дотолкова достоверна, че човек не знае къде свършва реалността и откъде почва измислицата. Нещата, които Донко е писал, в по-голямата си част се припокриват с разказите на бегълци от този свиреп, омразен режим, а що се отнася до свръхестествения извод – кой би могъл да каже, че не е така? Аз поне не мога.

Подир Донко идва друг тачен от мен автор, д-р Димитър Цолов, смразяващ кръвта на читателя с пазещата циганска гробница “Ветала”, а после е редът на младия и безкрайно талантлив Делиян Маринов, отново засягащ любимата си социална тематика с “Бледите им личица на прозореца”.

След това е вторият сребърен куршум, излят специално за мен.

“Психоза” на Даниел Иванов е историята на човек, който е дълбоко убеден в това, че разследва престъпленията в психиатрична клиника, където се затварят инакомислещи. Но дали това е вярно? Може ли изобщо да си сигурен в това кое е реалност на такова място? Дани отказва да даде отговор, което е и най-плашещото в историята му.

“Кукленият театър” на Дамян Д. Рейнов е третият разказ в сборника, който ме втрещи – в добрия смисъл на думата. Малко джебчийче замръква в куклен театър, където приказните герои оживяват. Докато го развеждат из своя малък, чуден свят обаче, те го хващат в капан, от който няма излизане… много атмосферен, много стилен и съвършено смразяващ.

“Ритуалът” на Вал Попов ни пренася на още една екзотична дестинация, в която нищо неподозиращият западен човек се озовава в ориенталски кошмар, чието усещане ми напомни на Дан Симънс и “Песента на Кали”.

След това иде ред на Бранко. Думите не стигат, за да бъде описано всичко, което този човек прави като на шега за развитието на жанра у нас. За разлика от много архитекти на литературни движения обаче, чиито качества са на селекционери, а не на творци, Бранко е и един от най-добрите жанрови автори у нас, което показва и по безпощаден начин в разказа “Тя е вкъщи”, хеви метъл история за група приятели, решили се да помогнат на несрестник, имащ проблеми с жена си и натресли се на чудовище с неутолим апетит. По принцип моите предпочитания в хоръра са към по-стилните и шептящи истории отколкото към достигащите кресчендо бруталии, но за Бранко и неговите парадоксално жизнеутвърждаващи гадости винаги правя изключение. Евалата, шефе! Така се пише хорър!

“Света Клара” на Анна Гюрова е може би най-смисленият и тъжен разказ в сборника, историята на игуменка с грозна външност и още по-грозна същност, до която обаче тя ще стигне в кошмарите си, неспособна на разкаяние и поради това обречена. Перфектната история, която описва както човешката проклетия, така и лицемерието на институции, които уж трябва да спасят душата ни. Рядко съм се чувствал така удовлетворен на финала на разказ. Браво, Ани!

Адашът Александър Цонков-Lostov ни връща към видео стилистиката с мерзска гадория, наречена “Адски цикъл” и отекваща като ехо на класиката “Хелрейзър: Покъл”, но направена по-българска и затова още по-хардкор.

За десерт редакторите са оставили моя разказ, “Сладки сънища”. Няма да седна да си хваля стоката, но все пак ще разкрия сюжета. Това е продължение на “Призраци и богове”, разказът ми от “Писъци”, като този път възпълният заклинател Йордан Горанов потъва надълбоко, след като свръхестествените му врагове правят следващия случай от кариерата му личен, отвличайки племенника му Томислав в отвъдното. Дали Данчо ще успее да освободи детето?

Ще разберете ако си купите “Вой”! Може и от мен, като ми пишете във “Фейсбук“!