Вечер в скрития квартал

 

Вечер в скрития квартал

 

Author: Национален Клуб за Фентъзи и Хорър
Date: 15.04.2011
 

„Вечер в скрития квартал”

Една история за София такава, каквато никога не сте я виждали – по-вълшебна, от колкото можете да си я представите, по-опасна, отколкото я дават по новините, по-свободна, отколкото е здравословно за нея. Герои и магьосници крачат между нас и остават невидими, а сред блоковете се спотайват същества, които не влизат границите на здравия разум. Те са гладни и искат да се появят сред нас, за да донесат гибел на телата и разсъдъка ни. Дали ще успеят, зависи от шепа герои, мъчещи се да оцелеят в град, в който героизма отдавна не е на почит…

Персонажи:

Георги
Шампионът. Син на седми син и седма дъщеря и вълшебник. Отракан, храбър, небрежно красив и предизвикващ лоши сънища у всички зли сили в София и отвъд.
Петър
Другарят по неволя. Стар съперник на Георги, по неволя станал негов спътник. Интелигентен, коварен, меланхоличен.
Калина
Самодива, изоставена от своя народ. Отгледана от герои, от които е научена да върти оръжие. Носителка е на Дюрандал – легендарният меч на древния герой Ролан.
Като
Тайнствен и загадъчен мъдрец, ту добър, ту лош. Носи черна тайна, която е готов да разкрие на всеки наивник, опитал се да му се противопостави.
Заплахата
Нещо тайнствено и не особено приятно става в София. В сенките дебнат чудовища, пробуждат се неща, които от векове не са виждали бял свят. Но стои ли някой зад това и ако да – кой?
Драги приятели, “Вечер в скрития квартал” не е нещо познато. Това не е аудио-книга или радио-пиеса, не е представител на познат жанр. Това е история от 10 разказвача, която се измисля НА ЖИВО всяка неделя от 15:00ч в ефира на радио “София”. Историята започна на 10 април, а

ЗАПИСИ на приключенията досега може да откриете ТУК

. Ако обаче държите на писаното слово – представяме ви и текстови преразказ на историята.
– Александър Драганов

Съдържание

    1. Магазинът
    1. Лабиринтът
    1. Дискотеката
    1. Вълчи капан
    1. Мракът на изгряващото слънце
    1. Мрачно бъдеще
    1. Децата на Вечер
    1. Блекджек
    1. Майчино наследство
    1. Дуел между Шампиони
    1. Настане Вечер

Първата глава, разказана от мен, Darth Sparhawk, бе от гледната точка на Георги!

Глава І: Магазинът

Първото нещо, което трябва да знаете за мен е, че съм голям привърженик на семейното планиране. Според мен то е една от най-светлите идеи, хрумвали на човечеството през последните няколко десетилетия. Искрено съжалявам, че моите баби и дядовци не са го познавали.
Казвам се Георги Александров. Син съм на седми син и на седма дъщеря. И заради това имам огромни магически сили, които никога не съм искал. Заради това, волю-неволю, трябваше да стана герой.
Историята ми е банална и затова няма да ви занимавам много с нея. Достатъчно е да ви разкажа, че когато се родих, по-хубавата част от България, тази със скритите квартали – „Младост 13” в София, Най-стария град в Пловдив, Дяволските кейове във Варна и Бургас… някои казват, че има скрит квартал и във Велико Търново, но ако е така, никой не го е виждал. Вероятно защото е царски.
В тази България, за която ви разказвам юнаците от приказките ходят на работа заедно с лами и самодиви, дискотеките затварят рано заради нападения на вампири, а уикенда Кралевичите – това са децата на Крали Марко – си устройваха състезания под надпиване с ракия.
Когато се появих на този свят, тази България бе под властта на кавхан Драгул, прабългарски чернокнижник, изкопан от непредвидливи археолози през 30-те години на миналия век. Този Драгул бързо завладял страната – и отново имам предвид нейната по-добра част – и се наложи аз да го спирам. Няма да ви разказвам как, клиширано е – чудовища в гардероба, първа целувка със сукуб, периодични нападения на демони, поради които от детството и юношеството ми не остана много. Все пак, накрая, повече на инат, отколкото поради някакви лични качества, победих въпросния Драгул и така станах герой със солидно количество злато, дадено ми от благодарни герои, вещици и други същества, които си мислите, че съществуват само в приказките, но са също толкова истински колкото вас и мен.
Може би повече като мен, отколкото като вас, но схващате идеята.
Въпросът е, че когато на 17 станеш невероятно богат, имаш навика да харчиш парите все едно никога няма да свършат, а те в един момент го правят. Свършването, имам предвид. И така трябваше да се върна на длъжността „герой”, този път срещу заплата. Някои биха го определили като падение, други – като порастване. Не съм сигурен кои са прави.
Така или иначе, днес живея в „Младост-13”, кварталът, който никога не сте виждали и няма да намерите на нито една карта, дори на тези за западните туристи. Освен ако не сте елф, но тогава сигурно може да намерите всичко.
„Младост-13” е мястото, в което приказките стават реалност, особено по-лошите от тях. Тук може да намерите жива вода, бутилирана от вещици, по литър и половина. Може да се качите на такси, управлявано от триглав змей. Наличието на три глави му помага да псува по-ефективно рано сутрин в задръстванията, предизвикани най-често от автобуси, които тръгнат отникъде и стигат доникъде. А ако наистина имате лош късмет, ще опрете до мен, героят на заплата. За да почистя канализацията ви от някоя избягала хала например. Това ми се случи миналата седмица и после се къпах два часа, само за да забравя миризмата. Дрехите заминаха дирекно на магическо чистене и не, не мога да ви обясня как точно работи то.
В интерес на истината, всичко е малко като вашата София, но по-шарено и определено по-опасно.
Историята, която ще ви разкажа обаче не почна в „Младост-13”. Започна в сърцето на нормалния, немагичен център. На „Витошка”. Бях тръгнал по работа, която не бихте могли да свършите, ако не сте магичен тип, като мен или спътниците ми. Като стана дума за тях, дойде моментът да представя и тях.
Петър, който държи да го наричат Пийт (Петьо и Пешо хич не му харесват) бе като герой, излязъл от японска анимация – висок, мършав и с дълга бяла коса, макар никак да не е стар. Когато бяхме тийнейджъри бяхме врагове, той играеше от другата страна, тази на кавхан Драгул. Но после кавханът бе направил нещо ужасно, което го бе засегнало така, че косата му бе побеляла. Завинаги. Никога не ми е казвал какво, а аз съм твърде възпитан, за да попитам.
Калина бе самодива – висока, красива, с кестенява коса и студени кафяви очи, напомнящи ми шоколадов сладолед. Противно на традициите, тя е биячът на групата – под дългото си палто носи мечът Дюрандал, оръжието, с което някога се е бил героят Ролан. Пред средните векове Балдуин Фландърски го донесъл тук, с илюзията, че ще му помогне срещу българите. Бедният наивен глупак – оръжието попаднало при цар Калоян, оттам при колобрите – това са уважавани прабългарски вълшебници, които съществуват от векове – а от колобрите при Калина.
Самодивите изоставили Калина като малка, никой не знае защо. Подхвърлили я пред семейство вълшебници и тя била отгледана от тях. Когато стигнала тийнейджърска възраст, решила да направи напук на приемното си семейство, както се полага на всеки тийнейджър и станала войн. Колобрите, които наблюдават героите и ако са послушни, им дават заплата, й дали Дюрандал и оттогава насам никой не си позволява да й говори на въпреки. Не и ако държи главата му да остане на мястото си.
Познавахме се отдавна. Ако не беше тя, кавханът отдавна щеше да ме е превърнал в урок по история. Поредният урок за неуспешно въстание.
Прочее, забравих да опиша самия себе си. Аз съм висок, строен, въпреки страстта си към биричката, с коса черна и гъста като на грузинец, както казва майка ми и страшни намръщени вежди. Говежди, както пък казва Петър. Когато се намръщя, по-умните чудовища и злодеи от Скрития квартал спешно си намират друга работа.
За съжаление, умните злодеи и чудовища са рядкост. И за още по-голямо съжаление, сега се бяхме отправили към един от тях.
Кривнахме по една от пресечките на „Витошка” и пред нас се разкри индийски магазин – голям и шарен, с отворена врата, от която ухаеха екзотични благовония. Това не е голяма изненада – такива в София вече има немалко. Само в този обаче изчезваха хора.
– Само демони – отбеляза Петър, докато гледаше към витрината, отрупана с фигури на различни многоръки същества, до едно ухилени зловещо.
– Моля? – попитах.
– Фигурките на витрината са само на рикшаси, на асури. Демони. Няма нито едно божество. Нито едно изображение на Вишну, на Шива… дори на Кали.
– Впечатлен съм от познанията ти, Пийт. Аз лично не мога да ги различавам.
– Аз пък никак не съм впечатлен от простотията ти. Свикнал съм да я приемам като нещо нормално.
– Божества, демони, какво значение има? – прекъсна ни Калина – пред Дюрандал всички са равни.
С Петър си замълчахме, благоразумно. Никой не спори със самодива-войн, която носи легендарен меч. Не и ако иска главата му да си остане, където е.
– Е – изпънах рамене аз – ами нека влезем.
Спътниците ми кимнаха, а Петър изпъна показалеца и средния си пръст, и сви кутрето и безименния. После вдигна палец и във въздуха се чу отчетлив звук като от зареждане на пистолет.
Не го попитах нищо. На него винаги може да се разчита да измисли някое гадно заклинание. Що се отнася до магически талант, той няма и половината от моя, но като изобретателност определено ме бие. Както и по злонамереност. Толкова се радвам, че вече сме в един отбор – макар, че никога няма да го кажа на колобрите. Идеята да си партнираме бе тяхна. И понеже ми плащат заплатата, аз трябва да си мълча.
Влязохме в магазина. Вътре имаше няколко клиенти, които аз разкарах.
– Ревизия, моля напуснете – казах аз с възможно най-авторитетният си глас, а за да бъда по-убедителен, се намръщих. Хората усетиха, че се задава нещо, на което няма нужда да бъдат свидетели и се изнизаха с невероятна скорост.
Това, между другото, е една от най-любимите ми черти у българите. Когато забележат нещо нередно, те винаги си намират друга работа. Да вземем например престъпленията при немагичните. На улицата може да има престрелка и масово отвличане, но никой никога не вижда нищо. Предвидлива, макар и леко малодушна политика.
Така, благодарение на нея, в магазина останахме само ние тримата и съдържателя – нисък мургав мъж, плешив и с мустаци, облечен в пъстра роба.
– Уважаеми господин Александров – изправи се той от стола, на който се бе разположил и разпери ръце – и разбира се неговите спътници, дивата самодива и очарователния белокос предател Петър.
Петър изръмжа. Старите привърженици на кавхана го намираха за предател, задето бе изоставил техния господар и му го натякваха при всеки удобен повод. Но аз лично се тревожех само за Калина. Тя приемаше обидите много лично и бях изненадан, че плешивата главица на съдържателя е все още на раменете му.
– На твое място – казах му – бих се възползвал от правото си да мълча. Всяка твоя дума може да те прекрати твоя житейски път, по внезапен и неприятен начин.
Мургавият мъж продължи да се усмихва. Това не ми хареса. Когато някой се усмихва пред лицето на опасността, или е много храбър, или много глупав, или има скрит коз в ръкава.
Мургавият не ми изглеждаше нито храбър, нито глупав.
– И с какво съм заслужил такова отношение? – попита накрая той. Усмивката не слизаше от лицето му.
– Не се прави на света вода ненапита – отговори вместо мен Петър – всички знаем, че тук изчезват немагични. Влизат, но не излизат. Доколкото виждам, заден вход няма, така, че ще трябва да отговаряш за изчезванията пред колобрите.
– А и самият факт, че знаеш какви сме – добавих – означава, че не си съвсем обикновен магазинер.
– Не – кимна мургавият – не съм.
И щракна с пръсти. Въздухът внезапно се затопли, сякаш ни лъхна горещ вятър от джунглите на Индия. Разнесе се мирис на мърша, като от клетка на месоядно животно в зоологическата градина. Вратата на магазина рязко се затръшна, а по витрината се спуснаха щори. В стаята настъпи пълен мрак.
– Я стига – казах – аз победих кавхан Драгул. Наистина ли смяташ, че такъв евтин трик ще ме стресне?
И на свой ред щракнах с пръсти. Под тавана се появи малко синьо кълбо, което освети магазина с призрачна светлина, като малко слънце.
Казах ви, че съм силен магьосник.
В това време чух просъскване на стомана. Калина бе изтеглила мечът си, Дюрандал и температурата в помещението, както се бе покачила, рязко спадна. Това бе мечът на изгубените каузи, оръжието, носело само смърт на носителите си. Погинал бе неговият носител Ролан, загинал бе и донеслият го по нашите земи Балдуин, не бе живял дълго след това и цар Калоян. Но в ръцете на Калина изгубените каузи бяха винаги за враговете ни.
– Играта свърши, малко човече – каза самодивата – ако наистина си човек.
– Играта – отговори мургавият – едва сега започва.
И махна с ръка. Навсякъде около нас се чу тракане. Огледахме се. Магазинът бе пълен със статуи на многоръки демонични същества, зловещо ухилени, с очи, направени от червени скъпоценни камъни, които заблестяха зловещо. Статуите се раздвижиха и в множеството им ръце блеснаха оръжия.
– Оживели кукли – обади се Петър – доста клиширана магия, да знаеш.
– Невеж глупак – отвърна мургавият, а гласа му прозвуча някак особено, като съскане – в тези статуи има истинска демонична енергия, нямат нищо общо с примитивните фокуси, които познаваш. Убийте ги, о демони мои, убийте ги всичките!
И статуите, които бяха няколко дузини – учудващо много за един магазин, трябва да призная – ни нападнаха, надигнали криви мечове в множеството си ръце, пръскайки пламъци от червените си очи, смеейки се оглушително през ухилените си, озъбени и изплезени морди.
Обикновен човек би приключил житейския си път тук, дори повечето обитатели на „Младост 13” биха изпаднали в сериозна беда при такава атака. Но аз съм синът на седми син и седма дъщеря, победителят на кавхан Драгул. Бях виждал по-лоши неща на дванайсет.
Изпънах ръце, разперил пръсти и от тях лумнаха сини пламъци, които обхванаха най-близките демони. Многоръките изчадия запищяха и започнаха да се топят от горещината на магическия огън, а в това време приятелите ми на свой ред нападнаха. Петър вдигна ръце, все още наподобяващи импровизирани пистолети, като при децата, но започна да стреля съвсем реални куршуми по нападателите си. Изтрелите проехтяха оглушително в магазина, а във въздуха се разнесе миризмата на барут. В това време Калина завъртя Дюрандал, мечът на Ролан, Балдуин и Калоян и влезе в битка с демоните широко усмихната, сякаш това бе идеята и за добро прекарване в петък вечер.
Да, бях забравил да ви кажа. Проклетите колобри ни бяха пратили на мисията в петък вечер, когато порядъчните хора отваряха бутилка биричка. Това може би ни мотивира допълнително, тъй като се оправихме с демоните по-бързо, отколкото самите ние очаквахме. Скоро отломки от тях се валяха по пода.
Онези, които не бях стопил.
Отново се обърнахме към мургавия, който бе потънал в сенки, иззад които дори моята вълшебна светлина не проникваше.
– Сега вече играта наистина свърши – казах, а за да подчертае думите ми, Петър разпери длани, от които започнаха да падат гилзи.
– Откъде взе куршумите? – позаинтересува се Калина.
– От един оръжеен магазин наблизо – отговори белокосият.
– Плати ли?
– Не.
– Крадльо.
– Може ли да се съсредоточим върху работата? – повиших глас.
Мургавият се изправи.
Въпреки, че бяхме унищожили дузина обсебени от демони индийски статуи и тримата отстъпихме назад. В този човек, ако изобщо беше човек, имаше някаква сила.
– Играта продължава – изсъска той, след което с невероятна бързина се стрелна към един гардероб, отвори вратата му и се шмугна вътре.
– Бас държа, че зад вратата на гардероба има скрит проход – отбеляза Калина.
– Казах ти, че тоя работи клиширано – отговори Петър.
– Ще напишеш литературна критика относно методите му, след като го заловим – казах – а сега нека приключим с това.
И се втурнах към гардероба, като първият глупак. Простено ми е – все пак съм герой. Петър и Калина ме последваха и след малко тримата викахме „ААААА!”, докато пропаднахме по дълъг, мазен проход, чиито стени изглеждаха така, сякаш оттам е минало нещо слузесто и неприятно.
– Никога не се отучи да се втурваш с рогата напред – отбеляза Петър, когато най-сетне се приземихме. Двамата по задник, Калина на крака, като котка. Тя беше самодива, все пак.
Изправихме се с колкото достойнство можем и огледахме мястото, на което се намираме. Голяма зала, осветена от свещи. Изглеждаше да е като под земята, но и тримата бяхме прекалено опитни, за да го повярваме. Намирахме се в джобно измерение – миниатюрен свят, създаването за какъвто отнемаше огромна сила.
Което означаваше, че мургавият господин, който стоеше насреща ни, бе или демон, или низш бог.
Което понякога е едно и също.
– Убеден съм, че не си отчел това място пред данъчните – отбелязах аз, верен на принципа, че никога не бива да показваш колко си уплашен или впечатлен.
– Аз не се отчитам пред никого – просъска мургавият – а сега, уважаеми господин Александров, играта наистина свършва.
При тези думи образът на съдържателя се замъгли и след това набъбна, като че през цялото време фигурата на нисък мургав мъж е била маска, криеща нещо много по-огромно и първично. Пред нас се появи огромна кобра с разперена качулка и дълги, черни зъби, от които капеше отрова. Люспите й бяха по-черни, отколкото може да си представите – тъмни като нощта в три след полунощ, като студеният космически мрак между галактиките. А на мястото на очите горяха адски пламъци, като малки портали към пъкъла.
Потръпнах, а после проклех. Като всеки среднообразован магьосник познавах това същество, от раздела, „Знаете ли, че…” в енциклопедиите по демонология. Не вярвах, че някога ще го срещна и не горях от желание. Това бе Нагаин, Кралят Кобра, един от върховните демони на индийския субконтинент, покровител на змиите и отровителите.
– Когато уби кавханът, ти започна процес, който няма спиране. Почти е жалко, че няма да доживееш да го видиш, но името на Победоносеца не ще те спаси. Умри! – изсъска змията и изплю огромна храчка отрова право към мен. Отместих се панически, но не достатъчно бързо. Отровният снаряд ме шибна в рамото като куршум, прогори кожата на палтото ми и изгори кожата ми. Мигновено се замаях и рухнах на колене, обливан от горещи вълни. По тялото ми изби студена пот. Опитах се да кажа нещо, някакво заклинание, лековито, надателно, защитно – каквото и да е.
Не можах.
– Погрижи се за него – чух гласът на Калина, както винаги, спокоен, след което усетих студения полъх от размахването на Дюрандал и видях като в сън как тя се спуска с меча си към змиевидното същество.
В това време Петър се приведе над мен с бутилка в ръка. Отворих си устата да кажа нещо, но можах само да простена.
– Мълчи и пий – прекъсна ме Петър и изля съдържанието на бутилката в гърлото ми. Веднага се почувствах освежен и усетих как горящата отрова се изчиства от тялото ми. Жива вода!
След като жадно изпих съдържанието на бутилката, погледът ми се проясни и видях кошмарна картина – Нагаин бе увил люспестото си тяло около Калина и се готвеше да затегне смъртоносната си прегръдка, а Дюрандал, легендарният меч на рицари, герои и царе, не му причиняваше никаква вреда. Острието му отскачаше от плътните черни люспи, без да им остави дори драскотина.
Понечих да се изправя, но почувствах пристъп на немощ и се проснах по очи.
– Това е жива вода, не енергийна напитка – скастри ме Петър и пристъпи напред, отново изпълнал пръсти като дете, имитиращо пистолет.
– Пусни я – каза той спокойно.
Кралят Кобра го погледна, а погледите им се кръстосаха. Калина се опитваше да се освободи и удряше с меча си по чудовището, без никакъв ефект.
Аз отново се опитах да се изправя и да призова магията си.
И отново не можах.
– Колко си смел само, малки Петьо – присмехулно каза гигантската кобра и огнените й очи лумнаха – все едно не знаем историята ти. Все едно не виждам сърцето ти. Ти си едно лошо момче, което опитва да играе с големите батковци. Опита с кавхана, но това не свърши добре, нали?
Петър отвори уста да отговори нещо, но не можа. С ужас забелязах, че Кралят Кобра го е хипнотизирал, така, както обикновените му роднини омайват птица.
– Всъщност това ти коства много – продължи змията – и ти разреван отиде при другия голям батко, макар точно в момента той да не изглежда особено голям.
Загрях, че говори за мен и се ядосах. Изправих се на колене, но още нямах сили да призова магията си.
– Само че накрая оставаш съвсем сам, Петьо. Малкият Петьо, уплашен от лошите, нежелан от добрите. Ти си съвсем сам. Единствените хора, които имаше, си отидоха.
Лицето на Петър остана безизразно, но видях как от очите му се стичат сълзи. Разбрах, че демонът говореше за инцидента, от който косата му бе побеляла, ужасното нещо, накарало го да се откаже от кавхан Драгул. И да дойде при мен, човекът, с който се мразеше от дете.
– Пийт, не си сам – успях да кажа – имаш нас. Ти си наш приятел. На мен и на Калина.
– Така е – съгласи се самодивата, продължавайки да удря с меча си по змията, макар без никакъв ефект – а са малко хората, които могат да се нарекат мои приятели и да не рискуват да бъдат обезглавени.
– Сега ще са още по-малко – просъска Нагаин и се спусна рязко към Петър, разтворил отровната си паст, за да го ухапе и убие. Знаех, че няма жива вода на този свят, която да помогне срещу такова ухапване…
В този момент Петър стреля. Главата на чудовищната кобра се отметна назад, като ударена, а във въздуха захвърчаха капки кръв. Хватката около Калина се отхлаби и самодивата изкочи от змиевидните пръстени. Нагаин рухна на земята и когато конвулсиите му спряха видях, че огненият му поглед е изгаснал, а на мястото на едното от очите му зееше кървава рана.
– Отличен изтрел – казах аз на Петър, най-после успявайки да се изправя с мъка – хубаво е, че поне някои от нас могат да свършат някаква работа. Смело мога да кажа, че бях куфарът на операцията.
Петър ме погледна.
– Ще имаш шанс да наваксаш.
Скоро разбрах какво има предвид. Цялата зала, създадена от магията на Краля Кобра, започна да изчезва с унищожението му в материалния свят. Самото му туловище се изпаряваше, като неприятна мъгла, изчезвайки обратно в адското измерение, откъдето бе изпълзяло.
Трябваше да се измъкнем и то бързо. Но входът, през който бяхме влезли, бе високо и изглеждаше невъобразимо далеч.
– Ако не се махнем оттук, ще изчезнем с джобния свят на Нагаин – съвсем ненужно обобщи Калина.
– Не знам как мога да помогна – простенах.
– Аз знам – отговори Петър – имам нужда от твоя всесилен магически огън. Ще ти обясня точно какво трябва да направиш и ти ще го сториш. По възможност бързо.
Инструкциите му бяха като за идиот и в друга ситуация щях леко да се обидя, но сега нямах време за това – джобният свят се изпаряваше със застрашителна скорост. Ние обаче успяхме да се измъкнем, след като изпълних заклинанието, показано ми от Петър. Издигнах и трима ни към изхода с помощта на сините си пламъци, които в случая използвах като двигател на ракета.
Това обаче не бе никак лесно – все още бях изтощен от отровата и имах чувството, че ще припадна, докато призовавах магията си. Справих се повече на инат, отколкото заради нещо друго.
Накрая се озовахме в магазина. Излязохме от гардероба, който отново бе станал най-нормален, изгасих магическата си светлина, която все още грееше и вдигнах щорите. Излязохме навън, като преди това упонемахне на входната врата, че е затворено и вдишахме мръсният, софийски въздух.
Мръсен, мръсен, но в него няма нищо от джунглата. А това не е малко.
Обърнах се към спътниците им, като им благодарих за това, че са ми спасили кожата долу, но те махнаха с ръка.
Затова сме отбор, дето се казва.
Накрая погледът ми се спря на Петър.
– Пийт – казах колебливо – ако някой ден искаш да споделиш какво е станало…
Не довърших. Той разбираше какво имам предвид. Всички знаехме, че кавханът му бе направил нещо лошо, нещо ужасно, от което косата му бе побеляла.
И за което той не искаше да говори. Нито сега, нито никога.
– Приятна събота и неделя, Жоро – каза ми той, след което се завъртя на пети и се отдалечи по Витошка, спускайки се надолу към Света Неделя. Не тръгнахме след него. Знаехме, че иска да остане сам.
Почесах се по брадичката.
– Да идем да хапнем някъде? – предложих на Калина.
– Уморена съм и искам да си легна – отговори тя – но иначе благодаря за поканата.
– Няма защо – смотолевих, гледайки как тя също си тръгва.
Не я обвинявах. Тя бе силна, горда и самодива. Сигурно не бе приела лесно прегръдката на змийския крал.
Останал сам, въздъхнах. Затова съм привърженик на семейното планиране. Липсата му докарва до създаването на герои, а както виждате, в това да си герой няма нищо симпатично. Спасяваш кой знае колко невинни, но никой не го разбира, оставаш напълно сам в петък вечер, а единствената ти тема за размисъл е това какво точно е имал предвид Краля Кобра с думите, че съм започнал някаква верига събития.
Имах неприятното чувство, че съвсем скоро ще узная.
Какво пък, рекох си. Героите могат и да остават сами петък вечер, но когато животът им е заплашен, приятелите им винаги ще са до тях.

Чарът на риалити-романа е в това, че перспективата се сменя с всеки нов автор на историята. След първата глава, която ви разказах от името на Георги, Васил Мирчев-младши (Razael), пое ролята на неутрален разказвач в глава ІІ и затова нейният преразказ остава в трето лице. Приятно четене!
– Darth Sparhawk

Глава ІІ: Лабиринтът

Мъдрецът стоеше в Лабиринта, сам с демоните си. Макар и покорени от него, те постоянно шаваха в своите клетки, поставени между ума и плътта му, а гласовете им шептяха подигравателно в ума му. Скоро играта ще свърши, говореха демоните. За теб, за скритият квартал, за целият свят. И ти не можеш да направиш нищо.
Като се изправи. Нещо лошо се задаваше, иначе демоните нямаше да са толкова самоуверени. А когато се задава нещо лошо, първото, което трябва да намериш, са герои, достатъчно глупави, че да се изправят срещу него.
* * *
Беше Хелоуин и въздухът в Скрития квартал ухаеше на тиква. Празникът се бе наложил бързо в България, най-вече заради големият брой западняци, които се бяха заселили в страната – главно орки и елфи, бягащи от Великобритания и непосилните данъци, налагани от кралица Маб. Те бяха донесли своите празници и традиции, а „Младост 13”, която винаги бе жадна за дивотии, ги бе приела с отворени обятия.
Извън Скрития квартал бе скучно и тъпо. Софиянци ходеха по смрачаващите се улици на града, унили и навъсени, нежелаещи да обърнат внимание на дузините младежи, опитващи се да се забавляват, маскирани като чудовища. За сметка на това в „Младост 13” бе изключително весело, а разнообразните приказни създания се бяха маскирали като нормални хора. Самодиви, облечени като фолк-певици се разминаваха със змейове, криещи две от трите си глави и правещи се на немски туристи. Кралевичите бяха облекли търбусите си с костюми на депутати и никой не можеше да открие разликата. Елфите бяха облечени като фешъни, а орките се правеха на Барак Обама и скандираха “Yes, we can!”. И навсякъде се носеше ароматът на печена тиква, а услужливи вещици я продаваха, поръсена със захар от долната земя.
Георги, Калина и Петър също бяха излезли за празника. Бе изминал месец от сблъсъка им с Краля Кобра и не се бе случило нищо особено. Жоро дори бе помислил, че късметът му проработва и индийският демон е говорил за себе си, когато бе споменал веригата събития, започнати със смъртта на кавхан Драгул.
Но в „Младост 13” късметът обикновено не проработва, освен ако не го смажеш с таласъмско масло, а никой, който е с всичкия си, не работи с таласъми.
Тримата също бяха маскирани като нормални хора, доколкото можеха да изглеждат нормални. Жоро си бе взел костюм на бизнесмен и крачеше важно-важно с него, следван от Калина, която се правеше на бизнесдама. Ефектът донякъде се разваляше от дръжката на страховития меч Дюрандал, която се подаваше над рамото й като поличба за смърт. Най-отзад крачеше Георги, който се бе облякъл с анцуг и мъкнеше сак. Идеята бе да е маскиран като мутра, но понеже бе кльощав и преждевременно побелял, повече приличаше на тъжен учител по физкултура.
Тримата тъкмо се канеха да си вземат малко тиква, но без захар от долната земя, когато се появи маймуната. Бе малка, черна и нахална, както се полага на една маймуна. Тя се спусна от един улук на близка сграда и пъргаво се покатери върху раменете на Калина, сетне я хвана за косата и започна да кряска.
Петър и Георги бяха твърде смаяни, за да реагират, но и без това не можеше да изпреварят рефлексите на самодивата. Бясна от това, че някой я скубе, тя вдигна ръка и сграбчи мечът Дюрандал, изтегляйки го от ножницата с намерението да махне наглото животно от прическата си.
Маймуната само това й чакаше. В мигът, в който острието изкочи от ножницата, тя скокна на ръката на Калина и я ухапа. Самодивата нададе писък, който вероятно бе оттекнал и в Най-стария град на Пловдив, а пръстите й инстинктивно се разтвориха. Дюрандал тръгна да пада, но маймуната отново бе скочила и го грабна, сякаш бе лек като перце. Животинката се ухили на стъписаните Петър и Георги и в очите й блеснаха пламъчета на лукавост, крайно непривична за едно животно.
След което се втурна напред.
– След нея! – извика крайно подразнената Калина и тримата хукнаха подир маймунката, блъскайки се с празнуващите по тесните, криволичещи улици. Петър извади пистолет (част от мутренския реквизит) и стреля подир животното, но Георги му каза да спре и да не се излага – за квартала на магьосниците и героите, употребата на обикновено оръжие си бе леко обидна. Петър все пак стреля още няколко пъти, за щастие не улучи случаен минувач, но след това бе принуден да се съсредоточи в бягането.
Както и в нормална София, и в „Младост 13” нямаше никакъв градоустройствен план, нито архитектурен вкус на жителите. Огромна имитация на Версайския дворец си съжителстваше с нещо, подобно на почивна станция от социалистическо време, а стара възрожденска къща бе буквално схлупена от присъствието на грозни панелни блокове, в чието подножие имаше гето на гноми.
Тримата минаха покрай всичко това, докато най-накрая маймунката ги изведе до входа на пещера. Животинката се обърна, колкото за да е сигурна, че я следват, изплези се и се шмугна в мрака.
Тримата спряха пред входа.
– Това не изглежда добре – обади се Жоро – последният път, когато се втурнахме на сляпо, попаднахме в студената прегръдка на Краля Кобра.
– Аз попаднах в студената му прегръдка – отговори Калина – ти просто бе оплют.
– Стига сте мрънкали – обади се Петър – да влизаме.
И белокосият се шмугна в пещерата.
– Малко се вживява в тази мутренска роля – обади се Жоро – принципно аз трябва да се хвърлям с рогата напред.
– Стига си дуднал. Не можем да оставим Дюрандал.
И Калина също влезе в пещерата. Георги сви рамене и ги последва. В мига, в който го стори, разбра, че е направил голяма грешка, тъй като входът на пещерата изчезна и те се озоваха в голямо каменно и, разбира се, влажно подземие.
В този момент пред тях се появи мъжът. Той бе висок, здрав, с рошава бяла коса и облечен с къси панталони. Щеше да прилича на модел, рекламиращ курорт за сърфисти, ако цялото му тяло не бе покрито с татуировки. И ако разперилият криле на гърдите му феникс беше красив, други от тях бяха ужасяващи, а трети – просто отвратителни. По кожата си човекът имаше изобразени всевъзможни същества, кое от кое по-уродливи. Когато нямаше същества, имаше знаци – старогръцки букви, йероглифи от Египет или Индия, руни.
Но по-страшна от всички йероглифи и изображения бе усмивката му. Широка и напълно откачена.
– Кажи ми – каза Георги на Петър – че това е твой чичо, загрижен за недоброто ти физическо състояние.
– Млъкни – отвърна Петър.
– Аз съм Като – обяви човекът с късите панталони – тракийски жрец на 4 000 години. Бях с цар Резос, бранейки стените на Троя. Видях как култът към кървавия бог Залмоксис се издига и бях свидетел на рухването му, донесено от герои като вас. А сега съм тук да ви изпитам.
– Затова ли открадна Дюрандал? – попита Калина – можеше да пратиш рекламна листовка. Например, давам курсове за герои, 400 жълтици на месец, ол-инклузив…
Като се изсмя. Къс, грозен смях, който направи тримата сериозни.
– Нравът ти не разочарова, самодиво. Да, аз откраднах твоят меч. Сметнах, че това е по-ефективен начин да ви примамя тук от листовките. Дюрандал не е изгубен, той е скрит в Лабиринта. Само трябва да го потърсите и да го намерите.
Белокосият човек с късите панталони се усмихна и изчезна в облак дим.
– В Младост 13 – отбеляза Георги – можеш да се запознаеш наистина с всякакви хора.
– Само че ние не сме в Младост 13 – отговори Петър и се намръщи.
– Откъде знаеш – попита Калина.
– Ами в Младост 13 – отвърна спътникът й, вдигайки ръка– няма скелети.
Калина и Георги рязко се обърна към посоката, в която Петър сочеше и видяха как към тях се носят четири скелета войни с нащърбени мечове и челюсти, които тракаха безспир, като кастанети.
– Супер клиширано – каза Петър и отново надигна пистолета си, очевидно вживял се в ролята си на мутра. Изстрелите раздробиха първото същество, докато Калина тръшна второ, а Георги не порази третото и четвъртото с огнени топки.
Едва бяха свършили, когато съществата започнаха да се събират отново.
– Това – каза Петър – вече е оригинално.
– Убеден съм, че Като е очарован от високата ти оценка – отговори Георги и се намръщи с черните си вежди, блъсквайки с огън създанията отново. Те отново започнаха да се събират, макар и леко овъглени.
– Това започва да става досадно – каза Калина – а мечът ми продължава да липсва.
– Забавете ги малко, докато аз помисля – каза Петър и се отдръпна назад, намръщен.
– Както винаги аз трябва да работя, докато ти мислиш – отвърна заядливо Жоро.
– Разбира се. Ти си герой. Вие сте създадени за тежък физически и неинтелектуален труд.
Георги изсумтя, но продължи да пуска заклинания към безсмъртните скелети. Калина отвреме-навреме също натрошаваше някой.
– Не измисли ли нещо? – попита Жоро след десет минути безрезултатно бъхтане.
– Измислих, но няма да ти хареса – отговори Петър.
– Защо ли не се изненадвам.
– Аз и Калина ще натрошим скелетите, а ти трябва да използваш магията си, за да задържиш частите надалеч едни от други. Така заклинанието, което ги споява, ще изчезне.
– Хубаво, белокоско – отвърна Георги и се отдръпна.
Калина използва хватки, на които и Брус Лий би завидял и начупи два от скелетите, а останалите бяха разстреляни методично от Петър.
– Доставя ти голямо удоволствие да гърмиш, нали? – попита Жоро.
– Свърши си работата, вместо да дуднеш глупости – отговори троснато белокосия.
Георги се съсредоточи и задържа частите на скелетите настрана. Черното заклинание, което ги бе вдигнало, се опита да ги събере, но той все пак бе героят, сразил кавхан Драгул и не можеше да се остави на някакви скелети. Скоро тъмната магия отслабна и костите на немъртвите се разпаднаха.
– Хубаво – каза Георги – а сега?
– Тръгваме надясно – отвърна Петър.
– Но защо?
– В лабиринти, а ако не си забелязал, ние сме в такъв, се върви винаги надясно.
Георги сви рамене и послуша Петър. Тримата с Калина тръгнаха по криволичещи каменни тунели, които не водеха доникъде. Отвреме-навреме на пътя им се появяваха чудовища. Повечето от тях бяха безобидни, но неколцина бяха имунизирани срещу заклинания и твърде дебелокожи за куршумите от пистолета на Петър. Белокосият се намръщи и се накани да отвори сака си, но и без меч, самодивата Калина бе смъртоносна и натръшка въпросните същества – два каменни голема – използвайки собствената им груба сила.
– Какви времена – отбеляза тя – жените вършат всичко, мъжете се ослушват.
Петър и Георги се изчервиха.
След поредния завой, в който не стигнаха доникъде, нервите на Жоро не издържаха.
– Пийт, оплеска нещата. В лабиринтите винаги се завива наляво.
– Това политически спор ли е? – обади се Калина.
– Не…аз… – обърка се Жоро.
– Да бъде твоето – съгласи се Петър, който изглеждаше леко изнервен. По челото му бе избила пот, а той час по час щракаше с пръсти, като да проверява нещо.
Тръгнаха наляво из каменните тунели. Почти веднага пред тях се появи фигурата на мъж, облечен в бели дрехи и грим като на арлекин. Устните му бяха разтеглени в крива усмивка, а очите му блещукаха дяволито.
– Нека позная – обади се Георги – ти си Белият присмехулник.
– Аз съм Черният присмехулник – отвърна създанието и се изкикоти.
– Затапи те – обади се Петър.
– На мен обаче не ми е до майтапи – намеси се Калина и погледна студено палячото – къде е моят меч?
– Ключът за него е в мен! – извиси глас присмехулника и отново се засмя. В ръката му блесна ключе, което той заклати подмамващо – елате и си го вземете!
А след това хукна да бяга.
– Защо ли си мисля – обади се Георги – че хората в този лабиринт определено имат нужда от специализирана помощ?
– Не мисли толкова много – отговори Петър – не ти се удава.
– Вие двамата ако действахте колкото говорите, отдавна да сме си вкъщи! – извика Калина и се втурна подир присмехулника. Младежите се спогледаха и решиха да я последват. Тя определено ги надбяга и когато накрая я настигнаха, бяха изчервени не само от усилието.
Тримата бяха в кръгла зала, а на входа, през който бяха влезли мигновено се спусна решетка. Присмехулникът, който бе в центъра на залата, започна да се хили злобно.
– Сега всички ще умрете – зави той, а в потвърждение на думите му от тунела зад решетката започна да се излива вода.
– Това е някакъв фарс – каза Петър и надигна пистолета си.
Присмехулникът го погледна и залюля ключето си.
– Ех, Пийти, толкова е тъжно да изгубиш живота си толкова млад…
Петър отвори уста, но очите му вече бяха погледнали ключето. Ръката му се отпусна, а сакът се пльосна във водата.
– О, не – каза Георги – пак го хипнотизираха.
– Ами затова си има лек – изръмжа Калина и се спусна към присмехулника. Съществото избухна в див кикот и в свободната му ръка цъфна кама, която заразмахва към самодивата. Тя получи драскотина по лявата си ръка и отскочи назад, съскайки.
– Оххоххохох, ахаххааххах – смееше се дементната бяла фигура.
– Знаеш ли – каза Георги – не мисля, че след Хийт Леджър обогатяваш жанра на злите клоуни особено. Затова смятам да сложа край на представлението.
И изстреля с ръката си огнена топка. Тя блъсна присмехулникът, който се удари в стената, но не изпусна нито камата, нито люлеещото се ключе. След миг той се изправи, продължавайки да се смее оглушително.
А водата в залата бе стигнала до коленете им.
* * *
Като закрачи неспокойно. Той бе над наводнената зала, невидим за тримата герои. Нещата не се развиваха по план. Присмехулникът трябваше вече да е мъртъв. Огнената магия на Георги бе прекалено силна. Но нещата се бяха объркали.
Нещата отдавна не са под твоя контрол, старче, обадиха се присмехулно демоните, затворени в татуировките му. Вие всичките сте мъртви. Само, че още не го знаете.
* * *
Нещата се влошаваха драматично с всеки изминал момент и Георги не знаеше какво да стори. Бе опасно да пуска огнени кълба към присмехулника, тъй като Калина бе до него, както винаги, втурнала се на сляпо към опасността. Отвратителният кикотещ се изрод бе успял да я пореже лошо в рамото, а кървавата му кама се стрелкаше към гъвкавата й фигура като главата на нападаща змия. В това време Петър стоеше в транс, замръзнал от клатенето на ключето, а от очите му се стичаха сълзи. Каквото й да бе станало, той бе в клопка, а Георги се досещаше каква е тя. Нещо ужасно се бе случило в миналото му, някакъв кошмар, от който косата му бе побеляла. Георги не знаеше какво и бе твърде възпитан, за да попита, поне досега. Но за втори път в рамките на месец другарят му бе изваден от играта по този начин. Това не можеше да продължава.
Докато мислеше тези неща, Георги почти не забеляза как водата стигна почти до кръста им. Нещата ставаха все по-опасни – в това си състояние Пийт нямаше да е способен да плува, а действията на Калина се забавяха. Тя ставаше все по-уязвима на камата на лудешки смеещият се присмехулник. Жоро се опита да забави нарастването на водата, като заледи части от нея, но не постигна нищо с това.
Трябваше да се справи с присмехулника, а магията му бе безполезна срещу него. Оставаше Петър. Жоро наполовина пристъпи, наполовина доплува до него и го разклати.
– Пийт, събуди се! Имаме нужда от теб!
Но Петър остана безмълвен, хванат в клопката на собствения си кошмар, а в очите му се таяха бездънен ужас и безкрайна тъга. Той не можеше да бъде достигнат, не и ако…
– Петьо – обади се Георги, получил прозрение свише – Петьо, събуди се. Петьооо!
И омразният прякор стигна до парализираният ум на Петър и го извади от вцепенението.
– Никой не ме нарича така – процеди той, отърсил се от унеса си. Сетне тръсна бялата си коса, надигна пистолета си и простреля присмехулника в главата.
Кикотещият се спря да се смее, зяпна и падна в ледената вода, която почервеня.
– Булзай – обади се Калина.
– Втори в рамките на месеца – добави Георги – но този път с обикновен пистолет. Прочее, ти защо не ползваш магиите си?
Преди Петър да може да отговори, Като се появи от нищото, все така татуиран и облечен с къси панталони.
– Отлична работа! – каза той с дяволита усмивка – надхвърляте очакванията и си спечелихте право да получите своя меч.
Сетне изщрака с пръсти. Четиримата се озоваха в друга зала, празна, като изключим наковалня, в която имаше забит меч.
– Дюрандал – каза Калина и си пое дълбоко въздух.
– Същият – отговори тракийският мъдрец – сега остава да видим дали наистина е за теб.
– Какво имаш предвид? – попита самодивата, а в гласът й прозвучаха ледени нотки. Въпреки раните си от битката с присмехулника, тя изглеждаше все така студена и неумолима както винаги.
– Дюрандал, Ескалибур, Кларент, мечът на Свети Георги и много други подобни оръжия от древността са сестрински мечове…
– Звучи като сестрински партии – обади се Петър.
– Те – повиши подразнен глас Като – са предназначени за конкретни войни от конкретен времеви период. Ако ти, Калина, наистина си предопределена да носиш Дюрандал, ще го изтеглиш без проблеми от моята магическа наковалня.
– Дадено – отвърна самодивата и пристъпи напред. Тя хвана Дюрандал за дръжката и понечи да го изтегли.
Нищо не се получи.
– Но може би, в крайна сметка, не ти си човекът – подразни я Като.
– Не съм човек – отвърна Калина и в очите й блесна студен огън – аз съм самодивата войн и Дюрандал е моят меч.
И със следващото движение изтегли старото оръжие на Ролан, Балдуин и Калоян от металния капан.
– Впечатляващо – плесна с ръце Като – това означава, че сте готови за последният ми тест.
– Още един? – попита Георги – чувствам се като кандидат за зелена карта.
Като се обърна към него и сви очи.
– Ти не разбираш нищо, нали геройче? Истината е, че към Скрития квартал се задава нещо неописуемо древно и зло. Дори аз не знам какво, но пред него старите проблеми с кавхана ще ти се видят като песен за лека нощ.
– И искаш помощта ни – добави Петър – малко нетрадиционен начин, да ти кажа. По-добре да беше пуснал листовки „Търся герои”.
– Тишина! – вдигна ръка тракиецът – в момента проверявам дали вие сте героите, които ми трябват. Последното изпитание е сблъсъкът със зеления дракон.
– Това не звучи добре – оплака се Георги.
– Така ли мислиш? – попита Петър.
– Каквото и да е, Дюрандал ще го довърши – отвърна спокойно Калина, най-сетне отново заедно с меча си.
– Ще видим – подсмихна се Като.
Четиримата отново смениха местонахождението си. Озоваха се в дълъг, тъмен коридор, от чиито глъбини се чу дълбок, гърлен рев. Миг по-късно от него изпълзя огромно чудовище с люспи, по-черни от абанос и студени, немигащи очи. Грамадни прилепови криле се разперваха от гърба му, а от ноздрите и разтворената му, пълна с дълги челюсти паст се издагаше пушек, чиито лютив мирис се примесваше с вонята на мърша.
– Това – каза Георги – е черен, а не зелен дракон.
– Богове! – обади се стъписан Като и отстъпи назад. Докато тримата му „гости” наблюдаваха гигантските размери на влечугото, грамадните нокти на лапите му или дългите му зъби, мъдрецът го бе погледнал право в очите.
Това, което бе видял, не му хареса. Очите не бяха на дракон, нито на зелен, нито на черен. Студеният мрак на космоса надзърташе от този поглед, тъмнината, която кара човек да се сгушва край огъня от прастари времена, когато е бил само малко повече от маймуната.
Като разбра, че е бил изигран, че нещо се е вселило в Лабиринта му. Бе обърнало присмехулника срещу него, сега бе направило и красивият му зелен дракон в невиждано изчадие.
– Пийт – каза Георги – сега е моментът да направиш някоя особено умна и гадна магия.
– Ами… – притеснено се обади белокосият – аз… таковата…
– Какво? – погледна го приятелят му.
– Откакто сме в Лабиринта, магиите ми не работят.
– Прекрасен момент да ми го съобщиш, Петьо – заядливо отвърна Жоро – тогава стой настрана и не се пречкай!
С тези думи чернокосият магьосник надигна ръка и от пръстите му забълваха сини пламъци – на струи, на кълбета, на огнени дискове, във всички форми, в които можеше да си ги представи.
Магията изчезна в драконът, но не му причини никаква вреда. Чудовището разтвори бездънната си паст и от нея се изтреля пъклен огън, по-горещ от сърцевината на слънцето, по-лют от смъртоносна рана. Паникьосан, Георги надигна стена от ледена магия, но вълшебството го спаси само едвам-едвам.
Опърлен и замаян, Жоро залитна назад.
– Костюмът ми отиде на вятъра – успя да изпъшка той.
В този момент напред пристъпи Калина, въртейки ужасният Дюрандал, удряйки по тъмните люспи. Мечът разцепи плътта на черния дракон, но оттам бликна течност, тъмна като пресен асфалт, която веднага затвори раните. Драконът вторачи ужасният си, немигащ взор към Калина и дори самодивата трябваше да отклони поглед.
За да остане ефективна при това си действие, тя скочи към гърба на изчадието, забивайки Дюрандал отново и отново в черното му туловище, но без голяма полза. Лепкавата, слузеста тъмна кръв запълваше раните и ги превръщаше отново в катраненочерни люспи, а драконът тръгна към жертвите си, зинал с огромната си паст, сякаш, за да налапа целия свят.
Тогава на пътя му се изпречи Като, с дяволита усмивка и пръсти, които шаваха по изваяното му тяло, докосвайки странните татуировки. Векове наред тракиецът бе пленявал демони и ги бе впримчвал в изображенията по плътта си, а сега бе дошъл моментът да ги освободи. Невиждани изчадия изпълниха тунела, демони от индийските джунгли, с много ръце и изкривени лица, старогръцки духове от царството на Хадес, оголили челюстите на кучешките си муцуни, щастливи от това, че най-сетне са на свобода, подобни на козли дяволи, които се смееха в нечестив бяс и други същества, които бяха прекалено абстрактни, за да бъдат описани.
Всички те тръгнаха срещу дракона и всичките загинаха, покосени от адският огън, който бълваше от челюстите си, стъпкани от огромните му, ноктести лапи, разкъсани от дългите му, подобни на ханджари зъби, смазани под огромната му тежест.
Драконът нададе триумфален рев, който оттекна до сърцето на галактиката и продължи напред, изплезил се в сатанинска усмивка. Като, оголен от вековните си защити, отстъпи назад, унизен и победен. Преди хиляди години елините го бяха излъгали, вкарвайки Троянския кон зад стените на града, който пазеше и бяха унищожили всичко. Сега историята се повтаряше в ужасно дежа-вю – драконът щеше да го унищожи, него и героите, които бе призовал, а после щеше да излезе в Скрития квартал и да стъписа целия свят.
Георги, пушещ, безпомощен, се облегна на стената. Един истински герой винаги знае, когато играта свършва…
Калина, за разлика от него, продължи да мушка с Дюрандал по неунищожимия гръб. Драконът дори не й обръщаше внимание.
Остана само Петър. Той все още мъкнеше тежкия сак, който вече бе измокрен. Сега той бе отворил ципа му и извади от него голямата изненада за Хелоуин. Съветски автомат „Калашников” със специални патрони, годни да пробият и бетонна стена.
Белокосият младеж надигна оръжието и започна да стреля, а тежките куршуми се забиха в озъбената морда на черния дракон със задоволителен, джвакащ звук. Черна, мазна като асфалт кръв пръсна навсякъде, но твърде бавно, за да заздрави излизащите в масивния череп рани.
Драконът залитна и рухна напред, а Като, Георги и Калина се изсмяха невярващо. Който и да го бе създал, бе сполучил да го защити от всички могъщи заклинания, но бе пропуснал най-елементарното – обикновените оръжия от съвременния свят.
– Достатъчно – каза Георги, приближавайки Петър, който продължаваше да стреля в лудешки транс, сякаш излизаваше гневът за миналото си върху черното изчадие, което започна да се разпада в купчина воняща слуз.
Калина, за щастие, бе отскочила от него.
– А ти каза да стоя настрана, а? – отвърна спокойно белокосият, когато автоматът най-сетне защрака напразно.
– Моя грешка – призна си Георги.
– И то фатална – добави тъжно Като. По тялото му бе останала само една татуировка – тази на разперил криле феникс.
– Ти изгуби силата си, старче – студено каза Петър – подведен от гордостта си. Не трябваше да ни водиш тук.
– Това бе необходимо – поклати глава тракиецът – нещо лошо идва и трябва да съм сигурен, че героите, които ще се изправят срещу него са правилните. С мен ли сте?
– Засега искам единствено да се върна у дома – отговори Калина, прибирайки мечът си – всяко нещо си има мярка и дори убиването уморява, когато е в прекалени количества.
Георги и Петър закимаха, прекалено уморени и гневни, за да разсъждават трезво.
– Добре – съгласи се Като – но когато времето настане, ще ви извикам отново. Засега сбогом… – и той погледна към Калина – дъще.
Самодивата се извърна изненадана към него, но прекалено късно. Тримата с Георги и Петър обратно бяха пред пещерата, цели и невредими, все едно нищо не се бе случило.
Във въздухът се носеше приятният мирис на тиква.

Разказвачът на третата глава, Даниел Тодоров, продължи историята от неутрална гледна точка. Ето неговия преразказ!

Глава ІІІ: Дискотеката

Тримата другари поседнаха на една пейчица близо до „изхода” от лабиринта на Катор. Жоро огледа резултата от среднощните им подвизи. Неговият смокинг вече очевидно не ставаше за нищо, обгорял и разпокъсан от битката с дракона. Пийт не беше пострадал много по-малко. Анцунга му бе прогорен на десетина места, а единия ръкав висеше безжизнено отстрани – разкъсан по цялата си дължина. Калина на другия край на пейката изглеждаше странно притихнала. Погледа й беше празен. Няколкото рани, които беше получила по време на битката вече започваха да се затварят – самодивска му работа. Някъде по време на боя беше загубила кокетното си сако, а блузата й беше разпрана на десетина места. Полата с доскоро дискретна цепка сега бе разпрана почти до кръста. И всичко това за какво, замисли се Жоро – спечелиха един непредвидим и опасен съратник. Героя си заръча да не доверява на тракийския мъдрец нищо по-важно от това да му носи чантата. Просто му нямаше доверие за нещо повече – като пълният с оръжия сак на Петьо, например.
– И сега какво? – Тихо промърмори Пийт.
– Сега… нищо. – Отговори му Жоро. – Но вече започва да ми писва от това да се опитват да ме убият – древно зло, древен тракиец… очаквам другата седмица баба ми да направи атентат срещу нас.
Калина потръпна.
– Дамм. Кара те да се замислиш относно отстъпването на място в рейса, нали. – засмя се белокосото момче.
– Абе… Пийт, айде да ходим да пийнем по 2-3 бирички и да поджиткаме на „Богът на мрака”. Вчера си я взех за Xbox-а.
– Аааа, не… Аз май трябва да изпратя Калина. Струва ми се, че не е много в час сега.
– Май си прав. Бягай пък и утре е ден. Айде ще се видим към 10, че ми се ще да отскочим до библиотеката на Колобрите. Нещо ми станаха много въпросите без отговори.
– С теб обикновено е така. Винаги в училище бягаше по момичета.
– Или от чудовища.
– Подробности…
* * *
Жоро висеше на една пейка пред грандиозната бяла сграда на библиотеката на Колобрите и люпеше семки. Тиквени. Много обичаше тиквените семки. Почти колкото фъстъците, но не вървяха толкова добре с уиски. Беше подранил малко за срещата си с другите, но това не го притесняваше. Пакетчето му със семки беше пълно, а вълшебните гълъби в Младост 13 обираха остатъците заедно с шлюпките оставяйки прекрасния парк на библиотеката идеално чист.
Като изключим останките от перисталтиката на гълъбите. Но нищо на тоя свят не бе съвършено. Дори вълшебния квартал на София.
– Чувал съм, че тиквените семки са много полезни. – Познатия глас извади Жоро от мислите му. Петър и Калина се бяха появили откъм задния вход на паркчето.
– Полезни са, я! Виж ме какъв вълшебник съм станал покрай яденето им.
– Не добре обучен?
– Хайде стига с глупостите – подразнен отговори Георги – и да се захващаме за работа.
– Какво точно ще търсим? Гид за тракийските древни магьосници?
– Искам да проверим наличната информация за Като. Не може да си живял 4000 години на тая планета и да не си оставил никаква писмена следа. Освен това ми се ще да поровим в черните томове за някакви демони и богове, които биха могли да предизвикат такива раздвижвания сред магическите създания.
– Искам да проверя и родословните архиви на самодивските родове. – Включи се и Калина в разговора. Тя видимо изглеждаше по-добре, но по помръкналия й поглед Жоро съдеше, че тази нощ не е мигнала.
– Още те притеснява, това което каза шантавия тракиец, нали?
– Eстествено! Теб не би ли те притеснявало! – Отговори му Калина и го погледна заплашително.
Жоро вдигна ръце примирително и махна на групичката да се отправят към библиотеката. Дори след като бе прекарал години в сградата навлизайки в магическото изкуство или посещавайки занятия при всяко влизане изпитваше възхита от стореното от поколения чародеи. Библиотеката не бе просто красива. Тя сама по себе си бе магическа. Отвън изглеждаше огромна, но реалните й размери бяха астрономически. Жоро подозираше, че разширената с вълшебство от вътре сграда е с площ по-голяма от цяла София.
Цял ден тримата приятели прекараха потънали в прашасали томове на стотици, а някои дори – на хиляди години. Преди няколко години такова търсене на информация вероятно би им отнело десетки години, но за техен късмет съвсем от скоро бяха въвели нова картотекираща система. На големите бюра стояха съвсем нормални немагически компютри. Колобрите умееха да се възползват от достиженията дори на нормалните хора в пълната им сила. Единствената промяна, която бяха внесли беше, че платиха на Майкрософт няколко милиона за 10-тина копия на операционната им система изчистени от грешки. Освен това проявиха твърдост пред по-младите магьосници и така и не прекараха интернет. Сега системата работеше безупречно и послушно помагаше на търсещите да открият правилните томове сред безкрайните редици.
В крайна сметка резултатите обаче не бяха обнадеждаващи. Това, което им каза Като явно беше истина. От най-древни времена той се споменаваше първоначално като жрец, а в последствие като пътешестващ магьосник. Информацията не беше много, но поне потвърждаваше думите му. От друга страна търсенето на загадъчния им враг претърпя пълен крах. Не че нямаше подходящи кандидати. Просто след петдесетия демон и зъл бог Жоро прецени, че това е загуба на време. В крайна сметка двете момчета седнаха да помогнат на Калина. Това беше упражнение, което тримата правиха не за първи път. Както всеки път обаче резултати нямаше.
– Добре де, ако Като ти е родител нямаше ли да си със смесена кръв. Да не си чиста самодива имам предвид?
– Всъщност не. – Отвърна му Калина. – Човешкия и самодивския род от стотици, хиляди години са се смесвали. Просто няма разлика между чисторъвните самодиви и другите.
– Уф… шантава работа. – Изпуфтя Жоро, но като видя стоманения поглед на Калина побърза да добави. – С тези документи имам в предвид. При всяко положение скоро ще затварят, пък и не мисля, че ще можем да свършим каквато и да било работа повече тук.
– Какво предлагаш? – Включи се в разговора Петър.
– След цялата тази лудница от вчера имаме нужда малко да поразпуснем струва ми се. Заслужили сме си го.
– Купонче?
– Няма време да организираме каквото и да било. Аз предлагам да отскочим малко на дискотечка.
– Тук ли? – Попита Пийт замислено.
– По-скоро не. Днес DJ в „Пияната ламя” са леприконите – ирландсите танци никога не са ми били по сърце. Във бар Феите някаква банши ще представя новия си албум… – Другите двама само сбърчиха лица еднозначно. Баншите бяха зли призраци, чиито гласове звучаха по-ужасно от гласа на компютър, съобщаващ номера ти в данъчното.
– В такъв случай остава… – започна Петър
– Студентски град. – Ухили се Жоро.
– Съгласна съм. – Отговори Калина и затръшна огромен прашен том. Ако видя още една книга ще извадя меча и ще започна да сека глави наред.
Двете момчета се засмяха и тримата се насочиха към изхода. Бяха облечени подходящо за излизане в немагическата част на София, така че решиха да не губят време да си ходят по къщите. Калина само прибра Дюрандал в специалната ножница направена й от колобрите още преди години. Малко неща привличаха вниманието на немагичните така както млада жена с привързан към гърба огромен меч. По тази причина магьосниците бяха създали вълшебната ножница, която буквално смъляваше меча до големината на финна кама, която спокойно можеше да се носи в ръкава на най-обикновен суичър или в някой от тежките ботуши, които самодивата използваше при излизането си в обикновенния свят.
Тримата излязоха от сградата на библиотеката и се отправиха към улицата. Едно такси тъкмо се зададе откъм близкия ъгъл и Жоро му махна. От вън се виждаше как стареца зад кормилото веднага отклони колата и с умело движение я спря между два неправилно паркирани джипа точно пред библиотеката. Жоро видя как шофьора им се усмихва и им махва да се качват. Шоуто обаче не можа да заблуди опитния магьосник. За това спомагаше и бесните клетви, които се разнасяха на три гласа откъм колата. Трумата младежи се качиха и погледнаха триглавата ламя седнала на шофьорското място. Едната глава тъкмо обясняваше от къде са дошли повечето от другите софийски шофьори, а другата нареждаше какви точно близки контакти би искала да има с техни близки роднини. В това време третата се обърна и учтиво попита Жоро за къде са. След като получи указания тя се обръна напред и под съпровода на все по-нецензурните псувни отпраши към студентски град. Двайсет минути по-късно колата спряна претъпканото паркингче, пред една от дискотеките в младежкия квартал.
На входа дебеловратите гардове прибраха по пет лева от тримата герои и старателно претърсиха момчетата. Жоро си помисли, че някакъв първичен инстинкт предпазвал хората още от древността е нашепнал колко лоша идея е да опитат да претърсят Калина. Забавляваше се и от мисълтта, че тези смешници току що пропуснаха двама доста опасни магьосника. В какво щастливо неведение тънеха немагичните хора.
На бара Пийт си поръча едно голямо уиски, Георги се спря на изпитаната през годините биричка, а Калина в разрез с обичайния си стереотип си поръча изключително момичешки розов коктейл в кокетна чашка. Така оборудвани с разнокалибрен алкохол тримата се отпуснаха на високите столчета покрай плота и се заслушаха в музиката. DJ-я пускаше някаква мешаница като основно наблягаше на ретрото и хаус-а, което се услади на жителите от Младост 13. Жоро така и не можа да схване чалгата, която дънеха в повечето столични заведения. Напомняше му на оркски боен танц.
Докато Георги оглеждаше дансинга погледът му се спря на едно от сепаретата в другия край на дансинга. Мацката изглеждаше страхотно дори по високите стандарти на герой и спасител на магическия свят. Черно кожено корсетче повтаряше форми – савършенно произведение на природата. Поличката беше също от черна кожи и беше по тясна от някои колани на Жоро, а високите над колената ботуши напълно допълваха картинката. Жоро осъзна, че вечерта току що е станала доста по-интересна от колкото се беше надявал дори. Младежът удари една юнашка глътка за кураж, смигна на Петър и се отправи към самотната красавица.
В Младост 13 всички го познаваха. Не му беше трудно да се уреди с някоя готина мацка. В света на немагичните обаче Жоро винаги се чувстваше по-несигурен. Може би заради това подходи болезнено банално с чуисто холивудско-софийска реплика
– Хей маце, какво правиш? Имам голф 3-ка. Как се казваш?
Момичето го погледна втрещено.
– Ъъъъъ… Исках да кажа – Здрасти. Не вярвам красиво момиче като теб да е самичко в прекрасна вечер като тази. Сигурно чакаш някого.
– А може би чакам някой симпатяга с Голф 3-ка. – Измърка момичето и му намигна.
На Жоро толкова му й трябваше. Веднага се настани срещу нея ясно показвайки, че чакането й е свършило. Само след минутка вече бяха потънали в приятно разговорче, а Георги се хилеше до уши.
В другия край на дискотеката Калина го търсеше с очи. Когато го откри лицето й придоби кисело изражение.
– Жоро май пак си намери някаква мома да си играе.
– Остави го. Има нужда да разпусне. – Отвърна й Пийт, който пък от своя страна се радваше на компанията на Калина. Особено в отсъствието на другия младеж.
– Сигурно си прав. – Сви рамене самодивата и върна вниманието си върху разговора с белокосия маг.
Разговора на Жоро вървеше много добре. Момичето имаше чудесно чувство за хумор и младежът се чувстваше във вихъра си. В този момент тя се изправи и му махна с ръка.
– Виждам, че можеш да говориш, но не за това сме тук, нали. – Каза момичето усмихвайки се. – Хайде да потанцуваме.
Минута по-късно двамата танцуваха някъде из тълпата на дансинга. В това време за голямо неудоволствие на Петьо, Калина пак за почна да се върти и да оглежда заведението.
– Тия двамата изчезнаха някъде…
– Стига де Калинче, остави ги на мира. – Ннедоволно измърмори младежа.
Калина го погледна и се ухили широко.
– Оооо, недей така Пийт. Не се муси. Просто след последните дни е хубаво да внимаваме малко повечко.
Самодивата му се усмихна и го тупна шеговито в рамото. Петьо също се захили и не й остана длъжен.
– Сигурно си права. – Видя се принуден да се съгласи. – Но днес сме на немагична територия. Надали ще ни изненада пак някой дракон.
– Така е. Просто ми се щеше да мога да го виждам онзи юнак. Щях да съм по-спокойна. От къде се извъди тази тълпа.
– Всъщност… кой ден сме днес? – Попита Петър замислено.
– Сряда, защо?
– Сряда… Каква е тази тълпа в сряда?
* * *
На дансинга Жоро пристъпяше заедно с момичето на някакъв протяжен блус. Попринцип това не беше любимата му музика, но в предвид как усещаше тялото й по своето сега нямаше против дори да пуснат Браян Адамс. В началото блъсканицата го дразнеше, но постепенно потъна в музиката, танца и красивите очи срещу него и хората наоколо сякаш се отдръпнаха. Музиката стана просто фон, а тълпата – неясна размазана маса наоколо. А той се чувстваше толкова добре. Ръката му се плъзна по сякаш изваяното гръбче на дамата му. Тя му се усмихна… И в този момент силен удар я изтръкна от ръцете му изхвърляйки я на няколко метра разстояние. Жоро реагира инстинктивно несъобразявайки че е в дискотека пълна с хора, при това в немагическата част на София. Огнената топка излетя от ръката му в предполагаемата посока на нападателите, а самия той зае отбранителна позиция. Пламъкът от магията му се сблъска с някаква преграда само на метър пред него и когато изпаренията и огъня се разнесоха видя Петър и Калина застанали зад магическия леден щит изтъкан от белокосия вълшебник и двамата ухилени до уши. Жоро се оцъкли от неразбиране.
– Какво по дяволите…
– Жорка, Жорка… – mодигра му се Петър. – Станал си предвидим с тези огнени топки.
Отговорът бе неразбиращия поглед на приятеля му.
– Ааа, иска ти се да разбереш какво се случи току що, нали? Погледни зад себе си.
Жоро извърна глава и кръвта му изстина. От предишната красива девойка не бе останала и следа. Съществото бе запазило фигурата си, но сега от гърба му излизаше чиф огромни кожести криле, като на прилеп. Съблазнителните кожени дрешки бяха изчезнали, а на тяхно място тялото й бе покрито от черна ляспеста кожа. Очите, в които Жоро се бе вглеждал до преди малко с желание сега горяха с някакъв тайнствен вътрешен пламък.
– Какво по дяволите… е това. – успя да каже обърканият герой.
– Някой май не е внимавал много-много в часовете по демонология, а? – отново се избъзика Петър. Явно цялата ситуация го забавляваше премного. Жоро се подразни.
– Не, не съм внимавал. Случва се. Тогава излизах с една фея. Ще ми кажеш ли какво става тук или ще си правиш бъзици с мен.
– Извинявай Жорка, просто не се сдържах. – Петър вдигна ръце в знак на помирение. – Това, с което танцува до сега е Сукубус. Демон на похотта.
Жоро се облещи.
– Браво, браво. Петьо си е научил урока. – плясна с ръце демона. – Добро момче. Позволи ми обаче да те попитам нещо. Как ме разкрихте. Като бях в демоничната академия ни водеха по тези дискотеки да се учим от тукашните студентки и смея да твърдя съм изучила до съвършенство правилното поведение.
– Ооо, спор няма. – Усмихна се Петър, но този път усмивката му беше студена. – Ти се справи блестящо. Нищо не заподозрях. Но се бе поувлякла в опита си да го откъснеш от нас. Ако го беше завлякла направо в тоалетната нямаше да заподозра нищо. Ти обаче си напълнила заведението с тези донякъде убедителни илюзии.
Жоро се огледа – хората наоколо си бяха съвсем нормални. Какви илюзии? Тогава го видя. Леко трепване. Тук едно момиче танцуваше на няколко сантиметра над пода. На момчето до нея очите изглеждаха… пикселизирани. Бяха дребни неща, в които никой не би се вгледал, но сега той разпозна магията за илюзия. Вероятно в цялото заведение нямаше нито един човек.
– Е и? Ти сам казваш, че са донякъде убедителни.
– Така е. Но са много. В сряда вечер никога не могат да се съберат толкова хора. Особено пък по това време. Та то е едва 9 часа!
– Ммм. – Зацъка замислено сукубата. – прав си. Поувлякла съм се. Е това сега няма значение, нали? След като не ми позволихте да изсмуча мирно и тихо душата на приятеля ви, ще се наложи да стане по кървавия начин.
– Момент! – извика Жоро. –Какво си щяла да смучеш?!?
– Душата ти, друже– отвърна вместо демона Петър. – Тези демони с целувка могат да ти изсмучат душата.
– А аз тамън се канех да й налетя. – поклати глава Жоро.
– Стига толкова приказки, момчета. Имаме кучка за убиване. – Намеси се в разговора Калина и се запъти към демона, насочила Дюрандал напред, с откачена усмивка, изгряла на лицето й като зорницата призори.
– Опасявам се, че няма да е толкова лесно, скъпа. – Ухили й се в отговор сукубата.
Демона плясна с ръце и от двата края на дискотеката, които до сега тънеха в сянка се чу ръмжене. Ръмженето бе последвано от две напълно невероятни създания. Приличаха на цербери, но огромните им триглави кучешки тела бяха покрити от здрави на вид люспи с цвета на най-тъмната нощ.
– Надявам се питомците ми да ви харесват. Нов вид са. Cerberus viperis. – След това извади два къси меча и отправи поглед към самодивата. – Да танцуваме.
След като двете момичета се впуснаха в красив, но смъртоносен танц двамата магьосници се обърнаха към демоничните кучета. Битката изглеждаше сравнително лесна. Все пак и двамата се бяха справяли с къде-къде по-сериозни противници. Застанали гръб в гръб двамата приготвиха магиите си. Жоро вдигна ръце и започна да запраща по своя противник серия от огнени топки и дискове, всяко попадение от които обгаряше и разкъсваше плътта на звяра едновременно. Няколко попадения запратиха цербера към стената целия пушещ. Там обаче звяра само се изтръска като от вода и се изправи. Пред изумения поглед на Георги раните му се затвориха за секунди покривайки се със странна черна плазма по начин подобен на този при черния дракон. Вече постреснат той отправи нове серия огнени снаряди към противника си, но освен, че отново го избъска до стената друг успех – нямаше. Зад него Петър не жънеше значително по-големи резултати. С изпънати напред показалци използвайки любимата си магия за вълшебни пистолети той стреляше почти без прекъсване, а около него летяха гилзи. Макар и той като Жоро да отблъскваше противника си назад оставяйки огромни и грозни рани по тялото му те се затваряха за секунди и демоничното куче отново се хвърляше в атака. Грозен смях проехтя във вече празната дискотека.
– Петьо, Петьо. Защо не извадиш пак някой калашник.
– Не… го… наричай… Петьо… кучко. – Всяка от думите бе придружена с тежък удар на ефеса на Дюрандал в лицето на сукубата. Калина се бе възползвала от разсейването на своя противник.
Битката обаче продължаваше със същия нулев резултат.
– Пийт, май наистина сме станали много предвидими, човече. Лошите ни научиха всички номера.
– Май така стана. Някакви идеи?
– Май имам една. Мини зад мен.
Петър бързо се завъртя и мина зад приятеля си. В този момент Жоро повдигна ръка към устата си сякаш щеше да прати на Цербера някоя въздушна целувка и бавно издиша. Температурата на въздуха осезаемо падна. Ледената струя достигна до съществото и то се превърна за миг в ледена статуя.
– Стреляй сега. – Извика, Жоро, но дори това не бе необходимо. Петър вече запращаше куршум след куршум към ледената статуя. Чу се пукот и цербера се пръсна по целия под на малки кристални късчета.
Явно дори мощната му регенерираща магия не можа да се справи с масивните поражения. Двамата в синхрон се обърнаха срещу втория звяр. Усетил съдбата си цербера се опита да се хвърли срещу магьосниците, но втората ледена струя го подхвана насред скока. Много скоро и той се присъедини към своя събрат под формата на стотици парченца лед пръснати по пода. Двете момчета се обърнаха към биещите се жени. Видимо Калина беше по-добрия боец. Това обаче не й помагаше много. Всичките поражения, които успееше да нанесе на демона бързо зарастваха. Явно и сукубата притежаваше невероятната регенерираща способност на церберите. В същото време няколкото успешни удара на демона бяха оставили кървящи рани върху самодивата. Като видя затрудненото положение в което се намираше приятелката му на Жоро му кипна. Беше му писнало от всички тези атаки и опити за убийство. Беше му писнало от разни изроди, които заплашваха живота на близките му. Суровата сила сякаш изблбикна от него карайки Петър да отстъпи крачка назад. Георги се отправи към биещите се бавно, но всяка крачка сякаш предвещаваше смъртта на демона. Младия магьосник беше бесен и щеше да сложи точка на тази битка.
– Калина, наведи се. – Заповяда й той с треперещ от гняв глас.
Самодивата беше прекарала целия си съзнателен живот в компанията на магьосници, някои от които доста могъщи. Беше участвала и в достатъчно битки като техен съюзник. Реакцията й беше светкавична. Не просто се наведе, ами отскочи няколко метра в страни само и само да е по-далеч от пътя, по който щеше да се излее гнева на Георги. Младежът опъна ръце напред. Пръстите му сочеха към демона. Сукубата видя приближаването му и се опита да се отдръпне, но нямаше никакъв шанс. Еднометрови стоманени остриета излетяха от пръстите на Жоро, подхванаха тялото на демона и го заковаха за стената. Аура от чиста магия обграждаше Георги и в очите му Сукубата разчете смъртната си присъда.
– Писна ми… – Започна младежа и изпъна ръце напред с събрани длани създавайки нещо като фуния. – … от това разни изроди… – Малко пламъче заигра между пръстите му. – … да се опитват да ме убият!
Демонът започна да се смее. Гласът й бе лепкав и противен, едновременно страстен и жесток. Смехът на всички зли жени по света. Смехът на ада.
– Сбогом, юначе. Може й да се справи с мен, но скоро и твоя ред ще дойде.
Георги не отговори нищо. Мощна струя пламък изхвърча от ръцете му и започна да обгаря прикованата сукуба. След около минута Петър се приближи и постави ръка върху рамото на приятеля си.
– Не мислиш ли, че й стига толкова?
– Пийт, друже… – отвърна му Жоро с усмивка. Магическия пламък беше изчезнал от очите му. – … да не би да имаш някаква френска жилка, за която да не знам? От кога си започнал да предпочиташ месото си алангле?
Пет минути по късно когато Георги свали ръце на стената беше останало само едно огромно черно петно с едно по-малко мазно петънце в средата заобиколено от забити метални прътове нагряти до червено.
– Хайде да се махаме от тук. – обърна се Жоро към приятелите си. – Ще пийнем по биричка у нас. Целия свят явно се е побъркал.
Тримата излязоха от дискотеката и няколко минути по-късно вече пътуваха във вълшебното такси, карано от триглава ламя към дома си в Младост 13.

Четвъртата глава от нашето радио-приключение ни пренесе в Борисовата градина, а в ролята на Разказвач влезе Християн Йовчев, превъплътил се в образа на Петър. Прочетете неговата история…

Глава ІV: Вълчи капан

Беше неделя вечер, почти две седмици след битката в дискотеката. От тогава насам не се бе случвало нищо интересно. Последните няколко дни бях решил да не правя нищо по различно от това да се отпускам върху дивана и съответно – пред телевизора, гледайки магически състезания с коли (ако обикновенните хора смятаха, че „Формула едно” е бързо състезание, то наистина трябваше да видят това… което бе абсолютно невъзможно, разбира се).
Когато не гледах надпревари с магически автомобили пък, гледах анимета. Забавно – същите обикновенни хора си мислят, че историите в тези филмчета са измислени. Ха-ха! Де да бяха…
По средата на един от най-интересните епизоди, които гледах за вечерта, и на половина на стъклената бутилка бира и пакет чипс, телефонът ми извъня, прекъсвайки перфектната хармония, която бях достигнал. На дисплея се появи името на Георги – това срути идиличната ми хармония до основи.
Беше нетипично кратък, рязък и раздразнителен. Каза ми само да отида на входа на Борисовата градина след час. Дори ми затвори, преди да успея да попитам какво точно става. Изоставих всичко „на половина” и се отправих към парка.
Когато пристигнах, Георги и Калина вече бяха там и ме чакаха. Освен тях наоколо нямаше жива душа – все пак бе късна есен и неделя вечер. Обстоятелства, които предразполагаха да си някъде на топло и уютно – най-добре у вас. Вече съжалявах, че не си бях изключил телефона.
Самите Георги и Калина не помогнаха особено много за подобряване на настроението ми. Направи ми впечатление, че и двамата бяха облечени много стилно и дори леко официално – сякаш са били някъде, на вечеря или нещо подобно. И честно казано – силно се съмнявах да е съвпадение и да са били някъде по отделно. Киселите физиономии и напрежението, което се усещаше от тях, допълваше това ми впечатление – явно нечия вечер е била развалена.
– Какво става, защо сме тук? – все пак се осмeлих да попитам аз.
– Не гледаш ли новини? Нали по цял ден висиш пред телевизора?! – попита ме доста язвително Георги.
– Да, но в действителност гледам някои доста по-интересни и приятни неща, слабо се интересувам от новини. – не му останах длъжен аз.
– Страхотно! Истински пазител на реда! Не се интересува какво се случва около него! – Георги изсумтя. Преди да отговоря, Калина промърмори:
– Момчета, момчета. Не се карайте, иначе ще има неприятности.
Двамата благоразумно млъкнахме. Калина има този ефект върху хората. После Георги прочисти гърлото си и продължи:
– От известно време насам в Борисовата градина изчезват хора и то никак не малко. Изчезват, без да оставят каквито и да било следи или улики. Твърде изкусно е за престъпниците по тези ширини. За това и Колобрите ни изпратиха да проучим ситуацията от… наша гледна точка.
– Някаква друга информация?
– Ако имаше, щях да ти я кажа, сещаш ли се? – отново се сопна Георги.
– Добре, все тая – отговорих бързо аз, преди Калина отново да се е ядосала – хайде да влизаме!
Насочихме се към входа на градината. Тогава забелязахме нещо странно – пред входа имаше нещо като енергийно поле, което приличаше на тънко синьо перде, поклащащо се лениво.
След кратки колебания решихме, че все пак трябва да разберем какво се случва и трябва да преминем през него. Когато го направихме, всичко около нас се промени. Ясното и студено есенно небе, изведнъж се покри с огромни, плътни и черни облаци. Незнайно как, дори зад тяхната тъма, перфектният кръг на луната пулсираше в кърваво червено. „Навън”, в нормалния свят, луната бе в една от ранните си фази, не бе пълна.
Целият облик на парка се бе променил – алеите изглеждаха различно, дърветата имаха твърде изкривени, изсъхнали и зловещи стъбла, присъщи по-скоро за гробище, от колкото за парк. Клоните им се протягаха към нас, като съсухрени, мъртвешки ръце. Още по-странни бяха сенките, които създаваше пурпурната светлина от лунния диск – те не отговаряха на реалните очертания – бяха абсолютно различни, несиметрични, сякаш бяха сенките на друг, призрачен свят.
Бюстовете на различните видни български дейци, които опасваха алеите на Борисовата градина, по начина, по който я познавах, бяха заменени със статуи на различни чудовища, както и на хора (силно казано хора) – на някои от най-ужасните престъпници в световната история. Дори чешмичката, в която лятно време представляваше глътка свежест за хората, разхождащи се в парка, бе различна – бе изваяна от бял мрамор, подобно на гроб, а над нея заплашитено бдеше гаргойл.
Докато вървяхме през така наречената Борисова градина, почти не говорихме. Атмосферата около нас ни действаше подтискащо, като от време на време само Калина и Георги си подшушваха по нещо. Кой знае, може би на самодивата не й действаше ужасната атмосфера. Това бе Калина, все пак.
В един момент обаче, от инстинкт за самосъхранение или и аз не знам какво, се събрахме близо един до друг – всичко наоколо бе наистина плашещо. Дори за герои като нас.
– Спокойно – каза ледено самодивата – аз съм тук. Който и да ни върти номера, ще съжалява за това.
Дори не се позасрамихме, че ни успокоява жена. Наоколо нещата бяха неестествено зловещи, сякаш някаква тъмна сила се бе спуснала отгоре… или може би отдолу?
Нещата станаха дори по-хубави, когато на няколко пъти ни се стори, че чуваме стъпки. Знаете, когато ходите по шумящите, есенни листа, нападали по земята, винаги имате чувството, че има някой зад вас. Но когато се огледате, осъзнавате, че всъщност сте сами, а листата шумят единствено под вашите крачки или под напора на студения вятър. И ние се огледахме и не видяхме никого. Но усещахме присъствие.
В градината имаше нещо Лошо.
Колкото по-навътре влизахме, толкова по-силно ставаше усещането, че не сме сами. Когато наближихме паметникът, усещането се усили и то с основателна причина. Из гората, навсякъде около нас, започна да се носи тих шепот, който сякаш произнасяше някакво заклинание. Не можех да разбера думите, но бях абсолютно сигурен, че не е детска песничка за лека нощ.
Самият паметник, съвсем неизненадващо, също изглеждаше различно. Огромният обелиск имаше по-скоро спираловидна форма, а от него стърчаха, подобно на каменни израстъци, неща които приличаха на шипове. В основата му, в която преди стояха комичните статуии на представителната извадка на „соц обществото”, сега имаше красиви, но едновременно с това – ужасяващи – готически статуи на демони и ангели, впримчени в битка помежду си. От двете страни на площада пък имаше два пиадестала, от които зловещо гледаха две адски хрътки.
– На мен новата декорация ми харесва повече – опита се да се пошегува Георги, но не му се получи. Във въздуха се бе нагнетила атмосфера на очакваше. Нещо Зло се задаваше.
Гласът от гората продължи да напява, като дори интонацията му се промени и стана по-зловеща, усещаше се повече напрежение.
Заедно с това се промениха и много неща, разбира се, когато става под командите на призрачен глас, идващ от мрачна гора – не към хубаво. Статуите започнаха да оживяват – размърдаха се бавно в своите каменни гнезда, след което обърнаха глави към нас и се отделиха от паметника с глух пукот. От двете ни страни чухме ръмжене – огромните хрътки разтърсиха глави и скочиха от пиадесталите си.
– Страхотно – каза Георги – сега вече предпочитам стария паметник с нормалните… добре де, обикновенните статуи.
Докато каменните същества се приближаваха към нас, небето се смрачи още повече, вятърът се превърна в истинска виелица, а от черните облаци започна да се сипе силен дъжд, съпровождан от мощен тътен и ослепителни светкавици.
– Погледни го от друга страна – казах аз – поне Гласът от гората има силно развито чувство за драматизъм. Сега очаквам от някъде да зазвучи и Carmina Burana.
Това, разбира се, не се случи, но и нямаше нужда. Ситуацията бе достатъчно гадна и без това.
Статуите се насочиха към нас – ангелите и демоните настъпваха към нас отпред, докато двете хрътки бяха скочили зад нас и препречваха пътя ни за бягство. Георги и Калина се насочиха към статуите пред нас.
Георги използваше магията си, изтрелвайки енергийни клъба, които откъсваха парчета от тях, докато Калина блокираше техните удари с могъщия меч Дюрандал, като заедно с това нанасяше свои, и унищожаваше това, което магията не бе успяла. Усмихваше се лудешки, сякаш това бе идеята й за хубаво изкарване неделя вечер.
Аз, от своя страна, се заех с двете хрътки. През ваканцията, която, имайки предвид обстоятелствата, се очертаваше последната през явно твърде късия ми живот, бях създал две магически оръжия. Това бяха два красиви, модерни пистолета, чиито патрони, разбира се, нямаха свършване, просто защото бяха магически. Можех да избирам и да създавам различни патрони за всяка ситуация – обикновенни куршуми, сребърни куршуми, огнени и енергийни кълба или с две думи – това, което изискваше ситуацията. Всичко бе в главата ми. За това и амунициите нямах край. Е, лазери, например, все още не можех да изстрелвам, но усилено работех по въпроса. Най-малкото, за да прекратя подигравателните подмятания на Жоро.
Започнах да стрелям по хрътките – първо с нормални патрони, които се оказаха неефективни, а после, подобно на Георги – с енергийни кълба. Те отчупваха късове от каменните чудовища, които обаче се оказаха твърде силни, здрави и бързи, за да успея да ги унищожа толкова лесно. В един момент, когато започнах наистина да мисля, че трябва да си стрелям цяла вечер по този начин, до мен се появиха Калина и Георги. Бяха приключили със статуите, които в момента бяха разпръснати на каменни парчета из площада.
С обединени сили успяхме да се справим срещу хрътките, които скоро също се превърнаха в десетки разхвърляни из площада, каменни частици.
Гласът от гората се изсмя ехидно, след което продължи с ново заклнинание. То отново бе непознато, с изключение на една единствена дума, която се повтаряше твърде често и никак не ме зарадва – „Фенрир”.
– Каква е тази обсесия с древни демони? – жалостиво повиших глас аз – първо Кралят Кобра, после черният дракон, след това сукубата, която искаше да изсмуче… душата на Георги…
– Ха-ха – обади се той.
– А сега и това!
Когато заклининанието достигна своята кулминация, от тъмнината на парка се разнесе протяжен вой. Чу се тътен, сякаш нещо огромно се приближаваше. Не, не сякаш – наистина се приближаваше нещо огромно. Първо видяхме двете огромни червени очи, като изглеждаха като по-малки образи на зловещата луна, надвиснала над нас. След тях се появи и притежателят на тези жадни за кръв малки луни. Това бе Фенрир – огромният вълк от митовете на северните народи, от който дори боговете се страхуваха.
– Фенрир!? – възкликна Георги – в митовете го описват като доста по-голям!
– Разочарован ли си?! – попитах иронично. Георги само се изсмя.
Гласът от гората заповяда нещо на неразбираем език и съществото ни нападна, като ни раздели един от друг. Въпреки внушителните си размери, то бе учудващо бързо. Огнените кълба, които изстреляхме не помогнаха. Обикновенните куршуми, както и сребърните такива, с които се опитах да го надупча, дори не го одраскаха. Дори енергийните изстрели не му нанасяха потчи никакви щети. Но Дюрандал успяваше да го рани, поне малко. Както винаги, Калина бе най-ефективна от нас, може би защото спокойно приемаше ежедневните битки с митологични създания. Както въртеше гигантския си меч, тя извика:
– Отвличайте вниманието му, за да мога да се доближа възможно най-близо до него.
Това и направихме – с Георги изсипвахме залп слез залп от снопове енергия срещу Фенрир, докато Калина се промъкваше близо до него и му нанасяше удари. Почти незначителни, но все пак и това беше нещо.
Огромният вълк започна да става все по-агресивен. Очите му блеснаха като луни на смъртта, от езика му потече гадна лига. Зъбите му блестяха като ледени висулки и щракаха като катостанети. Щрак, щрак, все по-близо до нас.
Измъкнах се на косъм от огромната му лапа, но Георги не успя. Ударът го изпрати няколко метра назад. Не можех да видя дали бе в безсъзнание, но остана да лежи неподвижен сред мокрия площад и останките от каменните статуи.
Останахме само аз и Калина – правех всичко възможно, за да държа вниманието на Фенрир върху мен, но сега бе по-трудно, а самодивата трябваше по-често да се пази от страховитите лапи и челюсти на животното, от колкото да му нанася удари.
Ситуацията изглеждаше безнадеждна. Това бе същество, с което дори боговете, според легендите, не бяха могли да се справят. Как се очакваше ние да успеем да го победим?
Гласът от гората продължаваше да нашепва думи на неразбираем език, като понякога прекъсваше словата и се смееше злорадо. Според мен и това бе доста клиширано, но вече се бях примирил. Дъждът и вятърът около нас продължаваха да усилват, а ярките светкавици разкриваха ужасяващи сенки и подчертаваха зловещо масивното тяло на вълка, сякаш то бе единственото реално нещо наоколо, а ние бяхме сенки, обречени да изчезнат.
Усетих раздвижване около мен и видях, че Георги се е върнал в съзнание – имаше голяма рана върху гърба, но освен това, изглеждаше здрав и невредим. Бе изтощен обаче, и това се виждаше. Всички бяхме. А Фенрир изглеждаше така, сякаш може да си играе с нас цяла вечер, след което да ни смаже между челюстите си за закуска.
Започнах да обмислям план за бягство, но той изглеждаше безумно невъзможен – вълкът бе твърде бърз, нямаше шанс да избягаме от него.
Гласът продължаваше да се смее злорадо и доволно.
Тогава, сякаш от нищото, се появи Като. Стоеше зад нас, но не предприемаше нищо и подобно на всички досадни и в такива случаи – почти безполезни – ментори, започна да говори.
– Спомнете си как боговете се справиха с Фенрир! Спомнете си как успяха да го укротят!
– Педигри пал? – обади се Георги, както винаги готов с неподходяща за момента шега. Но аз се сетих какво има предвид тракиецът.
Укротят. Това беше.
– Магическата верига – изкрещях аз.
Георги се обърна към мен и очите му просветнаха в мрака – той също се бе досетил.
– Вие сте магьосниците, направете го вие, аз ще отклоня вниманието му от вас – извика Калина и се спусна яростно към огромния вълк. Георги дойде до мен, обединихме сили и заедно започнахме да създаваме магическата верига. Усетихме и чужда намеса – Като също се бе появил до нас и ни помагаше в създаването й. Мощта му може й да бе изчезнала, след като се бе отказал от татуировките си, но той все още знаеше повече от всички нас и ни напътстваше ментално.
Вложихме всичките си сили, дори почувствах, че прекрачвам отвъд лимита си, но се получи – веригата се материализира пред нас. Тримата се спогледахме и насочихме магията към Фенрир. Веригата го обгърна. Той започна да вие силно и пронизително от болка, мяташе глава, ръмжеше, но не успя да се освободи. Обликът му започна да се смалява и избледнява, докато в един момент изчезна съвсем.
Гласът от гората проговори, за първи път – на разбираем за нас език:
– Това далеч не е краят, герои. Много скоро, ще се срещнем отново. – последва зловещ смях, в който не се усещаше и следа от разочарование или ярост. Сякаш Гласът от гората бе доволен от това, че победихме Фенрир.
Когато той изчезна, всичко около нас започна да възвръща реалния си облик. Небето над нас се проясни, луната възвърна нормалния си вид, а през дърватата от ляво отново прозряха светлините на Цариградско шосе. Паметникът пред нас си бе отново същият – онзи грозен, но обикновенн соцобелиск. Тайно се надявах и той да бе унищожен, но уви, не беше така.
И макар всичко вече да бе наред, всичко да бе нормално, се чувствах така, сякаш нищо не бе наред. Бяхме победили, но думите на Гласът от гората, или по-скоро – начинът, по който той ги изрече, оставиха твърде горчив вкус в устата.

За петата глава от нашето радио-приключение, воланът на “Вечер в скрития квартал” бе поет от известния писател и блогър Бранимир Събев, който продължи повествованието от гледната точка на Петър!

Глава V: Мракът на изгряващото слънце

Измина цяла седмица от последните ни приключения. През нея имахме леки стълкновения от рутинен характер с различни гадове от нисък клас, но нищо сериозно. Започна да ни обзема една апатия към всичко. Георги всяка вечер обикаляше кръчмите и се наливаше, Калина едва ли не се пресели да живее в дискотеките. А аз не излизах от вкъщи и само се тъпчех пред телевизора, обзет от меланхолия. Не беше само скуката – имаше и едно усещане за обреченост, че въпреки силите ни нещо ставаше, нещо зло се спускаше, а ние не знаехме какво е то, как да се бием с него, как да го предотвратим. Отделно от това, между трима ни сякаш се образуваше пропаст, която ставаше все по-дълбока.
Накрая Георги ни изпрати съобщение да се съберем и да се видим. Беше хубава, неделна привечер в Южния Парк. Време бе приятно, а лекият ветрец си играеше с листата на дърветата.
– Компанията, така повече не може да продължава – каза Георги. – Нещо трябва да се промени. Макар да не сме слаби, ние трябва да станем още по-силни. Миналият път бяхме на косъм – това Зло, срещу което сме изправени успя да извика дори Фенрир? Вълкът, който с долната си челюст може да захапе земята, а с горната небето и пред него треперят самите богове? А следващия път какво ще призове?
– Добре, съгласен съм – отвърнах му аз. – Но какво точно очакваш да направим?
Тъкмо Георги щеше да ми отговори, и сякаш от нищото при нас се появи Като, облечен във вехти, невзрачни дрехи.
– Здравейте!
– Здравей, Като! Какво те води насам?
– Едно-две неща. А вие какво сте увесили носове?
Разказахме му за терзанията си през изминалата седмица, а той само мълчаливо кимаше. Сетне рече:
– Доколкото разбрах, вие сте загубили увереност в себе си, както и помежду си. Така ли е?
– Да – съгласихме се в един глас тримата, навели глави.
– Последвайте ме тогава.
Спогледахме се, после вдигнахме рамене и тръгнахме след него. Докато вървяхме из парка, той разказваше:
– От известно време усещам силно магическо излъчване, точно тук, в Южния Парк. Идва някъде отдолу, дълбоко под земята. Предполагам, че там някъде се крие могъщ артефакт, зареден с позитивна магия. Сигурен съм, че ако го откриете, това ще засили способностите ви.
– Как да стигнем до него? – попита Калина.
Като посочи едно ниско, прегърбено дърво, чиито увиснали клони образуваха нещо като естествено скривалище около него.
– Оттук.
Разтворихме клоните и пред нас се появи шахта. Без да продума каквото и било, Калина отмести капака и директно скочи вътре. Тъкмо щяхме да я последваме, когато Като ни сграбчи с Георги за раменете.
– Почакайте, искам да ви дам нещо на изпроводяк. Ето, вземете.
Като ми даде две семена, прилични на бобови, а на Георги – две наглед съвсем обикновени камъчета, които си ги прибрахме в джобовете.
– Пазете ги, може да ви потрябват. Имах нещо и за приятелката ви, ама като е така импулсивна… Нищо. Желая ви успех!
Благодарихме му, махнахме капака и скочихме вътре.
Падахме известно време в шахтата, която внезапно се трансформира в улей. След малко този улей се раздели на три части и във всяка от тях влезе по един от нас. Накрая паднахме долу. След като се осъзнахме и поизтупахме, хвърлихме един поглед наоколо. Бяхме се озовали в гигантска пещера, чийто свод се издигаше на десетки, а самата тя бе дълга стотици метри. Стените и таванът на пещерата бяха гъсто покрити със странни фосфоресциращи гъби, така че наоколо бе доста светло. Около нас всичко бе пълно с вода – вместо под в пещерата явно имаше подземно езеро. Истинският проблем беше, че ние бяхме разделени. Всеки от нас стоеше на малка платформа насред езерото, от която започваше път. Всяка платформа отстоеше от другата на около 20-30 метра. Аз бях на лявата, Георги по средата, а в далечината Калина на дясната. Като напрегнах зрението си успях да различа, че някъде там далеч напред пътищата се съединяваха в един. Нямахме друг избор, освен да продължим напред. Очевидно каквото и да се изпречеше помежду ни, всеки трябваше да се справя с него сам.
Неприятностите, естествено, не закъсняха.
Пред мен започнаха бързо да се надигат заплашителни купчини, от които излязоха гигантски земни паяци и тръгнаха към мен. Бяха големи колкото едри кучета, а всеки един от осемте им крака завършваше с дълго острие. Щракнах с пръсти, призовах пистолетите и започнах да стрелям като луд. Напразно. Използвайки мандибулите и остриетата, те светкавично образуваха щит пред себе си и блокираха куршумите ми. Бях принуден да спра – рикошетите профучаваха опасно навсякъде и можеха да ме улучат. Паяците вече бяха толкова близо…
В отчаянието си се сетих за семената от Като, извадих ги и ги запокитих към тях. Двете бобчета потънаха дълбоко в земята и с глух тътен за броени секунди израснаха до няколкометрови растения, чиито върхове завършваха с цветове, въоръжени с огромни, зъбати усти. Тези адски цветя започнаха да пускат дълги филизи и да хващат паяците, след което ги натъпкваха в устите си и ги поглъщаха. Отдъхнах си – след малко нямаше и помен от паяците. Двете растения се оригнаха гръмотевично и сякаш задрямаха, доволно нахранени след тази обилна гощавка. Тихо и леко на пръсти преминах между тях, внимавайки да не ги събудя. Знам ли, макар и нахранени, може да им е останало вътре в утробите място и за мен…
Тъкмо направих няколко крачки извън обсега на цветята, от последната купчина, която бе по-голяма от останалите, изникна трон. От него скочи могъщ японски демон – Тенгу. Явно бяхме в царството на демоните от японската митология – сега си спомних, че гигантските паяци също са част от нея. Тенгу бе човекоподобен, с яркочервена кожа и бяла коса, подстриган и облечен като самурай. Носът му бе дълъг цяла педя, а на гърба му имаше къси гарванови крила.
– Знаем защо сте дошли тук – проговори той с нисък, гърлен глас. – Ала нашият господар усети първи този меч. Той няма да бъде ваш, а вие ще умрете.
Меч ли? Явно това бе нещото, което се криеше тук, а неприятните създания тук долу бяха изпратени от същия зъл владетел, който ни прати Фенрир!
Ала нямах повече време за мислене. Тенгу посочи към мен и се ухили, отправяйки ми специфичното проклятие за неговия вид. Носът ми бързо започна да расте и стана като на Буратино, закривайки половината ми полезрение. Разгневен, призовах пистолетите и без да му отвръщам започнах да стрелям като бесен, но той измъкна светкавично катаната си и започна да сече куршумите още във въздуха. После се преметна презглава, превърна се в огромен гарван и ме атакува. Паднах и се претърколих с дълбока рана на бузата от човката му. Преди да успея да стана, той прелетя втори път и ноктите му раздраха палтото и кожата на гърба ми, оставяйки доволно дълбоки бразди. Изкрещях и стрелях по него в гръб, улучих едното крило и няколко пера се разлетяха. Той изпищя и падна, приемайки отново стария си облик – явно това бе слабото му място. Продължих да стрелям, целейки се внимателно в крилата. Смених обикновените куршуми със сребърни, нямаше ефект, определено среброто си е за върколаци. Спомних си обаче едно древно предание, че именно златото като метал оказва негативен ефект върху демоните и реших да го изпробвам. Когато замених сребърните си куршуми със златни, сякаш започнах да го целя по-често, а той не успяваше всеки път да блокира изстрелите ми със своята катана.
Късах пера от крилата на Тенгу, докато не му оставих нито едно. Той се свлече като дрипа на земята, надавайки предсмъртни хрипове. Въпреки това, макар и полужив, със сетни сили той тръгна към мен, лазейки. Прицелих се внимателно, стрелях и откъснах носа му. Това бе неговият край – демона се захлупи по очи и спря да диша. А моят нос бавно, но сигурно започна да възвръща старите си размери, докато отново стана нормален.
През това време Георги просто стоеше и гледаше „представлението”. Не успях да си сдържа нервите.
– Какво зяпаш бе! – креснах му аз. – Защо не ми помогна?
Георги виновно наведе глава.
– Ааа, ама аз такова, да не ти преча – запелтечи той. – Ами ако взема да те улуча без да искам с някоя огнена топка…
Инстинктивно свих юмруци. Ей, не предполагах, че може да ми изтърси такъв идиотски лаф! Не стига, че бе извадил късмет – вече бе по средата на пътя си и още никой не го бе нападал, а и на всичкото отгоре просто бе блял! Може би трябваше да му подхвърля пакет пуканки, за да се наслади на шоуто както трябва!
Въздъхнах и се насилих да се успокоя. Нейде в далечината Калина, подобна на малък тайфун сечеше някакво огромно изчадие, което за щастие не можех да различа оттук какво е, но изглеждаше много гнусно. Нищо, поне знаех, че за момента се справяше и нямаше нужда да се притесняваме излишно за нея.
Ето, че и за Жоро стана, меко казано, неприятно. От водите на езерото започнаха да излизат десетки слаби, хуманоидни създания със зелена люспеста кожа, подобна на рибешка. Веднага ги разпознах – това бяха Капа, низши демони от японската митология. Специфичното за тях бяха големите вдлъбнатини в черепите им, които бяха пълни с вода. Походката им не можеше да се сбърка – стъпваха бавно и внимателно, за да не разлеят водата. Признавам, че в момента той определено беше в по-неизгодна позиция от мен – при мен паяците излизаха само отпред, а той бе атакуван и в гръб.
Георги започна да ги замеря с огнени кълба, но демоните призоваваха от езерото дебели струи вода, с които гасяха огъня още във въздуха.
– Бутай ги бе! – викнах му аз.
– Какво? – не ме разбра той.
Повиших децибелите.
– Блъскай ги, за да се излее водата от тиквите им! Така стават безсилни.
Капа вече бяха близо до него и Жоро започна да ги блъска, но не с магия, а с ръце! Какво му ставаше днес? Е, успя да блъсне два-три демона, които изгубиха скъпоценната течност и залазиха бързо с писъци към водата, но се случи закономерното – останалите го награбиха и го издигнаха над главите си. Колкото и да се мяташе, капа държаха здраво.
Започнах да стрелям по тях от отчаяние, въпреки риска да го улуча, просто нямах друг избор. Късмет – успях със случаен куршум да му разкъсам джоба и оттам изпаднаха камъчетата от Като. Щом паднаха на земята, те подскочиха веднъж-дваж и рязко се превърнаха в два едри каменни трола, които започнаха да разхвърлят капа като терминатори. За нула време всичките водни демони бяха обратно във водата, там, където им е мястото.
Но все още нищо не бе свършило – пред Георги се появи могъщ Они, въоръжен с желязна тояга. Представляваше хуманоиден демон с рога и виолетова кожа, облечен само с препаска от тигрова кожа на кръста, над която стърчеше изпъкнал корем. На ръцете и краката имаше по три дебели пръста, а долните му кучешки зъби стърчаха навън от устата, подобно на глиган. Троловете тръгнаха към него и тромаво посегнаха, ала Они ловко замахна с желязната си тояга и откъсна крака на единия трол, от което той загуби равновесие и падна във водата. После подскочи високо и се стовари отгоре на втория, пръсвайки го на парчета с боздугана. Георги започна да мята огнени топки по него, но Они скачаше бързо, избягвайки ги и дебнеше да пръсне чутурата на Жоро. Беше много пъргав и повратлив, трябваше да му се признае.
Внезапно се сетих, че демоните они се боят от соеви зърна. Дали… Обърнах се към кротуващите растения до мен – още дремеха. Внимателно се приближих и откъснах две едри шушулки, без да ги разбудя. Извадих зърната, заредих пистолетите си с тях и ги насочих към Они.
Отново улучих противника в гръб – явно макар и създания на злото, японските демони имаха развито чувство за чест и не нападаха противника в гръб, поради което си и мислеха, че и той ще им се отплати със същото. Е, аз не страдах от подобни скрупули и не виждах защо да не си послужа с малко подлост. Зърната отскачаха от кожата на демона, ала оставяха по нея тъмни петна. Паднал на колене, Они виеше, изненадан от неочакваната ми намеса. Без да му даде време да се опомни, Георги скочи върху него, сграби главата му и направи това, което направи Императора с Люк Скайуокър в „Завръщането на джедаите” – пусна могъщи мълнии от упор. Но за разлика от императора Жоро не си игра с противника, мъчейки го с електричество, а направо го взриви на парчета.
Пред нас пътя пак се събра в едно и бяхме отново заедно.
– Друг път няма да правиш така – назидателно му говорех аз. – Защото ти ме зяпаше как се бих сам и с паяците, и с Тенгу, а аз ти помогнах и при битката с капа, и с Они. Какво ти става днес? Не сме на театър, нито на кино, трябва да си пазим гърбовете един друг! Това е битка на живот и смърт! Нали така?
– Да, да, да, така е, прав си, съжалявам – мънкаше и се извиняваше Жоро.
Помърморих му и се позаяждах още малко с поучителен тон, белким си извади поука. Хвърлих едно око към пътя, по който бе минала Калина и видях, че се е била с Мукаде – гигантска гнусна стоножка с бяла, гниеща плът. Мъртвото туловище бе толкова огромно, че се бе проснало по целия път и нашата самодива едновременно се бе била и придвижвала по него. Колко отвратително… Добре, че е такова мъжко момиче.
Сега Калина бе пред нас обърната с гръб, навела глава, стискаща два меча в ръце. Единият бе нейния Дюрандал, а другия – хей, победа! Това бе меча, за който бяхме дошли! Дълго, бляскаво острие с красива дръжка от чисто злато.
– Супер си Калина, браво! – възкликнах аз.
– Само така! – подвикна и Георги.
Тя се обърна и в очите й видях нещо, което ме накара да изстина – страх. Не съм я виждал ужасена никога, дори и при битката с Фенрир.
– Какво става… – промърморих аз.
И тогава го видяхме – последното препятствие. Пред нас се завихри малък тайфун и всичко наоколо бързо се покри със сняг. Задуха леден вятър и страхът се вкопчи и в нашите сърца. От виелицата бавно излезе жена – Юки Онна, висш демон. Изключително могъща и красива, с източни черти и перфектни пропорции, облечена в бяло кимоно и с дълга до бедрата буйна черна коса. Беше въоръжена с две катани – тази в дясната бе с бяла дръжка и бляскаво като огледало острие, а в лявата стискаше зловещо оръжие, издържано изцяло в черно.
Тъкмо щях да попитам Калина защо се плаши толкова? Да, Юки Онна наистина е много силен демон, но тя стиска в ръцете си Дюрандал и новият вълшебен меч, все пак! Тогава успях да разчета йероглифите по катаните на Юки Онна и разбрах…
Преди стотици години великите японски майстори на мечове Сендзо Мурамаса и Горо Масамуне решили да се съревновават. Мурамаса изковал мечът Джучи Йосаму, или Десет Хиляди Студени Нощи, а неговият учител Масамуне сътворил острието Яваракай Те, или Нежни Ръце. Отишли до реката и Мурамаса потопил своя меч във водата срещу течението. Било есен, реката влачела нападали листа. Всяко листо, което докоснело острието моментално било срязвано – толкова остър бил Джучи Йосаму. На свой ред Масамуне потопил своя меч и о, чудо – листата сякаш с магия се разделяли пред острието на Яваракай Те, за да преминат ненаранени и да се съберат отново зад меча. Така Масамуне победил своя непримирим ученик, който се обърнал към злото.
А Юки Онна държеше точно тези мечове в изящните си бели ръце. С меч на доброто и меч на злото един до друг тя на практика затваряше цикъла Ин-Ян и силите й нарастваха десетократно. Демонът направи две къси движения с ръцете си и аз и Жоро се вледенихме до глезените, а китките ни бяха стегнати в ледени окови.
– Няма да се месите и да ми пречите, млади мъже – с мазен, лъстив глас заговори Юки Онна. – След като свърша с вашата приятелка, вие ще бъдете мои роби. Навеки…
След коет демонът извика и нападна.
Не можехме да мръднем, нито пък да правим магии – ледът ни пречеше. На всичкото отгоре ни беше много трудно да се концентрираме – прелъстителната магия от присъствието на Юки Онна ни възпираше. Още повече ни разсейваше фактът, че на моменти само за миг тя се мяркаше чисто гола пред нас и после бе пак облечена и ние с Жоро просто не знаехме къде се намираме.
А Юки Онна се биеше така, както не бях виждал друг да се бие. Плъзгаше се по снега без да оставя по него следи, сечеше, мушкаше, блокираше, контраатакуваше, превръщаше се на вихрушка и на пряспа сняг… Направо побърка нашата самодива.
Накрая Калина едва успя да блокира мощен удар с двата меча едновременно и падна до нас, отхвърлена назад от силата на демона. Видях в очите й, че е съвсем обезверена.
Наведох се криво-ляво колкото можах и докоснах Калина по бузата.
– Изправи се, знам, че можеш да я победиш – рекох й, докато я гледах право в очите. Георги се усети и също клекна и я докосна от другата страна. – Не се страхувай. Запомни само едно: каквото и да става, каквото и да си мислиш сега, каквото и да се случи в бъдеще, ние тримата винаги ще бъдем преди всичко приятели. Ще бъдем винаги заедно и ще се подкрепяме винаги, във всичко!
Сякаш получила така необходимата вътрешна енергия, Калина с мъка се изправи на едно коляно. Дишаше тежко, отпуснала ръце с мечовете отстрани и следеше противника през разбърканите си потни кичури. Юки Онна я нападна с вик, замахвайки отгоре надолу. Калина светкавично се изправи и издигна остриетата, затваряйки ги като ножици. Ако бе срещнала отново остриетата на Джучи Йосаму и Яваракай Те, най-вероятно нямаше да постигне нищо, ала тя се целеше по-назад и успя да отсече ръцете на Юки Онна до китките. Мечовете паднаха настрани и се забиха в земята. Калина пристъпи напред към пищящия демон, все още извисила мечове над главата си и ги стовари върху гърдите й, разтваряйки ножицата в наобратно. Разсечена на четири части, Юки Онна се срина мъртва и тялото й се превърна в купчина сняг, а нашите ледени окови изчезнаха безследно.
След радостите и прегръдките помежду ни аз и Георги решихме все пак да вземем мечовете на Юки Онна, нищо че едвам можехме да си служим с тях – те бяха легендарни. Още щом ги докоснахме обаче, те пламнаха и светкавично изгоряха безследно, все едно бяха запален тополов пух. На земята останаха непокътнати само гривните от ръцете на Юки Онна, които прибрахме.
Какво ли щяха да ни донесат те?

Шестата глава от “Вечер в скрития квартал” бе разказана от Иван Русланов, добре известен в “Цитаделата” със своя псевдоним Eragon 16. Вижте текстовия преразказ на неговото приключение!

Глава VІ: Мрачно бъдеще

Георги вървеше по жълтите павета. Нощта бе спуснала крилете си над големия град. Той искаше да се спаси за миг от мрака на скритите квартали в Младост 13. Да се опита да помисли трезво над живота си досега. Бяха се случили толкова много неща. Толкова много битки беше преминал с приятелите си. Приятели? Та в началото бяха просто съотборници… Хора с еднаква съдба, събрани , за да се борят срещу безликото зло, криещо се в тъмните ъгли на страха. Той беше лидера на групата и сякаш бе достатъчно. Не го интересуваше как изглежда в очите на останалите. Не искаше да знае мнението им за понякога небрежните му ходове. Нямаше смисъл от това. Все пак той е „шампионът” на групата. А шампионът винаги е прав…
Нещата обаче бавно започнаха да се променят. Мина седмица, откакто Калина победи онзи зъл демон. Откакто думите на Петър й бяха дарили сила.
„Ние тримата ще бъдем преди всичко приятели…”
Но дали нямаше да се изгубят из лабиринтите на объркания живот? Какво щеше да стане от прохождащите герои, които тепърва щяха да се срещнат със злобата на едно неясно бъдеще?
Според Георги излишно чувство като приятелството пречеше на истинския герой. Правеше го по-слаб и податлив на провокации, които злото да използва срещу му. Не искаше да се отдаде на едни хора, които едва-едва познаваше. А беше ли се опитал да ги опознае?
Той оттърси тези мисли от главата си и се огледа наоколо. Искаше да види нещо положително. Нещо, което щеше да го изкара от това униние и отново да го направи „готиния” спасител на обречени. Но отстрани, той видя онова, което бе пропускал. Което и неговите съотборници бяха игнорирали до този момент. Хората. Страданието, което прояждаше живота им и ги оставяше безчувствени, да вървят по инерция, към някой ъгъл, където да угаснат. В борбата си с огромни чудовища, невидими заплахи и откриването на нови яки оръжия, те бяха пропуснали истината. Бяха затворили очите си за резултатите от техните битки. А не се ли бореха точно за хората? Не се ли бореха за техния спокоен живот? Или за своя….
Опърпан стар човек, вървеше напред с наведена глава. Млада жена забързано и безчувствено подмина едва движещата се фигура. Едно малко детенце седеше на пейка пред Свети Александър Невски, останало на този свят само. Без майка и без баща, които да му дарят дома, от който имаше нужда. Слабо беше то, само с един чорап на малкото краче. Поредния пиян човек се въргаляше на земята, отворил широко устни срещу празната бутилка.
Какъв герой беше той? Как можеше след такива гледки да остане същото надуто малко момченце? Да си мисли, че е най-важният, когато всеки ден хора умираха заради това, че нямаха покрив над главата?
Той въздъхна и отново потъна в размисъл. Беше отворил очите си за българското страдание. Животът му бавно потегляше в една нова посока. Към място, където той дори не бе предполагал, че може да попадне. Да търси промяната. Да я желае. Видя, че не е героя, който трябваше да бъде. Очите му се отвориха за истината, която дълго време се криеше. Трябваше да помага на тези хора, не да се прави на лидер. Трябваше да бъде техен спасител, не поредния дърдорко, който въртеше меч и боравше с готина и блещукаща магийка.
-Е, не можеш да отречеш. Малък е света.
Гласът зад него разби мислите му на парчета. Познатия твърд тон. Калина се усмихваше с половин уста и бавно пристъпваше към Георги. Изненадан, той се закова на място и я поздрави с едно кимване на главата си.
-Ха, здравей. Не трябваше ли да надигаш поредната чаша уиски в онзи рестурант, в който ходите всеки петък. Как беше…?
-Винаги има изключения от правилото.
Двамата се усмихнаха един на друг.
-И какво те води насам?-прекъсна мълчанието Калина.
Георги сведе глава. Един жест, който не му приличаше. Винаги бе вдигал самочувствието си към звездите, сляп за целия свят, освен за себе си. Малък егоист, който най-после бе видял истината.
-Нужда да избягам.
Калина се засмя. Не го попита от какво иска да избяга. Защото знаеше. Защото и тя бе дошла дотук, точно за това.
-Колко познато…
-Пък и в такава приятна вечер да стоя в Младост… Някак щях да се почувствам стар.
Мълчанието препъна непохватната шега. Калина присви устни в усмивка, която изричаше „съжалявам”.
-Рядко не ти се получават шегите.
-Всеки има лоши дни.
Той въздъхна след края на последната дума.
-Има ли нещо, което искаш да споделиш?-присви очи Калина.
-Какво? Чувствам се идеално!
Той разпери ръце в опит да покаже жизнерадостното си настроение.
-По-скоро идеално зле, а?
Калина усещаше, че има нещо. Георги не беше от онези, които се смущаваха лесно. Не беше от онези, които от най-малкото можеха да сътворят философски дебат. А в главата му в момента се гонеха мислите. Хвърляха се една върху друга и се бореха за челното място. Бяха толкова силни, че Калина ги усещаше чак в своята глава. Не й трябваше магията на Георги за това. Не й трябваха гривните, които бе взела от демона. Нито меча, който искаше да изследва преди да го включи към оръжията си. Чувствата винаги искряха по-ярко и от слънцето.
-А сега ще губиш време да ме лъжеш, или ще ми споделиш?
-Няма какво да споделям…
-Глупава ли ти изглеждам?
С въздишка младия мъж седна на пейката зад гърба си. Калина бавно го последва, като не го изпускаше от очи.
-Всичко ли трябва да е толкова сложно?-обви глава в ръцете си той.
-Сложно? Това е нова дума в речника ти.-изненада се Калина.
-Аз не съм сляп Калина… Бях… Но виждала ли си страданието на хората? Виждала ли си как се влачат, докато ние се борим уж за тяхно добро? Те страдат Калина. Знам, че ги предпазваме от нещо зло, знам че не можем да им помогнем по друг начин, но все пак…
-Все пак се чувстваш виновен, нали?
Той поклати глава.
-Мислех, че съм герой. Сега разбирам, че почти нищо не зависи от мен.
Ярка светлина ослепи периферното им зрение. Те се извърнаха към небето и видяха как ресните от белота се обвиват около тях. И изведнъж очите им видяха слънцето. Усетиха пясъка под телата си и бавно се изправиха.
-Какво по дяволите…?-едва, едва каза Георги.
Двамата се бяха озовали на един малък плаж. Но не беше само това. Във водата се издигаха мачтите на хиляди кораби. Те щяха да бъдат сбъркни със статуи, ако флаговете им не се развяваха. По мачтите бавно вървяха непознати, прегърбени хора. На плажа, съвсем близо до Георги и Калина имаше още от тях. Когато ги погледнаха, те видяха някакви измършавели, бледи фигури, които не се радваха на слънцето. Не се радваха на топлата морска вода. Нито на приятно парещия морски пясък. По лицата им бе оставен печата на самотата, бедността и мъчението.
-Не знам къде сме…-започна Калина.-или как попаднахме тук, но според мен трябва да попитаме някого… поне за пътя обратно.
-Може да се окажат поредните странни същества…-контрира я Георги.
-Погледни ги…
-Да си чувала понятието „замаскировка”. Съвсем спокойно тези може да се окажат врагове.
-А ти, откога си толкова предпазлив…? Това не трябваше ли да е Петър?
-Врагове ли?
Непознатият глас се изсмя на определението.
-Ние вече нямаме сили, дори и да бъдем зли.
Двамата светкавично се обърнаха и зад себе си видяха един гологлав старец. В очите му се четеше болка, подобна на останалите. Скъсаните му, тук таме дрехи висяха по малкото му, слабо тяло.
-Добре дошли на брега на обречените.
Двамата се загледаха в тази пречупена фигура. В този отминал живот, който се бе хванал за сегашния свят като удавник за един тънък клон. Този човек нямаше смисъл в съществуването си. Нямаше магия, която да го направи щастлив. Нямаше писание, което да породи други чувства освен болката. Всичко това докосна скритата душа на Георги. Душа, която не бе показвал.
-Да, ние сме духове. Духове на едно отминало време, когато живеехме в свят, който обичахме, въпреки проблемите си. Но тази любов, ние прикривахме зад желанието си да бъдем победители. Това желание се превърна в мания. И така, един ден с това желание засегнахме магъосник…
-Но чакайте, това друг свят ли е?-прекъсна монолога му Калина.
-Свят? Това е по-скоро мост между световете. Едно никъде, което никой не знае, освен онези, които всеки ден съществуват в поредния изгарящ ден.
Човекът замълча за секунда.
-Казваше се Калоян. Беше едно жизнерадостно и добро момче. Обичаше живота и се опитваше да накара и другите да го заобичат. Онези, които мразеха добротата и я мачкаха при всеки удобен случай. Помня обаче, че го набедиха за убиец. А той не беше извършил нищо. Най-добрият му приятел го направи… Това отключи магията на Калоян. Яростта му унищожи целия свят. Събра душите в милиони кораби, които продължават и след тези десетки редици, които виждате. Превърна България и останалата част от света в една голяма дупка. Дупка на спомени, за едни умъртвени мечти.
Мълчанието натежа като камък в сърцата на слушащите. Страхуваха се да зададат въпросите си, да издадат дори малък звук. Не бяха се страхували така от никой звяр, от никое зло, с което се бяха срещали. Сега обаче, телата им бавно потрепваха. Пред силата на думите, всеки беше роб.
-Може би вие единствени сте способни да помогнете.-продължи стареца.-Вие сте единствените истински живи същества.
-Но ние, дори не знаем как попаднахме тук…
-Може би някъде там се крие отговорът.
Той посочи с пръст към другия бряг. По дървения мост на няколко метра от тях имаше дупки и прогнили дъски. Но те изглеждаха като нещо малко в сравнение с мрачното небе, което се протягаше над мъртвата шир. Там слънцето не докосваше смълчаните сгради. Дори и то се страхуваше от истината.
-Нямаме друг избор Калина.-едва, едва рече Георги.
-Знам.-за първи път бе напълно единодушна тя.-Знаете ли къде можем да открием този… Калоян, или каквото е останало от него?
-Отдалеч ще видите замъка, който той си направи след като унищожи всичко. Моля се да успеете, за да могат нашите души, най-сетне да намерят покой.
*****
Ръждясалия метал приличаше на плът покрита с рани. По изпотрошените прозорци все още леко се мятаха разкъсани пердета. Каменните сгради се рушаха бавно под гигантското оръжие на времето. „Надежда 13” приличаше на гигантски умиращ демон.
-Това отново е клопка, сигурен съм.-рече уверено Георги.
-Този път е доста майсторски направена.-прошепна Калина
-За съжаление, това е нещо далеч по-плашещо.
Като, както винаги, се появи без предупреждение. Двамата обаче не изпитаха обичайното си раздразнение от това. Бяха погълнати от оголените клони на дърветата, които сякаш искаха да ги разкъсат. От пропадащите покриви, по които стърчаха парчета от керемиди. По полуразрушените сгради, които бяха единствените свидетели на масовото унищожение.
-А къде е Петър?-поинтересува се Калина.
-Врагът е успял да открие само вас. Това означава, че това просто не е неговият урок.
Вие се намирате в една картина от бъдещето. Нещо, което ще се случи ако не научите някои неща за себе си. Но вие, трябва да се борите до последно. Решението….
-…ще го разберем накрая.-изрече подигравателно Георги.
-…и от самите вас.
*****
Не беше трудно да намерят огромната каменна сграда, насред рушащите се спомени. Три гигантски кули се издигаха насред цялото това разрушение. Един апокалипсис, от който Калина и Георги трябваше сами да намерят изход.
-Петър пак намаза… Нали аз бях късметлията?
-Ами приеми, че за днес ролите са разменени.-каза сериозно Калина.
-Ако изобщо успеем да се измъкнем оттук.-изхленчи момчето.-Нима не чу? Врагът иска да ни заключи тук, в това нещастно бъдеще…
-Но не забравяй, че може да го променим.
-Ти пък откога си такъв оптимист?
Тя потупа ножницата, която бе закачена на колана й.
-Щом твоята магия и Дюрандал са с нас, значи всичко е наред.
Двамата бавно пристъпиха по пътеката към гигантската врата на замъка.
-Едва ли има някой, който да повикаме, за да ни отвори.
Георги запрати две гигантски огнени топки и навсякъде се разхвърчаха парчета дърво.
-Значи, все пак се върна в старото си състояние.
Магъосникът се засмя и двамата поеха към вътрешността на сградата. Магъосник и самодива, които трябваше да освободят не само онези осъдени души, но и самите себе си. И така да помогнат на целия свят.
*****
Вървяха по студените стълби. Към отворените широко метални врати. Там беше заплахата, която трябваше да преборят. Там бе онова зло, което бе родено от човешката сивота. Попаднаха в широката тронна зала. В дъното й имаше каменен трон, на който стоеше единствено прахта.
-Тук няма никого.
-Може да се е изплашил … от нас.
-Вярваш ли си?
-Ами все пак, не сме кои да е…
Нещо се спотайваше в мрака на ъглите на залата. Края на наметало се появи от един мрачен ъгъл. След това се появи един висок човек с остри черти. Очите му присветкваха като диаманти. Устните му стояха като два долепени камъка. Безчувствено, ледено…
-Нима вие, жалки същества, идвате, за да безпокоите моето господство.
-Господство?-Калина извади меча си.-Ти си единствения жив в този унищожен свят. Нима не осъзнаваш какво си направил?
-Те бяха мъртъвци отдавна. Просто не го осъзнаваха. Мислеха си, че са прави… но вие нищо не знаете.
-Напротив, разказаха ни…-намеси се Георги.-Разказаха ни как си убивал невинни хора и унищожавал сгради градени с години.
Злият магъосник направи крачка напред.
-Вие не разбирате.-рече почти шепнешком той.-Но ако държите толкова много на тези мъртви души, аз с охота ще ви помогна да останете перманентно с тях.
Изведнъж каменната стена до Калина се пръсна и върху нея се посипаха остри парчета. Тя закри лице с ръка, за да се предпази, но тялото й полетя назад и се удари в стената зад нея. Почти в несвяст, тя видя огнените кълба в ръцете на Георги. Той ги запрати към злия магъосник, който ги прескочи. След като Калоян се приземи с един замах запрати една от дъските подредени в ъгъла. Тя удари врага му и почти го събори. Той обаче бързо се укопити и скочи напред. Запрати настрани поредната дъревна греда запратена към него. Скочи над магъосника и в ръцете му засияха отново две огнени кълба. От огнените кълба се появиха въжета, които вързаха злия магъосник и го приковаха към земята. Изгаряща клопка, която го караше да крещи от болка. Единственият начин по който той показваше чувствата си. Викове на едно пречупено отдавна същество, което отново бе изгубило.
Калина бавно се изправи. Погледна гърчещото се на земята страдание. И видя истината в неговите очи. Той не бе усетил добротата и нямаше как да я има в себе си. Бяха го пречупили и захвърлили. Бяха го предали….
-Спри…. Георги, спри!
Георги се обърна и видя как тя бързо приближи към падналия.
-Калина!
Тя разсече с меча си огнените въжета и падна на колене до Калоян. Бавно протегна ръка към сведената му глава. Докосна брадичката му. Погледна го с нежност, на която не смяташе, че е способна. Цялата твърдост отиде на заден план, пред това недооценено същество, което живота така бе ощетил.
-Знаем за всичко Калояне… И няма да те съдим за това. Но защо не пуснеш онези души, които все мечтаят за своето спокойствие?
-Те унищожаваха… Защо да им дарявам Рай?
-Ти не си лош… Никога не си бил, и знам, че чувстваш вина за всичко това. Но можеш го предотвратиш. Ние заедно можем, само позволи на тези духове да си отидат.
Калоян бавно се изправи прикрепян от самодивата.
-Нима вие сте онези, които трябваше да останат завинаги тук?
-Моля?
-О той няма да е доволен, че ще ви освободя. Но трябва да го направя.
-Но кой?
-Онзи с когото се борите толкова време. Едно зло, което се е родило още в зората на човешката раса. Първият истински мрак, който сега се опитва да погълне и това несигурно и зло време.
В същия момент върха на сградата избухна и от него прелетя нещо с човешка големина. Когато кацна на земята, всички видяха, че това бе един двуглав орел, който скочи към Георги. Той не успя да реагира на време. Орела издра лицето му и го запрати встрани. Момчето обаче успя да запрати една огнена топка, която препъна орела леко в страни. Калина отново извади Дюрандал, ала без успех. Съществото отби меча й, и я събори на земята. Вдигна заострените нокти на единия си крайник. Бе готово да убие тази беззащитна, жалка самодива. Изпратено от едно зло, което те все още не виждаха. Преди фаталния край един огромен камък отпрати назад човекоподобния орел.
-Добре ли…
Преди да довърши, Калоян бе хвърлен от окопитилото се същество към трона си. Калина се вдигна и използва момента. Изтича към двуглавия орел и го прониза в гърба. То изпищя от болка и се опита да се извърти. Меча потъна още по-дълбоко в двуглавото зло и то развъртя човката си на всички страни, с надеждата да засегне с нея нападателката си.
-Георги, сега!
Той разбра какво трябваше да направи. Дланите му отново избухнаха в огън и той запрати гигантска огнена стена към съществото. Тя го погълна и превърна в пепел. С писък поредния враг беше победен.
Тримата се събраха около купчината прах, останала след двуглавото създание.
-Това бе доста… динамично…-запъхтяно рече Георги.
-Но вие все пак победихте.
-Ние, ние победихме.
Самодивата прегърна през рамо Калоян. Той отново сведе глава, но по устните му заигра лека усмивка.
-Благодаря ти, за това, че ме спаси.-рече му Калина.-Но не е ли време да спасиш и останалите?
-Да ги спася?
Той вдигна глава, а в цвета на очите му се появи вина.
-Нима мога да направя нещо за тях, след като унищожих живота ми. Аз съм убиец… Егоистичен убиец.
-Не си.-ненадейно Георги се включи в разговора.-Защото това никога няма да се случи. Ние заедно ще го предотвратим. Ще спасим не само България, но и целия свят. Ти само трябва да пуснеш душите да почиват в мир. И да дойдеш с нас в миналото, където можем да поправим всичко това.
С усмивка на уста магъосникът поклати с глава.
-Ще бъда с вас. И ще потърся надежда… и прошка. А и вашият приятел Петър… Той има нужда от вас. Преживява нещо, което го връща към мрачни спомени като този.
-Но откъде знаеш за него?-учудено попита Калина.
-Не забравяйте, аз съм човека от бъдещето.
Той затвори очи и изведнъж лъчите проникнаха през процепа оставен от злото същество. След миг стените се превърнаха в искри. Всяка една от сградите се превръщаше в слънчев лъч. А Георги, Калина и Калоян се издигаха към безоблачното небе. Корабите пътуваха към умиращия залез, където най-после щяха да намерят покой.

Александър Перентидис, автор на научнофантастичния роман “Метеора”, продължи историята със седмата глава. Следва нейният текстови преразказ!

Глава VІІ: Децата на Вечер

В следващият миг щом отвориха очи, бяха пак на същото място, при това по същото време, явно щяха да прекарат две поредни, работни недели. Естествено, без допълнителната работа да им се заплати. Бяха в България, все пак.
-Вижте сега, не знам точно цялата история точка по точка – започна без предупреждение Калоян. Явно дълго време не бе говорил и умираше да чуе собствения си глас.
– Чух само откъснати слухове. Голямото зло, между другото казва се Вечер, няма да затрие света, това аз го направих – за човек, който не само е унищожил света на живите, а е оковал духовете на клетниците във вечни мъки в ада на пламенно безвремие, Калоян звучеше плашещо спокоен, дори леко весел, сякаш се радваше, че отново е в играта. Да наистина безвремието беше неописуемо скучно, за това дори и безразсъдното рискуване на живота му, сега му се виждаше като по-добра алтернатива. Безразсъдно, защото той отдавна бе загубил вяра в хората, които се канеше да спаси, дори и не се надяваше, че някой ще може да му я върне…- но нещата ще станат адски зле, преди да се оправят, към вижданията ви за нормално, тоест днешното ежедневие, ако може да го наречем подобрение. Та очевидно, е че тези демончета, които ви пуска са изтъркана и банална тактика за отклоняване на вниманието.. но като, че ли вашите началници, а и вие самите не сте особено по мисленето, така че явно стратегията си работи по ноти.
-От какво отклонява вниманието.. – прекъсна го Жоро..
-Жоре говоря! НЕ е учтиво да прекъсваш хората! А не съм говорил с изстинки събеседник от … е знаете че там където бях, времевата матрица бе отделена от изкривената пострасранстена, нещо което само един, най-висш магьосник може да обясни, тоест Аз. Та набрал съм, виждаш скорост, тъй че ме остави, знам какво точно трябва да ви кажа и какво Не трябва. Та тия демончета са само да ви занимават, докато Вечер подготвя армията си.
-Какв… – пророни Жоро, но Калоян го проряза с изпепеляващ поглед, който накара дори и Калина да замръзне.
-Та, армия, от нови същества, част от тези създания е демонична, друга полубожествена, а трета човешка. Тези им различни.. хммм… съставки да ги наречем, събрани непонятно как, дори и за моя милост, в едно тяло, им дават определени защити и сили. Като за начало, това не са нито демони, нито нисши богове, нито хора, следователно, методите, демек заклинанията, срещу отделните три вида, няма да са приложими върху съществата. Заедно с това, те ще носят „хубавото“ на трите вида, всичките ще владеят магия, божествена, демонска и човешка, ще имат физическата сила на боговете, умът и жаждите на демон и по-лукавата и от същество на мрака, човешка алчност. Не разбрах как Вечер е успял да ги удържи, под своя воля. Но пък знам къде новите отрочета се мътят днес.
Жоро и Калина го зяпаха с отворени уста и не можеха да си поемат дъх.
-В бункерите на редута! Белият цар на подземна София му ги е отстъпил, заедно със сто глави просяци от поданиците му, но не знам в замяна на какво. За това няма никаква магична следа към мястото, сдобил го е благодарение единствено на човешката глупост. Съветвам ви час по-скоро да идете там, преди новото поколение да се е родило.
-Ти няма ли да дойдеш с нас? – попита Жоро.
-Не, за жалост познанията ми за това време, както вече казаха за откъслечни и е жизнено важно да ги попълня. Знаете каква сила е информацията, а и каква заплаха е невежеството в нашите среди. Успех! – усмихна им се Калоян и изчезна, без мъгла или светлина, просто с тих остър пукот.
Жоро веднага позвъня на Пийт:
-Имаме нужда от теб при старите армейски бункери в Редута. Ние с Калина пътуваме на там.
Жоро и Калина пристигнаха първи, Пийт не знайно защо закъсняваше, сигурно за да довърши отворения си пакет чипс. След като обиколиха, докато го чакат, двамата единодушно избраха едни от страничните входове, сгушен сред дърветата правоъгълен проход около метър и половина на два и половина, прорязващ в центъра подаващ се от пръстта каменен зид. Всичко около него си изглеждаше в рамките на нормалното, всяка следа от метал по входа бе старателно заличена, една четвърт от височината на прохода бе запълнена с пръст, а склона пред входа бе отрупан с множество и най-разновидни боклуци – стари гуми, прогнили дюшеци, спринцовки и пластмасови кутийки и пликчета, все продукти от бита на обитателите на подземна София.
-Защо ми прекъсна чипса, не е нормално това, все неделя! Пак ли Шефовете са се пресетили нещо. – Пийт изтегли врат и се взря в чернотата на тунела. – Да не би пак да се е появил върколак, или пък ламя в подземията, класика, не можаха ли да изпратят някой друг? Не само защото сме, ами най-добрите и не върви да ни занимават с такива нещица, ами защото ни се събраха и доста извънредни дни, не можа така! Поне при злодеите си имахме принципи, и здрава система! – Пийт млъкна и се изчерви за дето се изпусна за старите си дни.
-Сигурен ли си че от чипса сме те отделили, звучиш по-раздразнен от обикновено – сряза го Калина.
-Стига приказки, кажете за какво става дума.
-Наш сигнал, в началството не знаят че сме тук.
Лицето на Пийт грейна, щом не беше възложена задача, значи определено щеше да е интересна.
-Ъхъ, казвай.
На бързо Жоро, допълван от Калина му сподели голяма част от наученото, старателно пропускайки всичко за Калоян.
-И искате да кажете, че там долу има армия и ние ще влезем сами, без да сме казали на никой къде сме?
-Точно!
-Ъхъ, е поне костите ни ще гният под земята, където си им е мястото, има и по-лоши варианти – усмихна се той.
Жоро и Калина поеха на долу към мрака, Пийт ги последва с бърза стъпка.
След първите тяколко крачки светлината вече бе силно ограничена. Жоро протегна ръка и оформи сфера от бял пламък. Светлина и беше студена и караше лицата им да изглеждат призрачни, ако бяха малки деца влезли в тунелите ефекта щеше да е страшен. Жоро поднесе топката на метър пред тях, почти лакът над главите им, за да освободи ръката си, в случай че му потрябва за да си бие, в което бе напълно сигурен.
Първите, петдесет, сто, че дори и двеста метра не будеха никакво подозрение – отново майсторски оглозгани следи от метални елементи крепящи някога вентилация и електрическа система. Следи от огнища със стари гуми и импровизирани легла от кашони и парцали, някои от стаите, които подминаваха бяха същински лукс – прогнилите дюшеци не бяха на земята, е върху уцелели пружини. Тук там срещаха и по някоя дамска чанта с разпилени принадлежности, до една от тях на пода им се усмихваше момиче от позеленяла лична карта. Личеше си, че отдавна никой не се е прибирал в къщи, но всички знаеха че тези домове се обитават предимно зимата.
-Може да се лутаме с часове, това място е огромно. Сигурен ли си че информацията ти е вярна? Не усещам никакви аномалии в етъра, наоколо няма нито магия нито демони! – Петър звучеше леко раздразнен или пък отегчен.
-Дори и да не е вярна, в което се съмнявам, не можем просто така да пренебрегнем сигнала. Да мястото е огромно, на пет етажа, но не мисля че армия се отглежда в спалните и коридорите, сигурно е в сърцето, където са залите.
В неловко мълчание продължиха на пред, Жоро предвидливо бе свалил от нета приблизителна схема на убежището направена от луди авантюристи, които си организираха експедиции под земята, без да знаят какво се крие там.
Слязоха до самото дъно на убежището, пет етажа под земята. Тук следите от жителите на подземията бяха по-малко, като че ли някой беше чистил, или пък просто не слизаха хора. Стъпките им потъваха в дебел килим от прах, по който личеше че те са първи тук от доста време на сам.
-Все още няма нищо! – на спираше Пийт.
Но въпреки това продължеха на пред. Стигнаха една от големите зали и тя бе изцяло празна.
-Тук нещо не е наред! – каза Калина.
-Прекалено празно е нали? – довърши Жоро.
-Да, прави сте, но защо няма нищо?
Нещо под обувките на Жоро изхруска, като строшена черупка. Той отмести крак, наведе се, разрови в прахта и взе назъбено, кафеникаво парченце, голямо колкото палец. Притисна го с пръст но то не поддаде, после с нокът и тогава се счупи.
-Яйце! – прошепна той.
-Какво? – обърна са към него Жоро.
-Яйце.
-А, яйце?!! Не вярвам клоширате да си правят омлети – засмя се Пийт, то Жоро и Калени не обърнаха внимание на шегата му.
Жоро пусна парчето на земята, протърка пръстите си, покафенели от прахта и ги поднесе към носа си.
-Оуу, не, не ми казвай че ще ги близнеш!
Жоро отново го игнорира и подуши веществото, сбърчи нос. Поднесе върховете на пръстите си пред свитите си устни и от тях се понесе струйка сребрист пламък.
Близвайки върховете на пръстите му, прашинките започнаха да изгарят като метални стружки под оксижен – присветнаха в светлосиньо, почти ослепително бяло и златисто.
Калина и Пийт зяпаха безмълвно.
-Светлосиньо, пагубният пламък за демоните, сярата изгаря в този цвят, яркото бяло е калция, от нашите кости, а златистият цвят е от есенцията на нишите богове.
-Искаш да кажеш, че това което са ви казали е вярно….. – Петър вече не изглеждаше така безгрижен и отегчен.
-Но ако това са черупки, значи вече сме закъснели – Калина се наведе и разкопа част от прахта, на долу бе по-груба като пясък.
Ръката и разкопаваше все по-надълбоко и по-дълбоко.
-Мисля че не това е правилната посока – прекъсна я Жоро, махна небрежно с ръка и светещата сфера се понесе на горе във високата зала.
Там на няколко метра над тях се разкри гледка, която не знаеха дали е тревожна или успокоителна, защото все още гадините не са се излюпили, целият таван беше една плетеница от висящи, груби яйца с кафеникава форма, между тях се виеха, нещо като черни слузести лиани.
Светлината се приближи прекалено много до едно от грамадните яйца и плетеницата от нещо като вени, която го крепеше лумна в пламъци и то се понесе на долу към тях. Падайки на земята се разби и разписка противна, светло кафеникава слуз и зловоние. Съществото вътре бе почти съзряло. Беше женско, и макар и не завършено бе пленително красиво, прозрачна ципа го отделяше от течността и щом се разтвори разкри стройното и тяло, бялата й, и гладка кожа и дълга наситено черна коса. Съществото си пое дъх и отвори очите се, бяха чисто черни с червени заници. Закашля се и затвори отново очи. От скъсаните артерии, върху тялото се стече черта течност.
-Е лесно беше, дай да ги свалим всички – предложи Пийт.
-Погледни разбитото яйце – заръча Жоро.
-Течността, цялата е попила в земята! От долу би трябвало да е бетон, а черупките … – продължи мисълта му Калина.
В този момент пода се размърда като течност. Жоро веднага възпламени ръката си и запрати мощна струя към пода пред себе си, той засия в трите цвята и след миг вече се охлаждаше в голям къс от шлака. Петър насочи и двете си ръце към Калина, за да и направи мост към Жоро, докато той самият се опита да скочи тъй като не стоеше особено далеч от него, но краката му затъваха в пясъка. Калина, извадила Дюрандал се затича и застана с гръб към Жоро, а той запрати огъня си към Пийт. След миг и до него имаше мост, на който белокосият се набра, сетне побърза да се присъедини към приятелите си. Заедно с Жоро увеличиха платформата, в очакване на врага си.
От движещата се земя, като къртици ,едно по едно започнаха да се поддават същества. Не приличаха по нищо с това от яйцето. Бяха по-скоро като Франкейнщайн от ранен филм, но дори и той би изглеждал като хубавец до тях. Телата им бяха с объркани пропорции, дори и очите им не бяха подобни. На един едната му ръка бе детска а другата огромна, без пръсти, а с назъбен меч от жълтеникава кост. Друг имаше красиво лице и гниещо тяло, трети имаше едно изцяло черно око, без зеница и едно нормално. Четвърта имаше изящна златна коса и змийско лице.
-Това явно са неуспешните опити – подсмихна се Пийт.
-Да, виж има едно с коса като твоята.
-Гледай след днес и твоята да сетна такава! – изсъска му Пийт и запрати огнена мълния към тавана.
Кошера за секунди пламна и настана бомбардировка от яйца. Пийт охраняваше небето над тях с огнени мълнии, които разплискваха и запращаха снарядите на далеч. Уви, съществата нямаха това предимство и яйцата се разбиваха в главите им, а течността от черните лиани капеше като огнен дъжд, но като че ли това не им пречеше особено.
Пийт насочи пистолетите си към тях, Жоро мълниите си, а Калите дебнеше да не би някой да е толкова глупав, че да се опита да ги приближи.
Момчетата се бяха унесли в стрелба като в компютърна игра, по на пръв поглед идиотските създания. Но удоволствие им секна когато видяха, че не всички падат. Този с недоразвитата ръка, поглъщаше куршумите и те образуваха броня върху тялото му, образуваха и нова ръка върху малката. Огнените кълба на Жоро обличаха съществото с гниещо тяло, и то жадно пристъпваше на пред все едно го обстрелва с воден пистолет в горещ летен ден.
-Това не е добре, дано Дюрандал да свариш работа – в равният глас на Калина се долавяха нотки на тревога, нещо, което не се случваше често.
От пода изплуваха още и още същества, момчетата, безсилни с магия пред приспособяващите се, се опитваха да ги забавят като стопяваха пясъка в краката им и като ги затрупваха с черупки, които спояваха в дебел капан.
Нещата започнаха да изглеждат добре, може би щяха да си тръгнат живи, макар и не здрави и да доведат подкрепление за да се справят с приспособяващите се.
Тогава от едно от разбитите яйца се изправи едно от завършените същества – същата красива жена с дълга черна коса и черни очи с кърваво червени зеници. Тя се понесе по движещият се под с лекота, отправяйки се директно към тях.
Жоро остави уродите на Пийт и запрати към нея редица огнени мълнии, подсилени със заклинания срещу какви същества се сетеше. Топките кипяха от енергия като малки слънца. Жената спокойно протегна ръка на пред и залповете му застинаха пред нея. Елегантно като балерина извъртя длан и ударите се насочиха обратно към Жоро. Преди той да успее да реагира Пийт издигна енергиен щит пред него, а Калина вдигна Дюранал зад щита, пред Жоро. Ударите се разбиха в щита и го пробиха, меча успя да ги спре но силата им ги запрати и тримата на пода.
С глухо и остро пук пред тях се появи силует – младо момче, високо с кафеникава коса и кафяви очи, облечено в къси спортни панталонки в черен цвят и широка червена тениска:
-Ех, деца знаех си, че няма да се справите – изрече той, гласа му бе леко детски писклив.
Вдигна дясната си ръка и щракна небрежно с пръсти, от тях се отдели концентрична вълна, която направи уродите на сол.
Хубавицата с черните очи не изглеждаше особено доволна и размърда устни, готвейки се да изрече някакво заклинание. Но беше твърде бавна. Устните на новото момче препускаха тихо, все едно изричаше безмълвна скоропоговорка, а ръцете и цялото му тяло се гънеше и сучеше сякаш танцува, някакъв африкански танц за боговете. От ръцете му се откъсваха нишки светлина – бледо зелени, ярко червени, мастилено виолетови, златисти, лунно сиви. Те започнаха да се вплитат една в друга и да образуват една магия. Щом оформиха един сноб момчето го запрати към съществото. Удара се заби в него и двете магии, атаката и тази вътре в създанието запознаха да се борят.
Черните й очи пищяха от болка но устните и не помръдваха, пукоти и свистене като от мощно електричество се носеха от нея. Тялото и се гърчеше, но продължаваше да се бори.
Останал ефир, от една от нишките на магията около момчето, златисто сияние се понесе към все още проснатите на пода герои. Като парце носено от вятъра, то се лъкатушеше към Пийт. Щом докосна ръката му, плътта му засия в златисто.
-Малина!
Пийт насочи ръката си към непознатия и нашепна заклинание, чуждо на Жоро.
Новодошлият лумна в пламъци и тялото му се разтече, от долу се разкри самият Калоян.
-Спри и помисли! – само успя да изрече той, преди Петър да скочи на крака и да запрати по него невидим удар, който го хвърли на няколко метра.
-Пийт, почакай, той ни помага! – опита се да го спре Жоро.
Но Петър не чуваше, очите му бяха свирепи, разширено като на разбеснен звяр. Устните му продължаваха да шепнат сранни, почти глухи заклинания, а Жоро усети в аурата му мощ, за която никога бе и подозирал, сила която го накара да се радва че е била скрита, по времето когато са били врагове.
Петър запрати втори удар, който сякаш разкъсваше въздуха по пътя си. Вече окопитен и ледено безличен Калоян го очакваше, той от своя страна също запрати невидим удар, усещан само по мощна, с която изпълваше, всичко наоколо. Щом двете атаки се срещнаха мощна вълна се отприщи и запрати Калина и Жоро на метри зад Петър. Цялото помещение се затресе, пясъкът на пода проследи вълните на удара, приемайки формата им. Жената войн, ако до сега бе имала някакъв шанс да се измъкне от атаката на Калоян, то вече бе късно, ударната върна я разгради, но никой не отклони поглед към разгрома и. Стените и колоните се напукаха и оголиха метаните си кости, а по тях започна да се канализира енергия, искри засвяткаха от всякъде, в различни цветове . Бяло, синьо, светлочервено. Но двете момчета не обърнаха внимание на нищо от това. Те запращаха още и още атаки, коя след коя по-мощна а залата се тресеше и присветкаше в свирепа буря.
Жоро и Калина се бяха приютили под енергиен пашкул, синтезиран от героят, който да ги пази от енергийните шрапнели на безумният дуел между двамата им познати. Но въпреки това усещаха енергията, която бе наситила вече и въздуха, Жоро си помисли че самата атмосфера ще избухне още малко, от насъбралата се мощ.
По лицето на Калоян вече не се четеше само безличие, в крайчеца на очите му се прокрадваше нещо като тревога, наистина бе имал цялото безвремие за да подобри силите и разума си, но яростта на Пийт, го даряваше с плашеща сила. Аурата му вече препукваше, въздействайки си с енергията в етъра, а ръцете му бяха пламнали от мощ. Посегна да запрати нова енергийна атака, последвана със заклинание. Калоян напрегна очи и замахна с дясната ръка към задаващата се атака, а лявата скри зад гърба си.
Всичко потъна в бяла светлина и в следващото премигване вече бяха на друго място, на няколкостотин метра в страни от бункера. Земята където се намираше убежището бе пропаднала в огромна яма, а в далечината се чуваха сирени. Бяха само тримата.
-Какво беше това?! – попита Жоро видимо вбесен.
-Явно лично пространство – отвърна равно Пийт.
-Не това! Това как реагира на Калоян?!
-Вие го познавате?!
-Да, той ни каза за това място.
Пийт нищо не отговори, макара и гласа му да беше равен, ръцете му още трепереха, а очите му бяха повече от напрегнати.
-Е?! – настоя Жоро.
-Пийт – включи се Калина, която внимателно преценяваше какво да каже.
-Някога ми беше приятел, дори нещо повече – семейство, от години ходеше със сестра ми. Сега носи само силата й.
-Как така? – учуди се Жоро.
Очите на Пийт, вече не бяха само напрегнати, а и просълзени.
-Калоян беше по-слаб, но много умен, ако имаше повече сила щеше да стане велик, и да е от по-голяма полза на Кавхана. За това тъмният господар нареди да прехвърлим силата на сестра ми у него.
-КАКВО! – кресна Жоро.
Калина му даде знак с ръка да замълчи и се приближи до Пийт, прегърна го, в обятията и той простена.
-Тя не издържа, извлякохме силите и, но тялото й се предаде.
Той надигна очи и в тях се четеше цялата скръб на света.
– Ние я убихме.

Станьо Желев, известен в нашия сайт като MasterChief43, продължи историята на героите, като постави рекорд за най-млад участник в риалити-романите на Българското Национално Радио. Вижте преразказа на неговата история!

Глава VІІІ: Блекджек

Колобрите бяха изключително недоволни от неразборията, която нашите герои бяха направили. От тяхната гледна точка, триото бе действало на своя глава без разрешение и без допитване. А това, както премъдрите магьосници бяха казали по най-студения възможен начин, е абсолютно недопустимо. Прекалено е опасно. Пък и слуховете за демоничната армия бяха плъзнали надалеч и все някой трябваше да бъде наказан, за да се успокоят масите. Естествено, нашите герои си бяха извоювали достатъчно респект и адмирации сред Колобрите, за да са имунизирани срещу „уволняване” от поста си като герои на заплата. Затова им бе наложена платена отпуска – на практика забрана да правят каквото и да било, да не се намесват в неща, които не са тяхна работа и да чакат, докато нещата се уталожат. Според Колобрите това бе най-разумното решение.
Калина и Георги обаче, знаеха че нещата не само нямаше да се уталожат, ами щяха да стават все по-зле и по-зле. Все още не се знаеше кой стои зад всички тези атаки и зад армията от чудовища, от която се бяха измъкнали на косъм. Според тях да изтеглиш най-силните си герои от играта (нека бъдем практични, макар и не особено скромни, казваше Георги, такива сме си) в такъв критичен момент беше възможно най-лошото решение. Но това не успя да убеди шефовете и нашите герои трябваше да се примирят с факта, че не могат да направят нищо, освен да чакат, за да не предизвикат гнева им.
– Когато се пръкне още някоя армия, първо при нас ще дойдат! – разпалено обясни Георги.
Естествено, такива неща се случваха когато най-малко ги очакваш, а не когато ги очакваш с нетърпение. Така дните се точеха без нищо особено да се случва и нашите герои ставаха все по-нервни и неспокойни. Само Петър бе доволен от наложеното им наказание, защото това му бе дало възможността да остане напълно изолиран в дома си.
Калина и Георги знаеха, че той избягва да говори с тях за случилото се преди, но решиха че е най-добре да го оставят сам засега.
– Когато е готов, ще излезе и ще си излее душата. – каза Георги и Калина се съгласи, макар и неохотно.
Калоян също го нямаше никакъв и без да имат достъп до безкрайните ресурси на организацията на Колобрите, шансовете Калина и Георги да го намерят сами беше почти нулев. Като бе все така мистериозен. Бяха получили писмо от него, в което той ги посъветва да изчакат и да не униват заради наказанието си, но иначе ни вест, ни кост.
Близо седмица или може би година по-късно, Георги казваше че времето сякаш тече по-бавно от цялото това чакане, Калина и нетърпеливия герой получиха известие от една болница – младеж с бяла коса, отговарящ напълно на описанието на добре познатия им Пийт, бе под техните грижи и трябваше някой да го прибере.
– Не знам какво му се е случило. – каза Георги. – Просто пише, че трябва да отидем да го приберем. Може да е доста замаян. Кой знае какво са му дали докторите, тъкмо можем да го поразпитаме за… за онова.
Калина го сръга.
– Това не е много мило, да се възползваш от това, че не е с всичкия си. – скастри го тя.
– И това дето той го е направил, не е много мило. – изсъска Георги. – Не може да стои заключен в квартирата си завинаги, съвсем скоро ще ни трябва повече от всякога!
– Нали ти искаше да го оставим на мира?!
– Да, но това беше преди замалко да умра от скука. – промърмори Жоро.
Пийт изглеждаше в ужасно състояние, сякаш не бе ял и спал дни наред. Побелялата му коса бе мръсна и намачкана. Той изгледа новодошлите предпазливо.
– Как си, приятел? – добродушно попита Георги. – Радваш ли се да ни видиш?
Пийт само се прокашля и попита дрезгаво:
– Кои… кои сте вие?! – гласът му беше прегракнал.
Калина и Георги се спогледаха тревожно.
В този момент влезе сестрата и ги изгледа.
– Ние сме негови приятели. – каза Калина. – Получихме известието ви.
Сестрата кимна тревожно.
– Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо.
– Нямаме какво друго да правим. – промърмори Георги.
– Какво му има? – пренебрегна го Калина.
– В началото мислехме, че е само временно състояние, но по-обстоен преглед с магия разкри, че е много по-сериозно, отколкото подозирахме. Той има трайна амнезия – не помни нито кой, нито кои сте вие.
***
– Това трябва да е дело на много силен магьосник. – каза Калина, докато двамата с Георги помагаха на все още слабия и замаян Пийт по улицата. – За да успее да пречупи такъв трениран ум.
– За моя ум ли говорите? – вяло попита Петър.
– Да.
– Все още не сте ми казали кой съм.
– Ти си Петър, наш приятел. – каза Георги. – Обичаш да ти викаме Пешо и Петьо и мразиш Пийт… ОХ!
Калина го бе настъпила.
– Споменахте магия. – каза Петър. – Има ли такова нещо?
– Естествено. – изсумтя Георги. – При това много силна. Ние с Калина сме магьосници и воини и работим за много влиятелни магове, наричащи се Колобрите.
– А аз?
– Ти само се мотаеш с нас. Колобрите не наемат аматьори! ОХ, СПРИ СЕ БЕ, КАЛИНО!
Георги вече куцукаше.
– Какво ще правим сега? – попита той кисело.
– Трябва ни магьосник, който да е достатъчно силен за да може да направи това – значи и достатъчно силен за да го оправи. Колобрите ще ни сложат на списък с изчакване или нещо такова – нямаме време, нито търпение. Това остава само…
– Като – досети се Георги. – Но къде ще го намерим?
– Имам идея.
***
Първия и единствен засега ресторант „Тако Бел” в България бе отворил наскоро в центъра на София. Не бе труден за намиране, както не бе и трудно веднага при влизането си нашите герои да забележат Като, който бе зает да приема поръчките на клиентите. Като също ги забеляза, извика нещо на колегите си и ги остави да се оправят с тълпата.
– Следвайте ме – каза той и ги отведе в едно малко складово помещение, което беше отрупано с всякакви мистериозни артефакти. – Оценихте ли малката ми шегичка? Тако Бел? Тако – Като?
– Да, много е забавна. – сухо каза Калина.
– Тракийски хумор. – уморено се усмихна Като. – Не се запазва с времето. Какво ви води насам?
– Нашето момче Петър има доста сериозен случай на амнезия – каза Георги.
– И вие си мислете, че е причинена магически? – попита Като.
– Да.
– Добре. Да видим с какво си имаме работа. Като застана до Петър и сложи ръка на челото му и затвори очи. Постоя така няколко минути, като челото му не спираше да се сбръчква все повече и повече, докато накрая Георги не си помисли че кожата му ще се отлепи като на змия.
Накрая Като се отдръпна с въздишка.
– Наистина силна магия е притиснала и блокирала спомените дълбоко в подсъзнанието. – каза той. – Изградена е така, че да източи силите на жертвата щом е направена, което обяснява защо Петър е в такова физическо състояние и защо не е могъл да се бори срещу заклинанието.
– Как да го оправим?
– Няма бърз и лек начин. Директна намеса би била потенциално катастрофално, може да загуби разсъдъка и паметта си завинаги.
– Тогава?
– Самата магия е краткотрайна, макар и силна. С времето спомените ще се върнат, ума на Петър вече се бори срещу заклинанието.
– Време. – изскърца със зъби Георги. – Едното нещо, което нямаме.
– Как беше Гърция, Като? – попита внезапно Петър.
– Моля? – сепна се Като.
– Имаш тен по врата и ръцете, но никъде другаде, това значи пътуване в чужбина, но не по плажове. Часовникът ти е настроен точно по минути, но с един час разлика, значи скорошно пътуване и не много надалеч. Имаш доста очевидно накуцване, но стоиш прав от близо десет минути без да поискаш стол, сякаш си забравил за болката, което значи прясна рана. Стаята е натъпкана с предмети, но повечето прашясали. Тези, които не са, са нови – някои от тях са гръцки сувенири.
Последва смаяно мълчание. После Като се засмя.
– Брилянтно! – той плясна с ръце. – Напълно лишен от спомени, затова умът му инстинктивно започва да работи на високи обороти. Забелязва и най-малките детайли, опитва се да реконструира живота на Петър по пътя на логиката. Стар магьоснически трик. Магьосниците най-се тревожат не за здравето си, а за знанията си. Тренират си ума специално, за да не загубят най-ценното за тях – паметта. Не всичко го владеят – той погледна зорко Петър. – Моите поздравления, че ти си успял.
– Благодаря. Та как беше Гърция?
– Не особено добре, както видя по крака. Опитах се да хвана един минотавър, само че той мен ме хвана. – Като въздъхна. – Май времето ми като маг отмина – отсега ще го карам само на мъдрец!
– И на продавач в Тако Бел – подметна Георги.
– Оставете ме мене, това са чудесни новини за Петър! – извика Като. – Това наистина ще ускори връщането на спомените. Най-добре ще е да го заведете в квартирата му, там ще му е най-лесно да изгради наново спомените си.
– Заведете? – повтори Калина. – Ти няма ли да дойдеш с нас?
– Не, аз… боли ме кракът и…
– Защо ме избягваш? – попита Калина директно. – Каза ми, че съм ти дъщеря и после не само не ми говориш, а и дори не се появаваш!
– Имам си причини.
– Да ги чуем.
Като въздъхна и за момент изглеждаше по-стар, отколкото го бяха виждали досега.
– Преди много, много години, още по времето на кавхана, аз пристигнах в България с пълното намерение да му се опълча открито. Тези, които бяха готови да ми помогнат, се брояха на пръсти. Отчаян, аз се обърнах към самодивите, надявайки се с тяхната подкрепа да наклоня везните в моя полза в схватката с Драгул. И тогава се случи най-хубавото нещо в живота ми – влюбих се. Тя беше прекрасна, майка ти. Наистина невероятна самодива. Караше ме да се чувствам като на три а не четири хиляди години отново. После се роди ти и аз бях на седмото небе – буквално, толкова бях щастлив, че се пренесох там и трябваше да ме гонят с камъни. Но после кавхана научи и ни намери. Той те плени и ме заплаши, че ако не си тръгна и не го оставя намира, ще убие и теб и майка ти. Аз още нямах силата да му се опълча. Нямах избор. Едва години по-късно разбрах, че и майка ти е получила същия ултиматум. Драгул излъга и двама ни, за да раздели семейството – той не можеше да си позволи такова могъщо дете, дъщеря на магьосник и самодива, да израсне до пълния си потенциал. Оставил те е на приемно семейство, с надеждата да те държи под око. Очевидно неуспешно. Силата на обета към Драгул ме държеше настрана, докато той не беше победен, а после… после не знаех дали щеше да ме искаш обратно. Страхувах се, че ще се отречеш от мен. Глупаво е, но ти си най-близкото нещо до сърцето ми, което е останало на този свят и не исках да те загубя. Ще ми простиш ли?
Калина мълчеше.
– Казва истината. – намеси се Петър. – И искрено съжалява. Ако някой знае, това ще съм аз.
Калина се разплака и прегърна Като
– Прощавам ти.
Като също се просълзи от щастие.
После го пусна и изненадващо прегърна Петър.
– Благодаря ти.
– За нищо. – каза той.
Внезапно от нищото се появи магическа сфера, която застана пред Като и от нея се чу глас:
– Непознато чудовище беснее в Младост 13… десетки ранени… никой не може да го спре..
После изчезна с пукване.
– Система за предупреждения. – мрачно каза Като.
Георги скочи на крака.
– Това е нашия шанс! Ако спрем това нещо сега, Колобрите ще ни върнат обратно на работа!
– Сигурен ли си?
– Няма да навреди да опитаме, нали? Пък и ти го чу, каквото и да е това, наранява много хора, ние сме най-вече защитници на града, макар и в отпуска.
– Ами Петър? – възрази Калина. – Не можем просто да го оставим така, докато е толкова уязвим.
– Не, можете. – каза Петър тихо. – И трябва. Вървете, аз ще се оправя.
– Но…
– Аз ще се грижа за него. – каза Като. – Ще го заведа до квартирата и ще гледам да помагам с каквото мога да си върне паметта колкото се може по-бързо. Не се тревожете.
– Какво стана с крака ти? – подметна Калина шеговито.
– Аааа, вече… вече не ме боли толкова – ухили се Като. – Хайде, тръгвайте!
– Как ще го намерим? – попита Калина.
– Лесно, следваме писъците. – отвърна Георги.
Двамата хукнаха.
***
– Значи – обясняваше Като. – Най-важното на този етап е да ти върнем магическите сили. Сигурен съм, че много искаш да си спомниш последното аниме, което си гледал или… други неща, но сега повече от всякога ще ни трябваш на бойното поле.
Двамата пристигнаха при квартирата на Пешо. Като влезе пръв и после веднага излезе.
– По-добре изкачай отвън. Нещо не е наред тук и искам да поразгледам.
Петър кимна и Като пак влезе вътре. Останал сам, Петър разсеяно зяпаше стената, докато не усети, че неволно си чеше ръката. Когато дръпна ръкава си, видя, че има татуировка на рамото си. 21. Той я докосна с интерес… и изчезна.
***
Петър нямаше никаква представа къде е. Знаеше само, че някой му говори.
– Затворник 21 избяга отново. Сигурни сме, че вече си наясно – гласът беше със силен акцент. – Имаш 24 часа да ни го върнеш, или ще се наложи да се намесим. Успех.
Петър усети как го обзема същото чувство, както и в коридора пред квартирата и преди да успее да каже и дума, пак изчезна.
***
Всичко бе почти изцяло разрушено, явно бе имало схватка. Като направи проста магия за почистване и подреждане и докато стаята се пренареждаше в що годе нормален вид, той чу потропване от хладилника. Когато го отвари, десетки развалени храни и напитки изскочиха оттам заради магията му и изхвърчаха през прозореца. Чу се подобно потропване и от тоалетната. Като се ужаси и побърза да запечата вратата с магия.
– Мисля, че по-готово не може да го направим. – Като хвърли последен поглед на квартирата и отвори вратата.
Петър лежеше на пода, все още замаян.
– Какво се случи?
Петър му разказа всичко.
Като се скова.
– Затворник 21. – прошепна той. – Изключително могъщо създание. Изградено изцяло от антимагия, способно да отрази всяка магическа атака. За да бъде победен, трябва да бъде приложена нечовешка магическа сила. Епохално могъщи магии. Дори те само го забавят с няколкостон години. Нали си чувал за Помпей? Точно такъв случай Тези хора, които са те телепортирали, сигурно са били надзирателите му – западни магьосници, много силни. Ако 21 се разбеснее, те са там да го спрат.
– Спомням си. – каза Петър. Гласът му ечеше.
– Спокойно сега, реконструираш спомени. Не е лесно, но ще свикнеш. Какво си спомняш?
– Преди години, 21 избяга отново. Кавхана искаше да спечели симпатиите на западните магьосници, затова ме прати да им помогна в гоненето. Аз… успях да го хвана.
Като повдигна вежди.
– Нещо, което никой не е правил досега. – Петър тръсна глава. – Но не си спомням как.
– Лоша работа. Защото силно подозирам че онова съобщение беше точно за 21. Татуировката е знака. Начин, по-който да се свържат с теб, ако немислимото се случи. Имаме 24 часа, преди магьосниците от Запада да сторят същото със София, което направиха и с Помпей.
– Трябва да им помогнем! – възкликна Петър. – Калина и Георги не могат да се справят сами!
– Ти допреди малко едва ходеше, момче!
– Допреди малко си беше за допреди малко. Хайде!
– Чакай! – Като му метна една книга от рафтовете. – Гледай да научиш някои заклинания по пътя, да не им се пречкаме.
– Супер. Хайде, знам пряк път!
– Откъде накъде?
– Мернах една карта в склада ти и запаметих всички улици.
– Да ти кажа честно, стискам палци да запазиш тия твои способности и след като си върнеш паметта! – изпуфтя Като.
Двамата хукнаха.
***
Дори Кралевичите бягаха от 21.
Ударните отряди, изпратени от Колобрите отдавна се бяха отказали в опитите си да го спрат и сега просто прикриваха бягащите цивилни от атаките му. Когато Калина и Георги пристигнаха, улиците пустееха. Гигантски кратери зееха по тях като след бомбардировка, а всичко останало бе покрито в парчета и отломки от по-малките сгради, които просто се бяха пръснали от силните магии. В момента магичния квартал на София приличаше на обикновен квартал на София.
21 се намираше в центъра на разрухата. Енергиите от които бе създаден, бяха противоположни на естествените енергии на нашия свят. Затова и очертанията на приблизително хуманоидната му, плътна и черна фигура бяха доста размити.
– Ти пък кой си? – изсумтя Георги.
– Наричат ме Затворник 21. – изръмжа фигурата.
– Затворник 21? Що за име е това? 21, а? Ще ти викам Блекджек! – заяви Георги.
– Блекджек. – Измърка злодея. – Харесва ми.
– Е, това пък няма да ти хареса. – Жоро метна едно огромно огнено кълбо по Блекджек.
В първия момент изглеждаше, сякаш атаката му е успяла, но после Блекджек отприщи истински огнен ад, запращайки магията на Жоро обратно, само че усилена десетократно. Калина избута Георги в последния момент. Адските пламъци взривиха малкото останали коли по пътя си и дори стопиха асфалта.
– Да пробваме пак. – изръмжа Жоро и метна няколко мълнии.
Мълниите удариха Блекджек и за миг го изпълниха, оприличавайки го на облак. Създанието постоя така за миг, любовайки се на изпълващия го електричен заряд и после остави бурята да изригне. Зъбите на героите ни тракаха от попаденията на мълниите близо до тях.
– Добре! – извика Георги. – С магия няма да стане! Да пробваме по старомодния начин.
Жоро започна да вдига по-големите отломки с телекинеза и да ги хвърля по Блекджек, но те просто преминаваха през тялото му, сякаш него го нямаше.
Калина се хвърли смело напред и нападна с меча си, но и той само преминаваше през фигурата на затворника. Самодивата обаче не се отказа. Подобно на ставите при хората, Блекджек имаше свързващи нишки от заклинания, които го поддържаха цялостен, така че да не се разпадне. Георги откри един такъв с магическите си сетива и и даде знак. Тя заби Дюрандал дълбоко в посоченото място миг по-късно. Блекджек сякаш се разцепи и „кракът” му се отдели от тялото. Но това бе малка победа. Пак подобно на облак, отцепения крак се уви около тялото на Калина и започна да стяга като менгеме, задушавайки я.
– Калина! – извика Георги и пак с телекинеза запрати разтопения асфалт по Блекджек, надявайки се да използва смразяваща магия след това за да го хване в плен. Но 21 си бе научил на урока и вече напълно подготвен, отрази телекинезата, запращайки потопа от разтопен асфалт обратно към Георги. Той бе прекалено зает да избягва потопа, за да помогне на Калина. Няколко капки го докоснаха и той изрева от силната болка.
Калина вече бе полумъртва във хватката на Блекджек. Пред очите и притъмня. После с внезапен проблясък тя се оказа на земята в ръцете на Пийт.
– Магия за телепортация. Само това усвоих по пътя – весело каза той.
– Ти ме спаси. – прошепна Калина.
– Засега, но ако не…
Калина го прекъсна с дълга и продължителна целувка. Когато най-накрая го пусна, тя видя нещо различно в очите му.
– Пийт?
– О, да! – каза той. – Върнах се!
Пийт се изправи триумфално и погледна създанието, надвесило се над него.
– Здравей отново, 21.
– Блекджек – пошушна му Калина.
– Така ли? Хитро. Пак ще ти дам шанс, мерзавецо! Предай се с добро и изживей остатъка от нещастния си живот в мир!
– НИКОГА!
– Не ми оставяш избор тогава.
Пийт направи някаква магия и Блекджек изрева от ярост. Затворникът сякаш се сви в самия себе си и изчезна.
Като пристигна задъхан.
– Брилянтно! – извика той. – Магия за смучене на сили! Кой би се сетил да приложи такова нещо на създание от антимагия? Но 21 ще го отрази, няма как, така е изграден и инстиктивно ще започне да смуче от силата на заклинанието, което в същото време смуче неговата сила. Затворен кръг и перфектния капан! И ти – той прегърна дъщеря си. – И ти беше чудесна! Целувката! Силния прилив на емоции разчупи магията в ума на Пийт и отприщи спомените! А лечебните сили на самодивата предотвратиха евентуалните щети върху тялото и разсъдъка му!
– Да – прокашля се смутено Калина. – Заради това го направих.
– Едно нещо е сигурно. – продължи Като. – Не беше съвпадение, че Пийт си загуби паметта точно когато 21 тръгна да прави поразии. Който е способен да направи това на Пийт И да освободи 21, е невероятно могъщ. Играем си с изумителна сила и трябва много да внимаваме.
– Може ли и на мен една целувчица? Че нещо не съм добре. – изпуфтя Жоро.
– Купи ми питие първо – каза Пийт.
– Добра работа, между другото.
– Мерси, изглежда беше прав.
– За какво?
– Колобрите не наемат аматьори.
***
Някъде другаде…
– Чудесна работа. – каза истинския Пийт.
Тишина.
– Не наистина, моите поздравления. – продължи Пийт. – Създаде перфектно копие на мен във всеки един детайл, дори заблуди всички, че просто си е загубил паметта, докато всъщност крадеше моята. Голем ли използва?
– Малко по-финно е от това. – отвърна нечий студен и дълбок глас, странно познат отнякъде.
– Защо освободи 21? Надяваше се той да подпомогне трансфера? С него имам силни спомени.
– Не, надявах се да убие твоите приятели. Но и така нещата се наредиха. Моят агент е на мястото си, а твоите спомени бяха успешно прехвърлени в него – спокойно би заблудил всеки. Сега въпросът е – защо просто да не убия ТЕБ сега?
– Защото – изскърца със зъби Пийт. – Аз малко си поиграх с твоя агент по време на прехвърлянето. Сега сме неразривно свързани той и аз. За да живее той, аз ти трябвам жив.
– Хитър Петър – засмя се гласът. – Прав си. Не мога да те убия. Засега. Но не ми трябваш и буден да ми дуднеш. Време е да спиш.
– Няма ли поне да ми кажеш кой си? Какво си? Откъде си?
– Аз съм Вечер и идвам от едно място, отвъд нищожните ти представи. Вие само скачате от свят на свят, без дори да се замислите, какво има между тях.
– Какво, Космоса ли? – изсумтя Пийт.
Вечер не отговори.
– Космосът? Шегуваш се, нали? Но това… това означава, че…
– СПИ! – прекъсна го Вечер.
Истинския Пийт изпадна в несвяст.

В деветата глава на “Вечер в скрития квартал” настъпи моментът, в който в игра влиза Дамата. Това бе Ивета Атанасова, която влезе под кожата на самодивата Калина и разказа следната история…

Глава ІХ: Майчино наследство

Стояхме сред отломките на разрушения Младост 13. От всякъде се чуваха викове на болка и ужас. Мирис на натрошено и обгорено дърво се носеше над парчета стъкла от прозорци. Всичко беше унищожено. Щеше да отнеме цяла вечност кварталът да се въстанови. Но ние имахме по важна задача. Огледах спътниците си: Като задъхан, накуцващ и с уморен вид; Пийт озадачен, без сериозни наранявания, но леко объркан от нахлулите в главата му спомени; и накрая Георги – обгорен, с още парчета асфалт залепнал за дрехите му, с измъчен вид. Не смеех да погледна себе си. Но знаех, че не можем да оставим нещата така:
– Трябва да свършим още много работа – казах категорично. – После ще почиваме.
– Права си, обаче не знаем от къде да започнем. – каза Пийт.
– Аз знам – обади се и Жоро. – Трябва да си приберем артефактите.
– Нали Колобрите ги конфискуваха? – попита Пийт.
– Да, но знам къде държат конфискуваните предмети.
– Много добре – съгласих се аз. – А за след това аз знам къде отиваме. Ще ви чакам тук след половин час. Ще ти стигне ли, Жоро? – той кимна.
– Аз, деца обаче ви оставям тук. – обади се най-накрая и Като. Погледнах го стъписана.
– Но ние ще имаме нужда от помоща ти – настоях.
– Ще ви помогна така – и той махна леко с ръка към нас. Спрях да изпитвам болките от изминалата битка, дрехите ми се почистиха и дупките по тях изчезнаха. Погледнах момчетата – при тях ефекта беше същия. Обърнах се да погледна баща си, но него вече го нямаше. Не можех да страдам или да се ядосвам, че ме е изоставил отново, затова кимнах на момчетата и се разделихме.
Целта беше да намеря превоз. Всичко изглеждаше поовредено и потрошено, но трябваше да се справя. След около 15 мин най-накрая намерих нещо читаво – тип „сафари” джип без покрив, но с достатъчно място за нас. Скочих на шофьорското място, молейки се да запали. Трябваха му няколко пъти, но накрая двигателят се събуди. Потеглих към жилището ми – трябваше ми карта. Трудно беше да намеря здрав асфалт затова си карах направо през това, което преди бяха градинки. Стигнах до сградата, в която до скоро живеех. Не беше останало много, но нямах избор. Скочих от колата и се затичах към отломките. Благодарение на самодивските ми рефлекси избягвах всички падащи предмети и стигнах до апартамента си доста бързо. Знаех къдe е картата и само се молех точно тази стена да не е паднала. Стената не беше, но картината, която скриваше сейфа беше. Зарадвах се, че съм първата добрала се – не знаех какви са почнали да се въртят наоколо и да разграбват останките. Извадих картата и си тръгнах.
Точно 30 мин след като се бяхме разделили загасих двигателя на уговореното място. Почаках няколко минути. Георги и Петър се зададоха и запалих колата. Качиха се и виждах как въпросите напират в тях, но нямах време за обяснения. Настъпих газта и полетях по улиците. Съвсем малко ми отне за да се преборя с разрушения квартал и излязох на Цариградско шосе. Насочих се към околовръсното, оттам Ботевградско и Подбалканската магистрала. Нямаше ограничения за скоростта – не и за мен. Отбих в страничен път и се запровирах в полите на Стара Планина. От асфалт минах на чакъл,а после и на черен път. Накрая спрях колата и се обърнах към момчетата:
– От тук нататък сме пеша.
– А къде по точно отиваме? – попита Жоро.
– Ще видиш – отоговорих лаконично аз. Скочих от джипа и наместих втория меч на гърба си до Дюрандал.
Не вървяхме много, но заради ниските клони на дърветата и храсталаците имахме чувството, че са километри. Накрая излязохме на широка поляна с прекрасен изглед към планината. А там, точно в средата, като сребърна нишка течеше вода.
– Добре дошли на Райското пръскало – отговорих аз на обърканите погледи на момчетата.
– Какво ще правим при водопада? – попита Пийт.
– Нищо – подсмихнах се аз. – Не там отиваме.
Извадих картата и ги поведох надолу по течението. След още няколко минути стигнахме друга, значително по малка поляна, закътана до реката. Самата вода беше образувала вир и като че ли не бързаше да продължи нататък. Погледнах за последно картата и се приближих към брега. Вдигнах поглед към спътниците си, които тъкмо излизаха на полянката и точно в този момент нещо лигаво и мокро ме хвана за крака. Нямах време за никаква реакция защото нещото ме събори на земята и ме повлече към водата. Само чух вика на Пийт и в следващия момент покрай мен прелетя куршум. Хватката около глезена ми изчезна, допълзях до момчетата и там се изправих.
– Благодаря – казах аз.
В този момент от водата като жаби наизкачаха около десет същества. Ниски, заленикави старци с дълги пръсти. Те се усмихваха злобно и бавно тръгнаха към нас.
– Водници! – извиках аз. – Не им позволявайте да ви вкарат във водата.
Дребните същества започнаха да се приближават с протегнати ръце към нас. Погледнах първо Жоро после и Пийт, Дюрандал се озова в ръката ми и нападнахме. Бърза и ловка аз скочих напред и започнах да сека наред. Мечът ми потъваше в меката плът и съществата се пръсваха като балони с вода. Около мен летяха куршуми и огнени топки.Само минути ни отне за да се справим с атаката.
– Всички ли са наред? – попита Георги. С Пийт кимнахме. Той се беше приближил до мен и аз несъзнателно потърсих ръката му.
– Защо всъщност сме тук? – попита на свой ред Пийт.
– Реших че е време да ви запозная и с майка ми – отвърнах аз. – Сигурна съм, че вече знаят че сме тук и ще ни отведат всеки момент. О, и преди да влезем – бъдете внимателни – трябва да излезем!
В този момент нещо като мараня се разпростря около нас. Отне ни само мигване с очи и около нас се появиха дузина жени облечени в ефирни бели рокли и изящи кинжали насочени към нас.
– Самодиви! – захласна се Жоро.
– Идваме с мир – казах аз. – Казвам се Калина и съм дъщеря на Ирина.
Жените свалиха оръжията и кимнаха да ги последваме. Вървяхме малко из гората, като през цялото време самодивите се смееха и намигаха на момчетата. Знаех какво им мислят и се стремях да вървя между двамата и да ги държа под око. Стигнахме друга по-голяма поляна, в чийто далечен край растеше вековен дъб. В корените и по клоните му имаше десетки самодиви. Повечето просто се забавляваха, но когато пристъпихме в средата на поляната всичките замлъкнаха и се обърнаха към нас. Още само миг и ни бяха наобиколили като дърпаха Георги и Петър на всички посоки. Нашите водачки ме поведоха към дървото и оставиха останалите да се забавляват с момчетата. В основата на дървото майка ми вече ме чакаше. Висока, с бяла дреха като останалите,а в дългата й черна коса бяха прилежно наредени горски цветя във формата на диадема. Жрицата на самодивите пристъпи напред и ми се усмихна.
– Отдавна не ме беше посещавала, дъще.
– Нямах възможност – отговорих аз. – Но сега съм тук и имам нужда от твоята помощ. Видях се с татко. – Настъпи мълчание около нас.
– Той ми каза защо сте ме оставили. – не получих отговор и затова продължих. – Каза, че Кавхана ви е заплашвал – тя кимна – но защо? Защо точно вие? Защо аз и защо ме е държал на страна?
Замълчах в очакване на отговор. Тя усети, че няма как да се измъкне от разговора, въздъхна и заговори:
– Като ти е казал, че те отнеха и от двама ни. Кавхана го заплаши, че ще те убие ако той се опита да го спре. Това го знаеш. – кимнах. – Той заплаши и мен. Каза, че ако те потърся ще те убие и ще изгори гората ни. Затова те оставихме, но аз знаех, че ще се справиш.
– Не питам това – прекъснах я аз.
– Знам какво питаш – продължи майка ми. – Точно ти защото има предсказание, което не трябваше да чуваш докато не си готова за това. Сега моментът настъпи. Предсказано беше, че от любовта на магьосник и самодива ще се роди дете, което ще вземе тежко решение на чия страна да се бие в Края. Ако бъде обучено от родителите си в магията на траките и самодивите, то ще получи неизмерима сила. Но ако бъде възпитано от другата срана в конфликта то ще бъде силен коз, който може да предреши изхода на битката. Предполагам, че Кавхана се е надявал да бъдеш коз в неговите ръце и да запази власта си чрез теб. Оставил те е в приемно семейство за да не стигнат до теб, но не е очаквал, че семейството ще се обърне срещу него.
Мълчах. Не знаех какво трябва да кажа или направя в този момент. Из цялата поляна тегнеше смазваща тишина. Накрая не знаеща какво да кажа просто се приближих до нея и я прегърнах. Това като че ли отпуши напрежението и на поляната отново отекнаха разговори и смях.
Вече по-спокойна се сетих за какво друго дойдох. Откачих втория си меч и го поднесох към майка си. Челото й се сбръчка и тя отстъпи крачка назад.
– Какъв е този меч? – попитах. – Има ли нещо, което трябва да знам за него или е просто парче метал.
– Къде го намери?
– Остана за спомен от един демон. Меча, и двете гривни. Не знаем какво правят и идваме да молим за помощ.
– Нека видя и гривните и тогава ще обясня – отговори майка ми. Георги се отскубна от ръцете на наобиколилите го самодиви и подаде гривните на Ирина.
– Меча, дете мое, е Ескалибур – воден меч с невъобравима сила. Даден на крал Артур от Господарката на Езерото, меча има магия много близка до тази на самодивите. Ще ти служи добре.- тя си пое дъх и продължи. – Гривните от своя страна са мощна защитна магия. Който ги носи ще бъде неуязвим за проклятия, но като ги гледам ще проработят само веднъж. Предишният ми собственик се е погрижил за това. Ще погълнат едно единствено проклятие и ще се счупят.
Тя върна предметите на мен и Георги, които ги поехме много внимателно и ги прибрахме да не би да ни изчезнат още сега.
– Благодаря, мамо. – обърнах се отново към нея. – Сега вече е време да продължим пътя си. – усмихнах й се и се обърнах за да напуснем поляната.
В този момент от ясното небе като че ли падна гръм – всичко стана ярко само за секунда, а из поляната отекна бучене, което накара самодивите да се разбягат. Аз бях отхвърлена назад. Изправих се светкавично, а Дюрандал и Ескалибур блестяха в ръцете ми. Само за миг хвърлих поглед назад – точно колкото за да разбера, че Жоро и Пийт са от двете ми страни с вдигнати за бой ръце. След като се уверих, че са до мен се опитах да разбера всъщност какво беше предизвикало всичко това. Нещо като мъгла се стелеше и закриваше от поглед дървото и част от самодивите. А и опасността. Останахме напрегнати в очакване нещо да се случи. Стояхме така няколко минути и накрая в мъглата се оформи отначало само един а после и още силуети. Първият беше най-голям – много висок и с невъзможно широки рамене. Явно беше облечен в нещо странно защото не можех да определя точно какво беше. Малките силуети бяха като на хора …но без глави. Усещах напрежението и в Жоро, и Пийт, а това не ме успокои.
Мъглата най-после пусна съществата и те се изправиха пред нас. Гигантският силует беше мъж на около 40 години, с тъмна коса и облечен по доста остарял начин – носеше потури, наметка и калпак. В рецете си държеше боздуган и меч. Познах съществата до него веднага. Бяха мори – духове на хора загинали от неестествена смърт, останали да бродят по земята. Тези бяха дузина и не бяха щастливи – можех да разбера това от изкривените лица на главите им, които между другото носеха под мишници. Исполинът се откъсна леко от групата и се прокашля:
– Аз съм Крали Марко. Вечер дойде в моето време и ме пренесе във вашето за да ви унищожа! Самодиви това е вашият край! – жените се разпищяха и разбягаха. Но не беше нужно.
– Ей, големия! – подвикнах аз като излязох крачка напред. – Не е като да си познал. Това е края, ама не на тях. Те не са беззащитни и няма да им се случи нищо!
Той ме погледна сякаш чак сега забелязва нашата групичка. Огледа ни хубаво и след това започна да се смее. Обърна се леко назад и кимна на морите в наша посока. Самият Крали Марко се обърна с гръб и тръгна към дървото на самодивите. Не беше познал. Благодарение на самодивската ми ловкост избегнах всичките мори и заобиколих гиганта. Сега стоях между него и мисията му. Той сбърчи вежди и оголи зъби точно като животно. След това се усмихна злобно и нападна.
Погледнах за последно момчетата – Пийт беше извадил пистолетите, а Жоро опитваше с огнени топки. Много бързо обаче се отказаха и двамата, защото не правеха нищо освен да разрушават гората – топките и куршумите минаваха през съществата. Тогава Георги смени тактиката и нападна с възгушна магия. Прицелваше се и избиваше главите от ръцете им. Това ги дезориентираше, но само толкова.
Не можах да проследя повече битката им за момента защото моята ме връхлиташе. Сега застанала толкова близо можех да оценя размерите на противника си. Повече от 2 метра висок и с рамене, които изглеждаха големи дори за този ръст. Единствено котешките ми рефлекси успяваха да ме спасят от това да се превърна в известен френски сладкиш. Крали Марко замахваше на пръв поглед напосоки боздугана си и аз успявах да го избегна. Но всеки път когато си мислех, че той е направил грешка и замахнех с единия от двата си меча неговия беше там. Битката ни беше дълга и уморителна. Все едно бях на доста рискован фитнес.
Докато подскачах наоколо успях да се огледам за другата битка и да видя как върви тя. Петър стоеше до Георги,но май не ползваше никакви магии, а Жоро отблъскваше нападателите. Чудех се как биха могли да се справят, когато на Жоро май му хрумна нещо. Той каза нещо бързо на Пийт и си смениха местата. Георги свали ръце и на тяхно място се появиха тези на Петър, който започна да отблъсква духовете. Успях да прочета усните на Жоро където започнаха да се сменят бързо нарезбираеми за мен думи. Започна да движи ръцете си и да изписва някакви знаци във въздуха. Около ръцете му започна да се появява някакво сияние. Само след миг той рязко изпъна ръце напред към нападателите и най-близкия затрептя, по него като че ли премина електричество и той се пръсна. Беше наситил енергията на съществото и го беше накарал да избухне. Те бяха намерили начин да се справят – беше мой ред.
Продължавах да се въртя около великана с надеждата да намеря пролука в защитата му. Беше непоклатим. Започнах да отстъпвам само и само да не достигне до мен. С всяка моя крачка назад ударите му ставаха все по-силни и трудни за париране. Нямаше да издържа още дълго в този дух и го знаех. Но не знаех какво да направя. Тогава до съзнанието ми достигна гласът на майка ми: „Използвай това, което си взела от мен!” Не бях сигурна какво осначаваше това, но подкрепата й ми вдъхна сили. И в този момент по лявата ми ръка – тази която държеше Ескалибур, премина тръпка. Не знаех какво се случва, но мечът се облече в меко сияние, олекна и вече го усещах като продължение на ръката си. Стреснах се – това се случи с Дюрандал едва след дълги тренировки. Всичкото това беше наистина хубаво само да не се беше случило по средата на битка. Крали Марко се възползва от моментното ми объркване и замахна силно с боздугана. Вдигнах ръка да се предпазя, но усетих че вместо да посреща удар острието ми минава през дръжката на оръжието. Тежката топка падна на земята до мен. Погледнах невярващо, почти колкото него. Силите ми се върнаха и екстазът потече във вените ми. Скочих като котка, минах зад гърба му и прокарах остриетата през задната част на коленете му. Гигантът се свлече на земята. Озовах се пред него с такава скорост, че той дори не разбра. Замахнах и мечовете ми потънаха дълбоко в гърдите на противника ми. Той изпусна оръжието си и поглена невярващо надолу. Върна погледа си върху мен и ме хвана неподготвена. На лицето на страховития Крали Марко беше изписана усмивка на облекчение. И в следващия момент се свлече на земята. Объркана взех мечовете си и се обърнах на време за да видя избухването и на последния дух.
Момчетата се доближиха до мен, но преди да успеем да си кажем каквото и да било самодивите ни наобиколиха. Благодарни и щастливи те ни дърпаха на всички посоки. Част от тях бяха възобновили песните и игрите се и ни канеха с тях. Дърпането спря и около нас настана тишина. Майка ми се приближи усмихната. Протегна ръце и хвана моите:
– Вие ни спасихте. Завинаги ще ви останем благодарни. Можете ако искате да останете при нас – ще споделим вечния си живот с вас.
– Не, мамо. Не можем. Трябва да се изправим пред Вечер и да го победим. Не можем да го оставим да вилнее из света и да гледаме отстрани. – момчетата кимнаха зад мен.
– Вървете тогава, дъще, и вие, герои. Имате благословията на самодивите. Но това ще е последната ни среща – няма да се видим повече. Не можем да рискуваме повече сигурността си и ще се скрием така, че никой да не ни намери. – приближих се и прегърнах майка си.
Последно сбогом и със следващото мигване се бяхме озовали на поляната с изгед към водопада. Тримата уморени от битката, но доволни. Приближих се до момчетата и ги прегърнах подред. Силно пук ни накара да се обърнем. На поляната до нас бяха Като и Калоян. Притеснени двамата с Жоро се обърнахме към Пийт. Усетих как гневът в него се надига и го хванах за ръка. Калоян пристъпи към нас:
– Пийт, послушай ме. – Калоян вдигна ръце за да покаже, че няма лоши намерения. – Аз съм готов да простя. Това беше много отдавна и можем да го преживеем. – усещах как Пийт стиска ръката ми все по-силно. – Не казвам да забравим Малина – тя ще остане в сърцата ни завинаги. Но не можем да се мразим един друг за това, че изпълнявахме нареждания. Гневът ни трябва да е общ, но към Кавхана – истинския й убиец. И знаеш, че ако не се бяхме подчинили той така или иначе щеше да я убие. Дори само като наказание към нас. – Петър мълчеше, но усещах как хватката му се отпуска. – Виждам, че ти си намерил своето момиче и сега наш дълг да я опазим. В името на Малина. Около защитата на Калина трябва да се обединим и да направим за нея това, което не успяхме за Малина.
Пийт пусна ръката ми и се насочи към Калоян. Всички застанахме на тръни дали няма да го удари, но Петър подаде ръка в знак на примирие.

Десетата глава от историята по регламент трябваше да е последна, но нещата се развиха другояче. Вижте с какви премеждия сблъска героите разказвачът Милен Станиславов…

Глава Х: Дуел между Шампиони

Георги, Калина и Като гледаха с облекчение към двамата си спътници. Петър и Калоян стояха един срещу друг с ръце още хванати в ръкостискане и с очи вперени в тези на другия. Постояха така за един напрегнат миг, в който сякаш всичката трупана с години горчивина и болка от миналото се заличаваше. Но този момент на облекчение и радост не трая дълго. Калоян, който все така държеше с десницата си ръката на Петър прошепна няколко неясни бързи думички, след което духна лекичко. От устата му се понесе малко облаче виолетов прах, сред което проблясваха миниатюрни искрици, и се запъти право към лицето на Петър. Белокосият младеж, без дори да разбере какво е станало си пое въздух и вдиша облачето. Миг по-късно се свлече в несвяст на земята. Калина нададе уплашен вик и се спусна към безжизнения Петър. Другите – стъписани от това неочаквано предателство останаха втрещени по местата си.
– Защо! – извика Калина. Първоначалната й уплаха сега отстъпваше място на гняв към злосторника, посмял да посегне на любимия й – Защо го направи? Той ти повярва! – продължаваше да крещи тя. Жоро, усетил че гневът води ръката й към дръжката на меча, отиде при самодивата и хвана раменете й за да я успокои. Надяваше се, че би могъл да я удържи ако се наложи.
– Той е добре – каза Калоян със спокоен глас – Само е приспан. Направих му съвсем невинна приспивна магия, която научих от една фея. Сега моля всички да се успокоите и да ме изслушате – Калина продължаваше да го гледа с изпепеляващ поглед, но спря да се дърпа от ръцете на Жоро и зачака. Калоян продължи:
– Приспах го, защото не искам да чуе това, което имам да ви кажа – обясни той все така спокойно – Първо трябва да знаете, че това тук не е Пийт.
– Как така не е Пийт? – възкликна Георги невярващо. Като и Калина също изглеждаха озадачени.
– Не зная как нито защо, със сигурност зная, че това не е Петър – повтори Калоян с тон нетърпящ възражения.
– И как по-точно го разбра? – попита раздразнено Калина. Гневът й отново се надигаше и Жоро усети как раменете й отново се напрягат под ръцете му.
– Когато аз и Пийт… извършихме… онова ужасно деяние – започна Калоян колебливо- Тогава енергията на Малина остана в двама ни завинаги. Усещам я в себе си през всеки един миг. Трябваше да я усетя и в него, когато докоснах ръката му. Но в него няма нищо от нея.
Настъпи кратко мълчание. Всички бяха стреснати от това внезапно ново разкритие. Това обясняваше изчезването на Петър и мистериозната му амнезия след това. Но от къде се беше появил този двойник и как имаше спомените на истинския Пийт, това оставаше загадка. Сякаш в отговор на въпросите, които всички си задаваха Калоян се надвеси над приспания фалшив Петър и докосна челото му с ръка. След това заговори сериозно:
– Това е двойник създаден от част от истинския Пийт. Той е част от неговата плът и кръв и от неговото съзнание, но с добавки от нещо друго. Не мога да кажа какво обаче. Все пак това обяснява защо има спомените и начина на мислене на оригинала. Енергията на Малина обаче е скътана дълбоко в душата на Петър и този, който е създал двойника не е могъл да стигне до нея.
– Какво ще правим с него сега? – попита замислен Георги.
– Не зная – отвърна Калоян – Добавката от нещо чуждо вероятно означава, че може да бъде контролиран директно ако се наложи, а това го превръща в заплаха.
– Тогава да го премахнем – предложи Жоро с мрачно изражение.
– Боя се, че не е толкова просто – отвърна Калоян – Както вече казах той е част от истинския Пийт – ако го убием, тази част умира. Пийт може да загуби част от спомените си или да полудее. Може дори да умре…
Последното накара всички да потръпнат. Калина първа заговори:
– Ами истинският Петър? Той къде е? – гласът на самодивата трепереше. Вечно твърдата и безстрашна Калина сега беше на път да се разплаче като обикновено момиче.
– Мога да проследя връзката между двете части на цялото – двойника и истинския Петър – каза Калоян с мек тон. Самодивата го погледна с надежда.
– Все пак какво ще правим с този тук? – попита отново Жоро.
– Ще го вземем с нас – отвърна лаконично Калоян – Двете части трябва да се съберат пак в едно цяло.
– Ами ако ни предаде? – продължи Георги недоверчиво – Може би трябва да го вържем или нещо такова.
– Не мисля, че има нужда от подобни грубости – отговори му Калоян развеселено – За сега смятам за най-разумно да се преструваме, че нищо не подозираме. А колкото до връзването – имам по-добра идея. – И като каза това той се наведе и взе от земята едно малко камъче. Промърмори нещо и между палеца и показалеца му се появи тънка игла от искряща енергия. С нея изписа някакъв символ върху камъчето и след това я заби в него сякаш беше дъвчащ бонбон. Калоян издърпа един конец от ръкава на пуловера си и го прокара през дупката. След това върза конеца с камъчето около китката на заспалия двойник
– Така – каза той доволно – готово! Сега можем да сме спокойни, че ще се държи прилично.
– Амулет за вярност – рече одобрително Като после се обърна към Георги и Калина със злорада усмивка и обясни – Ако нашият приятел тук реши да ни предаде амулета напълно ще го парализира.
– Отлично! – каза изведнъж самодивата, възвърнала си уверения хладен тон на трениран боец – В такъв случай е време да тръгваме.
Калоян кимна, изрече отново няколко думички и всмука с уста въздуха пред себе си. Облачето виолетов прах излезе през ноздрите на мнимия Петър и се върна в устните на притежателя си. Двойникът мигновено се събуди. Беше в отлично настроение и очевидно не знаеше къде точно се намира. Явно прашецът на феите имаше опияняваш ефект. Жоро му обясни, че колобрите са им възложили нова мисия и трябва веднага да тръгнат. Петимата се насочиха обратно към джипа.
Калина зае отново шофьорското място, а Калоян се намести до нея като навигатор. Георги и Като помогнаха на все още замаяния двойник да се качи на задната седалка и седнаха до него. Самодивата запали мотора и потегли с шеметна бързина в оказаната от Калоян посока.
Върнаха се обратно на асфалтирания път. Това обаче беше съвсем за кратко и скоро джипът отново се заклатушка по черен път през Балкана. Не след дълго и този път свърши и на петимата се наложи отново да оставят колата и да продължат пеша. Калоян ги поведе по някаква планинска пътека през гората.
– Имаш ли представа къде отиваме? – попита го Жоро.
– Не, никаква – отвърна му откровено Калоян
След още известно време пътеката също свърши и те поеха директно през гората, проправяйки си трудно път между дърветата и храстите, които се сгъстяваха все повече и повече. Накрая стигнаха до един непроходим храсталак. Бодливите храсти бяха толкова гъсти, че дори не се виждаше какво има от другата им страна. Калоян обаче бе твърдо убеден, че трябва да продължат направо. Но това изглеждаше невъзможно. Изглежда бяха попаднали в задънена улица.
Георги започваше да губи търпение. Всичкото това мотаене през шубраците го изнервяше. Накрая в пристъп на отчаяние, или пък осенен от внезапно прозрение, той се отдръпна на няколо крачки от храсталака и като се засаили, скочи право в него.
Останалите стояха като втрещени, защото вместо Георги да извика от болка, когато бодливите клони издерат кожата му, той просто изчезна. След миг осъзнаха, че явно този храсталак не е нищо повече от хитро маскиран портал. Те не губиха време и също минаха през него.
От другата страна беше Жоро със самодоволна усмивка на лицето. Тя обаче помръкна щом той се огледа наоколо и разбра къде са се озовали. Бяха все още в гората, но тя рязко се беше променила. Дърветата тук бяха много по-стари и огромните им корони се преплитаха високо над земята. Така долу между огромните покрити с мъх стволове беше мрачно макар все още да беше ден. Всички изведнъж се почувстваха много подтиснати от тази нова обстановка. Но връщане назад нямаше и те продължиха в оказаната от Калоян посока.
Гората ставаше все по зловеща. Скоро на групата приятели започна да им се струва, че от време на време между дърветата около тях се мярка някаква сянка – тъмна и неясна фигура сред мрака. Това ги накара да стоят нащрек.
Скоро пътят им ги изведе на една поляна сред дърветата. От другата страна на тази поляна пред очите им се разкри поразителна гледка. Там – в дивата част на планината, насред гората се издигаше някаква постройка. И то не каква да е постройка, а някакво огромно и страховито здание. То не можеше да се пречисли към никой от познатите им архитектурни стилове. Странната му форма беше непозната дори необичайно място като Младост 13. Външният му вид беше извън приетите за нормални и логични човешки разбирания за вида на една сграда. Никой не знаеше за какво би могла да служи подобна постройка. Имаше смътна прилика единствено с много древен храм.
Вниманието на групата бързо бе привлечено към входа на този така странен храм. Там стоеше, сякаш ги очаква, един самотен конник. Той беше скрит под дълъг тъмен плащ с качулка. Черният му кон пък имаше леко смътни очертания и изведнъж се стопи като в мъгла и изчезна щом конникът се приближи. Стъпил вече на земята новодошлите успяха да го разгледат по-добре. Беше среден на ръст и доста слаб. Под качулката на опърпания плащ се виждаше едни изпито, покрито с неясни белези лице с пепеляво сив цвят. От двете страни на това лице се спускаха дълги кичури коса със същия безжизнен сив цвят. Дори очите на този човек бяха сякаш сиви. Имаше нещо много смущаващо у него.
От всички най-притеснен изглеждаше Като, който гледаше лицето на непознатия сякаш не го вижда за пръв път.
– Познаваш ли го? – попита Георги явно забелязал реакцията на мъдреца.
– Мукас – отвърна като с много мрачен глас – Той е тракиец като мен. Още в нашето време бяхме врагове.
– Мукас – повтори сиволикият със смразяващ глас – Да, така се наричаше човекът, който бях някога. Не бях чувал това име много одавна.
– Истината е, че се опълчих срещу Кавхана, защото бях разбрал, че Мукас е сред неговите приближени – обясни Като на останалите – Винаги съм знаел, че служи на някакви тъмни сили, от които черпи сила. Това го прави много опасен и трябваше да го спра. А сега вече знам и коя точно е тъмната сила, на която служи. Без съмнение това е Вечер!
– Как си позволявате, вие, жалки смъртни, да назовавате Божеството по име! – кресна истерично Мукас. После изведнъж сякаш отново стана спокоен – Да… Използвах онзи глупак Драгул. Беше ми много полезен – неможех лично да поема властта, а ми трябваха ресурси за да призова Божеството. После обаче като всеки дребен човечец с малко власт той започна да се самозабравя. Трябваше да го премахна. И тогава се появи, ти, Георги. Много добра работа ми свърши като ме отърва от Кавхана. Но после,ти и приятелчетата ти започнахте да ставате много досадни и ми създадохте куп проблеми. Първо убихте Краля кобра, който събираше душите на изчезналите хора преди да събера достатъчно за да призова Божеството. После, когато продължих да събирам души в Борисовата градина вие отново се намесихте и тогава дори Фенрир не можа да ви спре. Имате ли идея колко усилия ми костваше да го призова? А за капак имахте наглостта да унищожите армията на Божеството, която направих за Него! Но това сега няма значение, защото Божеството вече е тук!
Докато говореше, гласът на Мукас постоянно променяше тембъра и интонацията си. Жестовете му бяха резки и нелогични – той явно не беше с всичкия си.
– Но въпреки всички, вие си оставате досадни малки човечета. Малки човечета – продължи Мукас все така налудничаво – Много ми е приятно да си бъбрим, но Божеството започва да става нетърпеливо. Вече е време да ви убия!
Георги го погледна скептично – да, този черен магьосник явно имаше впечатляващи сили, но също така беше вярно, че всичките му опити да ги спре се бяха провалили. Явно лудостта замъгляваше преценката за собствените му способности. Очевидно и Мукас като повечето злодеи беше доста глупав щом си мислеше, че има шанс срещу тях. В този миг обаче сиволикият маг направи нещо, което накара Георги да се почувства като глупак.
– Както казах, вие, не сте нищо повече от досадни малки човечета – заговори Мукас със зловещ блясък в налудничавите си сиви очи – И като такива имате свои жалки слабости. Слабости като болка… – при тази дума Калоян се преви и се строполи на на земята крещейки от болка. Той не беше наранен, но явно изпитваше неописуема агония.
– …страх…- продължи Мукас със злокобен глас. Този път двойникът на Петър нададе вик на ужас и падна на колене. Очите му бяха разширени от неописуем страх – явно той виждаше някаква потресаваща гледка. След това притисна ушите си с ръце сякаш за да заглуши някакви ужасни звуци, които само той чуваше.
-…глад – тази дума накара Като да се хване за стомаха. Миг по-късно той се хвърли на земята и за ужас на Жоро и Калина започна настървено да тъпче буци пръст в устата си.
Георги се чудеше дали няма той да е следващият. Мукас обаче не каза нищо повече. Вместо това в ръката му се материализира камшик изтъкан от магическа енергия. Камшикът се стрелна към Калина и се уви около кръста й преди тя да може да направи каквото и да било. Древния чернокнижник бързо издърпа самодивата към себе си и със заклинание я затвори в енергийна клетка. Георги остана сам.
– Тя ще е моя подарък за Божеството – каза Мукас с развълнуван глас – очевидно страданието, което им бе причинил му доставяше огромно удоволствие – А, сега когато останахме само ти и аз – ще мога най сетне да се позабавлявам – на сивото безжизнено лице се появи жестока усмивка – Трябва да ти призная, Георги, че ти си ми любимец. И то не само защото уби Кавхана. През вековете съм срещал и други седми синове на седми синове, но не беше проблем да ги премахна всичките. Ти обаче си костелив орех – никой не е стигал толкова далеч. Но ти все пак си шампионът, нали така – думата „шампион“ беше изречена с явна насмешка – Е, аз пък съм шампион на мрака! Смятам, че ще бъде много забавно да си устроим един малък дуел между шампиони.
При тези думи Мукас започна да реди някакво заклинание на език напълно непозната за Георги. След малко от земята започнаха да изникват неясните очертания на духове. Когато се вгледа в тях Жоро осъзна, че това са духовете на всички същества, които той и приятелите му бяха погубили. Пред него изникнаха Краля кобра, сукубата, японските демони, както и цялата армия от същества, която бяха открили в бункерите на Редута. Георги, който досега беше наистина впечатлен от способностите на тъмния маг, сега вече бе убеден, че Мукас е надценил способностите си. Всеки с някакви познания в магическото изкуство знаеше, че призоваването на духове от подземния свят е грубо погазване на законите на вселената и ако е без правилно нарисуван кръг за призоваване е равносилно на самоубийство.
Сякаш за да подкрепят мислите на Георги, духовете яростно се спуснаха към нахалника, който беше нарушил покоя им. В този момент Мукас, с бързи, но уверени движения отметна плаща си настрани и от ножница закачена на колана си извади някакъв меч. Когато видяха този меч духовете спряха и се отдръпнаха ужасени. После се завъртяха около Георги и Мукас със шеметан скорост.
– Тук ще се проведе нашият дуел – обясни чернокнижника със смразяващ кръвта глас – Ако се опиташ да избягаш – духовете ще те разкъсат. Нямаш друг избор освен да се изправиш срещу мен и да умреш. А, ако по някаква невероятна случайност успееш да ме победиш духовете ще си отидат, ще вземат теб и приятелите ти – техните убийци, със себе си! – Мукас избухна в истеричен налудничав смях.
Георги прецени шансовете си. Осъзна, че е притиснат до стената. И още преди да реши какво да предприеме, тъмният маг го атакува. По цялото му тяло пламна неистова болка, но младежът успя да събере цялата сила на волята си и да се противопостави. Болката напусна тялото му и Жоро осъзна, че тя е била само в ума му – нищо повече от внушение. Издигна защити около ума си срещу психичните атаки на чернокнижника и на свой ред атакува. Събра ръце и запрати мощна огнена топка срещу врага си. Мукас обаче отново призова магическия камшик в десницата си и замахна. Първичната магическа енергия разби огнената топка и от нея останаха само безвредни кълбца дим. В другата ръка на чернокнижника се появи втори камшик и той яростно се впусна в атака крещейки неистово. Двата камшика започнаха безмилостно да бичуват Георги. Неспособен да противодейства и понесъл десетки удари, младежа се свлече на земята. Унизителното бичуване продължи още няколко безкрайни секунди и после изведнъж престана. Георги, който беше на ръба на безсъзнанието , зачака безпомощно съдбата си. До ушите му стигаше само маниакалния смях на Мукас:
– Сега, скъпи приятелю, ще занеса главата ти като подарък на Божеството – чу се стържене на метал – мечът отново беше излязъл от ножницата, този път за да отреже главата на Георги. Младежът, събрал сетните си сили успя да събере малкото си останала сила и да я концентрира в последен отчаян удар. Разбрал, че обичайните му атаки са безполезни срещу първичната мощ на този луд магьосник, Георги запрати срещу него вълна от чиста магическа енергия. Мукас успя само да вдигне ръце пред себе си за да се защити. Силата на вълната изби меча от ръката му и той се заби в меката земя.
Без силата на меча, държаща ги в подчинение, духовете спряха своя шеметен бяг и се нахвърлиха върху чернокнижника. Един по един те се разбиваха в тялото му и изчезваха. Заедно с тях обаче изчезваха и части от тялото на магьосника и когато и последния дух се върна в подземния свят от него не беше останало нищо.
Георги с мъка се изправи. Калина, чиято клетка беше изчезнала се затича към него. Калоян се изправи на все още треперещите си крака. Мнимият Петър бършеше потта от челото си и се мъчеше да нормализира дишането си. Като енергично плюеше пръст. Всички бяха добре, но знаеха, че им се беше разминало на косъм.
Докато се опитваха да възвърнат силите си с малко жива вода, Калоян и Двойника отидоха да огледат единствената останала следа от страховития чернокнижник – загадъчният меч. След годините прекарани в служба на Кавхана не им беше никак трудно да го познаят.
– Това е Кларент – обясни Калоян – меч, принадлежал някога на крал Артур, но бил откраднат от него и после Артур бил убит с него от Мордрет. От тогва меча е прокълнат. Всеки черен магьосник би искал да го притежава, макар силата му да струва скъпо – наречен Меча на страхливеца, той подлудява този, който го носи.
Внимавайки да не го докосва директно с кожата си, Калоян взе меча
– Може да се окаже полезен – поясни той.
– Говорейки за подлудяване – започна Георги мрачно – Смятате ли, че това същество – Вечер наистина е в нашия свят или просто онзи луд е чувал разни гласове в главата си?
Настъпи мълчание. Наистина беше примамливо да се надяват, че Вечер е само плод на болното въображение на един умопобъркан. Би било чудесно това да е била последната им битка. Но нямаше как да са сигурни. Единственото сигурно беше, че колкото и да не им се иска, трябва да влязат в храма за да намерят истинския Петър. Надяваха се вътре да открият само него.

Единадесетата глава от историята се оказа и финална. Каква бе развръзката определих отново аз, Darth Sparhawk 🙂 Гледната точка е на Жоро!

Глава ХІ: Настане Вечер

Трябваше да се чувствам като след добре свършена работа, но не можех. Бях убил Мукас, наистина и изпитвах известно удовлетворение от това. Никога не бях подозирал за съществуването на този човек, още по-малко знаех, че той е истинската сила зад Кавхан Драгул, моят стар и досаден враг, който бе провалял не един и два купона, изпращайки змейове в най-неподходящия момент. Сега бях унищожил и него, но всякакво задоволство от този факт изчезваше пред входа на отвратителната сграда пред мен. Отблизо, тя изглеждаше още по-ужасна. Издигаше се нагоре, а после кулите й рязко се изкривяваха надолу, без никакъв смисъл, оформяйки ъгли, от които главата на човек го заболяваше. Цялата й форма бе уродлива и неправилна и някак замъглена, сякаш съществуваше в повече от познатите измерения. Слънчевата светлина, която огряваше старата гора наоколо, не достигаше и на сантиметри във входа й, който стоеше пред нас, огромен и заплашителен, а от него се носеше отвратителният мирис на мърша, като от клетката на огромно, хищно животно.
И въпреки това, не можех да изглеждам разколебан. Аз бях героят, шампионът, а останалите разчитаха на мен. Затова вирнах брадичка и самоуверено пристъпих напред, като хазяин, дошъл да провери наемателите.
От стъпките зад себе си заключих, че останалите са ме последвали, макар да долових няколко сподавени ругатни от Калоян.
Щом пристъпих прага на странния храм – ако наистина бе такъв – почувствах как напускам нашия свят и отивам някъде другаде. Вътрешността на храма не бе точно джобно измерение, но съществуваше на място, не съвсем като нашата реалност. Бе обаче свързана с него, а това бе бе плашещо.
Отвътре храмът нямаше повече смисъл, отколкото отвън. Странни и криви колони подпираха скрит от мъгли таван, а по тях лазеха лиани от непознат за мен вид, от особена, подобна на плът, тъкан. Бе неописуемо горещо и усетих как почти незабавно се изпотявам. Вътрешността на храма бе огромна, по-голяма, отколкото човек можеше да допусне отвън.
– Къде е Петър? – дочух в този момент уплашеният глас на Калина и рязко се извърнах, макар сърцето ми лекичко да се сви. Може би не бива да ви признавам това, но аз съвсем не чувствах самодивата като сестра, макар тя да ме имаше за нещо като голямо и непохватно братче. Здравата бях хлътнал по нея. Тя бе умна, готина и можеше да се оправя сама. Това може би не звучи като вечната, изгаряща любов от приказките, но си я обичах. Не преживях добре това, че се бе събрала с Петър, ако и въпросният Петър да бе само част от истинския. Но приятелите са затова – да си мълчат, когато трябва. Двамата очевидно се обичаха и аз нямах право да развалям това. Нали съм герой. Това ми е работата – да спася света и да изтърва момичето.
Всички тези мисли пробягаха като подплашени зайци из ума ми, докато оглеждах нашата група. Като бе с нас, намръщен и все още с пръст около устата. Калоян все още трепереше от болките, които лудия Мукас му бе причинил и погледът му бе леко изцъклен. Калина стоеше, извадила Дюрандал – а може би Ескалибур, не съм специалист по средновековни оръжия – и се оглеждаше като обезумяла насам-натам.
Ала Петър го нямаше.
– Може да е останал навън – предположих.
– Невъзможно – отговори ми Калоян – двойникът ще е привлечен твърде силно от своя оригинал. Няма как да се противопостави на този призив.
– А и никога не би оставил мен – добави самодивата.
И аз не бих, щеше ми се да добавя, но си замълчах. Нали затова съм герой. Когато трябва, да си мълча.
– Там е – внезапно каза Като и ние се извърнахме натам, накъдето бе посочил.
Петър наистина се бе появил, сякаш от нищото и стоеше пред странен басейн, обвит в мъгли, който допреди миг не бе там. Стоеше изправен и спокоен, затворил очи. Бе облечен с дълга, черна роба, която рязко контрастираше с бялата му коса и дишаше спокойно и дълбоко, сякаш спи.
– Това е истинският – обади се Калоян – а двойникът вече…
– Се е слял с него – довърши непознат глас. Всички изкрещяхме, когато го чухме, защото гласът не бе човешки и не бе на нещо, което хората трябва да чуят. Той бе оглушителен и шепнещ едновременно, ръмжащ и съскаш, идващ сякаш от стените и забуленият в мъгли таван на храма. Познахме гласът от гората на Борисовата градина, но онова там бе само бледа сянка, получила досег с нашия свят заради интригите на Мукас. Това сега бе истинският глас на Вечер и той звучеше като писъка на животно, хванато от хищник край водопой, като трясъкът на скала, затисваща жертва, като вопъла на човек, който губи душата си.
– Аз го слях с оригинала– продължи омразният глас, а ние запушихме ушите си с ръце – защото двойникът изпълни предназначението си, да ви доведе дотук, за да бъдете последните жертвоприношения, които ще възвестят идването ми на земята. А сега завършеният и пленен от моята магия Петър ще отнеме живота ви и ще заеме мястото, което Мукас копнееше. Макар и на сън. Убий ги, Петре, убий ги всичките!
И нашият приятел, както продължаваше да спи, надигна ръце. Ръкавите на робата му се издуха заплашително, като от силен вятър и с Калоян едвам успяхме да вдигнем магическите си щитове, преди да ни залее водопад от картечен огън. Калина извика и кръстоса Ескалибур и Дюрандал пред себе си, а двата меча отблъснаха куршумите, които рикошираха към стените на храма и потънаха в тях като в туткал. Изстрелите не нараняваха и Като, около който танцуваше странна, огнена стена.
– Петре, събуди се! – извика той. Ала спящият маг не го послуша или не можа да го направи. Картечният обстрел спря, но пространството около ръцете му се замъгли и от него изкочиха дълги, футуристични пистолети, които започнаха да плюят лазерни лъчи. Бластери!
Макар огънят от тези оръжия да не бе толкова интензивен, те подложиха вълшебните ми щитове, както и тези на Калоян, на много по-голямо изпитание, отколкото куршумите. Като стана безплътен и изстрелите минаха през него, но по болезненото изражение на лицето му усетих, че натискът го уморява страшно. Само Калина бе непоклатима, кръстосала древните мечове на Ролан и Артур пред себе си, отблъсквайки изстрелите от страховитите оръжия на бъдещето.
А самият Петър продължаваше да спи, макар по лицето му да пробяга тръпка, все едно участваше в лош сън.
Ръцете му се извъртяха като на фокусник и бластерите се смениха с нови оръжия, толкова абстрактни, че не можех да възприема напълно същността им. В следващият момент спящия вълшебник откри огън по нас и аз усетих да ме полазват ледени тръпки. Това бяха анихилатори – пистолети, които изстрелват антиматерия, за да унищожат всичко пред себе си. Нямаше защита срещу това адско оръжие, вероятно извадено от безумно бъдеще, в което човешката еволюция бе стигнала задънена улица.
Отскочихме като зайци настрана, с надеждата да избягаме от чудовищните заряди, които се забиха в части от храма и оставиха цепнатини в тях, от които надничаше празния мрак на нищото.
Само един от нас не побягна и това бе Калина. Самодивата направи лъвски скок над изстрелите и застана до вълшебника, а Ескалибур и Дюрандал посякоха анихилаторите в ръцете му, без да го наранят. След това, преди Петър да може да реагира, Калина пусна оръжията на пода, прегърна го през врата, притисна го до себе си и го целуна. За момент приятелят ми потрепера, сякаш се мъчи да се събуди от кошмар, а след това рязко отвори очи и на свой ред прегърна Калина, а целувката му стана отчаяна, жадна, като на удавник, търсещ глътка кислород.
– Ти ме спаси – накрая прошепна той – нямаш представа какъв сън сънувах…
Кошмар, който нямаше край и нямаше да има, ако не беше ти. Обичам те, Калина. Трябваше ми време да го осъзная, но е истина. Обичам те. Обичам те. Обичам те.
Калина го погледна с блеснали очи, сетне отговори простичко.
– И аз те обичам.
А аз си замълчах, защото приятелите са за това, а и съдбата на героя е такава. Калоян обаче нямаше моя такт:
– Сега ли точно е моментът за сантименталности?
Вместо отговор, отново се чу гласът от храма, но този път той долетя от басейна.
– И така, Петър се провали като всички останали, Мукас, Краля Кобра, Сукубус и Блекджек, Юки-Она и Крали Марко. Това няма значение. Сега ще имате привилегията да ме видите такъв, какъвто бях на младини, когато започнах да обикалям вселената, преди да се завърна в моя роден дом. Вижте същността ми и треперете, жалки млекопитаещи!
И в този момент мъглата в басейна се разпръсна и от нея изкочи нещо огромно и свирепо, чудовищно влечуго с грамадна глава, от чиято разтворена паст личаха безброй остри зъби и лъхаше мирис на мърша. Главата се издигаше над масивно тяло, стъпило на два мощни крака, завършващи с ноктести лапи. Грамадна опашка се люлееше зад туловището, а къси, уродливи ръчички, безпир шаваха с ноктести пръсти, сякаш искаха да докопат нещо и да го разкъсат.
Отстъпих назад, стъписан и невярващ. Вечер, древният бог, който ни бе преследвал месеци наред, който бе призовал най-могъщите демони от древността срещу нас, от който всички трепереха… бе тиранозавър-рекс.
Явно познанията ни за динозаврите бяха твърде ограничени.
– Какво по дяволите… – казаха едновременно Калина, Петър и Калоян, а Като изобщо бе изгубил дар слово. Тиранозавърът разтвори паст и нададе първичен, чудовищен рев, от който целият храм се разтресе. Нищо божествено нямаше в този звук, това бе воят на първобитно създание, което съществува само за да се храни. Чудовището се спусна към нас, все така със зинала морда, сякаш за да ни налапа всичките, а аз реагирах с цялата си мощ, подсилена от яростта, която изпитвах, за всички изминали битки, които бяхме преживяли, за това, че бях изтървал Калина, за всичкото зло, което това… животно! – бе причинило. Огнени струи изхвърчаха от дланите ми, горещи като повърхността на слънцето, но щом приближиха Вечер, те се стопиха без следа и аз трябваше да отскоча, за да не бъда схрускан като апетитна хапка. Магията ми бе твърде ново явление, астрална концепция, осмислена от човеците, но Вечер бе динозавър, той бе съществувал милиони години преди първите наши предци да се появяват на Земята. Моята магия не означаваше нищо за него. Аз бях насекомо.
– Дръж се, Жоре! – извика Петър и надигна оръжията си. Изваден от мъртвешкия транс, той бе изгубил умението си да призовава бластери или анихилатори, но заля Вечер със струи картеч, с огнени езици като от огнехвъргачка, дори с бойни ракети, като от базука.
Тиранозавърът не реагира на изстрелите, освен да изреве злобно. Човешките оръжия не му причиниха никаква вреда, а отскачаха от него като сачми. Това бе същество, дошло от най-дълбоката древност на Земята и нашите достижения бяха едно нищо пред неговата примитивна свирепост.
Тогава напред скочи Калина, въртяща Ескалибур и Дюрандал, старите мечове на старите герои, които винаги бяха закриляли човечеството в труден час. Самодивата скочи невероятно високо и замахна право към разтворената паст на тиранозавъра, но той просто събра челюстите си и могъщите оръжия се строшиха като съчки, а Вечер преглътна останките им и се оригна.
Калина и Петър отстъпиха назад, смаяни и ужасени.
Тиранозавърът ни погледна със злите си очички и пристъпи напред, а светът се разтресе от стъпките му. Бях изпаднал в паника. Как бе възможно да съществува нещо подобно и отвратително и как бе оцеляло до наши дни? Какъв бе бил животът на Земята в онези стари времена, че да поддържа такива изчадия? Най-свирепите ни противници като черният дракон от лабиринта на Като и уродливите демони хибриди от бункера бяха като едно нищо пред това първично творение на абсолютно хищничество.
И когато всички бяхме изгубили ума и дума, Калоян бе този, който се намеси. Високият магьосник пристъпи напред, ужасен и демоничен, приел аспекта си на унищожител на светове, върнал се към най-страховитата си болка, смъртта на Малина, само и само за да сложи край на съществуването на това древно чудовище.
Вечер го погледна и разтвори паст, сякаш вдишваше нещо и в следващият момент Калоян изкрещя, като човек, на който взимат най-скъпото, а после рухна на колене.
– Магията ми… магията ми я няма! – извика той.
– Аз ти дадох силите, аз ти ги отнемам – равнодушно каза Вечер, като гласът му отново долиташе от стените и тавана, а не от първобитната форма, която бе заел. И Калоян отстъпи назад, свит и ридаещ, като малко дете.
Тиранозавърът се облиза. Погледът му шареше между нас, сякаш се чудеше кой да изяде първи.
– Атакувайте го телепатично! – извика тогава Като – това е единственият начин! Грубата сила няма да помогне в случая!
Добър съвет, ала ние не знаехме как. Телепатията не бе нито моя специалност, нито на Петър, а Калоян вече беше безполезен. Като обаче знаеше как и ние усетихме съзнанието му, хладно и успокояващо, като душ в летен ден, да опипва мислите ни, да ги оформя като глина, да ги насочва в енергия. И когато Вечер пристъпи към нас с огромните си лапи, разтворил невъзможно широко гигантската си паст, ние го погледнахме право в очите и потънахме в ума му, за да разберем каква бе тайната на това древно и могъщо същество, оцеляло от праисторията до наши дни.
Съзнанията ни прелетяха през събитията, разиграли се през последните седмици, ала от гледната точка на жестокото същество пред нас. Видяхме как Мукас му води демони от древния свят, като вълка Фенрир или Краля Кобра и те се свиват пред него, стъписани от видяното. Те бяха просто човешки страхове, придобили форма заради магията, а Вечер бе в пъти по-древен. Видяхме как Вечер снася яйца – явно тиранозавърът бе женски – яйцата, от които се пръква противната армия в Редута. Върнахме се още по-назад в годините, видяхме как Мукас разбужда стария динозавър, спящ дълбоко в недрата на Стара Планина, далеч от очите на хората и му носи жертви – хора и други, приказни създания, които с писъци потъваха в масивната паст.
А после прелетяхме още по-назад през годините, в отдавна отминалите епохи преди нашия човешки вид да поеме контрол над съдбините на планетата. Видяхме неандерталците, загадъчните хора от първобитни времена, кротки и добри, гушещи се в огъня, изплашени от рева на нещо огромно и масивно навън, нещо, което идваше по свечеряване. Старият тиранозавър, копнеещ за човешки жертви. Видяхме как безименни шамани ломотят наричания в негова чест и тиранозавъра управлява неандерталците като бог, докато не се умори от тях и не ги унищожи, всичките, насъсквайки ги към войни или нападайки ги безпричинно, поглъщайки стотици в грамадната си, винаги лакома паст.
Ала не тук бе отговорът на нашите въпроси. Когато бе унищожил неандерталците, преди около 200 000 години, Вечер вече бе невъобразимо древен, по-стар от бозайниците, населяващи Земята.
Съзнанията ни прелетяха още назад, толкова назад, че човешкият разум не може да го възприеме. Видяхме планетата такава, каквато е била в най-стари времена, със странна растителност и още по-странни животни, от които динозаврите бяха най-странни. И колко различни бяха те от научните въстановки, които виждаме по музеите! Огромни и страшни, да, но също и интелигентни, със странна чувствителност, която нямам думи и възможност да опиша. Те бяха имали милиони години да еволюират и го бяха сторили. Бяха се превърнали в богове на нашата Земя.
А после… после тя им омръзна. Когато това стана, те стъпиха настрани от слънцето – не знам как другояче да го опиша – а грамадните им масивни тела се превърнаха в чиста енергия и те полетяха. Към звездите и отвъд. В измеренията, които стоят досами нашето, като течения на океан, които никога не се пресичат. Летях със странните същества, напуснали нашата планета и видях гледки приказно красиви и невероятно страшни, а също и такива, които не се поддават на ограничените човешки възприятия.
А накрая на Вселената имаше светлина, ярка и примамваща, топла и уханна, успокояваща, носеща щастие и мир. Усетих как от очите ми се стичат сълзи на радост, чувствах, че същото се случва и с Петър, и с Калина, които пътуваха с мен.
А после сънят – видението, пътуването? – помръкнаха. Спуснахме се обратно на там, откъдето бяхме тръгнали, водени от съзнанието на сърдито черно нещо, което не пожела да отиде в светлината. Ръмжащо и съскащо, вцепенено от собствената си уплаха, то бе избрало да се върне в своя дом и летеше обратно през чудните гледки, които след Светлината изглеждаха сиви и скучни, макар самият спомен за нея да избледняваше.
Когато черното нещо стъпи отново на Земята и прие стария си вид, то я завари безкрайно променена от момента, в който я бе напуснало. Неговият вид бе отсъствал милиони години и еволюцията бе поела по своя път. Нови видове се бяха появили и заселили планетата, а за него нямаше място.
Тогава то нададе страховитият си рев, на болка, на отчаяние и на изненада, затова, че нищо няма да бъда каквото е било преди. А неандерталците, които се бяха опитали да съградят цивилизация преди нас, чуха рева и се уплашиха и му дадоха име, името на настъпващия мрак.
Така Вечер стана техен господар, а после ги унищожи и заспа в дълбок сън, за да бъде разтърсен отново от безумния Мукас.
И в това съновидение аз видях неговата слабост и я извиках на глас:
– О, нещастно създание такова. Ти си можел да минеш в Светлината и да бъдеш бог… а вместо това си избрал да останеш едно просто животно.
И с това знание го атакувах с ума си, носейки това известие – че Вечер е едно животно, че мястото му отдавна не е тук, че трябва да си иде. А Петър и Калина бяха зад мен, със сплетени, ярки умове, едно изящно цяло, което бе много повече от тях двамата, взети по отделно.
И все пак тиранозавърът се съпротивляваше, изпращайки ни единственото чувство, което съхраняваше през всичките милиони години – глад, глад, глад за кръв и плът, за разрушения и ужаси. |А Петър и Калина помръкнаха назад, стъписани от този мрак. Тяхната любов бе гореща като звезда, но и звезда не можеше да оцелее в космическия студ, който бе умът на Вечер.
Но аз продължих напред. Героите са затова. Продължих напред и напред, макар усилието да ме убиваше, а кръвта да рукна от носа и устата ми, а даже и от очите, като кървави сълзи. А Вечер пищеше л,и пищеше, а ревът му се забиваше като свредел в ума му.
Притъмня ми и ми стана страшно и лошо. Петър и Калина ми крещяха нещо, но аз не можех да спра, бе прекалено късно. Накрая стигнах до най-съкровеното кътче от ума на тиранозавъра, най-първичното му аз и му изкрещях с последни сили:
– Теб вече те няма, ти си един стар спомен от отдавна отминало време, отломка от друг свят, за която няма място в нашия.
И тиранозавърът изчезна. А над мен се спусна тъмнина.
* * *
Събудих се с усещането, че ме е ритнал кон. Или по-лошо, тиранозавър. Главата адски ме цепеше, устата ми нагарчаше, а по лицето си усетих засъхнала кръв. Събудих се и се сепнах – Като стоеше над мен, с тъжна усмивка на лицето и озарен от странен ореол. Татуировката на феникс на гърдите му грееше, а отстрани Калина тихо плачеше, придържана от Петър. Калоян бе седнал настрана, с измъчено изражение на лицето, а от храма и старият лес, който го обикаляше нямаше и среда. Бяхме отново в приятната дъбрава на Балкана.
Отворих уста да попитам какво става, но Като не ми позволи.
– Остава ми малко време, затова ще те помоля да замълчиш – каза старият тракиец – използвам силата на Феникса, моята последна татуировка, за да те излекувам от раните на телепатичната битка, която едва не изгори мозъка ти. Със смъртта на Мукас и неговия господар моята задача на този свят свърши. Време е да потегля към Светлината, от която Вечер толкова се бе уплашил, иначе ще се превърна в нещо, подобно на него, окаяно и изпълнено с горчивина същество, което сее разрушения. Оставям моята дъщеря в ръцете на истински приятел и на истински любим. Малко бащи могат да се похвалят с такова нещо.
И после той погледна Калина и Петър и им каза нещо телепатично, което остана скрито за мен. Сетне се обърна към мен и чух в ума си:
„Не унивай, Георги. Твоят живот тепърва започва. Ще намериш своя любима, така както това стори Петър. Пази него и дъщеря ми. Те имат нужда от теб, защото ти си техният герой”.
А после се обърна към Калоян, който стоеше, все още замаян от загубата на магията си и произнесе на глас:
– На теб, спасителю и унищожителю, оставам най-големия и най-лошия дар. След като аз си отида, ти ще поемеш Завета на Феникса. Сполай ти и дано той донесе повече щастие на теб, отколкото донесе на мен.
И огнената птица излетя от гръдта на старият жрец и влезе беззвучно в тялото на Калоян, който се изпъна и простена. А след това очите му грейнаха с онази специфична смесица от мъдрост и ирония, която някога грееше в самия Като.
В това време тракиецът грейна в ярка светлина, не много различна от тази, която бяхме видели на Края на Вселената и изчезна, оставяйки ни сами – група приятели, двама от които бяха нещо повече от приятели. Извървяхме обратно пътя до колата на Калина, качихме се в нея и се прибрахме у дома, придружавани от лъчите на залязващото слънце.
Вечер се спускаше над скрития квартал.

КРАЙ

 

Оставете отговор