Венъм 2: Време е за Карнидж

venom 2

Напоследък съвсем бях зарязал филмите за супергерои, поради еднотипните сюжети, съчетани с дразнещи политкоректни персонажи. Затова с удоволствие изгледах втория самостоятелен филм за Венъм – макар и доста тъп, той е направен старомодно, с нелеп патос, мачовски хумор и няколко гадни сцени, макар осезаемо да липсва кръвчицата, ама нали пусто трябва и тийновете да го гледат този филм. Ама нека разказа за сюжета:

Еди Брок, макар и вече станал едно със симбиота Венъм, продължава да е (както гласяха субтитрите на Джак Никълсън от първия “Батман”) “кръгла нула и пълно нищожество” – изгубил е гаджето си, забило се с богат доктор, пък и кариерата не върви както трябва. Това се променя, когато среща с него (за щастие не романтична) иска осъденият на смърт сериен убиец Клитъс Касиди, който след няколко срещи успява да го провокира и ухапе. Последното нещо предизвиква появата на извънземния организъм Карнидж, който обсебва килъра и го пуща на свобода по дирите на отдавна изгубената му любима. За беда, в това време Еди е успял да се скара с Венъм и е останал без силите си, докато чудовището вилнее из града…

carnage monstrous

Макар и с идеалното за такъв тип кино времетраене от 90 минути (Хвала! Аман от трисачови бози с претенции!) вторият “Венъм” губи доволно много време да стигне до сюжета, като изпълва първата си половина с майтапи, които по думите на покойния професор Вучков могат да се чуят в “кварталната къпалня”. Все пак шегичките правят скучната част поносима, а търпението си струва, тъй като появата на Карнидж е много изпълваща, а после има още поне една гениална сцена с него. Макар Уди Хареслсън, актьорът на Карнидж, да няма харизмата на Джаред Лето, а чернокожата му любима да не е Харли, сцената с освобождението й от марвелския вариант на “Аркам” бие аналогичната от първия “Отряд Самоубийци”. Битката с Венъм накрая също е доста епична, а там накъсването с лафове върши работа и не натежава, даже на няколко пъти се размях с глас.

Venom-Let-There-Be-Carnage

Разбира се филмът страда от много недостатъци, като най-основната е липсата на аргументи за случващото се в сценария. Сериозно ли стига някой да ухапе Еди, за да се превърне в по-силно чудовище от Венъм? Откъде са се взели хората със суперсили като приятелката на Касиди, която има гласа на банши? Тези са двата най-наболели въпроса, на които така и не получаваме отговор, ама пък на кой му пука щом има яки чудовища с текстурата на дъвки “Хъба Бъба”, които се налагат на голям екран. Финалът на историята е с напън за трогателност, който подейства на елементарна душичка като моя, а имаме и сцена след надписите, зарибяваща ни за третия “Спайдър-мен”, който чакаме по Коледа.

Като цяло, типична пуканка на “Марвел”, малко по-освободена поради това, че е на “Сони” и далеч от желязната турболиберална пета на “Дисни”. Препоръчвам за закоравелите комикс фенове.

Ревю на Александър Драганов

Тагове:  ,

Оставете отговор