Ето, че след цели тринайсет дълги години на очакване и безкрайни отлагания, продължението на “Аватар” най-накрая видя бял свят. Изглежда не само зрителите, но и самият Джеймс Камерън след толкова време затишие е искал да покаже колкото се може повече от замисления от него епос само в рамките на един филм. Резултатът е три часа и 12 минути чудовищен кино продукт, като дали оправдава очакването и вложения ресурс не само от финансова, но и креативна гледна точка, е сложно да се каже. Поне за мен. Всъщност, ще започна с главната причина да си задам този въпрос. А той е “Трябваше ли филма наистина да е с такова времетраене?” Отговорът- не, можеше спокойно да бъде скъсен с около тридесетина минути, ако питате мен, а и хората, с които го гледах. Но първо, да обясня в детайл защо смятам така.
Началото ни води до красивата сцена на пеещата Нейтири, която приготвя първородния си син Нетейам за ритуалът, който го прави част от племето й, Оматикая, горският народ. След това прескачаме няколко години по- късно, където в сцени на чиста семейна идилия, със занимания като риболов, приказки за лека нощ на дървото, или тайни от децата срещи, с полет в небето на гърба на икран, Джейк и Нейтири живеят един спокоен живот, тайно страхувайки се от неизбежното. А именно завръщането на хората на Пандора. Това се случва една нощ и в рамките на година хората отново успяват да създадат трайна колония на планетата, като със себе си водят и старите кучета – полковник Куорич и екипът му от пехотинци здравеняци. Е, не точно, защото както може би помните, те леко умряха в предишната част. Но както знаем, на Пандора смъртта на едната телесна обвивка не винаги значи край. Куорич и компания, както може би и редица други важни членове на човешката колония, се оказва че имат резервен план в случай че нещо се случи – всеки от тях има аватар, който носи генетичната памет на човешкия си еквивалент. Полковникът и екипът му помнят какво се е случило с тях по време на битката за Пандора и сега се завръщат с една едничка цел – трайно култивиране на ресурсите на планетата и унищожаването на най големия предател на хората, Джейк Съли. Впрочем, споменах децата, а те са си направо мини клан, или както казва Куорич, Мистър и Мисис Съли са били заети през годините, докато той отсъства. Попадайки случайно на децата, докато търси човешките си останки на планетата, Полковникът веднага ги разпознава кои са, и решава да се опита да ги отвлече в опит за примамка. Така цялото семейство е принудено да напусне племето си, в търсене на убежище, мислейки си че ще могат да избегнат конфликт с Полковника и навличането на страдания на горския народ. Дългият път ги отвежда до голям архипелаг, който е местността, която морските племена на На’Ви наричат свой дом…
Тук е моментът да спомена и хлапетата, тъй като голяма част от историята се отнася за тях, като ще кажа, че скоро толкова не ми бяха допадали герои деца, всъщност от „То“ насам. Нетейам е перфектният първороден син и голям батко – смел, умен, ловък, но също така и достатъчно лоялен и отговорен да спазва традициите на народа си и да слуша възрастните, най вече постоянно гълчещият ги и стройващ в две редици Джейк, към когото се обръщат с уважителното Сър. Ло‘ак – вторият син, тотална противоположност, аутсайдер, и твърде вироглав за собственото си здраве, и всъщност тотално копие на Джейк, до такава степен че успя да се залюби с щерката на морския вожд. Кири, първата им дъщеря , която всъщност не е тяхно биологично дете, а резултат от бременният аватар на Доктор Грейс(изиграна от Сигърни Уивър), и чиято поява на този свят е пълна мистерия. Мистерия, която поражда и необичайни способности в момичето да общува с околния свят и да му влияе. Малката Туктири, чиято роля повечето време е просто да е сладка, както и Цирея и Аонунг , децата на Тоноуари и Ронал. Последното хлапе е Паякът, човешко дете, останало с малкото хора на Пандора от преди инвазията, живеещо заедно с останалите Оматикая и семейството на Джейк.
Стана ли ви скучно дотук? Е, току – що обясних може би първият час, час и половина от филма. Дълго и протяжно интро, където върха беше това че се оказа, че новият изключително ценен ресурс на планетата е вещество, извлечено от мозъка на съществото тулкун или еквивалентът на кит на Пандора. И разбира се има един много зъл персонаж китоловец, който през цялото време ръси комични кратки реплики като злодей от анимация. На фона на тази тежка “Грийнпийс” пропаганда, виждаме децата на Джейк, най вече Ло’ак и Кири, които се опитват да намерят мястото си в новото племе, но никак не им се получава – на Кири, заради способностите й, които я правят плашеща и уродлива пред останалите жители, на Ло’ак заради това че постоянно се опитва да върши бели, присъщи на един типичен тийн. Куорич обаче не се е отказал от идеята за отмъщение и устройства шайка за лов на китове, с идеята да провокира морските хора в открита битка, оттам и Джейк и Нейтири… Финалните 30-40 минути са неспирен драматичен екшън, със сцени на потъващ кораб, силно напомнящи на тези в Титаник и със също толкова емоционален обрат накрая.
Главният проблем на всичко описано дотук е в темпото. Аха да се задвижи действието и изведнъж се пренасяме при другите герои и следва още толкова време интродукция, но когато се стига до същинската част, зрелището е голямо. Резултатът от това е, че се получава един голям контраст между първата и втората половина на филма – подробна встъпителна част, където на фона на кадри силно напомнящи на документален филм по “Дискавъри” или “Нешънъл Джиографик”, имаме ситуация, в която бременна На’Ви разговаря с майка кит колко е хубаво да имаш деца, и сюжет подобен на семеен филм, след което нещата се обръщат на 180 градуса и настъпва силно динамична и драматична втора част, където старият Камерън се обажда и решава да бъде направо гаден. Има един дисонанс, който спокойно можеше да бъде балансиран ако въведението беше идея по-кратко. Дотук звуча сякаш не съм харесала филма, но това не е така. Въпреки забележките това което е сътворил Камерън все пак ми хареса, именно заради същинската част на филма. Сюжета поначало е схематичен, но това винаги е била силата на Джеймс – схематичност, съчетана с много ефекти и емоционалност, подплатена и тук- там с някое feel good послание. Като казах ефекти, може да очакваме очакваното – най-добрата технология и качество на ефектите, което може да съществува до момента в киното. Резултатът е красиви запомнящи се гледки, изпипани до последния детайл, до такава степен че можеш да преброиш миглите в очите на На’Витата в близък кадър. Тук всъщност говорим не просто за ефекти, а за такава отдаденост по време на продукцията, че целият актьорски състав се е научил да се гмурка под вода без екипировка, за да могат да заснемат водните сцени максимално реалистично. Трудно е да се говори за експресивност на актьорите, когато образите им са дигитализирани, но впечатление ми направи voice acting- а особено този на Зоуи Салдана като Нейтири, чиято емоционалност като майка беше предадена перфектно. Това ме навява на мисълта че Джеймс Камерън беше коментирал в интервю, че “Аватар: Природата на водата” е филм за семейството и семейните отношения. Или го мисли мисли сериозно, или е абсолютен трол, защото макар и в центъра на сюжета да едно семейство, далеч филма не е family friendly, или аз ако съм семеен човек, не бих си го причинила, освен ако не искам да рева с децата накрая. В заключение мога да кажа само, че въпреки неубедителия старт, финалът беше много силен. Само дано следващата част е малко по-събрана, ако не, мъката ще е голяма.
Ревю на Петя Иванова
Последни коментари