Аватар: Огън и пепел

След не толкова дълго чакане – поне в сравнение с паузата между първите два филма – по кината се появи “Аватар: Огън и пепел“, третата част от изумителния фантастичен епос на режисьора Джеймс Камерън, който вече повече от петнадесет години пленява въображението на зрителите. Клишето гласи, че поредицата печели киноманите основно с визия и специални ефекти, но с това не бих се съгласил. „Аватар“ стъпва върху класически архетипи на жанра, но разказва емоционална, величествена история, населена с трогателни персонажи. Именно това, според мен, позволява на визията да действа толкова силно — защото сюжетът има сърце.

След смъртта на младия Нетейам семейството на Джейк Съли е разбито. Някогашният пехотинец, превърнал се в героя Торук Макто, вини по-малкия си син Ло’ак, задето не е изпълнил заповедите му и така е коствал живота на брат си. Съпругата му Нейтири е в дълбок траур — сянка на самата себе си, изпълнена с гняв към изборите на мъжа си и със злоба към Паяка, човешкото момче и син на Куорич, което живее с тях. Обтегнати са не само отношенията вътре в семейството, но и връзките им с морското племе на’ви и мъдрите тулкун, които отхвърлят призивите за война.

Точно когато всичко е на ръба, се появява нов враг — племето на мангуаните, предвождани от зловещата Варанг. Те не вярват в богинята Ейуа, почитана от останалите на’ви, а приемат огъня за божество. Нападат съседите си, прекъсват търговията и сеят смърт. Между тях и неумиращия полковник Майлс Куорич Джейк и семейството му са принудени да бягат — но има ли накъде? В същото време хората изпращат огромен флот китоловни кораби, решени да унищожат тулкун веднъж завинаги и да извлекат всичко възможно от тях. Последната битка наближава, а Джейк, Ло’ак и Нейтири изглеждат напълно неподготвени за нея.

„Аватар: Огън и пепел“ е блестящ шедьовър, който, убеден съм, ще остане в историята на научната фантастика и за пореден път ще циментира мястото на Джеймс Камерън в пантеона на най-големите разказвачи на нашето време. Понеже всички питат за ефектите — да, красиви са. Усетът към детайла е невероятен. Пейзажите, които Камерън създава, са уникални: нови морски създания във финалната битка, образът на самата Ейуа, с която Кири се опитва да се свърже, както и впечатляващият магнитен пейзаж, който най-сетне показва, че Пандора, колкото и да прилича на Земята, е извънземен свят със собствени закони. Екшън сцените са изумителни, а финалният сблъсък между Джейк и Куорич, според мен, надминава дуела между Анакин и Оби-Уан на Мустафар в „Епизод III“ от „Междузвездни войни“.

Но не ефектите са причината да харесам филма — а героите. Сърцето му. Няма нито един персонаж, който да не ме трогне. Джейк (чудесно изигран от Сам Уортингтън), който се опитва да бъде суров, но сърцето му не му позволява. Нейтири (Зоуи Салдана), принудена да излезе от черупката на скръбта. Ло’ак (Бритън Долтън), който търси подкрепа и я намира в своя огромен брат от океана.

Основният фокус обаче пада върху Кири (куриозно озвучена от Сигърни Уивър) и Паяка (страхотният Джак Чемпиън) — синът на Куорич. Мотивът, че семейството са хората, които избираме, а не тези, с които сме свързани по кръв, е стар, но тук е разгърнат великолепно. Всеки от тях има собствена арка, но и заедно създават нов, изненадващо силен емоционален център на поредицата.

Един епос не е истински без силни злодеи, а тук те са на ниво. Стивън Ланг отново дава душата си като Куорич и постига нещо трудно — злодей, който е човешки, дори понякога трогателен, но остава в същността си лош човек, отдаден на отмъщението. Очаквах много от Варанг (Уна Чаплин) и макар да не е величавата фигура, която си представях, тя е изненадващо правдив образ — туземецът, който продава света си за дрънкулки. Мотив, критичен както към нея, така и към онези, които предлагат подкупа. Така са действали всички колониални империи и Камерън не украсява реалността.

Основният мотив при злодеите — алчността — тук достига своята кулминация. Сребролюбието като корен на злото е показано най-ярко чрез отвратителните китоловци. Те не се интересуват, че унищожават разумен, неагресивен вид — парите са всичко. Подборът на актьори и визуалното им изграждане са брилянтни: потни, тантурести, някак миризливи в собствената си алчност. Отвращението е искрено — и търсено.

Драматургично филмът е изненадващо добре структуриран, предвид огромното си времетраене. Първите двайсет минути са по-лениви — като състезателен автомобил в опознавателна обиколка. После обаче темпото се вдига и неусетно се озоваваш на ръба на стола си. Както и в „Природата на водата“, последният час е посветен на грандиозна битка — още по-епична, но, за щастие, не толкова емоционално смазваща. Ако вторият филм беше „Империята отвръща на удара“, този е „Завръщането на джедаите“ — и финалът оставя усмивка.

Джеймс Камерън е планирал още два филма, но дори и да не ги реализира, това не е фатално. „Аватар: Огън и пепел“ е красив, величествен и напълно удовлетворяващ завършек на една сюжетна арка. След него сагата за Пандора спокойно заема място редом до „Междузвездни войни“ и „Властелинът на пръстените“ в залата на славата на епичното кино.

Ревю на д-р Александър Драганов