Swords vs Lightsabers

Swords vs Lightsabers

 

Author: Darth Sparhawk
Date: 19.01.2008

Photobucket

Предговор
Тази история изникна сама в главата ми и изиска да я разкажа, без да си пита. Това стана след официалното изявление, че лорд Вейдър и Йода ще участват в четвъртата част от легендарната игра Соул Калибър. Това бе предизвикало интереса ми по-сериозно да се задълбая в историята на играта и така историята се роди сама.
Държа да отбележа, че тя е написана набързо и за удоволствие и не бива да се възприема сериозно. За сметка на това, мисля, че стана забавна. Написал съм я така, че да дава уважение на героите както от популярната игра, така и на образите от легендарната филмова сага. Сюжетът е опростен и не следва напълно сюжетите от Соул Калибър, но го прави до степен, че да има доста общо, а да не е нещо съвсем непознато на феновете. Що се отнася до времевата линия на Star Wars, действието се развива в т.нар. “Тъмни Времена” – между епизоди ІІІ и ІV.
Историята не претендира да е официална “книга” за четвъртата част, нито да е точна или акуратна. Избрал съм само някои герои от биткаджийката, които намериха място в историята в главата ми. Най-вероятно официалната история на играта ще е съвсем различна.
Но мисля, че съм написал нещо забавно, макар и доста абсурдно. Преди да ви оставя да четете, държа да направя едно уточнение – приел съм, че всички герои в историята са научили немски език, тъй като действието се развива в Германия. Вярвам, че това едва ли е огромна трудност за опонентите на Сигфрид Щауфен в играта, а що се отнася до образите от Star Wars, приемете, че имат холокрони с този език.
И като цяло не му мислете много по историята, та това е новела по биткаджийска игра 
Дано да четенето ви да е приятно!

ГЛАВНИ ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА
От Soul Calibur
Сигфрид Щауфен
Немски рицар, син на Фредерик Щауфен и Маргарет. Обучен на бой с меч от баща си, той остава сам в младежките си години, понеже Фредерик отива на кръстоносен поход. В негово отсъствие Сиг става лидер на банда млади разбойници, нападащи преминаващи отреди. В един такъв Сигфрид убива самотен рицар, за който с ужас разбира, че е баща му. Разкъсван от чувство за вина, той полудява и отрича вината пред себе си, търсейки вълшебен меч, с който да накаже измисления виновник. Намира обаче прокълнатото острие Соул Едж, което го превръща в Кошмарът – Азурният рицар на смъртта, чудовище, гълтащо души. Но в решителна битка между Кошмара и френския фехтовач Рафаел Сорел, Сиг си връща контрола над себе си, а злият Соул Едж е пронизан от мечът на доброто, Соул Калибър.
В началото на тази книжка Сигфрид е измъчван от чувство за вина и търси начин да се покае пред Бога и себе си…
Кошмара
Злото аз на Сигфрид, създадено от мечът Соул Едж. След като Соул Едж бива повреден от Соул Калибър, привидно изчезва, но всъщност се отделя от Сигфрид и придобива собствена демонична същност.
Жестоко и сурово създание, гълтащо души и отнасящо се с презрение към всички останали. В началото на тази книжка скита из горите около замъка на Сиг, без да подозира, че скоро ще намери злодей, чиято сила съперничи на неговата…
Рафаел Сорел
Френски фехтовач, дуелирал се с Кошмара. Ненадминат майстор на рапирата, хладен, калкулиращ и саркастичен. Не обича благородници.
Мицуруги
Японски майстор-самурай, търсещ да докаже, че никой меч не може да съперничи на неговата катана.
Софития и Касандра
Жени-войни от Гърция, искащи да унищожат Соул Едж, който според тях е обида към олимпийския бог Хефест.
Айви Валънтайн
Жена-войн, служила на Кошмара, но отвратила се от кръвожадността му. Сега търси Соул Калибър за себе си, за да може да унищожи Соул Едж. Бие се с магически “змийски” меч-бич.
Астарот
В митологията – седмият херцог на Ада. В Соул Калибър – демоничен огнен голем, съюзник на Кошмара.
От Star Wars
Йода
Престарял майстор джедай, майстор на Силата и светлинният меч. Укрива се от силите на Империята. В тази история каца на земята, за да не позволи Соул Едж да бъде откраднат от Ситите.
Лорд Дарт Вейдър
Черен ситски лорд. Някога е бил джедаят Анакин Скайуокър, но бива подмамен в Тъмната Страна на Силата от лорд Дарт Сидиъс. Сега мрази всички джедаи. Добре познат със своя специфичен костюм и зловеща маска, иззад която долита постоянно хриптящо дишане.
В тази история изпратен от Дарт Сидиъс да намери мечът Соул Едж
Император Палпатин
Черен лорд на Сит, известен още като лорд Дарт Сидиъс. Учителят на лорд Вейдър и владетел на галактиката. Изключително опасен, силен и подъл. В тази история дири мечът Соул Едж за себе си.

А СЕГА – ИСТОРИЯТА…
Пролог
Корусант, столица на Галактическата Империя, Имперски Палат
Страхът, който изпитваха при всяко оттекване на ритмичното, хрипкаво дишане галеше сетивата му и му доставяше почти физическа наслада. Всеки един от жалките хорица, уредили се да работят в Имперския Палат след поредица от подкупи и безброй много подлости съжаляваше амбицията си във всяка секунда, прекарана в близост до лорд Дарт Вейдър – юмрукът на Императора и публичното лице на върховната власт в Галактиката.
Те имаха право да се страхуват. И при най-малкото подозрение за непокорство, при всяко съмнение за некомпетентност и при всяка грешка, тези хора наоколо – сенешали и секретари, техници на дроиди и уредници на десетките скъпи експонати, които Палпатин си беше набавил из цялата Галактика, дори щурмоваци, патрулиращи палата и неколцината тъмни джедаи, тайно копнеещи за мястото на Вейдър – всеки от тези хора можеше да бъде хванат в задущаващия гняв на черния ситски лорд, който избухваше ненадейно и отнасяше жертвите си като лавина.
Но когато Дарт Вейдър премина през първата редица от облечени в пурпур стражи, стиснали магнитни силови копия в ръце, страхът, който вдъхваше на околните се пренесе в него и се засили с всяка редица от червените стражи, докато накрая го обля като леден душ, когато масивната златна врата, оградена със статуи на закачулени фигури се отвори пред него и Черния лорд влезе в просторна тъмна зала, единствената светлина от която идваше от огромен черен екран, осветяващ бездънния космос, черен безкрай от мрак, разкъсван от десетки малки светли точици – звездите. Безкрай, над който властваше един единствен човек.
– Какво е вашето желание, господарю мой – почтително запита Дарт Вейдър, падайка на едно коляно пред огромния черен трон, който в момента стоеше с насочена облегалка към него. Столът за миг се извъртя и Вейдър неосъзнато потръпна, когато сензорите, даващи му холограма на околния свят му представиха тъмното, злокобно петно, която стоеше свито на трона като дебнеща плячка кобра.
– Докладвай ми състоянието в Галактиката, ученико мой – долетя в отговор ужасния глас, едновременно мек и грачещ, мъркащ и приласкаващ, режещ и плашещ.
– Хората, които се съпротивляват срещу вашата мощ са почти унищожени, господарю мой – отговори Дарт Вейдър – Партизанската група на Набу е изловена и участниците в нея, избити. Бунтовниците, локализирани около Дантуин вече са мъртви. Ареалът около Бис е спокоен… – ситския лорд се поколеба за миг. Това не убягна от господаря му, чиито жълти очи проблеснаха лукаво в мрака.
– Усещам, че нещо те притеснява, чирако мой – меко рече Императора – сподели с твоя стар учител, какво е то.
– Става дума за Коррибан, господарю мой – каза Дарт Вейдър – имперските топографи докладват за странна космическа буря, мъглявина, около която измервателните уреди се подреждат. Забраних достъп до нея… надявам се явлението да утихне, но…
– Но не знаеш какво е то, нали? – Императорът леко се надигна от трона си и лицето му се подаде леко изпод качулката, разкривайки обезобразената, мъртвешки бледа плът, безцветните устни, разтеглени в злокобна усмивка и разкриващи ред от криви и пожълтели зъби – Не се бой, мой чирако. Това е мое дело.
– Ваше? – Дарт Вейдър бе свикнал с могъществото на своя учител, но това го сащиса. Самият той дори не би могъл да мечтае да предизвика временно нарушаване на космическото пространство, камо ли да го задържи като постоянно буря – но защо?
– Това е правилният въпрос, нали така, мой чирако – Императора се разсмя и граченето оттекна в огромната тъмна зала, повтаряйки се като злокобно ехо. Сърцето на Дарт Вейдър прескочи един удар.
– Реших да отида до Коррибан – каза внезапно Императора, започвайки някакъв разказ – да се посъветвам с духовете на Древните, да им разкажа за това, че тяхната мечта най-сетне се е осъществила, че вековният труд на лорд Бейн най-после е дал плод.
Вейдър мълчеше, но вътрешно потръпна. Той не обичаше да ходи при Древните, с техните налудничави пророчества и спомени за прастари времена, в които бяха владели половината Галактика в ужас и терор и в който бяха извършвали умопомрачителни ритуали, които дори Палпатин днес не би направил.
Поне не и пред него.
– Те бяха доволни, мой чирако – усмихна се Палпатин – толкова доволни, че дори ми разкриха ключ, с който да укрепя властта си още повече.
Дарт Вейдър разбра, че наближава момента, в който Императора ще разкрие защо го е извикал.
– Чувал ли си за Марка Рагнос? – попита внезапно Палпатин. Вейдър щеше да въздъхне, но компютърът модифицираше дишането му автоматично и този лукс му бе отказан.
– Той е бил древен могъщ черен лорд, господарю мой – отвърна Вейдър.
– И много повече – допълни го Палпатин – той бил император от древни времена, държал ситите в подчинение на повече от сто години. Мощта му била такава, че той разкрил много тайни, които днес са полузабравени. Сред тези тайни е и порталът в пространството.
– Какво е това? – попита Дарт Вейдър.
– Това е умение, което изисква огромна сила и дори тогава е постижимо само с помощта на определени артефакти – каза Палпатин – които аз, за щастие, притежавам и владея. Позволява отварянето на космически проходи до отдалечени краища на Вселената и претърсването им за полезни придобивки – Императорът сключи пръсти – знаеш ли, че за разлика от нашата Галактика, повечето космически струпвания са пусти и населените земи се броят на пръсти?
– Не, господарю – отговори Дарт Вейдър.
– Вече знаеш- сухо отговори Палпатин – интересното е, че един относително далечен и откровено примитивен свят е бил посещаван в древни времена от лорд Рагнос. Според него светът бил наситен с енергиите на Силата, а Тъмната Страна имала физическо въплъщение, наречено Соул Едж и представляващо странен меч с голяма сила. Марка Рагнос решил за запази меча в този свят, тъй като желанието за притежаването му щяло да раздели древните Сити.
Палпатин премести погледа си от картата на бездънния космос към Вейдър. Жълтите му очи проблеснаха.
– Но в моя нов орден това не би било пречка. Сега, когато Галактиката е моя, бих пристъпил към завладяването на това оръжие, което в перспектива би могло да бъде дори по-ценно от Звездата на Смъртта, която строи скъпият ни Таркин. Това е и моята нова задача за теб, лорд Вейдър. Бедствието, което предизвиках в космоса е такъв портал към далечния свят, наречен от обитателите си Земя. Отиди там и ми докарай Меча и така ще придобием безкрайна мощ, власт над живота и може би, смъртта.
Дарт Вейдър не каза нищо, но представи се завихриха в ума му – представи за сила, способна да изцери раните, нанесени му от Оби-Уан, представи, които биха могли да му върнат…
Не, нямаше да мисли за нея. Господарят му бе дал задача и това бе важното.
– Бъди внимателен, лорд Вейдър. Обитателите на този свят вероятно са могъщи, а и нашите стари врагове, джедаите, е възможно също да имат познания за тази тайна.
– Мечът ви ще бъде намерен и доставен, господарю – късо отговори Дарт Вейдър и се изправи – и всеки, който се изправи срещу тази задача ще умре.
– Отлично – отвърна Императора и се извърна отново към галактическата карта, давайки знак, че аудиенцията е приключила.

Глава 1
Спомени за Меча

Замъкът Ощрейнбург, Свещена Римска Империя на Германските Народи, 1578 година
Макар лъчите на изгрева едвам да стопляха замръзналата германска земя, Сигфрид Щауфен вече бе буден и в пълно бойно снаряжение – красива, подобна на кристали магична броня, която го пазеше от нечестивите врагове – поне от тези, които нападаха отвън. Огромният двурък меч, Реквием, който въртеше също бе магически, според мълвата, изкован от елби – мрачните обитатели на гъстите гори около замъка, които се явяваха само нощем, скрити от хората. С такова оръжие, с бляскави доспехи, дълга руса коса, висок, снажен и красив, Сигфрид изглеждаше като идеалния герой, излязъл от баладите на Нибелунгите.
Дори белегът, минаващ през лявото му око, изглеждаше свидетелство за неговото мъжество, въпреки крехките му 23 години.
Всъщност беше чудовище. Израстнал като лидер на група млади и арогантни благородници, беше убил в хаотична атака родния си баща, храбрия и обичан от местните сър Фредерик. Полудявайки от скръб, той бе отрекъл истината пред себе си и в търсене на измислен убиец бе намерил древния меч Соул, надигайки прокълнатото острие от гроба на мрачния пират Сервантес. Но вместо утеха и възможност да съживи баща си, мечът го бе превърнал в Кошмар – изчадие на мрака, рицар на смъртта, извършил нечувани зверства и убийства. Когато най-сетне се бе освободил, благодарение на дързостта на иначе неприятния французин Рафаел Сорел, пронизал всевижащото око на Соул Едж с бляскавия и благороден Соул Калибър – удар, който бе отхлабил хватката на меча около ума му и бе позволил на младия германец да се освободи – Сигфрид бе обгърнат от планина от скръб. В миналото си виждаше само кръвожадни убийства, които бе извършил с помощта на демона Астарот. Селяните, за които трябваше да се грижи бяха видели от него само злоба и жестокост. За тях той бе убиецът на великия Фредерик, продал душата си на дявола и може би бяха прави. Сега свещените мечове Соул Едж и Соул Калибър стояха заковани един в друг в подземието му, но той инстинктивно чувстваше, че злата магия е все още жива. И го чака.
Искаше да избяга, да се скрие, но знаеше, че Императорът на Светата Римска Империя не би приел такова поведение.
Искаше да изкупи греховете си пред васалните му крепостни и бе намалил данъците им до минимум, оставяйки семейния си замък в окаяно състояние. Но това бе всуе – щом го видеха, хората се кръстеха, а на вратите им често бяха окачени скилидки чесън или манерки със светена вода. Местната църква не го искаше и Сигфрид знаеше, че е предложен за анатемосване.
Сигфрид също така нямаше и никакви приятели. Единствените, които бе познавал, бяха демона Астарот и опасната англичанка Айви – последната вече не искаше да го види, а пък за първия той не искаше да си спомни.
Острието на огромният му меч свистеше във въздуха, докато разсичаше невидими врагове и с всеки повей Сигфрид чуваше думата “убиец”, “убиец”.
Знаеше, че трябва да направи нещо с мечовете, но не знаеше какво. Католическата църква може би щеше да го изгори на клада, ако отидеше с тях пред нея. На коронования от папата владетел във Виена не можеше да се довери, тъй като той вероятно щеше да иска оръжието за себе си. А на изток бяха агаряните. Сигфрид дори не искаше да си представи какво би станало, ако султанът от Константинопол докопаше оръжието.
Рицарят продължи да върти огромният си меч. Предишната вечер, тъкмо когато си лягаше, бе видял как от прозореца му блясва падаща звезда. Бе си пожелал шанс за спасение на душата си.
Но тази сутрин се чувстваше по-празен отвсякога.
На портата на тренировъчната му зала, в която спокойно и мъдро го гледаха броните на стария му баща, се потропа.
Сигфрид свали меча си и отметна един дълъг рус кичур от лицето си. Беше се задъхал леко.
– Да? – извика той.
В стаята влезе ниският смирен церемониал майстор на баща му, който го бе отгледал и бе видял падението му, по чудо оцелявайки по време на мрачното владичество на Кошмара.
– Свинарят се оплаква от някакви проблеми, лорд Щауфен. Твърди, че в кочината има… цитирам…малко зелено чудовище.
Сигфрид вдигна вежди. Това не звучеше особено познато.
– Да идем там тогава – отвърна рицарят и тръгна зад ниския човек, минавайки през прашасалите коридори на замъка, от които го гледаха още брони. Както му се струваше, обвинително. Дълги вити стълби го отведоха надолу, към помещенията на по-простите му слуги, а после и към помещенията на животните. Действително от кочината се чуваха крясъци и свинарчето, което гледаше прасетата изкочи с широко ококорени очи и извика:
– Помогнете, лорд Щауфен! Гремлин е нападнал храната на свинете!

Сигфрид кимна леко объркано и вдигна огромният си меч, приближавайки кочината. Пред очите му се разкри странна борба, за паница, пълна с помия, за която се бореха огромно прасе и съвсем дребно човече, тъй сбръчкано, че приличаше на направено от кирпич. То бе облечено в проста и съвсем груба вълнена дреха, имаше къси ръчички, компенсирани напълно от огромни уши и широко ококорени очи, а в десницата си държеше миниатюрен кривак, с който налагаше прасето по главата.
– Пусни! Пусни!
Накрая свинята недоволно изгрухтя и остави ъгъла на чинията, който бе захапало, отдалечавайки се обидено в един ъгъл. Зеленото човече радостни извика, захвърли пръчката настрани и започна лакомо да се тъпче с помията, пръскайки от нея навсякъде.
Сигфрид се усмихна леко – нещо, което му се случваше за пръв път от доста време насам и прибра меча си.
– Хей – викна той на човечето – ако си толкова гладен, мога да ти се намери нещо доста по-вкусно.
– Хммм – обърна се човечето към него – храна вкусна, много вкусна. Питателна. Гледай – и то посочи ноктесто пръстче към свилата се в ъгъла свиня – виж колко дебел и голям порастнал от нея.
Сигфрид този път се разсмя.
– Прасето е порастнало, защото е яло много. Остави тази гадост и ела да опиташ нещо по-вкусно.
– Не! – внезапно се разгневи човечето и сграбчи пръчката си – остави ме да се наям – кресна то.
Сигфрид леко се раздразни на арогантното поведение на чудатото създание, но кимна.
– Добре тогава, яж си.
Съществото изсумтя доволно, след това омете храната.
– Мм – каза то – на този замък, ти си господарят, казват местните. Така ли е това?
Рицарят кимна.
– Сигфрид Щауфен, син на Фредерик Щауфен, по наследство господар на замъка. Рицар на Светата Римска Империя.
– Хм, хмм, империята, голяма сигурно е – внезапно се засмя човечето.
– Да – отвърна рицарят, объркан от странния въпрос – обхваща една трета от континента. Огромна е.
– О, несъмнено – разсмя се още по-силно човечето – как да е, аз от Империи не се интересувам. От теб се интересувам, рицарю Сигфрид.
– Нима? – вдигна вежди рицарят – и с какво съм привлякъл интереса ти?
– Хмм, хммм – подсмръкна човечето – хората наоколо твърдят, че могъщи мечове, имаш ти.
Сигфрид не усети кога извади огромното си оръжие.
– Махни се оттук. Няма да получиш това, което искаш.
Човечето изграчи и сви уши.
– О, но стария Йода не иска мечовете.
– А какво иска стария Йода? – повиши глас младият войн – магията им? Могъществото им? Сила, която да го направи по-висок? – рицарят тръсна русата си коса – забрави за тези мечове, човече и си върви. Тяхната сила е прокълната.
– Хм, хмм – позасмя се Йода – мечовете, аз не ща – поклати глава той – на мене ми не трябват. Ти ми трябваш.
– Аз ли? – изуми се Сигфрид – за какво?
Йода изкряка нещо неразбираемо и внезапно скочи към рицарят така бързо, че той не успя да мръдне. Зеленото човече се закрепи за рамото му като папагал и отвори мръсната си уста. Сигфрид се замая от зловонието.
– Вкусна храна! – извика то.
* * *
През следващите няколко дни, Сигфрид установи, че каквото и да прави не може да се отърве от отвратителното досадно създание. То беше много бързо и всеки опит да го хванат и изхвърлят бе обречен на неуспех. Нещо повече – то открадна няколко кокоши гнезда и си направи противно миришещ дом, в който се нанесе. Безпокоеше рицарят по всяко време на денонощието, като една заран го събуди от противен кошмар, в който Сигфрид убиваше безпомощни селянки. Тъкмо когато му идеше да извика от ужас, Йода го халоса по главата с грозната си тояга и го събуди.
Рицарят го гони из половината заран, но пъргавото като маймуна създание се покатери на върха на една от бойните кули, ритна бухала, който живееше там и се намърда горе, като изяде една умряла мишка.
В тази връзка, хранителните навици на Йода бяха една особено противна част от и без туй абсурдното му поведение. Сигфрид реши да предложи на досадния натрапник нещо по-поносимо за ядене и му изпрати парче фино гъше филе с прекрасно картофено пюре. За благодарност Йода го хвана и с изумителна точност го метна към него, обливайки го целия в ядене.
При все тези неприятни емоции, Сигфрид не бе недоволен от присъствието на дребния гост, макар останалите хора в замъка веднага да го намразиха. Йода не му позволяваше да изпадне в депресия и буквално му избиваше мрачните спомени от главата с късата си и крива тояга. Сигфрид бе особено възмутен, когато видя, че зеленото човече я ползва за да си чисти ушите.
Интересното бе, че Йода не отвори нито дума за мечовете през цялото време, което донякъде успокои Сигфрид. Това, което го дразнеше бе, че създанието често идваше на неговите тренировки и го обливаше с никому ненужни съвети за стойката и походката му.
– Виж – опита се да му обясни Сигфрид – аз съм рицар. Мога да имам много недостатъци, но некомпетентността в боя не е една от тях. Участвал съм в сражения и…
Внезапно Сигфрид си спомни за сраженията, в които бе участвал и за многото смърт, която бе причинил и неволно свали острието на меча си.
– И убивал си – довърши мисълта му създанието по своя куриозен начин на изказване и, естествено, мърдайки с уши. Сигфрид потръпна. Като, че думите на малкото създание съдържаха присъда.
– За мечовете – продължи създанието – това така е, нали?
– Не ти влиза в работата – рязко отвърна рицарят – ако исках изповед, щях да отида на църква, а не да се оплаквам на просяк джудже, който дори не знам що за създание е.
– Хммм – изсумтя Йода, но не каза нищо.
Същият следобед дойде и Рафаел Сорел.
* * *
Мрачните гори около замъкът Ощрейнбург винаги бяха били вдъхновение за много мрачни легенди. Според местните селяни Горският Крал прибирал душите на онези, попаднали на хипнотичните тайни на загадъчните елби, а дълбоко в гората живеела вещица, примамваща бедните деца с къщичка от сладкиши, но след това изяждаща ги сама.
Но напоследък разказите бяха станали по-жестоки и свирепи, защото насред дърветата бродеше Кошмара. Той беше много по-малко материален сега, отколкото по времето, когато глупавият войн Сигфрид бе вдигнал меча Соул Едж. Сега демоничната абоминация, напомняща едновременно гигантски рицар на смъртта и огромна разтворена паст бе почти като призрак. Призрачен бе и меча и – уродлив двойник на Соул Едж, сянка на мощта му и все пак смъртоносен.
И все пак целия Кошмар бе само сянка и ако не бяха душите на околните, които ненаситно поглъщаше, той щеше да изчезне. Връзката му с този свят беше Сигфрид, а хлапето някакси се бе откъснало от него.
Кошмарът не харесваше това и си искаше тялото обратно. Но как да го вземе, когато момчето има двата меча, както скъпоценният, така и онова отвратително блестящо острие, тази жалка имитация, Соул Калибър.
Отвреме навреме Кошмарът надаваше горестни писъци и в такива мигове селяните, замръкнали в гората се кръстеха. Ден след ден черния рицар се оглеждаше във водата. Разтворената паст, свързваща гърдите с кръста бе завита във все по-разреждащ се дим и Кошмарът беснееше. Хората спряха да идват в тази гора и плячката намаля. Тъй черният рицар се скиташе немил и недраг, докато не усети присъствието. То бе чуждо и непознато и все пак някак близко, присъствие на тъмните и злоба, а Кошмарът разбираше тези чувства. Той се повлече като хипнотизиран към източника им. По пътя попадна на отряд от селяни, укриващи се в гората, вероятно подготвящи бунт срещу околния господар. Това съм аз, реши Кошмара, който не признаваше никакви благороднически права на Сигфрид около местността.
Грамадния тъмен рицар изкочи и ги разкъса като овци. Злокобният двойник на Соул Едж, появил се в ръката около спомените му, изпи жадно кръвта им, а самият той измука душите им, като огромните му и грозни ръце възбудено свиваха и разгъваха гнусните пръсти с мръсни нокти, които увенчаваха дланите му.
А тъмното присъствие ставаше все по-силно. Какво ли бе то, любопитстваше Кошмара. Магьосник или зъл дух? И двата биха му помогнали. А и беше редно един черен рицар да има слуги. Астарот се бе оказал крайно прост и бе отказал да признае рицарското достойнство на Кошмара, след като той се бе отделил от Сигфрид. Неблагодарна демонска свиня. Когато трепеше наред с него и плюскаше души, не рева, а сега?
С приближаването на тъмния източник Кошмара стана по-предпазлив, тъй като усети, че притежателят на мрачната енергия разполага с нечувана мощ. Любопитството обаче надви боязънта, а черния рицар наскоро се блеше нагълтал и с душите на селяците, които бяха млади, крепки и вкусни и бяха повъзвърнали силите м, затуй той не се притесни.
Но последното, което очакваше бе друг черен рицар.
Въпросният явно го очакваше, тъй като го чакаше преспокойно на една тъмна поляна, стоящ скръстил ръце до странен цилиндричен уред, приличащ на метална пчела. Той бе загърнат с тежък черен плащ и носеше череподобен шлем, на който изпъкваха две тъмни очи, като на муха, но съвсем черни. Странният рицар дишаше тежко и хрипкаво, като да бе болен от охтика, но Кошмарът усети, че около него не се излъчва никаква страхливост, а напротив – безкрайна увереност и злоба.
– Кой си ти – попита властно странникът и приближи Кошмара. Тъмният рицар се изпъна и червените му очи грейнаха злобно.
– Аз съм господарят на този край – отвърна той – Рицарят Кошмар. Или поне скоро ще бъда, като си върна това, което е мое.
Новодошлият втренчи поглед в оръжието му.
– Това ли е Соул Едж? – попита той сухо и враждебно.
– Почти – изрева в отговор Кошмара и надигна уродливото си острие. Окото, което стоеше на дръжката зяпна другият образ любопитно.
– Истинското острие е откраднато. Но скоро ще си го върна – закани се призрачният рицар.
Черният странник продължи да гледа спокойно, но внезапно в ръката му цъфна острие от втечнен червен пламък.
– Аз съм лорд Дарт Вейдър – заяви тъмната фигура – и съм владетел на Империя, невъобразимо по-огромна и силна от жалката държавица, владееща тази земя. Усещам голяма ярост в теб, но ако ме нападнеш сега, ще срещнеш ористта си прекомерно рано.
Кошмарът не отвърна нищо, само гледаше странното пурпурно острие.
– Присъедини се към мен и стани хералд на величието, на което този свят скоро ще се покори.

Глава втора
Нови срещи

Това се случи в един следобед, в който времето бе необичайно слънчево за студения януарски месец и Сигфрид бе решил да потренира навън, въртейки огромният си меч и нанасяйки тежки удари на снега. Йода беше отишъл някъде, вероятно да яде храната на пилетата и Сигфрид не получи никакво предупреждение за неочакваните гости, които се появиха като сенки в двора на замъка му. Можеше да ги познае и на сън, особено водача – високия, русоляв французин, държащ в десницата си богато инструктирана рапира. Рафаел Сорел изглеждаше по-зле от обикновено – побледнял и с горящи очи, като да е болен, но встрани от това изглеждаше уверен и стандартната сардонична усмивка играеше на лицето му. Отляво на него бе застанал ниския, смръщен ориенталец, който бе надигнал извитото си японско острие, наречено катана. Самият той се казваше Мицуруги и бе един от най-опасните противници, с които Сигфрид се бе сблъсквал, почти толкова опасен, колкото и самия Рафаел. От дясната страна на фехтовача пък стояха двете красиви, но смъртоносни гъркини – Софития и Касандра, които въртяха късите си омагьосани мечове. Красивите им лица бяха сериозни и излъчваха зле прикрита заплаха.
– Бонжур, сир Сигфрид – подигравателно каза Рафаел, надигайки рапирата си – надявам се нямате нищо против нашето неочаквано посещение, още повече, че то се очертава да е сравнително кратко.
– Какво искате – попита рицарят, макар, че бе пределно ясно какво искат. Четиримата се разгърнаха, потвърждавайки впечатленията му.
– Хайде де, Сигфрид, нали не си мислил, че ще те оставим с ДВАТА свещени меча след всички хубави неща, които си направил?
– Това беше Соул Едж, а не аз – отвърна тихо Сигфрид.
– И още ли е Соул Еж – подигравателно каза Рафаел.
– Какво? – не разбра германецът.
– Айде де, Сигфрид, не се прави на ударен. Селяните още треперят от нощните ти изтъпления.
– Не съм убивал никого, от битката ти с Кошмара насам, Раф – отговори Сигфрид, надигайки меча си.
Макар да знаеше, че е безполезно. Всеки един от тези четиримата щеше да е смъртоносен съперник.
Всички заедно….
– Искаш да кажеш, от битката ми с теб насам – отговори Сорел – това е лъжа, драги ми мосю Сигфрид. Освен ако не броиш крепостните за никой, което не би ме изненадало.
– Хмм, битка тук заформя се? И на Йода никой не казва? – чу се познат глас и всички замръзнаха, когато от близката конюшня изкочи малкото зелено човече, подпиращо се на бастуна.
– Това ли е новия ти демон? – обади се Касандра – леле, Сигфрид, силите ти западат яко.
– Хмм, Йода демон не е, хихи – зеленото човече приближи новодошлите – по работа каква сте тук?
– Дръпни се, дребосъко – намеси се Мицуруги, в чиято ръка блестеше свещената му катана – това, което наблюдаваш е дуел на честта и края на един демон.
– Хмм, по ръста съдиш враговете? – попита Йода – как тогава смяташ Сигфрид да победиш?
Самураят погледна презрително човечето.
– Ако избереш да умреш с него, това си е твой избор… джудже или там каквото си – обади се Софития.
– За смърт колко бързо говорите – обади се Йода.
– Дошли са да ме убият – обади се Сигфрид – ти не си замесен в това, Йода. Сам съм си виновен. Бягай оттук.
– Хмм, да бяга учителят Йода, не е свикнал – отвърна човечето и захвърли бастуна настрана. В следващия миг в ръката му проблесна меч от искрящо зелена светлина, лъч със сияние, което накара всички наоколо да ахнат.
– Да се бие, учителят Йода може – завърши създанието.
– Този цирк е достатъчен – обади се Сорел – убийте ги и двамата.
И с едно измамно движение, подобно на повей на вятъра, французинът се плъзна напред, завъртайки рапирата си. Сигфрид едвам блокира подлата атака с огромният си меч, но от другата страна вече нападаше Софития, която бе надигнала късото си острие. Сигфрид отстъпи назад и отново се наложи да отбива атаката на Сорел. Този път успя да посрещне и ударът на Софития, но внезапно пред света му избухнаха звездички и той усети, че гъркинята го е прилъгала с лъжлива атака с вълшебния си меч Омега, за да го изрита в брадичката.
Сигфрид се олюля и с учудване видя, че Касандра и Мицуруги размахват бясно остриетата си около размазано дребно петно – малкия Йода? – което не им позволява да минат.
В следващия момент отново блокира атаките на Сорел и Софития, посрещайки едновременно остриетата на техните оръжия с огромния Реквием. Тримата застинаха за миг и в следващия момент Касандра полетя във въздуха, вдигната от невидима сила и събори сестра си.
– Какво по дяволите? – възкликна Сорел, а Сигфрид се възползва от моментното му колебание, като нападна с огромният си меч. Французинът обаче не бе вчерашен и избегна атаката на рицаря, отговаряйки с мълниеносен рипост, който намери един от малкото процепи в бронята на немския рицар. Сигфрид прокле, когато усети ледената рапира да пронизва плътта му и се учуди къде ли е Мицуруги, когато видя самураят да губи своята катана и да свива две ръце, покланяйки се в странен поздрав.
В следващия момент усети движение зад себе си и се извърна, панически размахвайки огромният си меч, инстинктивно пресрещайки Омега и Дигама – магическите остриета на сестрите Софития и Касандра, които проклеха, когато оръжията се удариха със звън. Рафаел Сорел се усмихна и замахна с рапирата си към незащитения врат на Сигфрид.
– Оревоар!
Тогава обаче на рамото на рицаря от нищото се появи Йода и късият зелен меч пресрещна рапирата. Чу се съсък и полетяха искри. Магическото оръжие на французина засъска сякаш го секат и то го отдръпна.
– Учителят Йода… велик войн! – чу се гласът на Мицуруги, който бе надигнал катаната си, но нямаше желание да се бие.
– Хммм, хмм, да слуша сега, някой иска ли? – попита майсторът джедай – за битки време има, а скоро ще има повече, отколкото е благоразумно да се желае.
– Какво искаш да кажеш? – попита Рафаел, след което колебливо свали рапирата си. Сигфрид също наведе меча си, след кратко колебание това сториха и двете сестри.
– Хм, хмм – кимна Йода, изключвайки своето зелено бляскаво оръжие – много неща. Но първо трябва ядем!
* * *
Виелицата се бе отпришила внезапно, малко след като битката между шестимата беше завършила. Те се бяха събрали в трапезарията на замъка Ощрейнбург и вечеряха бавно. Сигфрид бе свалил доспехите си и бе превързал раната, която Рафаел му бе нанесъл. Французинът стоеше на другия край на масата, срещу него, обкръжен от Софития и Касандра и гледаше немският рицар враждебно. Мицуруги бе застанал почтително около Йода, който бе стъпил върху масата и разказваше своята история.
– Отдалече ида аз – рече той – толкова отдалече, че да го възприемете, не бихте могли. Всичко, което сте възприемали за далеч всъщност е тъй близо, както сме ние тук. Дойдох не по свое желание, а по принуда. Заплаха гибелна, над вашия свят надвиснала е.
– Какво? – обади се Рафаел – Бирата на Сигфрид се е стоплила и той ще стане адов херцог?
– Да слушаш добре е, да говориш по-малко, още по-добре – отвърна Йода – За подвизите на Сигфрид, знам. В мрака, той ходил е, но това от него, което сте видели, сянка ще ви се види, на ужаса, който ви дебне.
Йода замлъкна.
– Продължете, сенсей – обади се Мицуруги.
Йода изръмжа.
– Търпение нямате, от това патите. Всичките. Там отдето ида, бях ръководител… някога. Тренирах войни. Рицари джедаи, наричаха се. Храбри и смели…
Йода погледна Мицуруги:
– Като теб.
А сетне погледна и Сигфрид.
– Или като теб.
– Хммм… – замисли се Йода – това рухна. Лениви и самодоволни бяхме станали и изиграни бяхме от двама господари на мрака – убиец на име Дарт Вейдър, който ни нападна от засада и неговият учител, още по-могъщ… магьосник, който настрои всички в моята…държава, срещу мен и моите войни.
– Всичко това е много интересно, но какво общо има с нас? – попита Рафаел.
Йода не му отвърна.
– Двамата… Вейдър и неговия учител в алчността си, мяра нямат. Някой от тях, стария вероятно, този, който император стана, за мечът Соул Едж научил е. Да дойде лично няма и затуй…благодарни бъдете – очите на Йода се свиха – но Вейдър ще изпрати.
– Това е фантастик – обади се Рафаел – изтървали сте някакви луди от вашата земя и те идват за да вземат меча. Фантастик. Наистина.
– Този… Дарт Вейдър – обади се Сигфрид – той ще нападне замъка ми, нали така.
– Да – отвърна Йода.
– И ти си дошъл затова, за да ме предупредиш – поклати глава Сигфрид – Ще съм ти признателен вечно… учителю Йода.
– Да предупредя всички, дойдох! – сопна се Йода – ако Дарт Вейдър на Меча, ръка сложи, края на моя свят, това ще е.
– Значи това е заради теб, а не заради нас – обади се Софития – на теб не ти пука за нас.
– На смърт нагледал съм се – отвърна джедаят – лорд Вейдър моя орден изби, дори дечицата. Вас също ще помете, ако неподготвени сте. Много гняв има във вас. Много омраза. Вейдър, това ще използва. Ще ви избие.
– А ако не го направи той, ще го направи Сигфрид – прекъсна го Рафаел – каква е разликата дали този мистичен Дарт Вейдър ще държи Соул Едж или този баварски касапин. Знаете ли какво е направил с едни крепостни тия дни, велики учителю Йода. И кучетата не биха яли от останките!
– Кълна се в Иисуса, не съм убивал никого откак се освободих от Кошмара, Раф! – прекъсна го Сигфрид.
– Освободил си се? – прекъсна го Касандра – лъжеш, без да мигнеш. Хората по тия места забелязват Кошмара все по-често.
– Това не е възможно! -извика Сигфрид.
– Според мен той не лъже – обади се Мицуруги – познавам Щауфен от отдавна. Той е жесток, но не е лъжец.
– Фантастик! -възкликна Рафаел – зеления ти напълни главата с глупости и понеже прилича на сплескан Буда и ти му повярва!
– Кошмарът убива все по-често, това говорят хората – натърти Касандра – и аз вярвам на тях.
– Не лъжат, хората – въздъхна Йода.
Сигфрид изстина.
– Йода… – отвори уста рицарят – ти знаеш…аз…
– Да си ги убил ти, не си – прекъсна го Йода- Този Кошмар, сторил го е.
– Какво имаш предвид? – вдигна вежди Рафаел.
– Едно Сигфрид и Кошмара, някога били са. Вече не.
Рицарят усети как по гръбнака му побиват ледени тръпки. Това не беше възможно.
– От теб, Сигфрид, злия дух отделил се е. Сам тръгнал, на лов.
Рицарят се изправи.
– Отивам да го убия. Това е моя вина.
Йода махна с ръка и невидима сила блъсна германецът обратно на мястото му.
– Глупак! -извика джедаят – мислиш, че стоял бил в твоя замък, ако тъй просто да убиеш Кошмара е? Навън отиде ли от нас някой, на смърт отива. Кошмара сам не е.
Над залата настана мрачна тишина. Чуваше се самото тежкото дишане на мъжете и жените.
– Мракът в тази местност, гъст е като мед. Кошмара с Дарт Вейдър, тръгнал е – завърши Йода.
Виелицата навън зави още по-силно…
* * *
Изабела “Айви” Валънтайн прокле отвратителното немско време и се загърна още по-плътно с дълбоката пелерина, която скриваше апетитното и тяло. Лондончанката бе скрила змийският си меч под плаща си и бе готова за изненади. Хората говореха, за завръщането на Кошмара и неговата ненаситност. Айви добре знаеше за какво става дума. Та нали и тя бе тръгнала някога с противният черен рицар и домашният му демон, Астарот, на кървава сеитба, за да съберат частите на прокълнатия Соул Едж. Но постепенно Айви се бе уморила. Цялата касапница и бе опротивяла, особено урода Астарот. Сега всичко трябваше да приключи и тя бе единствената, която можеше да унищожи Соул Едж. Знаеше го. И освен това знаеше, че именно тя заслужава Соул Калибър. Рицарят бе покварен и зъл. Самураят – твърде глупав. Рафаел – прекалено студен. Тя и само тя заслужаваше свещеното оръжие.
Снегът хрущеше противно под краката и, но когато внезапно усети под ходилата си топла вода, Айви не се зарадва, а разтегли змийският меч, подобен повече на бич. Вонята на сяра я блъсна, а Астарот се появи зад гърба и, по-голям и противен отвсякога.
– Бива ли да подминаваш стар приятел, скъпа – изръмжа демоничната твар, надигайки грамадната си брадва. Приличаше на великан от магма.
– Остави ме на мира, Астарот – ледено отвърна Айви, докато можеш.
– По-спокойно, лейди – чу жената втори глас и кръвта и се смрази. Кошмарът излезе иззад дърветата и огромната паст, която представляваше торса му, се ухили.
– Това ли е прословутото ти рицарство, Кошмар – попита Айви – да се съберете двамата на една жена.
– Спокойно, скъпа ми лейди Валънтайн – отвърна черния рицар – ако зависи от мен, изобщо не бих си губил времето с теб, но вече моето рицарство е в лоялност на доста по-висша сила.
– О? – попита саркастично Айви и изплющя със змийския меч – нима? Да не би крал Артур да има урод-близнак?
– Служим на Империята, кокошко – пресече я Астарот.
– Свещената Римска Империя е взела такива като вас? – Изабела бе потресена.
– О, не – засмя се Кошмара – става дума за мноооого по-голяма империя, наистина достойна за някой като мен.
– Османците? Русия? – Айви бе все по-изненадана с всяка минута.
– Много по-голяма – торсът на Кошмара се ухили – защо не дойдете с нас и не разберете?
* * *
– Ако изпълниш всичко, както съм поръчал, лейди Валънтайн – говореше около половин час по-късно Дарт Вейдър – Соул Едж ще напусне този свят и ще бъде занесен лично на моя господар, а ти ще можеш да вземеш този Соул Калибър. Той изобщо не ме интересува.
Айви стоеше коленичила пред мъж за пръв път през живота си. Да, в миналото тя се бе подчинявала на Кошмара, но това бе различно. Този лорд Вейдър притежаваше аура на ужас, която правеше Астарот да изглежда като хулиган от Тортуга.
– Ще изпълня заповедите ви, господарю мой – кимна жената и, покланяйки се, напусна стаята на странноприемницата, която Вейдър и Кошмара бяха завладели. След като видяха гърба на красивата жена, Кошмарът изсумтя.
– Защо толкова сложен план, лорд Вейдър. Мога да свърша сам същото по-чисто и по-сигурно.
– Бъди търпелив, приятелю – отвърна ситския лорд – усещам, че на тази земя е кацнал мой стар неприятел… Ще имаш възможност да докажеш уменията си пред мен.
– Зеления клоун, за който разправят селяците, нали? – обади се Астарот – този, Юда ли, какъв е.
– Учителят Йода – кимна Вейдър и стисна юмруци. Кошмарът усети гнева на черния лорд и предпазливо се отдръпна.
– Кой е той? – не така схватлив обаче бе Астарот.
– Досаден спомен! – изригна Вейдър и гневът му стегна гърлото на Астарот, който започна да се дави.
– Стига разпитва – завърши черния лорд и се надигна – когато времето настане, ще приключа и с него. Моят господар ще се зарадва на неговата гибел, повече, отколкото на самия Соул Едж.
Вейдър пусна гърлото на демона, който бе рухнал на колене. Астарот си пое дълбоко дъх и заглуши дори ритмичното хриптене на черната фигура
– А наистина ли смятате да дадете на лейди Валънтайн Соул Калибър, лорд Вейдър? – попита Кошмара.
– След като свърши това, за което я моля, останалото не ме интересува – отвърна сухо ситският лорд – Пирувай с душата и, ако желаеш.
Червените очи на демоничния рицар проблеснаха алчно.

Любов и война

Виелицата през следващия ден се усили и никой от шестимата бойци в замъка не можа да излезе от него. Нещо повече – зимният мраз направи дори повечето зали на Ощрейнбург ледени и неприветливи и затова войните отново се събраха в трапезарията.
– Е, къде е този лорд Вейдър, учителю Йода? – попита Рафаел Сорел, който крачеше нервно – досега не трябваше ли да е дошъл?
– Тъй нетърпелив да умреш, ти си – отвърна зеленото човече.
– Нетърпелив не съм – изимитира го подигравателно французинът – по скоро съм огорчен, че изглежда всички тук се вързаха на твоята смехотворна история и тотално оправдаха Сигфрид за всичките му кръвопролития.
– Хей, Раф, ако имаш проблем с мен, може и да го решим – отвърна рицарят и се изправи. Отново беше облякъл кристалната си броня, а грамадния Реквием стоеше на кръста му.
Йода притвори очи и поклати глава.
– Ще седнете вие по местата си, веднага.
– Едно нещо не разбирам – обади се Софития, която бе решила да изпече малко хляб – умение, наследено от семейството и в Атина, което бе станало тъй успешно в този занаят, че османските бейове бяха запазили цялата продукция за себе си.
– Неща много, не разбираш – отвърна Йода. Софития предпочете да подмине забележката му.
– Ако този Император, за който разказа, е толкова могъщ, защо не изпрати армия към нашия свят, а пусна само Дарт Вейдър.
– Хммм – ушите на Йода се размърдаха – причини няколко, има. Проходът от световете наши, нестабилен е. Голяма сила, застрашила би го. Но малки кораби, спокойно влезли биха. Причина втора – Йода вдигна пръста си – Императора потаен е. В цялата Империя, колцина знаем, че черна сила той владее, по-могъщо и от Вейдър. Официално той обикновен старец е и техниката, усъвършенства. Причина трета, надявал се е може би с тайна да укрие прохода от мен. Хм, хм, не стана.
И Йода се засмя.
– И аз имам въпрос, сенсей – обади се Мицуруги – вие срещали ли сте този Император?
Йода притвори очи.
– Много пъти – накрая въздъхна.
– И как тогава той е жив? – възкликна самурая.
– Силен да победя Императора, не бях – поклати глава Йода – провалих се, аз. Сбираше мощ той под носа ми, а аз дори го не усетих. Накрая по-подготвен, той бе.
Сигфрид се размърда в бронята си. Цялата история му харесваше все по-малко и по-малко. Нахлуването на тези гости в замъка му бе недопустимо, а шока, че толкова хора искат смъртта му – голям. Макар, че си даде сметка, че не бива да се изненадва – в доспехите на Кошмара бе извършил зверства, които и до днес го преследваха в сънищата му.
Но оттук-нататък историята ставаше все по-лоша. Кошмарът още жив и отделен от него – това беше трагедия. Той познаваше твърде добре неговата жажда за души и трепереше от гняв затова, което той върши с невинните му крепостни.
Беше унищожил доброто име на рода, помисли си с горчивина.
И сякаш Кошмарът не бе достатъчен, се появаше и този Император с неговите безумни планове. И злокобният му пратеник, Дарт Вейдър, който сега явно бе с Кошмара. Нямаше да се изненада и ако демонът Астарот е наблизо.
– Този Вейдър – попита Рафаел – по-силен ли е от вас, учителю Йода.
Джедаят не отвърна веднага.
– На този въпрос, отговор нямам – поклати глава накрая дребосъка – преди, когато се отделихме, не. Но сега… стар съм аз и да се подмладя не мога. Моето време, отива си. А той, в пика на мощта си е. Много от моите ученици е убил.
– Фантастик – поклати глава Рафаел – наистина великолепно.
Сигфрид внезапно се сети нещо и се изправи.
– Трябва да приберем крепостните в замъка. Не можем да ги оставим навън в това време и с тези изроди навън.
– Искаш да ги колиш вкъщи ли, храбри рицарю – подигра се Рафаел.
Сигфрид извади Рекмиев и го стовари върху масата. Йода изкряка сърдито и отскочи от отломките.
– Ако още веднъж ме обидиш, френско леке такова, ще те разчекна.
Мицуруги бе отскочил настрани, но не бе извадил меча си. Махна с ръка и на жените да стоят мирно.
– Това е между тях – отсече той.
Рафаел се бе изправил и бе изтеглил рапирата си.
– Обидил съм те? – устата му бе изкривена в злобна гримаса – това ли е всичко? А гадната болест, която ми лепна твоя драгоценен Соул Едж. Стопих се и почти полудях… мои близки… умряха – французинът се задави – и след всичко ми излизаш с това, че съм засегнал великата ти рицарска чест. Знаеш ли, не ме интересува – Рафаел говореше тихо, но решително. Сигфрид го гледаше, отвори уста за да каже нещо и пак я затвори.
– Ти – продължи Сорел – си едно разглезено копеле, което се правеше на мъж докато баща му воюваше са агаряните. Знаеш ли ги какви са? Питай Софи и Кас. Те са страшни! – фехтовачът надигна ръка – но ти… ти си по-лош. Стана демон. Изби толкова хора, колкото никой от Влад Цепеш не е колил насам. Хора… християни. Сънародници. Ти си едно леке и нямам търпение тази глупост да свърши, за да те убия, ясно ли е?
– Ами защо не опиташ още сега? – отвърна Сигфрид и надигна Реквием. Лицето му гореше от обидите, най-вече, защото повтаряха като ехо собствените му самообвинения.
– Няма страст – прекъсна ги гласът на Йода – има само мир. Оставете гневът зад себе си. Оставете спомените в миналото. Откъснете се от тези неща, които ви задържат в този свят.
Двамата мъже го изгледаха.
– Нищо няма значение – повтори Йода – когато нито едно нещо не ви гневи, когато не го мразите, когато не сте готови да убивате, само тогава сте свободни.
Джедаят продължи.
– Ако Императора вземе Соул Едж, той ще има силата да укрепи прохода от Империята до вашия свят. В такъв случай вероятно ще ви унищожи, за да няма никой, който да помни тази мисия.
– Надеждата последна на вашия свят, вие сте – Йода погледна и рицарят, и фехтовачът – но ако по поведението ви съдя, Императорът вече победил е.
Сетне се отдръпна към тъмния коридор на изхода на залата и се отдалечи.
В залата настана мълчание. Сигфрид и Рафаел продължиха да се гледат известно време, сетне Софития приближ и двамата.
– Хайде, Раф. Сиг е прав, онези хора навън имат нужда от подслон в замъка.
* * *
Всички от войните-мъже, без Йода, който остана в замъка заедно с Касандра и Софития, излязоха навън в най-големия студ и обиколиха селските къщи, прибирайки селяните. Повечето от тях бяха изненадани и объркани от поканата, а немалко бяха и изплашени от това, че Щауфен ги вика. “Дали няма да ни избие”, чуваха се гласове, но накрая склониха да дойдат, тъй като фъртуната изглежда се засилваше с всеки изминал момент.
– Има ли още къщи тук? – извика Мицуруги, когато събраха селяните.
– Само една отдалечена странноприемница! – отвърна Сигфрид – на север по горската пътека!
– Трябва да идем там! -извика Рафаел.
– Не! – надигна глас една закачулена жена – странноприемницата е празна! Идвам от там, някой е минал и избил всички.
Рафаел хвърли тежък поглед към Сигфрид. Рицарят не му отвърна.
– Тогава да се прибираме! -извика самураят – преди да сме замръзнали.
Така тримата се прибраха в замъка и настаниха селяните из залите. Навсякъде запукаха огньове, а дворецът се изпълни с глъчка.
– Добро дело, стори – каза Йода на Сигфрид, който наблюдаваше как пустото му имение се е изпълнило с живот. Но внимателен, бъди. Заплаха аз, усещам.
Рицарят кимна на зеленото създание.
Вечерта той се отправи към най-горния етаж, където беше стаята му и се прибра вътре. За пръв път от много време замъкът му бе пълен и се надяваше, че с това хората ще върнат малко от доверието си към него. Баща му беше станал герой, а той.
Опита се да заспи, но само се въртеше в леглото си. Прекалено много мисли бушуваха в ума му. Кошмара…Империята…Йода…Раф. Затова първият път, когато на вратата му се почука, той не обърна внимание и чак на втория каза:
– Влез – очаквайки учителят Йода.
Но наместо него в стаята влезе привлекателна, красива жена, която той беше забравил. С нея бе пътешествал като Кошмар из целия свят, но сега, когато я видя, всеки спомен за нея се върна.
– Как влезе тук, Айви – каза спокойно тук.
– С всички останали, разбира се – усмихна се тя.
Беше красива, със стройно и гъвкаво тяло, гърди, които можеха да подлудят всеки мъж и странна, сребриста коса, хвърляща сянка на привлекателното и лице. Бе също така облечена твърде оскъдно и Сиг знаеше, че това няма нищо общо с беднотия. Дори на бледата лунна светлина, устата му пресъхна, като я видя.
– Какво искаш? – попита той.
– Какво мога да искам от един мъж – попита тя и приближи леглото му, затваряйки вратата зад гърба си.
– Ти, не ме ли искаш? – жената приближи младият рицар и разроши русата му коса.
– Аз… ъъъ… ти си дошла за мечовете, нали? – заекна Сигфрид.
– Толкова ли ниско мнение имаш за себе си? – попита жената – искам теб… – и устните и докоснаха неговите.
Сигфрид примря от удоволствие и я привлече до себе си. Луната огря телата им за миг, след това завивките ги скриха.
Час по-късно Айви се изправи. Сигфрид лежеше, уморен и доволен в леглото си, когато гласът на жената го сепна.
– Хей, Сиг, знаеш ли? – тя нежно го приближи – беше прав.
– За? – не разбра германецът. Миг по късно острието на меч докосна гърлото му.
– Дойдох заради мечовете – шепотът на жената вече не бе съблазнителен, а враждебен. Сигфрид замръзна.
Трябваше да го предвиди.
Но не беше.
Разочарованието го прониза като с нож.
– Къде са те? – попита Айви – къде си ги скрил в замъка, скъпи?
– Айви… – каза той – тези мечове са прокълнати.
– Само единият е прокълнат, мили – изсъска тя – аз него искам.
– Айви, аз… – Сигфрид заекна – не мога да ти кажа.
Магическият и меч се разгъна като бич и засъска. Рицарят усети черната магия като воня.
– Помисли пак – безжалостно каза Айви – ти си сам, без доспехи, а мечът и е окачен над камината, прекалено далеч, за да го достигнеш.
– Ако ме убиеш, няма да разбереш къде са те – отвърна рицарят – а аз няма да ти кажа.
Айви се усмихна. И в следващия момент змийският меч изплющя по гърдите му. Сигфрид щеше да извика от болка, но жената бе по-бърза от кобра и се бе изправила над него, затискайки гърлото му с крак. От устата му излезе само хъхрене.
– Мога да направя нощта много дълга – хладно отвърна Айви – къде са мечовете.
Сигфрид измуча нещо неясно, сетне подбели очи и се отпусна.
– Аа, не – ядоса се Айви – не можеш да ми припадаш сега – и надигна раздразнено крак.
Сигфрид използва момента и го сграбчи, изхвърляйки я назад. Айви изпищя и падна по задник на студения каменен под, а младият мъж вече бе изкочил и се бе хвърлил към меча си.
Змийският меч изплющя и се уви около краката му, поваляйки го на земята.
– Това не беше никак рицарско, знаеш ли? -изсъска Айви, приближавайки. Рицарят дръпна рязко с крака към себе си и жената залитна, принуждавайки се да тръгне към него. Змийският меч с недоволно съскане освободи краката му и Сиг успя със залитане да се изправи и да хване дръжката на Реквием, обръщайки се към Айви.
– Играта свърши, Изабел – употреби той истинското и име.
– Напротив! – Айви гневно изплющя със змийският си меч – тя една сега започва. Без доспехите си, ти си като – жената замахна – плужек.
Сигфрид изпищя, когато змиевидното острие отново удари незащитеното дори от риза тяло и се хвърли напред с грамадния си меч, надявайки се да притисне Айви в ъгъла. Тя обаче отскочи настрани и отново го шибна, този път по гърба. Сигфрид стисна зъби, за да не нададе дори стон на болка и отново се обърна, въртейки огромния Реквием.
– Балък – обиди го Айви и отскочи назад, стъпвайки на леглото – следващия път, когато жена се заинтересува от теле като тебе, да знаеш, че има нещо гнило.
И змийският меч отново изплющя към него. Този път обаче Сиг беше готов и надигна верният Реквием точно на пътя на гънещото се острие. Змиевидното оръжие се уви около огромният меч и Сигфрид рязко го издърпа настрана, след което коленичи и го стовари на пода. Змиевидното оръжие изпищя само и се разпадна.
– Мръсник! – извика Айви и скочи към него. Сигфрид обаче я посрещна с тъпото на Реквием и я помете настрани. Изабел извика от болка и се просна по очи на каменния под, а германецът се изправи над нея.
– Как можа? Та аз съм сама невъоръжена жена? Какъв рицар си ти? -изплака Айви, докато рицарят я приближаваше.
Сиг тръсна глава.
– Аз…
Айви използва моментното му колебание и с пъргаво като на пантера движение се надигна и го изрита между краката. Рицарят изохка и изтърва оръжието си, рухвайки на колене.
– Да! – изграчи победоносно Айви и дългите и крака хванаха в ножица врата на противника и, тръшвайки го на пода.
– Къде са мечовете? – студено попита тя.
Внезапно някаква невидима сила я издърпа от младежът, който си пое въздух с широко отворена уста, а в следващия момент същата сила я заби с такава сила в стената, че дъхът изкочи от гърлото и.
– Вейдър, изпратил те е, нали? – чу се гласът на Йода и Сигфрид уморено се изправи на колене. Джедаят никак не приличаше на смешното човече, което бе нападнало кочината му. Стойката му бе изправена, а физиономията му не предвещаваше нищо добро за Айви.
– Пусни ме… пусни ме… – гърчеше се жената, хваната в невидима хватка.
– Да те държа тук, не желая. Но отговори чакам – продължи джедаят. Странния му изказ изобщо не изглеждаше смешен.
– Да… – изграчи Айви – Вейдър… каза да намеря мечовете… да убия Сигфрид…
– Съгласила си се ти, да помагаш, нали? – продължи Йода.
– Той… каза, че Соул Калибър е за мен. Иска само другия меч – Айви изкриви лице – ще го носи на някакъв Император в небето. Ще ни отърве от него завинаги.
– Повярва му, нали така? – попита Йода и гласът му звучеше някак тъжно.
Айви внезапно се разкикоти.
– Мислиш се за много силен, нали, дребна зелена гадино. Дарт Вейдър е пет пъти колкото теб. Сиг – Изабел погледна младият мъж, който бе седнал на леглото. Целият бе покрит с кръв и дишаше тежко.
– Видях твоето друго аз, Сиг. Кошмара. Сега дори той работи за черния лорд. Представи си само какво те чака. Те ще дойдат и ще те изкормят.
– Не искам да говоря с теб – тихо отвърна рицарят.
– Оу, не си ми приятел вече, а? – изсъска Айви.
Йода я издигна още по-нависоко със Силата и тя изпищя.
– Върви при твоите господари, не връщай се повече тук.
Сетне Йода махна с ръка и отвори прозореца за навън. И изхвърли Айви през него. Чу се някакъв писък, сетне тупване и ругатни.
Джедаят махна с ръка и затвори вратата към коридора. Бяха се чули стъпки, които замлъкнаха.
Йода подскочи до леглото на Сигфрид.
– Остави ме на мира – отвърна рицарят.
Беше се държал като глупак. Беше рицар, син на велик войн, но се бе оставил да го прелъстят като селско краварче, а след това и беше победен. От жена.
От обезоръжена жена.
Вместо да мисли за спасението си, за греховността си, беше оглупял от страст.
И едва не бе изгубил всичко.
Една не бе дал Соул Едж на Вейдър и на Кошмара.
– Ранен, ти си – тихо каза Йода.
– Остави ме – настоя Сигфрид.
– Разбираш сега, защо страстта не одобрявам, хммм? – попита джедаят.
Сигфрид го погледна. Със самопрезрение установи, че очите му са навлажнени.
“Следващия път, когато жена се заинтересува от теле като тебе, да знаеш, че има нещо гнило.”
Колко жалко. Ревлив изоставен рицар. Баща му сигурно не искаше и да го погледне от небето. То като, че ли би гледал убиеца си.
– Да видя раните ти, искам – каза Йода.
Сигфрид му позволи. Раните бяха лоши, почти като от нож. Тялото му бе окървавено и той усети пристъп на слабост и гадене.
Йода изсумтя нещо гневно и зарови в мръсното си палто, сетне извади някакви мазни пакети и бръкна в тях. На пръстите му се появи неприятна, подобна на желе субстанция, която той лепна на няколко от раните му.
Сигфрид сви очи, но не усети нищо като болка.
– Бакта – обясни джедая – рани лекува, всякакви. Осакатявания само, не умее.
– Ти ми спаси живота – късо отвърна рицарят – благодаря.
– Хм, хмм, това така е. От глупост, битката загуби – отвърна Йода.
– Знам – тръсна глава Сигфрид.
– От неуважение, също – вдигна ръка джедая.
– Какво имаш предвид? – обърна се към него рицарят.
– Тази Айви каза, да не я удряш, жена, понеже е.
– Така е. Рицарския кодекс повелява да сме кавалери към дамите – отвърна Сигфрид.
– Хммммм – намръщи се Йода – кажи, момче, на дама поведение ли е да нападне кавалера, хм?
– Не – усмихна се Сиг – определено не.
– Хммм – поклати глава Йода – това така е. Защо тогава ти към Айви отнесе се така?
– Ами… – рицарят се запъна да обясни – тя е жена. Беше паднала и обезоръжена.
– Да, да – поклати глава Йода – войн, тя беше. Зъл войн. Подцени я ти, не уважи силата на нейния пол. Загуби, затова. А по-добър, определено беше.
Сигфрид кимна.
– Благодаря, учителю Йода. Но за един рицар не е славно да каже, че е загубил от жена, дори да е бил по-добър.
Йода се намръщи.
– Голяма болка усещам у теб. Голямо страдание. Не преодолееш ли ги навреме, гибел виждам аз.
– Не знаете колко съм грешен, учителю Йода – отвърна рицарят и очите му отново се напълниха със сълзи.
Отврати се от себе си.
– Знам. За гибелта на Фредерик, историята чух. За пътуванията на Кошмара, историята чух – джедаят гледаше строго.
– Рафаел е прав за мен, нали? – попита Сигфрид.
– Прав ли мислиш, че е? – Йода го погледна – преди да отговориш, в чувствата си потърси.
Рицарят притвори очи.
– Мисля, че обвиненията му…честни са… справедливи… – рицарят се запъна – но…все пак неправилни.
– Тогава, да докажеш противното, ще трябва, нали? – Йода се усмихна на рицарят – сега легни. И повече нощни приключения, не прави.
* * *
Айви пристигна в странноприемницата, за която по-рано бе излъгала, че е празна. Прозорчетата и светиха измамно дружелюбно, но тя знаеше, че огньовете са адски.
– Скъсали са те, а? – изсмя се грозно Астарот, щом я видя. Огромният магмен голем стоеше на вратата и демоничните му очи злобно блещукаха.
– Млъкни – отвърна Айви и влезе в самата странноприемница. Дарт Вейдър стоеше зад огромна маса, ритмичното му тежко дишане изпълваше помещението като повей на смъртта. Кошмарът се бе облегнал зад тезгяха на бара и червените му очи блещукаха. Мръсните парцали, които трябваше да са плащ се нагъваха като от призрачен вятър зад гърба му.
– Била е много буйна любов, лейди Валънтайн – насмешливо рече той. Лорд Вейдър не бе така хумористично настроен.
– Не успявам да видя мечовете, които обещахте, лейди – ледено рече ситския лорд – надявам се поне младия Щауфен да е станал едно със Силата.
– Бях на път да го убия и да разбера къде са мечовете – припряно започна да обяснява Айви – Сиг лежеше в краката ми, когато от нищото дойде онзи…зеления…Йода. Той е могъщ магьосник, лорд Вейдър! Не можах да му се противопоставя!
– В такъв случай е трябвало да приключиш по-бързо с младия Щауфен, не е ли така? – тихо каза Дарт Вейдър.
– Казах ви, че няма да се справи – обади се Кошмара – все пак съм обсебвал Сигфрид, той не е чак толкова некомпетентен.
– Твоя Сигфрид кървеше като прасе, когато приключих с него! – изкрещя Айви на черния рицар – в зеления вещер е проблема!
– Спестете ми истериите си, лейди Валънтайн – каза Дарт Вейдър – вие се провалите в една относително проста задача, която ви поставих. Империята повече няма нужда от вашето некомпетентно вмешателство.
Айви понечи да каже нещо, но ледена невидима хватка я стисна за гърлото и не и достигна въздух. Тя размаха ръце, опитвайки се да каже нещо, но когато погледът и попадна на ледената маска на Вейдър усети такава омраза, че кръвта и замръзна във вените.
Кошмарът излезе зад тезгяха, изтегляйки уродливия си меч и погледна към Вейдър.
– Разрешавате ли?
– Моля, нахрани се – отвърна черния лорд, докато продължаваше да души неуспялата убийца. Айви ококори очи и се опита да помоли за помощ, но единственото, което усети беше неистовата омраза на ситът и неутолимия глад на Кошмара.
Черния рицар я приближи и уродливото му острие се заби в тялото и, а прокълнатото око на него триумфално се завъртя, поемайки пищящата и душа в себе си.
Малко преди всичко да свърши, Айви си спомни за доверието и страстта, с която Сигфрид я бе посрещнал и в странен миг на откровение разбра, че момчето е копнеело за любов и разбиране.
А тя го бе нападнала.
И сама бе избрала съдбата си.
Тя отвори уста още по-широко, да му се извини…
И душата и напусна тялото.
Дарт Вейдър отхлаби хватката в същия момент, в който злия рицар изтегли своя меч-дубликат и позволи на трупа да рухне на пода.
– Астарот! – повиши глас Кошмара и демонът влезе в странноприемницата, покланяйки се почтително.
– Изнеси този боклук оттук – заповедно посочи черният рицар трупа. Астарот се подчини и отнесе тялото със себе си.
– Нека опитаме по твоя начин – внезапно каза Дарт Вейдър, поглеждайки към тъмния рицар.
Очите на Кошмара блеснаха доволно.

Хвърлена ръкавица

На следващия ден изгревът виелицата спря така внезапно, както бе и започнала, оставяйки хората почти затрупани в замъка Ощрейнбург. Навън бе станало ледено студено и затова Сигфрид реши да задържи крепостните вътре, още повече, че и те самите не искаха да излизат. Рицарят с удивление забеляза, че отношението към него за една единствена нощ бе започнало да се променя и бабичките вече не се кръстеха, като го видят.
Шестимата отново се бяха събрали в трапезната зала, когато старият церемониал майстор дотича и рече:
– П-по добре елате, лорд Щауфен.
Сигфрид кимна, въпреки, че усети как неясен страх започва да пълзи по гърба му. Рицарят тръгна подир своя стар слуга, а зад гърба му напето тръгна Рафаел; учителят Йода пристъпяше бавно зад него, а още по-назад стоеше Митцуриги. Софития и Касандра бяха останали най-назад.
– ЩАУФЕН! -гръмовният глас ехтеше като звън от катедрала, но в него нямаше нищо свято. Сиг можеше да познае адския глас на Астарот и насън – и това му се случваше по-често от желаното.
– ЩАУФЕН! – повтори демоничния голем и Сиг най-сетне излезе по коридора, отвеждащ до основния вход на замъка, който зееше отворен.
– Нямаше как да ги спра, лорд… – опита се да се оправдае церемониал-майстора, но рицарят му махна с ръка, при което бронята му тихо издрънча. Старият слуга благодарно кимна и се оттегли назад.
Пред младежът стоеше въплътен най-лошият му сън. Неговият Кошмар. Той стоеше зад тропащия с огромната си брадва по земята Астарот и червените му очи блещукаха насмешливо. Фигурата изглеждаше неописуемо демонична, черна и деформирана, с дясна ръка, стискаща уродливо копие на Соул Едж и лява, която се бе превърнала в зверска лапа, с лилави прашасали парцали, които висяха зад гърба и като закърнели крила на огромно насекомо и с озъбена паст, свързваща гърдите и кръста, челюсти, между които се виждаше болнав лилав дим.
Зад нея имаше още по-величествена фигура на огромен войн с ужасяващ шлем, иззад който постоянно долиташе хриптящо, ритмично дишане, напомнящо трошенето на сухи есенни листа. Войнът бе загърнат с тежък черен плащ и от него се носеше аура на могъщество и злоба.
Рафаел рязко изруга, а с периферното си зрение Сиг видя как Касандра се прекръства по православен образец. Сестра и, която се кланяше на езическия бог Хефест направи жест да и се скара, но после и тя се прекръсти.
– Ето, че се виждаме отново, Щауфен – прогърмя гласът на Кошмара, който звучеше като трясъка на рухващи висулки – наистина, при малко по-различни обстоятелства. Вярвам, че познаваш Астарот добре. Благородният господар зад мен е лорд Дарт Вейдър, ръководител на военнизираните отряди на Галактическата Империя – за която ти не си чувал…
– Чувал съм – прекъсна го Сигфрид – какво искаш?
За миг настана тишина. Червените очи на Кошмара любопитно се взряха в смъртния, който се бе освободил от неговия диктат. Във въздуха се чуваше единствено тежкото дишане на Дарт Вейдър.
– Не е ли ясно какво искам – процеди накрая Кошмара – теб, замъка и мечовете. Всичко това е мое. Всичко, което си постигнал е заради мен. Когато намери Соул Едж ти беше един плашлив сополанко. Всичко, което постигна е заради мен. И сега искам да си го взема.
– Това няма да стане – тихо отвърна Сигфрид и извади бавно Реквием. Зад него се чуха съскането на рапирата на Раф, катаната на Мицуруги и на късите остриета на сестрите гъркини. Само Йода не включи светлинният си меч, вперил поглед в Дарт Вейдър.
– Виждам, нови приятели си намерил, лорд Вейдър. С тях ли идваш на навестиш стария си учител?
Сигфрид зяпна, а зад него се чуха объркани ахвания.
Вейдър наклони черната си маска и в ръцете му се появи дълъг червен лъч, който забръмча свирепо. Йода включи своето острие.
– Ти никога не си ми бил учител, жалък плъх – изтътна гласа на черния лорд – през цялото време беше против мен и аз помня това. Но това няма значение. Моят господар контролира Галактиката напълно. Не се учудвам, че си избягал чак тук.
– На беглец, приличам ли? – попита Йода и пристъпи напред.
– Достатъчно! -изръмжа Кошмара и наклони двойникът на Соул Едж към малкия джедай. Сигфрид понечи да пристъпи напред, но злото му второ аз надигна ноктестата си лапа:
– Това ли е твоята рицарска доблест, Сигфрид? Да се бием като пъдари насред полето?
– Не ми говори за рицарство, демоне – отвърна германецът – ти си изчадие на ада.
– Но владея законите на честта по-добре от теб – прекъсна го Кошмарът.
– Затова ми изпрати Айви снощи, нали? – попита Сигфрид и зад него се чуха объркани ахвания.
– Изпускам ли нещо? – обади се Рафаел.
– Къде е тя, впрочем – повиши глас Сигфрид – няма ли да участва в нападението над наследствения ми дом?
– Тя е мъртва, лорд Щауфен, наказана за своето своеволие и некомпетентност – вместо Кошмара отвърна Дарт Вейдър. Германецът изпита някаква странна празнота и разочарование от смъртта на англичанката.
– Ние дойдохме тук като представители на политическа сила и благородници, а не като разбойници – продължи Вейдър – наясно ли сте, че укривате беглец, престъпник и убиец в лицето на зелената твар в краката ви?
– Убиецът ти си, Вейдър – отвърна Йода – смел достатъчно, за да се изправи срещу деца. Бързо забрави битката на Мустафар.
Само Йода усети как Тъмната Страна на Силата се надигна като кобра за удар, затъмнявайки възприятията му към света, но всеки от околните му войни потрепера.
– Това няма значение – процеди Вейдър – Оби-уан сега се крие като плъх нейде из галактиката, точно както теб. Може би ти си този, който забрави силата на могъщия ми господар. Приятно ли беше да те подмятат като зар на сабак из Сената, учителю Йода?
Напрежението внезапно се усили и всеки от войните усети, че битката може да се разрази всеки миг.
– Искам да те предизвикам, Щауфен – внезапно разкъса тишината гласът на Кошмара – мечовете Соул Калибър и Соул Ривър са достатъчен повод за боен турнир, а аз прибавям към претенциите си и замъкът Ощрейнбург и цялата околия наоколо. Твърдя, че аз съм истинският рицар Щауфен и съм готов да го докажа пред целия замък в турнир, в който, убеден съм, ще се срещнем. По този начин численото ви превъзходство в крайна сметка ще се окаже несъществено и няма да накърни правилата за честен бой.
Кошмарът наклони черния си шлем към своето светло аз и червените му очи проблеснаха присмехулно.
– Е, хлапе, съгласен ли си на такъв сблъсък или все още се бориш с дървени чучела.
Сигфрид се изправи.
– В името на Бога, в името на моята, истинска и благочестива Империя, в името на моя род Щауфен и в мое име – това на истинския Сигфрид, аз приемам твоето предизвикателство и ще организирам такъв турнир, в който съм убеден, че ще се срещнем и Бог ще отсъди кой е прав и кой – крив.
Ледения вятър развя русите му коси и той чу зад гърба си ръкопляскане. Бърз поглед назад го изненада – селяните, насъбрали се в двореца бяха застанали на почтително разстояние от него и го аплодираха.
– В такъв случай аз, наричан Кошмара – започна черния рицар – и претендиращ за титлата господар на замъка Ощрейнбург записвам за участие в такъв турнир себе си и моят спътник и приятел, Астарот, войн с голяма сила и свирепост.
– От името на Галактическата Империя, записвам и себе си – чу се тътнещият глас на Дарт Вейдър – лорд Дарт Вейдър, върховен главнокомандващ на флотата на Галактическата Империя и наместник на негово Императорско Величество Император Палпатин.
– Някой ще се застъпи ли за теб, момче, или турнира ще е от нас четиримата – блеснаха свирепо очите на Кошмара.
– Кхм, кхмм- дочу се дрезгавият глас на Йода – ще участвам, аз. Името мое да се запише – Йода, гранд майстор на джедайския орден.
– И моето също – дочу се отсеченият глас на самурая – Митсуруги сан, служител на Империята на Изгряващото Слънце.
– Запишете и мен – чу се гласът на Рафаел – Рафаел Сорел от Франция, фехтовач и учен.
– И мен – долетя гласът на Софития – Софития, последователка на Хефест и войн на олимпийците.
– И… – понечи да каже Касандра, но сестра и я прекъсна:
– Ти не!
– Как смееш! – възмути се малката сестра – аз не съм ти слугиня.
– Няма да допусна никой да не запази рода – настоя Соф – ти оставаш.
– Освен това квотата за такъв турнир трябва да е четна – обади се Кошмара – иначе провеждането му би било силно затруднено.
– Ако всичко е готово – рече Рафаел – можем да определим жребия.
– Добра идея – отговори Дарт Вейдър – установете реда на провеждане с максимална бързина, за да мога да приключа с това в срок.
– Арогантността не е добър признак за война – рече Мицуруги.
– Как смятате да определим жребия? – попита Сигфрид – ще се предизвикваме един друг?
– Простете – дочу се гласът на церемониал майстора. Всички се обърнаха към него.
– Традицията е шанса да определя бойците. Заставате в кръг и специален кръгъл щит определя кой с кого ще се срещне.
– Примитивността на вашия свят е поразяваща – коментира Дарт Вейдър.
– Звучи добре – каза обаче Софития – така всеки получава равен шанс.
– Твоят шанс коте, свърши в мига, в който обяви участието си – изръмжа Астарот.
Софития го погледна презрително.
– От изчадия на Тартара акъл не ща!
Осмината избранници се събраха в голям кръг пред замъка. Церемониал-майстора взе голям кръгъл щит и пъхна в поставката за ръка късо копие.
– Готови ли сте? – попита той.
Сигфрид кимна.
Старият слуга завъртя щита.
Предметът описа няколко кръга, които ставаха все по-лениви и по-лениви. Копието застана точно срещу Сигфрид.
– Млади господарю – каза с треперлив глас слугата – излезте от кръга. Останалите, леко се разпръснете.
Рицарят кимна и се отдръпна.
Слугата отново завъртя щита.
Сигфрид следеше внимателно всеки кръг. Беше сигурен, че копието ще се спре на Кошмара. Той стоеше с пурпурните си очи и го гледаше подигравателно.
Но копието посочи Рафаел.
Фехтовачът излезе от кръга с леко подигравателна усмивка.
– Най-сетне ще разрешим проблемите си, Сиг – каза той, но усмивката му бързо угасна и той се обърна към останалите.
Щитът се бе завъртял отново и този път копието посочи Дарт Вейдър.
Черния лорд не каза нито дума, а само се отмести встрани.
Щитът се завъртя отново.
И посочи Мицуруги.
Японецът кимна към своя противник и излезе от кръга. Сиг чу тежката въздишка на Йода.
Щитът се завъртя отново.
И посочи Астарот.
Огненият демон нададе нетърпелив рев и се отмести встрани, заставайки до Дарт Вейдър, извисявайки се дори над него.
Щитът се завъртя пак.
И спря на Йода.
Престарелят джедай кимна, а Астарот се засмя оглушително:
– Това ли е противникът ми? Ще те стъпча като буболечка!
Но гласът му бе заглушен от писъка на Касандра.
– Неее!
Нейната сестра Софития се бе озовала срещу Кошмарът. Черният рицар не бе казал нищо, но червените му очи доволно светеха.
Сигфрид пристъпи напред.
– Това е безумие, Кошмарю. Тя е една жена. Бий се с мен.
– Аз съм съгласен – кимна Рафаел – нека аз се бия със Софития.
– Какво си позволявате? – възмути се гъркинята -аз не съм дете. Мога да победя кой да е от вас.
– Кошмарю! – не и обърна внимание Сигфрид – бий се с мен!
Черният рицар го погледна.
– Когато настане моментът, Щауфен. Засега ще се задоволя с малката и душичка.
На Сигфрид му причерня, искаше да се метне към огромния рицар и да го смаже.
– Кога започват дуелите. Къде ще се проведат – тежкият глас на Дарт Вейдър прекъсна мислите им.
– Традицията е – обади се плахо церемониал-майсторът – традицията е да са в целите околии, по жребий или желание на войните. Това са залите в замъка, двора пред него, селото, гората.
– Разбира се, аз не бих искал да се бие в селото, въпреки произхода на Софития – нагло се обади Кошмара.
Гъркинята полудя.
– Ще те убия тук на двора, пред всички! – извика тя – приемаш ли предизвикателството?
– То не е особено предизвикателство – отговори Кошмара – но да, приемам.
– За мен ще е чест да се бия в гората – обади се Мицуруги – това е моето желание.
– За мен няма значение – отвърна Дарт Вейдър – но нека бъде гората – в начина, по който го каза Сигфрид усети, че самураят е допуснал сериозна грешка в избора на такова бойно поле, но вече бе късно.
– Предизвиквам те на дуел в някоя от твоите зали – чу гласът на Рафаел.
– Приемам – разсеяно отвърна Сигфрид.
– За мен да се бия в селото, чест ще е – рече Йода. Астарот не му отвърна.
– Битките започват утре – чу се гласът на церемониал-майстора – първи ще се сблъскат, заранта, Сигфрид и Рафаел. Втора е битката на лорд Дарт Вейдър и Мицуруги, следобед. Вдругиден заранта един срещу друг застават учителят Йода и Астарот. Накрая е битката между Софития и Кошмара.
– Отлично – отвърна Дарт Вейдър – Мицуруги, очаквам те утре в гората. Не закъснявай.

Първи и финални сблъсъци

Шестимата войни от замъка се прибраха в него и се оттеглиха в покоите си. Сиг се прибра в тренировъчната си стая, вбесен. Проклетият жребий бе изпратил Соф на смърт. Рицарят нямаше високо мнение за арогантната езичничка, но тя бе дама и не трябваше да има такъв край.
– За Софития мислиш, за себе си не – чу гласът на Йода, който вече се бе озовал в стаята му.
– Тя ще загине – отвърна рицарят.
– Възможно, но избликът, който направи, да и помогне няма. Унизи я жестоко – сгълча го джедаят.
– Аз съм рицар! Не мога да оставя една дама… – отвори уста Сиг.
– Хмм, сега тя знае, че доверие и нямате. И сама ще го загуби – намръщи се Йода – със Сорел, попречихте и само.
Сигфрид остана с отворена уста. Никога не бе помислял за нещата от такава гледна точка.
– Хмм, грешката усети, но късно е вече за оправия. Сили в себе си, Софития има. Войн добър, тя е – Йода се обърна към Сигфрид – фехтовача също. Да го победиш, как мислиш, хмм?
– Аз… – рицарят се поколеба – аз все пак имам предимство пред него, учителю Йода. Доспехите ми ще ме защитят от рапирата му.
– Защитиха ли те предния път? – отново попита Йода. Рицарят си спомни как Рафаел бе намерил пролука в защитата му и го бе одрал.
– Аз… – той тръсна русата си коса – тогава бяха няколко нападатели. Различно е.
– Хммм? Острието, същото ще е – поклати глава Йода и почука с бастуна по земята.
– Покажи на мен как ще се защитиш, ако Кошмара нападне те – и джедаят включи зеленият си меч.
Сигфрид се учуди.
– Но, учителю Йода…
– Покажи – повтори джедаят и нападна, надигайки зеленият меч и понечвайки да удари Сиг с всичка сила. Рицарят посрещна удара и изпъшка от огромната сила, която Йода беше вложил. Джедаят отстъпи назад и пак нападна, отново с много мощен удар.
Сиг отново го посрещна. Капки пот избиха по челото му.
– Хмм, добре, добре – кимна Йода – силен, ти си. Ударите на черния си аз, ще издържиш. Срещу Сорел, ще покажеш ли тактика?
Сигфрид не разбра. Йода отново надигна меча си. Рицарят надигна Реквием. Джедаят понечи отново да го удари и Реквием посрещна зеленото острие със съсък. Сиг се бе напрегнал, но този път Йода вложи далеч по-малко сила в удара си. За сметка на това се стрелна като топка напред, минавайки като котка под вдигнатия отчаяно Реквием и зеленото острие близна Сигфрид в една от пролуките на бронята му.
Рицарят изпъшка.
– Хммм, провали се тук, защо? – попита Йода.
– Ти мина под замаха ми – отговори младежът – беше прекалено бърз.
– Хммм, грешен отговор – поклати глава джедаят – бърз прекалено, аз не бях.
– Значи аз съм бил бавен – поклати глава рицарят.
– Не – прекъсна го Йода – твърде силно, замахна. Като за много по-силен съперник. Сорел могъщи удари, не нанася. В бързината, умението му е. Търпеливо върти меча, тогава твоята броня предимство ще даде.
Сигфрид кимна. Двамата опитаха пак и този път германеца леко помръдваше огромният си двуръчен меч, държейки светлинното оръжие на Йода настрана.
– Хмм, добра работа – зарадва се джедая – да отида Мицуруги, сега отивам.
– Благодаря ви, учителю Йода – кимна Сиг – но защо ми помагате. Раф е на наша страна.
Йода го погледна.
– Нима се не сещаш? – сетне лицето му придоби леко идиотско изражение – вкусна храна!
* * *
Мицуруги мълчаливо въртеше катаната си в стаята, която Щауфен му бе отпуснал, когато Йода влезе в нея.
– Сенсей – самураят кимна към дребното създание – бихте ли ми помогнали със съвет или демонстрация?
– Демонстрация, ненужна – отвърна Йода – съвет, дал бих. Но кажи, Мицуруги сан, за война, най-важното качество е?
– Да бъде верен на своя господар! – отсече в отговор самурая.
– Хммм – Йода се замисли – твоят господар, кой е?
– Моят господар беше Ода Нобунага, учителю Йода. Той почина и аз не намерих нов. Дойдох тук.
– Значи ти господар дори нямаш, най-важното качество за война, хмм. Тъжно. Друго качество?
Самураят леко се притесни.
– Върховно умение на дуела с меч, учителю.
Йода отново не каза нищо, а когато най-сетне заговори, започна разказ.
– Ученик имах, едно време, мъдър и добър. Въртеше меча отлично, в мир винаги със себе си, макар и леко непокорен. На мисия далечна отиде, на противник зъл попадна, див и неконтролируем, от сляпа омраза обзет.
– Омразата е лоша, учителю. Замъглява преценката. Войнът става жесток и се превръща в убиец – отговори Мицуруги.
– Но онзи зъл войн, ученика мой, уби – прекъсна го Йода – в меча, по-добър беше.
Самураят замълча, отново смутен.
– Оръжието също е важно – каза накрая – нали затова е турнира. Моята катана е най-добрия меч.
– Хммм? – вдигна вежди Йода – с нея тогава, нападни ме.
Радостен, че е настанал момента за демонстрация, Мицуруги изтегли меча си и го стовари към Йода. Джедаят вдигна ръка и катаната застина във въздуха.
– Какво? – възмути се Мицуруги и се напъна, пъшкайки. Не стана нищо.
– Празен въздух, твоя меч спря. Господар нямаш. Умението с меч, от омразата се определя, стигнахме ние до извод. Вейдър има господар, на който е верен, меча върти добре колкото мен, омразата, бездънна му е. Шанс ти нямаш.
Мицуруги прибра катаната си, раздразнен.
– Какво да сторя?
Йода го погледна.
– На себе си, верен бъди. На гнева не се поддавай, той от тебе ще те задигне. Спокойствие запази и какъвто си, остани.
Самураят сбърчи вежди.
– Ще се опитам да го запомня, учителю Йода.
Джедаят не го погледна, само въздъхна.
Митцуруги нямаше как да разбере, че душата на малкото старо човече крещи.
* * *
Следващата заран дойде учудващо бързо. Селяните вече се бяха събрали, когато Сигфрид влезе в пълно бойно снаряжение в тренировъчната зала, която изглеждаше някак по-малка с публиката в нея. Йода бе седнал на рамото на една броня, наоколо се бяха насъбрали и останалите войни.
Рафаел бе изтеглил рапирата си и говореше със Софития и Касандра. Старият церемониал-майстор стоеше на съдийски стол.
Раф се раздели от жените и погледна едрият рицар.
– Да започваме, а?
Сиг кимна.
– За честта на Светата Римска Империя – промърмори церемониал-майстора – тези две души се подлагат на най-старото изпитание. И нека Бог отсъди кой е по-добър.
Слугата едвам свърши мрънкането, когато Раф нападна. Французинът беше като вихрушка и Сигфрид отстъпи, шокиран от първоначалният му натиск. Рафаел нападаше от всички възможни и няколко невъзможни посоки, а рапирата му, мъничка сравнение с огромния Реквием, сякаш се бе умножила по десет.
Сигфрид се опита да държи Сорел на разстояние, размахвайки огромният Реквием, но това не му се удаде и той отнесе няколко малки ранички. “Откъде знае всички тия процепи”, прокле рицарят – “Някои от тях и на мен са ми неизвестни”.
Рафаел продължи да напада и каквото и да правеше Сигфрид, се чувстваше безпомощен срещу свръхбързия французин. Когато замахнеше с меча си, той вече бе от другата страна и го мушкаше с тънката си рапира, а дори и ако само се бранеше, понякога отнасяше болезнено бодване. Скоро усети как му тече кръв от няколко рани и изпъшка.
– Предаваш ли се, Сигфрид? – попита арогантно Рафаел, нападайки с рапирата си. Германецът измуча в отговор и продължи да се брани. Опита се да замахне към противника си, но той отново профуча покрай защитата му и го халоса по шлема. Тогава Сигфрид реши да опита нещо отчаяно. Той се препъна непохватно и падна на едно коляно, отклонявайки меча си настрани.
– Туше, Сиг – засмя се Рафаел, приближавайки с протегната рапира рицарят. Тогава Сигфрид рязко стана с рамо напред. Бронята му отклони острието на французина настрани и дръжката на Реквием, нарочно подготвяна за тази цел удари Раф в корема. Фехтовачът изпъшка изненадан и се преви на две. Сигфрид застана до него и го понесе с тъпото на меча си, повалайки го на земята, а сетне притисна гърдите му с огромното острие.
– Печеля, Рафаел – простена той.
Фехтовачът изсумтя.
Залата избухна в аплодисменти.
– Победа за Сигфрид! – възкликна церемониал-майсторът, неспособен да прикрие задоволството си – рицарят на този замък продължава напред в турнира и пощадява живота на своя съперник.
– Сиг-фрид, Сиг-фрид! – чуха се доволните викове на селяните. Рицарят се усмихна плахо и махна с ръка. Сетне погледът му попадна на Мицуруги и усмивката му угасна.
Неговият дуел предстоеше.
* * *
Вятърът развяваше клонките на околните дървета, докато Мицуруги въртеше своята катана. Самураят беше потънал напълно в Пътя на Война и оръжието му описваше широки дъги около мускулестото му тяло, докато той се подготвяше за предстоящия дуел. Беше затворил сетивата си за околния свят, напълно сливайки се с меча и постепенно възприятията му за обстановката престанаха да бъдат образи, а усещания. Така дребния сенсей Йода престане да бъде малкото зелено човече, пълно с мъдрости, а се превърна във фонтан от бликаща светлина, огряващ целия му свят. Младия Сигфрид, щастлив от тежката си победа срещу Сорел, но обезпокоен за предстоящата битка беше възел от емоции, разкъсван от чувство за вина и таящ тайна надежда за спасението на душата. Неговото тъмно аз, Кошмара, стоящ от другата страна на горската поляна беше просто зло от отвъдното, не по-различно от слугата си Астарот, макар и много по-надменно и опасно. Мицуруги усети в него безкраен глад за нови души, но дори и това не го смути. Той изолира себе си от зрителите, от излъчващите увереност, но дълбоко несигурни сестри Касандра и Софития, от недоволния Сорел. Остана сам със своята катана и огромното тъмно пространство, стоящо в другия край на горската поляна.
Чакащо.
Дебнещо.
Мнозина мислеха Дарт Вейдър за зловещ и внушителен, завит в тъмния си плащ, носещ страховитата си маска и с постоянно хриптящ дъх. Но те не виждаха същественото.
Вейдър бе създание на омразата.
Тя изпълваше всяка негова фибра, омраза и ненавист към абсолютно всичко, живо и мъртво, към враговете си, към тайните си поддръжници, дебнещи в бездънното нощно небе, към самия себе си.
Страховит противник, призна на себе си Мицуруги, докато събираше в себе си целия вековен опит на Бушидо, искайки да го концентрира в своята катана, да го събере в блясък, способен да разкъса плътната пелена от мрак, заела другия край на поляната.
И когато церемониал-майсторът даде начало на битката, Мицуриги се метна напред с цялата мощ на умението си, разработвано векове наред от майстори като Мусаши и Нобунага с цел защита.
Сега неговият господар беше земята и тя имаше нужда от защита.
Самураят почти не разбра, че е направил салто напред и със страховит крясък е замахнал с меча си към тъмното присъствие.
Реакцията на Мрака бе шокираща. Той лениво надигна едната си ръка и от нея изкочи проклятие – червен лъч от ада, подигравка с живота и език на тъмнината, протегнал се за да оближе света на живите и да се подиграе с него. Лъчът блокира острието на катаната, калявано в битки и с магии в течение на вековете, прецизирано до степен, че можеше да разсече и елмаз.
Чу се съсък и бликнаха искри.
Катаната издържа изпитанието на злия лъч и не се строши.
Но в следващия миг Мицуруги усети как тъмнината го подхваща и с едно отблъсване на ръката си Дарт Вейдър го захвърля назад.
Японецът усети, че пада и направи салто, толкова бързо, че зрителите ахнаха и в следващия миг бе стъпил на крака, надигнал верния си меч за защита.
Но Черният лорд също бе пристъпил напред, подобно на огромните вълни, опустошаващи родината му и омразния лъч отново докосна катаната.
Самураят кръстоса меч с меч срещу Дарт Вейдър и хората от публиката видяха как двамата са докоснали оръжия, мъчещи се да се победят един друг.
Те, с изключение на учителя Йода и донякъде на имащия очи от отвъдното Кошмар, не видяха нищо.
Но този кратък миг бе съдбовната, първа и последна среща на целия опит на самураите с черните лордове на Сит.
В този момент Мицуруги усети цялото умение на неговия клас да се излива в ума му. От първия храбър войн, заклел се да пази сина на Аматерасу, богинята на слънцето, станал император в далечното минало на Япония. През всички смели войни, жертвали се и превръщали се в едно цяло с мечовете си, придобивайки неземни сили, позволяващи им да отнемат живота както на подлите нинджи-убийци, така и на злите демони от отвъдното.
Но това не бе достатъчно.
Срещу него стоеше космическо зло, датиращо от толкова древни времена и криещо такива тайни, че само познанието за тях би довело до лудост и отчаяние. Срещу него стоеше гняв, таен с хилядолетия, гняв, който бе готов да се излее срещу всеки, оспорил злата му воля да властва и да командва.
Гняв от космоса, бездънен и безличен, омраза, която просмукваше душата на всеки и я превръщаше в чудовище.
Гняв от затворения в черния костюм човек, отдавна загубил всичко човешко, гняв личен и тъй нажежен, че докосването до него изгаряше повече от червения лъч.
И Мицуруги отскочи назад, а в душата му се прокрадна страх.
Дарт Вейдър пристъпи към него и черния плащ се разлюля зад гърба му като погребален покров.
Самураят нададе боен крясък и нападна, с ярост и страх, с боен вик, който накара мъжете и жените, с които се бе хранил и с които бе живял последните дни, да потръпнат.
Дарт Вейдър отново посрещна меча му и продължи да атакува, пак, пак, пак и пак. Напредваше бавно, спокойно, без да бърза. Извисяваше се над жертвата си като огромен паяк и се наслаждаваше на всяка размяна на удари.
Той знаеше, че ще спечели.
Той знаеше, че Мицуруги няма шанс.
И в един момент самураят също го осъзна.
Странно, тази мисъл му донесе облекчение. Той си припомни последния си разговор с Йода и си даде сметка, че старият джедай се бе опитал да му го каже, но той не бе имал уши да го чуе.
Умиротворен от откритието, Мицуруги се успокои и се освободи от страха, от ужаса и от отчаянието, от привързаността, която изпитваше към своята гордост, към своя клан, дори към своя меч. Той вече беше част от него, не по-важна от останалите.
Мицуруги се бе освободил от всичко земно.
Той се би така добре, както никой самурай не го бе правил никога. Със салта, махове и непредвидими атаки, той постигна максимума на своя живот в тази кратка, съдбовна битка в гората. Знаеше, че в този момент никой от останалите не може да му се опълчи – нито виртуозния Сорел, нито могъщия Сигфрид, нито дори адския Кошмар.
Когато Дарт Вейдър го посече, умря с усмивка на лицето.
* * *
Макар да бе само на 23 години, Сигфрид беше много опитен боец, самият той кръстосвал острието си с това на Мицуруги, макар, че битката бе станала под злокобното влияние на Кошмара. Затова докато наблюдаваше дуела с нарастващо възхищение от умението на самурая и нарастващ ужас от силите на Дарт Вейдър, той бе очаквал крайния резултат и все пак сърцето му прескочи един удар, когато червеният светлинен меч на ситския лорд разсече самураят на две.
Трупът на японеца падна на снега някак безлично, неподобаващо на умението, което войнът бе показал.
Умение, което дори не бе затруднило Черният лорд.
Сигфрид улови с периферното си зрение реакциите на останалите и разбра, че те бяха сходни с неговото собствено чувство на безнадеждност и отчаяние. Рафаел, който го бе придружил с кисела физиономия за следобедната схватка беше пребледнял като платно. Софития и Касандра не казваха нищо, но очите им бяха широко отворени, сащисани от станалото. Дори учителят Йода, винаги спокоен, винаги уверен, сега се бе прегърбил като от огромна тежест.
– Великолепно постижение, лорд Вейдър – чу се гласът на Кошмара и Сиг усети как се изпълва с омраза към отвратителния си дубликат, който бе приближил Черния лорд.
– Признавам, никъде не съм виждал учение, което да съперничи с вашето – червените очи на рицарят на смъртта блестяха.
Лорд Вейдър не му обърна внимание, а изключи светлинния си меч. Той приближи наблюдавалите сценката бойци от другия лагер и странните, кръгли визьори на маската му се втренчиха право в Сиг.
Рицарят усети да го полазват ледени тръпки.
– Имахте възможност да видите съдбата си – каза ситският лорд – давам ви последен шанс, предайте ми мечът Соул Едж с мир и ще пожаля живота ви.
– От една битка, турнирът не се печели, мой стари ученико – обади се Йода.
– Не разговарям с лица извън закона – демонстративно презрително отвърна Вейдър и се обърна към Сигфрид – Щауфен, дай ми меча и спаси себе си и приятелите си.
– Той няма да го направи, лорд Вейдър! – чу се гласът на Кошмара – глупакът е достатъчно наивен да смята, че оръжията му принадлежат!
Сигфрид притвори очи. Колко просто беше. Да даде мечът на Вейдър. Той щеше да го отнесе далеч от неговия свят. Далеч от лапата на Кошмара. Щяха да останат само те двамата, без прокълнатото острие. Може би Сиг щеше да извади Соул Калибър и да убие своето омразно копие. Може би Йода лъжеше за опасността за собственият му свят.
Но дори да бе така, Сиг беше рицар и се бе заклел да потърси изкупление на греховете си.
Учителят Йода го бе помолил за помощ.
Един рицар не отказваше помощ.
– Мечовете – каза тихо той – ще останат собственост на рода Щауфен и аз, като техен представител ще ги пазя, докато не докажете пред мен правото си да ги притежавате.
– Спомни си за това, докато гледаш как приятелите ти умират, Щауфен – отговори ехидно Вейдър.
– За него това няма да е проблем – намеси се Кошмара – той е свикнал на убийствата.
Кръвта на Сиг кипна при тези думи. Усети, че несъзнателно се е опитал да стане, чак когато видя как ръката на Рафаел го държи за рамото.
– Стой мирен – отвърна тихо французина. Сиг бе изненадан да види загрижения израз на лицето му.
– Може би очаква опрощение за греховете си от Йода – продължи Дарт Вейдър – в такъв случай, Щауфен, ще бъдеш горчиво разочарован. За джедаите смъртта на приятелите ти, а и твоята също, ще бъде необходима загуба по волята на Силата. А ако разочароваш стария джедай, той ще се опита вероятно да те убие, нали така, учителю Йода? – гласът на ситския лорд бе изпълнен с такава жлъч, че присъстващите усетиха погнуса.
– В такъв случай ще трябва да се нареди на опашка – отговори Кошмара – момчето е мое – червените очи на злия рицар блеснаха предизвикателно.
Двамата тъмни образа се обърнаха и се приближиха към пламтящия Астарот, който бе останал назад.
Отново заваля сняг.

Триумф и печал
– Аз не мога да победя Дарт Вейдър – каза по-късно вечерта Сигфрид. Стоеше пред камината в трапезарията на замъка си, а вътре бяха останали Йода и Рафаел. Сестрите се бяха скрили някъде, вероятно подготвяйки се за утрешния сблъсък са Софития с Кошмара.
– С такава мисъл в ума, да се провалиш, обречен си – каза Йода – непобедим Дарт Вейдър, не е.
– Кажи го на Мицуруги – отвърна германецът – не бях виждал такова майсторство и все пак дори не затрудни Черния лорд.
– Тъмната страна, път към възможности е, но навеки обрича носителя на самоунищожение – отвърна Йода – Правдата, на твоя страна е. Господарят на Мрака, да победиш можеш.
– Зеления е прав – опита се да вдъхне малко оптимизъм и Рафаел, макар да бе доста разтърсен от видяното – нали успя да победиш мен?
Сиг се усмихна набързо, сетне лицето му отново помръкна. Погледът му се спря на Йода:
– На вас разчитам да спрете Дарт Вейдър, учителю. Ще дам всичко от себе си срещу Кошмара и вярвам, че ще победя. Но Вейдър… само вие може да го спрете.
Йода притвори очи.
– С демона Астарот, първо трябва да се справя. За него, разкажи ми.
– Астарот е силен като лавина и два пъти по-разрушителен – отвърна Рафаел – легендата, според Софития е, че е бил изкован в древни времена от някакъв техен бог на войната. Пратен да сее пакости. Когато младият ни приятел тук се превърна в рицар на смъртта, Астарот бе един от първите, присъединили се към Кошмара. Това значи, че е доста толерантен към лошо отношение, тъй като злия третира слугите си като екскременти.
– Боец, умел ли е? – запита Йода.
– Не – чистосърдечно отвърна Рафаел – но аз не считам и Сигфрид за добър боец. Според мен не е голямо умение да се стовариш върху противника си като камък и да го смачкаш. Ако махнеш това настрана, уи, опасен боец е. Брадвата му бълва пламъци и ако те перне веднъж, ставаш на сирене рокфор – със същия цвят и сходен аромат.
– Той е огромен, силен и зъл – допълни Сигфрид – храни се от страданието. Познавам го… – очите на рицаря помръкнаха от спомените му на Кошмар – познавам го добре.
– За информацията, благодаря – кимна Йода – да безпокои повече вашия свят, този демон няма.
* * *
– Йодаааа!- гласът на Астарот се носеше над цялото село – ела тууууук!
Огромният исполин се извисяваше над селските къщи и размахваше брадвата си.
Селяните не бяха посмели да дойдат на тази битка, макар да се разиграваше сред домовете им.
– Йодааа! – повтори Астарот – уплаши ли сеее?
– Бъди внимателен, глупако! – обади се Кошмара, който стоеше настрана – лорд Вейдър каза, че дребосъка, въпреки вида си не е безопасен. Бъди предвидлив и го смачкай, но не ставай прекалено самоуверен.
Очите на черния рицар блестяха, а парцалите на гърба му, жалко подобие на плащ се вееха на вятъра. Споменатият Вейдър не се виждаше никакъв и вероятно нямаше да дойде.
– За битката, дойдох – отвърна зеленият джедай, приближаващ се от една криволичеща уличка. Зад него стояха Сиг, Раф и двете момичета. Когато ги видя, Кошмарът се размърда и червените му очи блеснаха алчно.
– Като убиеш джедая, остави ми тялото цяло, та да изпия душата – нареди Кошмара и погледна зеленото създание – лорд Вейдър ще е доволен, когато му занеса новината за твоята кончина, бунтовническа слуз такава.
– Добрите новини за убиеца Вейдър, още вчера свършиха – отвърна Йода – да се бием ли сте дошли, или за надприказване?
Кошмарът не отвърна нищо, само ноктите на отвратителната му лапа се размърдаха. Той погледна Сигфрид и изсъска:
– Наблюдавай смъртта на приятеля си, сополанко. Ти си следващият!
И се отдалечи от селският площад, както сториха и другите. Тъй Йода остана сам с огненият демон.
Астарот го погледна презрително.
– Толкова си малък, че ми е жал да те гледам. Нанеси първият си удар, старче.
– Волята ти, да бъде – отвърна Йода и надигна ръка. Невидима сила пое грамадния звяр и го стовари в един селски двор, където събори една плевня.
– Глупак! – чу се съскането на Кошмара, а Йода извади светлинният си меч. Зелената светлина изглеждаше някак бледа на слънчевата светлина, но въпреки това, когато Йода се запъти към мястото, където бе паднал Астарот, приятелите му усетиха да ги изпълва сигурност.
Тя обаче изчезна когато селската къща изпращя и от нея изкочи Астарот. Чудовищната му брадва се насочи към Йода, който обаче отново надигна ръка и тя замръзна на милиметри над главата му.
– За убиване, толкова лесен не съм – сетне отново отхвърли демона настрана. Този път обаче звяра падна на крака и заби брадвата в земята си.
– Потъни в пъкъла, отрепко – изръмжа той и земята се разцепи по протежение от брадвата до Йода, като от процепа долетя зной и се чуха писъци.
Йода притвори очи и надигна ръка.
Битката трая няколко мига, но земята се затвори.
– Духове от света на отвъдното, да призоваваш няма – каза джедая. Гласът му леко трепереше от усилието.
– Не ми и трябва, боклук – изръмжа Астарот и в следващия миг се озова пред джедая, една огромна сянка от огън и мрак, размахваща гигантската си брадва. Йода я посрещна със светлинния си меч, скачайки насам-натам, една малка бледа фигурка пред огромния исполин, който бързо направи околните къщи на трески.
– Все едно гоня муха – процеди Астарот – бърза и досадна, но муха.
Йода не отвърна на обидата, а продължи да скача, от покрив на покрив, принуждавайки Астарот да се върти насам-натам, събаряйки къща подир къща.
– Биеш се като жена, учителю Йода – подигра го Астарот – явно не сте толкова опасен, за колкото ви мисли Дарт Вейдър.
Половината село бе пламнало от атаките на демона, който обаче все още не бе успял да убие дребния си противник, който се бе отдръпнал настрани.
– Ако биеше се, както обиждаше, отдавна в Силата, щях да съм – вметна Йода.
– Как да се бия с някой, който постоянно бяга? – изръмжа демона – остани на място и ще видиш как се бия.
– Да стане, както искаш – отвърна Йода и надигна лявата си ръка, подканвайки чудовището с едно от късите си ноктести пръстчета.
Астарот изрева и нападна, стоварвайки брадвата си към малкото създание, което я посрещна с миниатюрния си светлинен меч – мъничка фигурка срещу грамадата от пламък, извисяваща се над него.
Брадвата и меча останаха кръстосани за миг.
Астарот изрева.
Сетне в един невероятен момент Йода отблъсна оръжието, което бе пет пъти по-голямо от него и скочи.
Мина покрай Астарот и кацна зад гърба му, държейки светлинният си меч.
Демона остана неподвижен за миг, след което половината му глава падна на земята.
Миг по-късно той целия се разпадна на купчина камъни.
За момент настана тишина, след което Рафаел изръкопляска.
– Браво, браво! – викна той.
След миг Сигфрид, Соф и Кас се присъединиха към аплодисментите му.
Познато ритмично дишане ги ужаси и те се обърнаха към дима, откъдето, невидян от никой се появи Дарт Вейдър.
– Силите ви отслабват, учителю Йода – каза студено ситския лорд, докато приближаваше джедая. Червеният лъч излезе със съсък от дръжката на острието му и Йода надигна своето оръжие.
– Все още, в мене сила има – отвърна джедая – да я изпиташ, не бързай толкова, мой стари падауане.
Миг по-късно зад джедая бяха Сигфрид, Рафаел и момичетата, с изтеглени оръжия. Кошмарът приближи Вейдър, двойникът на Соул Едж се бе вторачил злобно в сценката.
– Да спазим правилата на турнира, все пак? – обади се злодеят – няма закъде да бързаме, лорд Вейдър. Една по една, душите им ни принадлежат.
– Ще видим това още следобеда, изрод такъв – обади се Софития – и Астарот бе самоуверен, а какво му донесе това?
– Това, което ще донесе и на вас, милейди – отвърна сардонично Кошмара – бърза смърт.
* * *
Сигфрид не се чувстваше добре преди този двубой. Беше му станало лошо още на вчерашния ден, след битката с Рафаел, въпреки бактата, която учителят Йода насочи върху раните му. Това, че бе отишъл до гората, за да види смъртта на Мицуруги не бе помогнало – зимният вятър го бе продухал и сега той се чувстваше замаян и болен. Победата на джедая над Астарот бе повдигнала настроението му, но сега безсилието му го измъчваше. Софития бе там, на очертания за дуела полукръг, тренирайки със своето оръжие, махвайки на сестра си – може би за сбогом – а той не можеше да направи нищо.
Кошмарът стоеше от другата страна на двора, като храчка върху белотата на снега, затрупал тревата. Червените му очи блестяха алчно, а окото на отвратителния меч-дубликат на Соул Едж жадно се бе взряло в Софития, копнеейки да засмуче душата и, давайки я на скверния си господар. Дарт Вейдър стоеше настрани в далечината, злокобен секундант, чието хрипкаво душане Сиг чуваше в душата си, ако не и с ушите си.
Старият церемониал-майстор даде сигнал битката да започне и Софития се хвърли напред към черния рицар, красива и дръзка, готова да се изправи срещу всеки мъж. Магическият и меч Омега се спусна като оса към черната броня на Кошмара, готов да разкъса скверната душа на отвратителния и неприятел.
Но рицарят се бранеше умело – уродливият Соул Едж ловко парираше всяка атака на хубавата гъркиня, а тя самата трябваше да отбягва маховете на уродливата лапа, която искаше да я докопа и повали.
Разбира се, младата жена бе пълна с изненади, които не се поколеба да приложи – подли мушвания и ритници, които биха изкарали всеки противник от равновесие – Сиг го заболя само като си помисли как би се почувствал от тези удари. Но Кошмарът не бе нормален човек и удари, които биха накарали обикновен мъж да се превива от болка нямаха ефект върху него. В самата си същност, той не бе наистина материално създание, а зла проекция, черното ас на Сигфрид, което бе заживяло свой собствен живот. Ударите на гъркинята не можеха да наранят скверното му тяло, обковано в мерзски доспехи, а умората и болката не го достигаха. И когато гъркинята се задъха и темпото на нападението и спадна, Кошмара плавно премина в атака. Така Софития лека полека започна да използва акробатичните си умения не за да търси изненадващ удар, а за да отстъпва и да избягва огромния уродлив двойник на Соул Едж, който профучаваше все по-близо и по-близо до нея. Краят дойде внезапно, точно по време на един скок на гъркинята, скок, малко по-нисък, отколкото трябваше и преминал малко по-близко до Кошмара, отколкото бе разумно.
Черният рицар се възползва от пропуска моментално и уродливата му лапа сграбчи младата жена за крака, тръшвайки я на земята. С две плавни движения Соул Едж първо изби Омега от ръцете на Софития, а после, гладен, намери тялото и, забивайки се в меката плът, преминавайки през нея в земята с отвратителен пукащ звук.
Сигфрид усети как в него се надига невероятна вълна от гадене, а крясъкът на Касандра, която видя смъртта на сестра си сякаш прогори душата му с дамга. Повече по инстинкт, отколкото с разум хвана лявата ръка на момичето, докато Рафаел държеше дясната, пречейки му да се хвърли съм ужасния черен рицар, който стоеше надвесил се над жертвата си като гигантски плъх, намерил неочаквано буца вмирисано сирене.
Кошмара надигна глава и червените очи – единственото, което се виждаше изпод спуснатия му шлем, проблеснаха злокобно, пронизвайки душата на Сиг като ками.
– Душата ти е моя – изръмжа рицарят на смъртта и германецът не знаеше дали има предвид падналата Софития или него самият. Двойникът на Соул Едж започна да трепти като жив, като огромен хранещ се червей и окото се завъртя в дива наслада, докато всмукваше душата на жертвата си.
Тялото на Софития се сгърчи и съсухри за секунди, а после стана на пепел.
Крясъците на Касандра се забиваха в мозъка на Сиг като нажежени пирони. Рафаел напразно се мъчеше да успокои момичето. Йода изглеждаше по-сгърбен отвсякога.
А Кошмарът, нагъл, самодоволен, злобен, приближи към скърбящите, сигурен в подкрепата на Дарт Вейдър, който бе застанал зад него и тъй двамата довтасаха при Сигфрид и крещящата Касандра, и към прегърбения Йода, и към изглеждащия все по-слаб и болнав Рафаел.
– Би ли припомнил правилата на полуфиналите в турнира? – въпросът на Кошмара бе отправен към церемониал-майстора, който гледаше потресен и отвратен станалото.
– П-победителят от втори дуел среща този от т-трети в първа среща – треперливо отговори слугата – а ш-шампионът от първата схватка се бие с надделялия в последната.
Червените очи на Кошмара блестяха триумфално.
– Това ще бъде краят си, Сигфрид Щауфен. Ти си мой, бил си мой и ще бъдеш мой. Това ще е съвсем скоро.
– Това ще е и твоят край, учителю Йода – долетя плътният глас на Дарт Вейдър, равен, неемоционален, като погребален звън – турнирът, който замислихте ви донесе провал. Скръбтта ви ще расте тепърва.
И двата черни силуета се обърнаха и отдалечиха, а Сигфрид остана сам с пищящата Касандра, празно гледашия Рафаел и все по-сгърбения Йода.
– Всичко обгръща, тъмната страна – тъжно рече джедаят – страдание, болка, омраза. Това е пътят и.
– Ще го убия – прошепна Сигфрид на Касандра – ще го убия, обещавам ти.
Гъркинята се обърна и плю в лицето му.
– Как смееш да ми обещаваш каквото и да е било, боклук! Ти създаде това изчадие! Ти уби сестра ми!
Сигфрид отстъпи назад, като, че Касандра го бе ударила. Погледът му се премрежи. Той отвори уста да каже нещо, след което се обърна и се прибра към замъка си.
* * *
Лорд Вейдър се прибра се канеше да си инжектира поредната доза протеини, която му служеше вместо храна, когато Кошмарът, който пък не се хранеше изобщо се появи.
– Нещо с апаратурата във вашата стая, лорд Вейдър. Издава някакви сигнали.
Ситският лорд захвърли протеините и рязко се изправи от креслото, на което се бе наместил, отправяйки се към стаята си. Червените очи на Рицарят на Смъртта блеснаха любопитно и той последва спътникът си в покоите му. Миг по-късно усети силата на Вейдър да го притиска на колене. За момент го обхвана бяс, но в следващия миг чу:
– Поклони се пред Императора! – и потресен установи, че долавя в гласа на могъщия черен лорд нотки на ужас и благоговение.
В следващия миг стаята на Вейдър се изпълни от лицето на огромно, синкаво привидение. Червените очи на Кошмара срещнаха това лице, набраздено от незнайни бури, с жълтеникави, пронизващи очи, лице, излъчващо старост, смърт и такава тъмна сила, че дори роденият от пъклената магия на Соул Едж черен рицар усети как го лъхва неописуем, космически студ.
– Докладвай, лорд Вейдър – чу се гласът на привидението, дълбок, гърлен и ужасяващ, по-злокобен дори от механичния тембър на чиракът си. Очите на холограмата попаднаха на Кошмара и се срещнаха с неговите – жълто и червено. Кошмара усети студени пръсти да бърникат в ума му и в следващия момент зла усмивка озари набразденото старо лице.
– Виждам, че си намерил свой нов приятел, чирако мой – долетя омразния старчески глас.
– Така е, господарю мой – кротко отвърна Дарт Вейдър – с него нашата цел е почти осъществена. Ликвидирахме двама от войните, пазещи артефакта, който пожелахте и остават още двама, един от които е учителят Йода.
– Престарелият майстор-джедай? – гласа на Императора излъчваше лека изненада – значи все пак е оцелял, както и бях предвидил.
– Не за дълго, господарю мой. Силите му са станали слаби и колебливи и очаквам до дни да ви донеса главата му.
– Добре. Браво! – изплюща гласът на Императора, след което погледът му се спря на Кошмара – ами ти, приятелю на моят чирак? С кого ще се биеш?
– С младия рицар, пазещ мечът Соул Едж… господарю мой – думите долетяха от Кошмара сами – той някога бе част от мен, но ме отхвърли…
– Искаш да кажеш, ти беше част от него – усмивката на Императора се разшири – нали така?
Кошмарът усети да го пронизва гняв, но не посмя да възрази.
– Кажи ми, приятелю на моя чирак, готов ли си да служиш на Империята ми?
Очите на черния рицар блеснаха свирепо.
– За мен ще бъде чест!
– Смели думи – отвърна Императора – а готов ли си да ми дадеш мечът Соул Едж, ако го пожелая от теб?
Кошмара занемя. Макар да знаеше, че Дарт Вейдър преследва Мечът заради господаря си, не му бе хрумнало, че може да му се наложи той да го предаде на върховния повелител. Всъщност, той изобщо не мислеше да го дава…
– Той…е част от мен… – заекна Кошмара.
– Готов ли си да ми го дадеш? – повтори бавно Императора и рицарят на смъртта разбра, че няма никакъв избор, че със съгласието си да помогне на Вейдър се е обрекъл да е роб на този странен ореол на злото. Завинаги.
Внезапно нещо му хрумна и очите му блеснаха алчно, но след миг отново видя Императора и се сви.
– Бих ви дал мечът Соул Едж, господарю мой – кимна бавно черният рицар.
– Добре. Браво! – изръмжа Императора – в такъв случай запомни моят съвет, приятелю на моя чирак. Само омразата и гневът на онзи млад рицар ще ти позволят да го овладееш отново. Събуди ги в душата му и той ще е твой завинаги.
Сетне погледът на холограмата се премести към Дарт Вейдър.
– А на теб, ученико мой, пожелавам да завършиш това, което започнахме със заповед 66. Смъртта на Йода ще е фактическия край на джедайската съпротива. Стори това, което трябва да бъде сторено и ще достигнеш кулминацията си като Черен Лорд на Сит.
С тези думи злокобното привидение изчезна и остави двата черни коленичили силуета разтърсени, но и гладни за още смърт.

Проваленият сблъсък

Следващия ден, който трябваше да служи като почивка между първия кръг на елиминациите и полуфиналите, но донесе облекчение на никого, а по-скоро допълнително развали и без това помръкналото настроение на оцелелите. Касандра, която не спираше да плаче по погубената си сестра се скри в една от стаите и не излезе оттам. Болестта на Рафаел, причинена от злия меч Соул Едж отново избухна и той падна на легло. Дори учителят Йода, обикновено бодър и пълен с мъдри съвети, изглеждаше угнетен и сгърбен и не общуваше никой.
В тази обстановка Сигфрид предпочете уединението в малкия параклис в двора на замъка му. Макар църквата да го бе отлъчила заради престъпленията на Кошмара рицарят оставаше дълбоко вярващ и сега религията бе единствената му утеха. Той стоеше в параклиса и се молеше, търсейки прошка в спокойните лица на иконите, които мъдро го гледаха от стените. Думите на Касандра го бяха наранили дълбоко – което бе по-лошо, вътре в себе си той ги считаше за верни. Та нима не бе той човекът, отнел живота на родния си баща в безрасъдна младежка атака? Нима не бе отрекъл вината от себе си, потъвайки в безумно дирене на чудовищния меч Соул Едж? Нима не бе събудил Кошмара с алчността и арогантността си, създавайки чудовище, оставило след себе си алени пътеки на смърт и разрушения?
Вътре в себе си, Сиг вече не вярваше, че спасението на душата му е възможно. Той живееше и дишаше само с една цел – трябваше да намери сили и да победи Кошмарът, макар, че злият му двойник имаше всичките му умения и предимства и нито една от човешките му слабости и недостатъци. За Дарт Вейдър Сигфрид не смееше и да мисли – ако Йода не сполучеше да победи Черния лорд, какво оставаше за младият рицар?
Увлечен в тия мисли, Сигфрид напусна параклиса на вечерта и си легна в стаята. Заспа неспокоен сън.
* * *
Дарт Вейдър пристигна рано на следващата сутрин, придружен от Кошмара, който вече бе станал постоянна негова сянка. Около двамата се носеше тежка аура на мрак и ужас и селяните, загубени като светулки в сумрачните коридори на замъка се прекръстиха, щом видяха двете тъмни фигури да пристигат. Дуелът бе уречен за тренировъчната зала, там, където Сиг бе победил Рафаел в най-първата битка на турнира, ала този път никой не пожела да бъде публика на сблъсъка.
Сиг бе станал рано и стоеше до Йода, не знаейки какво да му каже. Рафаел не бе дошъл, измъчван от все по-тежки пристъпи на болестта му, проявяващи се като раздираща кашлица и огнена треска; Касандра бе останала с него и рицарят се чувстваше невероятно сам в каменната зала, с дребният джедай пред себе си и свития церемониал-майстор, който изглеждаше невероятно състарен. Когато злите му гости влезнаха в нея, усети да го побиват тръпки и се уплаши, че те могат да решат да приключат дуела още тук и сега.
– Най-после се срещаме отново, учителю Йода – гръмна гласът на Вейдър, без поздрав, без извинение – това ще е краят на джедайската зараза, тровила Галактиката толкова хилядолетия.
Йода надигна уморено глава.
– С теб да се бия, аз няма – прошепна джедаят толкова тихо, че Сигфрид помисли, че не е чул добре. Как бе възможно това?
– Какво? – изръмжа Вейдър, но, изненадващо, още по-бързо глас извисил бе и Кошмара.
– Това е нечувано. Вие оскърбявате правилата на турнира. В дивашките светове, откъдето идвате може и да е прието да се отказваш от такова амбициозно мероприятие, но тук не е така.
Сигфрид бе отворил уста, неспособен да се намеси. Не вярваше, не искаше да повярва това, което чува. Той килна русата си глава към церемониал-майстора, който сви безпомощно рамене:
– Според традициите на турнира, ако някой откаже да участва в битка, не може да бъде задължен – каза старият слуга – просто съперникът му автоматично минава в следващия кръг. Все пак ви умолявам да размислите, учителю Йода, по този начин оставате нашия господар самичък срещу противниците му.
– Решението, взел съм – повтори Йода – с Дарт Вейдър в битка да вляза, няма.
Сигфрид вече не можеше да има съмнения – беше чул правилно.
– Това е… подигравка – изсъска Кошмара.
– Страхливец – изръмжа лорд Вейдър – не мисли обаче, че това ще те спаси. Щом моят приятел Кошмара приключи с момчето, ще те намеря и заколя – сърдито изтътна гласът на Черния лорд.
– Преди години много, такава личност не би взел за приятел, никога… Анакин – отвърна Йода, все по-тъжен и по-сгърбен.
Дарт Вейдър наклони черната си маска.
– Тези времена останаха в миналото. И за това сте виновен вие, учителю, както и любимият ви Оби-уан. А ти, Щауфен – обърна се ситът към Сигфрид – надявам се видя каква е лоялността на джедаите.
Черният лорд се извърна и плаща изплющя зад гърба му.
– Да си тръгваме, Кошмар.
Рицарят на смъртта остана за миг неподвижен, очевидно все още вбесен, с горящи червени очи.
– Това няма да спаси никой от вас – процеди той – утре ще пирувам с душата ти, сополанко.
Сетне злата фигура последва ситския лорд и затръшна вратата зад себе си, оставяйки Сигфрид и Йода сами.
Русокосият рицар остана неподвижен за миг, сетне отпусна лицето си в две ръце.
– Защо? – глухо попита той.
– Причините, не са една и две – отвърна джедаят.
– Сигурно, щом ме оставихте на смърт – пръстите на Сигфрид стиснаха няколко руси кичура от косата му – дори и да победя Кошмара, нещо, за което разчитам само на Бога, няма да мога да се справя с лорд Вейдър. Казах ви. Не мога. Той е твърде добър за мен.
– Вярата ти, толкова малка ли е? – надигна уши Йода – в този Бог, аз, Силата наричам го. Вярвай и победата ще имаш.
– А защо не повярвахте вие? – избухна Сигфрид – предпочетохте да си останете на сигурно? Какво би казал Мицуруги сега, който ви обожаваше? Какво би казала Касандра, чиято сестра умря за да защити тоя проклет, гнусен замък, превърнал се в гробница? Каква е тая връзка, която имате с Вейдър и за която си подмятате непрекъснато?
– Дарт Вейдър, мой ученик беше, преди да се поддаде на Тъмната Страна на Силата – отговори Йода – подир това предаде той ордена си, изби всички. Не пощади и децата.
– Защо ви предаде? – вдигна очи Сигфрид – от това, което чух, той обвинява вас?
– Това е, което му втълпи Императора – отвърна джедая.
– Това ми втълпявате вие! – извика рицарят – но ето, че в решителния момент не защитихте себе си, не защитихте изчезналия ви орден, мен или светът ми или тези прокълнати мечове, с които не биваше да преплитам никога съдбата си. Никога!
– Ако в битка с Дарт Вейдър, влязъл бях, мъртъв, щях да съм вече – отговори Йода – Джедаят, който може да го спре, аз не съм.
– Дори не опитахте… – гневно отвори уста Сигфрид. Йода вдигна ръка и го прекъсна.
– Паднал ли бях от меча на лорд Вейдър, душата ми, на Кошмара щеше да е отредена – продължи джедаят.
– Ами душата на Соф? Нея не я ли е било страх? – отново викна рицарят, но Йода отново го прекъсна.
– Моята душа, Кошмара щеше да засили. Неимоверно. Обречен, щеше да си.
Рицарят зяпна. Изобщо не бе помислял за тази възможност. Душите наистина правеха тъмното му аз по-силно и по-силно. Душа на някой като Йода…
– Дарт Вейдър, отне ми всичко, което ценях – продължи Йода и гласът му потрепера от силната емоция – джедаи, които от деца изгледах, изби без жал. Десетки, лично. Стотици, по негово нареждане. Животът ми, последното, което може да ми отнеме, беше, а то много не е. Но от теб, да отнеме още много може. С душа като моята, Кошмара твърде силен, да стане щеше. Да позволя това, аз не мога.
Сигфрид поклати глава.
– Простете, учителю Йода – засрамен каза той.
– Да ти прощавам, за какво няма – отвърна му Йода – почини си днес добре и се подготви. Кошмарът, да победиш можеш, върху това сега съсредоточи се, за Дарт Вейдър забрави. Вярвай…
И тъй свърши първият полуфинал.

Knight vs Deathknight

Слънцето се бе скрило зад гъста пелена от облаци, когато Кошмарът се появи пред замъка Ощрейнбург, придружаван от черния лорд Дарт Вейдър. Този път селяните в замъка бяха преодолели ужасът си от Кошмара и бяха дошли да подкрепят своя господар. Сиг бе трогнат от това, тъй като още помнеше как до съвсем скоро те се кръстеха в негово присъствие. Йода и Рафаел също бяха дошли, като фехтовачът бе доста по-добре заради бактата, която джедаят бе използвал. Сигфрид забеляза и Касандра. Очите и бяха червени от плач, но лицето и не изразяваше никаква емоция.
Рингът на битката бе очертан по традиционно рицарски модел, а Сигфрид беше яхнал кон, както повеляваше традицията.
Кошмарът го изгледа храбро и махна с противната си лапа. Във въздуха се разнесоха мерски писъци и под рицарят на смъртта се образува уродлива фигура, напомняща кон, но представляваща някакъв уродлив звяр с огнени очи и ноктести лапи наместо копита.
– Не виждам смисъл да отлагаме повече, Сигфрид – изръмжа злият войн – часът на истината най-сетне удари. Лично аз смятам за безкрайно нагло желанието ти да докажеш морално превъзходство над мен, след всички грехове, които сторихме заедно.
Русокосият рицар вдигна очи към противника си. Дъхът излизаше на пара от устните му заедно с думите:
– Разликата между мен и теб е, че ти си едно магическо същество, което няма право да съществува и изпитваш наслада от всяко убийство, докато аз съжалявам за всяка твоя и моя жертва и ще съжалявам до сетния си час.
– В такъв случай – червените очи на Кошмара блеснаха – много малко време ти остава за съжаление.
И със сигнала на церемониал-майстора битката започна, а двамата противници пришпориха конете си – бял жребец за Сиг, демоничен урод за Кошмара. Реквием се срещна с уродливия двойник на Соул Едж с трясък, който разтърси и двата силуета, а конете им се подминаха един друг.
Последва втори сблъсък и мечовете отново се срещнаха с грохот, а от публиката се разнесоха охкания и и ахвания.
– Този ден може и да не донесе изкупление за мен, но на теб ще донесе край, Кошмарю – извика Сигфрид, развъртайки огромният си меч.
– Млад глупак – изръмжа Кошмара и завъртя уродливото си оръжие в ръка, сграбчвайки го за дръжката като нож – ще те пратя при баща ти, където ти е мястото.
Сигфрид извика при тези думи и насочи грамадният си меч напред, пришпорвайки конят си. Кошмара отговори с нечовешки крясък, който накара всички околни звуци да замрат и се втурна напред, яхнал демоничното си изчадие. Реквием се заби право в уродливата паст, която свързваше гърдите с кръста на изчадието. Внезапно челюстите се затвориха и огромният меч изхвърча от ръцете на младият германец, а гнусния двойник на Соул Едж се надигна във въздуха и се стовари върху гърдите му. Рицарската броня изпращя и Сигфрид падна на земята със стон, а от гърдите му бликна кръв.
Кошмара нададе победен рев и размаха Соул Едж към стъписаната публика.
– Довърши го бързо – чу се мрачният глас на Дарт Вейдър.
Сигфрид бе застанал на колене и допълзя до Реквием. Цялото тяло го болеше от зверския удар на Кошмара, но той събра сили, взе с две ръце огромният си меч и, използвайки го като бастун се вдигна на крака.
Селяните наоколо колебливо го приветстваха.
Кошмарът се втренчи в червените си очи с него и гнусната му лапа щракна с нокти. Демоничният кон изчезна плавно, потъвайки в земята като гнусна локва и ездачът му се озова на твърда почва.
В следващия миг вече нападаше. Двата огромни меча се срещнаха с нов трясък, Сигфрид държейки Реквием с две ръце, Кошмара, въртейки своят уродлив Соул Едж с една ръка и дращейки с другата си противна лапа.
– Ти принадлежиш на мен, момче – изсъска той.
– Никога! – извика Сигфрид и надигна крак, стоварвайки го върху коляното на противника си. Нормален човек би получил счупване, но Кошмарът не реагира, а кръстоса гнусното си острие с това на Сиг, притискайки Реквием към собственият му врат.
– Играта свършва, млади глупако – процеди Кошмара.
– За теб – отвърна му Сигфрид и внезапно блъсна с рамо тъмния войн, който политна назад. Реквием и Соул Едж се срещнаха с нов звън, а лицето на германецът застина на милиметри от черния шлем на Кошмара.
Очите на рицарят на смъртта блестяха като въглени. Внезапно шлемът му се стовари върху лицето на Сигфрид. Германецът изохка, а в следващия миг уродливата лапа на Кошмара го зашлеви и просна по очи.
– Сега… – изръмжа Кошмарът, надигайки огромният Соул Едж – душата ти най-сетне е МОЯ!
– Никога! – извика Сигфрид и с отчаян напън се изправи. Реквием блесна, изривайки пръстта под краката му и се стовари върху Кошмара, който залитна назад и нададе ужасен вой.
– Без повече кошмари! – изкрещя младият рицар и с последен мах разсече черният войн точно на две. Злият нададе неестествен писък, който проглуши тъпанчетата на присъстващите, след което избухна в масивен взрив, който пое Сиг, издигна го във въздуха и го просна на земята, оставяйки го без дъх.
Пръв до него се озова учителят Йода, върху чието зелено лице се бе настанила голяма усмивка. Зад него куцукайки пристигна Рафаел.
– Май все пак заслужаваше да ме победиш в онзи дуел, Сигфрид – каза той, помагайки на рицарят да се изправи.
Но германецът най-много се изненада на приближилата Касандра, която тихо каза.
– Благодаря ти – след което бързо го целуна по устните и се отдалечи.
Германецът зяпна. Но Кас… го мразеше?
– Кога трябва да се проведе финалът? – гласът на Дарт Вейдър го върна като кофа с ледена вода в реалността.
Рицарят погледна черния ситски лорд.
– Не сте ли много нагъл, лорд Вейдър – обади се дръзко Рафаел – останахте сам, а аз и Йода все още сме тук.
Внезапно французинът се задави и се хвана за гърлото.
– Лесно може да станете нула – мрачно рече Вейдър.
– Пусни го веднага – извика Йода и надигна предизвикателно ръка. Вейдър освободи Сорел от хватката си и погледна Сигфрид.
– Това ли е прословутата ви чест, Щауфен. Да избиете приятелите ми един по един и да ме нападнете всички?
Сигфрид срещна погледа на противникът си. За момент се бе почувствал тъй щастлив от победата си над Кошмара, че бе забравил за него.
За момент.
– Последната битка ще е утре вечер в тронната зала на замъка Ощрейнбург – тихо отговори рицарят – няма да пристъпя рицарската си дума и ще се бия с вас сам, въпреки, че вие изпратихте убиец срещу мен и искахте да вземете меча с измама. Аз обаче ще ви посрещна лице в лице и ако падна в боя, явно така е било писано.
– Смели думи – кимна Дарт Вейдър – приготви се добре, млади Щауфен, защото утре вечер ще срещнеш съдбата си.
Ситският лорд се обърна и черният му плащ се развя.
Като погребален саван.
Цялата радост от победата на Сигфрид бе погребана под него.
Тъй свърши вторият полуфинал.

Разкрития и предупреждения.

Сигфрид стоеше в параклиса и благодареше на Бога. Каквото и да станеше оттук-нататък, той бе извършил най-важното дело в живота си, бе победил Кошмара и макар, че спомена за тъмното му аз щеше да го пресладва до последния му дъх, поне нямаше да има повече кръвопролития, извършени от злото същество. Родът му нямаше да бъде позорен повече.
Сигфрид се прекръсти и се обърна към учителят Йода, който беше влязъл в храма. Малкото зелено създание се подпираше на чепатия си бастун и седна на мястото, където хората слагаха коленете си.
Джедаят изглеждаше стар и уморен.
– Славна победа, постигна, млади приятелю – рече той – доволен от нея, трябва да си.
Сигфрид погледна Йода и се замисли. Сетне поклати бавно глава.
– Не, не съм доволен. Не съм дори облекчен, защото престъпленията, убийствата, те стоят, те не могат да се върнат назад и само Бог може да снеме този товар от мен – рицарят въздъхна – и все пак се чувствам малко по-умиротворен. Вече съм си само аз.
Йода сви юмруци бавно.
– Силата на Кошмара, не подценявай.
Сиг се спря за миг.
– Какво искаш да кажеш? Аз го убих.
– Мощта на тъмата, с меч не се погубва – отвърна Йода и надигна бастуна си, почуквайки гърдите на рицаря, там, където трябваше да е сърцето му – тук, тя крие се и в ума ни. Винаги, изкушава ни, примамва ни. По-лесна, по-бърза е тя – джедаят въздъхна.
Внезапно Сигфрид осъзна защо престарялото създание бе дошло тук.
– Това има нещо общо с лорд Вейдър, нали така – запита рицарят – вие веднъж го нарекохте другояче, с друго име.
– Нарекох го Анакин – отвърна Йода – това, някога, много отдавна, беше името му – лицето на Йода се озари в усмивка, като от далечен спомен – дойде твърда малък в Ордена, но вече огорчен. Като роб, израстнал, в далечна пустинна земя. Приятел мой освободи го, но майката не успя – джедаят въздъхна – Като верен приятел, израстна Анакин, рицар могъщ, макар безрасъдство и арогантност да бяха негови не тъй ласкави черти. Но за приятелите си, да умре готов бе и много пъти, спаси ни от гибелни заплахи.
– Какво се случи? – попита Сигфрид.
Йода въздъхна и притвори очи.
– Скайуокър влюби се, в принцеса. Това, против законите на моя орден е, но сърцето правила не слуша. За жалост, младият Анакин видение получи, смъртта на своята любима.
Йода погледна Сигфрид.
– Вината моя бе, че не разбрах, когато при мен дойде с зов за помощ. Отпратих го с моите мъдрости, хммм – Йода сви устни – да приеме това, което умира, че в Силата влива се. Че смъртта повод за печал, не е.
Сигфрид не можеше да разбере такова мислене, но реши да не прекъсва престарелият джедай.
– Тогава дойде неговия нов учител – Дарт Сидиъс. Човекът, който стана Император – погледът на Йода се зарея в миналото – Лорд Сидиъс, на Скайуокър обеща невъзможното, но тъй желаното за всеки млад мъж – всемогъщество и власт над смъртта. Отрови той сърцето му срещу нас, слабостите на моя орден използва и чрез Скайуокър – вече зовящ се Дарт Вейдър – избиха всички джедаи. Разбира се, принцесата, която тъй обичаше, не понесе това превъплъщение и умря от скръб. Вейдър днес няма нищо от онова момче, вече е повече машина, нежели човек, изкривена и зла машина.
Йода погледна Сигфрид.
– Това разказвам, за да разбереш, че злото, във всеки от нас дебне. Срещу него трябва съпротивление непрестанно. Но Кошмара, ти надви с меч. Пази се в душата ти да се не появи отново.
– Няма – тръсна глава Сиг. Русата му коса се разпиля по лицето и той отметна няколко кичура назад – няма – повтори той, сетне погледна Йода – учителю Йода, вие можете да надниквате в бъдещето. Имам ли шанс за утрешната схватка.
– Шанс винаги има – поклати глава Йода – трудно е, да видиш бъдещето. То всякога се движи.
И джедаят се отдалечи от параклиса, оставяйки рицарят сам.
Същата вечер, когато той се готвеше да си легне, до него приближи Касандра.
– Ще трябва да ти се извиня – каза младата жена леко притеснено.
– За кое? – не разбра Сигфрид.
– След като Кошмара уби Соф… – очите на момичето се премрежиха за миг – ти наговорих едни ужаси неща.
– Те са верни – отвърна рицарят – няма място за извинение.
– Не са верни! – възмути се Касандра – Кошмарът е плод на злата магия. Ти си рицар…като Галахад.
Сигфрид поруменя леко.
– Не бих могъл да се надявам да съм рицар дори като Мордред, не и след всичко извършено. Лека нощ, милейди.
И Сигфрид се обърна.
– Сиг, аз… – понечи да каже Касандра.
– Да? – обърна се той и видя как момичето се хвърля към него, обгръща врата му с рамене и среща устни с неговите.
Беше сладко.
Но грешно, помисли си той и я отблъсна леко.
– Недей – нежно каза той – не се занимавай с мен.
– Ще се занимавам, с който поискам! – прекъсна го гъркинята – ти не можеш да ми забраниш…
– Утре мога да лежа мъртъв в краката на Дарт Вейдър – прекъсна я рицарят – а дори и да оцелея, цял живот ще ме преследват заради тези мечове. Не ти трябва такъв човек. Около мен има проклятие… – запъна се Сигфрид – всички, които обичам, умират. Стой настрана.
И той я отблъсна назад, прибирайки се в стаята си.
Легна и заспа неспокоен сън.

Финалът

През целия следващ ден Сигфрид тренираше със своя велик меч Реквием. Учителят Йода му показа някой атаки със светлинен меч, предупреди го какво да очаква и как да му противодейства. На вечерта рицарят отново се помоли в малкия си параклис и запали свещица. “Ако е писано да си ида, поне ме приеми при себе си, отче наш” – помисли си рицарят.
Вечерта пред замъка му се чу страхотен бумтеж и от небето кацна грозна желязна колесница, придвижвана от дълги, уродливи криле.
– Личната совалка, на лорд Вейдър – обясни Йода – смята да си тръгне веднага след двубоя, ако жив е още.
И наистина Вейдър се появи от летателния си уред, хриптящ тежко, както винаги. Аурата на зло се носеше от него като мараня.
– Добре дошъл, лорд Вейдър – поздрави го Сигфрид, въпреки, че усещаше стомахът си на топка, а всеки удар на сърцето му бумтеше в ушите му.
– Чувствам страхът ти – отвърна без никакви любезности ситският лорд – тази вечер, Соул Едж ще е мой.
– Това ще решим в честна битка – отговори рицарят и поведе смъртоносният си гост към тронната зала на замъка. Бойният ринг в нея бе очертан от дебели пурпурни въжета, отделящи бойците от гостите – ставащите все по-фанатични в покрепата си селяни, Касандра, която стоеше до мрачно гледащия Рафаел и учителят Йода, свил се до трона на бащата на Сигфрид, който стоеше празен, на който синът никога не бе дръзвал да седне.
Сиг застана в центъра на залата, точно под огромен полилей, светещ с напалени от грижовния церемониал-майстор свещи. Дарт Вейдър стоеше от другата страна, тежкото му дихание огласяше залата като вятър при силна виелица.
Рицарят извади своят Реквием, а червеният лъч изкочи в ръката на ситския лорд. Магията на огромното острие засъска гневно, усещайки предизвикателството на мощния лазерен лъч.
– Нека финалната битка за честта на рода Щауфен и за мечовете Соул Калибър и Соул Едж започне!- каза церемониал-майсторът и миг по-късно Реквием и червения светлинен меч се срещнаха с трясък.
Само ден по-рано Сигфрид бе кръстосал оръжието си с Кошмара – зло създание от отвъдното с нечовешка сила – но нищо не можеше да го подготви за огромната мощ на Дарт Вейдър, който веднага го накара да заотстъпва, нанасяйки удар след удар, извисявайки се над жертвата си, превъзхождайки я във всяко отношение – сила, ловкост, бързина и умение. И все пак Сиг се биеше по-вдъхновено от всякога, а сила в сърцето му даваха доверието на Йода, мимолетната целувка на Касандра, дългът към баща му и вярата в Бога, в малката вощеница, която бе запалил преди тази битка.
Реквием се кръстоса със светлинния меч и двамата противници се завъртяха на деветдесет градуса.
Тогава Дарт Вейдър изпъна механичните си ръце напред. Сигфрид помисли, че го е блъснал таран и отлетя няколко крачки назад, просвайки се по гръб.
Селяните извикаха.
Лорд Вейдър хвърли светлинният си меч нагоре. Червеното острие изписа дъга и посече полилея. Сигфрид прокле, когато видя как огромният многосвещник пада към него и едвам се отмести встрани, тресково изправяйки се и размахвайки Реквием. Многосвещника се разби в земята и навсякъде западаха свещи, които подпалиха плътния килим.
От пода се заиздига зловонен пушек, хората се разбягаха.
Вейдър изкочи от него, червеният меч вече се бе върнал в ръката му и зловещо бръмчеше. Острието отново се кръстоса с Реквием и ръцете на рицарят изтръпнаха от конфронтацията с могъщия черен лорд, който продължи да го избутва назад, този път към един от отворите на тронната зала, водещ до балкон, гледащ към по-ниските нива на замъка.
– Глупак – изръмжа Дарт Вейдър – наистина ли мислеше, че можеш да ме удържиш. С отказа си да те защити, Йода подписа смъртната ти присъда.
– Може да ми е писано да умра, но ще го направя с меч в ръка – отвърна Сигфрид, притиснат до стената на балкона.
Зад гърба на Вейдър пламъците се бяха разрастнали и черният му силует приличаше на оживяла картина на Смъртта.
– Не се и съмнявам – отговори черния лорд и отново замахна с червения меч. Лазерът се кръстоса с вълшебното острие на Реквием и двете оръжия застинаха за миг. Вейдър притисна оръжието си по силно и Сигфрид изпъшка, напразно мъчейки се да удържи силата на ужасният си противник.
В следващия миг оградата на балкона не издържа и двамата паднаха в тъмните нива на двореца надолу.
Сигфрид се стовари с трясък на земята и се претъркули на няколко метра. Бързо се изправи на крака и благодари на Бога, че няма нищо счупено. Верният Реквием също бе здрав и Сиг го размаха наоколо. Бе се дотъркалял до началото на тъмен коридор, осветяван от немощни факли, които само хвърляха още по-дълбоки сенки.
Една от тях, застанала до входа, внезапно оживя и Вейдър закри изходът на коридора. Червеният му меч грееше и рицарят позна в кой точно проход се озовал и прокле.
Той надигна Реквием.
Лорд Вейдър махна неопределено с червеният си меч.
В този момент един от щитовете, стоящ окачен на каменната стена, внезапно се отскочи и удари Сиг през лицето. Рицарят се завъртя, изненадан от удара и видя как една броня оживява и го блъсва силно към отсрещната стена, където един боздуган падна отгоре му и само мълниеносната реакция му донесе болезнен удар в рамото, а не фатален в главата. Един топуз полетя от другата страна и го блъсна в стомаха.
Сигфрид се свлече на колене. Усещаше да му тече кръв от носа, устата и едното ухо, а цялото тяло го болеше.
– Страхливец! – извика той дрезгаво- биеш се като проклет вещер, а не като рицар.
– Аз отдавна не съм рицар -чу се ръмжащият глас, примесен с хрипкавото дишане – но долавям… долявам голяма концентрация на Силата. Мечовете са някъде тук, нали? – дори в механично модулирания глас Сигфрид долови злокобната наслада и се надигна с гневен вик. Шепнейки молитва на ум, той надигна своя Реквием и се опита да разсече противникът си, както бе сторил с Кошмара. Дарт Вейдър обаче надигна светлинният си меч и острието на оръжието посрещна това на изкования в дълбока древност от елбите семеен меч.
Стана нещо странно. Магическото острие мина през лазера като през обикновена светлина и разсече механичната дръжка, а Вейдър прокле…
А миг по-късно самият рицарски меч се пръсна на части.
Сигфрид отстъпи назад. Гърбът му опря в дървената врата, зад която бе скрил Соул Калибър и Соул Едж.
Вейдър приближи и махна с ръка. Дървената врата се разцепи с трясък, а Сигфрид залитна назад, едвам успявайки да се удържи на крака, докато залита.
Бяха се озовали в просторна голяма стая, на която лежаха Соул Едж и Соул Калибър, красивия блестящ меч пронизал окото на уродливия.
– Най-после – доволно каза Дарт Вейдър – мой.
Сигфрид прокле и се затича към олтара, за да изтегли Соул Калибър, нямаше друг избор…
Невидима сила го спря във въздуха, невидима хватка, стиснала го за гърлото.
Рицарят се задави и отвори уста, за да си поеме дъх.
Не можа.
Светът му причерня и коленете му омекнаха, а той за пореден път се отпусна.
– Млад глупак – каза Дарт Вейдър – чак сега в края ще узнаеш незначителността на съпротивата ти. Можех да приключа битката така от самото начало, но разбира се, исках да намеря сам мечовете. Не вярвам Йода да беше уважил победата ми, така, както не уважи и теб и те изпрати на смърт.
Сигфрид започна да дращи гърлото си, отчаяно опитвайки се да го освободи от невидимите клещи, които го стискаха.
– Но това е, което прави Йода. Изпраща младите да убиват, докато той си стои кротко отзад. Кажи ми, млади Сиг… на учителя Йода, вярваш ли още? – подигравката щеше да нарани рицарят, ако той бе в състояние да мисли, но задухът вече го довършваше. Той отчаяно протегна ръка към намиращия се безкрайно далеч Соул Калибър… и с ужас видя как на позива му откликва Соул Едж, който се освобождава от кристалния меч и долита в ръката му като проклятие.
И Сигфрид престана да съществува, обвит в адски пламъци, докато Кошмара се изправи на крака, отърсвайки се от магията на Вейдър като от паяжина.
– Ти? – извика ситският лорд удивен, но Азурният рицар – вече спокойно можеше да се нарече с подобаващото се име, предвид това, че държеше демоничното острие не му обърна внимание, а го нападна, размахвайки любимият си Соул Едж. Вейдър надигна ръка и кристалният Соул Калибър се озова в дланите му, а двете остриета се кръстосаха със звън. Но лорд Вейдър не намери Соул Калибър подходящ за техниката си, кристалния меч бе тежък, неудобен и тромав, изплъзваше се между пръстите му и едвам го държеше.
– Създаден е за чисти души – обясни Кошмара, докато нападаше – малкия щеше да се оправи много по-добре, но най-добре ще се оправя аз…
И с едно внезапно движение Соул Едж отби кристалното острие настрани и механичната ръка на Вейдър, стискаща кристалното острие падна на земята. Миг по-късно Азурният рицар удари противника си и го блъсна в стената. Вейдър рухна на колене, а Соул Едж опря в гърлото му.
Зад гърба на двамата се чу писъкът на Касандра, когато тя, Йода и Рафаел достигнаха съдбовният момент.
– Какво става? -чу се обърканият глас на французина.
– Нека обясня – надигна уродливата си лапа Кошмара – макар полуфинала да ми причини големи главоболия, аз все пак имах надежда, че в крайна сметка отново ще се върна, заради великият меч Соул Едж. Той ме създаде веднъж от кръвта на Щауфен и нямаше пречка да го направи още веднъж… – червените очи на звяра проблеснаха злобно – в крайна сметка точно тъй и стана, а битката се разви по единствения начин, който можеше да ме дари с живот отново – лорд Вейдър да победи младия Щауфен и Соул Едж да поеме нещата под контрол. Така аз отново живея, а Сигфрид вече го няма, този път окончателно… – Азурният рицар погледна надолу към Вейдър – а сега, когато погълна и твоята душа приятелю, ще отида при великият Император и най-сетне ще му дам съюзникът, който бе търсил толкова десетилетия. Сбогом!
Соул Едж се надигна. Дарт Вейдър се бе свил като ранен звяр, рухнал пред подлостта на черната магия. Другите не смееха, а може би и не можеха да се намесят, удържани от прокълнатата магия на злото острие. Соул Калибър се валяше ненужен настрани, гротескно стоящ в отсечената механична китка на ситския лорд.
И тогава стана нещо странно, за миг черната маска на Кошмара се разсея и русата глава на Сиг се подаде. Лицето на младия рицар бе изпито и измъчено, а той с мъка каза.
– Махни се… никога повече няма да убиваш… никого…
След миг черният шлем отново се върна.
– Спри да се съпротивляваш, Щауфен! – ревна Азурният рицар – ние сме едно, винаги сме били, винаги ще бъдем. Приеми ме като част от себе си и заедно ще владеем звездите -гласът на Кошмара стана сладък, примамващ – не знаеш на колко велика Империя служи Вейдър. Не познаваш Императора. Нека станем едно. Нека владеем небесата!
Но Сигфрид отново се появи изпод черната броня.
– Никога… – прошепна той – знам достатъчно за Империята… никога няма да и служа…
– Нямаш избор – черният шлем отново се върна, а червените очи заблестяха – ти протегна ръка към Соул Едж, ти го избра. Винаги аз и ти сме били едно и също. Нима аз бях, който закла стария Фредерик?
За миг настана мълчания, но после гласът на Сигфрид отново се чу иззад черната маска.
– Бях аз, моята гордост и глупост, които ти въплъщаваш. Но както казах и преди, аз съжалявам за делата си… съжалявам и за теб. И теб самия. Ти си изпил много души, но нямаш своя…
– Вече имам, имаме! – гневно изтътна Кошмарът – твоята, нашата душа…
– Достатъчно – чу се гласът на Дарт Вейдър и той махна с оцелялата си здрава ръка. Механичната ръка със Соул Калибър полетя и промуши фронтално Кошмара, който изкрещя. Но в следващия миг стана нещо странно и необяснимо – очертанията на Азурния рицар се размиха и като, че изплюха младия Сигфрид, който залитна и се подпря на стената, докато Кошмара пищеше ли пищеше, пронизан от кристалния меч. Той започна да се свива като изгорена гума, а с него се сви и демоничното му оръжие. Накрая Соул Едж и носителят му се разпаднаха на странна, грозна тъмна течност, която потъна в земята и се изпари без следа.
Соул Калибър падна на земята и се пръсна на стотици късчета, като стъкло.
– Това е краят – прошепна Сигфрид – краят на тези мечове.
– Очевидно – съгласи се Дарт Вейдър – явно не са така могъщи, колкото си мислеше Императора.
Ситският лорд погледна рицарят.
– Ти си глупак, Щауфен. Изпусна шанса на живота си.
Сетне черният лорд се завъртя и се отправи към изхода на залата. Рафаел и Касандра отстъпиха настрани. Йода погледна за миг стария си ученик.
– Ще се опиташ да ме спреш ли, джедай? – попита лорд Вейдър – както изпрати Кеноби да ме убие?
– Пуснете го, учителю Йода – помоли Сигфрид – той спечели турнира… рицарската ми чест задължава да осигуря безопасност на победителя.
Йода сви устни, но се отмести встрани.
– Трогателно – коментира лорд Вейдър, но Сигфрид го прекъсна.
– Скайуокър – започна той – Йода ми разказа твоята история. Ти можеш да се освободиш от Вейдър, както аз от Кошмара. Опитай!
Ситският лорд се завъртя и Йода усети такава ярост в него, че приготви Силата си за защита, макар да знаеше, че е безполезно, че в този момент Черния лорд е като комета, като черна дупка, че ще помете целия замък и ще затрупа всички, за да погинат…
– Как смееш! – изтътна гласът му, но в следващия миг визьорите му се срещнаха с очите на Сигфрид. Дарт Вейдър изсъска нещо неопределено, сетне се обърна и се отдалечи. След няколко минути тътенът на совалката му издаде отлитането му.

Епилог

– Сигурен ли сте, че не искате да останете тук? – Сигфрид бе коленичил до учителя Йода, който вече бе приготвил багажа си и се готвеше да се качи на ракетата си.
– Все пак във вашия свят, вие сте беглец – продължи рицарят – а в моя замък ще бъдете ценен съветник.
– Работа да върша в моята галактика, аз все още имам – отвърна джедаят.
Сигфрид въздъхна.
– Разбирам ви, макар да ми е мъчно… – внезапно рицарят вдигна глава – учителю Йода? – попита той – имам един въпрос за вас?
– На един въпрос още, мога да отвърна – усмихна се зеленото създание.
– Когато помолих Скайуокър да се опита да се освободи от Дарт Вейдър, той се извърна, като да нападне…и се отказа. Защо? От вас ли се уплаши? – попита Сигфрид.
– От теб, не от мен, уплаши се – сви уши джедаят – в теб видя себе си, какъвто да бъде щеше, ако на тъмната страна, не бе поддал се.
А сега, времето да се разделим, настъпи вече – измърмори Йода
– Никога няма да ви забравя – кимна рицарят, не знаейки какво друго да добави. Сетне се протегна напред прегърна малкото зелено създание.
Йода надигна зелените си ръчички и погали Сиг като дете.
– Теб и аз ще помня, завинаги – отвърна джедаят. Сетне се разделиха. Йода понечи да тръгне, когато дочу стъпки и от горската пътека зад него се появи Касандра.
– Сигфрид? – викна тя, сетне се обърна към учителя Йода – кажете ми, той вече се е освободил от тъмното си аз нали?
Сигфрид погледна леко объркан джедая и в един момент усети леден страх отново да обвива сърцето му…
– Винаги, тя дебне ни… – отвърна мистично джедая – но в неговото сърце, кълнове да пусне, няма – добави той.
– В такъв случай Сиг – попита момичето – ще ми позволиш ли да се забъркам с мъж като теб?
И Кас го погледна предизвикателно. Сигфрид отвори уста, сетне я затвори. Колеблива усмивка се появи на лицето му.
– Мисля, че можем да рискуваме – отвърна той.
Внезапно Йода вдигна ръка и измърмори нещо. Зад него се появиха две светещи фигури. Едната беше на Софития, а другата, на стар рицар, който се усмихна сърдечно.
– Татко! – извика Сигфрид и приближи духа – Тате…
– Соф! – чу се гласът на Касандра – Как е възможно…
Йода се усмихна, а с него и духовете.
– Поздравяват ви, за куража – отвърна той – и благодарят, за освобождението от Кошмара. Преминават отвъд… – в потвърждение на думите му духовете избледняват.
– Хайде! – изкряка Йода – да тръгвам трябва, преди портала в космоса, да се е затворил, лишен от поддръжката на Императора. Сбогом!
И джедаят се качи в ракетата, чиято врата се затвори. Космическия апарат изтътна и излетя.
Сигфрид и Касандра помахаха за сбогом, прегърнати един друг.
– Благодаря ти – прошепна германецът, а от очите му се отрони по сълза.Миг по-късно усети нежни пръсти да изтриват лицето му, а в следващия момент място за сълзи вече нямаше.
* * *
– И тъй, след като унищожих предателят Кошмар, мечът Соул Едж изчезна. Явно магията му не е била тъй могъща, както е мислел лорд Рагнос, господарю – Дарт Вейдър бе коленичил пред Императора, чието обрулено от тъмната страна лице изглеждаше неразгадаемо.
– Явно – измърка той в отговор и се изправи – в такъв случай ще трябва да съсредоточим усилията си върху Звездата на Смъртта. Моите шпиони докладваха, че откраднатите планове са на вулканичната планета Калакар VІ. Отиди там и ми ги въстанови, ученико мой.
Дарт Вейдър кимна и се отправи към новата си задача.

КРАЙ

Photobucket

Darth Vader

Оставете отговор