STAR WARS – Вихърът на безумието

STAR WARS – Вихърът на безумието


Author: Darth Sparhawk
Date: 19.01.2008

Преди много, много години в една далечна галактика…
След известно спокойствие в Новата Република, нова тревога споходила джедайския орден, ръководен от героя Люк Скайуокър. Постоянни смущения в Силата с всички нередности, които произтичали от това били повод за сериозна тревога. Докато Люк се опитвал да контрира зловредното влияние със собствените си умения, неговите последователи започнали да издирват причината на проблема из цялата Галактика и дори Непознатите Региони…

КАТАСТРОФАТА
Алдин Карастон се чудеше как може да влезе толкова надълбоко в непознатите региони още в първата си сериозна мисия. Младия джедай бе допуснал злощастна грешка в изчисленията на светлинния скок е ето, че сега совалката му се носеше из съвършено непознат космос, а бордовия компютър безплодно се опитваше да изчисли точно колко далеч от предходната точка Уатапау се намират в момента.
Алдин се прокле за припряността, с която бе дал изчисленията и за пореден път си даде сметка колко много път още го чака, докато наистина постигне хармонията със Силата, за която учителя Люк Скайуокър толкова говореше. Той нервно прокара ръка през късата си кафява коса. “Спокойствие”, каза си наум. “Не се поддавай на страха”.
Внезапно комптъра избибибка и Алдин погледна към дисплея с напразната надежда, че курса за връщане в познатите системи е намерен. Вместо това обаче машината му указваше, че на планетата, до която кръжаха има данни за живот.
Алдин за момент забрави грижите си и се взря с интерес в синьо-зеленото кълбо. Компютъра не бе засякъл никакви сигнали, което бе странно за планета, в чието орбитално пространство си навлязъл. Може би там имаше само животни.
Джедая форсира двигателите на совалката и тръгна да обикаля планетата. Навсякъде виждаше една и съща картина. Младежа реши, че няма да разбере повече и сметна, че няма да е зле да навлезе в атмосферата и, още повече, че засега бордовия компютър бе безпомощен да определи къде, по ситите, се намират.
Речено-сторено. Совалката се спусна към планетата и скоро пред погледа на Алдин блеснаха обширни гори. Планетата изглеждаше абсолютно девствена. Докъдето стигаше погледа на джедая, виждаше само безкраен лес.
Все пак Алдин реши да си опита късмета и продължи да лети, слизайки малко по-ниско. Така и така се беше озовал тук, нямаше какво толкова да губи. За миг джедая се сети, че е можел да се пресегне към Силата, за да опита да разбере къде точно е, но в последствие отхвърли тази мисъл. Силата бе ненадеждна напоследък, замъглена и объркана. Нали тъкмо затова Учителя Люк бе разпратил джедаите из Галактиката, за да търсят евентуалния източник на проблема. Никой не казваше ясно какво точно търсят, но мрачните погледи на Люк, Лея и Кип Дюрон бяха красноречиви. Опасенията бяха, че се появил черен лорд на Сит.
Алдин потръпна от идеята. Той бе много млад за помни тираничния режим на Империята, контролирана от зловещия Дарт Сидиус, но бе чувал достатъчно истории. Ако наистина имаше сит, той трябваше да бъде намерен и спрян навреме. Историята не биваше да се повтаря, особено пък толкова скоро след погрома на Палпатин.
Внезапно бордовия компютър изпищя високо и пронизително и Алдин се върна към реалността.
Която не му носеше нищо добро.
Към совалката с пълна скорост се носеше гигантско влечуго с абаносовочерни люсни, широки, прилепоподобни криле и грамадна глава, в чиято паст според първата преценка на Алдин би потънал цял хът. Джедая трескаво се опита да включи оръдията на совалката, която бе чувствително по-малка от крилатия звяр, но в тоя миг последния направи нещо фатално. Чудовището разтвори големите си криви жълти зъби и от устата му изхвръкна порой от пламъци, които обгърнаха нещастната совалка. Бордовия компютър тъжно изпуши пред ужасения поглед на Алдин след което превозното му средство се спусна като камък към ширналия се надолу лес.
Джедая чу над главата си тържествуващия рев на негостоприемния домакин на планетата, след което превозното му средство се стовари в едно гигантско дърво и всичко потъна в мрак.
***
Първото нещо, което събуди Алдин беше острото, непримиримо главоболие, което по принцип можеше да бъде причинено единствено от музиката на пристанищно барче в Мос Айсли. След миг джедая осъзна, че скоро не ходил до Татуин и последните му спомени са от голяма уста, изпускаща пламъци.
Това го накара да отвори очи. Първото нещо, което погледът му видя беше дървено таванче. Алдин се изправи и установи, че е бил завит с вълнено одеяло и се намира на просто сковано дървено легло.
Дотук с теорията, че планетата е необитаема.
Джедая се огледа и разбра, че се намира във вътрешността на малка колибка, близо до камина, в която игриво пукаше огън. Присъствието на такова примитивно отоплително устройство изпрати ледени иглички, които заприпкаха по гръбнака му, но Алдин реши да не решава веднага най-лошото. Той се опита да стане на крака, но болката в главата му предупредително се усили и го накара да изпъшка нещастно и отново да легне.
Постоя известно време буден, чудейки се кой ли може да е любезния му домакин, след което главоболието съвсем го изтощи и той заспа.
Когато се събуди повторно, се чувстваше по-добре и веднага разбра, че не сам. Алдин отвори очи и видя как някакво момче на видима възраст към 16 години, в широка, дълга роба бърка вкусно миришеща гозба в голямо котле над огъня. Внезапно момчето бутна котлето, което се наклони заплашително и част от яденето се изля върху крака му. Очевидно бе горещо, тъй като полятия нещастник гръмко изруга.
Което обнадежди Алдин. Факта, че той разбра ругатнята знаеше, че тези хора говорят познат език (макар наречието да изглеждаше доста старинно) и евентуално ще му помогнат. После се сети, че домакина всъщност вече му бе помогнал.
– Добър вечер – каза тихо джедая и допълнително стресна попареното момче, което се обърна нервно. Алдин с интерес отбеляза, че в ръката си то държи къса палка, която го сочеше.
– Добър вечер – отвърна то, опитвайки се да иглежда застрашително, макар джедая да усети, че всъщност е изплашено.
– Аз съм Картън – продължи с леко треперещ глас момчето, приглаждайки рошавата си черна коса – горския вълшебник. Вие кой сте?
Вълшебник. Употребата на този доста архаичен термин засили неприятни опасения у Алдин, макар в интерес на истината около готвещия му домакин да се усещаше известна аура на Силата. Все пак той учтиво отвърна:
– Аз съм Алдин Карастон, рицар джедай на Новата Република.
Пълната липса на разбиране в погледа на Картън накара джедая да разбере, че той настина е в голяма беда.
– Какво е джедай? – попита направо момчето и Алдин тежко въздъхна. Разбра, че работата му никак няма да е лека.
– Това е… малко сложен въпрос – каза той – Джедаите сме древен орден и в нашите занимания влизат най-различни неща, но най-просто ще е да ти кажа, че сме нещо като… вълшебници.
– Ти си вълшебник? – развълнува се внезапно Картън и Алдин реши, че може би е избързал твърде много с обясненията.
– Ами… – опита се той да измисли някакъв уклончив отговор, но Картън вече бърбореше:
– Значи ще ми помогнеш да завърша обучението си! Стария ми учител казваше, че съм много обещаващ, но не успях да завърша обучението си при него.
– И защо така? – опита се джедая трескаво да отклони темата. Момчето пред него увеси нос тъжно и отвърна.
– Таласъмите го убиха.
– Таласъми?! – вдигна вежда Алдин. Това вече бе нелепо. Къде, да го вземат ситите, беше попаднал?
– Да – не разбра неверието на госта си Картън и обясни – Убиха го от засада. Считам, че е по нареждане на Краля на Черепите.
Алдин въздъхна още по-тежко и се хвана с две ръце за главата. “Спокойствие”, напомни си той. “Няма емоция, има само спокойствие”.
– Може би ти ще ни помогнеш срещу него, щом си вълшебник – продължи момчето.
Алдин се усмихна фалшиво и изрецитира:
– Джедаите не се месят в политическите дела.
Тъй наречения горски вълшебник се омълуши още повече.
– В такъв случай няма надежда. Краля на Черепите ще завладее света и ще ни превърне в живи мъртъвци или храна за таласъмите. Неговата черна магия ще обгърне всичко.
Джедая застина за миг. Дали пък…
– Искаш да ми кажеш, че този ваш Крал на Черепите използва Тъмната Страна на Силата?
– Ъъ? – не разбра Картън.
Алдин се опита да му го обясни по просто:
– Черна магия? Ти каза, че той използва черна магия? Какво имаш предвид?
– А, да! – кимна момчето – Сега разбрах. Ами да, той използва най-ужасни заклинания. Мъртвите се вдигат под командата му, казват, че присъствието му отнема куража и на най-смелите, а от пръстите му хвърчат мълнии…
Джедая потръпна при последното. Стара ситска практика, да изкривяваш Силата за да създаваш светкавици, причиняващи изключителна болка. Може би тук се криеше отговора на смущението в Силата. Ако тук имаше лорд на Сит, лесно би могло да се предположи, че той лесно би държал в ужас и подчинение местните.
– Трябва да стигна до кораба си – каза Алдин. Люк Скайуокър трябваше да разбере за ставащото възможно най-бързо.
– А? – пак не схвана чиракът вълшебник – Наблизо няма море. Намерих те в едни отломки в гората.
Кръвта на джедая се смрази.
– Колко е останало от тези отломки? – опита се да попита той спокойно.
– Нищо – сви рамене Картън – Няколко метални парчета, като от рицар изпепелен от дракон.
– Дааа… – кимна мрачно Алдин – А дракона е големия крилат звяр.
– Точно така, едно от най-могъщите създания по тези земи – потвърди вълшебника.
– И не само – малко остро отвърна младия джедай, свивайки устни. Без кораб, той беше затворен в далечна планета, населена от огромни чудовища и, вероятно, лорд на Сит.
И нямаше как да се махне.
***
Алдин остана през нощта при младия си домакин, разпитвайки го за обичаите в този пуст свят, мъчейки се да разбере колкото се може повече за него. Умът му не побираше как може да има тъй изостанало място.
Първото, което научи бе леко тъжната биография на Картън. Бил взет като малък за чирак на горския вълшебник, някой си Никомус, който според ученика си бил много мъдър и силен. Джедая имаше особено мнение, за хората ,които ползват Силата без обучението на ордена му, но си го спести, тъй като момчето пред него явно обичаше предано учителя си. Въпросния Никомус научил на някои заклинания и магии на Картън, който не пропусна да ги покаже пред Алдин.
От това, което госта видя, ставаше дума за малко странна употреба на Силата, като ползващия я постигаше фокусирането и чрез употреба на доста витиевати изрази и размахване на палката, която минаваше за жизненоважна част от процеса. Въпреки това ефекта не бе никак лош, още повече като се има предвид, че демонстриращия бе съвсем млад.
“Не, че аз съм стар, де”, помисли си Алдин – самия той скоро навършваше двадесет и три.
Никомус бил нещо като местен знахар и лечител, а също и защитник на хората от таласъмските банди. Доколкото джедая схвана, под “таласъми” Картън имаше предвид раса от злонамерени създания, чиито характер му напомни за татуинските джаваси. Момчето смяташе, че таласъмите за авангард на печално известния Крал на Черепите, чиито владения се намираха според разказите в място, наречено Сивата Пустош и намиращо се далеч отвъд горите, известни като всемирния лес. Във въпросния живеели хората, разчиствайки известни пространства в него и съдаващи градове-държавици, поддържащи контакти помежду си. От това, което чу, Алдин разбра, че всички са на ниско технологично развитие и с феодална структура. Начело на градовете стоеше барон, управляващ чрез своите рицари – войни, според Картън на много високо ниво. На дъното стояли селяните.
Джедая попита домакина си има ли много вълшебници. Отговора бе отрицателен – момчето отвърна, че някога имало цяла школа, но Краля на Черепите я бил унищожил.
Освен Краля, другото, което предизвикваше страх по тези места бе гладът на дракона и Алдин нямаше как да не сподели страхопочитанието на чирака вълшебник. Според Картън дракона бил безсмъртен и непобедим и когато поискал нещо – например някое стадо крави – просто си го взимал.
– А ти откъде идваш – попита накрая вълшебника, докато сипваше на себе си и госта по паница фасул.
– И да ти кажа, едва ли ще разбереш – поклати глава джедая – Нашите светове са твърде различни.
– И все пак? – усмихна се недоверчиво Картън – Да не би да си от отвъд морето?
Алдин се засмя.
– По-скоро паднах от небето – отговори.
Реакцията на домакина му го изненада. Момчето застина за миг, сетне се усмихна широко и каза:
– Ти си нашето спасение!
– А? – беше ред на джедая да се учуди.
– Моя учител Никомус предказа, че от небето ще слезе ангел и ще ни спаси от Краля на Черепите! – Картън изглеждаше силно въодушевен.
– Ъъ, ами как да ти кажа – опита се да се измъкне Алдин – Едва ли ангел е точната дума за мен.
– Недей да скромничиш – възрази му чирака – Ти си дошъл за да спасиш нашия свят и магията!
– И магията ли? – внезапно застина джедая.
– И магията – кимна Картън – Злите практики на Краля отстлабват магията. Именно те оставиха моя учител беззащитен към засадата, които злите таласъми му спретнаха.
Очите на Алдин се разшириха. Вече нямаше съмнение, че именно Краля на Черепите е загадъчния ситски лорд, причиняващ смущенията в Силата. Може би момчето имаше право.
– Ще видя какво мога да направя – каза бавно младия джедай – На първо време ще се свържа с вашите местни владетели и ще се помъча да разбера колкото се може повече за този Крал.
РИЦАРЯТ
– Няма никакви проблеми! – отговори Картън как могат да стигнат до най-близкия град – Един от рицарите на местния барон ми се пада братовчед. Именно неговото семейство ме отгледа, когато мама и тате починали от чума.
– Съжалявам – потресено отвърна джедая. На този свят всичко бе тъй примитивно, че болестите отнемаха и живота на хората.
– Аз не ги помня, бил съм много малък – отнесено каза чиракът вълшебник, сетне се съсредоточи – но нека тръгваме. Няма време за губене! Час по-скоро трябва да те запозная с братовчед ми, сър Даларас.
Алдин се съгласи с домакина си и скоро двамата напуснаха уютната малка колиба, тръгвайки към най-близкия град по една криволичеща горска пътечка. Понеже каквито и да е превозни средства липсваха, двамата крачеха пеш.
– Чувствам се като Еуок – Промърмори под носа си джедая, докато прескачаше един особено голям корен.
Макар нищо в пътя да не предвещаваше и намек за цивилизация, градът рязко изникна пред погледа на Алдин, макар самия той да би поспорил за самия термин. Селището се намираше в средноголяма долчинка, обградена от високи стени от дебели дървета и в дъното и се гушеше сбор от около двестатина къщи, в центъра на които имаше малък замък.
– Голям град ли е този за вашите стандарти? – разтревожено попита Алдин.
– Не много – отвърна Картън – Но е най-големия в областта.
– Аха – кимна Алдин. Не звучеше много обещаващо.
Скоро слязоха до самия град, ограден с малка крепостна стена от различни камъни. Малко пред нея едн срещу друг, яхнали коне се спускаха двама войни, облечени в плътни стоманени доспехи и насочили един към друг дълги дървени копия.
– Невероятно – потресе се джедая, но момчето до него интерпретира по-другояче израза му:
– Нали? Това са славните ни рицари. Този с по-бляскавата броля е братовчед ми.
Въпросния бляскав братовчед помете съперника си от седлото, поваляйки го на земята, сетне театрално пусна копието си и вдигна победно ръка пред рехавата публика на няколко дами с безумни костюми (“ето нещо точно като у дома”, помисли си Алдин), старец, приличащ на изплют лимон с дълги бели мустаци и шлем, стоящ нелепо спрямо останалата част от иначе цивилното му облекло и няколко хора с бели роби, които замърмориха възхвали към разни божества.
След като се нарадва на победата си, сър Даларас слезе от коня си и свали шлема си, разкривайки сплъстена от пот руса коса, спускаще се край открито младо лице с честни очи, от които лъхаше…смелост. Алдин потръпна. Бе виждал пилоти на совалки с такива изражения.
Обикновено се разбиваха в астероидни полета.
– Какво търсиш тук, братовчеде? – поздрави рицарят Картън, който развълнувано забърбори:
– Това е човека от предсказанието на Никомус, Даларас! Той падна от небето!
Джедая дипломатично се усмихна, сетне се представи:
– Казвам се Алдин Карастон. Опасявам се, че дължа живота си на вашия роднина до мен…
– Вярно ли е, че си паднал от небето? – прекъсна го рицаря, а в погледа му блесна любопитство.
Алдин се позамисли:
– Да, на праектика може да се каже.
– Значи ще убиеш Краля на Черепите – заключи Даларас – Добре дошъл!
– Добре заварил – леко кисело отвърна джедая. Надяваше се на малко по-интелигентен събеседник, но явно този не бе такъв.
– Трябва да направим пир в твоя чест – продължи щастливо рицаря – Баронът ще е доволен, че си дошъл! Бих се радвал да отседнеш в моята къща, докато му кажа, че си пристигнал!
– Благодаря за поканата… – отвори уста Алдин.
– Чудесно! – потупа го по рамото рицаря, сетне се обърна към братовчед си – Ти можеш да си вървиш.
– Но, Дал, искам да остана за пира! -измрънка Картън, явно огорчен от развоя на разговора.
– Не може – простичко отвърна Даларас, но джедая се намеси:
– Всъщност бих искал Картън да остане. С него се разбираме добре и бих се радвал той да ми покаже вашия град.
– Щом искаш, добре – равнодушно отсъди Даларас, сетне се обърна и тръгна на някъде, дрънчейки с доспехите си.
– Последвайте ме! – излая той.
Алдин хвърли един поглед към спътника си. Очите на момчето светеха от благодарност.
– Благодаря ти – каза младия вълшебник, а джедая го потупа леко зад врата:
– За нищо. Наистина разчитам ти да ме разведеш.
Сетне двамата тръгнаха след рицаря. Той ги отведе до дома си, просторна къща, пред чиито вход се бяха застоялри няколко просяка..
– Махайте се! – викна Даларас и разпери ръце, задрънчавайки целия, сякаш пъдеше кокошки.
Просяците си плюха на петите.
– Много ли бедни има тук? – попита неприятно изненадания Алдин.
– Няколко десетки. Мързелива сган – отговори рицаря и тонът му подсказа на джедая да не спори с него…засега. той потропа на вратата и след миг му отвори възрастна жена. Той я избута и влезе вътре, но тя не му обърна внимание, а хвърли поглед към чирака до Алдин.
– Карти, момчето ми, колко си порастнал! – възкликна тя и спристъпи напред да го прегърне.
– Ъъ…благодаря ти, лельо – сконфузи се “горския вълшебник”, хвърляйки извинителен поглед към Алдин.
– А вие кой сте, благородни младежо? – попита жената джедая.
– Казвам се Алдин Карастон – отговори запитания, но Картън побърза да съобщи благата вест:
– Той е падналия от небето, лельо! Предсказания от чичо Никомус!
Джедая направи гримаса. Това вече го изнервяше.
– С туй трябваше да почнете- усмихна се лелята – Аз се казвам Анна.Добре дошли в моя дом.
Джедая и вълшебника бяха настанени в обширната къща и скоро ги нагостиха с пълнени фазани. Макар бащата на Даларас да бе все още жив, той беше съвършено изкуфял и топлеше ръцете си на изгасналата камина. Това правеше нахакания му син господар на дома и той скоро почна да се хвали с рицарските си подвизи пред леко тъжния поглед на майка си, докато ядеше едно бутче. Накрая метна кокалчето зад гърба си, тресвайки по главата баща си, който се активира като подритнат папагал и възнагради горделивия си син с поток от безконечни псувни. Товя явно позасрами Даларас, който стана и каза:
– Аз ще ида да кажа на барона за теб – сетне напусна къщата. Майка му въздъхна кахърно:
– Не е лошо момче, но е нахален колкото си иска. Но кажете за вас – обърна се тя към джедая.
– Аз идвам… отдалеч – колебливо каза Алдин – Пътувах с… на…. летящ кораб и бях нападнат от дракона. Паднах от високо и Картън ме намери и ми помогна. В общи линии това е.
– Той е член на магьоснически орден, лельо! – додаде обаче Картън – Джедитата, нали така.
– Джедаите -поправи го механично Алдин.
– Оо -ахна Анна – Това е много впечатляващо. Нике някога също сме имали такъв орден (Алдин едвам сдържа хапливо да отвърне “едва ли!”), но той е бил унищожен от Краля на Черепите още когато стария Никомус е бил млад.
– Този крал на черепите? – вдигна вежди джедая – От много отдавна ли ви тормози?
– Откак се помним – отвърна лелята.
– А вие – леко се усмихна джедая – Откога се помните?
– Хрониките ни датират от хиляда и двеста години – отвърна Картън.
Младия джедай преглътна.
– От хиляда и двеста? Този човек е на 1 200 години? – попита той, замаян от цифрата.
– Не – отговори Картън – Той вече е бил много стар, когато започваме да си пишем историята.
Краката на Алдин се подкосиха. Това просто не беше възможно. Дори Йода не бе живял толкова много. И защо един сит би стоял толкова много време на такава проста планета?
– Добре ли сте? – разтревожено попита Анна.
– А? Аха, добре съм – малко некоординирано отвърна младежа. Огромна тежест се стовари върху раменете му. Той щеше да умре тук. Никога не би могъл да надвие толкова древен ситски лорд.
– Той става все по-могъщ – не му помогна Картън – Носи се мълва, че в последно време в Сивата Пустош той издигнал нов ужас, кула от кости, която изхвърля мълнии към небесата. Но – усмихна се момчето – Ти ще ни спасиш. Така предрече стария Никомус.
– Ами..ъъъ…да, сигурно, да – джедая бе много объркан. Имаше нужда от учителя Люк, а нямаше как да стигне до него.
***
Малко по-късно Даларас се върна и обяви, че вечерта барона ще ги чака на прием в своя замък. На Алдин не му беше до това, но нямаше как да откаже, а и Картън нямаше търпение за събитието. Така, че вечерта тримата се озоваха в балната зала на местния барон, неприятно, злобно старче с огромни очила и нелепа шапка, от чиято стърчеше дълго, намачкано перо. Още щом го видя, Алдин долови чрез Силата, че господарят на града е неприятно изплашен от появата му. “Чужденец ниеден, ще ми иска властта”, мислите му неприятно стържеха в ума на джедая. За пред хората старчето обаче гракна:
– Добре дошъл, млади ни госте от небето! – барона лапна един бадем, който прокара с глътка бренди, сетне продължи: – За моя замък е чест да бъдеш наш гост! Ние се надяваме, че ти ще сразиш нашия враг, Краля на Черепите!
– Ако Силата е с мен, ще стане – тактично отвърна джедая.
– Разбира се, ние ще ви помогнем с каквото можем! – плесна с ръце старчето – И няма да ви оставим сам! Най-големия герой на нашия град, рицарят Даларас, ще ви придружи на това дълго пътешествие!
Алдин изненадан хвърли поглед към рицаря. Очите му грееха решително и джедая разбра, че жаждата му за слава е подтикнала да накара барона да издаде тази заповед. А самия барон… искаше да наблюдава опасния чужденец с помощта на не особено интелигентния си войн.
– И аз искам да ида? – внезапно се обади Картън.
– Не! – в един глас отвърнаха и Алдин, и Даларас, но барона плесна с ръце и се засмя:
– Разбира се! Как можах да те забравя, горски вълшебнико? – думите прозвучаха подигравателно – Ти ще искаш да отмъстиш за своя учител Никомус. Желанието ти е справедливо.
“Ха-ха, стария глупак ме дразнеше, сега ще се отърва от чирачето му”, долетяха подлите мисли на барона до Алдин.
– А сега, нека балът започне! – завърши баронът – Музика!
Тозчас флейтисти и китаристи, изпълниха с нежна музика залата и присъстващите благородници започнаха да танцуват. Джедая се приближи до малкия си приятел, но видя, е рицарят го е изпреварил.
– Много глупаво от твоя страна, Картън – ръмжеше Даларас – Ти си малък и неподготвен за такова пътуване.
Бузите на вълшебника пламнаха от обида.
– Подготвен съм не по-зле от теб, Дал – изрепчи се момчето – Поне наистина ходя из гората, а не се пъча пред момичетата в измислени надпревари като теб.
– Как смееш! – почервеня от гняв рицаря и вдигна ръка за да зашлеви шамар на братовчед си. Пестника му вече летеше, когато ръката на Алдин се стрелна и я хвана във въздуха.
– Достатъчно – тихо каза джедая.
Рицаря се напрегна, но макар да бе много по-мускулест от Алдин, не успя да помръдне ръката си. В очите му блесна унижение.
– Няма нужда да се караме за свършили неща – джедая кротко пусна ръката на Даларас, който потърка китката си, гледайки като раздразнен лъв.
– Това, което направи беше много глупаво, Картън – обясни джедая меко на приятеля си – Но станалото – станало. Пътя, който ни чака е дълъг и труден, а ние не знаем почти нищо за врагът си. Ще помоля и двама ви -той погледна рицаря – да бъдете нащрек.
– Познавам едного, който знае много за Краля на Черепите – смутолеви плахо Картън.
– Така ли? – очите на джедая се разшириха – Кой?
Вълшебника отклони очите си от тези на другите двама.
– Дракона – прошепна накрая той.
– Това е лудост – каза Даларас – По-добре да отидем вързани при Краля. Това чудовище ще ни изяде на една хапка.
– Да не би да те е страх, безстрашни рицарю – подигра го Картън. Дал стистна гневно зъби, но Алдин вдигна ръка:
– Стига заяждания, моля! – гласът му не търпеше възражение. Рицаря тръсна ядосано русата си коса, а Картън сведе очи.
Джедая се обърна към вълшебника.
– Искаш да ми кажеш, че онова нещо е интелигентно?
– Да, много – кимна момчето – Понякога си мисля, че е по-умен от хората. И е древен поне колкото Краля.
– Той е древен, хитър и зъл – поклати глава рицаря – Никога няма да ни помогне.
Алдин бе склонен да се съгласи с него. Нали дракона бе унищожил съвсем непровокирано совалката му. И въпреки това… джедая знаеше, че именно в загадъчността и неизвестността се криеше голяма част от мощта на черните лордове на Сит. Да отидат при такъв без да знаят нищо за него беше чисто самоубийство.
– Знаеш ли как да стигнем до него? – попита Алдин приятеля си. Очите на момчето светнаха, макар от другата страна рицаря да изпъшка отчаяно.
– Да – кимна Картън – Бърлогата му е навътре, навътре в леса…
– Още утре тръгваме натам – кимна джедая.
НА ПЪТ
На другия сутрин, когато трябваше да тръгват, времето се бе смръщило. Мрачни облаци бяха покрили цялото небе и скоро от тях се заизливаха потоци дъжд.
– Неприятно време за тръгване -отбеляза Алдин Карастон, докато наблюдаваше с известна тревога коня, който му подготнвяха за езда. Той беше яздил други създания, но точно такова не.
– Ще се справим – отбеляза сър Даларас, докато дъждовните капки барабаняха по доспехите му – И ще донесем възмездие на Краля на Черепите! -след което рицарят изтегли меча си и заканително го размаха. Изненадан, джедая усети, че около оръжието има аура на Силата. Сякаш прочел мислите му, Картън рече:
– Моя учител Никомус е омагьосал меча на братовчед ми. Така острието е станало почти нечупливо. Мечтая си за деня, в който и аз ще мога да правя такива заклинания – въздъхна вълшебника, докато се качваше на младата бяла кобилка, която му бяха приготвили за езда.
Момчето и рицаря погледнаха Алдин.
– Хайде! – подкани го рицаря.
– Какво? А, да! – кимня джедая и се покатери на своя кон. Стори му се, че животното го гледа насмешливо, но не пожела да проверява ума му със Силата.
Не след дълго тримата напуснаха града и се озоваха в гъстия лес. Алдин бе приятно изненадан от факта, че коня изобщо не е тъй труден за яздене, колкото си мислеше, а и поройния дъжд почти не достигаше до тях през гъстите клони на дърветата.
Групичката се водеше от Картън, който най-добре познаваше гората и избираше най-лесните и приятни пътеки. Младия вълшебник познаваше добре и различните горски плодове и час по час откъсваше боровинки или къпини, с които подслаждаше своя и на спътниците си вкус.
– Довечера ще ви набера гъби – обеща момчето и джедая се усмихна. Симпатиите, които чувстваше към своя млад спасител се усилиха. Това не можеше да се каже за отношението му към рицаря, който равнодушно изяждаше всичко без да казва дори “Благодаря”. На всичко отгоре постоянното дрънчене на доспехите влудяваше Алдин и той постоянно си напомняше, че не бива да се доверява на гнева.
След около ден езда вече безвъзвратно бяха напуснали познатите предели. Дъждът бе спрял, но гората стана по-гъста, а пътеките по-лъкатушещи и обрасли с храсти, подсказвайки, че в тези краища не ходят много хора.
– Бил ли си по тези неща, братовчеде – попита сър Даларас, докато се оглеждаше малко неспокойно. Очевидно не се чувстваше добре далеч от града.
– Да, но обикновено не се отдалечавам толкова много – призна вълшебника – А и този край на гората не е особено приятен.
Алдин не можеше да не се съгласи. Атмосферата наоколо бе малко тягостна, сякаш нещо дебнеше.
– Да спрем тук – каза Картън, когато стигнаха малко поточе.
Тримата вързаха животните си до едно дърво, а Картън накладе огън. Даларас извади торбата с припаси, която беше взел, но вълшебника му намигна:
– Обещах ви да ви набера гъби.
– Вече се мръква! – възрази джедая, но момчето бе хукнало измежду дърветата, а Алдин не смееше да го последва из гъсталаците на непознатия лес по мръкнало.
– Винаги ли е толкова енергичен – попита Алдин рицаря, който тъкмо бе свалил шлема си и плакнеше лицето си на поточето.
– От малък – ухили се Даларас – където имаше пакост вкъщи, той я правеше. Дори стария Никомус се влудяваше от него. Току пипваше някой неправилен вълшебен предмет и нещо гръмваше.
След малко Картън се върна с обезсърчен поглед.
– Не можах да намеря гъби. Някой вече ги е обрал, а не исках да се отдалечавам твърде много.
– И правилно – кимна му Алдин – не се притеснявай толкова за гъбите.
– Кой ли обаче ги е взел? – намеси се рицаря – Тук няма много хора. Ще да са били разбойниците.
Джедая погледна първо Картън, а после и Даларас.
– Какви разбойници? -попита той.
– Горските хора – отвърна момчето – Те живеят, без да се подчиняват на бароните.
– Да. Бандити и беззаконници – натърти рицаря – Но стига за тях. Да хапнем!
Тримата мълчаливо ядоха малко сухо сирене и хляб, сетне се приготвиха за сън.
– Ако наистина тук има разбойници, ще е добре да се редуваме на постове – предложи Алдин.
– Умно – съгласи се рицаря – Аз поемам първия.
– Аз ще взема втория. Предлагам да оставим Картън да спи – кимна джедая.
Младия вълшебник се изненада:
– Няма да е никакъв проблем да стана по-рано…
– Не, трябва да си свеж, докато ни водиш през горските пътеки – възрази Алдин и рицаря го подкрепи. Така въпросът бе решен.Скоро Картън и джедая потъняха в сън, а Даларас остана да пази, мълчаливо взирайки се в нощния мрак, в който гората бе паднала. Някъде в далечината се чу вълчи вой, другаде бухаше бухал. Рицаря час по час тръсваше глава, за да не се унесе, но въпреки това се сепна, когато по някое време Алдин го потупа по рамото.
– Върви да спиш – продума странника от небето и Даларас с готовност се отправи към огъня, сваляйки най-убиващите части на бронята си и просвайки се на оголената постеля. Картън леко се размърда и простена насън, но после отново кротна.
Джедая се чувстваше малко странно в компанията на двамата, тъй различни от познатите му от джедайския храм. Рицаря например бе ужасно патетичен в някои отношения и доста груб в други, но пък винаги готов да помогне. Младия вълшебник беше симпатичен и услужлив, настроен доброжелателно към всички.
Алдин си помисли, че храма би бил щастлив с падауан като него.
Малко преди зазоряване, когато нощния мрак бе най-гъст, джедая усети някаква скрита заплаха. Той се заслуша и вятъра му донесе ниски, гърлени гласове.
Алдин се заслуша.
– Атаката ще е безопасна ли? – каза един от гласовете, ръмжащ и неприятен.
– Със сигурност – отвърна втори, на старица – Само рицаря е опасен, останалите изглеждат обикновени младежи. Ще са крехки, когато ги сготвя с праз.
Джедая потръпна, когато откри каква участ го дебне, сетне се претъркули назад и събуди спътниците си, бутайки ги със Силата.
– Нападат ни – изсъска рязко Алдин.
Даларас изпъшка неопределено и трескаво вдигна меча си, а Картън потърка сънено очи с едната си ръка, докато с другата колебливо приготви пръчката си.
В същото време пред тримата изкочиха противниците им. Храстите до реката се разтвориха и с хриптения от тях изкочиха седем-осем грозни зеленикави същества, стискащи в ноктестите си ръчички дълги, криви ръждиви мечове. Зад тях се появи сгърбена грозна старица с гуреливи жълти очи и неприятна усмивка, която с гневен крясък прикани чудовищата си да убият току-що събудилата се група.
– Таласъми! – изруга Даларас, докато се изправяше, а Картън трескаво замърмори заклинание. Алдин обаче превари и двамата – лъч синя светлина грейна в десницата му когато той включи светлинния си меч и се втурна към таласъмите, посичайки двама докато чудовищата се усетят. Грозната старица изруга цветисто и с рязък жест хвърли шепа от някакъв прах в лицето на джедая, който извади от торбичка, вързана към въже на кръста и. Алдин го вдиша с пълни гърди и миг по-късно се преви на две, давейки се от ужасна кашлица.
В това време Даларас помете още трима от таласъмите с огромния си меч, а друг падна, поразен от огнена топка, изхвръкнала от магическата пръчка на момчето. Останалите двама обаче изненадаха младия вълшебник – един от тях го подкоси с ритник, а последния надигна кривата си сабя да го довърши.
Като видя това кашлящия Алдин метна с всички сили светлинния си меч, който се заби в злото същество. Останалия оцелял таласъм имаше време да изругае преди рицаря да отсече главата му.
Старицата изпсува цветисто и каза:
– Явно този път ще вечерям сама! – след което метна друг прах във въздуха. Разнесе се гръм, ударната вълна от който Даларас се просна по очи, а Алдин се свлече на колене.
Вещицата извади огромен крив нож и пристъпи към все още давещия се джедай с отвратителна усмивка, разкриваща оределите и зъби.
– Ти първи ще станеш на наденица! – изсъска тя и кривите и пръсти прихванаха Алдин за косата и извиха главата му, докато острието на ножа се издигна за да пререже гърлото му. Картън обаче, който след като бе проснат от таласъма, се бе посъвзел вдигна вълшебната си пръчка и извика някаква магическа дума. От върха на пръчката му изкочи лъч зелена светлина, който блъсна старицата назад. Джедая трескаво се пресегна към Силата и светлинния меч долетя в ръката му. Той се обърна и намушка замаяната вещица, която с писък на неверие се сгърчи умря. След това Алдин направи отчаян скок към поточето и потопи главата си вътре, пиейки жадно, за да прогони гнусния прах на бабичката.
Когато се изчисти, надигна глава и уморено се просна назад, за да види угрижените физиономии на Картън и Даларас.
– Добре ли си? – попита младия вълшебник притеснено.
-Да, мисля, че, да – поклати глава джедая.
– Хубав меч имаш – изсумтя Даларас – И си по-бърз от пепелянка. Не бях виждал такива рефлекси.
– И въпреки това – изправи се Алдин – ако не беше Картън, досега да съм мъртъв.
– Ти ме спаси преди това – пламнаха от похвалата бузите на момчето – От таласъма.
– Всъщност е чудо, че сме живи изобщо – поклати глава рицаря – Вещицата-човекоядка бе наплашила надлъж и шир хората по тези места. Някои дори твърдят, че служи на Краля на Черепите.
– Факта, че таласъмите са с нея… – поклати глава Картън – Много е вероятно приказките да са верни.
– Явно Краля на Черепите и слугите му са много свирепи, щом изяждат противниците си – обади се Алдин – Аз не бях чувал за такива обичаи.
– Това е най-малкото – мрачно каза рицарят – Извращенията на Краля на Черепите нямат граници. Затова е жизнено важно е да го спрем.
ЯРОСТТА НА ТАЛАСЪМИТЕ
Оттук-нататък пътуваха малко унило, тъй като ужасното нападение на таласъмите бе угнетило и тримата. Картън призна, че досега не е чувал те да навлизат толково дълбоко в гората, освен при убийството на учителя му Никомус. Той изрази и недоумение как така не ги е страх от дракона, към чиито територии приближаваха все повече или от горските разбойници, които не ги търпяха.
– Между бандитите и таласъмите няма особена разлика – начумерено се обади Даларас – Все безбожни същества, които грабят и убиват.
– Така ли, храбрецо! А каква е тогава разликата с вас, рицарите, които грабите бедните хора и давате парите им на алчните барони? – чу се женски глас. Тримата спряха конете си и видяха пред тях да стои млада жена с гневно изражение на лицето и опънат лък. Чу се шумолене от обгръщащите пътеката храсти – бяха попаднали в засада! Алдин се прокле, че не е усетил нищо със Силата, а разтревожената физиономия на Къртън му подсказа, че момчето също е имало предпазни вълшебства, които не са подействали.
Даларас изсумтя:
– Ще изляза с най-добрия от вас на битка и ще ви покажа разликата, негодници!
– Така ли? – отметна косата си назад жената – Приемам предизвикателството! Аз съм най-добрата от нас!
Рицарят се сконфузи.
– Не се бия с жени – измърмори той, притеснен.
– Да не те е страх – присмя му се разбойничката и извади от ножницата на кръста си дълъг, лек меч. Гордостта на Даларас го провокира.
– Добре тогава! Ще съжаляваш, че не си си останала в кухнята! – рицаря слезе от коня си и на свой ред извади меча си.
Джедая се обърна към притеснения Картън.
– Това е лудост – каза той. Момчето поклати глава отчаяно.
– Не се месете! – викна разбойничката на другарите си, които се бяха показали от храстите с опънати лъкове. Те свалиха оръжията си и загледаха дуела с мрачни, начумерени лица.
Даларас вдигна меча си за поздрав и се представи:
– Сър Даларас, рицар на град Краук.
– Яренна от горския лес – отвърна разбойничката – Ще ми е приятно да те развенчая.
Рицаря изсумтя и замахна лежерно с меча си, убеден, че една жена не може да му направи нищо. Глупав подход, помисли си Алдин, сещайки се за Мара Джейд, жената на Люк. Яренна отскочи от удара и мушна Даларас в доспехите. Рицарят изпъшка и ядосано се втурна, размахвайки меча си. Младата жена обаче бе ловка като сърна и постоянно отскачаше от ударите му, удряйки отново и отново противника си по бронята. Макар тези удари да не нараняваха Даларас сериозно, той здравата се раздразни и се опита да бъде по внимателен в битката, но постоянните удари го разсейваха. По едно време той чу, че разбойниците наоколо му се присмиват и унижението се надигна в гърдите му. Никой нямаше право да му се подиграва.
Рицаря изрева и се метна към пъргавата си противничка, но тя отскочи настрани и го препъна. Даларас падна на колене и отчаяно замахна с меча си… избивайки оръжието от ръката на приближилата се прекалено бързо Яренна. Острието на магическия му меч докосна стомаха и.
– Май вече не е смешно, а? – задъхано прошепна рицаря, изправяйки се. Околните бандити се разшумяха и надигнаха лъковете си.
– Достатъчно – обади се Алдин и в ръката му блесна светлинния меч. Разбойниците ахнаха и в очите на повечето се появи страх.
– Свалете лъковете… – каза и разбойничката – Аз загубих.
– А и имаме общи противници – обади се и Картън – Вчера аз и приятелите ми бяхме нападнати от таласъми. Знаете, че неотдавна те убиха и вълшебника Никомус, на който аз съм чирак.
– Най-мъдрия тук май е най-малкия – каза един възрастен бандит и свали лъка си. След него това сториха и другите.
– Хайде, Даларас – каза джедая и рицаря уморено прибра меча си, качвайки се на коня си и мърморейки под носа си.
– И все пак едно трябва да признаеш! – подхвърли му Яренна зад гърба – Не съм за кухнята. Канени сте на обяд в нашия лагер!
Тримата приеха, макар рицаря да не спря да сумти. Лагера бе недалеч от пътеката и представляваше малко село от схлупени набързо колиби. Присъстващите в тях горски хора посрещнаха с недоверие гостите, но всички се подчиняваха на преценката на Яренна, която явно им бе водач и скоро шишове с еленско месо се завъртяха над огньовете.
Самата разбойничка постоянно говореше за предимствата на живота н гората, без бирници и такси, живот на свобода и охолство, в който всички са равни.
Даларас само изсумтяваше отвреме-навреме.
Алдин слушаше внимателно и с тъга разговора. Той знаеше такива общества и знаеше, че те са утопични – рано или късно се йерархизираха и постепенно се превръщаха в това, срещу което се бореха. Не каза нищо от това на ентусиазираната млада жена обаче. Може би пък в този чист свят нещата щяха да се подредят по друг начин.
Картън пък си намери неочаквана компания. Докато похапваше крехко еленско към него се приближи стройно русо момиче с около година по-малко от него и го запита:
– Ти наистина ли си чиракът на вълшебника Никомус?
– Мм – задави се леко той с еленското – Ами да.
– Страхотно – грейна лицето на момичето – Аз съм Лесенна, дъщеря на Яренна и се занимавам с билки. Би ли ми показал някои вълшебства с тях?
Картън, който не знаеше никакви магии с билки (никога не бе разбирал отварите), преглътна още един залък, погледна Лесенна внимателно и кимна глуповато, повтаряйки се:
– Мм, ами да.
Така безгрижно следобеда отмина и макар познанията на момчето относно билките да блеснаха, Лесенна ни най-малко не се разочарова, а продължи да разпитва вълшебника за това и онова, а той охотно и отговаряше, тук-таме разкрасявайки някоя случка.
Даларас, начумерен от случващото се просто си легна да подремне и така само джедая остана да говори с водачката на разбойниците.
– А вие накъде сте тръгнали? – попита любопитно Яренна.
– Към леговището на дракона – отвърна любезно Алдин.
Усмивката се стопи от лицето на младата жена.
– Вие сте луди. Дракона е безмилостно чудовище. Ще ви изяде без да мигне.
– Картън мисли, че не е така, че дракона е интелигентен и може да се осъществи контакт с него – възрази джедая.
– Така ли? – вдигна вежди Яренна – Вълшебника ти е млад и греши. Дракона наистина е умен, но ненавижда страстно хората и ще ви изгори на секундата. Единствения по-лош е Краля на Черепите.
– Всъщност после ще ходим и при него – каза Алдин и сподели с младата жена пророчеството.
Яренна замълча за миг, сетне каза:
– Вие сте луди. Може да останете тази нощ да спите, но утре си ходете.
***
Алдин се събуди рязко. Силата се усещаше гадна и замъглена тази нощ, всеки миг щеше да се случи нещо много лошо. Миг по-късно се разнексе писък и джедая включи светлинния си меч, изкачайки навън. И видя истински кошмар.
Таласъми. Десетки. Приготвени за бой – червени дълги шапки се вееха на главите им, а в ръцете си държаха криви саби, някои от които вече обагрени с кръв. Разбойниците бяха станали, но изненадани, не можеха да сторят нищо.
– Лесси! – извика до него станалия Картън и Алдин го изгледа въпросително:
– Лесси? – при което момчето се изчерви. Зад тях довтаса и Даларас, навлякъл припряно бронята си.
– Защо нямам и една спокойна нощ – изруга той и се втурна към най-близкия таласъм, смазвайки го с меча си. Алдин вече бе в движение и нзбиваше де що свари гоблин на пътя си, размахвайки като светкавица светлинния си меч. Картън пък пусна няколко огнени топки да разчисти пътя си и се втурна към дома на Лесенна, която гледаше уплашено през прозореца, докато майка и колеше таласъми на прага.
– Лесси! – викна младежа, достигайки с няколко лъвски скока прозорчето.
– Карти! – отвърна момичето – Пази се!
Младия вълшебник се обърна и трескаво занарежда заклинания към прииждащите към него таласъми. Струи синя енергия изкочиха и събориха гадните същества на земята.
– Бива си те – отбеляза майка Яренна, докато съпругът и, намръщен бандит с рунтави черни вежди се приближи и не попита:
– Какво искаш от дъщеря ми?
В следващия миг се чуха писъци и всички обърнаха вниманието си към злокобна черна фигура, която сечеше обкръжилите я бандити. Фигурата бе на гротескно същество с опъната жълта кожа, неимоверно големи зъби и ококорени като да изкочат очи, която бе наметнала грамадна черна роба с качулка, едвам покриваща уродливата и глава и размахваше странен костен меч, който нанасяше писък всеки път, щом се кръстосаше с друго острие.
– Сталкер – прошепна Яренна и пребледня – Един от командирите на Краля на Черепите.
Даларас се хвърли към фигурата, но тя парира удара на рицаря и го халоса по главата, при което той се просна на земята и не мръдна повече.
– Дал! – извика Картън отчаяно. В това време съпругът на разбойничката се метна на пътя на приближаващото същество, вдигнал брадвата си за тежък удар. По-бърз от змия обаче, Сталкера го намушка с кокаления си меч и отвратителното оръжие избухна в див кикот, когато се опръска с кръв.
Лесенна и Яренна изпищяха в ужас, а Картън отчаяно изстреля огнена топка по изчадието, което обаче я пое без видима вреда.
И в този миг пред него изкочи Алдин, най-после освободил се от обкръжилата го сган таласъми. Джедая надигна светлинния си меч и го стовари върху костеното оръжие на Сталкера, което нададе неистов вой, но остана цяло. Злото същество изгледа Алдин с любопитство, кокорейки огромните си очи, а сетне го напада със серия от ужасни мушкащи удари. Коколеното острие се срещаше отново и отново с лазера, докато накрая с последен вик не се счупи.
– О-пааа – каза Сталкера и вдигна очи нагоре. В следващия миг Алдин отсече главата му.
– Касим, Касим – викна хлипащата Яренна и приближи заколения си съпруг. Дъщеря и ридаеше безутешно и потъна в прегръдките на смутения и объркан Картън, който не знаеше какво да каже.
– Ти уби Сталкер. Един от Седемте. – прошепна изправилия се Даларас на джедая – Това е… това е невероятно.
Алдин поклати отчаяно глава. Навсякъде бе осеяно с трупове – човешки и таласъмски, а последните оцелели от скверните същества бягаха с всички сили.
– Толкова много смърт – отрони джедая – Тъмната Страна е обгърнала този свят.
Той погледна трупа на Сталкера.
– Какво беше това… тази чудовищност.
– Сталкер – отвърна рицаря, залитайки – Един от Седемте командира на Краля на Черепите. Вдигнат от смъртта, просмукан от черна магия. Бърз като змия, подъл като невестулка и силен като трол. Но ти го уби.
Яренна приближи рицаря и викна със сълзи на очи:
– Вие сте виновни! Вие докарахте това зло тук!
– Не… поклати глава джедая – Това е просто началото на инвазия. Вие бяхте на пътя и.
– Той е прав, мамо – отчаяно каза отскубналата се от Картън Лесенна – е не търсеха конкретни жертви, просто убиваха.
– И ще дойдат още – приближи се и младия вълшебник – След като елиминираха Никомус, няма кой да предупреди хората. Обречени сме.
– Още не – изръмжа Даларас и погледна разбойничката – Събери хората си, идете в град Краук и кажете, че аз ви пращам. Предупредете ги за ставащото. Да се подготвят за рат.
Яренна кимна, все още твърде шокирана, за да отвърне. Тя викна един от оцелелите бандити и тихо му даде инструкции. После се обърна към рицаря.
– Аз обаче идвам с вас. Краля на Черепите уби съпругът ми и аз няма да спя спокойно, докато не го видя да си плаща за това.
ЗАРЪКАТА НА ДРАКОНА
Тръгнаха по пътя веднага щом се разделиха с бежанците, навлизайки в ставащата все по-мрачна и гъста гора. Срещата с вещицата по-предната нощ бе неприятна, но нападението на таласъмите и ужасния им предводител Сталкера съвсем бе развалило настроението на вече четиримата спътници, а на всичко отгоре Даларас постоянно повтаряше, че “жена на борда носи нещастие”. Дори той обаче не можеше да отрече нито уменията на Яренна в битка, нито правото и да потърси сметка на Краля на Черепите.
Картън обаче мислеше само за дъщеря и, Лесенна. Девойката му бе завъртяла главата и вълшебника постоянно мислеше за нея. Той мразеше Сталкера затова, че бе убил баща и и я бе натъжил, но в същото време никога нямаше да забрави усещането, когато тя се сгуши в прегръдките му.
“Май се влюбвам”, помисли си момчето и въздъхна.
Що се отнася до Алдин, вече всички го гледаха със страхопочитание. Страховитото му оръжие и смазващата му бързина в битките го правеха войн, невиждан по тези земи. Самия джедай обаче далеч не бе уверен в себе си. Щом слугите на ситския лорд са толкова силни, мислеше си той, колко ли е опасен самия той?
Пътя им най-после наближи целта си – обгорената растителност подсказа на Картън, че драконът е близо и той го обяви на спътниците си.
– Скоро ще умрем – мрачно обяви Яренна.
Пътеката ги изведе до дълбока пещера, от която излизаше дим.
– Стигнахме целта си – обяви младия вълшебник и в този момент пукане на клон го прекъсна. Четиримата се извърнаха с извадени оръжия, само за да видят Лесенна, която ги гледаше виновно.
– Лесси! – викна майка и – Какво правиш тук?
Момичето се поколеба за миг, сетне каза:
– Искам да дойда с вас.
– Изключено – едновременно отвърнаха Яренна, Алдин и Даларас.
– Много е опасно – додаде и Картън.
– И какво от това? – повиши глас девойката – Да, мога да умра, но ако се провалите, умираме всички. А и ако майка умре живота ми ще е съсипан.
– Това е много безотговорно мислене, момичето ми – възрази Яренна – връщай се обратно при бежанците.
– Твърде късно е – поклати глава девойката – нима ще ме пуснете сама през гъмжащия от таласъми лес?
– Това е отлична възможност – обади се рицаря – Картън, иди да я пазиш. Така и ти ще се върнеш на сигурно място.
– Дал, аз… – отвори уста ядосано момчето, но джедая го прекъсна:
– Две деца или едно, няма значение – тъжно отвърна той – За съжаление момичето остава с нас. Такава е съдбата и – за добро ли е това или за зло, тепърва ще разберем.
Яренна отвори уста да възрази, сетне я затвори.
– Стой близо до мен и мълчи! – накрая изруга разбойничката и се намръщи.
– А сега – каза Алдин – към пещерата.
Групичката влезе в димящия тунел и скоро на всички им стана топло. Пещерата се виеше и се оказа много по-дълбока, отколкото очакваха. Внезапно четиримата замръзнаха – прохода бе свършил и те стояха в огромно помещение, отрупано със злато и скъпоценности. А върху ложе от най-скъпи украшения стоеше огромния черен дракон, унищожил совалката на Алдин. Пряко волята си, джедая потръпна.
– Но той е болен! – възкликна Картън и Алдин с удивление установи, че момчето е право. Черните люспи на дракона изглеждаха захабени и олющени, дъхът му излизаше на пресекулки, а очите му бяха полуотворени като на човек, болен от треска.
– Дойде да видиш моя край, чуждоземецо – изтътна гласа на влечугото и Алдин разбра, че говорят на него.
– Съвсем не, великолепни – отвърна той – Дойдохме да дирим помощта ти.
Дракона издаде хриптящ, неприятен звук – джедая разбра, че това е горчив смях.
– И да исках, не мога да ти помогна, чуждоземецо. Магиите на Краля на Черепите са твърде сили и изсмукват жизнената ми сила. Аз живея с магията – или както може би я наричаш – Силата…
Джедая потръпна шокиран.
-… но той я открадва от мен. Аз съм последния. Скоро ще ида при братята си в отвъдното.
– Не търсим от теб силата на ноктите или огнения ти дъх, великолепни – обади се Картън – Търсим знание.
– Знание… – дракона въздъхна – колко малко хора се интересуват от това днес, чирако на Никомус. О, да, не ахкай, аз познавах стария ти учител. Но ти кажи какво знание дириш от мен.
Картън преглътна.
– Искаме да знаем… за Краля на Черепите.
– За ситския лорд – допълни Алдин и останалите го изгледаха.
Дракона надигна глава:
– За Ситския Лорд ИЛИ за Краля на Черепите?
Джедая бе като зашеметен.
– Те са отделни?
– О, да… – кимна дракона – Те са двама, както гласи легендата. Учител и ученик. Краля на Черепите е големия провал на Ситския Лорд. Чуйте моя разказ…
***
Някога този свят бе девствен и красив и принадлежеше само на драконите. Ние го владеехме и наброявахме десетки, летяхме в небесата и ги озарявахме с пламъците на нашия дъх. Къпехме се в океаните и водата се стичаше по люспите ни. Живяхме дълго и щастливо и никой не смущаваше нашето съществуване. Бяхме зелени, черни, червени, сини и златни, като всяко племе си имаше родоначалник, а аз бях родоначалника на черните. Бяха щастливи времена. Времена, в които никой не оспорваше господството ни.
И тогава дойде ТОЙ.
Той се спусна от небето, скрит в летящ град от стомана, който се заби в земята и скоро започна да бълва огромни пушещи, които отровиха въздуха на девствения ни свят. От града заизлязоха хора – представители на вашия жалък вид – които започнаха да изсичат дърветата ни и да дълбаят земите ни за камък и метали, с които му издигаха храмове – на техния господар, този, който ги убиваше с повод и без повод, господаря на Тъмната Страна, Черния Лорд на Сит – Дарт Круделис. Аз не зная защо той кацна на нашия нещастен свят, но предполагам, че е бягал от нещо, тъй като в началото бе мил с нас и ни помоли да оглеждаме небесата за други железни градове и кораби. Аз усетих злината му, но моите другари повярваха на сладките му лъжи. Той ни показа и ни дари със съкровища и събуди старото драконово чувство на алчността у нас, на което аз съм живо доказателство.
Минаха десетилетия и Круделис се успокои, че никой не го търси. И тогава реши да се отърве от нас.
В една ужасна вечер, когато младите дракони излизаха в небето да се чифтосват от стоманения град на Ситския Лорд изхвърчаха десетски бойни кораби, които нападнаха нашите млади без предупреждения и ги свалиха до крак на земята с проклетите си, убийствени лъчи. Голяма бе нашата ярост и ние решихме да отмъстим, нападайки с цялата си мощ града на Круделис. Пламъците ни разрушиха крилатата му флота на смъртта и се отправихме към огромния му технодрум, атакувайки го с цялото си могъщество. Мнозина от хората му избягаха, но мнозина и останаха, а ние подценихме мощта на леговището на злото. Оръдия с невиждана мощ забълваха мълнии по нас и дори най-могъщите дракони падаха като обгорени. Но цената бе голяма – дори и за Круделис. Огъня от гърдите ни смачка безцения му град, който се разтопи на пепел, пръскайки отровната си енергия навсякъде, наранявайки самата земя навеки – там днес се шири Сивата Пустош.
Накрая останахме само пет – родоначалниците на нашия вид и голяма бе скръбта ни, защото това бе края на драконите. Но когато мислихме, че по-лошо не може да стане, Дарт Круделис излезе от руините, а мъртвешки бледото му лице бе изкривено от невиждана злоба, докато злите му жълти очи грееха със сила и жажда за мъст.
Той вдигна ръцете си и от тях излезе вълна от сини светкавици, отвратителна енергия, създадена от яростта на един болен ум. Но ние бяхме готови и от гърлата ни излезе най-яркия ни пламък, готов да погълне Ситския Лорд. Сблъскаха се светкавиците на Тъмната Страна с драконовия огън в битка, която разтърси небесата. Мощта на Дарт Круделис бе огромна. Първи падна синия дракон, после зеления, червения, а накрая златния. Аз обаче останах и продължих да бълвам огън, а Черния Лорд пставаше все по-отчаян и отчаян. Накрая той нададе вик на ужасна агония защото бе поел твърде много от собствената си гадна енергия и тялото му не издържа, разтваряйки се във въздуха, оставяйки самия него жалък и безсилен дух.
Аз нададох победен рев, макар да съзнавах колко куха е победата ми – бях останал последен от рода си. Рекох на Ситския Лорд:
– Сега ще останеш завинаги тук, жалки беглецо, проклети предателю.
От очите му грейна безумие и той извика:
– Аз съм най-великия, най-могъщия! В едно Сити и Джедаи се събраха, за да ме прогонят! Оттук трябваше да ги смажа! Глупави влечуги!
А аз му отвърнах:
– Виж се сега, през цялото време могъществото ти е мачкало главно теб самия – и отлетях гневен и натъжен, оставяйки призракът му самотен и жалък.
Минаха години, а подир това и векове. Оцелелите хора започнаха наново и съградиха общество, което постепенно еволюира в сегашното им. Моята битка с Круделис, а и самия той станаха първо предание, после мит, а накрая съвсем заглъхнаха в миналото, дори и сред тези, ужасно променени от отровите на стоманения град – тези, които наричате таласъми.
Хората преоткриха Силата, нарекоха я магия и облякоха в мистицизъм, създавайки нови ордени и учения. Аз самия се отдадох на жалкото съществунание да ги плаша, да им напомням за старите времена. Суета и глупост, тъй като не предполагах, че хилядолетия Круделис може да живее с жажда за мъст и да чака глупец, който да открие духа му и да стане негов чирак.
Това стори шаман на име Илтаз, амбициозен и жесток човек с голям талант в магията, но примитивен ум. Той преброди надлъж и шир земята, дирейки мощ и накрая навлезе в Сивата пустош, където му се яви духа на Круделис. Аз не знам какво си е мислел Ситския Лорд, докато е преподавал знанията на Тъмната Страна на грубия и див Илтаз, но резултата не бе каквото е очаквал.
Наместо нов Сит, Илтаз се превърна в безумен архимаг на най-диви и черни заклинания. Наместо да отлети отвъд небесата и да подири други сити, Илтаз се укрепи в Сивата Пустош, издигайки огромна кула от кости и затваряйки в нея самия Круделис. Скоро Илтаз се забрави и се нарече Краля на Черепите, сбирайки таласъмите под банерите си и вдигайки собствени изчадия под знамената си, скелети, Сталкери и други отвратителни неща. Той забрави и името си и се нарече Краля на Черепите, а за да живее вечно, направи велика гадост. С неизвестен похват той превърна костената си кула във всмукваща точка на Силата. В началото той гълташе малбко, колкото да удължи още и още живота си. Днес обаче вихри и мълнии на Тъмната Страна се забиват в дома му, давайки му още и още сила и оставяйки останалия свят – а може би и това, което е извън него сухо и умиращо.
Как ще го спрете, герои мои, не знам. Но ако не го сторите, всичко ще погине от ръцете на един луд, както бавно умирам аз. Вървете и го убийте, а сетне се разправете и с жалкия дух на господаря му, та нивга повече да не трови света с ученията си.
А сега ме оставете да заспя…
Градът на Порока
Излязоха от драконовата бърлога разтърсени и замислени. Най-потресен беше Алдин. Сега всички парчета от пъзела започнаха да се подреждат в ума на джедая. Краля на Черепите не можеше да напусне планетата, защото не беше истински Сит и визията на учителя му не го вълнуваше. Стария дракон го беше нападнал, защото го е помислил за някой, подобен на Круделис.
Но важното беше, че сегашния му противник не бе истински Сит, което даваше шанс за победа на Алдин и приятелите му.
Картън също бе много развълнуван. Той се досещаше, че родния му свят е станал жертва в сблъсъка на по-големи сили. Едновременно с това беше въодушевен, че дракона е познавал Никомус. Ето, че сега момчето участваше в похода, за който може би учителя му се е готвил.
Даларас и разбойничките не разбираха голяма част от казаното и поради това се насочиха към по-належащи проблеми.
– Нататък пътят ни минава през Града на Порока – обади се рицарят – Най-лошото място в света след Сивата Пустош.
– Нужно ли е да минаваме оттам? – очите на Яренна се разшириха тревожно.
– Заобикалянето му ще отнеме много време – сви рамене рицарят.
Алдин Карастон, който се беше унесъл в мислите си, се намеси в разговора:
– Какъв е този град.
– Свърталище на беззаконието и безумието – отговори му Картън – Никомус ми е разказвал за него. В този град живеят бандити и главорези от всякакви раси, хора, таласъми, тролове и друга измет. В този град владее правото на силата, а най-силен е отвратителния му владетел – барон Кръвожад, който никой никога не е виждал.
– Аз съм – тихо го прекъсна Яренна и всички очи се насочиха към нея – Барон Кръвожад е Сталкер. Неговия град всъщност е окото, с което Краля на Черепите се взира в нашите гори.
Дъщерята на разбойничката потръпна и се приближи до Картън, който успокоително я прегърна през рамо.
– Откъде знаеш това – попита Даларас.
– Просто знам. Не ме питай – потрепера разбойничката.
– Все пак няма друг път – настоя рицаря.
– Значи ще минем оттам – каза Алдин – С малко повече късмет, въобще няма да видим Сталкера. А ако го видим… – джедая придаде известна твърдост на гласа си – ще се погрижа лично за него.
***
След около два дни път Града на Порока се издигна пред очите им, огромен и грозен, като отдалеч вонята му ги блъсна – смрад на пот, на мърша и на нечистотии. Града бе опасван от огромни каменни стени, но на портата му стражът – уродливо сиво създание с боздуган в ръка, което Картън представи на Алдин като трол – спеше с език, подаващ се през няколко липсващи зъба.
– Разбирам защо го наричат Градът на Порока – кимна джедая като го видя. Малката групичка влезе в отвратителното място и скоро се озова в навалица от разнородни същества, всяко от които бързаше насам-натам. Въздуха час по час бе разцепван от диви псувни на разнородни създания, които ги надаваха по разнородни причини. Уличките бяха криволичещи и мръсни и се сучеха като черва измежду полупорутените къщи, иззад чиито захлупени врати и прозорци редовно долитаха крясъци я на лудост, я на смърт.
Тъмната Страна на Силата стискаше града в ледена хватка, помисли си джедая и хвърли око към леко пребледнелия Картън, до който Лесенна се бе залепила, а очите и шареха насам-натам. Майка и изглеждаше странно угнетена, а Даларас редовно трябваше да разкършва бронята си, отпращайки различната измет в сенките да търси по-лесна плячка.
“Дори Хътовете не биха се чувствали комфортно тук”, помисли си Алдин и щракна с пръсти на групичката да стоят близо един до друг.
Уличките внезапно ги изведоха до широк площад, в който имаше нещо като Панаир. Бе пълно с фокусници, които бълваха огньове или вадеха монети от ушите на хората, навсякъде имаше сергии, на които крещящи същества продаваха стоката си (най-често опиати), а на импровизирани подиуми се провеждаха състезания.
– Да се махаме оттук – каза Яренна, но това бе по-лесно да се каже, отколкото изпълни. Пред лицата на хората в групичката постоянно се подаваха грозни физиономии, предлагащи различни оферти, които Алдин учтиво, но категорично отказваха.
– Хей, железния – чуха груб глас. Даларас спря и се обърна. Към него с дебел пръст сочеше грозно същество с тяло на човек и глава на бик.
– Минотавър – прошепна тихо Картън.
– Да, на теб говоря – продължи да мучи чудовището – Мислиш се за много голям в тези брони, а. Е, нищо не струваш пред моята брадва – и съществото надигна над главата си огромна двойна секира – Аз съм палачът на барон Кръвожад – продължи минотавъра – Ела да се биеш с мен!
Около тях се събра тъла от противни същества, които започнаха да скандират:
– Бой, бой!
– Щом така искаш – отвърна рицаря и изтегли меча си. Алдин прошепна зад гърба му:
– Искаш ли да се оправя с това?
– Не съм малко дете – изръмжа Даласас и се хвърли в атака. Минотавъра пресрещна удара на меча му с брадвата си, отклони острието настрани и изрита противника си в гърдите му. Рицаря залитна назад и едвам парира замаха на чудовищния топор на минотавъра със собственото си оръжие.
– Слабак! – изрева чудовището и продължи да напада. Дал едвам смогваше да блокира всички удари, които му нанасяше звяра. Тълпата около групата ревеше и джедая реши, че скоро ще се наложи да се намеси в битката при все желанието на спътника му. Яренна се озърташе тресково насам-натам, а Лесси се бе сгушила в Картън, който бе извадил магическата си пръчка.
Самоувереността на минотавъра се оказа неговалата слабост. Рицаря нанесе изненадващ удар отдолу нагоре към бичия врат на противника си, който звяра блокира, сваляйки брадвата си рязко надолу. Дал обаче очакваше и това и плъзна острието по дръжката, в крайна сметка срязвайки пръстите на злия си враг. Минотавъра изрева от болка и се втурна с рогата напред, ход, който рицаря предвиди и отмествайки се настрани, обезглави чудовището.
Картън извика от радост и в следващия миг чу писъкът на Лесенна, която бе изтръгната от прегръдката му. Вълшебникът се обърна като обезумал и в следващия миг усети остра болка в корема си. През замъгления си поглед вълшебника видя как един гоблин издърпва ръждивия си кинжал, от който капеше кръв, докато някакъв трол търчи, помъкнал момичето през рамо. Картън се свлече на колене и усети какафония около себе си, виковете на приятелите си, блясъка на светлинния меч на джедая…
После всичко потъна в мрак.
Барон Кръвожад
– Късмет сте имали, че сте се измъкнали от мелето – каза кръчмаря, докато бършеше една халба с мръсната си кърпа – Сигурно добре въртите мечовете си.
Алдин крачеше напред назад, вън от себе си. До него Даларас стоеше, хванал главата си с две ръце, а Яренна тихо плачеше до него.
Картън бе на горния етаж, в дълбок, неспокоен сън. Дългия кинжал на гоблина бе пробол стомаха му и сега момчето бе на ръба на смъртта. В мига, в който бе чул изпъшкването му Алдин бе активирал светлинния си меч и засече насъбралата се тълпа – банда от наемници, както се оказа, които се разбягаха с писъци щом една трета от тях падна мъртва за секунди. Но напусто. Планът бе изпълнен перфектно, улисани в битката на Дал с минотавъра, те не бяха заподозрели и за миг, че някой ще иска да отвлече Лесси.
И затова бе платил Картън.
– Той… той просто искаше да изживее едно приключение – глухо каза рицаря – Не е честно.
И честното му лице се намокри със сълзи. Яренна изненадващо го прегърна.
– Всичко ще се оправи – каза тя, едвам преглъщайки собствените си сълзи – Карти ще се оправи, а ние ще измъкнем Лесси и ще накараме Кръвожад да си плати.
– Мислиш, че Сталкера е зад всичко? – попита Алдин.
– Сигурна съм – отвърна разбойничката – Той отвлича хубави момичета и ги прави свои… танцьорки.
– Откъде знаеш това – попита джедая.
– Аз бях една от тях – усмихна се слабо Яренна – Като млада. Знаете ли, при цялата си мъртвешка сила Барон Кръвожад завижда на хората за чувствата, за красотата. Той не е като другите командири наЧерепа, мрачни убийци. Той е… гротеска. Облича се в скъпи дрехи, маже се с помади, обкръжава се с жени. И затова отвлича човешки момичета, които му танцуват докато могат. Докато умрат. За мое щастие бях отведена да танцувам на Панаир и там Касим – бащата на Лесси – ме отвлече. И спаси.
В този момент от стълбищата на горния етаж слезе местната знахарка. Лицето и бе скръбно.
– Направих казвото можах, но не мисля, че момчето ще преживее нощта – каза тя, сетне изцъка с език – а е толкова млад. Жалко.
Алдин Карастон сложи ръка на рамото и.
– Благодаря за помощта ви. Оттук-нататък само Силата може да му помогне.
Даларас се олюля от мъка. Яренна се опита да го подпре, но рицаря я отблъсна.
– Направи нещо, Алдин – помоли той.
– Каквото мога – кимна джедая и предупреди рицаря – Останете тук.
Сетне се качи по стълбите в стаята на Картън. Вълшебника лежеше завит на малко легло, а лицето му бе восъчнобледо. Дъхът му излизаше на пресекулки, а очите му бяха полуотворени.
– Ще умра, нали – изстена той.
Сърцето на Алдин се сви, но външно запази спокойствие и се усмихна:
– Краля на Черепите много би искал, но аз имам други идеи по въпроса.
Джедая седна но момчето и хвана ръката му. После се пресегна към Силата и започна да влива от нея в организма му, мъчейки се да вдъхне живот в умиращото тяло.
Така стоя цяла нощ, докато Картън заспа, а и след това също. Постепенно дишането на момчето се успокои, а лицето му повъзвърна цвета си. На сутринта раната му почти чудотворно бе зарастнала, но самия Алдин залиташе от умора.
– Направих, каквото можах – кимна той на себе си и се свлече на пода за сън.
***
Когато се събуди отново се бе свечерило. Бяха го настанили на второ легло, сложено до това на Картън, който четеше някакъв свитък. Алдин се размърда и момчето до него се обърна към него:
– Ти се събуди! – усмихна се магьосника – Сутринта се уплаших много. Много ти благодаря за грижата към мен… – Картън се запъна – Никога няма да мога да ти се отплатя.
Джедая махна с ръка и стана.
– Това, че си жив е достатъчна отплата. Добре ли си?
– Още ме понаболва стомаха, но мога да ходя и не съм много изморен, макар Дал да ме държи тук – кимна вълшебника – Но Лесси… – лицето му се изкриви от болка.
-…е пленена от барон Кръвожад – довърши мисълта му Карастон – Което значи, че ще трябва да я измъкнем.
– Но ти ще останеш тук – чу се гласът на Даларас, който току що бе влязъл в стаята. Погледа му сочеше Картън.
– Н-не – възрази момчето – Аз я обичам!
– Не – поклати глава и Карастон. Рицаря го погледна изумен.
– Да го оставим тук е все едно да го предадем на касапите на Кръвожад – обясни джедая – Най-безопасно ще бъде да е край мен.
– А сега – Карастон рязко стана – Да приключим с този досаден Сталкер веднъж и завинаги.
– Приказка на място – съгласи се Яренна, която също бе дошла. Очите и гледаха мрачно.
***
Замъкът на барон Кръвожад беше лесно откриваем – грозна, сивкавобяла куполна постройка, от която се вееха кървавочервени знамена, на които бе изрисуван черепа – знака на Барон Кръвожад. Портите бяха подигравателно отворени, но коридора, към който водеха оставаше забулен в неестествен мрак, а самите те бяха отделени от останалата част от града с огромен ров, в който бълбукаше зеленикава, гадна течност.
Стражи, противно на всяка логика, не се виждаха.
– Как ще влезем? – попита Картън.
– С мерак – отговори Алдин и съсредоточи Силата си. Той вдигна младия вълшебник и го метна през рова в коридора.
-Уау! – отвърна момчето – Доста си могъщ. Аз не бих могъл да извърша такова заклинание.
– Въпрос на тренинг – отвърна му джедая и изпълни същата процедура последователно с Яренна, а накрая и с Даларас. Рицаря тежко се изтърси от другата страна и разбойничката загрижено приклекна до него:
– Добре ли си? – попита тя.
– Чувствам се великолепно – начумерено отговори рицаря.
Накрая Алдин сам скочи под окуражителните възгласи на насъбрала се тълпа зяпачи – едно гурелив гоблин и трима ранни пияници. Внезапно джедая усети нещо гадно и само мълниеносния му рефлекс го спаси. Острието на светлинния меч грейна и преряза шията на отвратителна змия с матовочерни люсни, надигнала се от бълбукащата се течност.
Когато Алдин стъпи в коридора, в замъка се разнесе скръбен звук на клепало, напомнящ триене на кости.
– Дотук с идеята да се промъкнем незабелязано – направи гримаса джедая.
– Нима ние сме имали такава идея? – повдигна вежди Яренна.
Четиримата извадиха оръжията си и пристъпиха по мрачния коридор с приготвени за бой оръжия. Лицето на Картън бе изопнато, стомаха все още го наболваше, но той бе решен на всичко, за да спаси любимата си. Даларас и Яренна стояха един до друг, мечовете им проблясваха на лунната светлина, процездаща се през прозорчета. Лазерното острие на Карастон издаваше своя характерен тих, почти приспивен звук.
За момента нищо не ги посрещаше, но коридора ставаше все по-тъмен и мрачен, изпълнен със странна зеленикава мъгла. Внезапно той се разклони на две. Едната му част се извиваше нагоре и от нея се носеше мирис на леш. Другата се спускаше стръмно надолу по вити стъпала, въздуха от нея бе застоял и носещ дъх на мухъл.
В този момент, когато се двоумяха накъде да поемат от горната част се чу тракане на стари кокали.
Косъмчетата на врата на Алдин се изправиха когато светлината на меча му разкри пред погледа му група от крачещи скелети, слизащи се към тях. Кокалестите им пръсти стискаха в мъртвешка хватка криви саби, празните им очни кухини грееха с мрачна отровнозелена светлина.
Зад себе си джедая чу ахканията на погнуса от спътниците си.
– Това решава дилемата – каза Карастон – Тръгваме по стълбите надолу, отстъпвайки тактически.
Първия скелет се гмурна в атака към Алдин. Бърз като мълния, светлинния меч се стрелна към него и го разпиля на части, след което направи същото с втори, трети. Зад себе си джедая чу как Картън извиква заклинание и едно огнено кълбо профуча над рамото му, поваляйки още едно от гнусните същества.
Те обаче продължаваха да прииждат.
Част от тях се шмугнаха покрай джедая, жертвайки пет от своите и с разтворени челюсти се метнаха към Картън. Тогава на пътя им застана Даларас, тежкия му меч ги трошеше с отвратителен хрущящ звук, Яренна му помагаше, колкото може, отбивайки най-подлите удари на не-мъртвите изчадия. Младия вълшебник редеше магически думи, пръчката му се стрелкаше наляво и надясно, блъскайки отвратителните същества, косата му бе мокра от пот.
Алдин се бе превърнал във вихрушка на възмездието, лазера на светлинния му меч просъскваше всеки път, когато връщаше някой скелет към смъртта.
Групата слизаше по витото стълбище като в някакъв странен танц на смъртта, на който свидители бяха единствено покритите с плесен каменни стени.
Колко продължи битката, никой от бойците не можеше да каже, но накрая скелетите свършиха и единственото, което остана от тях бяха противните им, изпочупени или обгорени кости, пръснати по стъпалата.
В същото време някъде изотдолу се разнесе странна, омайна мелодия.
Алдин и Картън се спогледаха. Мелодията беше магическа, просмукана от Тъмната Страна на Силата.
– Барон Кръвожад е наблизо – сподели джедая с останалите – Да продължаваме надолу.
И те продължиха, всеки от тях притеснен дълбоко в себе си какво ли ще им донесе сблъсъка с господаря на това проклто място.
Накрая стълбите ги изведоха до нещо като огромен зандан, в центъра на който танцуваше Лесенна. Бе облечена в странни, прозрачни дрехи, а очите и бяха изцъклени и невиждащи. Мелодията, която явно я бе хипнотизирала излизаше от флейтата на странно, подобно на миниатюрен козел същество, което бе изправено на задните си крака и леко се поклащаше в подножието на трон, на който небрежно се бе отпуснал Сталкер.
Барон Кръвожад.
Той не бе като чудовището от гората, убило Касим, съпругът на Яренна. Чертите му бяха същите, но вместо в черна роба, Кръвожад бе облечен в скъпи, елегантни дрехи – червена туника със златисти орнаменти по нея, прилепнал зелен панталон и черни ботуши, а на главата си носеше шапка, на която бе закичил цвете.
Алдин си спомни думите на Яренна, че този Сталкер иска да бъде като човек и видя какво има предвид. В същия миг чу и как разбойничката рязко си поема дъх, изправила се лице в лице с най-страшния си кошмар. Даларас успокоително постави ръка на рамото и.
Картън обаче не бе на себе си. Щом видя любимата си омагьосана, дъхът му се учести, а лицето му пламна от гняв.
– Лесси! – викна той и се втурна напред, вдигнал магическата си пръчка.
Кръвожад щракна с пръсти. Козела засвири по буйна мелодия и в същия миг танцуващата скочи към вълшебника, задвижвана като марионетка от магията. Кракът и го ритна в корема и момчето извика, прорязано от остра болка, превивайки се на две и изпускайки магическата си пръчка. Следващия ритник го уцели в лицето. Картън се прозна назад, изненадан, замаян и безпомощен.
Алдин скочи напред, изключвайки меча си и мъчейки се да хване момичето, докато козела свиреше все по-бясна мелодия.
В това време Кръвожад скочи към Даларас и Яренна, а в ръката му се появи кокалена шпага, която неприятно хихикаше.
– Моята стара танцьорка! – възкликна Сталкера с налудничав блясък в очите – Колко жалко, че отново идваш с друг петел в курника – очите му изгледаха Даларас с омраза. Рицярят изръмжа и замахна с меча си към господаря на замъка. Кръвожад обаче небрежно отклони удара му с шпагата си и продължи да говори с Яренна.
– Колко мило? – каза той, докато отбиваше ударите на Даларас помежду другото – Сега ще ви имам и двете с дъщеря ти! – после се обърна към рицаря и изписка – О, я престани! – сетне го обезоръжи и му плесна лек на вид шамар, който обаче накара рицаря да се превърти във въздуха, да се забие в най-близката стена и да се свлече на земята в несвяст.
В това време Яренна обаче, бърза като кобра, извади един кинжал от ръкава си и го метна към свирещия мелодията урод. Острието се заби право между очите му. Изрода подбели поглед и падна назад, мъртъв. Мелодията рязко секна, а през дулото на флейтата прокапа кръв.
Лесенна изведнъж падна на колене, огледа се и сетне видя Картън, който все още стенеше от удара в ранения си стомах. Момичето изпищя и се хвърли към него, прегръщайки го и милвайки го.
Очите на Кръвожад се спряха на мъртвия му танцьор, а после скочиха обратно към Яренна, греейки със страшна ярост.
– Ти уби маестро Пандей! – изквича той театрално – Ще си платиш за това!
Кокалената шпага се надигна за фатален удар, но когато се спусна срещна блесналия светлинен меч на Алдин Карастон.
– Играта свърши – каза джедая.
– Напротив – отвърна Сталкера – Едва сега започва.
И така битката между Карастон и Кръвожад се развихри. Барона бе много по-добър боец от Сталкера от гората и Алдин се видя принуден да използва цялото си умение за да блокира ударите му. Пак и пак кокаленото острие се срещаше със светлинния меч в удари тъй бързи, че скоро остриетата се превърнаха във вихрушки.
Картън се бе посъвзел и сега се бе гушнал в плачещата Лесенна, която невярващо гледаше сблъсъкът. Яренна също бе приклекнала до свестилия се Даларас, който с ужас гледаше дуела.
Защото Сталкера взимаше надмощие и над джедая. Алдин изцяло бе преминал в защита, а отбиването на мушкащите удари на противника ставаше все по-трудно и по-трудно. Силата му подсказваше откъде ще дойдат те, но и така Кръвожад бе твърде бърз. Скоро дрехите на джедая бе мокри от потта му, а острието му все по-трудно и по-трудно отбиваше атаките на Сталкера. Всяко отбиване на някой от по-коварните удари на не-мъртвия водеше до отчаяно изпъшкване на Алдин, а приятелите му не смееха да се приближат – битката бе твърде бърза за тях, че да се намесят.
Кръвожад скоро притисна младежа до стената и очите му грейнаха с мрачен триумф. Засрамен и отчаян, Карастон извика:
– Помощ! Не мога да го удържам повече!
Картън първи реагира. Той изстреля огнено кълбо по Кръвожад, но Сталкера го блокира и миг по-късно блокира и удара на Алдин, който се бе метнал в напразна надежда.
– Тц, тц – каза Барона и се зае да злорадства – Аз съм най-могъщия Сталкер, бедни глупако! Краля на Черепите ме прати тук, защото го бе страх от мене!
Картън обаче бе измислил нещо.
– Помогнете му – викна той на братовчед си и разбойничката, а сетне се изправи и се затътри към умрелия козел. Все още залиташе, но Лесси го подкрепяше.
Рицарят и разбойничката се приближиха плахо към дуелиращите се Кръвожад и Алдин и се опитаха да го ударят. Сталкера обаче като, че ставаше все по-силен и кокалената му шпага бе навсякъде, блокирайки както светлинния, рицарския и разбойническия меч почти едновременно. Само доспехите спасиха Даларас и прикриваща се от него Яренна от сигурна смърт, но Алдин вече бе съвсем изнемощял и почти залиташе, мъчейки се да отбие ударите на мъртвешкия си противник. Накрая светлинния меч бе избит от ръката на джедая и костената шпага се спусна за смъртоносен удар по посока на изнемощелия Карастон.
“Аз се провалих”, тъжно си помисли младежа, но в този момент се чу весела мелодия.
Кръвожад се обърна с писък на ярост и видя как Картън, подпрян на Лесенна е взел флейтата от мъртвия козел и свирука щастлива горска песничка.
– Как смееш! – изхвуча Барона и това бяха последните му думи. Видял шанса си, Даларас стовари меча си върху уродливата му глава, която се пукна като орех. Кръвожад се свлече като стара дрипа на земята.
Рицаря сетне се наведе към пъшкащия от изтощение джедай и почти нежно метна ръката му през рамото си. Алдин се мъчеше да си поеме въздух.
– Добре ли си? – загрижено попита Даларас.
– Аз…ъъ…да – кимна уморено Карастон, сетне извърна глава разтревожено- Мечът ми…а?
– Спокойно – Яренна му го подаде в ръката – Тук е.
Сетне разбойничката се втурна към Картън, който не изглеждаше много по-добре от джедая и Лесенна, която загрижено го подпираше.
-Добре ли сте? Лесси? Карти?
– Д-да, мисля, че да – кимна вълшебника, сетне се обърна към приятелката си – Ама риташ здраво, да знаеш.
– Извинявай, аз просто… не знаех … – заекна Лесси.
– Знам, знам – отвърна момчето – Всичко е наред – и двамата се целунаха.
– Добра работа свършихме значи – заключи Даларас, който все още помагаше на задъхания Алдин да ходи – Аз казвам да се махаме от това проклето място.
След смъртта на Барона стълбите бяха чудодейно станали по-къси и мрака и мъглата, обгръщащи коридорите бяха изчезнали. Странния ров също се бе превърнал по неведом начин в обикновена вада, която героите прецапаха спокойно…
под приветствените възгласи на огромната тълпа, която ги чакаше на входа.
КРАЛЯТ НА ЧЕРЕПИТЕ
КРАЛЯТ НА ЧЕРЕПИТЕ
Краката му бавно се тътреха по стъпалата, а изгнилата му ръка подпираше немощното тяло от свличане по призрачното стълбище, изковано, като всичко в това скръбно място, от кости и хрущяли.
Ако обикновен човек видеше Краля на Черепите, вероятно би припаднал. Деспота на Тъмната Страна беше почти изгнил труп. Кожата му бе тебеширено бяла и опъната по длъгнестото лице, бузите бяха хлътнали, а по кокалестата брадичка никнеше рядка, бяла брада. Устата на някогашния шаман бе пълна с редки, жълти зъби, приличащи на изпочупени кости. Очните кухини бяха празни от векове, но в тях грееше неестествен, зеленикав огън на Тъмната Страна. Цялата тази пародия на живот бе наметната с тежък вълнен черен плащ, прояден от молци, а върху уродливата глава, по която никнеха отделни туфи бяла коса бе курдисана гротескна корона от кости. В десницата си Краля на Черепите държеше скиптър от неизвестен черен метал, завършващ с ухилен череп. На черепа имаше диадема със седем скъпоценни камъка, всеки от които блещукаше в черна, подтискаща светлина. Всеки, освен два, които наскоро бяха угаснали. Именно това бе притеснило ужасния господар на смъртта, именно затова той тъй трескаво слизаше по стъпалата на своята кошмарна кула, която впримчваше Силата в себе си под формата на светкавици, които яростно биеха по стените и, за да бъдат погълнати от тях.
Стъпалата го отведоха до неговото най-свидно и тайно място, там където почиваше духа на неговия зъл учител. Това бе малка совалка, която Краля бе вградил в кулата си. Тя отдавна не функционираше по предназначение, а служеше като гробница на Дарт Круделис. Неговия дух бе вграден в огромен черен кристал, намиращ се в центъра на совалката, от който Краля не пускаше своя някогашен наставник.
Не-мъртвото същество влезе в совалката, която представляваше подземието на неговата адска кула и припряно натисна един бутон. Мека, червеникава светлина освети помещението. Краля приближи черния кристал и го погали с полуразложената си ръка, шепнейки меко:
– Ела, учителю, ела при своя ученик…
Вътре в кристала нещо грейна и огромен силует се материализира от нищото, на мъж, загърнат в черно наметало, с прилепнали кожени дрехи и маска, скриваща бледото му, но красиво лице от носа нагоре. Дарт Круделис погледна с презрение гротескната твар пред себе си и изтътна:
– Какво искаш, Илтаз?
Краля на Черепите потръпна като ударен. Той ненавиждаше да му припомнят старото име, не обичаше своето минало на човек.
– Лорд Круделис! – каза обаче с привидна любезност – Отдавна не бяхме приказвали! Не е добре тъй, да няма общуване между учител и ученик!
Духът на Ситския Лорд отвърна:
– Ти никога не си вниквал в същината на ученията ми, Илтаз. Таланта ти е неоспорим, но интелекта съмнителен. Не ме безпокой повече… – лицето на Круделис се изви в гримаса на неприязън и разочарование.
– Някой избива Сталкерите ми… – започна Краля, решен да запази самообладание.
– Това не ме вълнува – отвърна Ситът и започна да избледнява в кристала. Краля на Черепите въздъхна. Толкова арогантен, след всичките тези години. Така и не научи, че неговата слава е в миналото, погълната от черния дракон.
Не-мъртвия надигна жезъла си и черепа на него избълва порой сини светкавици, които проникнаха през кристала и зашибаха духа на Круделис, докато образа на някогашния Черен Лорд не се преви и не зави от болка и унижение.
– Не си спомням, да съм те пускал да си ходиш – изграка Краля на Черепите, захвърлил всяка маска на любезност – Не съм унищожил жалкия остатък от същността ти само от носталгия по добрите стари времена. Но твоето поведение ме кара да размисля!
Светкавиците увеличиха своя брой и мощност, а някога страховития Круделис се загърчи безпомощно. Чертите му се изкривиха от яд и срам, а от призрачните устни се процеди като хлип:
– Милост, господарю…
Краля на Черепите се усмихна, действие, което разпори част от изгнилото му лице, но това не го притесни ни най-малко. Той спря болезнениете светкавици и каза:
– Така е по-добре – каза той – А сега ме изслушай внимателно. Двама от моите Сталкери са убити, един от тях глупака Кръвожад. макар смъртта на бунтовния барон сама по себе си да е облекчение, не мога да не скрия почудата си кой ли могъл да стори подобно нещо. Дъртия дракон е по-жалък и от теб – Дарт Круделис потръпна от обидата, но не посмя да каже нищо – и се крие като гущер в бърлогата си. А друг не се сещам с нужната сила.
– Моите гарвани-мършояди, вярно шпиониращи са мен обаче ми споделиха обезпокоителни слухове за човек, паднал от небето – точно както онзи идиот Никомус беше предсказал. Според тях той държал в ръката си меч от светлина и бил тръгнал насам, заедно с нескопосния чирак на Никомус и един от онези жалки рицари. Ти също си дошъл от небето. Кажи ми кой е онзи човек?
Духът на Круделис се усмихна немощно:
– Този, който Никомус предсказа, Илтаз. Този, който ще те убие.
Краля на Черепите пусна нов залп светкавици, от който духа на Сита запищя като малко дете и накрая отново молеше на милост, свлякъл се на безплътните си колене.
– Би ли маогъл да бъдеш малко по-конкретен? – запита не-мъртвия, когато най-после спря атаката си.
– Той е… джедай – отвърна смазания Дарт Круделис – Оръжието, което има е светлинен меч, в древни времена и аз имах такъв. Това е страховито оръжие и може да нарани всеки, дори теб… казвам го, за да те предупредя! – отчаяно извика Сита, когато видя как Краля надига жезъла си.
– Продължавай – хладно каза Илтаз, люлеейки скиптъра си заканително.
– Той има и нужните умения да победи твоите командири, даже този Кръвожад – изпълни нареждането Круделис – Най-силните от техния орден биха могли да затруднят дори мен, в най-добрите ми дни.
– Искаш да кажеш, че теоретично този би могъл и да ме победи – погледа на Краля накара пленения дух да се сгърчи.
– Аз… не… – запелтечи Круделис.
– Това ми е ясно, че някога си бил могъщ дори от мен сега – махна с мъртвата си ръка Илтаз – Разликата е, че сега не си, затова и изисквам уважение и подчинение. Ако беше наясно с тази реалност, щеше да си спестиш много болка и да запазиш накърнената си гордост – не-мъртвия намигна на своя пленник – А сега кажи какво да го правя този джедай.
Дарт Круделис се поколеба:
– Слабостта на джедаите е, че са слабохарактерни и все се загрижват за другите. Накарай го да се съмнява в себе си и в способностите си, разклати вярата му в собствените му способности и тогава го удари и довърши.
– В такъв случай ми е ясно какво трябва да направя – заключи Краля – Можеш да си вървиш.

ПОД ОБСАДА
Хората ги посрещнаха буквално с хляб и вино. Трясъците на прокълнатия замък на Кръвожад ги бяха известили, че злия им Барон се отива и радостта бе посевместна. Картън, Алдин, Яренна, Даларас и дори Лесси бяха считани за герои. Танци се виеха в тяхна чест, кръчмите бяха отворени за тях. На уморените бойци бе предложена баня, нещо, което те приеха с благодарност, а останките от замъка на Барона бяха изпепелени и сравнени със земята.
Това трая цяла нощ и вероятно щеше да продължи още три пъти по толкова, когато в разгара на първенството едно дребно момче не прекъсна празненството с писък:
– Армия! Към града се задава армия!
Всички замлъкнаха. Алдин, измит и отпочинал, отново усети как го жегва чувство за срам. Нима бе докарал гибел на тези хора?
Двамата с Даларас мрачно тръгнаха към крепостната стена на града, оставяйки Картън с жените зад себе си. Изкачиха я, придружени от разтревожен страж и… замръзнаха.
Към града се носеше безбрежна сган от гоблини, вдигнали знамена на череп с корона – герба на Илтаз. Зад тях плавно се носеше легион от скелети-войни, а край тях препускаха пет черни фигури, яздещи конски скелети.
Алдин ги позна веднага.
Сталкерите стигнаха залостените порти на града и подигравателно потропаха.
– Отворете, отворете! – изкикоти се един от тях – Ние сме братовчедите на барона!
Другите четири избухнаха в странен смях, напомнящ кудкудякане.
– Хайде, хайде! – допълни друг – Не ни дръжте настрана от празненството!
Джедая се изпълни с омерзение към тези същества. Той се пресегна към Силата и гласът му гръмна:
– Махнете се оттук! Този град няма нужда от вас!
Сталкерите се изкикотиха още веднъж и този, който бе проговорил пръв го погледна. Ококорените му немигащи очи почервеняха.
– А ти кой си, младо зайче с гръмкия глас?
– Аз – отвърна Алдин и включи светлинния си меч – съм онзи, който уби онзи от вашите, нападнал свободните разбойници. а този до мен уби великия ви барон Кръвожад!
Даларас също изтегли меча си, но остана безмълвен..
Сталкера отметна главата си назад и нададе вой, който изпълни цялата околност.
– Ще умреш бавно за това! – обеща той и пришпори своя кон скелет. Звяра скочи напред, като паяк се закрепи за крепостната стена и се закатери с невероятна скорост нагоре, ездачът му извади кокаления си меч, който започна да издава гнусни мляскащи звуци.
Алдин го изчкака да се приближи, сетне го блъсна със Силата.
Кокаления кон се срина надолу и се строши на части при удара си в земята, но ездача се изправи и само отърси дрехите си.
– Ще изтръгна сърцето ти – изсъска той и се качи се зад един от събратята си. Петимата се повърнаха към армията си.
Скоро тя пристъпи напред.
***
Първата голяма атака дойде половин час след разговора между Алдин и злия Сталкер.
Гоблините се втурнаха напред, издигайки огромни стълби и мятайки въжета с куки към стените, катерейки се настървено, без оглед безопасността си. Набързо сформираната защита на града се бореше смело по крепостните стени, не бяха малко дори гоблините, застанали срещу събратята си.
– Не щем да служим на Черепа – обясни един от тях.
Джедая естествено бе най-активен в битката, правейки вихрени салта и заставайки практически на пет места едновременно. Пак и пак светлинния му меч се издигаше и сваляше, поваляйки цели глутници гоблини.
Даларас не му остъпваше много. Рицарят беше като неумолима бойна машина, която тъпчеше, мачкаше и разкъсваше глупавите гоблини, осмелили се да застанат на пътя му.
Картън също се бе качил на крепостната стена (за ужас на любимата му Лесси, задържана само от майка си в самия град) и сипеше поразяващи заклинания върху врага.
Армията на Краля обаче беше огромна и гоблините настъпваха като мравки, без да мислят за своите, докато за неумелите защитници на града всяка загуба бе фатална. Десет пъти щеше да е паднал Порочния Град, ако не бяха Алдин, Даларас и Картън. Тримата обаче вдъхновяваха довчерашните бандите да се бият като лъвове, а и разбойниците сами разбираха, че дори привидната им свобода ще падне ако Краля на Черепите спечели и, че неговия режим ще е много по-лош от този на Кръвожад.
Вечерта гоблините прекратиха атаката си, но не и армията на Краля. В зловещия вечерен мрак легиона скелети нападна без да издава нито звук. Единственото, което се чуваше беше зловещото триене на кости, докато скелетите се катереха буквално един върху друг, за да стигнат града.
Такъв враг защитниците не бяха виждали и мнозина загинаха, замръзнали от ужас в лапите на страха.
И пак Алдин спаси битката, при все умората си, трошейки десетки само със Силата, твърде изморен за да размахва светлинния си меч. Даларас му помагаше колкото може, тежкия му меч събираше по няколко скелета и ги чупеше на парчета.
Картън пък демонстрира мощ, която не бе и подозирал. От вълшебната му пръчка бликаше светлина, която отнемаше живота на не-мъртвите и ги връщаше в ледените лапи на смъртта.
Въпреки това Даларас бе песимист.
– Тактиката на Сталкерите е смазваща. Денем те нападат с гоблини, а нощес със скелети. Твърде много са. Утре ще сме мъртви.
И това наистина щеше да е така. Защитниците по стените бяха все по-малко и все по-обезверени. Рицаря нямаше сили да върти повече меча, магиите на Картън пресъхнаха. Дори Алдин вече не можеше да скача и едвам-едвам надигаше лазерното си оръжие за още един удар.
Но тъкмо на зазоряване стана нещо странно. Армиите от гоблини запищяха и се разбягаха, а над града премина тежка сянка. Миг по-късно от небето се спусна огромния черен дракон. От устата му летеше пламък, а от гърлото му се носеше рев. Скелетите западаха като играчки от стените и скоро от тях не остана и пепел.
За минути армията на Черепа бе разбита.
Дракона нададе победен рев… и се срина пред портите на града.
Алдин бързо слезе при него, следван от Дал и Картън, които се клатушкаха от умора.
Бяха по-добре от люспестия звяр обаче. Болестта му вече белеше люспите му и по тялото му имаше отворени, загнояли рани. Дъхът му излизаше тежко и на пресекулки.
Драконът бе изразходвал сетните си сили и сега умираше.
Към него освен тримата герои от обсадата приближиха и пет мрачни фигури…
– Колко глупаво да дойдеш тук, гущере – каза най-злостния Сталкер, този който бе нападнал по-рано Алдин.
– Нашия господар лесно ще вдигне нова армия от мъртъвци и ти няма да си тук, за да я спреш. Нито жалките ти приятели!
Не-мъртвата абоминация изгледа с омраза джедая.
-Вас… – изхриптя дракона – вече също няма да ви има.
И издъхна. Едно последно, огнено издихание, което обгърна не-мъртвите и пръсна трима от тях незабавно, обгаряйки смъртоносно четвъртия, който запищя от болка и шок.
Най-злостния обаче бе отскочил назад и с едно презрително махване обезглави събрата си.
– Най-сетне сами! – каза той на втрещения Алдин и спътниците му – Поотделно ли ще се бием, или тримата ще ме нападнете като псета?
Картън вместо отговор изпрати един поразяващ лъч от пръчката си към чудовището. Не-мъртвия обаче ловко блокира с кокаления си меч и лъчът отскочи към Даларас. Рицаря изненадано изпъшка и се просна на земята зашеметен.
Миг по-късно Сталкера атакува и удари с мръсната си ръка вълшебника през лицето, поваляйки го по очи на земята, докато мъртвешкото му острие се шмугна към джедая.
Алдин обаче отби мрачно със светлинния меч.
– Ти обаче си уморен – процеди Сталкера и се втурна в атака. Нападението му бе вихрено, но Карастон бе изпълнен с мрачна решителност след смъртта на дракона, а и противника му, при все омразата си, не бе Кръвожад.
Джедая използва устрема му и безмилостно отряза ръцете му, а сетне го блъсна със Силата си към стената. Той усети покварата на Тъмната Страна в себе си, огън, който не можеше да бъде потушен лесно.
– Да те вземат Ситите – изсъска на Сталкера той и разсече не-мъртвия на две.
С мъка овладя гнева си. Даларас и Картън ставаха, гледайки го стреснати. Не го бяха виждали така ядосан.
Джедая не им обърна внимание, а се приближи до дракона и докосна врата му. Могъщото животно бе мъртво.
***
Духът на Круделис потръпна от нетърпение в мрачния си затвор. Глупавия Крал на Черепите беше действал точно както той искаше и унижението с мълниите си струваше.
Скоро Ситския Лорд щеше да има нов ученик и злото му щеше да се разпростре над Галактиката.
Завинаги.

КУЛАТА НА ЧЕРЕПИТЕ

Картън нежно целуна Лесси и я погледна в очите.
– Ще се върна. Обещавам.
Алдин Карастон беше преценил, че Яренна трябва да остане в града и да го подготви за евентуална втора обсада. След дълъг и лют спор със сър Даларас, разбойничката склони да чака джедая, рицаря и вълшебника заедно с дъщеря си в Града на Порока.
Настроението на хората бе приповдигнато и триото бе изпратено с големи надежди.
Нито един от тримата обаче не се чувстваше сигурен.
Картън знаеше, че въпреки очевидния си напредък вълшебството му все още не е на нивото на Никомусовото и в никой случай на това на Краля на Черепите. Въпреки това младежкия му ентусиазъм и любовта му към Лесси го крепяха и му даваха някаква увереност.
Даларас се чувстваше малко или много ненужен. Приключението бе разклатило убеденоста в собствените му сили и рицаря не бе сигурен, че има място до свръхсилния Алдин или дори малкия Картън. Загрижеността му към вълшебника обаче го караше да продължи напред.
Алдин Карастон бе изпълнен с гняв, макар, че знаеше, че това е лошо чувство. Смъртта на дракона го бе разтърсила, а цялото кръвопролитие го бе озлобило. Искаше просто да си иде у дома. А това бе далечна перспектива…
***
Круделис този път се появи неочаквано бързо и на призрачните му устни играеше усмивка.
– Проклетия дракон попиля армиите ми! – изкрещя гневно Краля на Черепите – И смъртта му е слаба утеха! Сталкерите ми вече ги няма, а война с острието от огън идва към мен!
– Не се притеснявай, ученико мой – успокои го Дарт Круделис – Силите на джедая са посредствени. Ще го победиш лесно. Направи нещо по въпроса с приятелите му и когато остане сам, го довърши.
– Какво нещо – присви празните си очни кухини Краля – Какво предлагаш?
– Драконите обидиха и двама ни, Кралю Илтаз. Нека обидим тях… – Круделис се засмя весело.
– Дааа… – ухили се Краля на Черепите – Даа, точно това ще направим. Брилянтна идея, лорд Круделис. Брилянтна.
***
Пътя през Сивата Пустош бе мрачен и подтискащ. И тримата пътници изглеждаха угрижени, макар нищо да не ги заплашваше. Само гарвани-мършояди грачеха във въздуха, придавайки още по-зловеща и скръбна атмосфера на околността.
След няколко дена в далечината видяха искри и чуха пукане. Колкото повече приближаваха, толкова по-чудовищна ставаше гледката.
Пред тях се издигаше грамадна кула от оголени кости, около която се виеше вихрушка от светкавици, на пръв поглед неуморно биещи стените и, а всъщност потъвайки в тях, поглъщани от подлата магия на Илтаз.
– Ето как той изсмуква магията! – възкликна Картън, отвратен.
– Усещам покварата на Тъмната Страна… – каза Алдин, леко замаян. Чуваше странни гласове, шептящи в ушите му страни, примамливи слова.
– Наистина прокълнато място – съгласи се Даларас – Да влизаме вътре и да приключим, най-после, тази заплаха.
Още не бе доизрекъл думите си, когато пред тях нещо огромно се надигна и разтвори челюсти, от които излезе безмълвен рев.
Карастон потръпна и яростта му се разгоря с нова сила, тъй като нещото пред него беше анатема – гигантски скелет на дракон, движен от Тъмната Страна, просмукала това място.
От вътрешността на кулата се чу гръмък смях и глас, звучащ като обелването на змийска кожа подмами Алдин:
– Чакам те, джедай…
Скелета-дракон пристъпи към триото и огромните му челюсти щракнаха към тях, отбити от огромния меч на Даларас. Картън го удари с огнена топка, лицето му бе силно пребледняло.
Дракона отново отвори уста като да изреве, но отново нищо не се чу, само призрачен вятър развя дрехите им.
– Влизай вътре и довърши Краля, Алдин – внезапно каза Картън.
– Тази купчина кокали е наша грижа – съгласи се Даларас – Убий Краля и ще ликвидираш и нея.
Карастон нямаше как да не се съгласи. Той бе ударил със светлинния си меч предния крайник на изчадието, но лазера мина безвредно през здравата кост.
Джедая направи салто и мина през ребрата на дракона към входа на кулата. Зад себе си чу дрънченето на кост в метал…
***
Вътре в Кулата миришеше отвратително, на мърша и на застояло. На смърт. Алдин се спускаше покрай гротескните стени от вдълбани черепи, осветявани от светлинния меч и потрепери. Покварата на Тъмната Страна почти го принуди да повърне.
Внезапно зад себе си чу тътрене и се обърна. По стълбите от горния етаж към него слизаше вехт старец с почти разпадаще се плът. Мършавите му ръце немощно стискаха жезъл от нечупливия метал кортозий завършващ с череп, а на темето му се бе килнала кокалена корона.
– Очаквах те, джедай – каза старецът.
– Илтаз! – процеди Алдин и надигна светлинния си меч.
Стареца замръзна, а сетне изсъска:
– За теб съм Ваше Величество Краля на Черепите!
– Беше! – отвърна Алдин и направи салто напред, искайки да промуши не-мъртвото чудовище и да приключи бързо битката. С учудваща бързина стареца се отмести и жезъла му отклони светлинния меч настрана. Това не учуди джедая – той знаеше способностите на кортозия – но в никой случай не бе подготвен за залпа светкавици, който изхвръкна от чера, блъсна тялото му назад и му изкара въздуха. Единствено бързия блок с меча го спаси от дълга и мъчителна агония.
– Ще съжаляваш, че дойде тук, момко – благо каза Илтаз и направи лъжливо движение с жезъла. Докато Алдин вдигна меча си срещу преполагаемата атака, жезъла отново се стрелна напред, удряйки го в ребрата, веднъж, два път, три пъти.
Карастон изстена и остъпи назад.
– Знаеш ли – прошепна стареца – Че докато бях шаман приживе можех да уловя змия с голи ръце и да удуша мечка?
– Е – Краля на Черепите се усмихна – сега съм много по-бърз.
Гневът обзе Алдин. Той беше джедай, обучен от Люк Скайуокър. Този дивак очакваше да го уплаши?
Карастон се хвърли напред с бесни атаки, но Краля отбиваше атаките му с лекота и неприятен смях, цепещ въздуха. Внезапно премина в контраатака. Жезъла се завъртя като кобра във въздуха и удари Алдин право в носа.
Джедая извика от болка, а сетне се свлече на колене, когато черепа го удари в гърба. Кълбото назад, което направи го спаси от избликналите светкавици, но пък го претърколи като парцал надолу.
Джедая спря падането си в странна стая, в центъра на която имаше черен кристал. Усети соления вкус на кръв по устните си и яростта отново го обзе. Знаеше, че не бива да се оставя на емоцията си, но нещо в кулата го подтикваше да е ирационален, пречеше му да се успокои.
С вик Алдин се метна към слизащия старец, вдигнал меча си с две ръце над главата, но проклетия жезъл го посрещна с удар в стомаха, сетне се завъртя като дъга и го тресна в слабините.
Карастон изпъшка задавено и се преви на две. Краля го хвана с една ръка за косата и презрително го захвърли назад.
– Не знам, как си победил Сталкерите, момче – изхриптя Илтаз – Но сега това едва ли има значение. Круделис бе прав. Ти си отчайващо слаб.
Алдин се помъчи да се изправи, но успя само да се подпре на страния черен кристал зад себе си. Помъчи се да повика падналия настрани светлинен меч със Силата, но се провали и в това. Изстена изплашено, когато Краля надигна жезъла си и зави, когато от черепа изхвръкнаха синкави мълнии, които се забиха в платта му.
– Умри! – засмя се Краля – Умри! – повтори той – Умри, умри, умри, умри, УМРИИИИИИИ!
Алдин запищя от светкавиците. Никога не бе усещал такава мощ. Видя, че е слаб, че е бавен, че е нищожен, че е провал.
“Не непременно”, дочу глас в главата си. “Отвори съзнанието си, опознай гнева си”. Карастон се задърпа, но нов залп светкавици изкара сълзи на очите му.
“Илтаз е слаб. Отвори ума си.” – продължи гласа – “Нека ти помогна”.
Алдин заплака от болката, от изкушението. Той се досещаше чий е гласът.
– Умрииииии – виеше Краля на Черепите.
“Ако не ми позволиш да ти помогна, той ще те убие”, продължи спокойно гласът, “А след това ще убие и приятелите ти”.
Алдин се загърчи.
“Ще ги направи не-мъртви. Това ли искаш?” – продължи гласът.
“Нека ти помогна”.
Алдин изпъшка… и прие. Мощно ликуване изпълни умът му. Очите на джедая пожълтяха злостно и в същия момент той видя колко жалък е Илтаз със смехотворния си жезъл.
Карастон се изправи въпреки потока мълнии, а Илтаз заохка изненадан, вбесен.
– Не, не може, как… – засъска той.
Карастон го погледна и в жълтия му взор Краля прочете своята съдба. Светкавиците от черепа секнаха, ръцете му изтърваха жезъла, а самия той се свлече на колене.
– Господарю, моля ви! – прошепна той.
Алдин го погледна и го посочи с пръсти.
– Така се прави – каза простичко и от ръцете му избликна взрив от ситски светкавици, които пометоха жалкия старец, оголиха костите му и го превърнаха в пепел.
“Добреее”, изтътна гласът в ума му. “Силата ти е бекрайна. Галактиката е пред теб.”
Жълтите очи на Алдин блеснаха.
– Ти ми разкри истинската сила… лорд Круделис. Готов съм да ти служа.
“Дааа…” – прошепна древния сит и духът му се материализира в кристала.
“Ти се справи добре. От днес ще те наричам… Дарт Супербус.”
“Мисията ни тепърва започва”.
***

Картън притвори очи в очакване на смъртта, но вместо това огромния костен дракон пред него внезапно застина и се разпадна с грохот. Младия вълшебник избърса облекчено потта от челото си и изтича до стенещия Даларас, който се държеше за глезена.
– Счупен е – изпуфтя рицаря – Но като гледам това няма значение. Щом дракона е паднал, създателя му вероятно е мъртъв.
Рицаря се ухили.
– Победихме!
– Да, да… – Картън имаше известни съмнения. Дракона се бе върнал към смъртта, да, но защо светкавиците още биеха по кулата.
– Виж! – каза вълшебника – Ще вляза и ще намеря Алди, след което се връщам. И се махаме! Ще издържиш ли?
– Аха – кимна рицарят – Само побързай. Мразя това място.
Картън се шмугна в кулата. Вонята на застояло го задави, но той подължи напред, следвайки следите от битка, виждащи се по костените стъпала – петна засъхнала кръв.
Косъмчетата на врата му настръхнаха.
ълшебника накрая стигна странна стая, в центъра на която имаше черен кристал. Нещо замъглено шаваше вътре, а Алдин се бе надвесил над някакъм пулт с копчета и ги изучаваше.
– Алдин! – викна вълшебникът.
Приятелят му се извърна към него и момчето отстъпи крачка назад. Очите на Карастон вече светеха в болезнено жълто, а лицето му бе изкривено от злоба.
***
“Той е заплаха за плановете ни”, прошепна Круделис на новия си чирак. “Той завижда на силата ти и я иска за себе си. Не можеш да му се довериш. Беше изпратен с теб да те убие щом приключиш с Илтаз. Ликвидирай го, Дарт Супербус”.
Младия Сит махна с ръка и Картън се хвана за гърлото, мъчейки се да си поеме въздух. Очите му се разшириха.
“Убий го, лорд Супербус. Той е твърде опасен, за да бъде оставен жив. Той е потенциален нов Крал на Черепите”.
Картън с мъка махна с пръчката си и Алдин усети как момчето се изплъзва от грипът му.
– Алди – каза младия магьосник – Какво става?
“Виждаш ли, лорд Супербус”, продължи Круделис в умът му. “Той е силен. Виж как гледа кулата. Той иска тази власт за себе си. Нашата власт. Твоята власт”.
“Убий го”.
Алдин пристъпи напред и включи светлиния си меч. Картън потръпна и стисна магическата си пръчка. Карастон изстреля залп светкавици от пръстите си и я изби от ръката му.
Момчето извика.
“Браво, лорд Супербус” – продължи Дарт Круделис. “Виж как пищи, как се бои от силата ти. Вкуси от страха му и го убий”.
Картън прошепна:
– Какво става, Алди? Какво става с теб? Приятелю?
– Не ми говори така – отвърна Дарт Супербус и махна с ръка. Тъмната Страна на Силата го обгърна и накара момчето пред него да се свлече на земята.
– Ти не си ми приятел – каза Ситът – Ти искаш моята сила. Ти беше пратен да ме убиеш.
Картън се разплака.
– Наистина ли мислиш така, Алдин? – изхлипа вълшебника – След всичко, което направихме. Ако мислиш така – Картън преглътна сълзите си – убий ме! – момчето вирна глава и го погледна.
“Убий го, лорд Супербус”.
Алдин надигна светлинния си меч.
“Само той стои пред Силата ни. Пред властта ни”.
Жълтите очи на Карастон се взряха в тези на вълшебника. Картън преглъщаше тежко, но го гледаше смело.
– Това не си ти, Алдин – прошепна момчето – А Черния лорд. Спомни си предупреждението на дракона.
“Накарай го да млъкне!” – изрева Круделис в ума на Алдин – “УБИЙ ГО”.
Супербус потръпна. Усети как по очите му се стичат сълзи. Спомни си дракона, как величественото същество умря за него.
“Не! Той те свали тук да умреш!”, зави Круделис. И наистина спомена изникна в главата на младежа, а сетне и спомена за дървена къщурка и едно момче, което му правеше супа.
Джедаят се завъртя и хвърли меча си към черния кристал. Светлинното острие разцепи злокобната субстанция. За миг се чу писък на върховно отчаяние, а след миг настана пълна тишина.
Светкавиците бяха спрали да чаткат по кулата отвън.
Алдин се свлече на колене пред Картън и зарида:
– Прости ми, прости ми, приятелю, прости ми – прошепна той, бягайки от погледа на момчето.
Вълшебника се приближи до него и сложи ръка на рамото му.
– За нищо, Алди, за нищо… Да си вървим оттук.
В този миг нещо изпадна от черния кристал. Джедая се обърна и се приближи. Пет големи, лъскави яйца стояха на пода на совалката.
– Дали това не са… – Алдин ги погледна с удивление.
– Мисля, че са – усмихна се Картън ентусиазирано – Дракони!

Епилог
Картън неуверено се усмихна и промърмори:
– Никога няма да свикна с тези дрехи.
Беше облечен в елегантна тъмносиня роба със сребърни орнаменти, а навсякъде около него хората ахкаха и го сочеха. Сега той бе най-главния вълшебник и всички търсеха услугите му. И най-вече Лесси, която току се увиваше около него и го караше да се изчервява като домат.
Зад гърба му Даларас бе в нови бляскави доспехи и изглеждаше доста кисел. Когато се бе върнал в родния си град се бе оказало, че стария барон е умрял от старост и сега Дал бе избран да ръководи града. Помагаше му не друг, а Яренна, която освен това му бе влязла и под кожата.
Злите езици говореха и за по-дълбока връзка.
Алдин Карастон погледна старата ситска совалка от вече разпаднала се кула и му стана неприятно, че ще се вози в нещо, принадлежало на Круделис, но после си припомни, че Карти е направил добро вълшебство на превозното средство.
– Вероятно никога вече няма да се видим – каза тихо джедая и усети буца в гърлото си.
– Но никога няма да се забравим – отвърна Картън, но джедая видя как момчето потърква очите си издайнически.
– Грижи се за драконите – заръча му Алдин – Тези създания имат нужда от спокойствие.
– Не се бой – каза Картън – Ще се грижа. А ти наглеждай звездите!
– Обещавам – засмя се джедая и влезе в совалката – Сбогом, приятелю. Нека Силата бъде с всички вас
Картън кимна.
– Чао! – каза той – Винаги когато гледам небето, ще се сещаме за теб!
Алдин махна с ръка и в следващия миг вратата на совалката се затвори. Тя забумтя, издигна се плавно над земята и отлетя.
Към звездите.

 

Оставете отговор