Last Night I Sang to the Monster

sang to the monster

Без едно мога, с едно не мога – тази известна българска поговорка се отнася за пиенето, както и тази книга. Аз обаче съм така, когато открия нов любим автор. Не мога да прочета само една книга от него – винаги искам повече. След като бях запленен от “Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“, потърсих и други заглавия от писателя Бенджамин Алире Саенц и вниманието ми спря върху Last Night I Sang to the Monster – заради заглавието, корицата, откъсът от началото на книгата… А сега искам да споделя какво намерих между кориците й.

Зак е осемнайсетгодишно момче, умно и чувствително. Прекалено чувствително. Той носи само шестици от училище, но вкъщи намира празнота. Майка е затворена в собствения си свят от клинична депресия. Баща му работи съветстно, от ранни зори до късна вечер, а след това се напива. А брат му – той владее цялата къща. И бие всички.

Докато…

Зак не помни. Всички тези неща плуват в съзнанието му, мъчейки се да пробият завивката на амнезията, която той сам си е наложил. В момента той е в клиника за хора със зависимости от упойващи вещества. Алкохолици, наркомани. Той е един от тях. Бърбънът е бил решението му да реши всичките си проблеми, като забрави за тях.

Докато…

Неговият терапевт, Адам, смята, че Зак трябва да си спомни. Но той не иска. Ако си спомни забравеното, ще трябва да го почувства отново, а той не може да си го позволи. Предпочита да наблюдава другите окаяници около себе си – възрастният Рафаел, успял да развие зависимост от доброто старо вино, Шарки, който идва от улицата с много пари и още повече проблеми, Амир, който е минал през затвора и смята, че живее в шибан расистки свят. Зак наблюдава техните истории, но не разкрива своята.

Докато…

Всяка нощ в ума на Зак идва чудовище. Споменът за това, което се е случило, но той не иска да види. Чудовището го убива бавно и отвътре, тайната, срещу която той няма сили да се изправи.

Адам и Рафаел обаче го подкрепят, макар той да не знае какво да прави с подкрепата им. Те мислят, че Зак е силно, умно, красиво момче. Но трябва да си позволи да почувства, да признае, че е човек, за да успее да продължи живота си. Да запее на чудовището.  Иначе то ще го погълне завинаги…

Знаете ли, когато прочетох “Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената”, основно впечатление ми направи стилът на автора, който балансира между прозата и поезията. Начинът, по който оформя думите, така че текстът потича в главата ти като песен. По някаква причиния това ми напомни на друг любим мой писател, Уилям Питър Блати, но не го написах в ревюто, тъй като ми се стори, че няма да ме разберете. Все пак Саенц описа пътя, изминат от две момчета към себе си, докато Блати е известен с размишленията си върху религията и изпитанията, на които ни подлага светът на свръхестественото.

Но при тази книга нямаше как да спестя сравнението, тъй като тя ми напомни за шедьовъра на Блати, “The Ninth Configuration“, където действието също се развиваше сред клиника за душевно болни. И защото както Блати, така и Саенц размишляват, пишейки поезия в прозата, върху един фундаментален въпрос, който измъчва всеки по-чувствителен човек – как можем да се стремим към щастие в свят, в който се случва злото? Защо Бог го позволява? Писано ли ни е да се измъкнем от чудовищата си? Перспективата е различна, но темата е по-голяма от нея.

Историята на Зак е истинска, трогателна и толкова разтърсваща, че докато четох книгата, сънят ми бягаше – не само, защото с мъка оставих текста настрана, за да поспя, но и защото емоциите, които героят преживява – които всички ние преживяваме през него – ми дойдоха твърде много. Но си заслужават точно заради това.

Last Night I Sang to the Monster е великолепна книга, не по-добра или лоша от “Аристотел и Данте откриват тайните на вселената”, но застанала до нея, макар и от много по-тъмна страна. Разбирам, че ще е трудно да бъде издадена на български – някои от темите, които засяга са шокиращи и травматични. Смятам обаче, че би си струвало. А пък тези, които четат на английски – те няма нужда да чакат…

Оставете отговор