Jack Eridon: Крадецът на спомени

jack eridon

Антон Меляков,
гост-автор

Дълго се чудех как да отделя творбата от събитието, за да напиша това ревю на „Джак Еридън“, но накрая си дадох сметка, че подобно нещо е невъзможно. Това е първият съвременен български комикс и нито можем, нито трябва да го вадим от този му контекст…

Също така е редно материалът ми да започне оттам, откъдето „Крадецът на спомени“ за пръв път бе показен на белия свят. Това се случи съвсем наскоро в Галерия „Академия“, близо до Софийския университет, чиято зала бе изпълнена от любопитните да видят нарисуваното от художника Константин Витков. Именно там Титис, както му е псевдонимът, направи притеснено и скромничко представяне на комикса си така, както по принцип се случва с онези автори, които още не са се взели за твърде велики и да не им пука от втренчилите се в тях тълпи. И ако щете вярвайте – предпочитам така, отколкото да слушам самозабравилите се брътвежи на някой (обикновено недотам признат) гений.

Още тогава ми направи впечатление колко съвременно (за да избягам от думата модерно) изглежда този комикс. Много рядко си позволявам да навлизам в тази тема, защото си признавам, че съм лаик, но в случая би било нечестно спрямо Титис да не отворя дума за визията на новелата. По принцип се случва чат-пат да се издаде нещо комиксово и тук, но от километър си личи, че си е „нашенско“.   С „Джак Еридън“ това изобщо не е така, артът е на много високо ниво и спокойно може да си съперничи с всичко от жанра, което се издава по белия свят в момента. Редовно чета излизащите в САЩ (тук-таме и от Европа) комикси и по скромното ми мнение нарисуваното от Витков не само, че не е по-лошо, но и на места е много по-готино от това, което виждам в хитовите поредици от последните години.

Така или иначе, притесненията ми много повече бяха свързани с историята, отколкото с визията. Не искам да звуча като кисел сценарист, ама у нас всеки е решил, че драматургията е бошлаф работа и няма нужда да следват разни ми ти там правила и щуротии. За мое щастие и това притеснение се оказа безпочвено и с много голяма радост мога да кажа, че „Крадецът на мисли“ си е една прекрасна история с всички необходими за това чаркове.

Джак Еридън е частен детектив в едно мрачно бъдеще, където светът е разделен на мегаполиси. Освен аналитичен ум той има и друго предимство пред злосторниците – природата (или пък кой знае какво) го е дарила с редкия талант да се превръща в грамаден син демон, който със завидна лекота откъсва главите на околните. Трудно се контролира, но добре, че пастрокът му навремето се оказал предвидлив човек, та му направил специална ръкавица, с която да потиска демоничните си страсти … и вид. За приятел Джак има една симпатична говореща маймуна, явно резултат от напредъка на човечеството в областта на ГМО-то, която е нещо средно между партньор и домашен любимец.

За да се придържаме към класиката, детективът се заема да помогне на красива девойка, изпаднала в беда. За да не е твърде сладникаво, девойката се оказва проститутка. Доколкото разбираме от страниците на графичната новела – добра професионалистка, което си е похвално във всяка епоха, била тя бъдеща или минала.

Комиксът съдържа достатъчно количество екшън, на места е доста брутален, но всичко това не е за сметка на персонажите. Както обичат да се изразяват феновете в такива случаи – има чудесен баланс между история и действие. Това, преведено на по-прост език, ще рече, че патакламата не е твърде много и оставя място и за един хубав сюжет.

Освен това, съвсем в духа на комиксите, в „Джак Еридън“ се загатва за една много по-голяма история, много по-дълбока вселена. В нея настоящето приключение, било то и напълно завършено, е само дребно парченце от гигантски пъзел, който живот и здраве се надявам да „наредим“ по-нататък с нови книжки от поредицата.

С риск да прозвуча малко грандомански, ще си позволя да кажа, че „Джак Еридън: Крадецът на мисли“ си е един много добър комикс не за България, а като цяло за Европа. С хубав арт, хубава история и много колоритни и запомнящи се персонажи.

Надявам се това да не е изключението, потвърждаващо правилото, че такива работи у нас просто не се случват. В България има кадърни художници и добри разказвачи, а и комиксът не ни е изобщо чужд. Трябва ни малко време да се пречупим, че това отдавна не са „книжки за деца“, но и в тази насока прогресираме бавничко. И сега, когато вече прочетох „Джак Еридън: Крадецът на мисли“, съм обнадежден, че може и ще има и други български комикси. Надявам се онзи ден, докато се бутах и аз да ми бъде подписана закупената новела, да съм присъствал на първата стъпка от нещо по-голямо. Една „нова вълна“ , за която всички фенове тук си мечтаем отдавна.

Тагове:  

Оставете отговор