Halloween – Наследникът

Halloween – Наследникът

 

Author: Eragon 16
Date: 19.01.2008

Photobucket

Пролог

Есенна нощ. По улицата се чува единствено лекия повей на вятъра влачещ листата попарени от хватката на есентта. Лампите по улиците леко примигват. В сенките нещо се прокрадваше. Бавна и мудна фигура пристъпваше към вратата на тихата къща. Изведнъж на примигващата светлина се появи лице. Две черни точки които показваха поглед. Безжизнен поглед. Мрачен поглед. Тъмен поглед в който можеше де се познае чистото зло. Силуета се огледа няколко пъти и след това погледна напред,право към къщата на Дойл. Бавно запристъпва напред,а в ръката му се появи нещо.То проблесна на светлината на голямата улична лампа. Остър предмет,широк и голям. Нож. От онези ножове,кухненските които психопатите използваха,за да довършват жертвите си. Но за какво на този човек му беше ножа. Той пристъпваше бавно без да мърда лицето си гледаше само към една точка-къщата. Ако не се движеше можеше да бъде сбъркан със статоя. Но той бавно,бавно напредваше към вратат на къщата. Фигурата завъртя дръжката на врата. Вратата се отвори сякаш не беше заключена. Той потъна в тъмнината на къщата.

Глава 1
Зов за завръщане

Кара Дойл неспокойно се мяташе в леглото си. Поредна вечер. Пореден кошмар. Че те не са спирали от онази хелоуийнска нощ когато братовчед й се завърна и….изби всички на които държеше тя. Майка й,баща й,братй, а тя не беше способна да им помогне. От тогава всяка вечер сънуваше как завърналия се Майкъл разкъсва плътта й,а докато го прави лицето му приема формата на това на майка й,или на останалите покосени от ножа на умопобъркания психопат. Единствените неща които имаше тя на този свят бяха съпругът й Том,синът и Дани и дъщеря й Ела. Тя не издържа. Стана и седна в леглото си. Извърна се за да види спокойно спящия до него Том и да разбере че все още Майкъл не ги е открил. Том казваше че е погубил хладнокръвния убиец. Но Кара знаеше че такова животно, такова адско изчадие не може да бъде убито. То ще убива и ще живее от пролятата от него кръв.
Тя прокара пръсти по косата на Том и от това и олекна. Тя се усмихна. Вече толкова време Майърс не се беше появявал. Цели осемнайсет години. Ами ако найстина беше умрял?
Тя си пое дъх.
-Не можеш да живееш в страх-прошепна си тя-не мож…
От долния етаж се чу шум. Нещо падна. И се счупи.
Кара погледна към вратата. За миг си помисли дали да стане и да не провери какво е породило шума. След като дълго спореше вътрешно със себе си тя стана и леко по леко излезе от стаята като внимаваше хем да не събуди Том,хем да не научи нещото което беше влязло че тя е разбрала за съществуването му.
Тя заслиза бавно по стълбите. Стъпало по стъпало докато не се озова в големия хол откъдето се влизаше. Вратата беше затворена. За да се увери обаче,че е и заключена Кара бързо се доближи до нея и завъртя дръжката й. Беше заключена. От кухнята отново се чу падането на нещо. Кара отново бавно както преди малко се запъти натам.
В кухнята беше тъмно. Нищо не се виждаше. Нито светлинка. Тя запотърси ключа на лампата и когато го намери щракна копчето и лампата озари мястото от където се носеше шума.
В първия момент Кара примигна и закри очи с длани защото очите й не бяха привикнали на светлина.
След като очите й привикнаха към светлината тя се огледа. Източника на шума беше голямата черна котко на съседите Белатрикс която с грапавия си език облизваше една от неизмитите чиний в мивката.
Една от красивите вази обаче беше паднала на пода на парчета. Освен нея беше паднала и една чаша която също лежеше спукана на пода.
-Пст,къш!!!.-извика Кара.
Котката се сепна и гледа жената няколко секунди,след което скокна и изчезна през отворения прозорец. Кара изтича дотам и затвори прозореца като погледна съседния дом отвън. Там също беше тихо и тъмно. Не се носеше друг шум освен този на влачещите се по земята листа.
-Кара?-някой попита зад нея.
Тя се обърна. Томи стоеше събуден сигурно от виковете й по котката, в сивия си халат и недоумяващ какво става.
-Какво става?-попита я той.
Тя се усмихна,и се почувства глупаво.
-Ами чух шумове и..реших да проверя какво става-каза тя и се изчерви.
-Какво имаше-попита я мъжа й.
-Глупавата котка на съседите е влязла през прозореца.
-Но от къде?-очуди се той.
-От прозореца-поклати глава тя.-мислех че съм го затворила.
Той изгледа остатъците от порцелан.
-Хайде да се връщаме в леглото,утре ще чистим.-подкани я той.
Нещо обаче в нея й подсказваше че нощта няма да свърши сега. Имаше някакво лошо предчувствие. Нещо зад стоящия с лице към нея Том се раздвижи.
-Том-каза тя.
Късно беше. Едно безжизнено бяло лице обвито в маска прокара ножа стоящ в едната му ръка по гърлото на Том Дойл. От гръкляна на Том зейна дупка от която рукна червена кръв. Кара стоеше неподвижна вперила поглед в изтичащата пред очите й кръв на съпруга й. Том все още с вперен поглед в нея се свлече бавно на земята.
Безжизненото му тяло беше потънало в локва кръв. Тя се загледа уплашено и във виновника за това. Нейните кошмари станаха реалност. Майкъл Майърс стоеше в целия си зъл блясък пред нея с кървав нож в ръка. В сивия си работнически костюм и с маската си,онази бяла маска с буйна коса над нея. Бялата маска и чернотата на очите й разбиваха от 18 години до сега съня й.
Убиецът изтри кръвта от ножа си като прокара ръкавицата на ръката си по тънкото острие.
-НЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!-изкрещя Кара-НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ,НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!!
Виковете й щяха да събудят и мъртвец. Лампите в съседската къща светнаха. Кара заблъска по стъклото. Опита се да отвори прозореца но той сякаш беше заял. Тя се обърна,за да изгледа бавно идващия към нея Майкъл. Тази бавна походка беше смразявала кръвта й преди и сега.
Тя затича към килера откъдето взе една бухалка и затвори вратата. Дръжката на заключената врата малко се поклати под силните ръце на Майкъл но изведнъж спря.
Вратата се изхлузи от пантите и падна до Кара която отново изпищя.Тя скочи и заби с всичка сила бухалката в главата на Майърс. Бухалката се разби на парчета които залетяха навсякъде.
На Майкъл му нямаше нищо. Преди да усети каквото и да е в корема на Кара вече беше ножът на убиеца. Тя дори не успя да извика,да усети нещо. Свличаше се на пода ,а Майкъл я гледаше хванал главата и с две ръце.
Той израмжа нещо. Нещо което не се чу. Но Кара явно го беше чула.
-Ти никога няма да я откриеш Майкъл-каза с последните си думи Кара.
-И преди съм го чувал-изшептя със зловещ и къкрещ глас Майкъл.
Убиецът извъртя главата на жертвата си и прекърши врата на Кара…

***

-Каква е смъртта?-попита детектив Стоун.
-Прекършен врат,а съпруга й е с прерязано гърло-отговори му инспектор Дийн.
Тази сутрин детектив Стоун беше събуден рано,рано за да бъде изпратен на поредното двойно убийство. Не беше много доволен от това и си личеше. Очите му бяха зачервели от недоспиване,а й вече му беше писнало от нещастни психопати които си нямат друга работа от това да убиват и да избиват по този начин комплексите си.
-Кога е станало?-беше следващия му въпрос.
-Към два и половина сутринта-отговори му Дийн-съседите са чули викове, а след като никой не им отворил решили да викнат полицията.
-Чудесно-каза детектива-поредните усложливи съседи.
-Случая не е никак смешен.-скастри го инспектора-Преди 18 години лудия сериен убиец Майкъл Майърс избива цялото семейство на жената. Тя му е нещо като братовчедка.
-О пак ли онзи луд! Та той сигурно вече е мъртъв.-изсмя се инспектор Дийн
-Мисля че трябва да видите това!
Двамата влезнаха в къщата обградена с жълти ленти с надпис „Не влизай”и продължиха към кухнята.
Там на прозореца с кръв бил нарисуван някакъв знак. Нещо като бодил.Като триъгълник с удължен край.
-Може ли инспекторе да ми обясните какво всъщност значи това. –засочи го с пръст Стоун.
-Не зная точно-поклатил глава-но преди осемнайсет години в една ферма недалеч оттук беше намерен същия знак само че този път жертвата беше Джейме Лойд.
Двамата се спогледаха.
-Значи искате да кажете…
-Да-прекъсна го инспектора-може би Майкъл Майърс не е мъртъв. Може би той е още жив и дори в момента ни наблюдава от някъде.
Въпреки че се разсмя Стоун се и огледа. Пое си въздух.
-Имат ли някакви деца или нещо по съществено двамата убити?
-Имат момче и момиче-каза инспектора.-момичето учи в Оксфорд а момчето работи като редактор в Ню Йорк.
-Имаме ли личните им данни?
-Да.
-Да им се обадим-каза Стоун-трябва да разберат за кончината на родителите си, а и самите ти са застрашени ако всичко което казвате е истина.
-Прав сте-съгласи се Дийн-ще го направя още днес.
-Колкото по-рано толкова по-добре! А сега да се махаме от това прокълнато място…

Глава 2
Тъжната вест

В училището в английския град Оксфорд звънецът туко що беше бил. Младите мъже и жени излизаха от учебните си стай и тръгваха към следващия си час. 18 годишната Ела която тази година завършваше своето образувание беше излязла от стаята където се беше провел часа по Математика,за да отида в часа по Химия.Приятелката й Амбър беше плътно до нея и й говореше нещо доста разгорещено.
-…и Джон ми каза,защо да не излезем днес! А аз нали бях решила да го отрежа но когато видях сладкото отражение на лицето му просто не успях да се сдържа и…приех.
-Ех вие двамата сте като куче и котка-засмя се Ела-решетедали искате да сте заедно и толкова! Не е особено трудно.
-Знам но той е толкова глупав,а е и тооолкова сладък.
Амбър още малко щеше да се разтопи до нея особено когато покрай тях мина самия Джон.
Той само изгледа двете момичета като се усмихна многозначително на Ела и се спря пред Амбър.
-Здравей бейби-започна той-как си днес?
-Хм…Разгорещена! Защо не ме охладиш!
Двамата се изтресоха на стената и диво впиха устните си.
Ела се изхили.
-Не закъснявай за час Амбър-изсмя се тя и тръгна сама по пълния коридор.
Тя беше самотно момиче с много интелиентен и добър вид. Беше винаги толкова мила и добра и понякога дори и приятелите й се чудеха как може да дружи с най-разхайтената ученичка в цялото училище-Амбър. Тогава тя им отговаряше че въпреки това Амбър е прекрасен и добър човек който винаги й е помагал. И това беше вярно. Откакато родителите й я пратиха да учи тук двете бяха неразделни.
Пред стаята по Физика беше заместник директора. Той говореше с господин Фауз-професора по Химия. Когато видяха Ела двамата спряха да говорят и погледнаха със съжалителен поглед очудената Ела.
-Добър ден-поздрави тя-Може ли да вляза.
-Ела с мен-каза й нежно заместник директора.
Двамата хванати за ръка тръгнаха по стълбите към дирекцията.
„Какво ли е станало-запита се Ела-какво ли съм направила сега?”
Заместник директора почука на вратата на директора и отвори след това.
-Ето я господин директоре,нали нея викахте.
-А,да-сепна се господин Хийтс директора-влизай мила хайде.
Ела бавно запристъпва към стола срещу й.
-Сядай,сядай-заподкани я той.
Тя бавно седна срещу директора.
-Ела Дойл-каза замислено-ти не си от най-идващите в дирекцията нали. Нисога не съм те виждал тук.
-Да-каза простичко тя-но за какво ме…
-Я ми кажи как е успехът ти. Много слаби оценки имаш ли?
-Ами не но…
-Това е добре-Хийтс въздъхна-Ела ще ти го кажа направо. От участъка в родния ти град тази сутрин звъннаха.
-И?-ела вече предчувстваше нещо лошо.
-Тази сутрин са намерили родителите ти-директора преглътна-мъртви….в къщата ви.
Ела закри устни с ръка за да не изпищи от ужас. Родителите й….мъртви.
-Много съжалявам Ела.
Една сълза намокри ръката й която все още закриваше устните й.
Целия й свят се срина. Тя усети как всичките й вътрешности се преобръщат. Наведе се и освободи ръката си. Повърна върху килима и се прикатури от стола. Директора вече беше станал когато тя всигна поглед и нежно я вдигна от земята. Тогава тя го прегърна и се разрида.
Плачеше….
-Спокойно,спокойно-повтаряше той.-всичко е наред….
Но не беше. Тя беше изгубила всичко. Болката на едно дете езгубило родителите си не може да бъде изпитана. Нито изплакана,нито изпята. Може единствено да бъде почувствана.
-Какво е станало?-попита тя все още хлипаща но вече по-добре.
-Не мисля че….
-Какво е станало-попита тя този път с по-остър тон.
Намерили са ги тази сутрин убити. Смятат че е дело на сериен убиец.
Ела отново изхлипа и избърса сълзата от окото си.
-Брад ми знае ли?-попита тя.
-Предполагам че вече са се обадили и на него. А ти си отивай в стаята. Няма да влизаш в повече часове. Достатъчно изтърпя.
-Но…
-Спокойно,за всичко ще се погрижа. Утре се прибираш.Взел съм ти и самолетен билет.
Тя избърса очи и поклати глава в съгласие. След това се обърна и излезе. Затича към стаята си като плачеше и се опитваше да го прикрие.
По стълбите я срещна Амбър.
-Хей Ела какво…
Но никой не я чу. Ела тичаше към стаята си. Влезе метна раницата си на една страна и се хвърли на леглото като ридаеше толкова силно че можеше да разплаче дори камък.
Спомни си щастливото си детство как майка й и баща й се грижеха толкова много за нея и й обръщаха толкова много внимание. Тогаво тя се чувстваше обичана. Но след деня в който тя пристигна тук това е най-празния ден в живота й. Тя се чувстваше като в капан. Сякаш милиони вълци я бяха наобиколили и не й даваха да стигне да стигне до хората които обичаше.
-Ела какво има?-появи се на вратата Амбър.
-ОСТАВИ МЕ НА МИРА!!!!!-изкрещя Ела.
Но Амбър не я послуша. Тя се приближи до нея и я прегърна.
Ела захлипа.
-Кажи ми какво ти е?
-Семейството ми е убито-каза й Ела-утре трябва да тръгвам към вкъщи. Тогава е погребението.
-Но как?
-Не знам-изхлипа Амбър-никой нищо не ми казва. Дори не знам дали брат ми знае.
Двете момичета стояха прегърнати дълго време.

****
Нож! Кървав нож.
-Не ме докосвай не.
Маскирания в бяла маска и със сиви работнически дрехи убиец посяга с ножа към гърдите на Ела. Тя се отдръпна и ножът се забива в стената.
-Махай се,остави ме.
Мъжът бавно пристъпваше към нея. Тя се влачеше по пода и изговаряше една и също нещо.
-Не,остави ме!!!НЕ МЕ ДОКОСВАЙ!!!
Тя стана и затича към най-близката врата. Отвори я. Изкрещя!
Там бяха легнали на едната стена безжизнените тела на родителите й. Тя изкрещя по най-силния начин който можеше. Но писъкът и беше глух. Никой не го чуваше. Никой не идваше да й помогне беше сега.
Бавно се обърна за да избяга в друга посока,но убиецът беше вече зад нея. Той гледаше с празния си поглед. Зъл поглед,челен поглед. Зад него имаше нещо като знак. Триъгълник с одължен край. Знак изписан с кръв на стената. Убиецът замахна с ножа,а Ела изкрещя.
Тя продължаваше да крещи въпреки че се намираше в прегръдките на Амбър.
-Спокойно,спокойно-гареше я нежно тя-било е просто кошмар,просто кошмар.
Ела вече не крещеше. Малко се поуспокой въпреки че все още хлипаше.
-Не искам да се връщам там-плачеше тя-не искам.
-Спокойно,спокойно-успокояваше я Амбър.
Двете постояха още малко прегърнати.
-Кажи ми какво сънува?…

****

На летището беше полупразно. Нямаше много хора. Че кой ще заминава на някъде в десет сутринта?
Двете с Амбър седяха на столовете в чакалнята на летището и си говореха за съня на Ела от снощи.
-Не знам Амбър-говореше тя вече значително по-добре отколкото вчера.-може би съм сънувала убиецът на родителите ми? Или просто въображението ми.
-Много ти се насъбра-сложи ръка на рамото й приятелката й-изпитите,Даниел, а сега и това.
-Не ми говори за Даниел моля те-скастри я Ела-сега не ми е до него.
-Много се надявам да се разберете.
-И той се надява-погледна на друга посока Ела-но всичко между нас вече свърши.
„Моля пътниците за Ню Йорк да излизат на гише номер 3.
-Това съм аз-каза Ела.
Двете безмълвно станаха и тръгнаха към празното гише през което минаваха няколко човека.
-Може ли да видя билета ви?
Ела подаде самолетния си билет.
-Звъни ми моля те-прегърна тя Амбър ще имам нужда от това особено след роднините които ще ми пожелават саболеднования.
-Ще звъня-отвърна Амбър.
Ела й помаха и изчезна през гишето.

Глава 3
Мълчанието на мъртвите

Самолетът се приземи. Бавно,бавно,бааааавно. Вратата се плъзна и по стълбите един по един заслизаха и взимаха багажите си. Търсеха в тълпата хората ,които трябваше да ги чакат. Ела никой не я чакаше. Майка й и баща и бяпа мъртви,а брат й едва ли знаеше все още за това.
Неволно сълзите й потекоха и размазаха грима на лицето й. Тя отърка лицето си и побягна към най-близката тоалетна. Пусна чешмата. Изми ръцете си. Оплиска лицето си. И погледна огледалото пред нея. Зад нея вратата на тоалетната се отвори и бавно от там излезе…той.
Убиеца от вчерашният й кошмар я гледаше със злите си очи скрити зад маска,а в ръката му грозно просветкваше оплискан с кръв. Тя се стресна и се обърна. Зад нея нямаше никой.
В нейното съзнание вече се беше набил неговия образ. Но защо? Не беше ли той просто сън? Просто кошмар който отшумява. Или може би нещо друго…нещо по-голямо.
Тя разтърси главата си и излезе от тоалетната. Реши да си хване такси.
-До къде сте госпожице?-попита таксизжията след като влезе тя в жълтото возило.
-Стар стрийт номер осем.
Тръгнаха. Ела се загледа във витрините на града и сама не усети кога се унесе. Пред нея всичко беше черно. Изведнъж се събуди. Но беше вечер. Колата обаче все още караше.
-Извинявайте-извика Ела-къде сме.
Никакъв отговор.
-Хай,какво става?
Никакъв отговор.
-Какво става по дяволите.
Тя погледна на предната седалка. Беше отново той. Този който е хванал мислите й в примката си.Черните очи в маската просветнаха.
-Госпожице добре ли сте?
Над нея се беше надвесил таксиджията.
-Говорехте на сън.-каза й той.
-О-сепна се тя-много съжалявам. Бях задрямала. Просто бях…Няма значение.
Тя се изправи и нарами багажа си.
-Колко ви дължа?
След като уреди сметките с таксиджията тя потегли по празната и прашна улица. Беше есен и въпреки че деня беше слънчев се чувстваше онази студенина на есенета. Сезонът на тъгата.
Ела ходеше бързо по тротоара и разглеждаше улицата на която беше играла с приятели, на която се беше научила да кара колело,по която беше тръгнала за пръв път на училище.
Но от тези дни не беше останало нищо. Останала бе само тъгата по миналото…и онази фигура която не я оставяше на мира. Онази фигура скрита зад маска. Онзи убиец с кървавия нож убил с него и откраднал толкова много души. Но въпреки че я беше страх от тази фигура Ела чувстваше странна връзка с този непознат убиец. Не знаеше каква е…просто я чувстваше.
Ето го и неиния дом. Не го беше виждала от няколко месеца. Но въпреки това за нея той беше пус т и черен. Тя не го чувстваше като свой в момента. Че за какво са й празни стай.
Пред него имаше спрени много коли. Роднини и приятели навярно на мъртвото й семейство.
Тя разпозна и колата на брад си. Значи все пак той знаеше….
На прага я посрещна самия той. Без дори да й помаха той затича към нея и я прегърна.
Заплакаха заедно. Единствения човек от нейното семейство сега беше той.
-Мислех,че не са ти казали-съвзеха се и двамата.
-Узнах още на следващия ден-каза той все още с леко хлипащ глас.
Двамата прегърнати през кръста влезнаха заедно в тихата и тъмна къща. Вътре имаше много хора. Всички облечени в черно. Покрай който и да минеха той го гледаше със съжалителен поглед или се заглеждаше в пода и одбягваше погледа им.
-Пийни си-подаде й от масата брад й Томи чаша вино.
-Благодаря.
Тя отпи за да забрави. Но уви от една капка човек не се напива.
-Знаеш ли нещо повече от мен?-попита го Ела
-Знам само че съседите са чули викове и са дотърчали но когато никой не им отворил те викнали полиция.
-Аха-каза тя
За миг мълчание. За миг самота.
-Има ли заподозрени.
-Засега не-отговори й Дани.-всички обичаха мама и татко добро знаеш.
-Да но все пак се намери човек който да прекрати тяхната доброта.
Мълчание.
Мълчание беше обзело цялата къща.
Една малка баба облечена в черни дрехи и с черна шапка се доближи до Ела и Дани.
-Бабо Кити-опита се да се зарадва Ела
-Мойте съболезнования за родителите ви деца.-каза мило бабата.-искам да знаете,че ако имате някакъв проблем и искате да поговорите с някой по възрастен. Аз винаги ще съм на среща.
-Благодарим ти.
-Ако майка ви и баща ви-продължи тя-ви бяха видели колко сте единни щяха да се гордеят с вас.
-Благодаря-насили се да се усмихне Дани.
Бабата се отдалечи.
-Аз ще отида да си оправя багажа в стаята ми.
-Добре-усмихна й се Дани.
Тя се изкачи по стъпалата и отвори плахо вратата на стаята си. Натисна дръжката която не беше докосвала от няколко месеца.Вътре беше така както тя го беше оставила последния път. С постланото с красиво одеяло на мечета легло. Вазата с цветя които майка й до днес беше сменяла…и огледалото на което се оглеждаше. Помнеше как като малка я беше страх да заспи защото огледалните хора можели да я убият. Всичко това преди тя си го спомняше с усмивка сега със сълзи.
Взе в ръце куклата си която я чакаше полегнала на леглото й.
Тя седна на леглото и се замисли за кой ли път.
Не усети кога Дани беше седнал до нея.
-Не почука-каза му тя.
-А трябваше ли?
И двамата погледнаха към пода.
-Какво мислиш че е станало?-започна Дани-имам предвид…къде ги е причакал. Как ги е убил.
-Били са намерени в кухнята. Друго не знам.
Дани стана.
-Между другото-след малко тръгваме към гробището.

****

Една тълпа от хора бавно пристъпваше по пътеките на гробището. Около тях беше мълчанието на мъртвите. И нищо друго.Пред тях гробарите носеха два ковчега.
Листата летяха носени от вятъра и това придаваше на картината още по-зловещ вид.
Хората спряха пред две големи изкопани дупки.
Безмълвни. Чумаше се само опевния глас на свещеника който казваше добри думи за мъртвите и молеше прошка за тях от Бога.
Ела стоеше с наведена глава пред ставащото. Да заплаче-за пореден път,да се замисли-за пореден път. Не й трябваше това.
Стисна за ръката брад си на който вече една сълза закапа по лицето му.
Огледа се наоколо. Двата ковчега вече се спускаха докато не опряха в земята.
Дани погледна дъното и метна първата шепа пръст.
-Започвайте-нареди с натежал глас той на гробарите.
На тръгване Ела огледа мястото. И зад едно голямо дърво го съзря…сщия маскиран убиец я гледаше с интерес зад дървото. Тя затича напред.
-Хей къде….
Тя стигна до дървото и погледна зад него. Но там нямаше никой.
-Какво има Ела.
-Онзи онзи беше тук!
-Кой?
-Убиецът от съня ми!!!
-Убиец-погледна я с половин око брад й.
-Да беше ей до това дърво и ме гледаше-говореше с ентусиазъм тя.
-Привидяло ти се е! Хайде…днес ни се насъбра на всички. Време е да си починем.
-Но той найстина беше тук-изстена накрая тя.
-Хайде Ела!…
****

Ела седеше на един стол в стаята си и гледаше как гостите си отиваха. Брад й я беше оставил да поспи но тя не успя да мигне и миг. А заваля и дъжд. Тя сеше и наблюдаваше отиващите си коли. Само една остана. Тази на брад й.
Някой почука на вратата.
-Дани!-каза тя-не се прави на интересен а влизай.
-Не е Дани-каза някакъв мъжки непознат глас-може ли да вляза?….

Глава 4
Истината и само истината

Пред Ела застана мъж около трийсет и няколко годишен облечен в черен костюм.
-Добър ден-каза мрачно той-аз съм детектив Стоун и искам да ви задам няколко въпроса.
Той извади от вътрешния джоб на сакото си значка.
-Може ли да седна?-попита я след това той.
-Заповядайте-впери поглед през прозореца отново Ела-чувствайте се като у дома си.
Детектива взе един стол и седна срещу нея. Въпреки че тя му беше обърнала гръб той продължаваше да задава въпроси.
-Пушите ли?-подаде кутията с цигари към нея той.
Ела само поклати глава в отговор.
-Надявам се нямате нищо против.
Стоун извади една запалка и запали извадената от кутията цигара. Друпна си.
-За какво сте искали да говорим лейтанант?-попита с ирония в гласа Ела.
-Всъщност съм детектив!-отбеляза Стоун след което изтръска цигарата си в пепелника.-при това един от най-добрите.
-О,и сте доста скромен-продължи с иронията Ела.
-Не мисля да споря с човек изпълнен с тъга-смирено каза той и отново си дръпна от цигарата и исакра облаче дим през устата си.-просто искам да ви задам няколко въпроса.
-Чудесно-това беше последната дума.
След това настана тишина. Няколко минути…
-Нямаше ли да говорим за нещо?-попита издразнена от мълчанието вече Ела и се обърна вече с лице към детектива.
На свой ред той се усмихна и простичко каза:
-Проста психология госпожице!
-Надявам се не сте дошъл тук,за да ми предавате улоци по Психология?-каза сърдите тя.
-Добра идея но нека е някой друг път. Сега имаме по-важен разговор.
Настана тишина прекъсната от извадения диктофон пред Ела.
-Нима ще ме записвате? Да не сте репортер!?
-Трябват ни показанията ви!-каза спокойно Стоун.
-Да не подозирате мен в смъртта им-стана тя от стола-та аз дори не бях наблизо. –не усети кога от ярост й потекоха сълзи.
Стоун леко стъписан от постъпката й си остана седнал като започна успокойтелно да говори.
-Моля ви госпожице. Никой не ви обвинява за нищо. Това е просто мярка която от скоро предприемам. Никой освен мен няма да чуе разговора ни.
Тя отново седна на стола като се опита да се успокой.
-Искам да ви попитам първо-започна той-къде бяхте в нощта на убийството.
-Но…
-Отговорете ако обичате.
-Това…
-Отговорете!-прекъсна я с хладен глас детектива.
Тя въздъхна.
-Бях във стаята си в училището в Оксфорд където сладко сладко съм спяла на много километри оттук.
-Дотук добре. А знаете ли дали вашите родители не са имали някакви парични дългове,или врагове или каквото и да е което да не е било наред.
Ела се замисли.
-Не,не ми е известно.
-Чудесно-изключи диктофона той-това отговаря на въпросите ми.
-Само това ли беше-сепна се Ела-само два въпроса.
-Мога само да ви посъветвам да се изнесете от тази къща колкото се може по-бързо.
-Но какво има?
-Историята е много дълга!-заяви Стоун.
-История?-очуди се Ела-за какво говорите?
Стоун прибра обратно във вътрешния си джоб диктофона и извади втора цигара която запали.
Попуши една,две минути като в стаята се наслой една зловеща тишина.
-Известно ли ви е името Майкъл Майърс госпожице?-прекъсна мълчанието детектива.
Ела помисли малко,но името не й говориеше нищо.
-Не-поклати глава тя-никога не съм го чувала.
-Родителите ви очевидно са решили да скрият семейния психопат от поколението си. Добро решение.
Тя го погледна очудено. Погледът говореше сам по себе си.
Детектив Стоун се усмихна и продължи.
-Историята е много дълга. Найстина ще се отегчите ако започна да разказвам.
-Опитайте се!-възкликна тя.
Той въздъхна и си дръпна от цигарата още веднъж.
-Майкъл Майърс е ваш много далечен роднина,и много далечен братовчед на майка ви.
Преди около педесетина години обаче,като дете той заколва с огромен кухненски нож едната си сестра. Изпратен е в психиатрична клиника под наблюдението на покойния вечер доктор Лумис….
-Но той е още в клиниката нали?-не издържа и попита Ела.
Стоун си дръпна още веднъж от цигарата с което я завърши и метна дръжката в пепелника.
-Не ме прекъсвайте моля госпожице!-скастри я той-предупредих ви,че историята е дълга.
Тя само кимна с глава.
-Двайсет години след инцидента при необясними причини въпросният Майърс избягва от клиниката.-продължи детектива-Точно в нощта на Хелоуийн за да нападне другата си сестра-Лори Строуд. В онази хелоуийнска нощ умират няколко от приятелите на г-жа Строуд,а след като е закарана в болницата след дълга битка в която той не умира,той я последва за да отнеме живато на няколко медицински сестри в болницата. Г-жа Строуд незнайно как обаче отново се измъква като взривяват цялата болница. Всички мислеха че в този пожар Майкъл Майърс е изгорял заедно с целия кървъв спомен за него.
-Но…-отново не издържа Ела.
Стоун се усмихна.
-Но в архивите на полицията са известни още няколко случая с главна роля Майкъл Майърс. Включително един с вашите родители. Тогава намират смъртта си баба ви и дядо ви.
-И мислите,че за убийството на родителите ми е виновен той-каза недоверчиво тя-но не е ли малко невероятно? Все пак са минали повече от петдесет години.
Стоун отново се усмихна,а в усмивката му се четеше горчивина.
-Майкъл Майърс е умирал и възкръсвал толкова пъти,колкото дори и Христос не е. Много вероятно е отново да се е завърнал. Ще ме помислите за луд,но аз мисля,че Майкъл Майърс е нещо повече просто от обикновен убиец. Той е демон на мрака. Завръща се в дните около Хелоуйин за да убива а на самия празник настъпва истинската сеч. Трябва да се махнете от тук,в случай че убиеца се върне на местопрестъплението.
Тези думи ужасиха Ела. Че как иначе. В главата й внезапно изникна силуета на злодея от съня й.
Ами ако беше той?
-Как изглеждаше Майърс?-изведнъж попита тя.
-Никой не е виждал истинското му лице.-каза замислен детектива.-всички са го виждали с маска. Бяла маска и кухненски нож,с който предполагам са убити вашите родители.
Ела точно от това се опасяваше. Описанието идеално отговаряше на съня й. Ами ако той идваше за нея…Ако тя беше в капан…ако родителите й бяха убити,за да привлече убиецът останалите жертви от семейството. Ела имаше само един избор…само едно спасение…..
Да се махне от това проклето място…. И то веднага!!!
-Трябва да се махна от тук!-каза тя.
-Да! Веднага дори! Мисля че може още да се намерят самолетни билети.
Тя бързо стана и натъпка нещата в сака си.
-Ще ме закарате ли Стоун.
-Разчитайте на мен.

****

-Какво означава това?-едва не викаше почервенял от ярост Дани-отиваш си едва няколко часа след погребението.
-Съветвам ви и вие да направите същото господин Доил-намеси се Стоун.
Не трябваше да го прави. На кой според вас ще си го изкара човек изгубил преди дни родителите си. На първия който го ядоса естествено.
Дани хвана за яката детектива и го удари в стената. Детектив Стоун се опита да се измъкне но го посрещна едно яростно разтрисане.
-Дани,моля те-изблъска ги един от друг сестра му-той се опитва да помогне!
-Като ни говори,измислици и лъжи! Това е глупаво!
-Това е историята и може би истината-оправи си яката и продължи да спори детектива.
-Опитвате се само да отплеснете вниманието ни с историй за духове. Ето това сте полицайте,детективите и всякакви там които си мислите че след като имате значка значи притежавате целия свят!-крещеше изпаднал в истерия Дани.
-Успокой се!-прошепна му Ела.
Дани се опита да се одържи да не викне отново и седна.
Неловко мълчание. Ела беше забила поглед в земята,докато Дани гледаше с яростен поглед детектива който си почистваше с ръка шапката.
-И какво просто така ще си тръгнеш-каза спокойно вече Дани.
-Не само аз трябва да си тръгна оттук!-възкликна Ела-ти също!!!
Дани я погледна и изведнъж се засмя.
-Аз не мисля да си тръгна оттук изплашен от някаква тъпа приказка!
Ела се наведе над него.
-Аз мисля да тръгвам! Ще се махна оттук защото…Помниш ли на гробището като изтичах до дървото.
-Беше разстроена.
-Може би-каза замислена тя-но аз виждам този образ всяка нощ откакто разбрах за смъртта на родителите ни. А откакто ми го описа какъв е бил истинския убиец,вече знам,че тук става нещо.
Двамата се прегърнаха.
-Пази се!-каза й брад й-и не забравяй че след няколко дни ще дойда при теб и ще отидем някъде.
-Добре ще те чакам ,пази се и ти. И не оставай много тук! Моля те!
-Само днес обещавам-обеща той.
Той ги изпрати до вратата.
-Глупаво е решението на брад ви,но то си е само негово-промърмори детектив Стоун след като запали колата.
Дани помаха на тръгвашщата кола и стоя там докато тя не отмина.
Дори и той не забеляза обаче появилата се отнякъде зад него фигура с лускав нож в ръка и с лице скрито зад маска. Без дори да я усеща той затвори вратата на дома си…..

Глава 5
Дневникът

Полицейската кола спря пред летището. В него влизаха и излизаха много хора и изобщо в града беше настъпило оживление. Пищните витрини по улиците светеха с богатите си светлини както и билбордовете с различни реклами ту на новини ту на някой нов козметичен продукт или някоя фирма за облекла.
Ела тръна да излиза от колата и да се сбогува,но изненадващо за нея Стоун я хвана за ръката.
-Има ли още нещо което искате да ми кажете?-попита изненадана тя.
Детектива отвори жабката срещу нейната седалка и извади от там една прашна,стара,малка и червена тетрадка. Тя обаче беше много дебела. Той й я подаде, а Ела го погледна изумена.
-Всъщост,да! Имам да ви дам нещо!
Тя пое тетрадката като я погали с ръка,за да я очисти малко от прахта. Прочете написано на редовете на корицата името на баща си написано с големи букви:
„ТОМИ ДОИЛ”
-Какво е това?-запита тя
-Било е на баща ви-каза детектив Стоун.-тук може да намерите някой много интересни истини!
-Но къде го намерихте?-пойнтересува се Ела-никога не съм го виждала.
-Намерихме го при обиска на къщата. Беше скрито в един заключен шкаф. Мисля си че ще ви потрябва много скоро.
Мълчаха около минута.
-И с право баща ви го е криел от очите на вас и брат ви.-започна отново Стоун-но мисля че вече сте достатъчно зряла,за да разберете по-тъмните тайни на семейството си.
-По тъмни тайни!?
-Сама ще се обедите-продължи детектива-че вашето семейство не е като другите. А сега мисля,че трябва да тръгваме.
Тя го погледна изумена. Да не би да са й поръчали и бодигард?
-С мен ли ще идвате?
-Само ще ви изпратя,няма да можете сама да им се измъкнете.-той й посочи през прозореца насъбралата се пред летището тълпа журналисти готови да нападат с диктофони и телефони в ръка.
Двамата натиснаха дръжките на вратите си и излезнаха.
-Госпожице Дойл!!!-нападнаха я веднага всички.
Препречиха й пътя до входната врата и Стоун трябваше със зъби и нокти да бута досадните журналисти.
-Госпожице Дойл-продължаваха високи възгласи-Мислите ли,че убийствата на родителите ви са свързани със серийния килър Майкъл Майърс?
-Забранено й е да отговаря на въпроси!-отговаряше Стоун,докато Ела се оглеждаше уплашено заради лудостта около нея.
-Мислите ли,че след толкова време Майърс може да се е завърнал?
-Казвам ви,забранено й е да отговаря на въпроси! Вие нямате право….
-Найстина ли майка ви е намерена на парчета.-попита един досаден журналист.
Ела не издържа. Извъртя се,взе диктофона от ръцете на журналиста,хвърли го на земята и с всичка сила го стъпка.
-НЕ,НЕ Е ВЯРНО!-изкрещя тя в лицето на досадника-НО ТИ СКОРО МОЖЕ ДА СИ НА ПАРЧЕТА!!!
След което най-позорно се изплю в очилатото му лице.
Журналиста стоеше като закован и нямаше какво друго да направи. Ела се врътна напред и остави зад гърба си омълчалите се паразити,а тези пред нея,за да не ги сполети същото като онзи досадник просто се отдръпваха настрани и й правеха път.
С бойна похотка хванала сака си Ела стъпваше ядно по земята а стъпките й сякаш разтрисаха с яроста си всичко наоколо.
-Ела!-догони я най-после Стоун.-Съжалявам,че така стана! Не знаех,че те ще са тук.
-ТОГАВА КОЙ ГИ Е ИЗВИКАЛ!!!????-викна тя-КОЙ ОСВЕН ГЛУПАВОТО ЧЕНГЕ!!!???
-Разбери че не съм…
-МЛЪКВАЙ ПИСНА МИ ДА СЛУШАМ ОБЯСНЕНИЯ….
Ела седна на пейката до нея и заплака. Стоун сложи ръка на рамото й. Тя изведнъж го прегърна..и заплака.
След като се свести малко,Стоун седна до нея и й подаде кърпичка. Ела избърса сълзите си с нея.
-Извинявай за преди малко-започна с извинението си тя-просто…
-Разбирам те напълно-усмихна й се той-спокойно няма проблем.
-Мисля,че е време да тръгвам.-каза му тя след като чуха сигнала-хайде ще се видим някой ден…
-Да някой ден-усмихна й се за пореден път детектива…

****

Ела не обичаше особено много да пътува със самолет ,защото просто й беше скучно. Нямаше какво да прави освен да съзерцава пухкавите облаци които вече бяха на нейното ниво. Но сега тя със сигурност не скучаеше.
С треперещи ръце тя отвори дневника. Колко интересно! Оказа се,че този дневник бил на баща й още от както е бил дете.
Картинките на слънца,цветя,къщички както и преписаните вътре детски песнички доказваха това. Първия текст беше песента за стария фермер МаКдоналд. Под него беше нарисувано едно прасе което обаче повече приличаше на куче.
Ела се зачете в първия текст с дата 27 Август 1985:

Мило дневниче
Днес се прибрах много рано понеже ми стана лошо.
Написах си домашното и с Кейти си поиграхме на
Гоненица…

Въпреки,че беше забавно да чете детските години на баща си Ела затърси из страниците някъде написано нещо за Майкъл Майърс. И намери.

Мило дневниче
Не съм писал в теб отадван,но сега се случи
Нещо ужасно,нещо много страшно което ме
Изплаши до смърт.Днес беше Хелоеин и ние с
Кейти решихме да си останем вкъщи заедно
С детегледачката ни Лори,но тогава ни нападна
Буги мен.Лори каза,че го е убила и ни изпрати да
Повикаме помощ. Той изглеждаше страшно!
С голям нож и маска бяла като лист! …

Датата на това беше 31 Октомври 1978 година. Ела разгърна натам. Отново годината беше 1978 а датата 1 Ноември:

Мило дневниче
Буги мен отново е нападнал Лори
Но този път в болницата. Лори
Казва,че е добре. С Кейти сме много
Притеснени за нея.

На следващата страница вече се прехвърляше направо на 1988 година където вече детския и найвен краснопис беше заменен от доста грубо нахвърляна информация.

На 31 Октомври 1988 година Майкъл
Майърс започва да преследва малката
Си племенница Джейми Лойд която се
Измъква на косъм а хората тръгнали
Срещу убиецът успяват с очудващ късмет.
Малката Джейми напада приемната си
Майка с ножица….

-Извинявайте госпожице-прекъсна я стюърдесата.-кацаме на Оксфорд. Моля подгответе се.
-О добре!-сепна се Ела.
Прибра дневника в сака си. Дали всичко това беше истина? Това се питаше докато самолета се приземяваше.
Бавно вратите се отвориха….

Глава 6
Отново в училище

Амбър ръкомахаше стиснала в ръката си табелка с разноцветен надпис „Ела Добре Дошла отново” и се усмихваше. Ела с уморена и углижена усмивка се доближи до приятелката си. Последва прегръдка в която Ела се почувства наистина у дома си.
-Добре дошла отново Ела!
Зад тях стоеше чернокосо момче което си беше бръкнало в джобовете.
Ела не очакваше това.
-Здравей Даниел.-каза тя като избегна погледа му.
-Надявам се добре пътува-намеси се между двамата Амбър.
Ела я погледна ядно.
-Да чудесно!-каза тя с раздразнение-не можеш да повярваш колко удобно и безопасно е да летиш днешно време.
-Няма да мога дори да повярвам!-усмихна се Даниел.
Даниел и Ела се гледаха глупаво докато Амбър стоеше между тях. Настъпи мълчание. Никой дори не смееше да помръдне.
-Даниел поеми това моля те!-подаде му изведнъж Амбър сака на Ела в неговите ръце.-Чакай ни в колата.
-Ние имаме да говорим!-допродължи Ела.
Даниел взе сакова и тръгна към изхода където ги чакаше колата.
Ела погледна с разярен поглед Амбър. Тишината между тях беше доста неловка.
Амбър гледаше в земята и от време на време поглеждаше с надеждата че Ела ще започне разговора. Но вместо това тя само гледаше укорително приятелката си.
Това не можеше да продължава повече.
-Кажи нещо-тропна с крак Амбър-само не мълчи
Мълчанието обаче продължаваше.
-Знаеш,че го направих за твое добро.
-За мое добро!?-не издържа вече да мълчи Амбър.-за какво трябваше да ми напомняш за този боклук!!!
Амбър отвори уста,за да каже нещо,но после я затвори. След това обаче реши да го каже.
-Виждала ли си как го гледаш онзи боклук?
Ела тръгна без да каже нищо към бутката,за да си вземе кафе,а Амбър я последва.
На бутката бяха само двете.
-Отговори ми на въпроса.-протестираше на мълчанието й Амбър.
-Две кафета моля-каза Ела като се правеше че не чува думите на Амбър.
-Хайде де!
-Това което чувствам го чувствам само аз!-изкрещя Ела накрая.
Амбър не очакваше това. Тя се премести назад изплашена от вика. В очите на Ела имаше нещо повече от ядосано изражение. В тях имаше ярост. И може би основателна.
Даниел беше нейното бившо гадже с което скъсаха едва преди два месеца и то заради друга. Ела разбра за другата само защото Амбър беше видяла двамата грешници.
Може би нейна беше вината,че Ела разбра за лъжата и скъса с едно от нещата което тя най-обичаше. Ако не беше Амбър сигурно Ела все още щеше да живее в лъжа.
В началото след края тя мразеше дори Амбър. Но след това й беше много благодарна защото само тя я спаси от вечната лъжа.
-Исках просто отново да ви събера-прошепта Амбър-аз бях виновна за разпадането на връзката ви.
-Не не беше-прегърна я вече поуспокойлата се Ела-ти беше тази която ме спаси. Разбери,всичко между нас с Даниел свърши.
Каква лъжа!
-Просто опитах да оправя нещата.
-В момента искам да говорим за нещо. Просто трябва да го споделя с някой.-каза Ела.
-Да седнем тук-посочи масичките около тях Амбър-разкажи ми докато си изпием кафето.
-Но….
-Той ще изчака-усмихна й се тя-инаме няма да му подсказвам по Френски…

*****

-Имате си семеен убиец!-възторжено говореше Амбър-Страхотно.
Ела направи жест на Амбър да говори по тихо.
-Хич не е толкова забавно-изсъска тя.
-Защо? Имаш си личен психопат. Какво по-хубаво?
-Ти не разбираш!-изсъска отново Ела-този човек е убил много хора от рода ми и е преследвал и ранявал почти всички.
-О-стаписа се Амбър-май не съм разбала правилно.
Ела въздъхна и отпи от кафето.
-Какво мислиш да правиш сега?-попита изведнъж Амбър
Ела не знаеше как да отговори на този въпрос. Не знаеше какво да прави. Все пак това беше последната й година в училище,а след това!? Не искаше да се връща в онази ужасяваща къща особено след това което й каза онзи детектив. Ами ако убиецът знаеше къде е? Не това не беше възможно. Засега плановете й бяха да отиде да живее при брад си в Ню Йорк да започне работа пък после….
-Ами…-започна Ела-засега мисля да завърша тази година пък след това…Браз ми каза че може да живее при него. Ще си намеря работа и като събера достатъчно ще си взема собствена квартира.
Амбър я погледна с тъжна усмивка.
-Знаеш,че винаги си добре дошра и у нас.
-Зная-усмихна се мрачно Ела.
-Мисля ,премълчаваш нещо обаче!-заподозря Амбър-Или греша.
Ела се замисли. Дали да й каже? Все пак това беше най-добрата й приятелка и реши да сподели това което я мъчеше.
-Убиецът-бавно заговори тя-убиецът в семейството ми…
-Даааа-забърза Амбър.
Ела си пое дъх.
-Неговото описание отлично отговаря на онзи кошмар отпреди няколко дни когато видях родителите си мъртви.
Мълчавие в което Амбър сякаш осмисляше думите на Ела.
-Искаш да кажеш,че си нещо като ясновидка?-бъ лва поредната си глупост тя.
-Не!-почти искрещя Ела-аз не съм ясновидка! Ако бях щях да съм видяла труповете им много преди онзи които и да е да ги беше пречукал.
-Не се ядосвай.-тихо и прошепна Амбър.-само се пошегувах.
-Не ми е до шеги-смотолеви Ела
-Знам съжалявам-облегна се на стола си Амбър.-има ли някаква вероятност да си го виждала и преди. Като например….в детските си години.
-Не знам-замисли се Ела-не си спомням да ме е гонил луд психопат убиец.
-Може би само си въобразяваш!-предположи Амбър.
-Но описанието беше толкова точно! Маската,работническите дрехи,ножа….всичко.
-Какво мисли брад ти?
-Не вярва-въздъхна Ела-и той е много разстроен от загубата.
Мълчанието обхвана двете момичета като въже. Погледнаха в различни посоки.
-Съжалявам-пророни Амбър.
Към тях бързо пристъпваше злоупотребилия с търпението му Даниел. На лицето си той имаше доста раздразнена гримаса.
-До кога трябва да ви чакам!-възкликна той.
-Спокойно Даниел-зауспокоява го шеговито Амбър-това е нищо в сравнение с времето в което чакаш Ела.
-Хей-извика ядосано Ела.
-Съжалявам-сложи ръка стъписано на устата си Амбър-изплъзна ми се.
Ела не издържа.
-Ще взема такси-скокна тя от стола си.
-Но….Ела-запелтечи Амбър.
-Докарайте ми багажа.Благодаря.
Тя обърна гръб на двамата стоящи до нея и тръгна към изхода.

****

Ела не взе такси. Искаше да остане сама. Дори и на улицата по която в момента минаваха много хора. След всичко което й се случи сега и това.
Тя ходеше по улицата и се оглеждаше по студените и тъжни витрини откъдето я поздравяваха я някой красив сувенир,я някой студен манекен облечен с последна мода дрехи.
Но очите и виждаха някъде извън тези витрини. Тя гледаше някъде в небитието,където си мислеше за несгодите които живота и даде. Не знаеше защо,не занеше и как но изведнъж от очите й започнаха да теката бавно сълзи. Ходеше бавно с наведена глава,за да не я пита някой „какво й е”? И тогава тя какво щеше да отговори. Луд избива семейството й а най-добрата й приятелка се опитва да я сдобри с бившия й приятел след като преди това ги е разделила.
Беше глупаво дори да се помисли. Човекът сигурно щеше да каже само:”Горката,не мога да ти помогна”и щеше да избяга.
Вдигна глава и избърса сълците. Продължаваше да ходи по улицата бавно загледана в светлината на пищните ала тъжни витрини.
В коридора на училището беше много тихо. Нямаше жива душа освен онзи пазач отвън който само беше погледнал безизразно Ела. Тя продължи нагоре към спалните помещения.
Отвори вратат на общата им стая с Амбър и завари самата нея седнала на леглото й. Погледите им се засекоха.
-Ела аз…-започна Амбър.
-Не казвай нищо-замаха с ръце Ела-просто замълчи.
-Не искам да се караме.
-Тогава защо го напарви?
Тишината обзе стаята. За кой ли път тя възцарува межди тях двете.
-Исках просто да оправя нещата-прошепна Амбър.
-Не беше нужно!-пресече я Ела.
Амбър стана и отида в банята. След малко се върна преоблечена в пижамата си и се зави през глава като прошиепна само едно.
-Лека нощ.
През това време Ела просто седеше на леглото си едва ли не залепила погледа си на стената.
Реши и тя да направи същото като приятелката си. Отвори сака си. Най отпред имаше една червена тетрадка на която с големи букви пишеше името на баща й. В цялата тази лудост беше забравила за нея.
Пое я в свойте пръсти и видя извития край на страницата до която беше стигнала.
След като облече пижамата си и легна на леглото тя отвори отново тетрадката там откъдето беше спряла да чете.
Въпреки че беше уморена любопитството й беше много по-остро отколкото умората и желанието за сън.
Следващия текст беше писан една година по-късно. Очевидно баща й се е интересувал горещо от кариерата на семейния убиец.

В нощта на Хелоуин през 1989 година
малката Джейми е в клиника под наблудението
на Доктор Лумис. Но въпреки че само преди година
смъртоносните патрони на около десет човека се
забиват в плътта на Майърс той отново атакува.
Атаката му отново е срещу Джейми като на тази
нощ загиват братовчедка й Рейчъл и много нейни приятели.

Ела преметна няколко страници пълни с рисунки и чертежи и откри още една бележка.

Нощта преди Хелоуин през 1992 година се
оказа пагубна за вече порасналато Джейми
след като Майкъл Майърс беше освободен
от някаква организация и изчезвал безледно
сега той се появи. Последвах думите й по радиото
които водеха към една обществена тоалетна.
там скрито в шкафовете намерих бебе . Може би
него преследваше Майкъл Майърс и точно за
това му трябваше вече мъртвата Джейми.
Тази вечер ще се реши всичко!

Бебе? Какво означаваше това. В следващия текст се описваше как Майкъл Майрс напада Кара майка й и как тримата със сина й Дани се отскубват от ръцете на злата организация освободила Майкъл.
Дани е роден преди мен? И не е дете на баща ми!?
В Ела се родиха странни съмнения. Обърна листа и зачете писаното след него.

Двамата с Кара се установихме в малка къща
далеч от онова зло място,там никога повече
няма да се завърнем. В онази нощ Кара загуби
цялото си семейство което беше зверски убито
от онова животно. Намерихме добро училище
за Дани,решихме бебето да остане при нас.
Кръстихме го Ела…

Ела не издържа и метна на земята тетрадката. Тя не беше дете на родителите си. Беше дете на някой друг. Не можеше да повярва на ушите си. Дълго стоя с ледено лице седнала на леглото.
Една сълза се стече по лицето й.

Глава 7
Шепот от миналото

Полицейската кола спря пред дома на детектив Стоун. Този път обаче не за да проверява за някакво престъпление. Беше време за почивка. След дългия работен ден в който шефа е крещял и бълвал огън сега вече беше нощ. Любимата част от деня на Стоун. Сега щеше да потъне в топлото си легло и да не мисли за нищо друго освен за съня. И без това вече беше изморен от убийства,обири и всякакви такива недъзи на големия свят. Беше време за сън.
Изморено той излезе от колата и я тресна. Врътна ключа и тръгна към вратат на дома си.
Вкара по-големия ключ в бравата и натисна дръжката.
-Скъпа, прибрах се!-викна той след като затвори вратата.
Никой нямаше. Не се чуваха нито децата радостни от завръщането на баща си,нито стъпките на жена му Милдред която явно не беше в къщи.
Той влезе в кухнята и намери закачена с онези магнитчета в различни форми,бележка от жена си на която пишеше:

„Отивам с децата при майка ми
Малко на гости,да ги видим с
Баща ми,ще се върнем най късно
Утре. В хладилника има храна
Ако си гладен стопли си.
Целувки:Милдред.”

Стоун въздъхна и се върна в хола. Уморено седна на дивана и пусна телевизора.
-Днес верижна катастрофа погуби….-той смени канала-Още ли я обичаш?-..отново канала бе сменен-Сбогом кучи сине…-Стоун изключи телевизора.
Не му се слушаше нито за убити при верижна катастрофа,нито за любовта на някаква лигла ,а още по-малко му се гледаха стрелбите на някакви мафиоти. Че нали той ги гледаше всеки ден и на живо. Честно казано вече му беше писнало. Искаше да си пенсионира и да спрат да го занимават с плодовете на хорската простота.
Унесъл се в сън. Дълбок сън. Толкова дълбок че беше прекъснат от силното иззвъняване на мобилния телефон на Стоун.
Той подскочи и взе от масата телефона поставен до пистолета и значката си.
Вдигна.
-Ало?
-Стоун!-извика мъжки глас от слушалката-точно ти ми трябваш.
-Кой се обажда?-запита Стоун.
-Инспектор Дийн се обажда глупчо.-засмя се от слушалката гласа.
Защо го търсеше чак сега? Беше три през нощта.
-Какво има?
-О не нищо-засмя се още по-силно Дийн-просто искам да свършиш нещо малко.
-Да свърша нещо? Но Дийн три през нощта е!
-Нещо малко е.
Стоун въздъхна. Тази вечер май също нямаше да се спи.
-Какво-каза отчаяно той.
-Искам да направиш доклад за Майкъл Майърс. Да бъде готов до утре сутринта.
-До утре сутринтта?!. Но Дийн.
-Приятно писане и лека нощ.
Другата страна прекъсна разговора.
Стоун все още държеше телефона в ръцете си. Малко след това го метна на дивана и тръгна за да взема лаптопа си.

****

Квартала беше облян в мрак. По улицата единствено уличните лампи светеха. Но по нагоре в квартала светеше още една къща. Къщата на детектив Стоун но който му бяха дали отново някоя нощна задача.
По огряната от светлината на къщата улица нещо премина. Премина ловко и почти незабележимо както и изключително тихо. Някое животинче може би …. нещото избърза напред и се скри в единия от декоративните храсти в двора на къщата.
В това време Стоун с много уморено и ядосано лице блъскаше седнал на дивана си копчетата на лаптопа си.
-По дяволите Дийн,по дяволите работата,подяволите значката ,подяволите всичко….!!!-мъмреше си ядосано той.
Той пишеше нещо като същевременно проверяваше и в интернет.
-Намерени са две трупа. Единия с прерязано гърло,а другия със счупен врат и рана в корема. –диктуваше си той-съседите чули писъци към три през нощта и отишли да проверят какво става. След като никой не им отворил те се обадили в полицията. Труповете са намерени час по-късно. В четири и десет с точност . Заподозрени…
Той сложи две точки. Върна се към интернет а в търсачката написа : Кара Строуд.
Още на първата страница попадна на статия от вестник „Таймс”.

„Психопат се завръща за да вендетира останалата част от семейството си!”

-Вендетира?-очуди се Стоун-не могат ли да кажат просто нападна.
Статията не беше особено дълга,но пък беше достатъчна за това което правеше детектива.

„Вечерта на Хелоуин се оказа пагубна за семейство Строуд,
намерени са четири трупа на членове на семейството.
намерен е труп с почти прерязан врат
Както и труп без глава. Очевидците казват
Че главата на единия от труповете била
Пръсната из цялото помещение.
Други два трупа са намерени в спалното
помещение. Единия от тях е намерен
с прерязано гърло, а другия с множество
прободни рани.
полицията в Хедънфийлд предполага
че семейството е избито от луздия психар
Майкъл Майърс,но той изчезна преди много
време и според тях логичен случай може да е
и Кара Строуд-единствения ненамрен труп за
който няма сведения. Полицията продължава
търсенето…”

-Това ще ми свърши работа-прошепна си доволно Стоун.
Започна да пише ред по ред като с щастливата мисъл че ще успее да свърши за още десетина минути и ще може да поспи няколко часа.
Пишеше бързо или поне толкова колкото му позволяваше умората и желанието за сън.
Троп.
Входната врата се тропна сякаш някой я затвори. Стоун се огледа. Стана за да провери какво става. Запристъпва към вратата. Натисна ръчката. Беше си заключена.
-Може би вече прекалено ми се спи.-промърмори си той и се върна към лаптопа си.
Странно. Лаптопа му беше затворен.
Стоун бавно седна и го отвори. Написаното се беше запазило. Той въздъхна облекчено.
Продължи да пише.
Троп,троп….
Някой сякаш ходеше зад него. Той с очуден поглед се огледа и погледна зад себе си.
Там обаче нямаше никой.
Докато той се оглеждаше уплашено телефоннът му звънна. Той се стресна и подскочи.
-По дяволите-изстена той и вдигна телефонната слушалка с треперещи ръце.
-Ти не спиш ли?!-почти изстена той на обаждащия му се Дийн.
-Ами поспах така малко.-отвърна спокойно Дийн-виждам че липсата на сън ти се отразява не много спокойно.
-Ти си виновен за което-издразнено сподели Стоун.
-О съжалявам-засмя се той-как върви доклада.
-Добре-въздъхна Стоун-започвам да халюцинирам вече от тези глупости за убийствата извършени от Майърс. Не могат ли да разберат че той вече е история.
-О той найстина е в историята-засмя се Дийн за пореден път-но не знаеш кога историята ще дойде в дома ти!
Луд смях се чу в ухото на Стоун,а самият той потръпна.Затвори телефона без да каже дори и чао.
-Успокой се-каза си той и отново седна за да допише доклада си.

****

Точка. Най после сложил точка и можел да си почине. Затвори лап топа си и телефона му отново иззвъня. Той вдигна.
-Да Дийн?-запита издразнен вече Стоун.
Инспектор Дийн май се беше почерпил и то доста. Започна да фъфли на слушалката.
-Помислих че историята е дошла в дома ти хахаха-истеричен смях.
-Лека нощ инспекторе,починете си добре-Стоун затвори телфона.
Изпръхтя.
ТуП!
Изведнъж токът спря.
-О страхотно.-изсъска той-сега и това.
Седна на дивана и потърка лице с ръце. Въздъхна.
Троп! Троп! Троп!
От кухнята се носеха стъпки.
Троп! Троп! Троп!
Стъпките спряха.
Стоун се поколеба но реши да провери какво става.
Стана и тръгна с бавни и несигурни стъпки към кухнята. Тя беше обляна в мрак. Не се виждаше нищо а нямаше и ток. Тъмата беше хванала в мрежите си цялата къща а някой я беше освободил от затвора на светлината. Кой ли беше той?
Изведнъж от мрака на стаята изскочи с насочен напред кухненски нож в ръка маскиран с бяла маска и облечен в работни дрехи човек. Той замахна към Стоун но Стоун се отдръпна в последния миг. Ножът мина покрай ръката му като направи рана.Следващия замах с ножа също беше неуспешен. Стоун ловко го отбягна и затърча обратно към хола за да вземе пистолета си което беше единственото му оръжие.
Когато стигна до масата обаче,там пистолет нямаше.
Дрън!
Това беше падналия от пистолета пълнител пълен с патрони. Празния пистолет беше в ръцете на същия маскиран звяр.
-О не –изшепна Стоун.
Преди обаче каквото и да направи празния пистолет бе захвърлен към него и го удари по главата като запрати ударения с писък на земята.
От челото му се стече кръв, а Стоун се гърчеше. Тихият убиец се наведе над него и го огледа с интерес. Стоун беше почти в безсъзнание. Майкъл Майърс вдигна ножа.
Сега Стоун беше жертвата. Утре него щяха да гледат облян в кръв.
Ножът се спусна. След това още един път се вдигна и спусна към главата на Стоун. И още веднъж,и още веднъж. Ножа беше покрит с кръв. На челото на детектива имаше голяма прободна рана а самия той беше мъртъв с отворени очи. Майърс бръкна във вътрешния джоб на сакото на детектива и от там извади самолетен билет. Беше за Оксфорд. До днес сутринта Стоун мислеше да отиде и да опази Ела от ножа на чичо й. Сега вече вместо помощ той и изпращаше гибел….

Глава 8
Съболезнования

Тишина. Сън. Сълзи в съня. Вик.
-НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ
Будилника беше прекъснала поредния кошмар на спящата все още Ела. Тя не можеше да възприеме прочетеното вечерта преди лягане в дневника на баща си. Нима тя е осиновена,нима нейните родители които са я дарявали с обич не са нейните кръвни. Тогава кой са кръвните й родители?
„Джейми Лойд”-помисли си Ела.
Това име се набиваше като нож в сърцето й. Не знаеше кой е истинския й баща,а пък и истинската й майка бе мъртва. Дори хората които я отгледаха бяха мъртви. При мисълта ,че брат й който така безусловно е обичала също не е нейн кръвен вече й прилоша. Всичко в нея се преобърна но тя се сдържа по някакъв странен начин да не повърне. Често й се случваше тези дни. Че кой я вини. Все пак почти никой не е изпитвал болката на дете останало само на този свят. А тази болка предизвикваше у нея погнуса,ярост и силна тъга която никой друг около нея не можеше да изпита. А нейните приятели? Те не мислеха за нея мислеха само за себе си и как да направят така че да им е забавно. Но на нейн гръб беше тази забава! Амбър която й беше до миналата вечер най-добра приятелка сега вече не я интересуваше. Не искаше да говори с нея и като цяло на Ела не й се говореше с никой.
Стана. Тръгна към банята къзето плисна лицето си с вода. Погледна се в огледалото. Какво виждаше. Тъга….и нищета от едно изгубено нещастно съществуване.
Зад нея завесата зад която стоеше ваната и душа потрепна. Ела сбърчи очи. Помисли си че както винаги й се привижда и продължи да гледа в огледалото измъчените си очи.
Отново завесата потрепна. Сякаш зад нея имаше някой.
Ела се обърна. Тръгна натам бавно. Хвана завесата и със замах я измести. Зад нея изправен във ваната я чакаше изродът он нейните сънища. Маската! Бялата маска! И ножа! Кървавия нож!
Той я погледна с любопитство и вдигна ножа. Ела пазна на земята и запищя.
-ААААААААААААААААААААААААААААААААААААА!!!!
Тя се гърчеше на мокрия под в банята под натиска на все още жилещия я кошмар.
Амбър която се събуди от виковете й затича към банята. Прегърна я.
-Спокойно,спокойно-шепнеше й галъовно тя-просто кошмор. Това беше просто кошмар. Успокой се.
Ела продължаваше да диша учестено но спря да вика.
-Той…той…той..-пелтечеше тя-беше…..там…
-Кой?Къде?.-запита Амбър.
След като видя обача смъкнатата завеса на душа всичко й стана ясно.
-Ела да се успокойш.
След няколко минути и една чаше вода Ела вече беше по-добре. Не пелтечеше,нито плачеше,нито викаше….нито говореше.
-Добре ли си?-попита я Амбър.
Амбър вече беше готова да тръгва към часа им по Информатика. Беше нарамила чантата си и гледаше към Ела и тя да тръгне.
-Била съм и по добре-прошепна едва едва Ела.
-Виж-седна изведнъж до нея Амбър.-не ми се сърди моля те. Не го направих за да ти навредя. Исках просто да помогна. Мисля че ако се сдобрите със сигурност ще се почувстваш по-добре и може би отново ще заживееш както преди.
-Не ми трябва опора-извъртя глава към нея Ела-имам си брат който ме обича. И никога няма да съм същата. Мислш ли че е лесно всяка нощ да сънуваш убиецът на родителте си и да знаеш че това не е само кошмар а реалност. Мислиш ли че е приятно да знаеш че майка ти и баща ти хората на които най-много си държала са мъртви. Няма да ги видиш НИКОГА повече.?
-Успокой се.
Ела вече викаше а Амбър стана от мястото си.
-Не ти никога няма да узнаеш болката ми-кратко мълчание-какво ли да очаквам от такава като теб!?
Амбър отвори широко очи и аха да каже нещо. Уви,реши да замълчи и просто се врътна и излезе през вратата.
Ела остана сама в стаята.
Скоро обаче стана и реши да събере необходимите й неща в раницата.Събра ги.
По примера на приятелката си натисна дръжката на вратата и излезе от тази студена стая.

****

Коридора беше празен. Часът беше вече започнал. Чистачите бяха вече изчистили като оползотворямаха това свободно време.
Само едно момиче не беше в час. Ела беше обгърнала раницата си с две ръце и ходеше към компютърната зала по Информатика. Тя се намираше в края на коридора и се съсетоеше от много маси и комрютри подредени пред подиум на който беше бюрото на госпожата и разбира се и нейният компютър.
Стаята се намираше в дъното на коридора на първия етаж на училището.
-Условния оператор….-чуваха се думите на госпожата от стаята.
Ела почука.
-Влез.
Тя плахо бутна вратата. Всички се извърнаха от екраните на своито компютри за да разберат кой е новодошлия.
-Извинете госпожо Хафмън!-застана покорно на рамката на вратата Ела-успах се и имах някой…проблеми.
Госпожа Хъфман попринцип мразеше да закъсняват учениците за часът й. Но този път тя не гредаше Ела с обичайния яростен поглед. Съжалението напираше в нейните очи. Не изглеждаше ядосана…
-Няма проблеми скъпа. Седни си на мястото не се притеснявай.-каза й госпожа Хафмън по най-милия възможен начин.
Ела бавно застъпи към своето място до Амбър.
„Мила!?!-помисли си изненадано Ела-това сигурно не го е казвала и на най-близките си приятели и роднини.
След като седна до Амбър тя изведнъж я хвана за ръката.
-Още ли ми се сърдиш?-попита я тя.
Ела бързо отмести ръката си от нейната.
-Не очаквай скоро да спра.-проговори й студено Ела.
-О моля те не прави детски историй-възкликна Амбър.
Ела се направи че не я чу.
Към нея изхвърча бележка от съседния чин където седеше една от нейните съученички.
Ела отвори бележката.

„Съжалявам за това което се
Е случило на родителите ти
Искам да знаеш че ако
Има нещо аз съм на среща”

Това пишеше на бележката. Ела кимна благодарно на нейната съучевичка.
В последните минути от часа към нея преминаха още много извинителни бележки и дори може би целия й клас беше изразил съпричастието си.
На Ела й беше писнало от всичко това. Звънецът би.
Тя си взе нещата и тръгва нагоре. Мислеше си за цялото това безумство. Както ходеше замислена обаче изведнъж се удари в някой. Отворената й чанта падна на земята ,а учебниците й се разпиляха по земята.
-О съжалявам.-изписка тя.
Заедно с човека в който се блъсна се наведоха и събраха учебниците й.
-Много съжалявам-повтори Ела-Оу.
Пред нея стоеше ухиленият до уши Даниел.
-Мина ли ти?-ухили се още повече той.
-Може би в някой друг живот-изсъска тя и тръгна да избяга от този разговор но той й препречи пътя.
-Стой малко-продължи Даниел-искам просто да оправим отношенията си-искаш ли да излезем може би днес към осем.
-Днес няма да мога!-каза студено тя-ще бъда в старческия дом.
-ААА-засмя се той-отново ще се занимаваш с онези изкукали старци и старици. Нима за тебе няма млади хора?
-Не-усмихна се хладно Ела-просто нямам какво да говоря с образи като теб. А й плащат добре,както знаеш.
-В други ден?-попита директно Даниел
-В други ден може-поклати глава задоволително Ела
-Чудесно.
-Чудесно.
Ела се обърна с гръб към него и тръгна към стаята си. Не й се стоеше в глупавите часове. Реши да отиде и да си почине. След обед тръгна към старческия дом.

****

Беше вече нощ. Ела беше приключила при старците в старческия дом и се връщаше към училището си. Нямаше никой по улицата. Ела взе такси но когато стигна до улицата на училището й реши да подиша малко чист въздух.
Тя ходеше и чуваше стъпките си. Но не беше сама. Зад нея тя чу стъпките на…още някой.
Обърна се. На светлината на лампата беше огрята сянката на някой. Там най-спокойно си стоеше някой и наблюдаваше днижещата се Ела. В ръката си той даржеше нещо…остро.
Ела не смееше да помръдне. Той бавно тръгна към нея. Тя затича напред. Без да се обръща тя изключително бързо стигна до стаята си в спалния етаж.
Тя заблъска по заключената врата.
Сянката на фигура се зайзкачва по стълбите.
-О не-прошепна си тя.
Фигурата бавно се изкачваше по стълбите…

Глава 9
Срещата

Ела трескаше все още по вратата. Всякаш никой не я чуваше.
-Амбър,Амбър-крещеше тя и блъскаше по вратата.
Фигурата бавно се придвижваше по стълбите. Ела погледна за момент движещата се към нея сянка. Продължи да блъска по вратата.
-АМБЪР-крещеше вече лудо тя.
Сянката се уголемяваше все повече… и повече…и повече….
-Идвам,идвам-чу се уморен глас от стаята.
Ключа се врътна.
-Какво ста…
Ела влезе със засилка в стаята.
-Какво правиш-попита Амбър след като Ела се свлече на пода.
-Някой….някой ме следи.-завлачи се по пода Ела задъхана.
-Кой?
Някой почука на вратата.
-Не отваряй-изсъска Ела
-Господи не знам дали не полудяваш-изстена Амбър след което отиде към вратата.
Погледна през шпионката и въздъхна.
-Да не би пазача да те е гонил с нож.
-Какво?-очуди се Ела.
Амбър завъртя отново ключа и отвори вратата.
-Всичко наред ли е?
Пазачат на училището Бъд стоеше на вратата и гледаше ту едното ту другото момиче. В ръката си той държеше нож.
-Всичко е наред!-каза най-спокойно Амбър- просто съквартирантката ми си е втълпила че я гони….и аз не знам какво.
-Мисля че някой ме следеше-изправи се бавно Ела.
-Аз бях!-каза й най-спокойно Бъд-видях че някой минава по улицата и реших да го проследя защото,все пак е вечер и не мога да видя точно какво става. Взех един нож за всеки случай и реших да проследя късния посетител. А ти къде беше до толкова късно млада госпожице?
-Бях До старческия дом на работа.
Бъд се усмихна. Той не беше от най-приятните хора. Обичаше да носи шапки и беше извънредно дебел едва се двежеше. Беше на около четиресет годишна възраст но косата му вече беше опадала. Все още беше ерген.
-Чудесно-засмя се той-няма да повярвате корко самотене е един стар човек оставен на произвола на съдбата в някой дом. Хубаво е че ходят такива красиви момичета да посещават забравените от съдбата. Лека нощ!
Бъз затвори вратата.
-Искаш ли кафе?-попита Амбър.
Ела само поклати мълчаливо с глава.
След няколко минути кафето беше вече готово и от кухнята се носеше приятен аромат който за миг накара Ела да забрави за огромните си проблеми.
Амбър се върна с две чаши от които излизаше гъста пара.
-Заповядай-подада тя едната чаша на Ела.
-Ще ме тровиш ли?-попита Ела.
-М да-поклати глава Амбър.-в чашата ти съм изсипала един килограм отрова за мишки. Не се притеснявай.
Ела се усмихна.За миг това че вече с Амбър са сдобрени стопли душата й. Почувства се по-добре от толкова време насам. Отпи от горещото кафе и се облегна на дивана. Въздъхна но този път не от тъга,а от облекчеине.
-Сега аз трябва да се сърдя-усмихна се под мустак Амбър.
-Така ли защо?-усмихна се невинно Ела.
-Май си пропуснала да ми кажеш…-започна Амбър-една маааааалка подробност около теб и…Даниел.
-Хайде стига Амбър-стана сериозна Ела-излизаме по приятелски. Няма да се оженим още първата вечер след като сме излезли.
-Така се започва-продължи да се хили глупаво Амбър.
-О хайде стига тъкмо се сдобрихме. Да говорим за нещо друго.
-О ти да не си рашила да станеш монахиня.
Амбър продължаваше до упорства а Ела вече я заболяваше главата. Сякаш Амбър не спореше а биеше с чук приятелката си. Безнадежността отново хвана Ела в своята паяжина както паяка улавя жертвата си. И дори скоро можеше и да я умъртви ако не направи нещо.
-Спри!-възкликна Ела.-спри веднага.
Беше я заболяло сериозно главата. Амбър говореше ли говореше но този път разбра че е прекалила и млъкна. Седна на дивана до Ела която въздъхна вече от обхваналата я безнадежност.
-Беше в добро настроение-изшептя Амбър-съжалявам че го развалих.
Ела нищо не отговори. Така си беше. За малко беше пусната от хватката на болката и нейната най-добра приятелка й наду главата с което отново отвори вратата към безнадеждността,страха и мрака обвили Ела тези дни.
-Съжалявам.-повтори Амбър и взе двете вече празни чаши от кафето.
Отиде до кухнята но повече не се върна.
Очевидно засрамена от постъпката си беше решила просто да си легне и да се надява до утре всичко да е забравено и простено.
Ела поседя малко в мисли за случая. Скоро обаче реши да направи като приятелката си. Изми се и нахвърля пижамата си. След което се метна на леглото. Беше адски изморена от всички емоций които я споходиха тази нощ. Въпреки това тя беше адски развълнувана от приближаващата среща. Откакто се разделиха с Даниел не бяха говорли не бяха излизали и дори не бяха си поздравявали. Но това може би бе знак….може би бе ново начало.
След малко размисли тя се унесе и потъна в тишината на дълбокия си сън.

****

-Ще се видим довечера нали?
Ела беше излязла по-рано този път и в коридора се беше натъкнала ненадейно на Даниел.
-Да-пророни тя-ще те чакам.
-8 часа одобно ли е?-попита той.
-Ела в седем.
-Колко си нетърпелива-усмихна се той под мустак.
Найстина беше така. Ела нямаше търпение срещата за се състой за да разбере най-накрая дали двамата с Даниел са един за друг или не….
Стоя във всеки един час. Жарните погледи все още бяха на линия но вече нямаше бележки…може би всеки един й беше казал това което искаше. Тя също беше доволна от това.
След часовете тя отида към стаята си отново заедно с Амбър за да изберат дрехи за предстоящата тъй дългоочаквана среща.
-Тази?-Ела беше избрала една доста къса рокличка с мъниста и разни светкащи атрибути.
-На магистралата ли ще ходиш?-отговори й с въпрос Амбър.
-Да права си не става.
-Защо не избереш онази рокля която беш е на майка ти-посочи Амбър.
Ела отвори гардероба и пред нея просветна една прекрасна черна рокля. Изчистена и красива. Точно вечерна.
Въпреки красотата на роклята очите на Ела се насълзиха. От спомена за майка й! Тази рокля й беше подарена от майка й за 17-тия й рожден ден. Обичаше да я облича когато излизаше с Даниел но след като се разделиха и майка й почина,тази рокля беше един безрадостен спомен.
Ела затвори гардероба и седна на леглото със сълзи на очите.
-Не мога да го направя-прошепна тя.
Амбър се наведе над нея с мило изражение и погали лицето й.
-Ела-започна тя-знам че ти е трудно но виж живота продължава. Ти не си сама. Имаш мен , брат ти Дани а скоро ще имаш и Даниел сигурна съм. Моля те облечи роклята.
-Много е трудно-пророни Ела.
-Сигурна съм че е така-каза й Амбър-но е време отново да живееше живота си. Без убийци,без излишни спомени. Обещай ми.
Ела поклати глава.
-Права си-вдигна глава тя-ще облека роклята,и ще живея своя живот…

****

Даниел и Ела ходеха един до друг по нощната улица към близкия ресторант „Три звезди”.
Даниел искаше да я заговори но се страхуваше че ще каже нещо не както трябва и реши просто да змълчи.
Ела пък чакаше да й каже нещо но тъй като той не го направи и тя мълчеше в такт с настъпващата нощ.
-Кажи нещо де-не издържа Ела.-на среща си. Така ли ще мълчиш.
-Какво да кажа?-усмихна й се Даниел.
„Какво хубаво начало”-помисли си тя.
-Ами нещо!-възкликна Ела.
-Нещо.
Отново замлъкнаха. Началото на срещата беше мълчаливо а дали щеше да продължи така.
-Стигнахме-посочи й Даниел един от много осветените ресторанти.
Три звезди не беше от най-богаташките ресторанти но пък беше добър и не много скъп.
Когато влезнаха Даниел пое палтото на Ела и остана без думи. Черната рокля подарена от майка й много й отиваше.
-Излязъл съм с кралицата на нощта-пророни Даниел.
-О благодаря-зарадва се Ела.
Той бавно постави палтото на стола й и също седна.
-Да видим менюто а?-попита той.
-Мхм-поклати глава и се зарови в менюто.
Помълчаха малко след това започнаха да обсъждат менюто.
-Ще отида до тоалетната-каза Даниел и стана от стола.
Ела остана сама. Огледа заведението. Сервитъор, бармани….но имаше и нещо друго.
До задния вход седеше човек в работнически дрехи. Тове не беше странно,но маската на главата му беше. Този човек напомняше нещо на Ела. Той се извъртя към масите.
-Майкъл Майърс-прошепна си тя.
В ръцете си той на държеше нищо. Погледите им се засекоха за минута. Тя изпитваше такъв страх,но и такава омраза към този човек отнел живота на толкова много хора от семейството й.
Искаше да направи нещо. Да накара този изрод да страда . Да умира…. бавно. Но в нея нямаше тези инструменти. Затова взе един остър малък нож от масата и се стана.
Вратата на задния вход се затвори. Майърс беше излязъл. Тя скри ножа в ръкава си и продължи напред към задния вход. Отвори вратата. Майърс вече беше накрая на улицата и точно да завие и да се скрие от погледа й той се обърна.
Злите очи гледаха в Ела.
Въпреки че тя не виждаше толкова добре в тъмного усещаше този зъл поглед фокосиран върху нея.
-Ела?
Тя подскочи и ножът падна от ръката й.
-Какво става ?
-Изплаши ме-пророни тя.
-За какво ти е това-вдигна Даниел ножа паднал от ръкава й.
-Видях,видях нещо?
-Какво? Искаш ли да поговорим?

Глава 10
Джон Тейт

След като се върнаха на масата Ела му разказа всичко. За родителите си,за убиеца,за болката си.
-От няколко дни не мога да мисля за друго освен за кончината на родителите си.-почти се разплака тя-както и за това дали онзи маскиран психар няма да излезе от някъде и да ме погне и дори да ме довърши както направи с родителите ми.
-Защо просто не се отпуснеш?-изведнъж и каза Даниел-Защо просто не се отдадеш на нещо друго което те интересува. Нещо като хоби. Тогава може би ще спреш да се занимаваш с тези тъжни и кървави събития…
-Знам че това беше той…-прошепна Ела
-Може би си видяла някой работни. Наблизо има строеж.
-Не той носеше маска-повтаряше Ела.
-Хм….
Между двамата настъпи тишина. Е,Даниел скоро я прекъсна.
-Ами ти каза че не спираш да го сънуваш! Възможно е и сега да ти се е привидяло.
Ела въздъхна.
-Не знам Дан-каза тя-вече…
-Ти ме нарече Дан-изведнъж я прекъсна той.
-Ами….-стресна се тя-Да!
-Не ме беше наричала така от …..от края
Мълчание. Неловко мълчание в което и двамата бяха забити в земята.
-Вярваш ли в новото начало?-попита я изведнъж той
-Какво-изненада се Ела.
Той си приближаваше стола все повече и повече.
-Аз знам че за нас има бъдеще!-прошепна й той в ухото като се доближи до нея.
Лицата им бавно се приближаваха едно до друго. Устните им се сляха в страстна целувка.
Ела беше чакала този миг от толкова много време. Толкова много… Не можеше да си представи че това се случва на яве а не в съня й. Отдаде се на мечтите си и се остави на своето изкушение.
Отделиха устни. Даниел отново се върна на мястото си от другата страна на масата.
Между тях застана мълчание. Всеки гледаше с надежда другия да каже нещо.
-Толкова копнях за този ден-престраши се Даниел.
-И аз-призна си Ела.
-Когато всичко между нас свърши-продължи той-узнах каква грешка съм направил. Узнах какво всъщност си за мен. А ти повярвай ми си всичко за мен. Онази беше просто грешка, но ето че най-добрата ти приятелка не била много зла.
-Хайде да не говорим за нея-помоли Ела.
-Както искаш.
-Ами да поръчваме.
Поръчаха си различни неща от които и шампанско с което без да искат поляха мястото до себе си и хората до тях.
-ХЕЙ!!! ВНИМАВАЙТЕ!!-крещяха хората.
-Да,да прави сте съжалявам-повтаряше на всички Даниел.
След това си поговориха за това какво ще правят оттук нататък. Разбраха се отново да опитат. Това е ясно на всички ви вече сигурен съм. Ела беше на седмото небе. Особено романтично беше когато Даниел я взе на ръце и я пренесе до прага на вратата й.
Отново се сляха в целувка когато той я свали пред вратата на стаята й.
-Кога ще те видя пак?-попита а Даниел.
-Естествено че утре глубчо!-засмя се Ела.
-Ще броя часовете аз съм сигурен че ще минават бавно и мъчително без теб.
Ела се усмихна. Той се наведе и я целуна по чулото.
-Лека нощ зайо-усмихна й се той.
-Лека нощ-каза замечтано тя.
Даниел се обърна и затича по празния коридор към стаята си.
Ела беше усмихната. Усмивката й беше широка. За първи път се чувстваше щастлива от доста дни. Може би защото точно той й липсваше във всичките тези дни.
Натисна дръжката на вратата. Връхлетя вътре.
На дивана седеше Амбмър. Личеше си че не беше лягала. Очевидно беше чакала приятелката си да дойде за да разкаже интересни новини от срещата.
-Добър вечер.-поздрави Амбър осветена само от светлинката на свещта-не водите ли някого или по-точно някой?
-Иска ти се-включи лампата Ела и развали този мрачен покой.
-Хей,защо ми развали атмосферата-скочи Амбър.
Ела сякаш не я чу. Седна до нея и и се захили.
-На какво се смееш?-чудеше се Амбър
Ела продължаваше да се хили глупаво с необикновено изражение на лицето.
-Какво да не би….О Боже!-възкликна Амбър-да не сте….
Ела поклати глава.
-О Боже!!!-възкликна Амбър.
-Да нали-пое си дъх Ела.-тръгнахме отново.
-О…Аз си помислих че сте правили…друго.
-Хей-Ела удари приятелката си леко по рамото.-не съм чак толкова долна че да си легна още на първата среща.
-Не знам,не знам вече от теб всичко може да се очаква.
Ела отново се изсмя.
-Разкажи ми как мина срещата ви?-подскочи Амбър.
-Ами започна скучно но после отново ми се привидя онзи убиец…
-О както винаги!!!-прекъсна я Амбър.
-Не ме прекъсвай-сбърчи я Ела-тааа след това му споделих всичко,и той ми призна че съм му липсвала.
Мълчанието споходи стаята.
-И това беше…

****

Сутринта след поредната разнежена среща с Даниел,Ела най-после беше решила да е в училище както трябва. Изкара много добри оценки на изпитванията цял ден. След обед не успя да се срещне с Даниел защото той имал някаква работа в града.
Така тя остана сама. Амбър беше с нейния пореден приятел Били,а Ела остана за малко сама.
Реши да се поразходи в парка около училището. Времето беше слънчево и весело,а Ела се усмихваше и радваше в тон с прекрасното време. Време беше да забрави за проблемите и да се позабавлява и да отдъхне.
-Извинявайте?
Ела се обърна. Зад нея стоеше висок чернокос мъж облечен в дънки и блуза който очевидно искаше нещо от нея.
-Ела Строуд?-попита непознатия.
-Да. А вие сте?
-Джон Тейт.
Той се доближи до нея и й стисна ръката.
-Или може би е вече по-добре да ми казвате Джон Строут.
-Какво искате да кажете?-очуди се Ела.
-Искате ли да седнем някъде за да ви обясня?

****

-Обяснете ми!-настояваше Ела.-от петнайсет минути ми повтаряте че по неизвестни и нежелани от вас обстоятелства ми се водите някакъв роднина. Какво по дяволите означава това?
Двамата бяха седнали в едно малко кафене в парка. Бяха започнали разговора много остро.
-Виждам че губите търпението си. Всичко ще ви обясня.
-Започнете-настоя Ела.
-Добре…-пое си дъх сякаш щеше да произнася присъда Тейт и започна-аз съм син на Лори Строуд.
Ела отвори очи. Не знаеше какво да каже. Лори Строуд беше сестрата на Майкъл Майърс. Тя беше водена за мъртва но…
-Продължете…-прошепна Ела.
-Майка ми смени името си на Тейт и започна нов живот като директор на училище. Но след като коварния й брат ни нападна една хелоуийнска нощ тя вместо него обезглави един полицай който беше хванат в клопката му. Той уби двеме от моите най-добри приятели. Приятелката ми не издържа и сега и тя е в клиника. А майка ми…
Джон замълча. Сведе глава надолу.
-Какво стана с нея?-пойнтересува се Ела.-Кажи?
-Тя беше убита в психиатрична клиника. Тя остана там след инцидента не издържа.И там намери смъртта си.
Мълчание. За кой ли път.
-Съжалявам-пророни Ела.
-Тя беше намерена рано сутринта с прободна рана на двора лежаща в локва кръв. Ножа на престъплението намериха при един от освободилите се луди…но аз не мисля така. Мисля че чичо ми е дошъл за да вземе единствената си жертва която му се е изплъзнала. Време е и ти да станеш такава.
-Какво имате предвид?-присви очи Ела.
-Родителите ти не са убити от някой друг надявам се знаеш! Баща ти не е писал онзи дневник за да пише роман.
„Дневника! Откъде ли знае за него?”
-Откъде знаете за дневника господин Тейт-изведнъж възкликна Ела.
-Моля те не ми говори на Вие,все пак майка ми е била бавачка на баща ти онази вечер когато са били нападнати.
-Ясно!-спокойно изрече Ела
-Следя всички негови стъпки и се пренасям на всяко място където може да е. Все го изпускам. Искам да му отмъстя за всичко което ми направи. На мен и на майка ми.
-И мислиш че е тук.
-Да,мисля че е точно тук и дори в момента може да ни наблюдава.
Ела настръхна. Беше щастлива допреди малко когато през живота й отново започнаха да преминават тъмните сенки на убиеца.
-Разбери Ела той те преследва и няма да се примири докато не види трупа ти. Той вече не е човек,особено след онзи пожар…
-Пожар?
-Да,малко след смъртта на майка ми той напада някакво глупаво риалити шоу заснемано в родната му къща.
-Какво да правя?
-Приеми един съвет от мен. Дочети дневника. И ако в него има начин да погубиш това зло направи всичко но го върни в ада там където заслужава да бъде. Не му позволявай и той да влезе в твоите сънища,защото той това иска. Отдавна не е само уБиец. Той е някаква машина,някакъв демон от мрака.
-Но той вече проникна в моя сън. Видах го всяка вечер.
-Видях че си щастлива….а той точно това иска да убие у хората. Щастието им и желанието да продължат да живеят щастливо….Иска всички да имат неговата съдба…

Глава11
От сенките

След този много разгорещен разговор с Ела Строуд,Джон Тейт реши да се върне у дома си. Уморен от търсенето но и облекчен от това че е предупредил момичето той реши да се прибера в малкия си апартамент.
Нощта бавно се спускаше. Хората вместо да се прибират бавно бавно за сън излизаха все повече и повече. Това беше нощния живот.
Джон не можа да го разбере. След атаката той много бързо порастна и узна каква е тегобата да си възрастен.
Е,той сега ходеше с наведена глава по улицата като се молеше някъде да срещне някой който да му помогне да спрат това зло Майкъл. И ето че пред него изгря единствената надежда,но само в едно момиче търсещо отмъщение. Дали Ела беше достатъчно силна за да се опълчи на убиецът на нейните родители.
Джон вдигна глава. Между минаващите хоре се белееше едно лице. Сред толкова много румени и свежи лица се белееше едно болно бяло и зло лице което се отличаваше най-много от другите. Джон познаваше това лице!
-Ти!-прошепна остро Тейт.
Бялото лице продължаваше да го гледа до една от витрините на магазина за сувенири.
От якето си Джон извади пистолет и го насочи към бялото лице.
Беше чакал толкова време за това. Чу се изстрел.
-ААААААААА!
На мястото на бялото лице на земята с кървава рана седеше един обикновен човек който стана невинна жертва.
Всички около Джон по улицата се разпищяха и се разбягаха. Джон се стъписа. Погледна безжизненото лице на непознатия което го гледаше без сила. Джон беше убил невинен. Огледа се наоколо. Към него идваше онова бяло лице облечено в работнически дрехи. То извади нож от ръкавите си. С бавна стъпка то се приближаваше все повече и повече към него.
Джон не знаеше какво да преви. Дали да стреля и да рискува още един невинен живот,или да измисли нещо друго.
Обърна се и изтича към една малка и тъмна уличка. Време беше между него и убиеца на майка му да няма нищо друго освен желанието за отмъщение,и желанието за победа.
Изтича напред като се покатери и прескочи една мрежа. Зави през едно от разклоненията на пустата улица ,и стигна до нейния край.
Голяма стена се изпречи на неговия път. Стена която той не можеше да прескочи.
-Какво да правя какво да правя!?-заговори си сам Джон.
-Господине-прекъсна размишленията му стар и изнемогващ глас.-Имате нужда от помощ ли? Винаги стигат до тази улица само хората които бягат от някой….или от нещо.
Джон се огледа.
Не беше видял увития в парцаливо одеяло стар човек които изстрадал от несгодите на живота.
Той беше опърпан,а лицето му не се виждаше от увитото около него одеяло.
На Джон му хрумно една идеална идея.
-Даваш ли одеялото за якето ми.
-Десет долара!-каза старецът.
Джон помисли малко.
-Имам едно предложение за теб.-усмихна му се той.
-Слушам!
-Ще ти дам двайсет долара ако направиш нещо за теб.
-Каквото искате….
Точно това искаше да чуе Тейт.
-За двайсет долара си давам дори и живота.-въздъхна стареца.
-Точно за това говоря….

****

Сянката на убиеца се доближаваше бавно към целта си. Пред нея обаче изскочи мрежа. Жертвата й я прескочи. Майкъл спря за минута и я огледа въпросително.
Жертвата му затича зад нея и зави зад единия ъгъл.
Убиецът тръгна към мрежата. С голи ръце я хвана и я скъсана две. Ръкавиците му останаха здрави. Както и ръцете му като цяло….
Убиецът бавно ходеше към целта си.
Пристъпваше…Въпреки че целта му беше далеч пред него ,той усещаше негвото притеснение и учестено дишане.
Приближаваше се все повече и все повече. Жертвата му тичаше бързо…но изведнъж спря.
Майкъл направи същото. Дълго време Майкъл стоя на едно място.
След петнайсетина минути обаче тръгна.
Сянката му зловещо се мъкнеше по стената. Тя му беше неговата най-добра приятелка,и може би единственото нещо което но можеше де убие без да погуби себе си.
Той беше произлязъл от сенките,и точно затова искаше обичаше да се прокрадва в тях защото те му помагаха.
А откакто онзи пожар го изгори,сега вече той беше по силен,непобедим. Вече никой не можеше да го победи.
Стигна до стената,която слагаше край на улицата. Огледа се. Там имаше един скитнит завит в одеяло на който Майкъл не обърна внимание.
Разпозна жертвата си. Тя носеше същото яке. Беше обвита в сянка.
Сигурно се беше опитала да прескочи стената ,но не беше успяла и сега лежеше ранена в прахта на пустата улица.
Все пак жертвата му още дишаше.
Майкъл се приближи към нея.
Стъпка по стъпка.
Стъпка по стъпка.
И още една стъпка…
Майкъл се наведе над жертвата си. В ръката му зловещо просветна нож. Той го вдигна.
Ножа полетя към легналия Джон Тейт и се заби в гръбнака му.
Ножа изсвистя няколко пъти.
Жертвата лежеше в локва кръв. Безжизнена. Пое си последна глътка въздух и напусна този свят.
Майкъл огледа лежащата в кръв жертва.
Хвана я от двете страни и обърна лицето й на светлината.
Това не беше тейт. Вместо него от устата на старец течеше кръв.
-Изненада.-изкрещя някой зад Майкъл.
Убиецът се обърна.
БУМ,БУМ,БУМ!
Към него летяха един през друг множество патрони.
БУМ,БУМ,БУМ!
Въпреки това Майърс ходеше бавно и необезпокоено от патроните забиващи се в плътта му.
БУМ,БУМ,БУМ!
Ножат просветна. В следващия миг ръката на Джон грозно падна на земята.
-ААААААААААААААААА-изкрещя той от болка и падна на земята.
Хвана със здравата си ръка пистолета и го насочи към лицето скрито зад маска.
-Мри копеле-изръмжа той облян в пот.
Натисна спусака. От него обаче нищо не излезе.Патроните бяха свършили.
Майкъл вдигна ножа си. Но се отказа.
-Хайде убий ме какво чакаш?-изкрещя Джон.
Майкъл имаше други планове.
Той хвана Тейт и го хвърли в един контейнер като само главата му стърчеше от ръба.
Майкъл мдигна капака….в следващия момент той го запрати към ръба.
Главата на Тейт грозно падна до ръката му.Тялото му лежеше в контейнера…
Майърс вече беше приключил. Изтри ножа си от ръкавиците си и тръгна по тъмната улица да дири поредната си жертва….

Глава 12
Заминаване

-Е,как си днес?-Ела целуна Даниел след като той почука на вратата,влезе в стаята и седна на дивана,а тя го последва.
-Ами-започна той.-все пак съм с теб,няма начин да не съм добре.
Ела се засмя.
Въпреки,че Даниел казваше че е щастлив,той май криеше нещо от нея. Беше съвсем,ама съвсем леко огрижен.
-Има ли ти нещо?-попита тя.
Даниел се подсмихна под мустак,но въпреки това личеше че има нещо.
-Какво да ми има?
-Ами не знам нещо?
Даниел се засмя. Ела също се подсмихна. Помисли си,че просто си е втълпила това че има нещо. Дали беше така обаче?
-Скъпата ми Ела-погали я той по лицето-не си се променила! Все си същата притеснителна…и стеснителна.
-Това да го приемам като комплимент ли?
Тя се хвърли върху него.
-Ехо! По-леко!-изсмя се той.
Лежаха си прегърнати…въпреки,че Ела не го виждаше в погледа на Даниел имаше нещо. Нещо найстина което не беше наред.
-Дани?-обади се Ела.
Даниел се стъписа и веднага придоби същия си игрив поглед както преди малко когато се гледаха лице в лице.
-Да,Ел?
Тя се изправи.
-Колко деца искаш да имаме?
-ХАХАХАХАХА!
Даниел се засмя много силно.
-Това пък откъде ти хрумна?-попита той след като си пое дъх от бошуващия преди минути в него смях.
-Ами не знам! И още нещо…-допълни тя.
Даниел каза:
-Слушам те!
Тя се наведе близо до ухото му.
-МРАЗЯ ДА МЕ НАРИЧАШ ЕЛ!!!
Тя кресна право в ухото му,а Даниел подскочи назад при което се изтърси от дивана и падна право на пода.
-Не можа ли да ми го кажеш по по-спокоен начин без да ме събаряш от мебелите-разтърка ухото си което беше пострадало от вика той.
-Така по-ще ме запомниш-усмихна му се подличко Ела.
Даниел се изправи и отново седна на дивана като спря да тъпка ухото си. Замисли се за нещо което Ела не знаеше какво е.
Любопитството й нарасна.
-Сигурна съм че има нещо въпреки че отричаш-зайнати се тя-кажи какво е моля те,все някак мога да помогна.
Даниел въздъхна.
-За съжаление си права-каза й през въздишка-найстина не дойдох само да те видя както попринцип. Дойдох да говоря с теб…за нещо.
Ела се намести удобно. Усещаше ,че казаното няма да е приятно. Даниел със сигурност не въздъхваше от добра дума.
-Давай,кажи това което искаш-пое си дъх Ела.
Даниел погледна в земята. Обмисляше как да й каже това което имаше да казва. Изправи се. Може би вече беше събрал сили.
-Трябва да замина…-пророни той.
Ела остана с отворена уста. Той отново погледна към земята.
-Къде ще заминаваш?-наруши мълчанието Ела.-За дълго ли?
-И аз не знам за колко време ще е?-вдигна глава Даниел.
Личеше си,че беше нещо много притеснително.
-Но какво е станало?-не издържа Ела-да не е починал някой твой роднина,или пък са те извикали от някъде на работа или…
-Вчера получих едно много тревожно писмо от вкъщи.-каза той без дори да спре за да си поеме дъх.
-Оу….-изненада се Ела.
„Май беше починал роднина”-помисли си тя.
-Какво е станало?
-Писмото е от майка ми. Пише ми,че брат ми започнал да се дрогира,а баща ми я биел всяка нощ. Пише още че вднъж дори влязла в болница защото баща ми я нападнал с моторната резачка. Едва не й отрязал ръката…
Мълчание обхвана в стаята.
-Но защо не е подала жалба в полицията?-запита Ела.
-Ще разбера когато съм там,за да я попитам и да опитам да оправя цялата тази каша.-отговорът беше това.
Ела се доближи до него и го прегърна като прошепна в ухото му: „Съжалявам”.
-Кога тръгваш?-зайтересува се отново тя.
Даниел бръкна в джоба си и извади самолетен билет.
-Тази вечер-отсече той-искам да оправя тези глупости колкото се може по-скоро.
-Да дойда ли с теб?
Той й се усмихна. Доближи се до нея и я целуна.
-Много бих искал да имам някой на моя страна ,но не искам да станеш свидетел на грозни сканадали.
-Но….
-Достатъчно.-прекъсна я той.-дума да не става.
През вратата влезе Амбър с бодра стъпка.
-Хей народе как сте…
И двамата я погладнаха нацупено и стреснато.
-Хей да не е умрял някой-опита се да се пошегува Амбър но май само тя си се изсмя.

****

Летището беше пълно. Нямаше къде да се размине човек. Ела вече беше забравила онези досадни репортери които я изненадаха на летището в родния й град,а може би и те нея.
Сега тя имаше други проблеми и беше забравила дори и за Майкъл Майърс.
А може би беше време да си го припомни. Загледа се наоколо. Навсякъде по стените на летището бяха полепени различни по цвят и големина плакти и с различно смеещи се нарисувани тикви,ала надписа беше все един и същ :
„Утре е празника който чакаме цяла година!
З1 Октомври-Хелоуийн!
Как ще го празнувате?
Нека заедно изгоним злите духове!”
Ела си спомни за миг за онзи луд човек но споменът за него бързо умря когато Даниел я хвана за ръка.
-Амбър,искам да кажа нещо на Ела!-примоли й се той-ще ни оставиш ли за малко сами? Моля те!
-О да разбира се-Амбър се сепна и отиде да седне на столовете в чакалнята.
Двамата последваха с поглед Амбър и след като се увериха,че тя не може да ги чуе се обърнаха един към друг.
-Знам с какво е свързан утрешния ден!-прошепна й той.
Ела се стъписа от това. Не можа нищо да каже.
-Искам да знаеш че съжалявам много че не мога да съм с теб на утрешния ден.-прошепна й още той.
-Ами няма нищо-запелтечи Ела.
Но Даниел мислеше друго по въпроса.
-Не Ела,за теб може да няма нищо но за мен има. Ти изчезна от живота ми и аз си мислех че мога лесно да те забравя. Сега разбрах че не мога да живея без теб. Найстина искам нашата връзка да просъществува колкото се може по-дълго. В момента съм щастлив с теб и няма да позволя всичко да пропадне,не и заради моя безотговорност….
Ела просто мълча и гледаше стреснато.
-Искам ако има нещо веднага да ми звъннеш-предупреди я той-ще дойда със скоростта на светлината а ако някой те притеснява…ще се разправя с мен.
-Добре-поклати глава Ела.
Даниел я целуна.
-Довиждане мъниче-каза й той.
Тя последва стъпките му към гишето. Обърна се…

****

Когато вечерта дойде Ела вече беше в леглото си и уж гледаше новините по телевизията.
Всъщност тя си мислеше за думите на Даниел и за чувствата които беше вложил в него.
Ела не можеше да престане да мисли за това. Сякаш се беше залостило в главата й и не искаше да излезе.
Междувременно Амбър около нея чистеше с прахосмукачка и обираше прахта както и изхвърляше ненужните вещи.
Но това не попречи на Ела да мисли все по и по задълбочено за това какво ще прави с Даниел след като той се завърне.

„Днес сутринта беше намерено тялото на 35
годишния Джон Тейт! Тялото е било намерено
в контейнер за боклук като до него са лежали
отсечените глава и ръка…”

-Амбър ела бързо трябва да видиш това.!-викна я Ела.
Майърс явно найстина беше тук. Дебнеше жертвите си и ги убиваше по-най жестокия начин. Може би беше само съвпадение…но Ела не вярваше в това.
Беше в навечерието на Хелоуийн и беше убит точно една от малкото жертви изплъзнали се от безмилостните му лапи.
-Амбър по-бързо трябва да видиш това!
-Идвам,идвам-крещеше Амбър.
Репортажът свърши…
-Закъсня!-отбеляза нацупено Ела.
-Жалко!-Амбър понечи да се върне.
-Чакай!
Амбър се обърна. В ръцете си държеше една червена и прашна тетрадка.
-Какво има?
-Какво е това в ръцете ти?-възкликна Ела.
-О това ли някакъв стар…
-Дай ми го!-изкрщя Ела.
Амбър се стъписа от писъка й.
-ДАЙ МИ ГО!-изкрещя още по-силно тя.
-Добре, добре само не викай!
Амбър и метна червената прашна тетрадка.
-Едва ли ще ти е от полза-каза тя и излезе от стаята.
Ела знаеше че точно това е оръжието към смъртта на онзи жив дявол. Трябваше само да го използва както трябва. Това беше дневника на баща й. Тя го отвори…и зачете…

Глава13
Клопката

Защо все на мен?
Този въпрос си задаваше Даниел докато летеше със самолета огрижен за родителите си към родното си място. И защо всичко ставаше точно когато беше щастлив както беше преди да получи това стряскащо писмо.
Беше щастлив от това че си беше мърнал Ела,точно беше започнал да изкарва добри оценки и какво…с гръм и трясък се сгромоляса върху него съобщението че вкъщи родителите му имали семейни проблеми.
Всичко беше толкова странно. Майка му никога не го е притеснявала за такива нещо особено в училището на което тя толкова държеше. А баща му…та той беше толкова весел и добър човек. Тлябва да е станало нещо много лошо за да постъпва така спрямо майка му.
Даниел държеше в ръката си писмото изпртено му от майка му и го препрочиташе:

„Скъпи Даниел!

За съжаление повода по който
ти пиша не е нещо хубаво.
В къщи имаме сериозни проблеми!
Имаме нужда от теб!
Брат ти започна да се дрогира,
и да харчи пари за разни
проститутки! Развали годежа си!
Започна да се дрогира и изнесе почти
Цялата ни покъщнина!
А баща ти започна да се кара с него,
Дори се сбиха!
Баща ти започна всяка нощ
да си идва пиян и да си изкарва
целия яд над мен като всяка нощ
съм подложена на какво ли не насилие!
Дори веднъж ме подгони с моторната
ни резачка и почти отряза ръката ми.
Стоях няколко дни в болницата,а
От полицията мълчат и не искат
Дори да чуят.
Моля те сине! Ела! Ако трябва за малко но
може би ти ще успееш да влееш
малко разум в старата тиква на баща ти
и в дрогирания мозък на брат ти!
Моля те!
С обич: мама Дона

„Странно писмо”
Даниел го гледаше вторачено и не можеше да повярва на очите,ушите си и всички остонали негови сетива. Та нали брат му Джордж толкова обичаше съпругата си Клариса,а й дори не беше слагал фас в устата си през целия му живот. А и нещо в почерка на майка му подсказваше че писмото не е много истинно. Тя никога не би нарекла баща му-човека който толкова много обичаше „стара тиква”,нито пък любимият и син Джордж тя никога не би нарекла „дрогиран мозък”. Може би беше изплашена.
Като стана дума за уплаха,Даниел си спомни за Ела.
В други ден беше Хелоуийн… Празника на който нейния побъркан роднина преследвал родата й докато не ги погубел един по един.
Както се изразяваше тя-„Сега беше нейния ред”.
Даниел вярваше със смесени чувства на историйте на Ела,защото беше чувал че Майърс е покойник загинал след последното му нападение над беззащитни тийнейджъри и загинал в пожар.
Но все пак може би Ела не се страхуваше напразно!
Даниел се замисли. Все пак Майърс беше преживявал не един или два пъти атаките на кой ли не. Беше възкръсвал от прахта и се беше завръщал за да отмъсти.Навсякъде където минеше сееше смърт,сееше разруха,сееше…страх.
Даниел се засмя сам на себе си.
На седалката пред него се стреснаха и се обърнаха от силния му смях към него с укоряващи и почти ядосани очи.
-Съжалявам –прошепна им той.
Те отново се обърнаха. Беше изненадан какви си ги мислеше.
-Хелоуийн ти действа откачено глупава главо-прошепна си той на себе си и се потупа по главата с шапката си.
Самолетът бавно се приземи.
„Пристигнах!”-каза си той.
Слезе бавно от самолета и потегли напред. Никой не го чакаше. Той и не очакваше някой да го чака.
-Ще приключа тук и се връщам при Ела-прошепна си когато се качи на таксито и потегли към дома си.

****

Даниел ходеше бавно и несигурно по прашната убица. Нарамил раница,той се страхуваше от това което щеше да завари у дома си. Може би майка му беше насинена,а баща му беше хванал бутилката и викаше по нея. Може би…може би…
Искаше само всичко това да свърши колкото се може по-бързо.
Въпреки че имаха и бедни години семейството му винаги беше сплутено и цяло. Дори да нямаха и долар в джоба имаха любовта си един към друг.
Даниел бавно прекоси прага. Постави ръката си на звънеца и звънна.
-Идвам!-чу се гласа на майка му отвътре.
Ключалката изщрака,бравата се завъртя…
-Добър…Оу!-сепна се тя.
Носеше готварска престилка и нямаше синки. Дори изглеждаше щостлива. На ръката й нямаше нищо поне не видимо.
-Мамо…
-Даниел!-възкликна тя.-Какво правиш тук скъпи? Не трябва ли да си в Оксфорд на училище. Да не се е случило нещо?
Даниел се стъписа.
-Не…но…-запелтечи той.
-Но какво?
-Ами ти ми прати писмо-започна той-в което.
-Скъпа с кого говориш?
Баща му беше облечен в халата си и сякаш се беше къпал.
-Татко….-запелтечи Даниел.
Баща му изглеждаше доста добре. Не държеше бутилка в ръката си. Нито пък изглеждаше пиян. Даниел очакваше всичко но не и това.
-Даниел,сине какво се е случило?-попита той огрижено.
-Ето това.
Даниел извади листа с писмото и го подаде на майка си. Тя го изгледа с недоверие.
-Влез-покани го тя.

****

-Не съм писала подобно нещо!-препрочиташе пак и пак писмото Дона-не знам откъде е дошло. Че то дори няма адрес на подател на плика.
-Мислех че….
Майка му жо погледна с усмивка.
-Скъпи-прекъсна го майка му-радвам се че веднага си се отзовал,но това писмо не е от мен.Брат ти не се дрогира бъди спокоен и не е скъсал с Клариса. Че те дори чакат близнаци при това.
Поне една добра новина. Но въпреки това в него се породи едно опасение което ако се потвърдеше….
-Това не е написано от човек който ти мисли доброто сине-продължи този път баща му-трябва да внимаваш с това.
Даниел се замисли за момент безмълвно. В главата му дойде същата мисъл както в самолета-Майкъл Майърс….
-О,не-възкликна Даниел.
Стана от масата и нарами чантата си.
-Но какво…-очуди се бащата
-Трябва да бързам…не мога да оставя Ела сама….опасенията ми се потвърдиха.

****

-Всички полети са отменени за след празника съжалявам.-каза най-спокойно жената на касата в летището.
-Вие не разбирате много е важно…-инатеше се Даниел.
-Моля трябва да изчакате за след празника-продължаваше все така спокойно жената.
В Даниел нещо кипна. От яд в очите му се появиха дори сълзи. Беше обещал на Ела че всичко ще е наред…а сега?
-ВИЕ НЕ РАЗБИРАТЕ-разкрещя се той-МОЯТА ПРИЯТЕЛКА Е В СМЪРТНА ОПАСНОСТ А ВИЕ ТУК МИ КАЗВАТЕ СЪВСЕМ СПОКОЙНО ЧЕ ИМА ПОЛЕТИ ЧАК СЛЕД ПРЕЗНИКА.
Жената го погледна окорително.
-Моля ви господине запазете спокойствие.
-КАК КАТО МАЙКЪЛ МАЙЪРС ВЕЧЕ МОЖЕ БИ ПРЕСЛЕДВА ИЗ КОРИДОРИТЕ НА УЧИЛИЩЕТО ПРИЯТЕЛКАТА МИ И ДОРИ МОЖЕ БИ ВЕЧЕ Я Е ПОГУБИЛ.
-Успокойте се.
-ДАЙТЕ МИ БИЛЕТ.
Жената се стресна.
-Билети чак след празника. Вървете си.
Даниел беше почервенял от ярост.
-Ще ви тежи на съвестта.
-Охрана!-извика жената.
Двама големи мъже в униформи тръгнаха към Даниел. Хванаха го. Той се опита да се отскубне но не успя.
-Той ще я УБИЕ!-крещеше пак и пак той.-ЩЕ Я ПОГУБИ И ВИНАНТА ЩЕ Е ОТЧАСТИ ВАША!
Мутрите го хвърлиха на асфалта извън летището. Даниел бавно се изправи охкайки. Погредна напред. Можеше само да се надява че всичко това беше една лоша шега от неговите добри съученици. Но той знаеше че не беше. Беше нещо повече.
Беше паднал в клопката на Майкъл Майърс…

Глава14
Начин за убиване

Ела погледна червената тетрадка в ръката й! Отвори я. Разлисти. Беше прочела за всичките му убийства но никога и за това кои са слабите му и силни страни. Баща й го беше изучавал толкова дълго време…Но дори той падна в неговата клопка. Дали тя можеше да удържи на свръхестествения убиец ,дори и с писанията на баща й. Щеше да опита,дори и да не успееше да направи каквото и да е,тя трябваше да отмъсти за родителите си.
Разлисти местата които беше прочела. Те бяха толкова много….толкова много…Убийствата на Майкъл Майърс бяха прекалено много дори и за съвсем побъркан човек. Но Майърс не беше човек…не бе дори животно…
Ела се спря на една от последните страници.

„ Силните страни на Майкъл са много-беше написал баща й.-но все пак дори той въпреки,че не изглежда като човек си има слаби страни.”

Ела отмести поглед от тетрадката.
-Нима ще четеш-прекъсна я облечената в пижамата си Амбър-По това време.
Тя й посочи часовника който беше на стената. Беше около дванайсет и половина вечерта. Доста късно.
-Важно е-каза глухо Ела и пак заби поглед в тетрадката на баща й.
Амбър се извъртя към легото си и легна.
-Лека нощ-каза тя на зачелата се нейна съквартирантка.
Ела само махна с ръка.
Отново постави погледа си на листа от който се беше зачела.

„Силни страни:
Майкъл може да се прокрадва в сенките без дори да го забелязват,може да изскача от тях когато си пойска.
След всяко убийство той събира енергия и става все по-силен благодарение на |>.”

„Знакът”-помисли си Ела.
Това беше знакът който тя бе сънувала успоредно с Майкъл Майърс във всеки нейн сън. Това беше странно. Какво общо имаше един знак с толкова зло същество. Ела продължи:

„Слаби страни:
За съжаление Майкъл Майърс е прекалено силен за да бъде убит по който и да е начин. Единствения начин по който това чудовище може да бъде погубено е |>. Знакът е изписан на една от двете му ръце…за съжаление в битката си срещу него аз не успях да видя на коя точно ръка е той.”

Но какъв беше този знак…Следваха различни рисунки на знаци между който и той. Ела искаше да разбере нещо повече за този знак. Ела запрелиства страниците. След множеството рисунки тя стигна до последната страница. На нея в дълъг текст беше написано нещо. Може би това щеше да развидели малко мъглата обхванала нея и това което тя търсеше. Бавно запрокара поглед по листа на който бяха написани последните думи на баща й:

„Знакът |> е древна руна представляваща Дамонът. Едно дете от всяко племе било избирано да носи прокобата на този знак. Този знак също така е съзвездие появяващо се в нощта на Хелоуийн. Когато се появи знакът се появява и Майкъл. Аз мисля че ако знакът на ръката му бъде наранен то това ще бъде окончателния край на Майкъл. Злото найстина ще отиде там където му е мястото…Освен ако…”

Винаги имаше едно „ако”! Това вбесяваше Ела. Отдели за малко поглед от тетрадката и въздъхна. Беше приела прекалено много информация. Отрицателна при това.Въздъхна за втори път и отново на листа.

„… освен ако не си е намерил заместник който да прокълне със същия онзи знак с който той е бил прокълнат. Ако го направи,то неговия наследник ще бъде непобедим и завинаги ще тормози родът от който е пройзлязъл предшественика му. Наследникът трябва да бъде последното жертвоприношение на Майкъл и най-вожното трябва да бъде от рода му….”

Това бяха последните думи на баща й писани може би в нощта когато Майърс го беше погубил. Може би… Ела остави тетрадката до телефона си на масичката до леглото си. Прозя се. Вече беше един и половина. Време беше за сън. Ела се обърна на една страна и затвори очи. Но дълго не успя да заспи. Мислеше си. Мислеше си за всичко което беше преживяла в последните месеци. Как беше живяла в страх от идващия ден. Колко беше щастлива когато двамата с Даниел отново се събраха. Тогава тя беше забравила за Майкъл Майърс поне за момент. Но сега след като Джон Тейт беше мъртъв тя беше сигурна че по петите й идва бавно промъкващ се в сенките и дебнещ оттам убиецът готвещ се да довърши един от последните в своя род. Сигурна бе,че утрешната нощ няма да бъде спокойна и празнична. Тогава щеше да се проведе битка. Битка между нея и Майкъл Майърс. Тя беше длъжна да победи. Тя бе длъжна да отмъсти.
Ами ако Майкъл не идваше за да я убие! Ако идваше да я направи негов наследник.
„НЕ!”-разтърси глава под завивките тя
Тя никога нямаше да се примири с това. Нямаше да успее да убива както него. Нямаше да успее да се примири с безразличието си към всеки труп.
Тя отново се завъртя в леглото си на другата страна. Отвори очите си. Погледна в мрака. Сенките…знакът. В мрака изплува онзи знак ,неговия знак. Но той не изплува в мрака а в нейното съзнание. Какво ли щеше да последва утре? Тя знаеше,че записите на баща й не лъжат трябваше само да намери ръката където беше знакът и да я нарани. Тогава всичко щеше да приключи. Тя се надяваше да приключи завинаги…
Въпреки че на Ела не й беше до сън,сънят бавно,бавно се прокрадваше по нейните сетива докато изведнъж тя без да се усети не попадна в неговия плен…

****

Нощта беше тиха. В училището не светеше нито една светлинка. Бяха минали няколко часа откакто съня обори Ела. Скоро щеше да се съмне,но все още луната огряваше пътя и не показваше никакви признаци че скоро слънцето ще заеме нейното място.
Стаята на Ела и Амбър беше обвита в мрак. В мрака нещо просветна. Изведнъж от мрака се прокрадна едно бяло маскирано лице. Същото бяло маскирано лице. Майкъл може би идваше да я убие. Той бавно се доближи до леглото на Ела. Огледа я…. Вдигна ножа…. В същия момент го пусна. Не беше дошъл да убива въпреки ,че тя му беше намушка. Беше дошъл да вземе нещо друго. Бавно протегна ръка към мобилния телефон който спокойно си стоеше на бюрото.
Взе го. Не можеше да допусне някой да я предупреди,че той е тук,въпреки че тя предполагаше.Трябваше тя да бъде несигурна. Той знаеше че несигурността беше най-голямото оръжие срещу някой. Погали лицето й с обвитите в ръкавица пръсти. Берегът на тази ръка се показа. Ела не се събуди просто се обърна на другата страна. Той й хвърли един последен поглед. Обърна се и тръгна към съседното легло. Наведе се и взе и другия телефон на Амбър. Обърна се. Време беше вече да изчезне в сенките. Утре щеше да се покаже от тях за да довърши и последната от рода си. Време беше краят да настъпи. Той бавно тръгна към мрака на единия ъгъл и изчезна в него….

Глава 15
Денят

Даниел стоеше в телефонната кабина на една самотна улица. Натискаше бутоните Бързо и притеснено всякаш от това зависеше живота му. Сложи слушалката на ухото си и нетърпеливо зачака.
-Хайде,хайде…-шепнеше той притеснено.
Сигналът даваше свободно. Изведнъж се включи секретаря с веселия глас на Ела:
„В момента телефона или аз не сме в изправност,моля обадете се по късно! А ако е нещо важно изчакайте сигнала и ми оставете вашето обяснение в любов!”
-По дяволите-изкрещя Даниел след като чу това.
След като чу сигнала започна да крещи с пълен глас в телефонната слушалка:
-ЕЛА ИЗВИКАЙ ПОЛИЦИЯ И НЕ ИЗЛИЗАЙ ТАЗИ ВЕЧЕР! ТОЙ Е ПО ПЕТИТЕ ТИ! ПИСМОТО БЕШЕ ФАЛШИВО! ТОЙ НИ ИЗИГРА! ТОЙ Е ПО ПЕТИТЕ ТИ!
-Вашите пет минути изтекоха-каза интелегентния глас на телефонния секретар…

****

На другата част на света Ела и Амбър току що се бяха събудили от сън. Ела се беше посъвзела малко от вечерта. Вече беше по-добре. Не мислеше за Майкъл и дори не си и помисляше за Тейт и неговото убийство. Седна на леглото и се протегна.
-Добро утро!-прозя се Амбър.
-Добро да е!-усмихна й се Ела.
Амбър облечена в халата си както всяка сутрин носеше две чаши с горещо кафе. Подаде едната чаше от която се издигаше топла и добре миришешта пара. Ела пое аромата и и въздъхна радостна може би от настъпващия ден.
-Добре ли спа?-усмихна се Амбър-Май е било така?
Амбър отново въздъхна щастливо.
-Да така е!-отговори тя замечтана-Сънят е най-важен.
Амбър се засмя.
-Да не би да си сънувала Даниел?
Амбър я удари леко по рамото.
-Не!-възръзи тя-Просто се събудих доволна от нещо!
-От какво?-усмихна се приятелката й.
Амбър се замисли.
-Знам ли?
Амбър посочи календара.
-Може би си доволна защото днес е Хелоуийн?-подсмихна се Амбър.
Както се беше усмихнала Ела покри с двете си ръце устата си явно за да не извика и изпусна чашата си която се изля на чистите й бели чаршафи. Очите й се насълзиха.
-Хей!-изкрещя Амбър-Какво правиш по дяволите?!
Ела беше унесена в транса си и не смееше да изпуска ръцете си защото тогава щеше да се чуе нейния разтревожен вик. Една сълза капна и се понесе по ръката й.
-Ела?-каза тихо и стъписано Амбър-Какво ти стана?
Ела само клатеше глава и сякаш не искаше и да чуе. Беше настъпил денят. Денят в който трябваха да се решат толкова много неща. На този ден бяха убити дядо й,баба й,чичо й и колко й още нейни роднини които щяха да идват на рожденните й дни,да я обичат може би и дори да ги чувства по-близки и от родителите си. Беше й отнел толкова този човек. Дали щеше да нападне и тази вечер. Ела не знаеше? Но от самия факт че на тази вечер той е правил локви с кръв не само по улиците на Ела й идеше да крещи да вика с надеждата че с вика си ще убие не само свойте страхове но й самия Майкъл.
-Ела.-отмести ръцете й нежно Амбър.
В този момент Ела се хвърли към нея и я прегърна. Разплака се. Амбър я потупа по рамото успокояващо.
-Спокойно,спокойно.-повтаряше тя.
Изведнъж в главата на Амбър изплува причината заради която Ела сега беше реагирала по този начин.
-Съжалявам…-каза глухо тя на ухото й докато я прегръщаше-не се досетих че ще стане така прости ми.
Двете останаха безмълвни в плен на прегръдката си.

****

Половин час по късно Ела вече беше по добре и лежеше в леглото си. Амбър се беше приготвила за училище. Беше малко гузна от това което беше станало по рано между тях двете. Искаше да избегне разговори с Ела но не можеше.
-Аз ще тръгвам.-каза й тя-Ти?
Ела я погледна. Усмихна се.
-Готова съм вече.
Стана и нарами раницата си. Изведнъж се беше почувствала по добре. Особено след като стана от леглото и тръгна след приятелката си.
-О чакай!-обърна се тя към шкафа до леглото й.
Затърси с очи нещо.
-Къде е телефонът ми?-обърна се тя въпросително към Амбър.
Тя я погледна раздразнително.
-Пак си го забутала на някое място където и Боговете няма да могат да го намерят.Хайде ще закъснеем при професор Лукас.
Ела седна разочарована на леглото. Приятелката й въздъхна неодобрително и седна до нея като постави ръцете си на рамото й.
-Какво?
Ела я погледна с тъжен поглед.
-Ами исках днес да говоря с Даниел.
-Та вие не сте говорили едва от една нощ.
-Знам но…
Амбър се обърна срещу нея.
-Виж сигурна съм че той ще се оправи. Знам че се притесняваш за него но майка му може да преувеличава. Може би му готвят някаква изненада или нещо такова.
Ела се усмихна.
-Да тръгваме…

****

Училището беше доста добре. Ела забрави за лошите неща въпреки че около нея се разкарваха деца облечени в различни изродски костюми.
-С нетърпение чакам вечерта-казваше едно дете което минаваше покрай нея и още от сутринта се беше облякло в своя костюм на красива и добра фея.-Ще си ходя с костюма цял ден.
-И аз-поклати глава обляклото се в костюм на дяволче момченце до нея.
По стените бяха закачени разноцветни гирлянди,и разни фигурки на скелети ,тикви.
На входа бяха оставени слама и множество направени тиквени фенери. Който само чакаха вечерта за да светне свещта в тях.
Всички се бяха впуснали в своето празнично настроение. Дори и Ела се радваше на щъкащите около нея пирати,дяволчето,вещици,фей…
Реши да се отпусне и да не мисли за лудия убиец. Все пак тя дори не знаеше дали той е още жив. Но дори не си помисли,че тлефонът и всъщност може да не е изгубен…

Глава 16
Добро настроение

В часа по Химия беше тихо. Госпожата обясняваше нещо,а Ела и Амбър си подхвърляха разни бележки. Добра,че госпожата не виждаше хвърчащите около чиновете лисчета ,защото нейн навек бе да ги чете пред целия клас улови ли някое.
Ела се беше зачела в някаква книга. В това време една бележка прехвърча и се спря на чина на Ела. Ела я взе в ръце и я разгърна:

„Ела нали нямаш нищо против
да дойдат днес вечерта,Бари ,Джордж,
Джей и приятелката му Анн?
Ако сме повече ще ни е по-забавно не
смяташ ли?”

Тези дни Ела не беше в настроение за гости. Но днес обаче настроението й бе много добро повдигнато от нещо което дори тя не знаеше какво е. На лицето й бе грейнало една постояннна усмивка. И тя смяташе,че ще е по-весело да прекарат празничната вечер с приятели,а не сами пред телевизора гледащи поредния глупав нискобюджетен филм на ужасите.
Реши да върне бележката като написа:

„Супер! Няма да сме сами,
все пак е Хелоуийн. А й ще
се запозная с Ан! Никога
не съм се засичала с нея!”

Ела хвана бележката и я сви. Метна я към чина на Амбър като внимаваше да не мине през погледа на госпожата. Звънецът би. Ела набута учебниците си в чантата. Двете с Амбър тръгнаха към вратата.
-Днес си в добро настроение-Каза й Амбър-харесваш ми.
Ела въздъхна
-Даааа и аз се харесвам така…

****

След това двете с Амбър се клатушкаха по коридора и се хилеха на нещо. Говореха си с доста висок и весел тон:
-Виж го това дяволче-посочи облеченото като такова момченце,Амбър-представям си ако ти се облечеш така.
Двете се изсмяха в общ тон.
-Аз пък си те представям-не остана длъжна Ела-в костюм на Алигатор.
Отново смях. Двете се запътиха към физколтурния салон. Имаха естествено Физкултура при господин Айзък който имаше симпатия към Ела.
Но това не означаваше нищо добро! Винаги след часа той задържаше Ела с молба да му помогне в почистването на салона. Да събере топките,да изчистят пода.
Такъв беше и случаят днес.
След часа двете с Амбър си взеха довиждане и Ела остана заедно с Айзък.
През цялото време докато почистваха учителят й се опитваше да й каже нещо. Отваряше и затваряше уста като риба. Опасяваше се от нещо.
Ела не издържа:
-Господине?-започна въпросително Ела докато прибираше топката за баскетбол-имате ли да ми казвате нещо?
Господин Айзък я погледна стъписано. След това обаче се усмихна.
-Всъщност искам да те попитам нещо.
-Какво?
-Ти си умно момиче-започна той-много пъргаво,и пластимно. Винаги си умеела да играеш всякакви спортове. Знам,че много искаш да да станеш мажуретка в отбора на училището.Лин си навехна крака и има свободно място. Искаш ли да се пробваш на нейното място на следващия училищен мач.
Ела се стъписа. Тя толкова бе мечтала да стане мажоретка в отбора. Щеше да е по-харесвана,по-обичана…А Даниел?
Тя беше виждала как връзките на нейни приятелки се разваляха заради това,а тя не го искаше въпреки че това й беше мечта.
Но дори мечтите не бяха толкова силни колкото любовта й към Даниел.
Тя се усмихна горчиво на господина:
-Съжалявам! Не мога. Имах много проблеми и…не съм готова за това.
Господина погледна тъжно към земята.
-От това се страхувах-прошепна той-Добре тогава. Но ако размислиш си добре дошла. Свободна си.

****

Женската съблекалня беше празна. Ела се съблече и влезе под душа. Остави се едрите капки да заглушат всичко около нея. Не обмисляше предложението. Нямаше да го обмисля нито сега,нито когато и да било.
Размаза балсама по косата си.
Лампите примижаха. Тя отвори очи. Усещането й за опасност се възроди отново. Леко по леко паниката я обвзе отново.
Спря водата. Навлече навлече хавлията си и се огледа. В празния коридор нямаше никой.
-Защо ли не си платят тока?-каза си ядосано тя.
Тръгна към гардеробите. Седна на пейката пред тях.
-Трябва да спреш!-изсъска си тя. –Няма никакъв убиец!!! Няма никакъв Майкъл Майърс!!! Разбери!!!
Троп! Троп! Троп!
Тя насочи очи натам където се чуваше тропота. В нейния гардероб нещо тропаше. Тя бавно стана. Тръгна към него. Когато се приближи малко повече тропотът се повтори.
Троп! Троп! Троп!
Тя залитна леко назад. Съвзе се и продължи. Бавно…бавно…
Троп! Троп! Троп!
Тропането се чу за трети път когато тя натисна дръжката. Спря се. Пое си дълбоко дъх. Трябваше да бъде готова за това което се криеше вътре. Нтисна дръжката.
Вътре беше пълно с дрехи. Нямаше никой…
Троп! Троп! Троп!
Тропането се чуваше зад тях в края на гардероба. Тя бръкна зад дрехите.
Две ръце сграбчиха раменете й. Ела изпищя!
-Честит Хелоуийн!-Главата на Стоун,момче от нейния клас ,ухилено до уши се появи измежду дрехите.
-Стоун идиот такъв!-изкрещя Ела като го издърпа от гардеробчето си.-Щях да пукна глупако! Изкара ми ангелите!
-Това ми беше целта.-Ела въздъхна и отново седна.
-Ще дойдеш ли на купона у Макс –попита я – ще бъде яко.
-Не!-каза му на висок тон тя.
-Ще има пиячка мацки…-продължи той.
-Не съм фен благодаря все пак-отказа тя.
Той се засмя.
-А да!-възкликна той-вие шестимата глупаци ще гледате филми на ужасите и ще ядете някой гаден и калоричен чипс вместо да се натрескате и да се чифтосате с някой.
-Ти си идиот Стоун!-отвърна му Ела.
-Хаха! Права си!
Стоун се обърна и с викове тръгна към изхода.
Ела закри лицето си с ръце. Безнадеждността отново я беше обхванала…

Глава 17
Кървава нощ

След случая следобед Ела нямаше особено желание да прави парти с приятелите си. Реши просто да си легне и да забрави за случая. Не искаше да мисли ,че Майкл може да е някъде наоколо.
Отвори вратата с гръм и трясък и метна чантата на стола до вратата.
-Хей….-опита се да й каже Амбър.
-Не сега Амбър!-прекъсна я Ела.
Отвори вратата на стаята си и влезе вътре. Затръшна я. Хвана главата си с две ръце. Пое си дълбоко дъх. Свали партото си и го закачи на закачалката на гардероба й.
Метна се на леглото. Имаше чувството че не е спала от толкова много време. Спеше й се ,но в същото време страха й я държеше будна. Стана и седна на леглото. Сви се.
-Няма никой трябва да го разбереш-говореше си тя.
Нощта вече беше паднала над училището. Време беше приятелите на Ела да дойдат но тя не беше в настроение за гости. Искаше да затвори очите си и да се събуди с утрото но нещо я караше да стой будна.
Ами ако Майкъл излезнеше от сенките и довършеше нея и останалите й приятели. Не искаше това да става. Но не беше сигурно дори че някой ще дойде.
Вратата бавно се отвори. Ела повдигна глава.
Амбър стоеше до вратата.
-Пристигнаха!-съобщи й тя.-Ще дойдеш ли при нас?
Ела въздъхна и наведе глава.
-Не съм в настроение!-каза мрачно тя.
Амбър я изгледа с поглед всякаш казваше : „Пак ли?” Но не го изрече. Бавно се доближи до Ела и седна на леглото й. Постави ръка на коляното й.
-Сутринта беше в прекрасно настроение?-полюбопитства тя-На какво се дължи този толкова бърз спад?
Ела се усмихна горчиво.
-На нищо просто….
Не довърши изречението. Отново въздъхна.
-…Нещо ме боли главата. Имам нужда да си почина. Днес беше голям ден.
Амбър я прегърна.
-Слушай!-каза й тя-Стига си се притеснявала за разни глупости. Онзи човек от който ти толкова се страхуваш,може би вече е мъртъв заедно със злото което и причинил на семейството ти. Убийците на родителите ти може да са най-обикновени престъпници.
-И аз вече не знам какво да мисля!
-Тогава не мисли за това!
Ела въздъхна и сведе глава. Амбър я гледаше в очите въпреки че Ела беше обърнала погледа си на някоя от другите страни.
-Не знам какво да правя Амбър-изхлипа Ела-толкова е трудно. Родителите ми… Как може един човек да причинява толкова болка. Как може да го причинява на собственото си семейство…хората които го обичат и го подкрепят. Убил е собствената си сестра. Ако дойде тук мен със сигурност няма да ме пожали.
Амбър й се усмихна.
-Ако дойде онзи маскиран плъх-започна тя-първо ще трябва да мине през мен. Никак аз няма да го пожаля.
Двете се засмяха. Ела избърса сълзите си. На лицето й грейна една красива усмивка.
-Така те искам-подаде й една кърпичка Амбър.
Ела избърса сълзите си.
-Въпреки това не се чувствам добре за гости. Може да минете и без мен. Без да ви развалям настроението с моето главоболие.
Амбър я погледна с тъжен поглед.
-Е, добре-съгласи се тя-но ако се почувстваш по-добре си добре дошла.
Ела поклати глава в знак на съгласие.
Амбър стана от леглото и излезе от стаята. Ела остана сама. В мрака на стаята й нещо просветна. Ножът се показа на светлината но бързо изчезна след това.

****

Пазачът Бъд спокойно си беше седнал на стола в неговата барака до училището и пиеше поредната чаша кафе с желание да не заспи. Гледаше времето по новините.

„Утре времето ще бъде слънчево
без особени промени,вечерта
ще завъли от въздушен фронт
идващ от изток…”

Не можеха ли просто да кажат дали времето ще е хубаво или лошо,винаги негодуваше пазачът когато чуеше за разни фронтове и маси… И все пак не можеше да не чуе новините-един от най-интересните моменти в неговата работа.
Захапа една от извадените в ръката му цигари и я запали. Издиша една тлъста топка дим. Загледа се през прозореца откъдето се чуваха бесните викове на луди тийнейджъри отиващи на някакъв купон. Бъд мразеше тези глупави „тийн купончета”,както ги наричаше той.
Особено мразеше завръщането на тези луди пияти глупаци който тропаха по стайте и налитаха на бой на всеки първи срещнат.
На вратата се почука.
-Подяволите сега пък кой е?!-възнегодува пазача.
Стана и се затътри към вратата. Натисна дръжката. Бавно отвори вратата.
Навън нямаше никой.
-Тъпи дечурлига-мъмреше си той.-нямат ли си друга работа освен да се занимават с дрога, пиене и насилие над самотни пазачи.
Бъд отново седна на мястото си. Отново налапа цигарата си.
На прозореца му се появи за миг маска. Тя обаче бързо изчезна оттам и той не я забеляза.
Токът изведнъж спря.
-ПОДЯВОЛИТЕ ТЪПИ МАЛКИ ПЕДАЛЧЕТА-изкрещя той-ЕЙ СЕГА ИДВАМ! САМО ДА ПИПНА НЯКОЕ ОТ ВАС ДО ТАБЛОТО!…
Бъд отиде до рафта да вземе фенера си. Но той не беше там. Зарови все по надълбоко и по надълбоко…
Изведнъж усети някакво пробождане в гърба си. Болката го смрази. Някой го избута и пазача се подпря на масата за да не падне.
-БОЖЕ!-извика той.
От гръбнака му течеше кръв. Слещу него стоеше самия дявол. Маскирания убиец го гледаше през тъмните си очи скрити зад бялата маска. В ръката си той държеше един кървав нож. В другата…държеше секира.
Секирата полетя към главата на Бъд и се заби в нея. Той падна на пода…по ръката му се стече кръв…

****

Амбър сипваше от уискито в чашите на Бари,Джордж и Анн. Те благодаряха и отпиваха от опияняващата течност.
-Жалко,че Джей не успя да дойде.-каза Амбър.
-Мдам!-отвърна Анн-предпочете да отиде на тъпото парти у Макс.
-О и той ле ще прави?-поинтересува се Амбър.
Джордж се засмя.
-Че къде без него!-каза превзето.-Ще взема да отида до тоалетната.
-Тази врата там.-му посочи Амбър.-някой вай прекали с уискито
Анн се засмя.
-Защо Ела не дойде при нас-попита Бари.
Амбър преглътна и му отвърна.
-Не се почувства добре. Оставих я да си почине.
-Добре си направила-съгласи се Анн.
Токът спря…
-Боже!-възкликна Амбър.
-Да…Сега пък какво ли му има на проклетото електричество.
Амбър се огледа. Беше тъмно наоколо.
-Сигурно е нещо по електрическото табло. То е до колибата на стария пазач. Ще отида,само ми кажи дали имаш фенер.
-Ами…-добра се до един шкаф Амбър-Май да.
Амбър бръкна вътре след като го отвори и измъкна едно малко фенерче.
-Добре ли е?-попита тя.
Бари го включи и от него излезе една заслепяваща светлина.
-Идеално е-отсече той.
-А ние с какво ще се осветляваме-попита Анн.
Амбър тръгна към свещтта закачена на големия свещник на шкафа и я запали с кибрита.
-Ние ще използваме свещта.
Бари вече беше излезнал и тръгна по осветления единствено от звездите училищен коридор…

Глава 18
Локви от кръв

Коридора беше тъмен и самотен, а Бари продължаваше да върви уверено по него. Беше свикнал да се разхожда на лунната светлина. Чувстваше се свободен. Бари обичаше свободата. Много дори.
Слезе по стълбището. Огряваше пътя си.
-На,на,на,на,на.-тананикаше си той.
Излезе през входната врата и тръгна към малката колиба в която живееше стария Бъд.
Колибата беше отворена. Бари влезе вътре. Там също нямаше ток.
-Бъд! Тук ли си?
Вътре нямаше никой.
-Бъъъд?
Никакъв отговор.
Бари излезе навън и отиде до таблото което беше наблизо. Отвори го.
-О Боже!-възкликна той.
Вътре всички жици бяха изпокъсани.
-Вече поне знаем защо няма ток-каза си Бари.
В храстите нещо се размърда. Бари огря храста с фенера си. Нищо което да е странно. Той си стоеше на мястото,а вятъра брулеше неговите малки клонки.
Бари с бавни стъпки се заприближава към него. Бавно,бавно…бавнооо…
-УАААААААААААААААААААААААААА!
Бари отскочи назад.
-ХАХАХААХХАХА!
-Стоун глупак такъв!
Стоун свали маската си на кровозъп череп и грозно се изсмя на Бари. Направи зла гримаса и се захили още по-силно.
-Ще ти направя зъбите както на маската ти!.-изкрещя му Бари- Такъв си извратеняк.
Стоун метна маската на Бари.
-Давайте господин зъболекър!-започна той с изкривена гримаса.-Винаги съм си мечтал за такава захапка.
Бари метна обратно кривозъбата маска.
-Такъв си идиот.
Стоун се изсмя.
-Не си ли на партито на Макс.
-А ти не си ли на партито на самотните изроди.
Стоун се изхили.
-Много смешно. Какво всъщност искаш Стоун?
Стоун спря да се хили.
-Ами старецът ми взе гумения нож. Та рекох да дойда да си го взема.
Бари го погледна накриво.
-Аха!
-Ще може ли да влезеш и да ми го вземеш моля те!-примоли се Стоун.
Бари направи мислеща физиономия.
-Ами не знам…
-Моля те,моля те,МОЛЯ ТЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
Стоун крещеше в ухото му.
-Хей!-прекъсна го Бари-защо сам не влезеш да си го вземеш. Старият го няма.
Стоун му се ухили мазно.
-Предпочитам ти да влезеш!
-Добре,добре.
Стоун го хвана и го избута към вратата на колибата.
Бари влезе вътре. Всичко беше в мрак. Бари все още държеше в ръка фенера. Бавно се доближи към масата. На масата една много интересно направена тиква светеше направена в различни форми. Бари я огледа. Погледна на масата и видя гумения нож. Пресегна се да го вземе….
На пода със секира в главата лежеше облян в локва кръв пазачът Бъд.
Бари допря ръка до устните си защото му прилоша.
Затича към входа и се спря. Отгоре като капки дъжд капеше кръв… Погледна нагоре. Кръвта беше от прерязаното гърло на Стоун.
-Боже!!!
От сянката във вратата две ръце го сграбчиха за кръста и го въвлекаха във сянката. След малко единствено ръката обляна в кръв се виждаше….
Майкъл Майърс излезе от сенките. Изчисти ножа си в ръкавицата си. Беше време да довърши онова което му беше останало…

****

Джордж стоеше пред огледалото и наплиска лицето си с вода. Взе кърпата след това и избърса лицето си с нея.
Въздъхна пред огледалото.
Малкото прозорче най-горе в банята се затвори. Джордж го погледна.
-Мисля че трябва да те отворя.
Той стъпи на тоалетната чиния. Издигна се на пръсти…Хвана дръжката на прозореца… и…. го отвори.
-Мале че е студено-каза си той.
Отново застана пред огледалото.
Огледа се.
Лампите изгаснаха.
-По дяволите-извика той-защо някой не вземе да плати тока?!
Точно в този момент някой зад него го сграбчи. В огледалото Джордж видя маскиран в бяла маска човек. Майкъл Майърс…
Убиецът прокара нож по гърлото на Джордж…. огледалото се напръска с кръв…..

****

-Дали скоро ще оправят проклетия ток?-тюфкаше се Анн-Все пак е празник! Могат да го спират по всяко време но сега е все едно да спрат тока на Бъдни вечер.
Амбър се засмя. Двете момичета стояха в тъмнината на стаята огрята единствено от малката светлинка на свещта.
-Права си по дяволите!-възкликна Ела-сигурна съм че скоро ще го оправят. Сигурно е някоя малка повреда…
Анн се замисли.
-Знаеш ли какво е ставало днес?-започна тя
-Какво?-полюбопитства Амбър.
Анн стана и седна като хората.
-Ами на този ден едно малко момче убило сестра си…след това пораснало и избягало от клиниката в която било настанено…продължило да избива родителите си.
На Амбър това й говореше нещо….
-Така ли?А я ми кажи как се е казвало това момче?
-Майкъл Майърс!
Амбър благодари на Бога,че Ела в момента не е с тях. Със сигурност щеше да се разстрой ,а на нея и се беше натрупало достатъчно.
-Хайде да говорим за нещо друго…
Свещта угасна…
-Ах-изохка Амбър-сигурна съм,че бързо ще бъде поправено-пошегува се тя…
Изправи се от дивана. Но свещника го нямаше…заедон със свещта…
-Сигурна съм че беше там…
Нещо от сенките прелетя…заби се в тялото на Ан и излезе през нейния гръбнак. Амбър беше опръскана с кръв…
Анн извъртя бавно лице към нея. Започна да се гърчи…. Падна на дивана…
Амбър погледна уплашено към сенките…
Не чака дълго… От сенките бавно излезе маскирания убиец…дошъл да вземе живота на приятелката й, а навярно и нейния…
Бялата маска я гледаше със своите тъмни и зли очи…
-АААААААААААААААААААААААААААААА-Амбър изкрещя и затича към вратата на Ела…
Майкъл бавно застъпва към нея.
-ЕЛА,ЕЛА,ЕЛААААААААААААААА-крещеше Амбър.
Ела бързо се събуди и скочи от леглото си… Прилепи ухо до вратата.
-Амбър какво има?-започна тя притеснена.
-ТОЙ Е ТУК-крещеше тя-ТОЙ Е ТУК БЯГАЙ!!!
Майърс вече се беше приближил до нея. Замахна с ножа към Амбър но той се заби във вратата точно пред очите на Ела прилепила ухо до прободената вече врата.
Ела изкрещя.
Амбър се беше стрелнала на другата посока но не достатъчно защото Майърс замахна с ножа и одра врата й. Амбър изпищя и падна на земята.
Тя запъшка и захлипа…
-Не,недей моля те!-заплака тя.
Майърс бавно се заприближава към нея…
-НЕ МОЛЯ ТЕ НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
Последните й думи. Майкъл вдигна ножа…и го стовари върху лицето й….
Ела стоеше все още до вратата….
-Амбър? Амбър добре ли си…?
През цепнатината тя видя обувкита на Майкъл който застана пред вратата…
Завлачи се бързо по пода. Хвана се за леглото и се изправи…
Затаи дъх…
Минутка тишина…
Вратата се отвори с трясък. Ела изпищя за пореден път….
Пред нея застана за първи път очи в очи човекът отговорен за цялото й страдание. Майкъл Майърс я гледаше с черните си зли очи през маската си готов за още жертви….

Глава19
Истината

Дъхът на Ела са смрази. За миг погледите на двамата се засекоха и Ела видя страха който е причинил толкова много злини на семейството й.
Тя затай дъх докато чакаше Майърс да направи нещо. Но той я изучаваше…
-Какво искаш от мен!?-каза уплашено тя.
Не последва отговор… Единственото което направи Майкъл беше да я погледне въпросително като наклони главата си.
-КАКВО ИСКАШ ОТ МЕН!?-изкрещя в следващия момент Ела.
Майкъл отново остана мълчалив. Тръгна напред…Ела огледа стаята за нещо което да й помогне. Той се приближи до нея и замахна,но тя прескочи леглото и излезе от стаята.
Тя взе един столи и след като затвори вратата го постави на дръжкатат така че тя да не може да се отвори.
Той се опита да я отвори…но безуспешно… Тропането по вратата спря. Ела се обърна и затича към изхода но се хлъзна в нещо и падна на земята. Хвана се за масата и се изправи. Погледна зад себе си. Беше се спънала….в локва от кръв. Локвата започваше от дивана от който капеше кръв.
Кап…
Кап…
Кап…
Ела погледна натам… и се ужаси…
Анн лежеше обляна в кръвта си ,а от корема и стърчеше огромния свещник…
Ела притисна устните си с ръце.
-О Господи…!
Погледна в другия ъгъл….и съжали завинаги…
-НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!-искрещя жално Ела.
Амбър лежеше в локва от кръв а на лицето й имаше огромна рана. Очите й бяха отворени и в тях имаше само страх… Те гледаха безжизнени към Ела…
-НЕ! НЕ! НЕ! НЕ! НЕ!-плачеше тя и не искаше да спре
Майърс й беше отнел всичко. Семейството,приятелите й… всичко.
Столът падна….вратата се отвори.
Ела не си изгуби времето. Взе една от вилиците на масата и затича към изхода от стаята. Вратата се отвори и тя затича по тъмния коридор без да поглежда назад където онзи психопат все още може би ходеше по нея. Тичаше ,тичаше,тичаше. Нямаше време да мисли
Тъмнината беше обляля съседни ъгъл около който Амбър минаваше. Оттам изскочиха две ръце и я сграбчиха. Тя изкрещя. Опита се да прободе ръката с вилицата си но безуспешно.
-Тихо!-каза й един познат глас.
Ела се обърна.
-Дани!
Брад й беше дошъл точно когато тя беше в опасност…

****

-Дани!-прегърна го тя.
Даниел я прегърна също.
-Трябва да се махнем оттук Ела!-отсече той.
Ела заплака.
-Амбър е мъртва.
Брад й заутешава без да мислят че отнякъде може да изскочи онзи психопат убиец дебнещ в сенките до отнеме поредния живот…
-Спокойно,спокойно!-говореше й той.
Когато тя спря да плаче той я пусна и й проговори вече сериозно:
-Виж ,Ела трябва да се махнем оттук възможно най-скоро! Искам да си силна чуваш ли? Когато се махнем оттук всичко ще е минало! Нали?
Ела поклати глава.
-За какво ти е тази вилица.-посочи я той.
-Знам как да го убия,зная! –започна Ела
-Ела моля те…
Дани усети как някой го пробожда отзад и спря… Майкъл Майърс го избута настрани и Дани падна на пода.
-НЕ!-изкрещя Ела и се нахвърли върху убиеца.
Той замахна с ножа си,но тя се отдръпна и той само скъса гердана й. Избута я и а притисна до стената.
Протегна ножа си. Но свободната ръка на Ела полетя към него и с вилицата тя разпори ръкава на ръката в която беше протегнатия нож.
И тогава го видя. На тази ръка беше знакът. Трън…
Майкъл пусна Ела която затърча напред.
Тя хвърли поглед към брад си който лежеше полумъртъв на студения под. Въпреки че от гърба
му течеше кръв,той все още дишаше.
Ела реши да отвлече вниманието на извратения убиец от брад си. Тя свали една от обувките си. Метна я към него.
-ХЕЙ ЖИВОТНО-провикна се тя.
Обувката се удари в гърдите на Майкъл…и падна.
Той беше тръгнал към лежащия на земята Дани…но спря. Завъртя погледа си към Ела. В следващия миг тръгна бавно,бавно към нея.
Тя затай дъх.
Свали и другата си обувка и я метна по него. Тя се удари в главата му,а той дори не спря. Тя затича напред като се оглеждаше дали убиецът все още е зад нея.
Ела влезе в една от стайте. Искаше да излезе през прозореца,да викне полиция или нещо друго въпреки че знаеше! Трябваше да се справи сама.
Отвори единия от прозорците на стаята. Обърна поглед към вратата. Майкъл вече беше под рамката на вратата…наблюдаваше. Тръгна отново към нея.
Ела бързо се качи на рамката на прозореца. Майкъл беше обаче вече до нея. Замахна с ножа си. Ела извика. Падна от прозореца. Падна на двора. Двора потънал в мрак.
Ела си беше навехнала крака от падането ,но нищо повече,защото разстоянието не беше високо. Изправи се. Затай дъх. За пореден път.
Мракът беше облял целия училищен двор. Изведнъж от него бавно изскочи маскирания й враг. Ела се отдръпна защото той беше замахнал с ножа. Ръкава на едната му ръка беше разпорен,а на ръката му се чернееше знака.
Тя трябваше да приключи с това веднъж за винаги.
Майкъл замахна с ножа. Отново. Ела се наведе. Клекна. Майкъл я изрита и тя падна.
Той също се наведе. За миг очите им се срещнаха.
Майкъл за пореден път вдигна окървавения си нож. За последния финален удър.
Ела стисна в ръката си вилицата която носеше отдавна.
Майкъл спусна ножа си към нея. Тя засили ръката си и….Вилицата стърчеше от вената на Майкъл. Беше забита точно в знака му.
Ножа бавно падна от ръката му. Заби се на тревата до главата на Ела.
Майърс стана. От ръката му капеше черна кръв. Протегна ръце…Изкрещя…. Викът му беше нечовешки. Прозорците из цялото училище се изпочупиха….
На небето изведнъж се появиха звезди които чертаеха знакът на тръна. Засвяткаха по силно от всички други…и изгаснаха…
Майкъл падна на земята по корем.
Ела го изгледа.
-Върви там където ти е мястото!-прошепна победоносно тя.

****

Обърна се.
-Добре ли си?
Беше Дани. Въпреки че я изплаши той беше жив,въпреки ,че накуцваше.
Ела прегърна брад си.
-Ранен си!-възкликна тя-Трябва да те отведем до болницата!
Дани й се усмихна.
-Нищо ми няма.
Ела въздъхня и потъна в прегръдките на брад си.
-Всичко свърши.-прошепна тя.
-Да всичко свърши-потвърди Дани.
Ела въздъхна. Вече знаеше че е пратила злото на дъното на Ада.
-Да се махаме оттук!-предложи Дани.
-Хайде-съгласи се Ела
Двамата закоцукаха към портата в тъмната нощ.

Край

Оставете отговор