Godzilla vs Cthulhu

Godzilla vs Cthulhu

 

Author: Darth Sparhawk
Date: 23.03.2008


1
Юджи искаше да изкрещи, но едновременно с това и се страхуваше да го стори. Малката му фигурка изглеждаше незначителна и не на място насред странния пейзаж, който се простираше докъдето поглед стига – огромни монолити с невъобразима форма, построени по начин, от който му се завиваше свят и му се повръщаше. Блокове с размери, които не биха могли да бъдат помръднати от човек изграждаха странните, чужди сгради, чието предназначение му се струваше непонятно.
Не помнеше от кога е тук.
Не помнеше как се е озовал тук.
Минало и бъдеще се бяха сляли в едно ужасно настояще.
Юджи тръгна напред, през нещо, което беше проход или улица и въпреки това имаше чувството, че не е нито едно от двете. Пътят като, че ли го водеше сам към грамадна постройка, толкова висока, че като да пронизваше небето. В гърлото му се надигна панически ужас, който се сля със страха, който го смазваше от мястото. Викът щеше да изкочи от устата му, когато от храма се надигна нещо.
Юджи не разбра откъде е, нито как изведнъж се оформи пред него. Нито разбра какво е. То беше огромно, тъмно нещо с фигура от неестествени пропорции. Нещо в нея напомняше хуманоид и тази прилика потресе момчето почти толкова, колкото и огромните драконови криле и уродливите черти на главоного, които се сливаха в някакъв общ кошмар.
Нещото погледна момчето и Юджи усети да го заливат омраза и презрение от такива пропорции, че сякаш бе захвърлен насред космическия студ.
Юджи усети как разсъдъкът му се разпада подобно на пясъкът, течащ през часовник.
И тъкмо преди да потъне в милостивия мрак на безумието, от нейде дойде спасителна котва. Дрезгав, дълбок и оглушителен рев, резониращ до дълбините на душата му сякаш събра умът му.
Нещото рязко се надигна и разпери крилете си, действие, от което като, че ли цялата надежда от света отлетя.
Но Юджи видя, че в територията му бе навлязъл противник, който бе набиван в съзнанието му от детството. Грамадна фигура, подобна на тиранозавър, само дето никой тиранозавър не беше висок сто метра. Мощни задни лапи и дълги, сръчни предни ръце. Огромна глава с мощни челюсти, крепяща се на масивно тяло, по чиито гръб стърчаха перки, които заблестяваха със силата на радиацията, която изпълваше създанието.
Годзила отвори уста и от нея излязоха едновременно рев и ослепителна светлина…
***
Юджи се събуди задъхан и изпотен. Усети болка в ушите си и свали слушалките, от които една от любимите му банди пееше колко е несправедлив живота. Момчето се изправи на леглото си и свали от себе си черната си тениска, която бе просмукана от пот.
Юджи беше емо и изглеждаше по най-клиширания начин за всеки последовател на това скръбно направление в рок музиката – слабоват, с черна коса, от която характерния перчем се спускаше за челото и изражение на постоянна скръб.
Отдолу отново се чу характерния рев на Годзила и Юджи изпъшка. Баща му, Акира Каваши бе най-известният изледовател на огромното чудовище в Япония и причината за това бе отдадеността му към звяра, която не знаеше граници.
Юджи погледна часовника на нощното шкафче до леглото си – беше един и половина през нощта. Момчето изруга и стана рязко от кревата си, привеждайки се за да не цапардоса главата си в тавана, който слизаше рязко надолу заедно с покрива на малкото бунгало, където двамата живееха. Домът им се намираше на малко островче на няколко километра от огромния остров, обитаван от Годзила. Така Акира правеше наблюденията си директно върху създанието.
Но Юджи смяташе, че те могат и трябва да почакат до сутринта затова слезе надолу по стълбите на малката къщичка към лабораторията на баща си. Без да почука нахлу вътре.
Посрещна го огромен екран, на който главата на Годзила, в мащаб 1: 10 и все пак изглеждаща огромна като камионетка отвори уста.
В бунгалото отново се разнесе мощния рев, едновременно странен и дрезгав.
– Невероятно! – каза Акира на влезлият си син – според моите проучвания ревът на Годзила е специфичен позив, с който той предизвиква съперниците си на битка!
Юджи притвори за миг очи. Че Годзила предизвикваше някой от страховитите си съперници – като триглавия Гидорах или косматия Баругон с рева си, беше от ясно по-ясно и нямаше нужда от нощни изследвания.
– Татко, не мога да спя от това нещо. Не може ли да изчака до утре? – попита момчето, мъчейки се да сдържи раздразнението си.
Акира за миг погледна часовника си, след което ахна.
– О! – извика той и изключи видеото си. Огромният образ на Годзила угасна.
– Съжалявам – искрено каза изследователят. Той беше нисък човек с пълно лице с постоянно угрижени черти.
– Добре, че си ти да ме предупредиш – рече Акира на сина си – също като майка ти едно време.
Тежка буца заседна в гърлото на Юджи. Майка му бе починала преди седем години, когато той бе едва на десет. Подобно на Акира, тя също бе изследовател на Годзила, палеонтолог по образование. За съжаление изследванията и я бяха доближили прекалено много до Кайган, един от най-злите съперници на Годзила, конструкт от метал и жива плът, който бе нападнал Токио преди три години, преди Годзила да го ликвидира.
Но Годзила не бе могъл да се справи с противникът си преди Кайган да взриви научния център, в който работеше майка му.
Юджи преглътна. До този момент той винаги бе считал Годзила за непобедим приятел на Япония и дар от боговете. Бе чел и препрочитал за победите на могъщото създание над неземни заплахи като триглавия дракон крал Гидорах, кацнал от космоса през 1967 или пък кръглия Ангвирас, нападнал през 1973.
Но след като Годзила закъсня за битката си с Кайган, Юджи престана да го обича и зае позицията, която повечето японци имаха за подобния на гигантски тиранозавър звяр – а именно, че Годзила е маниакално чудовище, почти съсипало страната след погрома през Втората Световна Война и считащо я за своя територия, само поради това бранейки я от другите уроди, кацащи от космоса или изплуващи от далечния океан в следствие повишеното ниво на киселинност и радиация, която тровеше водите. Това наскърбяваше баща му, който считаше, че Годзила има специална мисия и японците трябва да са благодарни за това, че го има. Дори смъртта на любимата му жена не бе променила мнението му.
– Значи да си лягаме, а? – настоя Юджи.
Акира кимна и скоро всички лампи в бунгалото угаснаха. Момчето се прибра в стаята си и отново се опита да заспи, но сънят не го ловеше. Щом затвореше очи, в съзнанието му отново изникваха безумните циклопски строежи от кошмара му и отвратителното създание, което се бе явило сред тях.
За момент си помисли какво щеше да стане, ако Годзила не се бе появил в сънят му и потръпна.
Беше ли го спасил Кралят на Чудовищата? И какво беше онова умопомрачително създание, спотайващо се в онзи град? Той никога бе не виждал такава твар. Дори мазният и противен Хедорах, живот, появил се от смога над земята и разгромен от Годзила през 1985 изглеждаше миловиден като плюшена играчка сравнение с изрода, който бе разгърнал криле над странните, като родени от болна фантазия строежи.
В следващия миг Юджи стисна зъби и позволи здравият разум да го овладее отново. Годзила бе само чудовище и не го бе спасил от нищо. Що се отнася до другото създание, то бе просто плод на твърде много емо и нео-метъл музика и нищо повече.
Въпреки това до края на нощта спа неспокойно, а като се събуди от звъна на вратата следваща сутрин, видя, че чаршафите му са измачкани от постоянно мятане, което бе извършил насън.
За момент момчето помисли, че звънът е бил част от сънищата му, но после той се повтори. Юджи се намръщи и погледна часовника си.
Кой идиот звънеше в осем сутринта в събота?
Момчето навлече черната си риза и слезна по стълбите, когато звънът потрети и отвори вратата. Пред входа на бунгалото стояха трима човека и видът им по някаква причина предизвика силно отвращение у Юджи.
Те бяха от бялата раса, но момчето не можеше да определи от кой край на света точно, въпреки добрите си оценки в училище по география. Двама от тях бяха високи и стояха като глътнали бастун. Главите им бяха с някаква странна продълговата форма, а вратът изглеждаше някак мазен. Лицата им бяха неприятни, с плоски носове и отворени уста, но с големи и изпъкнали очи, които сякаш никога не мигаха. Двамината, които неприличаха на неприятни братя обкръжаваха като бодигарди трети човек, който се бе навлякъл се е едно е на северния полюс. На бялото му като личинка лице бяха сложени огромни черни очила, а врата му бе увит с шал. Целият носеше дълъг шлифер, а ръцете му бяха скрити зад ръкавици, въпреки, че навън бе относително топло и определено слънчево, въпреки хладния вятър.
– Добър ден – каза човекът с очилата. Гласът му бе странен и някак хрипкав, като, че изкарваше думите с мъчение – търсим д-р Акира Каваши?
Видът на тримата бе толкова странен и неприятен, че Юджи се изкуши да затръшне вратата в лицата им, но в този миг гласът на баща му се чу зад гърба му.
– Аз съм, с какво мога да ви помогна?
Нисичкият японец излезе напред и огледа странните посетители. Мъжът с очилата се усмихна и Юджи потръпна от отвратителната гледка, която представляваха зъбите му, сякаш остри и пилени нарочно.
– Аз съм доцент Джонатан Тагарски от Института по морска палеология към Университета в Аркхам. Дошъл съм в Япония за да изследвам Годзила и смятам, че вие сте най-добрият специалист за това. Простете за безпокойството толкова рано, но ще можем ли да влезем?
– Да – кимна Акира, леко объркан – разбира се. Юджи, направи чай на хората.
Момчето изсумтя недоволно, но се подчини, а тримата неприятни гости влязоха в бунгалото му. Юджи усети неприятен смрад на развалена риба, която изпълни домът му.
– Простете, че е малко разхвърляно… – извиняваше се Акира, докато въвеждаше гостите в кабинета си. Отвърна му провлачения глас на мъжът с черните очила. Неговите спътници мълчаха като изтукани.
– Няма за какво да се извинявате – отвърна той – ние трябва да се извиним, че нахлуваме тъй рано. Но не се безпокойте, за информацията, която искаме сме склонни да ви платим пребогато.
– О, няма нужда – чу се гласът на Акира – за мен е чест да споделя знанието си с вас…
След малко Юджи влезе в лабораторията, носейки чай на гостите. Те го поеха с безизразни лица, с изключение на Тагарски, който се усмихна, отново разкривайки противните си зъби. Момчето забеляза, че неприятната смрад на риба се бе пренесла и в лабораторията. Баща му обаче не обръщаше внимание, зает да показва фотоси на Годзила още от 1954, когато звярът се бе появил за пръв път.
– В началото сме мислели Годзила за враг – обясняваше дребничкият японец – понеже тя унищожава фабриките с ядрени реактори. Но днес аз смятам, че именно ядрената енергия, използвана за деструктивни цели е врагът, а Годзила – спасителят. Доказателство за това е, че тя многократно е защитавала Япония от смъртоносни противници като Кайган, Баругон, Орга и разбира се, най-ужасният ни враг – триглавия дракон Гидорах.
– Защо Годзила винаги печели тези битки, според вас? – попита Тагарски, който наблюдаваше със състредоточено изражение какво говори Каваши.
– Годзила е по-силен, по-мощен и по-опитен от другите създания – убедено отвърна Каваши – но аз вярвам, че има и някаква друга сила в него, силата на самата Япония, а защо не и на самата земя. Тя позволява на дъхът му да извира като всепомитащ ядрен лъч, тя се грижи раните му да зарастват мигновено, когато някой от враговете му го удари и пази люспите му непробиваеми от нашите човешки оръжия.
– Много интересно – отвърна мъжът с черните очила. Юджи забеляза, че той не бе свалил нито шала, нито тежкото си палто, нито дори ръкавиците си, макар в лабораторията да бе доста топло.
– Кажете ми? – прекъсна той Каваши – уязвима ли е Годзила на хипнотични атаки?
Японецът го погледна объркан.
– На телепатични нападения – отвърна Тагарски на учудването му.
– Вярвам, че не – поклати бавно глава Акира – или поне не задълго. Решителността на Краля на Чудовищата е твърде силна, за да се поддаде на хипноза, ако това питате. Интересното е, че тази увереност явно идва с възрастта, на която е Годзила.
– Защо смятате така? – поинтересува се странният гост.
– Защото неговото синче, Минила, няма такова умение и бе хипнотизирано от Кайган преди няколко години – за момент Каваши се поколеба, сещайки се за любимата си. Само Юджи забеляза, как баща му премигва, за да изгони скръбта и сълзите от очите си. Наистина тогава Кайган се бе опитал да омае Минила и да го привлече към себе си, за да изпие силата му. Но Годзила беше бил по-бърз и бе предотвратил това.
Но беше бил достатъчно бърз за да спаси майка му.
Тъпо чудовище, помисли си Юджи.
– Значи Минила е уязвим на хипнотична атака? – Тагарски изглеждаше странно напрегнат и дишаше тежко. Юджи с отвращение забеляза как шалът около врата му се издува, сякаш под него има уродливи хриле.
– Да, засега да и това вероятно ще остане така, освен ако сам не се кали в битки. Но Годзила няма да позволи това – убедено отвърна Каваши – вие защо се интересувате?
– Научен интерес, д-р Каваши – отвърна човекът с тъмните очила и се отпусна назад, сетне бръкна изпод дългия си шлифер и извади огромна тлъста пачка. Дъхът на Юджи спря. Всяка от банкнотите беше от по сто долара.
– Това тук са десет хиляди долара, д-р Каваши – заяви Джонатан Тагарски – хиляда от тях ви се полагат затова, че ни казахте толкова много за Годзила.
– Но аз не съм ви казал нищо? – възрази Акира – вие не знаете колко е интересно…
– Сигурни сме, че не знаем нищо – усмихна се гостът – затова смятаме, че трябва да посетим лично острова на чудовищата. Ще бъдете ли така любезен да ни придружите до него, да ни покажете териториите на животните? Ако го сторите, ще получите и останалите девет хиляди.
– О! – отвори уста Каваши – парите… нямат значение – с мъка каза той – но това, което искате е много опасно. Годзила е най-опасното живо същество на тази планета. Ако се съглася да отидем на острова – японецът погледна парите – ще трябва да правите точно каквото ви кажа. И най-малката грешка и ще бъдем мъртви.
– Разбира се, д-р Каваши – кимна Тагарски – вие сте специалистът и ще ви слушаме много внимателно.
Японецът кимна. Юджи искаше да изкрещи, че нещо не е наред, че не бива да се вярва на тези странни, уродливи посетители, които бяха изпълнили цялата къща с мирис на вмирисано суши.
– Кога искате да тръгнем? – попита Акира Каваши.
– Възможно най-скоро – отвърна човекът с очилата – само преди това… – сякаш се поколеба той – бихме искали да видим новините.
Японецът се изненада, сетне кимна.
– Разбира се! – кимна той и натисна едно копче от апаратурата си. Огромният екран, от който през нощта Годзила бе бълвала ядрена енергия сега блесна с програмата на Си Ен Ен.
Юджи усети как го полазват тръпки.
“И така, едва на два километра навътре в морето по една от малкото незаселени части на Тихоокеанското крайбрежие от нищото е изплувал остров, на който има останки от град на странна култура, която според специалистите е значително по-древна от считаната досега най-стара развита култура в Близкия изток. Архитектурният стил на града е съвършено непознат, а в момента районът е отцепен от военни и учени от НАСА тепърва започват проучванията си на мястото.”
Докато гласът на репортера зад кадър равнодушно описваше станалото чудо, Юджи с ужас наблюдаваше снимките от хеликоптер, които показваха в детайл кошмарните, огромни сгради, построени по плановете на нечувана геометрия и хвърлящи сянка в душата му със самото си съществуване.
– Колко интересно! – възкликна Каваши.
– Наистина – кимна Тагарски. Юджи хвърли поглед към него и хората му и забеляза странно ликуване, отпечатало се за миг на уродливите им черти.
– Но все пак ние сме биолози, а не историци – каза той – да се отправяме към острова на Годзила.
Каваши кимна и погледна сина си.
– Юджи, оставям те тук сам. Смятам да се върнем довечера, най-късно утре сутрин.
Зад гърба му човекът с черните очила се усмихна, докато следеше поредният репортаж на Си Ен Ен за странния град.
Смрадта на риба отново блъсна Юджи, заедно с някакво странно и лошо предчувствие.
2.
– Писна ми, генерале – каза полковник Маккарти, всмуквайки от огромната си пура. Бе достатъчно разумен, за да издиша дима настрани, а не в лицето на строго гледащия го генерал Тауър – внушителен чернокож, пред който посивяващия Маккарти изглеждаше като джудже.
– Имам чувството, че това проклето място – той хвърли поглед към отвратителния изплувал град, който дори от разстоянието, делящо го от брега изглеждаше омерзителен към иначе хубавия ден – привлича всички дебили в САЩ, а вероятно и отвъд – Маккарти издиша дима.
– Имате ли представа колко луди вече започнаха да идват? – повиши глас полковника и когато Тауър не му отговори, продължи – някакви откачени ню ейдж движения, кришнари, Свидетели на Йехова, Сциентолози, твърдящи, че тоя град е построен от някой си Ксену и един стар индианец, който каза, че в града има зъл Маниту – това е индиански призрак – и поиска да използваме ядрена сила за да разрушим постройките! И това не е всичко! – Маккарти извади пурата от устата си и плю на земята.
– Успокой се, Кайл – опита се да прекъсне тирадата му генерал Тауър, но Маккарти не се успокои.
– Но най-култовите бяха от някаква църква на име “Тайния Орден на Дагон”. Не съм виждал толкова грозни хора, генерале. Дори роднините на жената са привлекателни сравнение с тях. И освен това имам чувството, че някой беше повърнал риба отгоре им, щото воняха като кенефа на тъщата. Града бил свещено място на техния бог, Катууло или нещо от сорта. Искаха незабавно да освободим мястото и да ги оставим да свещенослужат.
Маккарти вдигна ръце и се разкрещя:
– Какво се очаква да кажем на тия хора, по дяволите?
– Спокойно, Кайл – отвърна генерала – кажи им, че когато проучванията на НАСА и ЦРУ привършат, градът ще бъде отворен за посетители.
Още докато го каза, Тауър усети, че има нещо грешно в идеята на това място да ходят хора. Градът, макар и на два километра разстояние от крайбрежието, на което се намираха той и войниците му, изглеждаше някак… скверен. Генералът се прекръсти.
Имаше нещо нередно и нечисто в тия сгради. Първо бяха умопомрачително огромни – по-големи от Хеопсовата пирамида, но не в това бе проблема. Около цялото място имаше нещо…грешно. Заболяваше те главата само да гледаш неестествените извивки на сградите, като, че ли построени по някаква дяволска геометрия.
– Вярно ли е, че сте открили останки от легендарната Атлантида? -чу се звънък глас и Маккарти се обърна в негова посока. Лентата “НЕ ПРЕМИНАВАЙ” бе премината от някаква нахална тийнейджърка с магнетофон в ръка и двама войници се опитваха любезно, но твърдо да я избутат насам.
– Хората имат право да знаят! Къде остава свободата на словото? – разкрещя се тийнейджърката. Маккарти се изхили. Не свързваше свободата на словото с нахални гимназистки, облечени в прилепнали ризки и панталонки, които събуждаха живота дори в стар циник като него.
– Гледай Си Ен Ен, мила. Или Фокс Лайв! – извика той – не може да очакваш да даваме интервюта на всеки селски вестник, наоколо нали.
– Нищо наоколо не е селско – развика се още по-силно репортерката – и освен това работя за радио.
– О! – изсмя се Маккарти – тогава на многобройната си аудитория, че градът не е от Атлантида, а от Лемурия. По данни на радио “Ереван”.
Полковникът се изхили за втори път, докато войниците най-сетне избутаха досадата далеч от жълтата лента.
Но щом погледът му попадна на кривите постройки на града, усмивката му угасна.
* * *
Тъпо, войнишко прасе, мислеше си Дженифър, докато се отдалечаваше ядосано от военния лагер. Това изобщо не бе справедливо. Проклетият град – тя потръпна при мисълта за странно изкривените сгради и болно големите им размери – бе изплувал в района на тяхното градче и събитието трябваше да бъде покрито от радиото на леля и. Но вместо това военните пристигнаха с камионите и хеликоптерите си, отцепиха всичко и пуснаха само досадните репортери от хищните мегакомпании като Си Ен Ен, Фокс или “Ню Йорк Таймс”. Свобода на словото, дрън-дрън.
Дженифър се отправи към спирката на прашния път, свързващ родния и Аркхам с крайбрежието. Някога тук бе имало друг град, Инсмут, но по някаква причина военните го бяха сринали до основи още преди Първата Световна Война и сега наоколо нямаше дори руини. В околността се носеха зловещи легенди за това, че въпросния Инсмут бил заселен от хора, продали душата си на дявола.
Но Дженифър не бе откривала никога нищо интересно по тия места. Тук всичко бе обикновено – жителите на околността бяха обикновени, скучни хорица, живеещи в обикновени, скучни сгради и със сигурност никой не можеше да продаде душата си на дявола – местните баптисти реагираха остро дори на католици и мормони, а какво оставаше за окултисти. Всъщност те не обичаха дори и дрехите, които хората от поколението на Джен и самата тя носеха.
Контролираха нещата, така, че всичко да тече по досадното им старо русло.
И когато нещо тръгна да се променя, да става интересно и да и дава шанс да направи своя голям пробив в журналистиката, армията и го отне.
– Белите отново правите грешка – чу тя равен, спокоен глас и рязко се обърна. До спирката стоеше индианец, излязъл като от много стар филм на Чарлз Бронсън или Джон Уейн. Беше облечен в типичните за индианци ризи и панталосни с ресни, а на краката му имаше мокасини. Бе загърнат в някаква индианска дреха, подобна на пончото в Южна Америка и бе нарамил продълговата платнена торба, пълна с някакви предмети.
Дженифър се сети, че Маккарти бе споменал индианеца.
– Ти ли си тоя, дето твърди, че в града има зъл дух? – инстинкта и на репортер, припечелващ нещо лятната ваканция се задейства и тя реши, че ако не друго, може да извади любопитна окултна история за радиото.
Индианецът не отговори.
– Мислите, че може да контролирате природата с вашите шумни и мръсни машини – каза най-накрая – но има неща, по-стари от вас, които не може да възприемете със затворените си сетива.
– Затворени сетива? – попита Дженифър тъпо, леко отваряйки уста.
Индианецът не отвърна.
– Ако не предприемете мерки сега, утре ще бъде късно – той се обърна към момичето – трябва да отида до страната, откъдето изгрява слънцето и ти ще дойдеш с мен.
– В Япония? С теб? – засмя се нервно Дженифър.
– Така е отредил Великия Дух – отвърна индианецът.
– А Великият Дух да е осигурил няколкостотин долара за подобно пътуване? – нацупи устни Дженифър.
Странният човек се усмихна загадъчно.
– Аз имам злато, макар моя народ да не го цени, както нашия. Ще дойдеш с мен в Япония и ще получиш историята, която търсиш да разкажеш.
– Да, бе, направо ти повярвах – тръсна глава Дженифър, но индианецът повтори.
– Ще дойдеш с мен. Аз съм Лудия Кон и ти ще ме последваш натам, накъдето е отредил Великия Дух.
Дженифър се опита да се противопостави на абсурдното искане. Това бе нагъл опит за отвличане. Сигурно дъртия пръч искаше да преспи с нея.
Но когато отвори уста да откаже, не можа да намери думи за това. Тръсна отново глава, чувствайки се глупаво.
– Ще дойдеш с мен – за пореден път каза Лудия Кон.
– Аз…ъъъъ – отново се запъна Дженифър.
– Където е отредил Великия Дух.
-Ъъ…добре – Дженифър внезапно усети, че и олеква.
– Добре – кимна индианецът – вашият свят е в голяма опасност.
И внезапно момичето забеляза, че до Лудия Кон има стар, очукан пикап.
– Качвай се – каза той и Дженифър го последва.
3.
Вече бе станало много тъмно, но Акира още го нямаше. На Юджи това не му беше приятно, макар, че отсъствието на баща му позволяваше да ползва страхотния огромен екран за последната част на “Соул Калибър”, а не за да гледа грамадната противна тиква на Годзила и да слуша протяжните и ревове.
Но въпреки това не бе спокоен и когато го биха два пъти поред, без той да отбележи и удар, Юджи заряза конзолата. Беше притеснен. Не искаше баща му да ходи с ония хора. Не изглеждаха читави, имаше нещо нездраво около тях, във физиката им, в поведението им. А и новините – Юджи не можеше да повярва в това, което бе видял. Градът от отвратителните му сънища се бе появил на повърхността. Момчето имаше налудничавото чувство, че това има нещо общо с противните гости, които бяха дошли сутринта, но нямаше как да го докаже. Внезапно ревът на Годзила изтътна навън. Юджи подскочи и бързо излезе от бунгалото, заставайки на брега, на който се намираше къщичка им. Островът на чудовището се виждаше в далечината и далечния рев се разнесе от него. Внезапно блесна ярка светлина и момчето потръпна, различавайки контурите на огромното същество, което бълваше ядрения си лъч.
Някъде на острова пламна пожар.
Юджи преглътна. Това не бе добър знак. Годзила не бълваше лъча си, освен ако не беше нервна, а ако беше нервна, нищо на тоя свят не бе в безопасност.
Баща му!
Юджи влезе в гаража и извади гумената лодка, която Акира ползваше като резерва на малката яхта, която иначе притежаваше. Не го интересуваше безопасността му. Нямаше да позволи и баща му да загине както майка му – стъпкан от някакво безумно същество.
Момчето пусна огромният фенер да осветява пътя му и след това включи мотора на лодката, отправяйки се към острова. Ревовете от него ставаха още по-гневни и лъчите, пускани от Годзила отново пламнаха. Скоро нощта бе озарена от пламъци и Юджи можеше да види грамадното създание, което обикаляше обиталището си, като, че да търси нещо.
Скоро ревовете проглушиха тъпанчетата му.
Вниманието му от Годзила обаче бе отвлечено, доколкото това бе възможно, когато фенерът му различи контурита на малката яхта на Акира.
– Татко! – викна Юджи и приближи лодката до яхтата, покатервайки се на нея. На нея бе тихо и тъмно, но момчето бе взело фенера си. На борда нямаше никой.
– Татко? – извика той отново, този път въпросително и влезе в каютата.
Фенерът се изплъзна от пръстите му и стъклената повърхност на лампата му се напука.
Юджи изкрещя.
Баща му лежеше на пода в кръв, като, че да бе одран, а малката каюта вонеше на умряла риба до степен, че не можеше да се диша.
Юджи обаче не обърна внимание на това, а приближи трупа на човека, който го бе отгледал. Той надигна тялото му и се изцапа от лепкавата, вече засъхваща кръв.
Баща му бе съвсем студен.
Ревът на Годзила навън отново продъни нощта.
Но Юджи не беше глупав и знаеше, че не звярът е виновен за смъртта, а отвратителните хора, които бяха звъннали на сутринта. Просто го чувстваше, а и то се усещаше в ужасната смрад на умряла риба, изпълнила помещението.
Ревът на Годзила отново проехтя навън и Юджи се изпълни с гняв покрай скръбтта.
Огромният звяр отново не бе направил нищо, за да спаси баща му.
Както бе оставил и майка му.
Дженифър все още не можеше да разбере как този луд старец я бе придумал да се качат на самолет до другия край на света, но макар умът и постоянно да намираше аргументи срещу това пътешествие, щом Лудия Кон я погледнеше със спокойните си очи, тя имаше странното вътрешно усещане, че прави това, което е редно. В крайна сметка, дори и да беше странен, индианецът със сигурно бе много богат човек, тъй като без никакви проблеми беше платил както два билета, така и допълнителна такса за странния багаж в чудноватата си продълговата торба – който се оказа карабина “Уинчестър” от края на ХХ век и някакви хладни оръжия, очевидно на племето, от което идваше. Противно на недоверието си към дивака, Дженифър усети любопитство към личността му, но Лудия Кон се оказа потаен и не и каза нищо, не отговаряйки дори на простия въпрос дали е кръстен на легендарния войн от миналото на Дивия Запад. Той обаче постоянно мърмореше за гробовна опасност и заплаха над цялото човечество. Накрая Дженифър не издържа и го помоли да обясни какво точно има предвид.
– Ако е толкова опасно, хората имат право да знаят – настоя тя – аз съм репортер и мога да помогна.
Индианецът я погледна, изглеждайки нелепо със странното си облекло на седалката в самолета и за миг Дженифър се зачуди как за Бога са го пуснали да влезе в луксозния “Бойнг”, който в момента прелиташе над океана.
– Белите хора вярвате само на доказателства – накрая рече Лудия Кон – ако излъчиш нещо сега, никой няма да ти повярва. Но скоро ще има доказателства.
Макар и с известно неудоволствие, Дженифър се съгласи, че има логика в думите на Лудия Кон. В следващия миг отново я заля раздразнение:
– Поне ще кажеш ли на мен какво става и закъде си ме замъкнал?
Лудия Кон я погледна и ъгълчетата на устните му се извиха в странна усмивка.
Сетне лицето му помръкна.
– Градът, който изплува над вълните е дом на чудовище – каза накрая той.
Дженифър усети смесела вълна от разочарование и раздразнение.
– Това ли било? – попита накрая тя – Чудовище? И какво е това чудовище?
– Предвестник на много по-жестока гибел – отвърна Лудият Кон – изплуването на града е симптом, че създанието в него е будно, а щом то е будно, скоро ще започне скверните си ритуали. Ако извърши магиите си, Земята, такава, каквато я познаваш ще изчезне.
Въпреки, че думите на Лудия Кон звучаха абсурдно, Дженифър усети как я полазват тръпки на необясним ужас. Съзнанието и се върна назад към нейното детство, когато баба и разказваше отвратителната легенда за градът Инсмут, в който хората продали душата си на дявола. Според баба и, на която Джен бе кръстена, инсмутчани били отвратителни хора, носещи отблъскващите черти на изхвърлени на сухо риби или на мазни земноводни. Накрая армията дошла да се погрижи за тях и всяка информация за града била строго засекретена. Но разказът на баба и завършваше злокобно, че някой ден инсмутчани ще се върнат, надигайки се от подводните дълбини, където са се скрили и ще донесат ужасно отмъщение на хората.
За момент помисли дали да попита Лудия Кон дали всичко ставащо сега има нещо общо с отвратителната легенда за Инсмут, но незнайно защо, не посмя да го направи. Вместо това запита:
– Но ако толкова голяма опасност стои в онзи прастар град, ако наистина вътре има някакво чудовище, защо отиваме чак до Япония… о, неее – внезапно каза Дженифър – ти търсиш Годзила!
Джен винаги се отнасяше с особено отношение към отвратителното чудовище от далечна Япония и дори на моменти и бе трудно да повярва, че то наистина съществува. Разбира се, понякога американските телевизии съобщаваха нещо за грамадния, подобен на тиранозавър звяр, като го правеха със същия тон, с който се съобщават вести за вулканично изригване или цунами. С времето хората се бяха примирили, че няма да могат да се справят с Годзила и някакси трябва да се научат да живеят мирно с него. Разбира се, бе трудно да живееш мирно с нещо, което постоянно разрушава инфраструктурата ти.
– Древният пазител на Земята – кимна на въпроса и Лудия Кон.
– Древния пазител? – повтори Джен – ти чуваш ли се? Не си ли виждал какво остава от Токио, след като Годзила мине оттам? Той е по-лош от Червената Армия!
Но индианецът остана невъзмутим.
– Кралят на Чудовищата е единственият, който може да спре съществото от подводния град – отвърна той.
– О! -отговори Дженифър – и ти смяташ да го помамиш натам? По какъв начин? Годзила не е пуйка, че да го накараш да мине през половината свят, а и той не си пада по руини. Колкото е по-нов града, толкова по-добре за него.
– Той ще дойде – отговори спокойно Лудия Кон.
– Защо си толкова сигурен? – язвително попита Дженифър.
Индианецът се усмихна:
– Ти дойде. Годзила едва ли е по-твърдоглав от теб!
4
Юджи сам не знаеше как успя да се прибере в дома си и как сполучи да извика полицията. Тя дойде веднага и отведе баща му, докато някакъв инспектор, Кумидзе, разпитваше момчето за станалото.
– Баща ти беше добър човек – каза накрая той – и винаги готов да помогне. Неговият принос за развитието на науката в Япония не ще остане незабелязан.
Думите прозвучаха кухо за Юджи и той забеляза, че не убийството тревожеше толкова полицията, колкото неговата информация, че Годзила е разгневена. Полицаите бяха доловили яростния и рев и виждаха в далечината опустошителния лъч, излизащ от устата на грамадния тиранозавър, макар сега, призори, това да не бе така впечатляващо както през нощта.
Инспекторът попита момчето дали иска да напусне къщата и след отказа на Юджи обеща да се свърже с държавните служби и института за изследване на Годзила, разположен в Токио, за да уточни въпроса за издръжка и попечителство.
Сетне оставиха Юджи сам.
Бунгалото изглеждаше зловещо притихнало. Момчето пусна механично телевизията. Отново предаваха кадри от отвратителния град, изплувал край Тихоокеанското крайбрежие, а малко след това се появи и извънредната информация за смъртта на баща му.
ВОДЕЩ УЧЕН УБИТ – гласеше заглавието на новинарската емисия и след което водещата с равен глас отбеляза постиженията на Акира Каваши в изследванията на Годзила.
Юджи изгаси телевизора и продължи да гледа празно черния екран. Не усети как заплака по някое време. Сълзите се стичаха по бузите му, а той не можеше да осмисли ставащото.
Защо?
Защо онези хора бяха убили баща му? Какво искаха?
Защо Годзила отново не бе помогнал на него, на човека, който го почиташе почти като бог?
И в този миг на вратата се почука. Юджи замръзна и в него се надигнаха едновременно страх и гняв. Възможно ли бе Тагарски и слузестите му копои да се връщат? Ако това беше така, чакаше ги лоша изненада.
Юджи приближи бавно вратата и откачи харпуна за акули, който баща му използваше за да закача проследители върху люспите за Годзила. С мастодонтските си размери, огромното създание не усещаше нищо. Но ако зарядът от харпуна минеше през човек, щеше да го промуши по-сигурно от катана.
Юджи започна да се надява Тагарски да идва на входа. Гневът му бе така силен, че той забрави инстинктивния си страх от отвратителния човек и ужасната смрад на риба, която се носеше от него.
Момчето наметна едно дълго кожено палто върху себе си и скри харпуна под него.
Сетне отвори вратата.
Отвън не стоеше Тагарски, а някакъв индианец. Зад него бе застанала русолява девойка със сърдито изражение на лицето.
– Търся д-р Каваши – каза бавно индианецът. Юджи бе така изненадан да от абсурдната поява на такъв човек, че за миг бе забравил всичко случило се. Но при споменаването на името на баща му, отново се ядоса.
– Няма го – отвърна той и отстъпи назад, сетне вдигна харпуна. Момичето изпищя.
– Какво искате? – попита нервно Юджи. Сигурно тези хора бяха близки на Тагарски. Старият гад нямаше да рискува да дойде лично.
– Свали оръжието, синко – каза спокойно старият индианец – ние не сме ти врагове.
В този момент обаче Дженифър скочи напред.
– Не! – повиши глас индианецът, но момичето вече бе сграбчило харпуна на младежът и го извърна настрани. Стрелата се заби безвредно в стената, а в следващия миг Джен изтръгна оръжието от ръцете на Юджи и с нещо като хвърляне го просна на пода.
– А би трябвало ти да владееш бойни изкуства – каза сърдито тя.
– Хайде убийте ме – отвърна Юджи и се озъби, засрамен, но и ядосан – както убихте тате.
Думите предизвикаха поразителен ефект върху индианеца, чието лице се разшири от изненада.
– Д-р Каваши е убит! Кога? – сетне стрелна с поглед Дженифър. Репортерката се дръпна и позволи на Юджи да се изправи. И без това свитите очи на японеца бяха се присвили още повече от подозрение.
– Очаквах да знаеш – отвърна той – те дойдоха вчера сутрин и после… – внезапно Юджи се задави – уж искаха само да изследват острова на Годзила. Вечерта чух, че звярът е разгневен и отидох да разусная и…
На пресекулки момчето завърши историята си.
– Стана както преди. Кайган уби майка ми, а сега онези хора убиха баща ми. И Годзила не направи нищо. Нито веднъж. Ако сте дошли да го търсите, няма смисъл. Той е едно безмозъчно животно и нищо повече.
Лудият Кон погледна момчето със съчувствие. Дженифър изглеждаше разтърсена от историята и се бе ококорила.
– Каза, че онези хора били от университета край Аркхам? -попита тя шепнешком.
– От Института за морска палеонтология – механично отвърна Юджи.
– Аз знам университета в Аркхам, той е близо до нас – отвърна тихо момичето – там няма такъв институт.
– Онези хора не са от Аркхам, а от Инсмут – прекъсна я Лудия Кон и погледна младите хора до себе си – и не са от никакъв Институт.
– Ти ги познаваш? – в един глас запитаха Юджи и Дженифър, след което момичето добави:
– Инсмут го няма от близо век.
– Но някои инсмутчани са още тук – отвърна Лудия Кон и в очите му проблесна странен блясък. Индианецът се изпъня рязко и сякаш стана по-висок, сетне погледна Юджи. Момчето потръпна.
– Хората убили баща ти са част от секта, наречена Тайния Орден на Дагон – каза Лудия Кон.
– Тайния Орден на Дагон ли? – сепна се Дженифър – полковника спомена за тях.
Те твърдят, че изплувалия град е свещен.
– А всъщност той е обратното на тая дума – отговори индианецът, но Юджи изкрещя:
– Знаех си, че са свързани с този отвратителен град! Гледаха новините за изплуването му като хипнотизирани!
– Но защо са дошли чак тук? – попита объркана Джен.
– Имам подозрения, но трябва да ги потвърдя – отговори мрачно Лудия Кон, сетне се обърна към Юджи – ще трябва да отида до островът на Годзила, момче. Ще ме заведеш там.
– За какво ти е Годзила? – враждебно отвърна Юджи – искам да отмъстим на онези хора. Годзила няма да го направи за нас.
– Тук грешиш – прекъсна го индианецът – Кралят на Чудовищата е единственият, който може да спре тези хора.
– Как така? – сви устни японецът.
– Онези хора служат на създание, наричано известно с много имена и обект на поклонение от примитивни секти и племена. Дагон е едно от имената му, известно от езика на филистимяните, отдавна изчезнал народ от вашата – той погледна Дженифър – свещена книга. Истинското му име е непроизносимо на нашия език, но най-близкото по звучене е Ктхулу – Великият Ктхулу, Господарят на Мрака.
– Какво общо има този Ктхулу – или Дагон – с Годзила? – свъсено попита Юджи.
– Великият Ктхулу е създание с нечувана мощ и обитава изплувалият от водния гроб град – отговори Лудият Кон – а Годзила е единственото създание, което може да го спре, когато той се надигне от обиталището си.
Внезапно едно отвратително подозрение прониза Юджи и той попита:
– Как изглежда този Ктхулу?
– Неговата форма е невъзприемчива в своята пълнота за човешкия разум, но зрението ни би доловило в него черти от крилат дракон, крайно уродлив човек и огромен кракен, смесени в кошмарно съчетание – отговори индианецът – негови статуетки се почитат от най-дивите и жестоки хора по света.
Юджи усети как кръвта му се смразява.
– Какво става? – попита Дженифър, виждайки го как пребледнява.
Но вместо нея отговори Лудия Кон
– Няма време за дълги разговори. Но преди да тръгнем, ще ви разправя онова, което трябва да знаете.
Преди много, много време – започна разказът си индианеца – когато светът бил млад и по земята крачели отромни влечуги, от небето се стоварил небесен къс, идващ от невъобразимо далеч – отвъд земята, отвъд слънцето и звездите, отвъд дори Великите Ловни Полета, невъобразимо място на мрак и лудост, управлявано от безмилостни създания, стоящи толкова над нас, че дори не можем да си ги въобразим. В този къс се намирал Великият Ктхулу – дете на онези същества и техен върховен жрец, зло, което не се поддава на човешките възприятия, зло, което може търпеливо да чака милиони години, докато часът му удари. Ударът, който нанесъл на Земята причинил страхотни щети и изтребил почти всички тогавашни животни. Ала добрите духове, гледащи отгоре развитието на нашия свят, не можели да го оставят незащитен срещу такава заплаха и затова вдъхнали силата си на един самотен звяр от онова време, издигайки го много над останалите и давайки му мисията да пази земята от опасности. Звярът посрещнал Ктхулу в страховита схватка, от която ни един не успял да победи другия и накрая двамата рухнали в бездната на морето, заспивайки вечен сън. Ала дорив сънят си Ктхулу можел да влияе на света около себе си, а неговите зли поклонници изградили огромни постройки и храмове, на които да му се кланят и продали душите си на най-черно зло. Те знаели, че един ден Ктхулу ще набере сили да се събуди и тогава светът ще угасне, защото пазителят на земята бил сломен и спял вечен сън. Ала тогава нещо се объркало – белите хора открили смъртоносно оръжие и в голяма лудост, обхванала света за втори път го изсипали върху страната на изгряващото слънце, освобождавайки огромно количество енергия, която събудила пазителят и го накарала отново да се надигне от вълните, по този начин създавайки легендата за създанието, което наричате Годзила. Великият Ктхулу усетил заплахата и неговите сънища се разпръснали из цялата галактика, из всички кътчета на времето и пространството, по този начин привиквайки всевъзможни противници и подчинавяйки ги на злата си воля, изпращайки ги срещу пазачът. Ала Годзила сразил всичките си съперници и сега той е единственият, който може да спре Великият Ктхулу. Злият обаче е започнал подготовката за кошмарен ритуал, който веднъж завършен ще наде нечувана мощ на господаря на Р’лйех – така се нарича подводният град – и ще му позволи да обвие нашата земя във вечен ужас.
– Ние трябва да извикаме Годзила в Р’лйех навреме, преди Ктхулу да извърши отвратителния си ритуал – ако успее, земята, каквато е сега, ще бъде унищожена и нищо вече не ще може да я върне обратно.
Нямаше го.
Звярът осъзна липсата на своя син или по-точно казано наследник и въпреки това продължи да обикаля владенията си, отвреме навреме раздирайки нощта с пронизителния си рев. Можеше да усети страхът на малките ужасени човечета, които от години се мъчеха да му причинят вреда и сега отново обикаляха водата на смешните си черупчици, опасявайки се да не би той отново да нападне големите струпвания, където живееха.
Ако следата на малкия отведеше натам, камък върху камък нямаше да остане от мравуняците им.
Годзила нададе мощен гневен рев и перките му грейнаха злокобно, докато от пастта му изникна огромен ядрен лъч, който разцепи небето.
Чувстваше, че някой от малките е влизал във владенията му и това го влудяваше, но той бе усетил и друга, забравена миризма от далечното му минало, което той никак и не помнеше, освен като смътни спомени и усещания. Но как бяха отвлекли малкия? Макар и малко гущерче по стандартите на могъщия си баща, Минила бе исполин пред малките човечета. Как бяха успели да го завлекат? Какво бяха сторили?
Годзила усети миризма и изръмжа ниско (за неговата маса) и злобно, а гласът му оттекна като гръмотевица. Някой от малките беше бил достатъчно нагъл за да навлезе в територията му сега, когато бе разярен.
Звярът се насочи към миризмата, събаряйки дърветата пред себе си като тревички.
***
Дженифър поиска да изпищи, но нямаше сила да го направи. Бяха пристигнали на острова бързо, качили се на надуваемата лодка на Юджи, която момчето прилежно бе измило от кръвта на родния си баща. Докато бяха пътували, Джен бе потръпнала, мислейки си колко ли тежко му е било. Посрещането с харпуна, което им бе устроил сега изглеждаше съвсем разумно. Тя се бе опитала да заглади отношенията помежду им, но като истински емо Юджи бе некомуникативен и откровено враждебен, затворен в своята печал. Само дето повечето емота си въобразяваха, че са тъжни. Малцина от тях можеха да кажат, че родителите им са били убити от чудовища.
Лудия Кон пък си бе останал същата загадка и сега единствен бе останал спокоен пред лицето на приближаващата опасност, чиито тътен правеше торнадото да изглежда като летен бриз.
– Ще умрем, индианецо! – извика Юджи.
Тримата бяха застанали зад един хълм, който сравнение с Годзила изглеждаше като къртичина. Звярът изглеждаше очевидно гневен, за което свидетелстваха сиящите му перки.
В този момент Лудия Кон нададе странен вик, нещо средно между боен крясък и странен напев, който повтори няколко пъти.
Годзила застана пред хълма.
Дженифър изхлипа без да го осъзнае. Изражението на Юджи беше застинало в безизразна маска и момичето само можеше да се досети какво бушува под фасадата. Той винеше Годзила за смъртта на родителите си.
Той процеди нещо на родния си език, което тя смътно долови.
Сайонара.
Сбогом.
Но Годзила спря, втренчена в миниатюрната фигурка на Лудия Кон пред себе си, която пред него бе като мравка. Индианецът продължаваше да крещи странните си напеви, махайки с ръка, а по някое време започна да реди някакви думи на език, от който Дженифър усети да я полазват тръпки.
Момичето несъзнателно се покръсти.
Годзила нададе гръмовен рев и лъчът изригна от устата му, но за щастие не бе насочен към тях, иначе щеше да ги разгради на атоми за хилядни от секундата. Вместо това озари небето с него.
Сетне се извърна и се отправи към морето. Островът се тресеше с всяка една от стъпките му. Накрая той стигна морето и започна бавно да потъва в него, като огромен човек, потапящ се в детски басейн. Отвреме навреме надаваше мощния си рев.
– Какво направи? – попита Дженифър.
– Кралят вече знае за древната си мисия – отговори Лудият Кон – сега е отишъл да срещне съдбата си.
– И как разбра това? – попита скептично Дженифър – вярно е, че си крещяхте един на друг, но вие не сте съпрузи.
– За мен по-скоро е отишъл да търси синът си – кимна в знак на съгласие Юджи – не виждам Минила никъде, а Годзила много държи на него.
– И къде може да е Минила според теб? – вдигна вежди Лудия Кон.
– Не знам… – поклати глава Юджи, сетне зяпна. “Значи Минила е уязвим на психични атаки?”, бе попитал Тагарски.
– Те са го отвлекли – промълви момчето – всичко е било заради малкия.
– Кой са отвлекли? – не разбра Дженифър.
– Тайният Орден на Дагон са отвлекли Минила! – извика Юджи – и са използвали психотропни техники!
– Магии – меко го коригира Лудия Кон – омаяли са малкото на Краля с магия, за да отведат до Р’лйех.
– Но защо? За какво им е? – не разбра Дженифър.
– За да може Ктхулу да го принесе в жертва на своите Предтечи, които са го изпратили тук – отвърна злокобно Лудия Кон – тогава Те ще му дадат своята черна благословия и той ще стане по-силен от цялата вселена накуп.
– О, Господи – промълви Дженифър – и какво ще правим сега?
– Срещу Ктхулу не можем да сторим нищо – поклати глава Лудия Кон – той е отвъд силите на човечеството и Годзила остава последната ни надежда. За повечето хора обаче той е враг. Трябва да предупредим владетелите на жълтоликите и бледоликите, че Годзила не е враг.
– Аз съм някакъв журналист – бързо каза Дженифър.
– А баща ми имаше своите връзки като учен! – допълни Юджи – трябва да се свържем веднага!
И тримата се затичаха към моторната лодка, която ги очакваше на брега. Зад гърба им Годзила вече бе потънал в морето.
Атаката започна в пет сутринта, без никакво предупреждение. Часовите бяха полузадрямали на постовете си и дори учените от НАСА изглеждаха уморени и обезверени. Този град беше някаква проклета енигма и сякаш не искаше да бъде изледван. Не се поддаваше на датировка. Не се поддаваше на класификация, нито като архитектура, нито като нищо. Отгоре на всичко един от колегите бе получил пристъп на клаустрофобия насред проклетите, безумно криволичещи улици, а друг фатално припадна, обзет от епилепсия.
Сега се бяха прибрали, смазани в лагера, когато във въздуха се разнесе страшна смрад, като, че някой бе отворил едновременно хиляда гроба, пълни с трупове и развалена риба. Непонятна паника обзе часовите и те почнаха да стрелят безпричинно по посока на морето. От палатките, поставени по брега навсякъде наскачаха войници, които се опитаха да успокоят другарите си. За техен ужас спътниците им явно бяха съвсем полудели, тъй като се обърнаха и започнаха да стрелят по тях. Първи под обстрела попаднаха учените, а останалите войници трябваше трескаво да стрелят, за да озаптят другарите си.
Тъкмо когато ги убиха, от изплувалия град се чу нещо. Може би звук. Може би не. Така или иначе, с него от мрака се надигна нещо исполинско, а с него настана и истинския ад. Войниците надигнаха оръжия и започнаха да стрелят по него, а то разпери криле и започна бавно да се приближава, като огромно цунами, съставено от миазма на най-чистото зло. Странният зов отново прозвуча във въздуха и от морето започнаха да изпълвяват отвратителни безформени уроди, крачещи риби и гигантски земноводни, в които обаче имаше нещо толкова човешко, че погледът върху тях побъркваше.
Някой запали прожектори в небето и те приближиха тъмната грамада, която се носеше към тях със спокойни махове на масивните си драконови криле. Създанието донякъде приличаше на дракон, но в същото време тялото му напомняше това и на уродлив човек, а главата му бе на огромен октопод, от чиито очи бликаше ледена омраза. Двама войници срещнаха този поглед и мигновено налапаха дулата на пистолетите си, изпразвайки пълнителите в собствените си черепи, неспособни да издържат на взора на Великия Ктхулу.
Той просто летеше над лагера на жалките смъртни, които се довършваха сами, обхванати от пристъп на безумие или пък биваха поваляни от неговите верни питомци, които прерязваха гърлата им или ги завличаха към морето, където ги поглъщаха живи.
Полковник Маккарти някакси остана невредим и псувайки се качи на мощния хеликоптер “Апачи”, с който винаги пътуваше. Запали машината и усети как мощната перка завихря въздуха около него. За машината се налепиха командоси и няколко от другите създания, втренчили в него огромните си рибешки очи. Полковникът изпсува и включи автоматичните оръжия на машината, заливайки с картеч всичко наоколо, докато нервно палеше от пурата си. Куршумите разкъсваха свои и чужди. На Маккарти не му пукаше. Важното беше да се измъкне от това проклето място.
Машината се надигна във въздуха. Полковникът намери нападналото ги огромно чудовище по радара. Знаеше, че не бива да го поглежда.
Беше видял войниците, които си теглиха куршума.
Маккарти намери обекта и пусна бойните ракети срещу него, обливайки го и с картеч.
Чак тогава го погледна.
Огромното тяло се осея с отвратителни рани от изтрелите и от тях закапа гъста слуз. Тя обаче избликваше като пяна и след миг се втвърдяваше в здрава, люспеста плът.
Великият Ктхулу наведе глава и очите му се втренчиха право в тези на Маккарти, намирайки го в миниатюрния като муха хеликоптер, стоящ пред него.
Пурата падна от устата на полковника, който извади револвера си. Винаги ползваше револвер, за разлика от пистолетите, те никога не засичаха.
Но точно сега пистолета изщрака напразно.
– Не е възможно! – изпищя полковника, докато огромното създание се приближи към него и налапа хеликоптера, него и душата му, вмпримчвайки ги в миазмата на съществуването си завинаги.
5
“ЧУДОВИЩАТА АТАКУВАТ – Подобно на Кракен създание напада САЩ, Годзила напуска острова си.”
Надписът грееше от всички телевизионни екрани, докато Нобутацу Такивара разтриваше бавно слепоочията си. Представител на Организацията за Наблюдение и Контрол на Годзила и Други Чудовища (ОНКГДЧ), той се чувстваше като смазан от поредицата лоши новини, които се изляха върху него като студен душ. Първо смъртта на д-р Каваши, достоен човек, можещ да се нарече негов приятел. После появата на онзи отвратителен град в САЩ и атаката на чудовищното същество, изпълзяло оттам – сателитните снимки показваха разрушенията и барикадите, направени от някакви отвратителни рибоподобни хора, които говорителите на Си Ен Ен и Фокс Лайв бяха нарекли Тайния Орден на Дагон. И сякаш това не стигаше, ами и Годзила напусна острова си, предизвиквайки паника в цяла Япония, довеждайки до бойна готовност и приготвления за евакуация.
– Доктор Такивара! – чу той познат глас и се обърна, за да види как вратата на офиса му се отваря и в нея влиза Юджи Каваши, синът на покойния Акира. Зад него имаше някакъв дивак и бяла млада жена, даже момиче.
– Юджи – опита се да ги игнорира Нобутацу – чух за баща ти. Съжалявам много, това бе огромна трагедия.
Момчето преглътна за миг, сетне каза бързо:
– Имам новини. Не бива да пречите на Годзила по никакъв начин. Тя ще напусне територията на Япония и ще се отправи към…
– О, Господи! – прекъсна го гласът на Дженифър, която ужасено наблюдаваше кадрите от Си Ен Ен, изпълващи кабинетът на д-р Такивара.
– Великият Ктхулу е нападнал – тихо отвърна Лудия Кон -няма време за губене.
– Какво става? – превключи Такивара на английски – кои сте вие? Защо Юджи е с вас?
– Трябва да се свържете с бледоликите и да ги предупредите да не се отбраняват срещу Годзила – не отвърна внимание на въпроса му Лудия Кон.
– Така ли? – отвърна Нобутацу – и защо?
– Годзила идва на помощ. Кралят на Чудовищата единствен може да спре Великият Ктхулу, създанието, резултата от чиито действия виждате в момента – индианецът кимна към екрана.
– Вижте – сключи пръсти Такивара – не знам кой сте, но някой неща не са ви ясни. Наистина Годзила убива други създания, нападащи хората, но това е битка за територия, не изпълнение на някакъв самурайски дълг. Ако Годзила достигне САЩ, тя няма да ги спасява от Катууло или там както наричате онова… – Нобутацу се поколеба за миг – нещо, но просто американците ще си имат две чудовища.
– Не! – намеси се Юджи – трябва да повярваш, Нобутацу сан! Тайният Орден на Дагон е отвлякъл Минила! Годзила отива да си върне сина, не да се сражава с американците!
– Отвлекли са Минила? – Такивара стана на крака – това променя нещата. Тогава наистина Годзила ще нападне онзи… Катууло, ако ще и само да си върне сина. Остава да убедим американците.
– Аз ще говоря с тях – намеси се с треперлив глас Дженифър – аз съм журналист.
– Вие, журналист? – погледна я със съмнение Такивара.
– Повярвайте ми! – настоя момичето.
Японецът изсумтя, сетне набра някакъв код.
– Търся връзка със Си Ен Ен – рече той бавно – аз съм д-р Нобутацу Такивара от ОНКГДЧ.
За момент от свръхсложния компютър, който стоеше пред Такивара се чу пращене, а сетне се чу.
– Тук е генерал Тауър от американските военновъздушни сили – гласът бе плътен и нервен.
– Исках да се свържа със Си Ен Ен – отговори японецът.
– Аз съм при тях в момента, говорете, каквото имате да казвате – отвърна рязко генерала.
Такивара се поколеба за миг, сетне каза:
– Годзила се е насочила към САЩ, генерал Тауър.
От другия край на връзката се чу псувня.
– Шегувате ли се, д-р Такивара! – отвърна генерала – ние си имаме наше чудовище!
– Не бива да се противите на Годзила, не се пазете от него – продължи японецът – той ви идва на помощ.
– Откъде знаете това? – попита остро генерала.
– От… – Такивара се поколеба и погледна гостите си – от надеждни източници. Тайният Орден на Дагон са отвлекли Минила – това е на Годзила сина – и сега нашето чудовище иска да си го върне. Ако всичко мине по план, той ще убие вашето същество и ще се върне на острова си.
В този миг се намеси Дженифър.
– Здравейте, генерал Тауър, аз съм Дженифър Дейл от радиото край Аркхам, моля ви, вслушайте се в думите на д-р Такивара!
– Госпожице Дейл? – долетя изумения глас на Тауър – водехме ви за покойница, вашата леля от радиото ви търсеше при нас? Какво търсите в Япония?
– Правете каквото казва Такивара! – не му обърна внимание момичето – дойдох тук за покритие на историята. Недейте напада съществото от подводния град сами, защото нямате шанс. Доверете се на Годзила!
От другата страна се чу тишина, след което Тауър попита:
– Искате да оставя онова нещо необезпокоявано и да разчитам на друго чудовище? Ако бъркате, САЩ може да бъде сринат.
– Нямате друг шанс – тихо рече Дженифър – доверете ми се.
– Ще го направя – накрая се чу от странния компютър на Такивара. Връзката прекъсна.
– Справихте се добре – рече Лудият Кон – а сега трябва да тръгваме.
– Накъде? – в един глас попитаха Юджи и Дженифър.
– Към Р’лйех – отговори индианецът – Годзила ще се срещне с Ктхулу, но ние трябва да освободим детето му.
– Ние? – изпищя Юджи – но защо ние?
– Това е лудост, човече – намеси се и Такивара – остави чудовищата да се избият.
– Ако не спасим Минила, Ктхулу ще призове още по-страшни неща и от него. А друг няма да достигне града, Тайният Орден ще се погрижи за това.
– Значи цялата армия на САЩ няма да успее, но ти, стария индианец, можеш? – вдигна вежди Такивара – това е нелепо.
– Аз не съм просто стар индианец – долетя тихият отговор, който внезапно премина в гръм – аз съм Лудия Кон!
Такивара се отпусна назад.
– Сигурно съм луд – каза накрая той – но не само ти вярвам, но и възнамерявам да ти дам един от личните кораби на организацията. Но при едно условие – отвърна Такивара – идвам с вас.
Лудия Кон се усмихна:
– Достоен избор, Нобутацу сан. Избор на войн.
– Или на глупак – изправи се Такивара – да тръгваме – и излизайки през вратата на кабинета си, се понесе по тънките бели коридори на сградата на ОНКГДЧ, следван от гостите си.
– Знаеш ли – рече Дженифър на Юджи докато тичаше с него – никак не ти приляга да си емо.
– И защо така – наежи се младежът.
– Досега трябваше пет пъти да си се самоубил.
Момчето неволно се разсмя.
Зад гърба им, в празния кабинет на Такивара, екранът на свръхкомпютъра отразяваше мълниеносният обрат на събитията.
“ГОДЗИЛА ЩЕ СЕ БИЕ С ДАГОН, според пратеник на Аркхам Радио в Япония”.
Великият Ктхулу бе застанал пред сградата на своя умопомрачително огромен храм, надвишаващ по размер самия него и бе приклекнал в позата, така, често използвана за изображения от неговите последователи – прегърнал колене с ноктестите си лапи, прибрал крилете зад гърба си и отпуснал пипалата на уродливата си глава върху гърдите си.
Въпреки привидни покой, детето на врага му се бе свило на земята и скимтеше жалко и мизерно пред величието му, пред което примитивният му баща бледнееше. Великият Ктхулу бе доволен от слугите си. Бяха се справили добре и сега невъобразимо древният му план щеше най-сетне да даде плод.
Ктхулу изпрати мисъл на своя най-върховен поклонник и мнимия доцент Тагарски се изправи пред множеството:
– Пх’нглуи мглв’нафх Ктхулу Р’лейх вгах’нагл фхтагн! Нашият час настъпи, братя мой! Великият господар ще отвори портала към величието и Земята ще бъде заведена в измерението, което и се полага да бъде от древни времена! Йа! Йа! Ктхулу фтагн!
Отвратителната сган, събрала се пред Тагарски надигна уродливи крайници към небето, протягайки се молитвено към Великият си Господар и започна да нарежда като в транс:
– Йа! Йа! Ктхулу фтагн! Йа! Йа! Ктхулу фтагн! Йа! Йа! Ктхулу фтагн!
Минила заскимтя още по-силно и сякаш се смали. Ктхулу погледна гигантското същество, докарано с хипноза до великият Р’лйех и махна с ръка зад гърба си. Огромният храм изкърца, звук, който прозвуча като анатема за реалността на нашата вселена и се разтвори като отвратителна роза, разкривайки гигантски олтар, около който се издигаха тотеми с изображения на такива създания, че разсъдъкът на човек би се помрачил само за да ги погледне.
Ктхулу надигна глава към това, което бе отвъд небето и галактиките и нещо изпод пипалата изгъргори:
– Йа! Йа! Йог-Содот! Нгх’ааа! тхфлтхкх’нгха… Йог-Содот!
Невидима сила надигна пищящия Минила във въздуха и го прикова към олтара. От масивния каменен блок изкочиха пипала от някаква неописуема материя и привързаха гущороподобното създание.
Ктхулу се обърна към Тагарски и очите му блеснаха. Върховният му жрец разбра посланието, което въпреки величието и мащабите на огромното същество бе всъщност простичко и ясно.
– Не желая да ме безпокоят.
Тагарски кимна и се отправи с орденът си към крайбрежието, там където господарят бе избил жалките войници на хората.
Отмъщавайки за Инсмут.
6
Совалката на Такивара – специален летателен апарат с висока маневреност и мощност доближи далечния изплувал град. Юджи усети да го побиват ледени тръпки, когато видя огромния Ктхулу, надвесен над нещо, почти скрито от слузестото му туловище. Макар да го виждаше отдалече и през прозореца на совалката, младежът усети как разсъдъкът му бавно се разпада, докато невъобразимо грозното същество махаше с черните си криле…
– Снижи – върна го към реалността Лудия Кон, който най-сетне отвори дългата си торба и извади карабината “Уинчестър”, която Дженифър бе видяла преди време.
– Още сме далеч от Р`лйех – отвърна Такивара.
– Аз не съм тръгнал за там – отговори тихо индианецът.
– Какво? – в един глас го попитаха Юджи и Джен – нима ще ни оставиш сами в града на Ктхулу?
– И да съм с вас, няма да помогне, ако Годзила не се появи – отговори Лудия Кон – ако Кралят на Чудовищата обаче дойде, няма да съм ви нужен за да извършите това, което трябва, а именно да освободите Минила от черния олтар. Моят път е другаде.
– И как ще освободим Минила? – повиши глас Юджи – та той е огромен, ако Ктхулу го е приковал с нещо, не мога да направя нищо по въпроса!
– Минила сам може да се освободи, ако оприщиш силата в него – отговори Лудия Кон мистериозно, сетне се обърна към Такивара – снижи совалката!
Ученият го погледна, сетне видя нещо в очите му и кимна. Совалката се снижи надолу към мястото, където някога се бе издигал мрачният Инсмут.
– Хей, ами аз? – повиши глас Джен – каква е моята роля в случая? За какво изобщо ме взе?
– Ти ще освободиш силата в Юджи – отвърна Лудия Кон и се изправи. Шлюзът за излизане се отвори и индианецът скочи в движение. Миг по-късно капакът на машината се затвори и го скри от погледа им, а совалката отново се издигна във въздуха.
– Страхотно! – отвърна Джен – просто страхотно. Какво ще правим сега?
– Трябва да продължим – тихо отвърна Юджи – към Р`лйех.
***
Лудия Кон се приземи на земята и всичките му осезания веднага усетиха миазмата, обзела мястото. Беше точно както преди 200 години, място, запустяло и изоставено от природата, пропито от вонята на някакво друго място от невъобразимо далеч, отвъд звездите, отвъд Великите Ловни Полета, както обичаше да казва индианецът.
Пазачите на мястото се раздвижиха от лагера, който си бяха направили и започнаха да се приближават към него, ломотейки заклинания на скверен език, чиито шепот хвърляше стария войн в погнуса, подобно на допира на плужек до плътта.
Пушката му обаче гръмна веднъж, два пъти, три пъти и уродливите фигури паднаха назад, за момент разкривайки на бледата лунна светлина деформираните си черти, застинали в нещо средно между рибата и човека, лица на отвратително зло и ужасяваща деградация.
Вехтият “Уинчестър” продължи да гърми в ръцете на стария индианец, но неговите противници предприеха нова тактика. В нощния мрак се разнесе звука на картечен огън и Лудия Кон разбра, че противниците му не се свенят да използват техниката на враговете, които бяха избили. Но старият индианец като, че бе твърде бърз за тях, а деформираните им крайници не бяха пригодни за точна стрелба, затова откосите им безполезно удряха почвата около него, а неговите изстрели всякога сваляха враг.
Накрая патроните му свършиха и той изтегли от дългата си торба лък и стрели и започна безшумно да сее смърт след отвратителните създания, които зарязаха всякакви планове и просто започнаха да прииждат, една гладна, мълчалива тълпа от изроди, хищно разтворили усти като щуки и вонящи на развалена риба.
Но точно когато и стрелите свършиха, създанията се спряха, а сетне колоната им се раздели на две, правейки път на мъж, който Лудия Кон познаваше твърде добре.
– Добра среща, стари приятелю – каза мъжът, представил се като Тагарски. Дори нощем той не сваляше тъмните си очила, а дългото му палто се вееше зад гърба му като погребален покров – отдавна не сме се виждали.
– Днес ще бъде последната ни среща, Тагард – отговори сухо Лудия Кон – ще си платиш за това, което причини на племето ми.
– Вече съм доцент Тагарски – отвърна мъжът – а що се отнася до племето ти, единственият, който им причини нещо, беше ти, Луд Кон. Ти им отне живота и по-лошо, възможността да станат безсмъртни.
– Спасих ги от вечното проклятие, на което обрече душите им, Тагард – отвърна индианецът – погледни паплачта около теб. Окаяни създания, ни хора, ни риби, обречени на уродливо полусъществувание. От тази съдба спасих племето си.
– А защо не спаси и себе си от нея – изсъска внезапно Тагарски – вярно е, знака на Господаря не личи в чертите ти, но явно си чел забранените слова в Некрономикона, та да си толкова жизнен за твоята възраст – мисля вече над два века.
– Останах жив – отвърна Лудия Кон – за да те убия, Тагард – и индианецът извади изпод пончото си масивна томахавка – днес идва твоят край.
– Моят край? – ахна Тагарски – сляп ли си или безумен? Тази нощ великият Ктхулу ще извърши черните тайнства и ще отвори порталът на тази вселена към мощта на Йог-Содот, осигурявайки вечно господство на себе си и нас, скромните раби, които му служеха толкова години.
– Тук бъркаш, Тагард – засмя се Лудия Кон – ти направи хитро, като отвлече Минила за жертвоприношението, но аз известих бащата. Сега Годзила идва насам и ще провали за сетен път плановете на безмерно скверния ти господар.
Тагарски свали рязко тъмните си очила и Лудия Кон потръпна, виждайки широките и мазни очи на жаба, които го гледаха. Сетне мъжът отметна дългото си палто, разкривайки продълговато и несъразмерно за човек тяло, смътно напомнящо сьомга, а накрая хвърли и ръкавиците си настрани, разкривайки ципести ръце, дясната от които изтегли дълъг жертвен нож, стоящ на кръста на отвратителното същество.
– Ти си този, който ще умре тази нощ, индианско куче – изсъска мнимия доцент – а ако наистина си докарал Годзила до Р`лйех, то Господарят го очаква само и единствено пиршество.
И двамата се хвърлиха един към друг, докато отвратителната тълпа около тях немееше, не смееща да се намеси там, където се биеше върховният и жрец…
***
Думите на простосмъртните не могат да опишат това, което великият Ктхулу извършваше в отвратителният град Р`лйех, застинал над мрачните вълни, разбиващи се по краищата на сградите му, стоящи като отвратително, мерзко подобие на крайбрежен булевард, построен от демони. Страданията на Минила, стиснат в отвратителните пипала, приковаващи го към олтара също не могат да се опишат точно, защото не засягаха не само тялото, но и душата на малкото, в сравнение с мъчителя си животинче, което вече нямаше сили и да писука. Със самата материя се извършваше извращение – а именно, тя се променяше по такъв начин, че да е угодна за вида на Ктхулу и за самия него, та да му осигури власт завинаги.
В началото, увлечен в противните си служения, Ктхулу не усети леките трусове, разклащащи градът му. Постепенно обаче те станаха твърде силни за да бъдат игнорирани и когато гръмовният рев на един отдавна забравен враг разтърси гробовният покой на злото същество, то нямаше друг избор, освен да се извърне.
Годзила стоеше на входа на Р`лйех, огромен и масивен, с могъща снага и мощни лапи, с остри перки, стърчащи от гърба му и предизвикателство в погледа, предизвикателство, с което бе срещал и десетки противници, никой от които не бе успял да му удържи.
Перките блеснаха в заплашителна синя светлина и когато Годзила отвори уста за нов оглушителен рев, от пастта му избликна мощен енергиен заряд, който се заби в древните, немислими стради на Ктхулу. Древните постройки изкърцаха за миг, сякаш ще издържат, но после се пръснаха на десетки черни частици и се пльоснаха в околните води със злокобен плясък.
Само моментното присвиване на зениците можеше да разкрие невероятния гняв, който изпитваше Ктхулу в момента. Явно Тагарски се бе провалил в опита си да докара жертвения агнец в тайна от могъщия му родител, но това щеше да почака. Но това безмозъчно животно, примитивна форма на живот, зародила се погрешка и събудена поради човешката глупост се осмеляваше да влиза в неговия град и да разрушава сгради, по-древни от жалкия свят, който населяваше.
Ктхулу разпери криле и неистова смрад изпълни въздуха, а Годзила отговори с нов рев. Великият пратеник от друга вселена не обърна внимание на писъка и се метна към наглия си противник, готов да го смаже под себе си, а пипалата под главата му се гънеха в неистов, умопомрачителен танц, оформяйки във въздуха древни заклинания, които да го подсилят.
Но Годзила беше стар противник, стар и опитен, кален в десетки битки и в животинският си мозък бе оформил план, който в момента действаше прецизно. Действително дори той се бе почувствал подтиснат от странния, отвратителен сбор от сгради, който не приличаше на нищо, разрушавано от него досега, дори той бе усетил нездравостта на елементите, съставляващи всичко наоколо.
Но той не се предаваше, той винаги се бе борил, дори с режещите ръце на Кайган по гърдите си или трите усти на Гидорах в гърлото си.
Нямаше да се предаде и сега.
Мощното му тяло се извъртя с изненадваща за размерите му скорост и огромната опашка шибна Ктхулу като бич, запращайки го в една от собствените му сгради.
Това бе ситуация, която Годзила познаваше много пъти – битка с противник от неговите размери. И досега не бе губил.
Перките на могъщия тиранозавър блеснаха заплашително и нов заряд се изстреля към отломките, в които се гънеше Ктхулу. Но противникът му бе коварен и уменията му бяха безчет – материята около него се изкриви като полудяла и той подскочи по начин, който нямаше нищо общо със скоростта, бързината или каквито и да е било закони на местната природа.
Ктхулу се стовари върху Годзила и могъщия звяр изстена, а в следващия миг и залитна назад. Погледът му срещна студените, немигащи очи на Ктхулу и в душата му се надигна непознат, невиждан ужас… но в следващия миг отново изрева.
Щеше да се бори до край.
Двете чудовища се олюляха за миг и паднаха от ръба на Р`лйех, потъвайки под вълните.
***
Совалката кацна край черния олтар и Такивара пусна Юджи и Дженифър да излязат навън.
– Освободете малкия и да тръгваме – нареди докторът. Младежът и девойката излязоха навън и мигом усетиха да ги обгръща студенина. Сградите наоколо изглеждаха като гълтачи на уши, неестествени и криви, лишени от логика, лишени от всичко, което даваше топлина и надежда на живота. Юджи и Джен видяха разрушенията, оставени от битката на двете чудовища, сега скрили се под вълните и мислено благодариха на Годзила, че е нарушила черната, злокобна хармония на мястото, по този начин позволявайки им да останат тук, без да полудеят.
Вниманието им скоро бе привлечено от Минила – овързан за тъмния олтар, той писукаше немощно, усещайки, че идва помощ.
– Как да освободя силата в него? – чудеше се Юджи – та той е едно животно.
А едно животно, колкото и голямо, нямаше да може да се освободи от ужасните пипала – въжета, които го придържаха към олтара и изсмукваха живота му. Юджи усещаше, че нещо в самия олтар е ужасно грешно, имаше чувството, че той всеки миг ще се отмести и ще отприщи такива страшни тайни, че всичко, видяно досега ще му се струва като детска милувка.
– Не е просто животно – внезапно се обади Джен – и ти го знаеш. Той е син на Годзила, Кралят на Чудовищата.
– Годзила също е животно – раздразнено отвърна Юджи – животно, което не си мръдна пръста, за да спаси родителите ми – болката го жегна отново – ако е такъв спасител на хората, защо остави мама и тате да загинат, а?
– Годзила няма вина за смъртта на родителите ти – каза Дженифър, сама учудвайки се откъде и идват тези думи – и ти го знаеш. Затова стана емо, нали?
– Какво общо има това? – навъси се Юджи – просто харесвам музиката.
– Не е така – отговори Джен и всичко се нареди в главата и. Объркването, останало след първата и среща с Лудия Кон, озадачеността от последната му заръка, това странно момче, копнежа и да направи нещо значимо – всичко се нареждаше.
– Винаги си търсил виновник за станалото и макар да си обвинявал Годзила, си знаел, че дълбоко в себе си това не е така. Чувствал си, че няма виновник и това те е подлудявало, хвърляйки те в блатото на депресията. И знаеш ли Юджи, бъркал си. Има виновник за смъртта на майка ти и той е същият като този на баща ти. Кой е изпратил Ордена на Дагон? Чии сънища са призовавали всеки урод от космоса да изпита силите си срещу Годзила, предизвиквайки смърт и разрушения? Това е Ктхулу, Юджи. Той е твоят виновник. И сега той иска да убие и Годзила и детето и, а после и всички нас.
Юджи я слушаше зяпнал.
– Ама ти не трябваше ли да си глуповатата вестникарка от Америка, а?
Сетне поклати глава и се обърна към Минила.
– Значи сега – започна неуверено той – синко на Годзила… време е да станеш – той усети сила в думите си – син на баща си. Както аз, сега, ставам син на моя. Нека твоята сила се събуди!
***
Тагард и Лудия Кон продължаваха да се бият като сенки един с друг, не прекъсвайки битката си дори когато Ктхулу и Годзила се срещнаха в своя апокалиптичен сблъсък. Не пропуснаха обаче нито миг от сблъсъка на двете създания и неволно всеки един потръпна, когато потънаха с плясък в морето.
– Господарят ще отнесе онова възголямо животно във водния му гроб – изсмя се рибочовека – Йа! йа! Ктхулу ф`тагн!
– На мен не ми изглежда така, Тагард – спокойно отвърна Лудия Кон – виж какво стана със сградите на драгоценния ти Р`лйех.
Лицето на жрецът на Дагон се изкриви от злоба, разкривайки два реда зъби…
***
Докато падаха под вълните Ктхулу запуши устата на Годзила с огромната си слузеста ръка и докато противникът му се мяташе под хватката му, започна да нарежда заклинания, диво размахвайки пипалата под главата си. Перките на Годзила блеснаха на гърба му и ръката на затисналият го противник се взриви в устата на могъщия звяр, но Ктхулу вече бе извършил заклинанието си и от моркото дъно поникнаха отвратителни пипала, семена, посети от магията на злото създание и даващи гибелен плод във формата на огромни черни пипала. Едно от тях обхвана Годзила през задните лапи, друго притисна предните към тялото му, а трето се уви около гърлото му. Грамадният тиранозавър се опита да изреве, но нови две пипала го натиснаха пред носа и долната челюст, хлопвайки устата му.
Годзила започна да се мята безпомощно, но пипалата притиснаха Краля на Чудовищата към дъното и започнаха да затягат схватката си.
Ктхулу доволно изпусна облак мехурчета и се отправи нагоре към Р`лйех. Откъснатата му ръка вече се бе регенерирала напълно.
***
За момент след думите на Юджи настана пълна тишина, след което Минила нададе неубедителен вой и малките перки на гръбчето му блеснаха. Пипалата, които го придържаха към олтара се дръпнаха като ужилени от него и се прибраха в черния камък, от който бяха излезли, а малкото създание, което всъщност бе три пъти по-голямо от слон скокна на крака и надеди тържествуващ писукащ рев.
Юджи и Джен се наканиха да се присъединят към него, когато силен плясък ги накара да се обърнат назад.
Двамата закрещяха и дори не отбелязаха как Такивара форсира трескаво зад гърба им совалката, опитвайки да излети, но разбивайки се в околен храм в огнен облак.
Ктхулу стъпи на града си, мокър и зъл и пипалата му трескаво се размърдаха.
Трябваше да започне ритуала отначало.
С жречеството на Тагарски бе свършено.
***
Годзила напъваше могъщите си мускули, които не го бяха предавали никога, но се чувстваше безпомощен, никога досега не бе бил притискан по този начин, дори и когато триглавия Гидорах вкопчи жадните си уста в шията му. Тези отвратителни, гнусни неща, идващи отвъд всичко, което звярът познаваше го убиваха, по-лошо, убиваха и синът му. Годзила не усети как яростта му се развихря, не усети как перките му се награвят до степен, че черните пипала трескаво се отдръпват от него, но прекалено бавно, за да не бъдат обхванати от огън и да изгорят без следа за секунди.
Гневният рев на Годзила мина в триумф когато лъчът светлина изкочи от разтворените му свободно челюсти и не прелетя във въздуха.
***
Тагарски нанаде триумфален вик, когато Ктхулу излезе сам от морето и стъпи на сушата.
– Това е краят! – той вдигна триумфално ръце в лудешки поздрав и това бе последното движение в живота му. Използвайки разконцентрирането му, Лудия Кон заби томахавката в рибешкия му череп, който се спука с ужасно пльокане.
Тази загуба обаче не можеше да се мери с шока на рибочовеците, когато огромен лъч, избликнал от водата разпра гърдите на Ктхулу.
***
Ядреният лъч блесна като изгрев в гърдите на Ктхулу и тежка въздишка се отрони от злия, докато се обръщаше да посрещне отново упорития си враг, докато раната му се регенерираше. Годзила обаче вече бе изплувал и мощните му предни лапи сграбчиха долните крайници на Ктхулу. Могъщият тиранозавър стъпи на брега на Р`лйех и вдигна противника си във въздуха, размахвайки го като някакъв богопротивен боздуган и стоварвайки го върху сграда подир сграда в изникналият от водите град, събаряйки скверните постройки със собствения им господар. Ктхулу се помъчи да се освободи, но не можеше да се изтръгне от лапите на могъщия си противник. Накрая със съсък на раздразнение той се преви на две и замахна с предните си лапи не към непробиваемата люспеста кожа на противникът си, а към собствените си крака, които откъсна с едно плавно движение на лапите си. Докато падаше бликналата слуз вече затвори раните му и започна да образува нови противни ходила, а създанието се понесе на крилете си. Годзила изрева, държейки вече разпадащите се крайници на противникът си в ръцете си, но докато ги хвърли настрана Ктхулу вече бе върху него, блъскайки го с предните си лапи по муцуната. Главата на звяра се отметна наляво и надясно няколко пъти, а когато установи, че краката му са цели, Ктхулу се завъртя във въздуха и изрита противникът си в гърдите. Годзила полетя назад и се просна по гръб, надавайки мъчителен рев.
Ктхулу кацна на земята и разпери криле, надавайки съсък на раздразнение. Противникът му отново се изправи на крака и древното изчадие с неприязън забеляза, че раните му се затварят подобно на неговите.
Пипалата му оформиха заклинание по същото време, когато перките на Годзила грейнаха. Лъчът светлина от устата на звяра се срещна с вълна от неестествен, космически мрак.
Двете сили застанаха в баланс.
Юджи и Джен наблюдаваха объркани невижданото зрелище, което се разиграваше пред очите им. Беше цяло чудо, че двата звяра не ги бяха сплескали под себе си, докато превръщаха уникалната архитектура на изплувалия град в прашни останки. Ето, че сега бяха застанали един срещу друг, бълвайки сили, пред които човешките технологии бяха напълно безсилни – всепомитащия ядрен лъч на Годзила срещу най-черен и дълбок космически мрак, призован от недрата на съзиданието и използван от Ктхулу.
И Годзила губеше. Бавно, но сигурно лъчът и гаснеше и се скъсяваше под натиска на древното създание, а звярът вече започваше да залита назад.
Ледени тръпки побиха гърба на Юджи, който разбра, че ако тъмнината докопа Годзила, това ще е краят на великия звяр, на великия войн.
И момчето в този момент разбра, че е простил на звяра, че никога не е трябвало да му се сърди и, че баща му Акира е бил прав.
Годзила бе дар за земята, макар и такъв, който хората не винаги можеха да разберат.
– Не можеш да умреш! – извика отчаяно той, а в съзнанието му долетя далечен, насмешлив смях, сякаш някой му се подиграваше. Ктхулу, осъзна ужасено момчето. Той се забавляваше.
Дженифър стисна ръката му.
В този момент Минила нададе яростен вой и от устата му блъвна втори ядрен лъч, който блъсна Ктхулу право в пипалата под устата му. Грозен вой разцепи въздуха, а мракът, който демоничното създание бе изградило се разсея като мараня.
В този момент лъчът на Годзила блъсна противникът си в главата и се чу ужасен шум пльооооос, след което лъчът продължи да напредва като лава през противникът си, топейки го като стар кашкавал.
Р`лйех се разклати из основите си, а основите му отново започнаха да потъват под вълните. Юджи и Джен изпищяха отчаяно, но една огромна ръка ги пое в себе си и те с изумление видяха, че са в дланта на Минила, който се отправи към брега и не след дълго нежно ги постави на плажа, а сетне се върна навътре в морето, към своя баща, който нададе победен рев, когато и последната отломка от изплувалия град потъна под вълните, а с нея и отвратителните, пушещи останки на неговият страховит противник.
Годзила се опита да нададе втори рев, но той излезе прегракнало. Звярът се олюля като пиян и за миг изглеждаше, че ще падне по очи, но Минила бе застанал до него и го подпря, както жена подпира много умореният си любим.
Годзила извърна глава към своя отрок и издаде странен, мъркащ звук, потърквайки глава в детето си.
Двете създание обърнаха гръб на малобройната публика зад себе си и се прибраха под вълните.
***
Юджи и Дженифър гледаха двете огромни фигури – едната по-голяма, другата по-малка, които изчезваха в морето и несъзнателно помахаха с ръка.
– Той винаги ще бъде тук за вас – чуха познат глас зад себе си и видяха Лудия Кон, който се бе подпрял на стария си “Уинчестър” – и ако някога зло отново заплаши нашата земя, било от друго време или от друго място, Кралят отново ще го прогони.
– Ами ти? – попита Дженифър.
– Моето време отдавна мина – отвърна индианецът – и мисля, че е време да ви оставя. Както казах преди, вече нямате нужда от моята помощ.
И сетне, като махна с ръка за миг, индианецът изчезна.
Юджи и Дженифър трескаво замигаха, а сетне се погледнаха взаимно.
И видяха, че вече нямат нужда от нищо повече, докато устните им се срещнаха на фона на изгряващото слънце.
КРАЙ

Оставете отговор