Fan Fic Battle Request

Fan Fic Battle Request

 

Author: Darth Sparhawk
Date: 27.03.2015

 photo fantasy-battle-fantasy-30185358-500-281_zpscbgaavzt.jpg

По случай предстоящата “Среща с маски” в “Цитаделата” организирах новата творческа игра Fan Fic Battle Request ! Правилата в нея са прости – читателите предлагат битка между любими фентъзи персонажи, а ако аз ги познавам и мисля, че мога да разиграя такова сражение, пиша миниразказ по темата!
Вие също може да си поискате битка на страницата на събитието във Facebook, а разказите досега са както следва:

Железният човек /Отмъстителите/ срещу Хълк /Отмъстителите/ по молба на потребител Adrian Zang

– ХЪЛК МАЧКА! – изрева огромното зелено същество, което допреди броени минути бе съществувало изпод маската на измамно спокойния Брус Банър.
– Знаех си, че не трябва да го лъжа на карти – въздъхна Тони Старк, докато металната броня покриваше тялото му. Сега цялата база на ЩИТ, където Отмъстителите се готвеха за поредния апокалипсис – нашествие на някой си Галактус, който имаше устройство, подобно на пералня върпу главата си – щеше да стане на сол. А самият Тони се надяваше да не приключи като употребено кенче от бира.
Хълк скочи към него, а Железният човек тактично излетя от мястото си, свръхмодерно кресло, оборудвано с последните технологии, сред които масаж на гърба, глезените и дори фрикция на косата за по-добро кръвообръщение. Хълк пък се приземи върху него и го направи на купчина стари ламарини.
Тони не можа да се сдържи и изстреля няколко ракети от костюма си, които се взривиха в Хълк и го разлютиха още повече.
– ХЪЛК МАЧКА ТЕНЕКИЕНИЯ ЧОВЕК! – кресна отново зеленото същество.
За да избегне такава съдба Железният човек отиде в другия край на обсерваторията, в която двамата с Банър трябваше да следят за издването на Галактус, след което посочи Хълк с показалец и изстреля лазер към него. Тони Старк беше положил много усилия в този лазер. Енергийният лъч можеше да убие и слон, но идеята му бе да умиротворява и успокоява. Бе го измислил само за Хълк и затова се зарадва, когато удари зеленият великан право в гърдите.
Хълк обаче се отърси от удара като дива свиня от борови иглички и отново скочи към Железния човек с крясъка:
– ХЪЛК МАЧКА!
Този път Тони Старк бе искрено изненадан и се озова в ръчищата на великана. Металният му костюм жално изскърца.
– СЕГА ХЪЛК СМАЧКА ТЕБ! – продължи тирадата си съществото, а на Тони му се наложи да изпровизира.
– Знаеш ли, Хълк – каза той – трябва да поспреш с мачкането.
– ХЪЛК МАЧКА ТЕНЕКИЕНИЯ ЧОВЕК! – отвърна великанът, а компютърът в шлема на Железния човек го предупреди, че скоро ще се навие на станиол.
– Знаеш ли къде е Спайдър-мен? – попита Старк, мъчейки се да запази спокойствие.
– ХЪЛК МАЧКА И СПАЙДЪР-МЕН? – намръщи се объркано зеления гигант.
– В световната мрежа! – отвърна триумфално Железният човек.
Хълк отвори уста и се разсмя гръмко, след което се смали отново до размерите на измамно кроткия Брус Банър.
– Това беше добро – каза ученият на Тони Старк – но трябва да спреш да ме дразниш. Хълк наистина не си знае силата и някой ден шегите ти ще приключат злополучно за теб.
– Знам – отвърна Тони, без да сваля костюма – и знаеш ли защо Хълк винаги печели срещу останалите Отмъстители?
– Тони… – отвори уста Брус Банър.
– По-умният винаги отстъпва!
– ХЪЛК МАЧКА!
Железният човек отново се издигна във въздуха. Какво пък, знаеше всичките шеги за Спайдър-мен.

Йода /Star Wars/ срещу Магнето /X-Men/ по молба на Александър Наков

– От този свят, ти не си – каза учителят Йода, подпрян на бастунчето си, докато оглеждаше разрушенията наоколо. Цели сгради бяха сринати със земята, металът навсякъде бе изкривен като от лапите на обезумял ранкор, цял полк клонирани бе избит. Труповете им покриваха земята наоколо, разкривени в агонията на смъртта.
Друг на мястото на Йода би изпитал ярост при вида на такова разрушение, ала старият джедай отдавна бе оставил подобни чувства зад гърба си. Гневът водеше към тъмната страна, а това изкушение нямаше власт над джедая.
– Да се върнеш в своя, трябва – довърши мисълта си Йода.
Тъмната фигура в червен костюм с тежък плащ и масивен шлем обаче излъчваше тъмната страна като миазма на омраза. Единствено в битката си граф Дуку, Йода бе усетил подобна злост.
– И така значи – процеди Магнето – след нескопосните си воини, този свръхтехнологичен свят поставя на пътя ми някакъв мизерен гремлин?
– Размерът в битка, значение няма – отвърна Йода – да си идеш, разумно е.
– Каквито и сили да имаш, не могат да се мерят с моите – предупреди Магнето – аз контролирам всички метали.
Мутантът махна небрежно с ръка и от отломките наоколо се вдигна порутен звездолет.
– Интересно ми е – каза Магнето – дали в тази галактика играете бейзбол?
Йода повдигна въпросително вежда.
– Все едно – сви рамене Магнето – дръж!
Звездолетът полетя към дребното зелено човече. Миг преди да го смачка, Йода вдигна ръка и машината спря на сантиметри от него. След това джедаят я свали внимателно на земята.
– За Силата разбирането ти, ограничено е – каза Йода – не през металите, през всичко минава тя.
– Примитивен мистик – кимна Магнето – интересно как това се съчетава с развитата ви технология. Вероятно ще го изследвам по-внимателно… след като те опеят.
Мутантът вдигна и двете си ръце, а две от падналите сгради около него, направени от блестящ сребрист метал се вдигнаха във въздуха.
– Сбогом – каза Магнето и ги събори върху Йода. Блоковете, издигащи се на петдесет метра всеки, рухнаха върху джедая и го погребаха под тежестта си.
Мутантът се усмихна доволен, докато блоковете не се изправиха отново – и този път останаха на мястото си.
– Добре дошъл тук, ти не си – каза Йода и този път в гласа му се прокраднаха стоманени нотки – да си вървиш докато можеш, разумно е.
– Достатъчно игрички – изсъска Магнето и отново вдигна ръце. Труповете на клонираните около него потръпнаха и оръжията им – метални бластери – се вдигнаха във въздуха, за да обкръжат джедая.
– Огън – процеди мутантът и натисна със силите си спусъците от оръжията на целия полк. Лазерна буря връхлетя стария джедай, обстрел, който трябваше да го изпари за секунди. В ръката на Йода обаче се озова зеленикавото острие на светлинния му меч. С движения, по-бързи отколкото човешкият мозък можеше да възприеме, джедаят блокира залповете, а в следващия момент скочи, размазано петно, което почти не се виждаше. Оръжията, вдигнати като от призрачни ръце се разпаднаха на части по земята.
– Впечатляващо – сви устни Магнето и отново махна с ръка. Светлинният меч изхвърча от ръцете на джедая и попадна в тези на мутанта.
– Интересно оръжие – изкоментира Магнето – ще ми свърши добра работа, особено срещу примитива Върколак. Преди това обаче…
– Достатъчно дълго, тази битка проточи се – прекъсна го Йода и на свой ред протегна ръце. Невидима сила сграбчи мутанта и го издигна парализиран във въздуха. Магнето напрегна уменията си, но те не можеха да му попаднат срещу непознатата материя, хванала го като в менгеме. Мутантът се изсмя от иронията – колко пъти той бе хващал в такъв капан враговете си, имали неблагоразумието да носят метал по – или както бе случая с Върколак – в себе си!
– Да те убия аз, трябва – каза Йода – но от друг свят, си ти. Балансът да наруша, не бива.
Джедаят се съсредоточи и усети процепа, отворен в същността на реалността, през който непознатият бе дошъл. Бе за даде шанс на Магнето да отговори, Йода отвори порталът и запрати мутанта обратно в родния му свят, след което затвори връзката между него и родната му галактика.
– Обезпокоително, това събитие беше – въздъхна старият джедай.
– Но благодарение на вас, катастрофата бе избегната, учителю Йода – долетя познат глас.
Йода вдигна уморено поглед и видя фигурата на върховния канцлер Палпатин, който пристигаше с отряда си охранители в пурпурни брони.
– Някаква идея откъде може да е дошъл натрапникът? Може би нов убиец на ситите? – попита невинно той.
– Да отговоря на това, не мога – каза простичко Йода – от нашата галактика, той не беше. Но как е дошъл в нея, не зная.
– Не се притеснявайте, учителю Йода – отвърна Палпатин – важното е, че с ваша помощ Корусант отново бе спасен.
След тези думи Дарт Сидиъс погледна към затворения успешно от грандмайстора на джедаите портал. Всичко се развиваше точно според плана му.

Глаурунг /Силмарилион/ срещу Смог /Хобит/ по молба на Ивайло Ж. Жеков

– Какво? – изръмжа Смог – как…
В един момент драконът се беше нахвърлил на жалкия стрелец от Езерния град, готов да разкъса него и противното малко врескало, което имаше за син, а в следващия…
В следващия се бе появил на това място. Безкрайна долина, докъдето поглед стига, сива пустош, покрита с кости. Червено небе се бе ширнало над него, а вместо слънце в него светеше ухилен пурпурен череп.
– Къде съм – изръмжа Смог – какво стана?
– Умря – отвърна друг глас зад него – умря, бедни глупецо.
Смог се извърна и изсъска, когато видя какво го е заговорило. Друг дракон стоеше зад него, огромно длъгнесто чудовище с увиснал търбух, от който се носеше непоносима смрад. Мрачно веселие блещукаше в погледа му.
– Пронизан от стрела на смъртен – изръмжа втория дракон, много по-голям от самия Смог – така е свършил живота ти.
Гордостта на Смог проговори.
– Намерил се кой да го каже – изсъска той – нека позная, дълъг, безкрил, с вонящ дебел корем. И това ако не е скъпият ми, обичен прадядо Глаурунг. Набучен на меча на Турамбар, като кебап на дивите харадрими, хм?
– Нагло пале – изклокочи гласът на Глаурунг. Предтечата на драконите се извиси над своя потомък и изрева:
– Тук, в пъкъла на Морготовите деца, управлявам сам и единствен и така чак до Дагор Дагорат, деня на последната битка, когато отново ще крача в Средната земя, за да отмъстя на Турин!
Крясъци отвърнаха на призива на Глаурунг. Смог се огледа и видя, че сивата пустош вече не е пуста. Легиони орки изпълваха безрадостната картина и надава дивашки крясъци.
– Управляваше – отвърна Смог и плесна заканително с криле – големината на корема не ти гарантира верността на Мелкор, скъпи ми дядо. Време е да отстъпиш властта на някой по-млад и обещаващ.
С тези думи Смог изригна струя пламъци към Глаурунг и полетя във въздуха. Огънят облиза люспите на безкрилия дракон, който ги посрещна с оглушителен кикот.
– Мизерно малко гущерче – изтътна Глаурунг и на свой ред избълва струя пламък, която покри Смог от глава до пети.
– Смъртта ти тук бе дори по-кратка и жалка от тази в Средната земя! – кресна Глаурунг триумфално, но Смог излезе незасегнат от пламъците и полетя до лицето на исполина.
– Арогантността те заслепява, мили ми дядо. Скоро, това ще сторят и ноктите ми!
Смог се хвърли върху лицето на Глаурунг, като дереше с нокти по муцуната му и не спираше да плюе пламъци по него. По-старият дракон нанесе рев на гняв и болка, от който червените небеса се разтресоха, а орките хукнаха из сивата пустош, прибирайки се по скривалищата, от които бяха дошли.
– Какво става, дядо? – подигра се Смог – да не би очите да те лъжат вече? Нека тогава ги издерем!
Смог се протегна към очите на Глаурунг, но в следващия миг се изцъкли. Прастарият дракон бе използвал предната си лапа за да го хване за опашката.
– Ти си като муха пред мощта ми, Смог – изсъска доволно Глаурунг – сега ще усетиш пълната сила на дракон от първата епоха!
Глаурунг свали Смог на сивата пустош, след което стовари цялото си огромно туловище върху него.
– Когато приключа с теб – обеща Глаурунг – ще използвам бронираната ти кожа, за да запаша корема си. Така Турамбар никога няма да може да ме победи!
В следващия миг обаче Глаурунг подскочи с писък, а коремът му увисна разкъсан. Смог се измъкна изпод него, покрит с кръв и нечистотии и плю парчета плът от предтечата си.
– Това е най-отвратителното нещо, което съм опитвал някога – каза той – а аз съм ял джуджета, все с броните.
Глаурунг опита да събере изпадащите си вътрешности с лапи и изкрещя.
– Какво направи, отвратителна малка пепелянко!
– Вземам властта над легионите за Дагор Дагорат – отвърна доволно Смог – аз съм най-силният дракон…
В този момент огромна сянка падна над двете влечуги. Глаурунг спря да се бори с раната си и започна да се смее като безумец, а устата на Смог увисна, когато трети дракон, много по-голям и от двамата, кацна до тях, вдигайки ураган с крилете си.
– Какво е това… – поклати глава някогашния Цар на Планината.
– ТОВА – изтътна гласът на новодошлия – Е НАЙ-СИЛНИЯТ ОТ МОРГОТОВИТЕ ДРАКОНИ. ТОВА Е ПРЕДВОДИТЕЛЯТ НА ЧЕРНИТЕ ЛЕГИОНИ ЗА ДАГОР ДАГОРАТ.
Смог отстъпи няколко крачки назад, а Глаурунг не спираше да се смее.
– ТОВА – довърши третият дракон – Е АНКАГАЛОН.

Пърси Джаксън /Героите на Олимп/ срещу Червената качулка /Батман/ по молба на потребител Nikoi Ne

– Впечатляващо – долетя непознат глас малко след като Пърси Джаксън накара водата в канализацията на Готъм Сити да се успокои. От самото начало знаеше, че е лоша идея да идва в Готъм. Не знаеше каква идея е прихванала учителите, че да направят екскурзия до града, известен като гнездо на престъпници и маниаци. Макар да не следеше особено много новините на смъртните – имаше си достатъчно грижи с Кронос, Гея и чудовищата им – Пърси бе чувал имената на Жокера, Двуликия, Плашилото и другите психопати от Готъм, както и това на Батман – според някои герой, според други най-луд от всички.
Когато обаче видя огромния, триметров крокодил, изправен на задните си крака, дори Пърси се шокира. Той веднага си спомни за Синът на Собек, ужасното чудовище от египетските митове, което едва не го бе глътнало на една хапка. Това същество се оказа съвсем немагическо, както Пърси разбра с раздразнение, докато го удряше безполезно с Въртоп, но пък глътна доста вода, когато го посрещна, както смяташе, на своя територия в каналите.
Сега Пърси смяташе да се върне обратно в училищната група, но се бе появило ново 20 – атлетичен млад мъж с тъмен костюм и червена маска, която скриваше лицето му. Пърси не можеше да види чертите му, но долавяше самодоволството дори през маската и си го обясняваше с големия руски автомат в ръцете му, насочен право към него.
– Малко хора могат да победят така Килър Крок – продължи маскираният – и аз съм един от тях.
Пърси бе много недоволен от ситуацията, в която бе изпаднал. Точно от това се бе страхувал, когато разбра, че ще пътува за Готъм. Беше попаднал на някои от лудите.
– Може би е по-добре да се представя – каза маскираният – наричат ме Червената качулка.
– Колко оригинално – отвърна Пърси – аз съм Оранжевата тениска.
Червената качулка присви очи.
– На твое място не бих спорил с някой, насочил “Калашников” към гърдите ми. Как се казваш и откъде идват силите ти? От Атлантида ли си? Някое от палетата на Аквамен?
– Атлантида? – изсмя се Пърси – това е мит. Но не от истинските. Не като мен.
Вълната изригна около Червената качулка без предупреждение и изблъска автомата от ръцете му. Маскираният изръмжа и отскочи със салто назад, след което се приземи на крака без дори да се олюлее.
Да го вземе Хадес, помисли си Пърси.
– Това можеше да стане по лесния начин – отвърна Червената качулка – но явно ще е по трудния!
Пърси помисли дали да отговори, след което прецени, че няма нужда и се усмихна по начина, който знаеше, че вбесява всички чудовища.
След което вдигна ръка и махна с пръсти.
Ела ми.
Червената качулка изръмжа и направи ново салто напред. Пърси не знаеше къде се е обучавал маскираният, но не можа да не се възхити на техниката му. Дори от лагера на Хирон рядко излизаха толкова подготвени бойци. Опита да се защити, но ритникът на нападателя мина над блока му и го удари право в гърдите, запращайки го в мръсната вода.
– Така става, когато си играеш с огъня, хлапе – каза Червената качулка и изпъшка, когато подсиления от водата Пърси скочи като лъв към него и го събори във водата. Ръцете на сина на Посейдон се сключиха около гърлото на маскирания, а мръсната вода заля лицето му, влизайки в очите му.
– Предай се! – каза Пърси.
Червената качулка вдигна ръка и го удари в една точка около рамото. Едната ръка на Пърси увисна безжизнено, а Червената качулка прибра краката си под него, сви ги на две и го изрита с все сила.
Момчето отново падна във водата и се скри под нея.
Червената качулка се изправи спокойно.
– Ръката ти ще е парализирана в близкия час. Не ме карай да те наранявам още повече. Аз печеля.
Пърси се изправи от водата с посивяло лице. Дясната му ръка наистина висеше немощно.
– Не са ли ти казвали, че не бива да се закачаш с по-големи? – попита Червената качулка.
– Казвали са ми – примирено отвърна Пърси, след което зелените му очи блеснаха заканително – но пък съм открил, че колкото сте по-големи, толкова по-отвисоко падат.
Уж парализираната дясна ръка, възстановена напълно от водата, се заби с кроше в маската на Червената качулка и я пръсна на части, разкривайки обърканото и разкривено лице на Джейсън Тод, скрито от доминото на Робин.
Джейсън залитна назад, а Пърси не му остави никакъв шанс, като призова нова вълна, която го заби с всичка сила в стената.
– Предай се – каза синът на Посейдон, след което се усмихна – не ме карай да те наранявам още повече.
Джейсън плю кръв от напуканата си устна, след което се ухили и вдигна автомата, до който беше паднал.
– Аз никога не губя – изправи се той пред шокирания Пърси – а сега ти ще ми кажеш кой си!
Пърси преглътна.
– Човек – каза внимателно той – повярвай ми, наистина не ти трябва да се забъркваш в това. Наистина, наистина не искаш да влезеш в моя свят.
Джейсън вдигна автомата и стреля в тавана. Парченца камъни се посипаха към Пърси, а дулото на оръжието отново се спря към него.
– Аз решавам къде искам и къде не искам да влизам! Кой си ти, по дяволите!
– И ти, и той – долетя познато, гърлено ръмжене – сте моята вечеря.
Червената качулка се завъртя и откри огън, но бе твърде късно. Куршумите отскочиха от люспестата кожа на Килър Крок, а чудовището връхлетя върху Джейсън, сграбчи го с две ръце и го заби в стената. Някогашният Робин усети как му причернява и падна във водата, а Килър Крок връхлетя в следващия момент и към Пърси, като го сграбчи в люспестите си ръце.
– Вкусна изненадка – ухили се влечугото и разкри огромните си жълти зъби, подобни на изпочупени кости – ухаеш вкусно.
– Всички чудовища така казвате – изпъшка в отговор Пърси и призова нова струя вода, която задави зиналия да го погълне крокодил. Килър Крок залитна назад, но се усмихна.
– Този път няма да ме хванеш неподготвен – изръмжа той. Пърси призова силите си и водата връхлетя човека-крокодил.
Който направи крачка напред.
В следващия миг Джейсън Тод скочи върху него и се озова на раменете му, след което стисна с бедра около врата му, като прокара и ръка около гърлото му.
– Задръж му вниманието! – изкрещя някогашния Робин, а Пърси го разбра и засили вълнението около влечугото, като не му даде да отскочи и да обърне внимание на нападателя си. Скоро дебелият му език увисна от зъбатата паст, а малко след това Килър Крок падна с плясък във водата.
Джейсън се изправи с мъка, а Пърси го погледна предпазливо.
– Предполагам сега трябва да го откараш в онзи затвор… как му казвахте. Аркам?
– Лудница – плю Джейсън – а не затвор. И имаш късмет, че и ти няма да се озовеш там…
– Пърси Джаксън – внезапно реши да се довери Пърси – а ти си…
Джейсън Тод се усмихна тъжно.
– Аз съм Червената качулка. Но някога… някога бих ти казал, че името ми е Джейсън Тод.

Лорд Волдемор /Хари Потър/ срещу Саурон /Хобит: Битката на Петте Армии/по молба на Ивайло Ж. Жеков

Само да имах смелостта ти, беше казал Гелерт Гриндълуолд, докато разкриваше древния ритуал на лорд Волдемор. В търсене на безсмъртие и сила Черният лорд бе пристигнал в замъка Нурменгард и там Гриндълуолд, стария враг на Дъмбълдор, считан за най-изкусен от черните магьосници до появата на самия Волдемор му разказа за древната сила, древната магия. Щом чу за нея Волдемор разбра, че трябва да я има, да я подчини. С нея Потър вече никога нямаше да му се опълчи. С нея, вече никога нямаше да трябва да се страхува. Истинско безсмъртие го очакваше.
Гриндълуолд стоеше в сенките, лишен от вълшебната си пръчка и магията, но започна да напява думите, които Волдемор изричаше, докато обикаляше широкия пентаграм, издълбан в каменния под на това, което някога бе тронна зала на Гриндълуолд в замъка Нурменгард.
Аш назг дурбатулук, аш назг гимбатул, аш назг тракатулук аг бурзум-иши кримпатул
Внезапно огън лумна във вътрешността на пентаграма, а пламъците му облизаха краищата на пентаграма и изтриха краищата му. Лорд Волдемор отстъпи назад, а на змиевидното му лице се изписа объркване.
– Какво става?
– Това, което беше обещано – отвърна Гриндълуолд, а на старческото му лице се изписа триумф.
Пламъците сякаш се прибраха, за да образуват огнен пръстен около сянка, появила се между тях, черния силует на брониран воин.
Аш назг дурбатулук, аш назг гимбатул, аш назг тракатулук аг бурзум-иши кримпатул
– Стар предател – усмихна се Волдемор на Гриндълуолд – призовал си сянка от миналото, за да ме победи. С каква цел? Смяташ, че някакъв си призрак може да ме победи? Мен, Черният лорд, покорил дименторите от Азкабан?
– Ти беше призован – облиза устни Гриндълуолд – както и аз преди десетилетия с една-единствена цел. За да служиш!
– Никога – поклати глава Волдемор и махна с магическата си пръчка – поклони ми се!
Гриндълуолд изохка и падна на колене, обезсилен. След това Черният лорд се обърна към сянката в огньовете.
– Кой си ти? Какво си? Няма значение. Или ще ми служиш, или ще се върнеш в бездната, от която си изпълзял.
Пламъците около силуета лумнаха отново, а сянката почерня. Думи на скверен, непознат език, неизговаряни от хилядолетия проехтяха в крепостта Нурменгард, но значението им някак проникна в ума на Черния лорд.
Аз съм Саурон, шептеше сянката. Господарят на земята. Поклони ми се и ще получиш сила, за която не си и мечтал…
– Силата не се получава – отвърна Волдемор – а се взима!
Черният лорд вдигна повелително пръчката си и призова заклинание, което да угаси пламъците. Стените на Нурменгард около него се разтърсиха, когато мръсни потоци вода изригнаха като гейзери, за да изгасят огньовете около странния пришълец. Ала щом доближи странните пламъци, водата се изпари със съскане.
Волдемор отстъпи назад, махна с магическата си пръчка и падналите камъни се вдигнаха във въздуха, след което заблъскаха тъмния силует.
Саурон обаче не бе материален, бронираното тяло бе направено от чист мрак, а камъните потънаха в него и му позволиха да укрепне.
Черният лорд насочи вълшебната си пръчка към сянката и започна да нарежда забранените проклятия.
– Круцио! Империо! Авада Кедавра!
Саурон ги посрещна със смях.
Слаба е магията на Четвъртата Епоха. Виж моята!
Огньовете изригнаха, а Саурон нарастна, като великан, като титан, колос на мрак и омраза. Змийските очи на Волдемор се изцъклиха, когато фигурата на Мрачния владетел от Мордор изпълни цялото му съзнание. Той потъна в пръстена от огньове и видя фигурата отново, изчадие на мрака, обвито в огньове, а след това пак мина през него, отново и отново.
Магическата му пръчка запуши и се разпадна на пепел, а шепотът на Саурон изтрещя като гръм.
Единствен вси ще ги сбере…
И в тъмнина ще ги обвие.
Волдемор изкрещя, когато мракът се спусна над съзнанието му.
* * *
Когато се свести, Черният лорд вече знаеше какво трябва да прави. Гриндълуолд му се усмихна съзаклятнически и двамата вдигнаха погледи, пълни с благоговение към огромната бронирана фигура, материализирала се окончателно пред тях.
Мъжът, известен някога като Том Марволо Риддъл вдигна умолително длан, тъй както стори и неговия предшественик Гелерт Гриндълуолд. Два стоманени пръстена тупнаха в ръцете им.
Над тях Саурон вдигна очи. Първите два Назгула вече бяха създадени, а новият му Крал Вещер имаше армия, която го очакваше, за да покори света в негово име.


Железният човек /Отмъстителите/ срещу Спайдър-мен /Спайдър-мен/
по молба на потребител Adrian Zang

Проклети хлапета, помисли си Тони Старк, докато се носеше с костюма на Железния човек над небостъргачите на Ню Йорк. На Фюри явно не му стигаше, че в отбора на Отмъстителите има езически бог, американски патриот и зелен идиот, та бе взел и хлапе, изживяващо се като насекомо. Наистина, Спайдър-мен се бе оказал полезен в битките срещу Хамелеона и д-р Дуум, но Старк смяташе, че ЩИТ не е детска градина.
Всъщност се дразниш, че има кой да те надприказва, обади се един предателски глас в подсъзнанието му, но Старк упорито го подтисна. Не беше така, ето, че Спайдъра наистина бе създал проблеми. Един ден се появи с нов, чисточерен костюм, потроши всички компютри, за които Тони лично бе вложил около 500 млн. долара последната година, след което наби капитан Америка, намери данни за спонсори на ЩИТ като Уилсън Фиск и Норман Озбърн и отиде да се разправя с тях… не, че нямаше основания де, но тонът правеше музиката.
И сега Старк бе изпратен да го обуздае. Разбира се, защо не. Тор водеше битка с някакви змейове из космоса, Хълк беше по-добре да не го бутат, а Черната вдовица имаше мисия в Крим.
– Старк, Паякът е в сградата ми! Ела незабавно! – гръмна дебелия глас на Фиск в слушалката на Тони. Старк не можеше да разбере как Фюри се доверява на пари, идващи от някой като Фиск, наричан с любовното Кинг Пин в бизнессредите, но знаеше, че ако не иска Спайди да го направи на кюфтета, трябва да побърза.
Железният човек профуча към палата на Кинг Пинг и мина през скъпия му прозорец, който се счупи с очарователен пукот. Кацна пред дебелака точно когато Спайдър-мен се появи с чистак новия си черен костюм в кабинета и изхвърли двамата гардове, Шокър и Хамърхед настрана.
– Разкарай се – каза грубо Спайдър-мен – както казах и на Капитана, прекалено дълго сме търпяли гангрената да се разраства. Взимам сигурността на града ми в мой ръце.
– Твоят град? – отвърна Железният човек – явно си се замогнал в последно време.
– Не ми е до майтапи – изръмжа Спайдър-мен.
– Значи не си на себе си – заключи Железния човек. Наистина, Спайди винаги се шегуваше, дори когато не трябва. Всъщност, най-вече когато не трябва. Какво му ставаше?
– Прав си – кимна Спайди и без да губи време в излишни приказки нападна със скок. Железният човек спокойно пое удара. Знаеше, че хлапето е доста по-силно от нормален човек, но този костюм…
… се понесе във въздуха и потроши стената на кабинета, а Железният човек се озова в паник стаята на Фиск, където имаше картинки на кученца.
Хлапето бе станало още по-силно.
– Върни се, свиня – чу Тони крясъка на Спайдър-мен и излетя от паник стаята за да го види как овързва Кинг Пин на нещо, което поразително напомняше хамбургски салам.
– Нямаш доказателства! – кресна с писклив глас Фиск.
– Да приличам на ченге? – попита Спайди.
– Приличаш на леке – намеси се Тони и без да се церемони запрати зашеметяващ изстрел с лазерите от дланта си. Залпът блъсна Спайдър-мен, завъртя го елегантно във въздуха и го тръшна на земята.
– Бас държа, че на това не ви учат в училище – сви рамене Тони и доближи Фиск, като сряза паяжините около него.
– Но ни учат – обади се Спайдър-мен, докато се изправяше – на хвърляне на медицинска топка!
След което взе подобното на гише бюро, на което работеше Кинг Пинг и го вдигна над главата си.
– Бягай, шиши! – каза Тони Старк на Кинг Пин и пое във въздуха летящото бюро. Фиск не изчака да види какво става, а хукна да бяга през изхода, докато Железният човек хвърли бюрото обратно към Спайдър-мен, който обаче го разби с ритник.
Обезпокоително, помисли си Старк и отново опита силата на диалога.
– Спайди, не си на себе си! Кога преди си нападал хора без да имаш доказателства за вината им, просто така? Да не си Дявола на доброто?
– Просто дявола – отвърна Спайди, скочи към тавана, стъпи с крака върху него и изстреля забележително обемисто количество паяжина към Тони Старк, овързвайки го като в пашкул.
– Това беше тъпо – каза Железният човек и напрегна костюма си. Удивително, трябваше му максимална мощност, за да скъса паяжината около себе си.
Спайдър-мен в това време летеше към него, за да го изрита отново. Железният човек стреля с бластерите на дланите си и отново го повали на земята.
– Сега ме гъделичкаш – изсмя се Спайдър-мен, докато се изправяше. За момент маската му се раздели на две и разкри отвратителна зъбата паст, която изпускаше лиги.
Костюмът, загря Тони Старк, не на последно място защото комютърът в шлема му докладва интересна информация за непознатата материя, в която бе облечен съотборникът му. Това бе жив организъм – организъм, който контролираше Спайдър-мен!
– Спайди, гледал ли си филмите за Пришълеца? – попита Железния човек и отново стреля с бластерите си.
– Да, любимата ми сцена е като разкъсват андроида – отвърна Паякът и скочи върху металния си противник, като го свали на земята. Костюмът на Тони изскърца предупредително от ударите, с които Спайдър-мен го бомбардира.
Невероятно, помисли си Старк. Лепкавата слуз, която бе покрила момчето бе почти толкова силна колкото неговото гениално изобретение.
Недопустимо!
– В момента си в ролята на инфектиран – каза Железният човек, докато блокираше ударите и на свой ред фрасна няколко крошета на Спайди. Усещането щеше да е удовлетворително, но черният костюм ги погълна като сюнгер.
– А ти си в ролята на консерва, която ще отворя – отвърна Спайдър-мен и изстреля две кълбета паяжина в бластерите на дланите на Железния човек, с които той искаше да стреля. Костюмът му прегря.
– Колко неприятно – коментира наум Железният човек преди да получи нов ритник и отново да бъде запратен при кученцата в паник стаята.
– Знаеш ли – обади се черният Спайдър-мен – реших да не си губя времето с Фиск. Ти си по-богатият. По-влиятелният. И се занимаваш с търговия на оръжия.
Спайдър-мен се извиси над падналия Железен човек, а маската отново се раздели в противната лигава усмивка.
– И сега ние ще те унищожим.
– Хубаво е, че говориш за себе си в първо лице множествено число – отвърна Тони Старк, докато умът му трескаво работеше – като централноазиатски диктатор.
– Дързък до последно – отвърна маската – харесваме това в теб, драги. След което стъпи с крак върху гърдите на Железният човек.
– Както обичаше да пише предишния ни президент – каза Спайдър-мен – збогом.
Спайдър-мен премести цялата си тежест върху Железния човек и понечи да стъпче маската му с другия си крак, когато компютърът в шлема на Старк му съобщи изчисленията си за паразитния костюм и включи високоговорителите си, за да пусне мощна оперна ария.
– Аааах! – изкрещя Спайдър-мен и се хвана за главата – какво е това?
– Турандот – отвърна Железният човек и се изправи на крака, като усили звука – ако не искаш да пусна и балканска етномузика, ще изхвърлиш тази гадост от себе си.
– НЕ! – изкрещя черният костюм. Спайдър-мен, който се подаде в стандартните си червеносини цветове изпод него, просто изкрещя. Лепкавата гадост отпусна супергероя и понечи да избяга, но един от дроновете на Старк тъкмо бе пристигнал навреме, за да я прибере в голям метален цилиндър, който усърдно запечати.
Освободеният Спайдър-мен изпъшка и се просна по очи безжизнен.
– Умря ли, бре? – попита Тони Старк и побутна с крак тялото – хайде ставай.
Спайдър-мен не реагира.
– Ставай! – викна отново Железният човек – спяща красавицо, събуждай се! Няма да те целувам.
Спайди не мръдна.
– По дяволите – изруга Железният човек. Как не бе съобразил! Травмата от отделянето на паразита може да бе наранила приятеля му.
Обърна го по гръб и докосна с метална длан гърдите на Спайдър-мен.
Компютърът в шлема му докладва, че всичко е наред.
– Хмм – намръщи се зад маската Тони – значи…
– … все пак те е грижа за младия ти съекипник – присмехулно се обади Спайдър-мен изпод маската си.
– Ах, ти малка, досадна буболечко! – отвърна Старк.

Морати /Warhammer/ срещу Хелеброн /Warhammer/ по молба на Петя Иванова

По улиците на Хар Ганет течеше кръв. Не заради Деня на мъртвите, празника на Каела Менша Кайн, бога с окървавени ръце. Не заради битка на сектите, които Хелеброн, неговата булка, бе допуснала да избуяват в името на свещения акт на убийството. Не дори защото тя бе там, сред най-ожесточените битки, въртейки се из бойците с пъргавина, която престарялото й тяло не предполагаше.
Бе там заради Последните времена. Рана Дандра бяха настъпили, а с тях и края на елфите. Самозванецът Малекит, дръзнал някога да се нарече с името на нейния бог, бе изоставил Нагорот в името на една последна завоевателна мисия срещу Ултуан и бе оставил Хелеброн сама с последните й последователи срещу ордите, които Пустошта на Хаоса бе изплюла, хора-зверове, варвари и демони, осквернили свещения град Хар Ганет със самото си присъствие.
Но всички те падаха пред Хелеброн. Войните на Кървавия бог, скрили лицата си с черепи от стомана, извратените двуполови последователи на Слаанеш, магьосниците на Тцеенч, слузестите, подпухнали туловища на пилигримите на Нъргъл. Хелеброн бе изпаднала в сакрален танц, а ритуалът на убийството бе нейната песен. Кръв и вътрешности бяха покрили цялото й тяло и сякаш нищо не можеше да и я извади от транса, когато над нея падна сянка.
Хелеброн спря да се върти и за миг застана неподвижна. Засъхналата по кожата й кръв почти скриваше състарените черти на лицето й, които се изкривиха от омраза, когато черния пегас на кралица Морати кацна по улицата пред нея, а магьосницата слезе от него, сякаш незасегната от нечистотиите около нея. Майката на Малекит бе почти гола, а странните сияния в небето на загиващия свят хвърляха отблясъци по съвършеното й тяло. Въпреки това Морати се движеше с грацията и достойнството на древната кралица, която бе, сякаш е облечена с рокля в най-скъпи накити.
– Много си нагла, за да идваш тук, вещице – изграчи Хелеброн.
– Настъпи време да си поговорим по женски, Хелеброн – отвърна кралицата и се усмихна – мисля, че ти прекалено навътре прие разговора ни.
– Не приемам нищо, което излиза от лъжливите ти уста навътре, Морати.
– Тц, тц – изцъка с език кралицата – дори срещата ни в Ател Лорен? Дори когато ти казах, че си твърде непохватна за придворна и прекалено глуповата за магьосница? Дори това ли, Хелеброн?
Устните на булката на Кайн се изтеглиха назад в крива усмивка, за да разкрият венците, подобни на късове сурово месо.
– Значи си дошла за да умреш, Морати.
Кралицата плесна пегасът по врата и животното отлетя в небето, след което завъртя жезъла си с дясна ръка и вдигна лявата напред, като й махна подканящо с пръсти.
Ела ми.
– Дълго време чаках за това – нададе вой Хелеброн и скочи като мълния напред, профучавайки над черните вихри, които жезълът на Морати избълва към нея. Кралицата се изсмя с гласа на хиляда демона и за миг стана на калейдоскоп от светлини, след което дузина нейни подобия обкръжиха Хелеброн.
– Коя е истинската и коя е илюзия? – попитаха всичките версии на Морати хорово – и ще имаш ли време да го разбереш?
Телата на кралицата нападнаха Хелеброн, която ги посрещна с мрачна усмивка.
– Триковете ти няма да те спасят, Морати – изръмжа Хелеброн и отново потъна в ритуалния танц на убийството. Престарялото й тяло мина с неестествена бързина под телата на Морати и го удари с ножа си, а допелганглера се разпадна на парчета стъкло. Друго видения на кралицата изстреля мълния, но Хелеброн се изви като змия и я пропусна зад гърба си, след което изрита нападателката в гърлото и я пръсна на части, които изчезнаха в облак пушек. Отново и отново я нападаха лицата на кралицата, както с магии, които нямаха имена, така и със свирепи удари на жезъла, но Хелеброн мина като вихър между всички тях, за да ги насече на части и да види как се разпадат като димните завеси, които бяха.
Накрая Хелеброн остана пред истинската Морати, останала последна, мина под жезъла й, след което го изблъска от ръцете й, за да я подсече на земята.
Кралицата рухна със стон.
– Ще те спаси ли сега красотата, вещице! – изрева триумфално Хелеброн – ще те спасят ли сега интригите?
– Хелеброн – отвори уста Морати, но булката на Кайн не й даде шанс да отговори.
– Нека Кайн приеме душата ти! – и свали ножът надолу.
Жестока рана разпра гърлото и гърдите на Хелеброн в мига, в който тя удари кралицата. Жрицата на Кайн падна на колене, а кръвта се шурна от раните й.
Морати се изправи спокойно на крака, цяла и невредима, вдигна жезъла си без да бърза, след което се усмихна.
– Както ги казах още в Ател Лорен, непохватна и глуповата, Хелеброн.
Булката на Кайн опита да каже нещо, но от устните й бликна само кървава пяна.
– Огледалото на Хекарти – обясни Морати – но това име едва ли говори нещо на някоя като теб. Или може би трябва да кажа, никоя.
На Хелеброн й причерня. Целият свят около нея потъмня, докато накрая не виждаше само Морати, която щракна с пръсти на пегаса си да слезе на земята.
– Истината е, че ти, подобно на всички останали, като амбициозния Малъс, домашния ти любимец Туларис и дори скъпия ми син Малекит, бяхте пионки, които дори не знаете на кого служат.
Усмивката по лицето на Морати стана още по-широка.
– За разлика от мен. Аз не служа на никого, само правя сделки и поне знам с кого. Скоро целият свят ще бъде претворен по нов, по-интересен начин. И аз ще бъда отгоре му, като богиня. Ти…
Морати вдигна жезъла си.
– Ще правиш компания на Кхорн във вечността.
Кралицата рязко свали оръжието си и пръсна главата на Хелеброн. Обичаше да създава в съперниците си чувството, че докосват победата, преди да им го вземе.
С тази мисъл яхна черния си пегас и отлетя обратно към Ултуан, където преродения Енарион я очакваше.

Хари Потър /Хари Потър/ срещу Пърси Джаксън /Героите на Олимп/ по заявка на Боби Младенов

Хари Потър се магипортира пред огромния магазин в центъра на Манхатън и се намръщи. Не можеше на една почивка да отиде без да стане нещо. Сякаш всички черни магьосници си казваха:
– Хей, Хари Потър, най-известният аврор в целия свят, е наблизо, защо да не развалим ваканцията му!
В конкретния случай американските му колеги го бяха информирали, че мъгълите разказват за странни събития, случващи се в мола “Принцесата на Колхида”. Затова и бе дошъл. За да види какво е станало.
Още от паркинга разбра, че нещо не е наред. Макар и в пиков час, около мола нямаше жива душа. Колите стояха угаснали, а никой нито влизаше, нито излизаше от огромната сграда, чиито светлини светеха сякаш подигравателно.
Хари извади магическата си пръчка и влезе вътре. Вратата се отвори безшумно пред него. Мол като мол. Засега нищо магическо.
Но щом влезе видя, че всичко е повече от объркано. По рафтовете се продаваха стоки, които определено не бяха обичайни за мъгълите, макар имената да се сториха шантави дори на него. Драконови зъби, храчка от химера /това беше отвратително/, целувка от хидра /още по-отвратително/, нокът от крака на земероден /какво, в името на Мерлин?/.
Хари обиколи първия етаж, без да види никого. Канеше се да се качи на втория, когато иззад ъгъла пред него изскочи някаква жена. Беше облечена в скъпа дълга рокля и изглеждаше изпаднала в истерия. Скочи на раменете му и започна да крещи:
– Моля ви, помогнете, спасете ме!
Хари се опита да я успокои:
– Спокойно, поемете си въздух, какво е станало?
Жената обаче изглеждаше неутешима. Черната й коса изглеждаше разрошена, а очите, подпухнали от плач.
– Убиец! На втория етаж има убиец! Дойде с гол меч и уби домашните ми любимци!
Хари усети хлад в стомаха си. Дали това бе полудял мъгъл? Или някой, който е омагьосан? Или пък някакъв странен магьосник?
Нямаше как да знае.
– Излезте навън и бягайте оттук. Ще се погрижа.
Жената кимна и се затича към изхода. Хари вдигна пръчката и се качи на ескалатора, който го отнесе до втория етаж. Обстановката там беше същата като в първия, купища странни рафтове с още по-странни артикули – изпочупени брони, нащърбени мечове, дори няколко черепа. Пред това място дори “Мракон али” изглеждаше приветлива.
– Ти не си телкин – долетя непознат глас и Хари рязко се обърна, за да види младо момче със странен бронзов меч в ръка – казаха ми, че в мола има телкини, но явно те са най-малкото.
Хари не знаеше какво е телкин, но допусна, че е някакъв вид куче, вероятно породата любимци на жената долу. Той вдигна магическата си пръчка и извика:
– Експелиармус!
Заклинанието изхвърча от върха на пръчката, а непознатото момче вдигна бронзовия си меч, който отби магията.
Не беше мъгъл, даде си сметка Хари. Да не би да имаше пръчка в меча? Хагрид носеше остатъците от своята в чадър.
– Това беше грубо – каза непознатият – и магическо, нали? Ти какъв си? Син на Хеката? Приятел на Картър?
Хари не разбра за какво му говори другото момче, но не свали вълшебната пръчка от него.
– Защо не хвърлиш този меч? – предложи той – няма да ти помогне много.
– Не мисля – ухили се непознатият.
След това хукна към него.
– Вцепени се! Експелиармус! – извика Хари, но другият изблъска заклинанията му с меча си. Хари прокле и се магипортира малко преди да стане на шиш кебап.
Озова се обратно на първия етаж. Молът бе напълно празен.
– Това – обади се другото момче от края на ескалатора на втория етаж – беше добър номер.
– Ти винаги ли нападаш непознати с меч или само понякога? – попита Хари.
– Само когато ме стрелят – отвърна другият – вместо да си играем на гоненица ми кажи защо пусна телкините в мола? Опасно е за смъртните!
– Ще ми обясниш за какво става дума – отговори Хари – след като се отървем от този меч. Акцио метла!
Вълшебната “Светкавица” профуча в мола и Хари яхна с едно движение, след което полетя към непознатия до втория етаж и започна да го обстрелва със заклинания.
Мечоносецът блокира атаките с бронзовото си острие и заклинанията отскочиха по стените наоколо. Явно задействаха някаква противопожарна система, тъй като навсякъде запръска вода и засияха червени светлини.
– О, да – усмихна се непознатият. Хари усети как внезапно водата започва да пръска в очите и лицето му и махна с вълшебната пръчка, за да направи защитно заклинание. Получи се, но другото момче използва момента, за да скочи и да хване края на “Светкавицата”, за да го събори от нея. Хари се озова на земята с бронзов меч, опрян в гърдите.
– Предай се – каза мечоносецът.
– Добър опит – усмихна се Хари и се магипортира отново.
Този път, след като се появи обратно на първия етаж, използва последния си коз – мантията на Игнотус Певърил. Изчезна тъкмо навреме, тъй като мечоносецът отново се появи не ескалатора.
– Това става досадно – оплака се той – като на тука има, тука нема. Къде си?
Хари се усмихна, докато леко повдигаше мантията.
– Вцепеникус Тоталус – прошепна той. Заклинанието изскочи от нищото и хвана другото момче неподготвено. Магията го удари в гърдите и го накара да се претърколи по стълбите на ескалатора. Бронзовият меч падна от ръката му.
Хари свали мантията невидимка и тръгна към обездвижения си противник. Краката му издаваха леки джвакащи звуци във водата, която не спираше да капе от противопожарната система.
– Браво – долетя познат глас и Хари се сепна. Чернокосата жена отново се появи.
– Казах ви да бягате – отвърна Хари – какво търсите още тук?
– Не можех да ви оставя сам с този убиец. Толкова бяхте смел, да отидете и да го нападнете. Аз съм магьосница, като вас и този човек ме преследваше, за да ме убие. Той няма да се спре пред нищо. Убийте го, докато можете.
Хари тръсна измокрената си коса.
– Няма да стане. Има си закони. Вие коя сте и какво искате?
– Медея, глупако – чу се гласът на непознатия. Хари се сепна и се извърна, но твърде бавно. Мечоносецът, подгизнал и сякаш напълно възстановен от този факт, бе скочил на крака и го хвана за ръката, като изви китката му. Хари извика и изпусна магическата пръчка. Другото момче я изрита настрана.
– Да не си гъкнал – след което се обърна към чернокосата – трябваше да се сетя, че ще си ти. Магически мол, караш хората да се бият един с друг заради теб. Нищо ново ли не си научила за последните няколко хиляди години?
Лицето на жената се изкриви в подигравателна усмивка.
– Научих, Пърси Джаксън – след което погледна съжалително към падналия Хари Потър – научих, че в новата епоха няма истински мъже. Едно убийство не могат да свършат като хората. Затова пък си имам дракони.
Още не изрекла думите, от подземния етаж долетяха две огромни златисти влечуги с ципести криле и раздвоени езици.
– Малко е старомодно, но на моята възраст една дама трудно променя навиците си.
След това Медея се обърна към чудовищата си.
– Вижте, любими мои, донесла съм ви следобедна закуска!
Вещицата избухна в оглушителен кикот и слезе надолу по ескалатора към паркинга, като остави Пърси сам срещу двата дракона. Влечугите го връхлетяха и той трябваше да блокира атаките им едновременно. Бронзовото острие на Въртоп пресрещаше всяка атака на чудовищата, но Пърси вече бе уморен от битката с Хари и знаеше, че няма да може да ги удържа вечно. Кривите нокти на изчадията шаваха нетърпеливо да го разкъсат, челюстите им щракаха като кастанети.
Пърси смяташе, че няма да издържи още много, когато във въздуха отекнаха думите:
– Имобулус!
Чудовищата увиснаха във въздуха и загледаха глуповато насам-натам.
Хари остана с вдигната към тях магическа пръчка и само каза:
– Твой ред е.
Пърси не чака покана, а съсече двете същества, които се разпаднаха на шепа прах.
– Бързо – рече Хари – трябва да я хванем!
– Медея? – отвърна Пърси – забрави, вече е офейкала Хадес знае къде.
– Хадес? – намръщи се Хари, след което поклати глава – остави. Не искам да знам. Виж, съжалявам задето те нападнах. Постъпих като глупак.
– То и аз не успокоявам хората с този меч. Минало заминало, вече какво ли не ми се е струпало на главата, ако се сърдя за всеки случаен пердах, къде ще му излезе края? По-добре да идем да хапнем в “Макдоналдс”.
– Да, по-добре – отвърна Хари, макар наум да си мислеше.
“Истински американец!”

Лио Валдес /Героите на Олимп/ срещу Гибелния /Подземни хроники/ по заявка на Ивет Тодорова

В Лагера на Нечистокръвните беше поредния обикновен ден. Джейсън и Пайпър бяха някъде и се сваляха, а Лио си работеше в Бункер Номер Девет, в компанията на любимите си джунджурии и масичката Бъфорд, която обаче се бе запиляла нанякъде. В момента Лио изготвяше бронята на кораба “Арго ІІ”, с който трябваше да тръгнат срещу майката земя Гея и нейните гиганти, макар че в моменти на песимизъм мислеше, че и с и без тази броня ще гушнат букета, защото каква броня би могла да те защити от Майката Земя?
Все пак нямаше да е спокоен, ако не дадеше най-доброто от себе си, затова продължи да майстори бронята, докато Бъфорд не довтаса при него и не затропа тревожно с крачета.
– Какво има Бъфорд? Не, не мога да те измия сега, съжалявам. Не било това? А какво? Плъх? От кога започна да се боиш от плъхове, Бъфорд?
– Откакто видя мен! – долетя непознат глас и Лио рязко се извърна.
В първия миг помисли, че е видял извънредно грозна бяла мечка, но после разбра, че съществото пред него наистина е плъх. Триметров, бял плъх с дълга наръфана опашка и пяна около устата.
Печели време, Валдес, каза си Лио, печели време.
– А ти кой си?
– Аз съм Гибелния! – вдигна лапи плъха – господар на плъховете и долната земя!
Лио бе свикнал разни неща да идват и да се обявяват за царе на съвършено неизвестни за него територии и раси. Порфирион например царуваше над гигантите, а Ликаон над вълците. Заради тях, а и заради Зевс, Лио си бе изградил лоша представа за царете и господарите като цяло, но също бе научил, че не е разумно и да ги ядосва, макар да му бе извънредно трудно да се въздържа да им каже какво мисли за всички тях.
– И както искаш, велики гибелен господарю на долната земя? – попита Лио.
– Броня! – кресна плъхът.
– Броня ли? – попита Лио.
– Броня! – повтори Гибелния – казват, че ти си най-изкусният майстор на света!
– Така ли? – ухили се Лио – кой го казва?
– Няма значение! – изкрещя отново Гибелния – искам да ми направиш броня, с която да бъда неуязвим, да намеря Грегор Горноземеца и да го сдъвкам като юфка! Сладка ще е кръвта му, когато потече надолу към гърлото ми!
Истински цар и господар, помисли си Лио.
– И какво ще стане, ако не го направя? – отвърна момчето. Не, че познаваше Грегор Горноземеца, но бе готов да обзаложи няколко песос, че е по-симпатичен от Гибелния господар на плъховете и долната земя.
Гибелният млъкна объркан, сякаш не знаеше какво да отговори, после присви коварно очички. Дългата му опашка се стрелна като змия, уви се около нищо неподозиращия Бъфорд и го вдигна във въздуха.
– Ако не го направиш, ще направя драгоценната ти масичка на клечки за зъби! – кресна Гибелния.
Лио не знаеше, че масичките могат да преглъщат, но му се стори, че Бъфорд успя да го направи.
– Ох, добре – въздъхна той и погледна плочите, които бе подготвил за “Арго ІІ”. В главата му започна да се оформя план – ще ти направя броня.
Гибелният се усмихна доволно.
* * *
След около два часа Гибелният беше обкован в броня от божествен бронз и дори изглеждаше величествен, доколкото един плъх може да изглежда величествено.
– Отлично! Прекрасно! – изврещя плъхът, след което се опитва да помръдне – какво става?
– Нищо – отвърна Лио – просто влезе в капана ми.
– Какво?!
– Нали не мислиш, че ще построя броня на някакъв луд, който иска кръв да се стича по гърлото му? Направих ти малък капан! Сега ще си зазидан в тази броня, докато не викна кентавъра Хирон. Той ще ми даде съвет какво да правя с теб.
– Жалка, малка твар! Не се е родила бронята, която може да удържи Гибелния!
Плъхът започна да се тресе и Лио с тревога забеляза как няколко парченца от бронята му започват да падат на земята.
– Не е възможно – прошепна той.
– Много е възможно! Ще те накъсам на малки парченца и ще те…
– Изядеш и кръвта ми ще се стича по гърлото ти? – предположи Лио.
– Точно така! – изврещя Гибелния и с последно усилие се отърси от бронята, която се разхвърча във всички посоки, след което хукна подир Лио.
Момчето прати една огнена топка в муцуната му и хукна да бяга из Бункера, като в движение вадеше нови и нови джаджи от колана си. Имаше и план Б, но той бе толкова нелеп, че не знаеше дали ще проработи. Всъщност не смяташе, че ще проработи, но пък и не искаше да свършва като следобедна закуска за възголеми гризачи, затова реши да рискува.
Макар да бе бърз, съобразителен и да познаваше Бункера, Лио не можеше да бяга до безкрая на Гибелния, който накрая го притисна в ъгъла.
– Сега ще те изям! – кресна триумфално плъхът и вдигна опашката си за смъртоносен удар.
Тогава Лио вдигна своето приспособление, което бе сглобил в движение – електорен апарат за прогонване на мишки и плъхове, сглобен от божествен бронз, който предизвиква у тях страх и паника. Майка му имаше такова и като малък Лио го бе разглобил, за да разбере как работи. Сега използва наученото за новата си джунджурия.
Натисна копчето на машинката и не чу нищо, но Гибелният изпадна в истерия.
– Какво е това! Отвратително! Помощ! Мразя горната земя и горноземците!
След което хукна да бяга, събори няколко безценни апаратури и изчезна вдън земя.
– Дано те намерят менадите – промърмори Лио, сви рамене, остави капана за мишки и плъхове, предизвикващ у тях страх и паника включен и отново се зае с работата по “Арго ІІ”.

Батман /Батман/ срещу Супермен /Човек от стомана/ по заявка на Михаил Митев

Супермен вдигна очи към върха на огромната катедрала на Готъм сити. В небето блесна светкавица и освети чудовищната сграда, построена в готически стил. А горе го чакаше противникът му.
Наоколо нямаше полиция, нито пък граждани. Армията бе опасала с периметър целия квартал. Помнеха какво бе станало по време на предишната битка на Кал-ел, когато се сблъска със страховития генерал Зод. Знаеха и на какво е способен другият, в търсенето си на справедливост.
Супермен не желаеше да се бори с Батман и не знаеше какво да очаква от него. Бе сигурен, че има някакво неразбирателство, както с военните. Хората се бояха от това, което не разбират. Батман бе прав да се страхува от него. Той не го познаваше. Бе станал свидетел само на разрушенията в Метрополис и считаше, че е длъжен да вземе мерки, така, както го правеше срещу противници като Жокера, Пингвина и мистър Фрийз.
Но Супермен не беше такъв и щеше да го накара да разбере.
Героят вдигна ръце и за миг заприлича на античен бог, с прилепналия си тъмносин костюм и дълъг червен плащ, който плющеше на бурята.
А след това полетя нагоре като изтребител. Профуча до оцветените прозорци на катедралата, през статуите на ухилени демони, които описваха покрива й, за да кацне на върха до камбанарията.
А там го чакаше Черният рицар.
Батман носеше костюм, по-черен от нощта, с дълъг плащ с неравни краища, напомнящ ципестите криле на прилеп, с маска с високи рога, скриваща лицето му. Супермен разбираше можеше да види кой е, но вярваше – от личен опит – че всеки има право на лично пространство. Не желаеше да навлиза в това на своеобразния си домакин.
– Искаше да дойда – каза Кал-Ел – пристигнах. Да поговорим. Да ми кажеш какво искаш от мен. Да отговоря на въпросите ти.
Батман леко килна глава настрани.
– Но аз нямам въпроси към теб.
Супермен повдигна вежда.
– Нямаш?
– Знам всичко за теб – каза Батман – за мъртвия свят на завоеватели, от който идваш, за огромната ти сила, за целта ти на тази земя. Да бъдеш бог сред смъртни.
– Не – поклати глава Супермен – не си ме разбрал.
– Не съм? – отвърна Батман – как ще обясниш тогава, че се поставяш над законите на тази страна, криеш се от нашите войници, рушиш градовете ни в търсенето на лична вендета за смъртта на баща ти?
Супермен премигна.
– Не знам откъде знаеш това – отвори уста той – но бъркаш. Трябва да ме изслушаш…
– Няма какво да слушам – каза Батман и пристъпи напред – знам всичко, което ми трябва. Мястото ти е в Аркам, Супермен. При останалите чудовища.
– Вашите затвори не могат да удържат някой като мен – отговори Супермен – затова трябваше да убия Зод…
Батман се усмихна.
– Ще се изненадаш от това на какво е способно човечеството, за да се защити.
След това бръкна в колана си и извади блестящ зеленикав камък. Супермен залитна назад, щом го видя. Заля го вълна от гадене, почувства слабост и усети как студена пост избива по челото му.
– Нашите затвори не можеха да удържат и Фрийз, докато не ги снабдих с технология, която неутрализира състоянието му, Айви, докато не я затворих в оранжерията й, Нигма, докато не блокирах устройствата му.
– Какво е това… – успя да каже Супермен.
– Не знаеш? – приближи още повече Батман. Супермен изпъшка само от близостта на криптонита.
– Това е подарък, даден ми от някой, който знае всичко за теб, Кларк Кент. Парче от родния ти свят, способно да неутрализира силите на някой като теб. Кажи ми, дали с него затворите ни няма да успеят да те удържат?
Супермен тръсна глава, макар да му се повръщаше от криптонита.
– Не исках да правя това…
Събра последни сили и замахна към Батман. Черният рицар се плъзна под удара му и на свой ред го удари два пъти, късо, отсечено, с юмрукът, в който стискаше криптонита.
Супермен се преви на две.
– Не можеш да се биеш с мен, Кларк – продължи Батман – ти си едно обикновено едро момче. Нямаш нищо освен силите си, а с това аз ти ги взех.
С тези думи Батман удари Супермен през лицето с опакото на ръката си.
Кал-Ел се завъртя във въздуха и се просна по очи. Трябваше да се махне оттук, преди този странен камък, този криптонит да изсмуче силите му. Опита да излети. Успя да се отдели от покрива на катедралата, но Батман изсъска.
– Няма да стане – и стреля с батаранга си по него. Куката, оформена като малък прилеп вампир защипа Супермен за ботуша и го изтегли обратно в краката на неговия мъчител.
– Никога повече няма да рушиш нищо. Никога повече човечеството няма да зависи от милостта ти – продължи Батман, стъпил върху гърдите на победения си противник – отиваш в Аркам, заедно с криптонита.
Супермен простена. Огромните му сили бяха изчезнали. Беше безпомощен срещу противника си, паднал в капана му без възможност да се измъкне.
Батман тръсна глава, сякаш се мъчи да изтръска вода от скритите си под маската уши, след това процеди.
– Всъщност ти си прав. Затворите ни не могат да те удържат. Това свършва тук и сега, Кларк.
Батман се приведе над Супермен и вдигна юмрука с криптонита.
– Сбогом.
Супермен погледна към маската на противника си и напрегна сетивата си, за да види кой е човекът, успял да го свали от небето. Брус Уейн, помисли си след като видя чертите под маската, но след това забеляза нещо друго, по-ужасно. Машина, имплант, поставен в мозъка на нападателя му, издаващ импулси, с който го поставяше под своя контрол.
Супермен вдигна ръка и хвана юмрука на Брус, макар тялото му да изкрещя в агония от усилието.
– Това не си ти – изохка той – не ти решаваш собствените си действия.
– ТИ… ЩЕ… УМРЕШ… – отвърна Батман, но Супермен почувства, все едно друг говори през устата му.
– Това… – изпъшка Кал-Ел – не исках да стигна дотам…
Супермен усети как ще повърне и стисна зъби.
– Съжалявам…
От очите му се изстреляха два тънки лазерни лъча, които се забиха в тези на Батман. Кал-Ел трябваше да е съвършено прецизен, за да не изпържи мозъка на нападателя си. Никога не би рискувал такава манипулация при други обстоятелства. Но нямаше избор.
Лазерните лъчи стигнаха импланта и го изпариха на атоми. Супермен видя как погледът на нападателя му се прояснява, а след това изгуби съзнание.
* * *
Свести се на шезлонг в просторно имение. Лъчите на изгряващото слънце го събудиха и вдъхнаха нови сили в крайниците му. Отвори уморено очи и видя Брус Уейн, облечен в скъп смокинг, спокойно да пие кафето си, загледан във внимателно подрязаната си градина.
– Добро утро, сър – долетя непознат глас.
Супермен се изправи и видя възрастен господин с излъчването на английски джентълмен да държи табличка с порцеланова кана и две чашки.
– Кафе, сър? – попита спокойно господинът, все едно всеки ден посрещаше супергерои на терасата.
Супермен кимна, след което се обърна към Уейн.
– Решил си да ми се довериш?
– Можеше да ме убиеш с лазерния си поглед – отвърна милиардерът и се обърна към госта си – но вместо това реши да ме освободиш от импланта, макар усилието едва да не те уби.
– Не беше на себе си – сви рамене Супермен.
Уейн сведе поглед, след което каза.
– Брейниак.
– Моля? – не разбра Супермен.
– Извънземният, който ми даде криптонита и ми постави имплант, за да те убия се казва Брейниак. Убеден съм, че той ще удари отново.
След това се обърна към Супермен и се усмихна.
– Но този път ще сме готови за него.

Пърси Джаксън /Героите на Олимп/ срещу Джейсън Грейс /Героите на Олимп/ по заявка на Диана М.

Олимпийските игри, организирани едновременно от Лагера на Нечистокръвните и Лагер “Юпитер” вече бяха към своя завършек. Предстоеше да се определи абсолютния шампион на двата лагера и съвсем неизненадващо до финала бяха стигнали двама – Пърси Джаксън и Джейсън Грейс! В състезанията досега, те бяха надиграли останалите герои в различни дисциплини – бягане, хвърляне на копие, хвърляне на диск, борба и бокс, а сега само един можеше да спечели лавровия венец, който щеше да им бъде връчен от Уил Солас, в качеството му на син на Аполон. Уил бе малко кисел от това, че неговия фаворит Нико ди Анджело е отпаднал точно на полуфиналите от Пърси Джаксън и още по-кисел заради това, че не бе изглеждал много ядосан от това.
Сега обаче всичко това бе на заден план, тъй като предстоеше голямото състезание между двамата! Съдии бяха Лупа и Хирон, а присъствието на огромната вълчица изнервяше голяма част от публиката. За щастие, говоренето бе оставено на кентавъра.
– Първо, двамата герои ще покажат уменията си в ездата!
Пърси и Джейсън бяха яхнали своите коне – пегасът Блекджек и вентуса Буря и стояха в очакване на старта на Хиподрума.
– Начало! – извика Хирон.
Блекджек разпери криле и понесе Пърси по кръглата писта около стадиона, но Буря се изстреля напред като…
Ами като мълния.
– Победа за Джейсън! – извика Хирон, а вълчицата Лупа се изплези до него, все едно се смее.
– Това не беше честно – оплака се Пърси на финала.
– Не умееш да губиш, Джаксън? – усмихна се Джейсън.
– Още не си спечелил, Грейс – отвърна му синът на Посейдон.
– Второто изпитание – извика Хирон – е умение в битка!
Двамата герои застанаха в центъра на стадиона, а малко след тях на него се появиха и автоматони. Лупа зави и даде начало на съревнованието.
Пърси се изстреля напред към автоматоните, като мина под ударите им и повали няколко за броени секунди. Джейсън, който предпочиташе мушкащи удари, бързо изостана по брой повалени противници от Пърси, който сякаш се забавляваше в битката с металните си противници.
– Хм, така няма да стане – каза си Джейсън и се издигна във въздуха.
– Бягаш ли, Грейс? – обади се Пърси, докато блъскаше главите на два автоматона в една друга.
– Мечтай си – отвърна Джейсън и вдигна меча си от имперско злато. В небето проблесна назъбена светкавица, която рикошира в оръжието на сина на Юпитер и повали дузина от автоматоните с един удар.
Джейсън се усмихна. Нямаше съмнение, че вече води на Пърси и в тази категория. Синът на Посейдон обаче не изглеждаше притеснен.
– Щом ще играем нечестно… – каза той и вдигна повелително ръка. Целият стадион се разтърси и някои от зрителите около стадиона завикаха притеснено. След това земята се разцепи и от нея изригнаха гейзери подпочвена вода, която помете автоматоните и повреди сложните им механизми. Всички останали механични създания бяха поразени и събрани на огромни купчини от Пърси, който потърка длани доволно.
– Кой печели сега, Грейс.
– Пърси Джаксън е пръв в бойното съревнование – обяви Хирон, а мислите на Лупа отекнаха в гласовете и на публиката, и на двамата финалисти.
“И сега любимата ми част, кутрета. Дуел за титлата!”
Джейсън кацна на стадиона и завъртя меча във въздуха, като го превърна в копие.
– Защо не се предадеш, Джаксън? – попита той и намигна на противника си.
Пърси се ухили, вдигна лявата си ръка и го подкани.
Ела ми само.
И Джейсън го направи, като литна във въздуха и се спусна отгоре към Пърси с копието си. Синът на Посейдон обаче го посрещна с нов залп подпочвена вода и го свали на земята, след което се претърколи към него с Въртоп.
– Пази се да не пострадаш, Грейс!
Джейсън блокира с копието си и оръжията на двамата се срещнаха със звън. А после никой не можеше да види нищо. Двамата се нападнаха с цялата скорост на която бяха способни и в резултат мечът и копието се размазаха във въздуха като сенки, но отвсякъде полетяха искри.
Джейсън имаше непробиваема защита и изключително остро нападение, но Пърси бе навсякъде, претъркулвайки се около него като същински гръцки нинджа. Зрителите завикаха одобрително, а няколко монети размениха стопаните си при залагания.
Накрая двамата отскочиха един от друг и едновременно използваха силите си. Водни гейзери изригнаха изпод земята, а от небето се посипаха светкавици. Този път обаче и Пърси, и Джейсън бяха подготвени за свръхестествените атаки. Джейсън умело използва ветровете, за да мине покрай водните струи, а Пърси се довери на вродената си пъргавина за да избегне мълниите.
След като стадионът утихна от стихиите им двамата застанаха един срещу друг.
– Знаеш какво означава това, нали Грейс? – ухили се Джаксън.
– Старомодна битка – отвърна Джейсън.
Двамата хвърлиха оръжията си и се вкопчиха един в друг – сблъсък на борба, такава, каквато се бе играла и на Олимпийските игри в древна Гърция. И тук, за разлика от предишните битки, имаше ясен победител.
Джейсън бе силен боец, обучен първо от вълците на Лупа, а после и от легиона в Лагер “Юпитер” за съвършения войник. Пърси обаче бе момчето от Ню Йорк, калено в училищни битки, където по-съобразителния печели още преди Гроувър да го отведе в Лагера на Нечистокръвните, а там бе минал през железната школа на Клариса, която обожаваше да го използва за боксова круша.
Джейсън нямаше шанс. Не се минаха и две минути и Пърси го тушира.
– Предай се, Грейс – усмихна се Пърси.
– Ъх – изпъшка Джейсън – добре тогава. Печелиш.
– То се знаеше от самото начало – изсмя се Пърси, но когато се изправи помогна на Джейсън да стане на крака и го прегърна – но пък беше хубава битка.

Пърси /Героите на Олимп/ срещу Джейс /Реликвите на смъртните/ по молба на Радина Георгиева

– Къде е чудовището? – попита Пърси Джаксън, когато влезе в изоставената катедрала, пред която пишеше “РЕМОНТ – НЕ ВЛИЗАЙ, ОПАСНО!”
– Демонът – отвърна непознатият за него младеж – почина.
След което завъртя дълго, непознато за Пърси острие в ръката си.
– Надявам се не скърбиш особено много за него – продължи той – а кой си ти, между другото?
Пърси моментално намрази непознатият. Самият той не бе от скромните, но русокосият татуиран младеж с кожени дрехи сякаш носеше огромна табела “ПЕРКО” на гърдите си. Пърси бе доволен, че няма да му се наложи да се бие с чудовището, което бе забелязал – нещо средно между бивол и крокодил, което бе профучало като трактор по улиците на Манхатън и се бе наложило да го преследва чааак до Бруклин – но не бе сигурен дали въпросното същество не е за предпочитане пред нахакания непознат.
– Казвам се Не-ти-влиза-в-работата – отвърна Пърси – радвам се, че си се справил с чудовището и не, не искам подробности и детайли. Бил съм в подобна ситуация и съм наясно. Колкото по-малко знаеш, толкова по на далавера си. Сега ще изляза от катедралата и двамата ще се направим, че нито сме се виждали, нито сме водели този разговор. Става ли?
– Всъщност не – каза непознатият – защото работата ми е точно такава, да намирам непознати, които не са от света на мунданите и в случай на нужда да ги просветлявам за волята на Ангела.
– Коя е Ангела? – попита Пърси.
– По природа ли си тъп или на такъв се правиш? – намръщи се русият – не може да не виждаш, че аз съм Ловец на сенки, макар да съм засегнат от това, че не ме разпознаваш. Джейс Херондейл, герой от войните с Валънтайн и Себастиян.
Непознатият се поклони елегантно.
– Оптимус Прайм, лидер на Аутоботите – отвърна Пърси – сега може ли да си ходя?
– Не – сряза го Джейс – и няма да се измъкнеш толкова лесно. За твое и мое нещастие имам приятел гийк, който ми е разказал за Аутоботите, даже и за Десептиконите. Сега кажи какъв си – демон или долноземец – преди търпението ми да свърша и да разбера лично, след като ти направя дисекция.
– Може да се пробваш – ухили се Пърси – но може би наистина е по-добре първо да разбереш кой съм и какъв съм. Пърси Джаксън, син на Посейдон.
– Повярвах ти – отвърна Джейс, съвсем не впечатлен – по-лошото е, че и ти май си вярваш. Започвам да се чудя дали не си луд мундан.
– А аз започвам да се чудя дали да не ти хвърля един бой профилактично, та да ме запомниш – каза Пърси и извади химикалката си, след което свали капачката й, за да я превърне в меча Въртоп.
– Охо? – повдигна вежда Джейс и зае бойна стойка – ще ми е интересно да опиташ.
– Сам си го поиска – отвърна Пърси и се хвърли в атака.
Мечът от божествен бронз се удари в ангелското острие на Джейс с трясък и битката между двамата започна. Скоростта, с която си разменяха удари накара движенията им да изглеждат като размазани във въздуха, уменията им също щяха да се видят впечатляващи на случаен наблюдател – макар и двамата да се бореха упорито и настървено, никой реално не искаше да убие другия без да знае повече.
От всички противници, с които Пърси се бе сблъскал, само брат му Хризаор бе нападал с по-големи скорост и умение. По същия начин, Джейс бе срещал толкова умел противник само по време на двубоите си със Себастиян Моргенстерн.
Двамата отскочиха един от друг почти едновременно и Джейс използва почивката за да отметне един рус кичур от челото си.
– Добре се биеш, въпреки тъпотата си – каза той – ще трябва да те отведа в Клейва, на тях ще им е интересно да научат повече за теб.
– Няма. Да ходя. Никъде – отвърна Пърси и вдигна ръка. По време на битката бе усетил единия фактор, който можеше да му даде предимство. В задния двор на катедралата имаше стар кладенец и сега синът на Посейдон използва силите си, за да призове водата в него.
– Какво, в името на Ангела… – отвори уста Джейс, когато единия от шарените прозорци на храма се пръсна и в него нахлу плътна струя вода, която го блъсна челно, образува воден мехур около него и го завъртя във вътрешността си.
– Когато ти омръзне да се давиш, тупни с ръка по пода – обади се Пърси, прибра Въртоп и скръсти ръце със самодоволна усмивка.
Джейс може и да имаше кръвта на Ангел, но не можеше да мине без въздух и с омерзение плесна с длан по земята.
Пърси веднага изтегли водата от него.
– Сега може ли да си ходя вече? – попита подигравателно синът на Посейдон.
– Следващият път ще съм готов за това – изпъшка Джейс и се изправи на крака задъхан.
– Ами до следващият път тогава – отвърна Пърси, махна му за довиждане и си излезе от катедралата.
Син на Посейдон, помисли си Джейс и го изпрати с пълен с неприязън поглед. Какви ли неща нямаше по света. Едно беше сигурно – този път бе имал късмет. А за следващия…
Бе сигурен, че Клеъри може да му направи руна за водоустойчивост.

Локи /Отмъстителите/ срещу Гандалф /Хобит & Властелинът на пръстените/
– Толкова ли е закъсала Средната земя за воини, че изпраща на пътя ми един старец?
Гандалф издиша едно димно колелце и се изправи от камъка, на който бе поседнал край пътя, подпирайки се на жезъла си. Погледна изпод рунтави вежди новодошлия – висок тъмнокос мъж със златен рогат шлем и метален жезъл, след което отвърна:
– Колкото-толкова, господарю от Асгард. Ала все пак ще е разумно да се върнете там, отдето сте дошли. И без мен враговете ви не са малко, а онези, на които се кланяте комай са още по-опасни.
Очите на Локи блеснаха в раздразнение.
– Поне си научил каквото можеш, Сиви страннико. Но не се безпокой, ще си тръгна съвсем скоро. Знаеш за какво съм дошъл, а също и че ще го взема.
– Дошъл си за Всевластния Пръстен – поклати глава Гандалф – но не мога да ти позволя да го отнесеш. Ще разстроиш горкия господин Бегинс твърде много, а и не вярвам, че можеш или искаш да го използваш за нещо добро.
– Помисли, Гандалфе – отвърна Локи – Пръстенът убива твоя драгоценен хобит с всяка изминала минута. Какво ще стане, когато той накрая издъхне? Ще попадне в ръцете на Саурон, някой, много по-лош от мен. И с него той ще завладее цялото ви жалко селение. А аз? Пръстенът ще ми послужи в Асгард, а и в моята Средна земя, но не и в твоята. Стори ми път и ще те отърва от бреме, което задушава и теб, и всички народи, които живеят тук.
– Бедни глупецо – поклати глава Гандалф – дори да ми бе безразлична амбицията ти за господство в родния ти свят, пак не бих ти позволил да отнесеш Пръстена. Неговата сила покварява напълно и служи само на едного. Дам ли Пръстенът на теб, все едно давам на Мрачния владетел ключ към вселенско господство. О, да, Локи, виждам, че не вярваш, но е тъй. Вдигнеш ли Пръстена, рано или късно ще коленичиш пред трона на Мордор, а с теб и междузвездните пространства. Не мога да позволя това.
– Не съм те молил за разрешение – отвърна презрително Локи – каквото искам, си го взимам.
– Не ще преминеш – отвърна бавно Гандалф и застана на пътя му, един на пръв поглед обикновен старец, но със сила, способна да се противопостани на дръзкия и снажен безсмъртен пред него.
– А дали вече не съм преминал? – прошепна Локи с гласа на десетима и внезапно Гандалф се видя обкръжен от илюзорни образи на бога, които говориха едновременно – ами ако вече съм в любимото ти Графство? Ако целият разговор е само мираж, с който съм се забавлявал?
Гандалф се разсмя и илюзията изчезна.
– Да бе така, би ли говорил с един старец? – отвърна вълшебникът – илюзиите не ще ти помогнат тук, господарю на лъжата. Не ще преминеш.
– Нямам нужда от илюзии, за да премина покрай някой като теб! – почервеня Локи и надигна жезъла си. Залпове от чиста енергия полетяха към Гандалф, който обаче произнесе повелителна дума и вдигна щит от бяла светлина, които погълнаха атаката.
– Не ще преминеш – извика този път Гандалф и бяла светлина изригна от него. Локи извика и отстъпи назад, като се спъна в един чворест корен на пътеката и падна по гръб.
– Върви си, господарю на лъжата – каза тихо вълшебникът и сякаш се смали. Магията му изчезна.
– Глупак – измърка Локи и изчезна от земята, докато истинският му образ се появи пред вълшебника. Богът от Асгард замахна със стоманения си жезъл и изби дървения от ръцете на Гандалф.
– Все още ли смяташ, че илюзията не може да ми помогне? – подигра се богът – е, тогава те уверявам, че смъртта ти ще е съвсем истинска.
Гандалф отстъпи назад и изтегли елфическия си меч Гламдринг от ножницата.
– Нима смяташ да ме спреш с меч, старче? – изсмя се Локи – ако е така, значи си толкова сенилен, колкото й изглеждаш.
Гандалф само вдигна мечът пред себе си.
– Щом е тъй, просто премини – отвърна вълшебникът и в тона му се доловиха весели нотки.
Това вбеси Локи и той изстреля още няколко залпа от стоманения си жезъл. Сияйното острие на елфическия меч обаче ги изблъска настрани.
– Сега трябва да си вървиш – каза Гандалф и нападна, със сила и бързина, които подхождаха на много по-млад мъж. Локи бе тотално изненадан от бързината на стареца и изпадна в глуха защита под ударите на меча.
Накрая богът се принуди да използва една от илюзиите си и отскочи назад, като отново активира силата на жезъла си, заливайки с вълни от енергия Гандалф. Вълшебникът обаче посрещна залповете с острието на Гламдринг и вдигна лявата си ръка, в която отново полетя дървеният жезъл. Отново блесна сияйна бяла светлина и Локи простена, заслепен.
– Аз съм пазител на анорския пламък – каза простичко Гандалф и повелително махна с жезъла си. Този на Локи изскочи от ръката му.
– Невъзможно! – изкрещя богът, но млъкна, когато острието на Гламдринг опря гърлото му.
– Заслужаваш да срещнеш края си тук, господарю на лъжата – каза Гандалф – но не е мястото ми да те съдя, а и кой знае каква роля ще изиграеш в бъдещето? Някога и в най-тъмното сърце остава искрица светлина, а друг път и най-благородният пада. Върви си.
Локи изръмжа, но кимна. Гандалф го изпроводи с поглед и вдигнат меч, докато прибираше жезъла си.
– Пак ще се видим, старче – изсъска богът – и следващият път това няма да приключи добре за теб.
– Върви си, Локи – отвърна простичко Гандалф и богът изчезна във взрив от шарени пламъци.
Старият вълшебник въздъхна. Знаеше, че заканата на бога е празна, сега, след като бе доловил присъствието му, Мрачният владетел от Мордор щеше да използва цялата си сила, за да блокира Средната земя от бъдещи натрапници. Деветте отново обикаляха земите на Арда и пред Гандалф оставаше много работа.
С тези нерадостни мисли, вълшебникът отново тръгна на път.

Хари Потър /Хари Потър/ срещу Гибелния /Подземни хроники/ по заявка на Деница Райкова
Хари Потър, герой на магическия свят, новопостъпил Аврор, победил Черния лорд очакваше да намери всичко друго в Забранената гора, но не и гигантски бял плъх. Наистина, Хагрид му бе споменал, че нещо огромно и свирепо обикаля сред дърветата, плашейки кентаври, еднорози, та дори и гигантски паяци, но Хари не бе очаквал да е плъх. Великан, трол, може би дори дракон, но не и плъх. Още по-малко такъв, който говори.
– Значи ти си най-великият магьосник на света? – попита плъхът.
– Пита най-големият плъх, предполагам? – предпазливо отвърна Хари и изтегли магическата си пръчка.
– Пита Гибелния! – отвърна плъхът и плесна с подобната си на камшик, разръфана по краищата опашка – аз съм господар на всички плъхове, а скоро и на цялата подземна страна!
– Подземна страна? – повтори Хари и отстъпи крачка назад.
– А скоро ще имам и магията ти! – присви очи плъхът – след като така дръзко влезе в засадата ми…
– Засада? – отново повтори Хари и едно лошо подозрение се промъкна в ума му.
– Ами да – щастливо отвърна Гибелния – ще те изям и така ще притежавам магията ти.
– О, това значи е планът – отвърна Хари – е, опасявам се, че няма да проработи.
– И защо? – намръщи се гигантският плъх.
– Ами то не става така лесно – каза Хари – да изядеш някой и да вземеш магията му.
– Ще пробвам – изръмжа Гибелният.
– Забравяш нещо – отвърна Хари и вдигна пръчката си – за момента магията е моя. Експелиармус!
Заклинанието се заби в Гибелния, който премигна. Хари осъзна, че няма как да обезоръжи огромния гризач, който всъщност нямаше оръжия освен…
Камшичестата опашка го шибна през ръката. Хари с вик изпусна вълшебната пръчка, а после изпъшка, когато опашката се уви около краката му и го събори на земята.
Гибелния го издърпа към себе си.
– Не можеш да правиш магии без пръчката си – изръмжа огромното животно – аз обаче смятам да ги правя с опашката си. За всеки случай ще сдъвча и магическата пръчка… след като прегриза гърлото си!
Гибелният се надвеси над Хари и зина с огромната си паст, за да изпълни заканата си. Магьосникът осъзна, че е загазил и то здравата… но си спомни нещо. Детството. Рожденият ден, когато бе затворил Дъдли в клетката със змията. Без магическа пръчка.
Беше риск, но нямаше какво да губи. Вдигна ръце и ги опря в олигавената муцуна на Гибелния.
– Вцепени се!
Магията имаше само частичен ефект. Плъхът остана в съзнание, но муцуната му замръзна в смешна разтворена гримаса. Животното опита да каже нещо и да го захапе, но не можеше да затвори устата си.
Гибелният отметна глава назад и изрева гневно, след което хвана Хари за мощните си предни лапи и го вдигна във въздуха. Опашката се разви от краката му и посочи първо магическата пръчка, а после и замръзналата му в разлигавена гримаса уста. След това отново изрева.
Хари почти повърна от смрадливия му дъх, но разбра намеренията му. Гибелния искаше от него да развали магията, за да може да го изяде на спокойствие.
Добре, помисли си магьосникът. Щом плъхът искаше да играе, значи щяха да играят.
Хари кимна. Гибелния отново изрева, а после взе пръчката с опашка и я поднесе в ръката на магьосника. Хари взе пръчката и без да губи време извика:
– Яж плужеци!
Главата на Гибелния се отметна назад и той изпусна Хари, след което изплю един плужек от устата си.
– Какво става? – изврещя животното.
– Магия – отвърна Хари – докато си на територията на магьосниците, винаги ще плюеш плужеци. Махни се и когато си далеч от тук, заклинанието може и да спре да действа!
– Ах, ти… – отвори уста Гибелния, но бе задавен от още един плужек. Опашката му изплющя към Хари, но той вече бе готов и се магипортира на близко разстояние от плъха.
– Убиеш ли ме, цял живот ще плюеш плужеци – предупреди Хари.
– Аз… – отвърна Гибелния, но в този момент още един плужек се подаде от устата му и плъхът трябваше да плюе с погнуса.
– Отвратително! – кресна той, след което се обърна към една огромна хралупа в корените на голямо дъбово дърво и се втурна натам. Спря се само, колкото да изплюе един плужек по пътя.
– Мразя горноземците! – кресна гигантския плъх преди да изчезне завинаги от погледа на Хари Потър.
Момчето, което оцеля… и този път.

Леголас /Пущинакът на Смог/ срещу Дризт /Forgotten Realms/ по заявка на Дария Николова
– Значи ти си странният елф, за който докладваха стражите ми – каза Леголас, когато видя пришълеца на поляната в Мраколес. Дори във вечния сумрак на гората той можа да различи странните черти, които го отличаваха от поданиците на Трандуил – абаносовочерната кожа, чистобелите коси и лавандуловите очи. Забеляза и въоръжението на противника си – два ятагана, които висяха от кръста му.
– Отдавна чаках да бъда посетен от вас – отвърна непознатият – казвам се Дризт До’Урден и идвам с предупреждение за краля ви.
– Предупреждение? – повдигна вежда Леголас.
– Ида от далечна земя, наречена Ферун. През нея е отворен портал, който ще позволи на орките, обикалящи вашите владения да се обединят с тези, които владеят огромни пещери в Подземния мрак на моя свят. Срещу такива количества, дори вашите воини няма да имат шанс.
– Портал към друг свят – повтори Леголас – прощавай, но тази история е трудна за вярване. Как да знаем, че това не е трик, направен от Врага? Видът ти със сигурност не вдъхва доверие.
– Знам, че изглеждам различен от вас – отвърна Дризт – но трябва да ми се довериш. Съдбата на кралството ви зависи от това.
– Баща ми ще прецени доколко думите ти са истинни – каза Леголас – но не мога да те пусна в двореца му въоръжен. Хвърли оръжия и докажи, че идваш с добри намерения.
– Съжалявам – поклати глава Дризт – но няма да влезна в ничии дворец като пленник.
С едно движение Леголас вдигна лъка си и постави стрела на тетивата.
– Настоявам.
Мрачният елф се усмихна.
– Наистина не искаш да правиш това.
Вместо отговор, Леголас прати стрелата предупредително над главата на непознатия. Дризт обаче реагира по-бързо от котка. Ятаганите внезапно се озоваха в ръцете му и посякоха стрелата във въздуха.
– Няма да ти е лесно да ме обезоръжиш – каза мрачният елф и пристъпи към принца на Мраколес.
– Ако това е предизвикателство, приемам – отвърна Леголас и пусна нова стрела, този път към рамото на мрачния елф. Дризт посече и нея във въздуха, но към него вече летеше трета – този път към крака му. Мрачният елф я избегна с подскок, но Леголас също не стоеше неподвижен, а с гъвкаво движение приближи близкото дърво, опря се с крак в стълбото му, скочи и изстреля три стрели към Дризт – две, които трябваше да профучат покрай мрачния елф и още една, която да го удари в ръката. Принцът на Мраколес не искаше да убива непознатия гост, но не можеше да допусне и въоръжен асасин при баща си.
Дризт обаче направи невъзможното и посече и трите стрели във въздуха.
– Все някога стрелите ти ще свършат – обади се Дризт, изглежда наслаждавайки се на битката.
– Внимавай да не е в теб – отвърна Леголас и обсипа противника си с нов залп, прехвърляйки се от клон на клон, потъвайки в здрача на Непрогледната гора и показвайки се само колкото да покаже на противника си, че не е избягал.
Дризт отбиваше стрела след стрела, но Леголас виждаше, че няма да може да удържи на обстрела дълго. Внезапно мрачният елф се разсмя и потъна в облак мрак.
Леголас присви очи объркан, а после прокле, когато лъкът пламна в ръцете му. Хвърли оръжието настрана още преди да осъзнае, че огънят не е опарил пръстите му.
Беше изигран. Преди да може да вземе обратно лъка си, мракът се разсея и Дризт връхлетя върху него. Ятаганите му щяха да се опрат в гърдите на Леголас, но принцът на Мраколес не бе беззащитен дори без лъка си. Меч и кинжал блеснаха в ръцете му и се удариха със звън в ятаганите на Дризт.
И тогава, битката наистина започна. Да бе имало бард наблизо, щеше да възпее двубоят им в песен, с такава скорост се бореха двамата елфи, стъпвайки върху дървета и скали, все едно са ефирни. Леголас бе обучен да се бори лично от баща си Трандуил и бе отнел живота на не едно или две същества на сянката, а както орките, така и паяците се бояха от появата му в битка, тъй като тя предвещаваше края им. Дризт до Урден обаче също бе обучен от баща си, майсторът на мечовете Закнафейн до Урден и бе кален в битки из цялата шир на Забравените кралства, кръстосвайки остриета както с най-изкусните тъмни елфи от Подземния мрак, така и с асасини от повърхността като Артемис Ентрери и дори изчадия от бездната като демона Еррту и йоклолите на богинята паяк Лолт, чудовища, за които Леголас не бе и сънувал. Макар и много по-древен от Дризт, почти вечномладия Леголас все още не бе се отправил на смъртоносното си пътешествие към Мордор и отстъпваше като опит на противника си, израснал във вечния мрак на прокълнатия град Мензоберанзан, където смъртта дебнеше от всеки ъгъл.
Накратко, Леголас нямаше шансове. Макар битката да се проточи, накрая принцът на Мраколес бе обезоръжен и двата ятагана на Дризт опряха от двете страни на гърлото му.
Задъхан, Леголас срещна погледа на Дризт и видя веселие в лилавите му очи. За противникът му цялото съревнование бе просто игра.
– Рядко ми се случва да призная превъзходството на съперник – призна принцът на Мраколес.
– Няма да ти се наложи и този път – отвърна Дризт и свали ятаганите си, след което ги подаде на светлия елф – води ме при баща си, принце. Нямаме време за губене. Орките наистина идат.
А след това, двамата елфи се отправиха към двора на Трандуил.

И ПОСЛЕДНИЯТ ФЕНФИК ОТ СЕРИЯТА…
е по заявка на Nikoi Ne, това е сблъсък на Лагер Юпитер, в моята история ръководен от Джейсън, срещу армия на Хаоса от Warhammer Fantasy – избрах Декадентската орда на Сигвалд Великолепния. Enjoy!

Warhammer Fantasy vs Camp Jupiter /Джейсън Грейс срещу Сигвалд Великолепния/
Джейсън огледа врагът, струпал се около стените на Лагер Юпитер, вдигнати на пожар от римските герои след като разбраха що за враг пътува към тях. Синът на Юпитер се бе изправял срещу страховити същества, изпълзели от най-тъмните дебри на Тартара, но не можеше да си представи такава колекция от изроди като тази, струпала се около лагера.
Уродливи хора-зверове, които нямаха нищо общо със сатирите се зъбеха и плезеха в нестройни редици под флаговете на странен символ върху лилави знамена. Сред тях пълзяха безформени твари, които гледаха с огромни безизразни очи, появили се на невъзможни места по тялото им, а зад тях, рицари, закачили броните си с куки върху изтерзани и обезобразени тела, порцеланови кукли, които се движеха с пукнатини, от които капеше кръв, дори огромен двуглав дракон, чиито глави ломотеха безкраен спор на непознат и скверен език.
Джейсън се беше борел с гиганти, титани и други изчадия, но никога не бе виждал Хаосът така концентриран както в тези същества. Далеч зад тях се виждаше и лидерът им – най-красивият мъж, който Джейсън се бе срещал. Обикновено синът на Юпитер не бе обръщал внимание на това как изглеждат мъжете, но в случая това бе неизбежно. Всичко в нашественика – наричан от ордите си Сигвалд Великолепния – бе съвършено. Дългите руси коси, чертите на нацупеното лице, сияйната броня, поставена така, че повече да показва, отколкото да скрива мускулите му.
Атаката започна когато Сигвалд се издигна във въздуха, над плющящите лилави знамена, а призрачен вятър развя косите му.
– Подчинете се на Слаанеш, тъмния принц на желанието – извика завоевателят с мелодичен и чувствен глас – и ще познаете тайната на всички удоволствия.
Джейсън с ужас видя как легионерите, поставени да защитават укрепленията се споглеждат. Самият той се запита дали в думите на непознатия няма логика. Защо трябваше да воюват с някой толкова съвършен? Нима той не можеше да им разкрие всичко, което имаше нужда да знаят за вселената?
Внезапно Джейсън усети да го залива погнуса, когато забеляза уродливите, безформени изчадия под крепостната стена и тръсна глава. Магията се разсейваше.
– Няма… да… мога да го удържа задълго – обади се Хейзъл зад него. Джейсън се извърна и видя, че челото й е плувнало в пот. Очите на героя се изцъклиха. Дъщерята на Плутон използваше цялата си сила, за да контрира магията на Сигвалд и Слаанеш.
– Тайните ти не ни трябват – отвърна претор Франк Занг – махай се оттук!
– Никой не може да спре армиите на Великолепния! – отвърна Сигвалд и арогантна усмивка цъфна на красивото му лице – атака!
Изчадията се втурнаха в атака, протягайки се към крепостните стени с лапи, пипала и псевдоподи, черна река от изроди, която се сблъска с щитовете и копията на римските герои. Въздухът натежа от силите, които по-могъщите от децата на римските богове използваха, за да удържат черната магия на Хаоса, която струеше във всички форми от Декаденската орда – така се наричаше армията на Сигвалд.
Самият Джейсън промуши с копието си един ухилен човек-овен, който се плезеше, докато се катереше към него, а после пръсна с мълния една порцеланова кукла, която се търкаляше нагоре по крепостната стена, игнорирайки законите на гравитацията.
Франк Занг скочи от крепостната стена и се превърна в огромен дракон, за да срещне двуглавото чудовище на Сигвалд, което нападна, независимо от това, че двете му глави бяха започнали да се блъскат една в друга.
Рейна летеше върху пегас около стените на Лагера и събаряше обезобразените рицари от стената, а те падаха с писъци, в които бе примесена болка и наслада. Внезапно от недрата на ордата изпълзя неописуемо чудовище, огромна глава, която се придвижваше на купчина пипала.
– Ти ще заситиш Ансгалур Гладния – изкрещя главата и уви претора на Рим с пипалата си, като се опита да я изтегли към разтворената си паст.
Джейсън разбра, че трябва да й помогне и полетя във въздуха, като превърна копието си в меч. В този момент обаче Сигвалд също полетя – към него.
– Ето достоен враг, с който да се сблъскам! – извика лудия завоевател. Едно същество от армията му, напомнящо локва с очи, толкова се развълнува, че се издигна като фонтан във въздуха, а после се пръсна в експлозия, която опръска и свои, и чужди.
Внезапно Сигвалд спря и се намръщи.
– Какво е това! Каква е тази потресаваща грозота!
Дори Джейсън спря объркан.
– Моля?!
– Устата ти! – отвърна Сигвалд – напълно съсипана! Ти си изрод!
– Благодаря – отвърна Джейсън и си даде сметка, че лудият явно говори за белега на устните му.
– Умри, неестетично същество такова! – кресна Сигвалд, изтегли рапирата си и нападна.
Макар и умел боец, Джейсън бе напълно притиснат от уменията на непознатия красавец. Сигвалд бе бърз като мълния и синът на Юпитер остана с впечатлението, че е оцелял само защото Сигвалд иска да го убие театрално. Рапирата на няколко пъти го одраска – в рамото, в бедрото, около ребрата – плитки рани, които целяха да го омаломощят и разгневят.
Джейсън опита да контраатакува, като насочи ветровете към Сигвалд, но явно бога Слаанеш, който и да бе той, защитаваше шампиона си, тъй като вятърът се превръщаше в бриз, който само развяваше косата на завоевателя, очевидно с идеята да го направи да изглежда още по-красив.
По време на битката Джейсън забеляза и още една обезпокоителна картинка, която завършваше абсурда около него. На специална театрална сцена, издигната зад армията на Декадентската орда стоеше момче с демонски рога, а до него имаше паяк, чиито крака завършващи с върховете на писалки.
– И тъй започна славната битка между красивия рицар на Принцът на желанието и свирепия жрец, чиито баща владееше небето и гръмотевиците… – рецитираше момчето, а паякът трескаво записваше.
– Гръмотевиците! – разпозна себе си Джейсън в скандалното описание, отстъпи назад, за да избегне рапирата на Сигвалд и призова мълния от небето. Облаците над него се сгъстиха и потъмняха, а после от тях изскочи мълния.
Тя удари бронята на Сигвалд, рикошира от нея и промени цвета си до лилаво, след което се стовари върху няколко от хората-зверове и ги превърна в отвратителни безформени същества, които започнаха да надават жални писъци и да нападат свои и чужди.
– Силите на вашите племенни богове не могат да се мерят с мощта на Слаанеш! – кресна Сигвалд и театрално вдигна рапирата си.
Внезапно Джейсън усети да го залива черна ярост. Неговите бойци загиваха, докато този идиот разиграваше някаква театрална пиеса. Джейсън забрави за уменията с меча, за божествените си сили, а просто се стрелна напред към Сигвалд и му заби едно мощно право кроше във физиономията.
Сигвалд нададе толкова силен писък, че Джейсън отстъпи в паника, а после извади огледалце изпод бронята си и се огледа:
– Красивото ми лице е съсипано! – извика той – Декадентска Орда, отстъпваме!
– Тежко ранен от племенния жрец, храбрият красив рицар бе принуден да отстъпи към селението на своя господар – издиктува рогатото момче на обезумелия паяк, след което щракна с пръсти.
Иззад армията изчадия лумна сияние в неописуемо пъстри цветове и Сигвалд, силно разтроен от синината на лявото си око, потъна в тях, следван от армията си, която буквално се търкулна обратно в Хаоса, от който бе дошла.
Джейсън и останалите римски герои останаха сами на бойното поле. Бърз поглед го накара да види, че приятелите му – Франк, Хейзъл, Рейна – са живи и здрави, макар други да не бяха имали този късмет.
Въпреки всичко, това бе победа за Легиона – срещу най-странният враг, който Джейсън бе виждал някога.

Оставете отговор