Dark Adeptus

dark adeptus

След великолепния трейлър на играта Dawn of War III миналата седмица, отново ми се причете Warhammer 40 000 и затова реших да пробвам “Dark Adeptus”, продължението на романа “Grey Knights” от Бен Каунтър, в което отново се срещаме с Аларик от ордена на Сивите рицари в космическата пехота.
Херонея е планета, която е изчезнала преди 100 години в уорпа – страховитото измерение на Хаоса, където живеят тъмните богове. Когато тя отново навлиза в реалното космическо пространство, отряд Сиви рицари, предвождани от Аларик, известен с победата си над демона Гаргатулот, са изпратени да разузнаят какво има на нея. В същото време към тях се присъединяват и жреци на Механикума – киборгите от Марс. Херонея е била тяхна планета и те искат да си върнат контрола над нея… както и да научат повече за технологиите, които са разработени върху нея, дори в тях да има ерес. Залогът се увеличава, когато от Окото на ужаса пристига огромен звездолет, командван от силите на Хаоса. Дали завръщането на Херонея няма нещо общо с новия Черен поход, започнат от господаря на войната Абаддон?
Предполагах, че тази книжка ще разпали отново любовта ми към Warhammer, поохладняла напоследък след новите поредици Age of Sigmar и The Beast Arises. Вместо това останах разочарован и сега е много вероятно да си дам дълга почивка от иначе любимите ми фантастични светове, въпреки примамливите заглавия за Ереста на Хорус, които ми остават или предстоят. Причината е отчасти в мен, защото изчетох твърде много книги за пехотата миналата година, но от друга страна, не мога напълно да оневиня и автора Бен Каунтър. Вече втора книга за Аларик не мога да почувствам абсолютно нищо към този персонаж – той нито ме радва, нито ме вдъхновява, нито ме кара да се чувствам съпричастен към него, дори не ме и дразни – просто космически пехотинец със силна вяра. Каквито и качества да има, авторът винаги ни ги казва и по-рядко ни ги показва. Докато в Grey Knights обаче поне злодеят Гаргатулот беше на ниво, тук имаме жреци на Тъмния Механикус, които само повтарят колко са велики и не правят почти нищо. Чудовищата им са направени твърде шашави, за да са зловещи и оттам цялото напрежение в книгата спада. Като се добави това, че авторът обстоятелствено пресича всеки екшън с дълги диалози и описания се получава една скучновата книга, макар поне обемът да е поносим – 400 страници. На мен обаче дори те ми се видяха много и накрая прескочих до финала – сръчно написан, но абсолютно неизненадващ. Това е много далеч от нивото, което ме накара да се влюбя в Warhammer преди години и дано усещането ми да е резултат от пресищане, а не защото съм изчел каквото има качествено да се чете по тези светове, както преди години стана с Dungeons & Dragons.

Оставете отговор