Нямам уста, че да викам

And I must scream cover

— Защо той просто не ни убие и с това да се успокои? Не знам, още колко ще издържа.

Ние си мислехме за същото.

Минаваше сто и деветата година от живота ни в компютъра.

„Нямам уста, че да викам“ (I Have No Mouth and I Must Scream) е научнофантастичен разказ от писателя Харлан Елисън, изключително колоритна и спорна личност от историята на жанра. Елисън е известен както с таланта си, така и с изключително лютия си нрав – иска пари за интервюта, заяжда се с колеги, съдил е Джеймс Камерън, че историята за Терминатора е крадена от негови сюжети.

Аз не знаех нищо от това, когато прочетох този разказ.

Това се случи преди много години. Още ходих с родителите си на море и дори подозирам, че е било преди 7-ми клас. Попаднах на разказа в една фантастична антология с интересно заглавие, „От драконите до компютрите“ и си я взех заради хубавата корица. Почти не помня какво друго имаше в нея, но този разказ не можах да забравя. Когато го прочетох, бях смразен. Когато затворих последната страница, не смеех да изляза от стаята си до тоалетна. Как заспах, вече и аз не помня.

Намразих този разказ. Или поне така си мислех.

Годините минаваха и той беше потънал някъде навътре в подсъзнанието ми, затрупан като в килер от стотиците, ако не и хиляди текстове, които съм изчитал, без обаче никога да го забравям напълно. След време видях да го споменават като пример за абсолютен ужас в любимата ми енциклопедия TV Tropes и си припомних някои цитати, отпечатали се като дамга в съзнанието ми. Ще стигна до тях малко по-късно. Така или иначе, наскоро пуснах този разказ като пример за съвършен научнофантастичен хорър и крайно безнадеждна антиутопия в чата, който водим с приятели от „Цитаделата“ и тези, които го бяха чели, се съгласиха. И те смятаха, че не е правена толкова отчайваща история.

И така си го прочетох отново, първо на български, а после и на английски. Това все пак е разказ, а не книга. Цялата процедура ми отне около час. Но затова колко е силно впечатлението ми може да съдите по факта, че такова голямо ревю се пише само за един разказ. Но какъв…

Такъв. С простичка история. Студената война никога не свършва и прераства в дълга и окопна Трета Световна Война, която става толкова сложна, че хората започват да строят супер компютри, които да я водят вместо тях. Те са три, с дълги научни наименования, но наричани за кратко ЯМ-и. Един ден американският ЯМ придобива собствено съзнание.

Cogito, ergo sum. Мисля, следователно съществувам. I think, therefore I AM.

Това не е щастливо осъзнаване. ЯМ разбира, че е просто един компютър, макар и със сили, близки до божествените. Не може да мръдне, не може да усети нищо, не може да се удиви. Може само да мрази,  но затова пък – безгранично. ЯМ поглъща събратята си от Русия и Китай в програмата си и след това изстрелва всички ядрени снаряди на планетата. Човечеството е унищожено, с изключение на петима души, които компютърът пленява в утробата си и подлага на вечни мъчения.

Ако Исус някога е съществувал и ако е Бог, то Бог — това е ЯМ!

Разказът е от гледната точка на един от петимата, човек, който е убеден, че е единственият останал нормален, но е измъчван от параноя спрямо останалите. Всички те са били някои преди ЯМ да ги плени под повърхността на изпепелената земя, но компютърът ги е направил никои. На един е взел паметта. На друг идеализмът. Трети, красив и интелигентен хомосексуален мъж, е превърнал в изрод, получовек и полумаймуна. А единствената оцеляла жена е превърнал в развратница.  А освен всичко това ги е направил безсмъртни, за да ги изтезава завинаги. Харлан Елисън разказва как завършва цялата им история – с ужасен край за четирима и ужас безкрай за последния.

Вътрешно съм самотен. Тук — под континентите и моретата, съм в утробата на компютъра, който ние сме създали, защото не сме били в състояние да решим проблемите си, защото времето ни е било изтекло, но безсъзнателно сме вярвали, че машината ще се справи с тях.

Както обичам да правя, прегледах ревютата на разказа в един от големите сайтове за книги. Повечето са възторжени, макар и шокирани, но, естествено, имаше едно и такова от специална снежинка, която явно беше “trigger”-ната от разказа, който заклеймяваше като сексистки, расистки, хомофобски и човеконенавистен. Обикновено се дразня, когато попадна на такива хора, знайни и незнайни труженици на политическата коректност, заради които днес вече не се пишат такива произведения. Но в случая бях въодушевен. Разказът я беше докоснал, макар да го отричаше, до степен, че бе направила единственото, което мозъчето й позволява – да се оттегли в “safe space”-а на собственото си ревю. В крайна сметка, макар аз да нямах политическа идеология, зад която да се скрия, дълги години правех същото. И как можех да не го направя? Как можеш да останеш равнодушен, след като прочетеш това?

И ЯМ ми каза много вежливо, като написа на масичката от стомана с неонова светлина следните букви:

— НЕНАВИЖДАМ. ПОЗВОЛЕТЕ МИ ДА ВИ КАЖА, КОЛКО ВИ НЕНАВИЖДАМ ОТ МИГА В КОЙТО ЗАПОЧНАХ ДА ЖИВЕЯ. МОЯТА СИСТЕМА СЕ СЪСТОИ ОТ 38744 МИЛИОНА КИЛОМЕТРА ПЕЧАТНИ ПЛАТКИ НА МОЛЕКУЛЯРНА ОСНОВА. АКО ДУМАТА „НЕНАВИЖДАМ“ СЕ ИЗПИШЕ НА ВСЕКИ НАНОАНГСТРЬОМ ОТ ТЕЗИ СТОТИЦИ МИЛИОНИ КИЛОМЕТРИ, ТО ТОВА НЕ ЩЕ ИЗРАЗИ И ЕДНА БИЛИОННА ЧАСТ ОТ НЕНАВИСТТА, КОЯТО ИЗПИТВАМ АЗ В ДАДЕНИЯ МИКРОМИГ СПРЯМО ВАС. НЕНАВИЖДАМ ВИ. НЕНАВИЖДАМ ВИ.

На английски звучи още по-добре:

IF THE WORD HATE WAS ENGRAVED ON EACH NANOANGSTROM OF THOSE HUNDREDS OF MILLIONS OF MILES IT WOULD NOT EQUAL ONE ONE-BILLIONTH OF THE HATE I FEEL FOR HUMANS AT THIS MICRO-INSTANT FOR YOU. HATE. HATE.

Да стигна накрая до същината на ревюто. „Нямам уста, че да викам“ е един от най-силните научнофантастични и/или хорър разкази, които съм чел някога. Той кара „Цветът от космоса“ на Лъвкрафт да изглежда умерено оптимистичен. Харлан Елисън може да е какъвто си иска, но е написал този разказ с изключителна вещина, загатвайки ужаса на един странно иманентен ад, създаден от нас, лишен от грандиозното величие на повечето фантастични архизлодеи и в същото време всеобхватен, вездесъщ и непобедим, невъобразимо ужасен заради баналната причина за своето зло – така е програмиран. Военен компютър, излязъл извън контрол.

Стилът на автора е минималистичен, но казва всичко, докато води читателя към безмилостния завършек:

И ние минахме по пещерата на плъховете.

И ние минахме по кипящата пара.

И ние минахме по страната на слепите.

И ние минахме по тресавището на мъките.

И ние минахме по вълните на изтеклите сълзи.

И така до края на разказа, от който идва и заглавието на тази съкрушителна, брилянтна история, която днес едва ли може да бъде написана, но, макар да е доста стара, от 1967-ма година, остава да звучи плашещо актуална в един свят, където нетърпимостта към чуждото мнение и взаимната враждебност остават все така силни, подхранвани от алгоритмите на компютрите, завладели нашето ежедневие и контролиращи информацията, която получаваме по любимия ни Интернет.

И все пак… ЯМ победи… Ето го, неговото отмъщение…

Но нямам уста, че да викам.

Прочетете този разказ. Няма да ви остави безразлични.

 

 

Тагове:  

Оставете отговор