Albus Potter and the Rise of the Dark Alliance (Albus Potter by Vekin87 #4)

book 4

Фенфик поредицата на Векин87 достига до четвъртата си книга, “Albus Potter and the Rise of Dark Alliance”, а качеството й продължава да се покачва, феноменално постижение, предвид факта, че авторът я е писал като тийнейджър и за без пари. Преди да пристъпя към ревюто, трябва да предупредя, че в резюмето на книгата неизбежно ще засегна спойлъри от първите три части – така че ако още не сте ги чели и възнамерявате да го направите е най-добре да спрете с рецензията ми тук. Ако все още се чудите или пък спойлърите не ви притесняват, може да продължите.

Светът на магьосниците отново е застрашен от война. Реджиналд Арес е новия предводител на смъртожадните и макар той да изглежда по-умерен и не така маниакален като лорд Волдемор, неговият брат Себастиян Дарви показва признаци на лудост и няма търпее да започне да сее смърт. В отговор на тази заплаха Уорън Уолдънсуорт, популист, настоявал в миналото за жестоки наказания към последователите на Черния лорд, но появил се чак след смъртта му, предлага хората да се самоорганизират за отбрана и да не спазват никакви права на заподозрените в симпатии към черните изкуства. Албус Сивиръс Потър, разочарован от милосърдието на баща си, което според него е позволило на Арес да се превърне в това, което е, започва да се вслушва в думите на Уорън. Измъчван от странни сънища, изпълнени с видения за власт, той отива в “Хогуортс” твърдо решен да се събере с Мира, момичето, което харесва. На пътя му обаче освен усложнения политически климат и конфликтите със семейството застава и Ида Блекууд, новата професорка по Отвари, твърдо решена да превърне живота на приятеля му Скорпиус Малфой в ад…

“Albus Potter and the Rise of Dark Alliance” e най-голямата книга на Векин, която съм чел досега, като до голяма степен тя изпълнява ролята за поредицата, която “Хари Потър и огнения бокал” изигра за оригиналните седем книги на Дж.К. Роулинг. Впечатления правят няколко неща. На първо време авторът вкарва изключително много сиви нюанси в историята си и бяга от лесното разделение на добри и лоши, поне до самия край на романа. Дори професор Блекууд, която сякаш идва, за да изпълни ролята на Ъмбридж, има отлична мотивация затова, което прави. Представянето на Арес е изключително комплексно и контрастира с това на Уорън, като последният е предупреждение затова, че когато низките страсти вземат връх дори най-справедливата кауза се превръща в обикновен тероризъм. Главният герой е неприятен в тази книга, хаплив, невъзпитан, с неприемливо поведение към близките, лекомислено поемащ рискове – и въпреки това не е лош човек, просто е на четиринайсет, а държанието му добре показва как младостта, особено на добре гледано дете, лесно раздава присъди и чак после, когато е фатално късно, мисли за последствията.

Преди да завърша ревюто си, искам да акцентирам върху още нещо. Екшънът. По принцип Векин (анаграма на Кевин, както е истинското име на автора) следва темпото на Роулинг, което означава, че развива житейските ситуации на героите в по-голямата част от книгата и оставя динамиката за финалните страници. Това е така и тук, но когато стигаме до екшън сцените, виждаме пълния потенциал на магьосниците развихрен така, както самата Роулинг не го е правила. При това – държа дебело да го подчертая – Кев не е измислял свои магии и когато добавя нещо от себе си гледа то да е в съзвучие с оригиналния свят на “Хари Потър”, а не да е пришито като кръпка от друг светоглед (както правеха Джордж Норман Липърт в книгите за Джеймс Потър и Касандра Клеър в Трилогията за Драко). Резултатът е повече от впечатляващ – по принцип не е редно да давам такъв спойлър, но на края има отборна битка, в която Хари и Рон се изправят срещу Арес и Дарви и това не само най-добрият дуел, който съм виждал във вселената на Роулинг, но и една от най-добрите магически схватки, които съм чел изобщо – аз, както редовните читатели на сайта знаят, чета и Warhammer…

В крайна сметка, както виждате, останах очарован от книгата. Сега мисля да направя пауза с нещо друго, за да мога все пак да оставя впечатленията да ми слегнат, а после ще продължа със заключителните три тома от поредицата. Това се очертава да е най-добрият фенфик за Хари, който съм чел – и най-доброто продължение на оригиналните седем това. Повече от Прокълнатото дете и повече от историите за Джеймс Потър. Пък нека да не е канон и да няма голяма реклама. Ценителите ще ме разберат.

Прочетете “Albus Potter and the Rise of the Dark Alliance” и се уверете сами!

~ Ревю на Александър Драганов

Оставете отговор